(слово)

Скъпи приятели, Радостта е усмивка на Мъдростта. Бог бди и нека нашето достояние облекчи, защото Той никога не ни е оставил. Човекът е бягал от Бога, но Той никога не е бягал от сътворението Си. Нека онова, което чака своята бъдност, така щедро, както винаги Бог Го е давал на човечеството, Го изсипе върху нас. Той иска да Му служим със сърце, воля, ум и душа, приемете Неговите дарове и несмутено ги направете живот. Нека всичката Му благодат, за която сме предназначени, да бъде в цялата година. Да бъде над всички ни! Да имаме колене само пред Бога, а не пред авторитети. Да бъдете достатъчно достойни, да не унижите себе си, защото вие сте Богове в път.

Мили приятели, аз мисля, че не сме имали по-плодна година от миналата, защото свършихме това, което беше казано: „Вие сте хляба на Мъдростта – дайте го на света! Вие сте дом Господен, обител на съхранението – приютете света! Вие сте Вратата на бъдещето – осветете настоящето!“.

Това миналата година бе казано в посланието на Планетния Логос като една неизбежна дължимост в служението на Небе и Земя, на Бог и на Човек. Ние трябва наистина да служим и на Небето, и на Земята, и на Бога, и на Човека. Това го направихме с всичката си отговорност. Наистина изобилен беше хлябът на Мъдростта, наистина светителство се извърши и приютност се даде. Не само на уморения, не само на воина, не само на ангелското пение – даде се на всяка потребност, която искаше да служи. И аз от сърце ви благодаря. А Божията благодат е в сърцата ви и нашата взаимност няма да бъде късана, и нашата жертва няма нужда от оценяване, защото тя не е дадена за оценка, а за живот. Дар не бива да търсим – дълг трябва да изпълним. Умора не бива да имаме, защото пътят ни е дълъг. Който не иска да бъде обиден в душата си, трябва да прости на другия. Тогава ще разбере колко властно е на него да бъде простено. Така се върви в живота на Мъдростта, защото тя е знание. Мъдростта е път на Светлината.

Тези миналогодишни три изисквания на Планетния Логос бяха живот, плът и дело. Много ядоха от хляба на Мъдростта. Свидетелство е това, че навсякъде ще намирате свои братя и сестри. Умореният пътник ще намери вече и трапеза, и ръка на утеха. А взаимното, което изградихме в прощението – това е, което се нарича дело на Всемирното Братство. Когато имаме Неговото низпослание, не можем да бъдем победени. Ето защо и тази година Мировият Логос, Планетният Логос ни отпрати Своето Послание. Но преди това да довършим с миналогодишните лични дадености и лични постижения.

Ведно в това служение, което се извърши като една Велика Мистерия, всеки поотделно е имал своя сеизмограф, който му е отбелязвал както опасностите, така и благодатите. А то беше: „Господи, дай ми (ни) свобода от ограничение в Жертвата! Дай ми (ни) Воля на готовност за присъствие и служение в Твоето дело! Научи ме да се позная в другия като потреба за Единство във Всемирното братство!“

Наистина, много жертви се принесоха – жертви на уморени желания, които трябваше да хвърлим; жертви на безплодни мисли, от които трябваше да се освободим; жертви, за да осеем пътя си с успех. И едва ли някой е бил скъперник в служението. Много хора не сетиха умора в денонощията си дори, много хора в молитвата си сътрудничиха. И Небето е дълбоко благодарно.

При това раздори е имало, защото не всяка дреха е направена от лен. А ленената дреха е на свещенослужителя, на посветения. Но не можем да съблечем онзи, който още не си е изтъкал ленената, а носи обикновената дреха само на мирянина. Надявам се, че добрите тъкачи ще се постараят да тъкат дрехата на лененото и тогава болката на себичността, с която тази година ще трябва да се простим, ще стихне и кръстът ни няма да бъде място за ронене на сълзи, а ще бъде светия знак на Мъдростта, която преобразява страданието.

И тази година Планетният Логос – нашето Висше Небе, Нашият Бог-Отец, великият Бог вътре у нас даде Своето Послание:

На 21/22.XII.1992 година започва Новата астрономическа година.

В радостен час битието на Логоса излива Своята космична сила, като благодатен дар на будност и служение.

Призовано е Всемирното Братство да събуди отговорна тревога за мир и поведе човечеството по благословения път на Мъдростта.

Планетният Логос рече:

1. Деца на Слънцето на Път сме;

2. Вие ядете хляба на Мъдростта, не събирайте трохите на миналото;

3. Отворен е новият храм – там има: олтар, трон и жезъл; чакаме Вашата жертвена дързост!

Четат се посочените текстове от светото Евангелие, параграфите на Агни Йога и трите лични искания в четирите посоки на света, с молитвата на Мъдростта:

Агни Йога: 32, 74, 162, 410, 425, 426, 501, 563, 581, 589, 598, 631.

Господи:

1. Дай ми (ни) свобода от страх за принадлежност:

2. Дай ми (ни) властното Си Слово, та Мъдрост да води дните на моето (нашето) служение:

3. Поискай, Господи, послушание, което ме (ни) освобождава от себичност!

Това е битието, това е, което се даде за тази година като Послание на Планетния Логос, и всеки, където и да се намира в единия или в другия край на земята ни, когато е дочул тази песен на Битието, когато е дочул тази молитва на искане, може и трябва да я изпълни. Посланието в неговото искане срещу 21-22. XII от 0,00 часа се прави в четирите посоки – изток, юг, запад и север. Четирите посоки са четирите минали коренни и духовни раси и символите на Сфинкса: орелът – горе, където е въздухът и азотът; бикът – долу, където е земята и солта...

Затова Христос беше казал: Вие сте солта на земята, защото солта е Учението. И Той рече още: „Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ (Матея 5: 13). Ето защо, трябва да се обърнем към четирите посоки, да приемем тази духовна сила, да я отпратим и да извършим това, което се поиска: „Деца на Слънцето, на Път сме“. Всичкият този духовен копнеж, който човечеството храни от изначалното още свое пътуване – словото да остане път – се осъществи и с Духовната вълна на Мъдростта, както беше дадено и с Духовната вълна на Любовта: „И словото стана плът“ (Йоан 1: 14). Словото е път, децата са ослънчени и те трябва да тръгнат да свършат своето. Най-смиреното слово, което можеше да ни извика, беше това: „Деца на Слънцето, на Път сме“. Ядохте от трапезния хляб на Мъдростта, пихте от извора на Любовта, чупихте веригите на Правдата – сега сте на Път. Не ни води вече звездата Витлеемска, а Слънцето като сбор от висши духовни братя и сестри на милионни еволюции. Те дават своята светлина на знание и искат възправени да тръгнем на Път. Дойде един час, когато Младенецът излезе от пелените. Дойде този час, когато Младенецът, както е казано в красивата легенда, още няколко часа след раждането излиза из пелените и прави вълшебната лира, седемструнната лира на човешкото битие. Той – Хермес!

Ние излязохме из пелените на еволюционното самосъзнание в битие, за да сме в Път, защото Слънцето ни е призовало, защото Отец ни благославя – „Деца на Слънцето, на Път сме!“.

Умора може да има, тревога може да има, жажда и глад може да има, но святост не бива да няма, защото тя е нашата същност. Не е достатъчно и това, което се нарича свято – свещено трябва да бъде. В Пътя още ще бъдем свети, но трябва да се стигне Свещеното. Затуй е речено: „Деца на Слънцето, на Път сме; Вие ядете хляба на Мъдростта, не събирайте трохите на миналото“. Миналото е най-страшният вал, който трябва човешката душа да мине; най-страшният вал, който човешкият крак трябва да надкрачи. А то става, когато неговото въображение го е отвело в света на отвъдното; това е, когато страхът е надделян – да видите битието на отвъдността, битието на Мъдростта, която влиза, за да не извръщате глава да събирате трохите на миналото. Те бяха хляб, сега са трохи! Миналото е потребно, докато плодът даде своето, докато плодът съхрани в себе си семенцето. И Той рече: Не събирайте трохите на миналото – В стари мехове, ново вино не се слага. Ето тук е дързостта, тук е смелостта – да се премине. Ние не можем да отречем митологичното съзнание, което хилядолетия е работило за нашето изграждане; не можем да отречем Правдата като учение и като духовна вълна, защото тя изграждаше у нас добродетелта за преценка и закона за възмездието. Но дойде и Любовта, която ни освободи от закона и много добре е казано: „Законът бе даден чрез Мойсея, а благодатта и истината произлезе чрез Иисуса Христа“ (Йоан 1: 17). Защото Любовта е благодат, тя е харизма, а не поведение на ума в преценка дали сме нарушили нещо. Никъде Христос в учението си за Любовта не постави въпроса за грехопадението, а предишни учения даваха това – и социалноправното, публичното право, и религиозното право, но Любовта – не! Благодатта е от Христос, а когато е Мъдростта, помнете думите ми: „НАУЧИ ГИ“, а не само „Прости им“. Свобода и знание дава Мъдростта! Тя е светлина, на която Любовта е отворила път. А Любовта щом прощава, знанието ви прави истинни и свободни. Затова няма да се каже на участниците в Разпятието „Прости им“, а „Научи ги“, защото прощението ще ги освободи от отговорност, но липсата на прозрение няма да ги научи, че това Разпятие беше двубоят между Дух и Материя и че трябва да одухотворяваме материята. Това ще даде Мъдростта. И затуй е казано: „Не събирайте трохите на миналото!“. Всяка духовна вълна трябва да изгори всичко, което се нарича плява на живота. Имало е добродетели, които трябва да си отидат. Най-фрапантният израз е Неговият: Беше ви казано око за око, зъб за зъб, а Аз ви казвам – ако ви ударят от едната страна, дайте и другата. Казано ви е да обичате ближния си – Аз ви казвам обичайте врага си! Ето добродетели, които трябваше да си отидат. Не защото нямат стойност за това, за което са възпитавали, а защото вече са верига за онова, което гради Учението на Любовта. Сега трябва да ядем от хляба на Мъдростта и този, който е сложил ръка на ралото не бива да се обръща назад. Една дързостна жена в своята потреба поиска хляб от трапезата на Любовта и когато Христос й каза, че той е за избраните, тя пожела от трохите. Да, тези, които има да проходят, могат да ядат трохи, но тези, които трябва да вървят, трябва да ядат хляба и да не събират трохите на миналото. Това е тайната! Сега вие ядете хляба на Мъдростта и трябва да минете вала на миналото, а това е обреченост. Ще каже някой: „Аз не зная дали браздата ще поеме зърното, за да изкласи“. Но Христос рече смелите думи: Жетварите са малко, но не сяхте вие. Сяла е Всемирността! Жетварите са малко... – и ги призова. Това е, което имаме да вършим, но други сяха – цялата духовност е сяла. Бог в Своите низпослания е правил точно тези стъпала. И тук не е нужен страх. Нужна е тази дързост – дързост жертвена, горда дързост; дързост, която една Ева направи, защото светлината-змия й рече: Ще бъдете като Богове. А човекът, който е тръгнал към Бога, е вече Бог.

„Отворен е новият храм – там има: олтар, трон и жезъл; чакаме Вашата жертвена дързост!“ Какво е новият храм – Мъдростта! Това, че сме в един нов храм, е което ни дава основание да се напътим към олтаря. Какво е олтарят в битието както на отделния човек, така и във Всемирната Планетна Същност? Това е мястото, където се колени пред Бога; това е мястото, където посветеният ще служи; това е мястото, където се преобратяват даровете, та човек и Бог да бъдат в едно – от тотемното до Съвършеното. Ето, този хляб е Моето тяло, ето това вино е Моята кръв – на Новия завет, която за мнозина се пролива. Това е олтарят. Олтарят е предпоследната спирка на човека-бог и там той ще се осъществява в служение Божие. Затова в олтаря не може всеки да влезе. Мнозина са влизали в храмове, но първосвещеникът има право да свещенодейства в олтаря. Там е съхранено ковчежето – Заветът на света, там са скрижалите на недокоснатата Мъдрост още. Ако някой мисли, че с Десетте Божи заповеди е изчерпано битието на Бога и на човечеството, това е да не се разбира и да се остави Бог вграден само в тях. Не, това е смешно! Бог не може да бъде изчерпан, но човечеството може да еволюира за приближаване. Човечеството може да върви път на съвършенство, но това не е последното, защото човечеството има да върви път на обожествяване. Съвършенството е степен в градомерността за Божественост, но не и завършек. Заповедите даваха пътища за добродетели, пътища за съвършенство, но не още за Божественост. Виждате каква голяма градация стои между човека и Бога, а човекът е Божие дете –Подобие и образ Божий. Може ли да се свърши до десетте Божи заповеди? Не. Ние отричаме ли ги? Не, смешно би било. Ще ги отрече ли божеството у нас, когато стане Бог? Да! Защото не можете отсрещния, в когото виждате себе си, нито да го убиете, нито да го окрадете, нито да го оскърбите. Ето каква е еволюцията на битието и затова там, в новия храм, има олтар – олтар на Великия Посветен. Там ви чака едно служение. Ще каже някой: „Ние не сме минали от притвора до олтаря“. Но има служение, което волята на Небето налага. Това е, когато Христос каза на Своите ученици: Идете и проповядвайте това Евангелие, това благовестие в света. Тази воля е, която освобождава и която охранява още несъвършеното в човека. Той трябва сега да изпълни един дълг – трябва да отиде да даде хляба на Мъдростта, както миналата година го извършихте с такова достойнство.

Олтар има – символ на служение, но първом трябва да открием олтаря в себе си. В олтаря у нас да извършим своята велика литургия, своята благодарственост. Ако човекът не е благодарен на своя Бог, той не може да служи преобратно и преобновяващо го.

Какво е тронът? Тронът е символ на управление, символ на ръководство. Тронът винаги е бил символът на този, който носи отговорност за нравствената, духовната, социалната и личната градивност на човека в сътрудничество на еволюцията. Това е, което лежи в основата на династиите, на фараонството, на жреците, а след това и на държавния мъж. Така че всеки е премного отговорен за трона, защото той е частица от социалния, но в същото време е частица от Мировия трон – от трона на един нов Храм. И тук служението е вече градация на посвещения и затова в общата схема на развитието има лъч на Администрацията, лъч на Религията, лъч на Философията, лъч на Изкуството, лъч на Науката, лъч на Предаността, лъч на Делотворството. Ако за олтаря е необходим от лъча на Религията да се вземе първосвещеника, то за трона е нужен да се потърси онзи, който е от лъча на Администрацията. И така, ако някой си въобразява, че династиите или фараонските поредици са глутница от ненаситни управители, нищо не разбира от йерархията и от развитието на космичността, на социалността и онова, което наричаме държава. Ще се освободим ли? Това е въпрос на еволюция, но нуждата е налагала, а развитието е оправдавало институцията. Защото един държавен глава носи бедата на цял народ. Ако, той няма това съзнание, тогава ще използвам думите на Ницше: Веднъж върху трона стои тиня, друг път тронът стои върху тиня. Това е отговорност и затова тук се казва: ако олтарят е призовал тези, които имат служението по лъча на Религията – ще отидат там и ще сложат одеждата на свещенослужителя; онези, които имат дар да правят организация, да правят ръководство, да носят отговорности – ще отидат в лъча на Администрацията.

Тронът е душевната цялост да ръководиш. Около трона на Отца двадесет и четири старци стояха и пееха: „достоен си, Господи, да приемеш славата, честта и силата...“ (Откр. 4:11). Тронът е царственото служение. А царят има само една грижа – да създаде благоденствие на това, което ръководи. И затова е казано: Бъдете съвършени, както е съвършен вашия Отец Небесен. Значи, какво е тронът? Образът на съвършенството, върхът на планината, същината на съществуването ни. След Великото служение, след олтарната молитва, ние сме пред престола, където е тронът на Всевишния, тронът на властта.

Тогава, в смиреното достойнство на своето осъществено Божествено битие, се поднася жезълът. Значи в новия храм има олтар, трон и жезъл. Жезълът е бил винаги символ на власт и известие. Кадуцеят има две крила – власт и известие. Това беше големият атрибут на великия, който посвети Египет. Винаги ще твърдим – не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет. Кадуцеят с двете му крила – властта земна и властта небесна. Посветеният може да каже с жезъла на канарата: Дай вода – и тя дава; Той може да каже на мъртвеца: Стани и той ще стане. Това е жезълът. Жезълът е придружен още с един атрибут, особено в духовния път на човека, той е придружен с чашата – чашата на причастието. Този, който има властта, той е, който може да дава причастието за единение и побратимяване, и за Вечен живот.

Това е, което имаме; това е, което трябва да осъществим – да тръгнем на Път. След като сме достатъчно нахранени от трапезата на Мъдростта, да не се обръщаме в чувството на несигурност и глада да не го насищаме с трохи; и най-после да минем през личния олтар, през социалния; да седнем на личния трон и на социалния; да вземем личния си жезъл, за да можем да укротим в себе си поданиците – желанията и мислите; да вдигнем чашата на всепричастието ни, за да можем да кажем, че сме Синове Божии. Затова се иска само едно нещо – дързост! Колко малко се иска – „Вашата жертвена дързост“. Много малко като слово, много благовидно като искане – „Вашата жертвена дързост“. А вие знаете с каква почуда говоря понякога за дързостната ръка на Ева, пулса на една ръка, да се напрати към идеята ще бъдете равни на Боговете. А представете си колко по-смела би трябвало да бъде ръката ни от тази на Ева (а това значи да понесем и проклятията) и колко по-верен трябва да стане този Адам, този ум у нас, за да може да помогне и да яде от плода на Мъдростта. Никой не е рисувал досега Мъдростта, може и крила да й слагат... На Любовта дадоха едно сърце, на надеждата една котва. Някой да е намерил нарисувана Мъдрост? Ние трябва да й дадем жив образ, за да се опитат онези, които ще са от лъча на Изкуството, да я нарисуват. Но това предполага дързостната ръка – жертвената дързост. В примера го имаме – примера на Голготското Разпятие, на Евината ръка, а сега дързостта е да счупим черупката на довчерашното, за да вземем плода на Мъдростта. Дързостта прави човека мъдрец, мъдреца – Учител, Учителя – Син Божий, а Синът Божий, в служението Си за Всемирността, става Бог.

В Посланието стиховете от дванадесетте глави на четирите Евангелия трябва със своята енергия да съпроводят служението, което иска Планетният Логос от нас като „деца на Слънцето“, които са тръгнали на път. А дванадесетте параграфа от Агни Йога са енергия и олтарна сила, която трябва да сътрудничи, да подпомогне волята на нашия ход, делото на нашата принадлежност към Всемирното Братство, за което е казано, че трябва да бъде поведено по пътя на Мъдростта.

Да се спрем и върху личната молитва на човека в трите му искания. Както цялостно Посланието на Логоса, така и личната ни потреба, представляват оня вечен кръг, който всички учения изобразяват със змията, захапала своята опашка – това е Мъдростта. И така, ако главата е Посланието, че сме тръгнали на път, то личната ни молитва нека бъде тази опашка, с която можем да направим кръга. Неизбродност, но все пак има Алфа и Омега – това, което е казано в „Апокалипсиса“. Именно този символ на змията е това – Алфата е главата, Омегата е опашката. Когато се захапят, те образуват кръга на битието ни. Затова човекът като същество, човекът като природа, човекът като Син Божий, в благоволението на Планетния Логос, поисква първо: „Дай ми свобода от страх за принадлежност“.

Човекът винаги е смутен, дори когато си облече нови дрехи. Някак си неудобно му е – оглежда се, оглежда се... Много удобен е навикът и в същото време страшно консервативен. Навикът да се храним по един и същ начин; навикът дори да се здрависваме по един и същ начин; навикът да ходим по една и съща улица; навикът да правим една и съща молитва, с която не променяме нито една вибрация в своето битие; навикът да кръщаваме децата на баба и дядо непрекъснато. Готов съм да понеса всички упреци, че съм срещу тази традиция, защото преди десетки години казах: „Сменете ритъма“ – ритъма в един дом, ритъма в един род. Нека се прекрати кармичното непрекъснато въртене. Сменете ритъма, за да се вградят, да придойдат или да излъчите други вибрации; да влезете с новата си вибрация в друга аура, за да сте сменили върха на виждането си. Този, който се е качил на един връх, той знае копнежа да се качи по-нагоре. И тук алпийците са добър повод за възхищение. Разбира се, ако цял живот човек се отдаде на изкачвания, няма да спре да узрее. Но промяна трябва да има. И това наричам свободата от страх за промяна, за упрека на улицата, за упрека на личния дом; упрека на нашите довчерашни мисли, желания и воля, които са навикнали на един и същи път. Къде ще бъде човек – в професията си ли, в храмовото служение ли, на своята собствена нивичка ли ще изоре обратно довчерашното, ще посрещне с друга усмивка съседа си – ето това опитвайте. Това наричам „липса на страх за принадлежност“. Разбира се, веднага ще кажат: „бре, тоя,..“. Трябва да навикнем да понясаме окото на ненавистника, стига да го накараме да се смути, да промени. Защото най-силното въздействие – това е подражанието. А за да бъдете образец на подражание, трябва да имате принадлежност, трябва да имате физиономия. Това е да извикате някого да ви подражава, защото сте! А това не може да стане с довчерашното ви битие. Трябва да се прави разлика между оригиналничене и голямо дарение или дарование. Защото много добре си личат изкуствените цветя, които не измръзват зимно време, спрямо тия, които измръзват, но са естествени. Ето това трябва да направим в себе си – естествената промяна, която е вложена йерархия в душите ни, която е пласт от рудата на голямата стойност. Затова в Посланието е казано: „Дай ми (ни) Господи, свобода от страх за принадлежност“. Тук е и тревогата, когато политически формации останаха в своята гипсова мисловност. Гипсирано мислене и в социалната плоскост е толкоз опасно, колкото и в духовната, колкото и в изкуството, колкото и в църквата. Догматът не е опасен, ако той ви събуди размисъл, за да намерите тайната му и да го разгадаете. Догматът е опасен, когато ви е гледжосал и ви е оставил хилядолетия в неизвестност, забранил ви е да търсите тайната му, да викнете специалиста, който може да го дебушира и да ви даде знание.

Това е ужасът, който живее човечеството; това е ужасът, в който се гърчи цяла Европа. И с една престъпна мълчаливост понася престъпления и прави молитви в църквите, и милостиня с тонове. А не можете да дадете милостиня на убитото дете. Това е, защото нямат куража да принадлежат на една нова добродетел, а имат страха, че довчерашния консерватизъм няма да ги подкрепи. Престъпна доктрина на статуквото. И пак ще повторя това, което казах за Европа: Европа може да има много учени, много философи, но няма нито един мъдрец; може да има много знания, но няма нито един Учител. Тя е просто рационално престъпна. Пред очите ни цели народи загиват – те правят молитви, те пазят едно престъпно статукво. Ето това наричам „липса на страх от принадлежност“. Сведете го до личния си свят. То е да въстанеш срещу онова, което ти е било верига; срещу онова, което довчерашната ти разумност не е могла да ти обясни – трябва да въстанеш. Разумност е потребна за съществувание и дарование като прозрение за ходен и неходен още път. Ако един човек не събужда в себе си прозрението, ако ще да го нарече небесен дар, ангелско известие – не може да направи крачка напред. Това е да искате „Свобода от страх за принадлежност“.

Човекът трябва да намери един момент на лична изповед, за да погуби страха си дали да бъде там, или не. Колебанието, стрелката на сеизмографа, може да ориентира специалиста, но не може да спре явлението. Тук или там, планетата ще има своя земетръс. Ето, това трябва да реши човекът – да се освободи от страх, та стрелката на страха да не го тласка от единия бряг на другия и да знае, че течението е, което определя битието. Река има само когато има течение – двата бряга то може да ги направи. А на много места два бряга има, а вътре няма вода, няма течение. Човекът трябва да принадлежи само на течението, макар и да има съблазънта за цветята от бряг ляв или десен. И точно това е дадено в идеята за сирените – за да не се съблазни Одисей, го вързаха на кораба. Не позволявайте вашите поданици да ви връзват в кораба, защото ушите ви са съблазнени от песента на сирените! Не! Освободете се от страх за принадлежност, какъвто и да бъде мечът, с който искат да ви прободат, каквато и да бъде обидността на словото, с което искат да ви се надсмеят! Не!

Второто искане е: „Дай ми (ни) властното си слово, та Мъдрост да води дните на моето (нашето) служене“. Ето това е смирение за служение. Христос го изрази с думите: Смирих се до смърт. И космична беше мистичността Му на Разпятието. Тази мистерия е неизмерима като оценка, а смирението беше до смърт. Прие ли я – прие я. Смирение до смърт и служение в неизмеримостта на мистерията – „Аз и Отец едно сме“ – това е служение! И точно това се иска в личната потреба. Всеки може да си направи един Голготски път, може всяка нощ да прави едно Разпятие, всяка нощ може да прави едно смирение до смърт и винаги това да минава размера на неговата вместимост, за да бъде Всемирен, макар и в своя храм. Но кой е този храм, след като Той ви каза: Вашето тяло е Моя храм и Аз ще го направя обиталище. Щом направи вашето тяло Свое обиталище, а Той е Всемирност, Всемирност ли сте и вие? Безспорно, да. Казва се, че човек е слаб – слаб е само когато е човек, когато се схваща само като биология и психология. И докато той не стане жив Бог, неговата душевност, неговата телесност ще бъдат смущавани и той ще трябва да поиска онова, което е образец в служението на Христос – властното слово! За всички Учители, за всички мъдреци, за всички философи се казва колко били обаятелни: Само при Него е казано, че поучаваше с власт! С власт! Ето това можем и трябва да поискаме в служението си. А кога и как ще употребим, ще ни каже зазоряването, ще ни каже пладнето, ще ни каже заникът. Един в зазоряването ще отваря път, друг в пладнето ще пече благодатния хляб за причастие на следовниците, трети ще ги отведе от царството земно към Царството Небесно. И това слово трябва да бъде властно! А кой ще го даде? Будността, че искаме от Него и че сме Богове в Път.

И третото нещо, което като благодат Логоса ни праща е, което малцина могат да поискат: „Поискай, Господи, послушание, което ме (ни) освобождава от себичност!“. Това е най-тежката верига, която влачи всеки човек, докато се себесъзнае, че времето на егоцентризма е минало; докато се изпълни онова, което миналата година се рече: „Научи ме да се позная в другия като потреба за Единство във Всемирното Братство!“. Ето тази молба „Поискай, Господи, от мене послушание...“, лежи във всички пътища на съвършените. Да поискаш повеля за послушание, когато предоставяш цялата си същност, за да можеш да извършиш победа над себичността си, когато „Той си ти“ – това, което в древните книги още е казано: „Ти си Той“. Тогава място за себичност няма. Аз съм възхвалявал себичността като егоцентризъм, за да се освободим от т. нар. пещерен стадий, за да се изяви у нас Азът, който е представител на Бога. Но когато аз започна да тежа на другия и не съм алтер его – вече е беда. Когато се освободите от себичност, вие сте Той или То. Послушанието не е губене на личността, а е прилагане закона на доброволната жертва. Той не е обиден, когато ще нахрани гладния, като отдели от себе си; той не е тревожен, когато успокои другия, макар че е взел неговото безпокойство; той не е болен от това, че е поел от болния неговата болест. Защото Христос е дал един Път и вие го знаете: „Даром получихте, даром давайте“ (Матея 10: 8). А този, който е поискал, той е имал дързостта да вземе. А дързостта беше нужна, за да се освободите от трохите, за да влезете в олтаря, за да стоите на трона и словото на жезъла властно да поднасяте на света.

Това е вече битие, което трябва да осъществяваме. Ще бъдем благодарни, когато Всемирността, която не ни е оставила, е с нас. А тя не може да не бъде, защото великият закон на еволюцията е потребен за човешкия живот. Ако нашата радост озари всеки, който в скръбен час поиска и той да бъде жител на Радостта, и му я дадем, ние сме свършили голямо дело във Всемирната еволюция. Друга щедрост, по-голяма от тази, не мога да ви пожелая – щедростта на усмивката, щедростта на радостта и благодатта на хляба на Мъдростта.

Друга тайна не мога да ви открия, освен тази – да послужите с всеотдайност, а наградата да не искате. Далеч е за награда, награденият трябва да се оттегли. Има една награда в Божия свят – това е да бъдем Негови деца. И затуй рече: „Деца на Слънцето, на Път сме“.

Пречки много. Благодарете им, защото всяка победена пречка е една поука, е една от спиците на колелото на живота. И колкото повече със сигурност сте укрепили своето колело на съдбата, толкоз по-дълъг път ще извървите. Понякога пътят е толкоз къс, че се състои само от милиметри – между мисъл и Дух, между душа и Дух – Дух, който е Бог у нас и ние чрез Него живеем. Пътят е толкоз къс – може и мигновено да го извървим; пътят е толкоз протяжно-опасен, че можем с хилядолетия да не го извървим. И понеже човекът в този ход понякога се разсейва, затуй религиите имат хилядолетен живот. Дано пробудят ей това вътрешно съзнание, че човек е Бог и Бог е в човека, та тъй дългият път мигновено преминаване да стане, когато Той е благословил, но и ние сме готови. Нека си пожелаем: Деца на Слънцето, готови сме за път. „Деца на Слънцето, на Път сме!“

Ако това битие можем да правим в смирението свое – човешко, нека не е в размерите на Син Божествен и Син Човечески, в смирението наше – човешко, за което е казано, че Словото стана плът, тогава сме победили себичността, т.е. влезли сме в храма, отишли сме до олтаря, поели сме отговорност за трона, вдигнали сме жезъл за земна и небесна власт. Тогава можем да кажем: „Нека бъде Твоята воля“. Ето така да завършим Посланието за тази година: „Нека бъде Твоята воля!“ Да изпълним със своята воля Неговата воля!

Ваклуш