Христос Возкресе, мили приятели!
Големият празник не е в това, че се пише с главна буква. Големият празник не е в това само, че Възкресението се е осъществило. Празникът е винаги някаква промяна на състоянието ни. Но аз мисля, че Възкресението не е в промяната – Възкресението е всемирно живеене, всемирно бдение. Защото празникът е един откъс, докато Възкресението не е откъс, то е Живот! То е път, който трябва да се изходи, за да бъдете ослънчени от Светлината, която носите и която ви се дава, за да седнете отдясно на Отца. Но до този момент трябва да се мине по пътя на нееволюиралото добро и оная Велика ръка да може да разкъса завесата на храма, оная Всемирна сила да може да направи своя гръм. Това е да минете Голготския път – мистичен и реален.
Какво е Голгота? Кръстът на Христа и черепът на Адама. Светът на първичната материя в изкупление оцелява в образа (черепа). На разпятието Адам (човекът) ще поеме четирите гвоздея, т.е. четирите посоки, а Христос ще поеме копието – освобождението на Аза, на кръста, като сила в Материята. Диханието Божие на Адама – Словото Христово – става Живот!
Но преди да дойде до този върховен момент, преди тази мистичност, която всеки поотделно ще изживее (дадена почти във всички мистериални актове на посвещенията във всички религии), какво трябва да направи човек със себе си? Той първом трябва да направи едно Рождество, което вековете са му изработили – да влезе в тази Всемирна Майка, която е съчетала в себе си планетната утроба и да получи благослова на своята будност за отговорност. Не само благоволението, а своята будност за отговорност в служение! И ако направим една аналогия така, че този Иисус, Който беше продаден за тридесет сребърника, аналогично стои с онзи Иосиф, който беше също продаден, само че за двадесет сребърника, представете си дължината на Пътя, който трябва да се изходи и смирението – братята да ви продадат или един ученик да направи това!
Това определение на готовност не е заради историята на човешкия род, а заради самото предназначение Бог да има Свои Синове. За онзи, който не събуди в себе си Синовност, ще кажем така, както е казано: Синът на слугинята не може да бъде равен със сина на Сара! Тази Синовност е нашата основна задача, защото Той никога не ни е напущал, ние Го напущаме. Исмаил напусна Отца си, но Иисус не Го напусна никога. Дори пое укора на Своите родители защо е останал далеч от тях при Йерусалимското моление, без позволение на баща и майка, за да каже смелите думи: Аз трябва да бъда там, в Онова, което е на Отца Ми. Това е определена Синовност и оттук ще видим поведението Му на смирено служение, оттук ще видим победата Му в изкушенията.
Изкушенията! Там Той постави на преценка преходността и вечното на Своята Божественост. Човекът може да постави на преценка преходността и непреходността на своето достойнство, на своето изповедание. Там Той постави на преценка хляба на живота, чудото на света и властта на славолюбието – и ги победи!
Първом, Той трябваше да освободи своята обвързаност към хляба. И в молитвата „Отче наш“ е казано изрично: „насъщния ни хляб дай ни днес...“ (Матея 6:11). Човекът винаги ще трябва да има своя хляб – хляб, който може, както Той рече: Казано е не само с хляб ще се живее, а и със Словото Божие. Това не отрича физическата необходимост от хляб, защото физическото ни тяло ще се храни с него. Но хлябът трябва да бъде осветен и не трябва да бъде верига в битието ни. Не бива във всекидневието да губим празника, празника на тържеството на Духа над Материята, което Той извърши със Своето Разпятие. Когато съблазънта дойде и Му рече: „Ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове“ (Матея 4:3), Той отрече чудото за нашия елементарен бит, защото чудото е най-трошливият стълб в храма на служението. Вие никога не знаете щението на хората в чудо и никога не се знае наситата, която може да ви изкушава. И тогава изрече думите: Не само със хляб ще се живее... Това значи, че трябваше да се издигне духовният свят над материалния, без да се отрича. Този, който отрича материята, не познава тайната на Учението – материята трябва да се одухотвори и да съпровожда онова, което вещае със сигурност Възкресението. Възкресението е възможност да еманирате материята и да я събирате.
Другата съблазън, която Му се предложи – това беше да изпита онези хранители, които стоят над нас; това беше да се извърши едно изкушение като се повикат отвъдните сили да го опазят, защото писано е: „На Ангелите Си ще заповяда за Тебе да те запазят...“ (Лука 4:10) Той отгони това предложение, за да не изкуши и да не постави на изпитание отвъдните сили. (Нещо, което винаги искаме: „Ако сте наши добри приятели, хайде, направете това и това“.) Светът има своята еволюция и тя се крепи не на изкушението, а на устойчивостта, на убедеността ни, че Бог е всичко, че Той е в Посланието за еволюцията, която е вложена в душите и е поставена в нашето земно съществуване. Няма нужда да бъде изкушаван и ние не бива да оставаме в единия бряг, ако искаме да имаме течението на едно духовно учение, което винаги ще има два бряга. Никой досега не е направил река с един бряг. Но може да имате два бряга и да нямате течение. Това е великото съчетание – душата и материята имат своето единство в Духа! Ето това единство Той постигна с отричането на това чудо.
Третото изкушение, на което беше подложен, това бе да види света в Своите собствени ръце, да види Своята космична цел. Защото (впоследствие става знайно) Той е роден от Бог и Той е нещо повече от чедата, от тварите Божии – Той е Син Божий. И ние сме синове Божии, но когато разтълмим тайната на Троицата, има нещо друго, което е речено там. Там е речено, че Той е роден, роден от цялата планетна плът с посвещението и с осенението на Духа, а ние сме сътворени с предназначение да раждаме. Затова ние наричаме своите родни чеда синове и дъщери. И ако така, в тази планетна плът, Той е роден и кръстен от Неговия Баща, с основание Той е Син Божий. А ние, изпипани от ръцете на Бога, имаме правото да раждаме и да наречем своите чеда синове.
И така, когато Той беше видял всичката тази цялост на този свят, с всичкото й величие, имаше само едно искане от страна на съблазнителя. Аз няма да нарека името му Сатана, както всички обичат да говорят, защото имам една по-опростена, но много по-вярна теза. Това е, че няма зло, има нееволюирало добро. Персоналността на злото не е теза на еволюцията. Но тази съблазън, която имаме, която е нееволюирала, може да ни поднесе изкушение и Той ни показа, че всяко изкушение е победимо, т.е. Той по един реален път ни показа, че злото е нееволюирало добро, че може да го трансформирате в добро, че цялата тази власт, която може да имате в ръцете си (това, за което се боричкат непрекъснато социалните пластове) е преходност. Всяко наше себечувствие е преходност, защото ако днес сме доволни от себе си, а нямаме пулсацията утре да бъдем по-големи, заспиваме в безжизнеността и сме сложили своя кораб само на един пристан.
Най-страшното изкушение, най-многоликото изкушение си остава жезълът на властта. Човек ще победи нуждата от хляб, човек ще победи изкушението чудо, за да бъде всепризнат, но най-трудно побеждава тщеславието и жезъла на властника. Ако това може човек да направи с ония прости думи: „Махни се от Мене, сатана!“ (Матея 14:10), тогава той е останал в пазвата на Отца си! Тогава неговата мъдрост е Мирова, защото всички богове и богини са се борили за власт. Само у Атина Палада – Мъдростта, която не е родена от утроба, а от главата на Зевса, не сме намерили искане за власт. Тя я има в смирението си, тя не може да бъде изкушена в тщеславието си. Мъдростта решава въпроса за свобода от власт. Защото няма по-велика тайна от смирението. Само тя, когато завие в дрехата си детето на тщеславието, може да го излекува от всяка болест. А не като Омфала, когато намята със своята дреха Херкулес и му слага отровата. Смирението не е отрова – смирението е целебна сила. И малцина са го изпитали. Малцина са го живяли. Тогава едно от големите изкушения на човека – тщеславието или т.нар. Луциферово желание, ще угасне, без да го лиши от светлината; така както човек не е лишен от Божията сила, но слагайки я в своите пазви, където отглежда чедото на дребното си тщеславие, зле употребява Бог в себе си.
А може вече, когато сте победили тщеславието на властта, да кажете това, което Той казва: Аз имам власт да извикам дванадесет легиона ангели, а вие отивате с обикновени ножове да Ме браните! Ето, мъдростта не позволи арогантността на силата – не позволи! Защо? Защото тя е прозрение, защото тя е, с която после ще каже: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам...“ (Йоан 14:27) – мир, който не смущава сърцата, който не идва от насилието, че имате власт – Този мир ви давам! Давам ви оная сигурност, която е изразена с една поговорка на римляните: „Sic transit gloria mundi“ („Тъй преминава световната слава“). Това е счупеният жезъл – световната слава на суетите, за която знаете, пророк Соломон казва: „суета на суетите“! Трябва да се победи властта, за да нямате страха на изкушението, че езичеството ще излезе у вас не като митология, а като желание за тщеславие. Като това, което може като нарицателно да се употреби: нуждата от олимпиеца, а не от Върховния.
Ето на това изкушение – на хляба, на чудото и на властта, Той сложи своя трънен венец. Страх не бива да имаме от трънения венец. Той е символ на будност и сложен на кръста образува соларния знак. Ето този Път разчерта Той, за да ни покаже, а не да ни освободи – да ни покаже как трябва да се освободим.
След това дойде Неговото изпитание – великото изкачване на планината на Преображението. Вие можете да се видите преобразен, само когато сте се освободили от трите вериги на изкушението. На Преображението Той направи първия всемирен разговор между човека и отвъдните сили. Показа възможната вложеност човека да бъде свят, която Му даде присъствието на отвъдното. Какво е казано в този момент – „...дрехите Му станаха бели като светлина.“ (Матея 17:2).
Там Той разговаряше с двама представители, там Той трябваше да извърши прощението със Старозаветието. Това прощение беше една духовна потреба, която трябваше да постави нашата мисъл на кладата на пречистването. Той го извърши там. Това беше Неговата възможност да свидетелства, че ние можем, освободени от земните пластове на нашата потреба, да се осветим, да се разделим със света на миналото. Защото този, който не отпрати миналото в пещта, той не може да пречисти рудата на своята вяра. В пещта отпадат неценните неща. И народът ни има една много особена поговорка: „Злато в огън се познава, приятелство в нужда“. Той постави на огнената пещ духовните ценности и вложените възможности.
Той трябваше да се раздели и с оня междинник, който изнесе пред човечеството тезата за Покаянието. Това беше неговият предречник, това беше Иоан Предтеча, както е казано, който трябваше да продължи делото на Моисей. Защото Моисей като баща на Старозаветието и Илия като законник бяха двете големи личности, а преходността трябваше да мине чрез Иоана в идеята за покаянието – покаянието като възможност да се стъпи, да се влезе в храма на спасението. И точно това покаяние даваше основание в тази среща и Иисус да се раздели с двамата старозаветника – да се раздели от Моисея, да се раздели от Илия. Това беше път, който трябваше Християнството да извърви.
А кой беше властният Старозаветник? – Око за око, зъб за зъб. С това изречение цял един закон съществуваше! Няма да говорим за други: „Убийте грешника!“, „Убийте враговете!“ Не! Кой беше знакът (не на милостта, не и на милосърдието), който Той показа – знакът на освобождението в себе си – не да търсим сламката в окото на другия, а да не виждаме гредата в своето. Свобода! И затова Той каза: Обичайте врага си! А ако вие го обичате, вие обичате себе си. Трябва да се победите в другия, за да бъдете в мир със себе си, а не да направите мир в себе си, че тогава да го търсите в другия! Не! Мир в другия, за да намерите сигурност в себе си! Защото иначе много евтино се оправдаваме – ами, той е такъв и такъв...
Той трябваше да мине през тази среща. И когато учениците Му искат да направят три сенника Той каза: Моето пребиваване няма земна шатра, Аз само ви показвам срещата на разлъката, за да изпълните благовестието на новото. Той трябваше да им демонстрира това не като поведение за признание. Никъде Иисус Христос не е демонстрирал поведение за признание, защото тяхното признание не може да бъде свидетелство за Неговото достойнство на пратеник. Затова, когато искат свидетелство, Той (тъй като по всяко законодателство се искат двама души) казва: „Аз съм, Който свидетелствувам за Себе Си, и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене“ (Йоан 8:18). Той не призова изцелените от чудесата Му. Само когато на Иоана трябва да отговори дали Той е Този, Който трябва да дойде, само тогава употребява израза: „Идете и разкажете Йоану, каквото чувате и виждате“ (Матея 11:4). Но когато трябва да свидетелства пред света Себе Си дали Той е Мировият Учител, дали е Логосът, Той не търси други свидетелства, Той има само едно свидетелство – Себе Си и Отца. Защото това, което каза пред тях не беше демонстрация на себепризнание, а беше възможност, която във Възкресението подчерта. Когато направи тази среща в Преображението и се раздели с Моисея и с Илия, Той каза, че няма да бъде пророк – пророкът има земни дела – Той ще бъде Син на Бога! А Синовност в световната история нямаше! Синове имаше на митическите богове, но богът им беше земен. И в идеята за единството, в Сътворението на света, в религиите, които имат един Бог имаше пророци, но нямаше Син Божий!
И тук, когато попита апостолите Си: За кого Ме мислят? и те изреждаха пророците, Той отрече, но когато Му казаха, че е „Син на Бога Живого“, рече: Мълчете, докато свърша делото Си! Ето една страница, която човек трябва да държи затворена до деня, когато, както при Книгата на Живота със седемте печата, дойде Великият, Всемирният и може да ги разчупи, да я разтвори и тогава да се каже на света: Животът е вечен!
Голготският път е един Път, който трябва да се изходи от всеки. Затова казва: Който не понесе кръста си, не е Мой, не може да се освободи! и рече на богатия: Иди, продай всичко и тръгвай!; А ако сърцето ти е при онова съкровище, нищо няма да вземеш от Мене. И Той точно това засвидетелства: понеже беше много богат, не можа да продаде част от богатството си дори. Друг поиска да погребе мъртвеца, а Той му каза: „...остави мъртвите да погребат своите мъртъвци“ (Матея 8:22). Ние трябва да погребем в себе си един мъртвец на миналото, ако искаме в деня на Съда, когато сме пред Пилата, без страх да поемем своя Голготски път.
А какво е съдът, съденето? Това е да въстанеш срещу предопределението и да поставиш на преценка борбата между достойнството и величието; това е, когато унижението не може да ви отнеме Пътя.
Много пъти съм говорил, че Пилат е изключителна личност (не в световната история). Той не блести с войнството си. Бил е добър философ, но не можеше в историята да има име наред с Цезаря, ако не беше изрекъл най-верните думи за Христос: „Ecce Homo!“ („Ето Човекът!“) и ако не беше измил ръцете си „по пилатски“. В световната история един търсеше човека посред бял ден, както е казано, с фенер – Диоген. Не можа да го намери, защото беше живял в каца. Ако го беше намерил в себе си, нямаше нужда да го търси другаде. Пилат обаче, езичникът Пилат, беше видял Човека. Те бяха един срещу другиго. Великата религия на единобожието не можа да Го познае, а Го чакаше като Месия. И Го осъди. Колко неудачно се употребяват думите, че си бил измил ръцете – Величието е в това да намерите Човека, а как ще се извините пред света, е въпрос на закон, който той е изпълнил.
Но кой е Пилат у нас? Мислящият, Законът, Учението, Духовната вълна на Правдата. Тя не е порочна, когато се прилага, но е безжалостна, поради необходимостта да се развиваме. Така Пилат реши да направи един спасителен акт – акта да освободи Христос вместо разбойника. Само той можеше да потърси в закона извинение за свобода и го намери. Законът е жесток за невежеството, но не е бреме за посветения. И друг път съм казвал – законът не е верига за обикновения човек, а парапет, по който той се движи, за да не падне. Законът може да тежи на мъдреца, но мъдрецът никога не носи вериги. Мъдрецът може да приеме страданието и да строши веригата, заради величието, което има да направи. Но не може да бъде подвластен на закона и на жестокостта.
Когато в душата на човека вият вълци, безспорно е, че жертвата ще бъде по вълчи разкъсана. Един народ беше съгласен да има разбойник, но не и Син Божий! Тези, които чакаха Месията, решиха хоровод да имат с разбойника, вместо с невинността, колкото и очебийна да е била за тях. И те си приеха разбойника. Ние не можем да ги съдим, но не можем да не го отбележим. Така човекът, в себе си, трябва да понесе тази разпра, този вътрешен разговор – да потърси своя ум като Пилат (защото нашият ум наистина понякога е пилатски); да потърси в своите чувства крясъците на древността и да потърси в своята воля жестокостта на Синедриона. Понякога волята казва „Аз искам!“ Това искане, ако не бъде омъдрено, то е жестокост. Те бяха повече от жестоки и тяхната жестокост именно оправда Пилат. Пилат остана в историята с „Ecce homo!“
Имаше ли сила да Го освободи? Пилат рече: „Не знаеш ли, че имам власт да Те разпна, и власт имам да Те пусна?“ (Йоан 19:10), но това беше гордост, която Христос му отне. Много добре му я отне с всичкото величие и смирение: „Ти не щеше да имаш над Мене никаква власт, ако ти не бе дадено свише...“(Йоан 19:11). Човекът, който поемаше отговорност, трябваше да се подчини на волята на Небето (не толкоз страхът от Цезаря беше го накарал да каже: „добре!“). Така видя, че няма власт. Защо? Защото един народ неистово искаше Спасение. Този народ не беше еврейския. Този народ беше народа на Отца, децата на Отца. Трябваше някой да му даде Пътя и Иисус прие Голготския кръст.
Ние всякога имаме един кръст:. кръст личен, който трябва да се научим с достойнство и моралност да понесем; кръст социален – не с притворени очи и не с приглушена съвест да извършваме социалната отговорност; кръст всемирен, защото душата и плътта ни имат своето събиране в Духа. А Духът е всемирен, той е всемирният кръст, който Христос на Голгота освети!
Това е кръстът на двубоя, в който Духът побеждава. И на този кръст, когато сложите един венец, вие го правите соларен – вечният символ на Слънчевото Божество – Планетният Логос в действие и освобождаване на човешкия род от това (независимо как ще го нарече една религия – грехопадение или път на развитието и освобождаване от бедите), което нашата плът носи в нейното слизане и в нейното връщане. Слънчевото Божество е вечното и без него човешкият род не е вървял, защото битието на Слънцето е висша духовност. Ние волю или неволю приемаме лъчите на Слънцето, волю или неволю без неговата топлина, светлина, не можем да живеем. Това слънце е у нас. Понякога ни боли, понякога нашата мисъл го затуля, но никога няма да лишим Бога от Божественото, така че да няма Бог. Не, никога! Колкото и да е облачно, никога светлината Му не се отнема. Колкото и нашата мисъл да е разточителна по отношение всекидневието си, тя никога няма да затули пътя на Бога у нас, пътя, че сме вечни.
Но преди да дойде това освобождаване, ние трябваше да видим разпнатите ръце на Христос и приковаването. Какво значи човек да се прикове? Това е актът да приемете четирите гвоздея, където вашите съзнания, раждания от четирите посоки са определили вашето битие. Гвоздеите са нашите митологични тайни, че тялото ни може да бъде пробождано, но не може да бъде унищожено. Това не е неподвижност, това е Свобода! Това е, когато не ви тежи нищо: нито веригата, нито гвоздея, нито копието, с което ви пробождат. Четирите страни, които винаги ще сочат не само четирите посоки, а четирите букви на Адам. Тези четири букви са символите на човека. И неслучайно е казано, че вятърът донесе лъх на одухотворяване.
Идеята за Разпятието е идея за двубоя. Това, което освобождава човека, е дадено в един много естествен и съпридружаващ Неговото Разпятие разговор с двамата разбойници, когато плът и дух, сърце, душа и ум трябваше да се разделят във великия двубой. Сърцето даде милост, защото онзи, който се покая, добрият разбойник наречен – получи. Мисълта не осъди другия, но не му простря и ръка, защото той рече: „Ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас“ (Лука 23:39). Христос не го прие, защото той искаше чудо за избавление, а не разкаяние за освобождаване от извършеното. Разбойникът не потърси свободата заради спасението си, а страха от страданието го караше да иска сваляне от кръста. Иисус не отвърна на човешката мисъл и я остави в нейната плодност (само плодността на мисълта, която не може да направи акта на Любовта), за да може от Любовта да извика това, което направи добрият – милосърдност, прощение. Той укори своя събрат и рече на Христа: Когато утре отидеш в отвъдността Си, спомни ме. Обратът беше не мистичен само, той беше реален. И Христос му отвърна с всичката Своя велика благодат, която се беше изсипала над ония, които Го биеха, които Го приковаваха, които правеха своята надсмешка над собствения си път. Той му рече: Утре с Мен ще бъдеш в Рая. Това е Иакова стълбица за всеки, който в душата си почувства, че има нещо, което трябва да надживее, че има грях, който трябва да бъде простен. Утре с Мен си в Рая. Аз и друг път съм превеждал, че Рай значи мисловност. Именно там ставаха преценките за изкуплението. Именно там можеше човек да извърши своето съразпване на лошата мисъл. Там можеше разбойникът да научи тайните на Всемирния, на Големия Учител. Там това знание се даваше за всички. Защото отрицанието е, което довежда Разпятието. То е отрицание, което веднага става в позитивност и така че, ако ние кажем: „намериха се злосторници“, както обикновено се казва, „които извършиха едно зло над Него“, няма да уловим тайната на тази мистерия. Дори бих казал, няма добре да разберем това, което често казвам: злото е нееволюирало добро!
Ако така го разгледаме, ще видим, че заради тяхната еволюция Той трябваше да поеме това велико отрицание в космичен порядък, да се освободи от гнет душата на злосторника и да дойде признанието: „Наистина, Тоя Човек е бил праведник“ (Лука 23:47). Защото небето чрез гръм, а и храмовата завеса (чрез разтваряне дверите, за да се надникне в храма) се бяха скъсали. Гръм беше осветил небесата... Тази светкавица в нашата душа винаги ще настъпи, когато можем милостиво да погледнем на отрицанието; когато можем да кажем, че гъстотата на облака не е бедата ни, а той ще ни излее благодатен дъжд. Когато можем да бъдем тревожни, че някакво мисловно, някакво астрално или някакво физическо поле забранява, потуля нашите очи за вътрешния храм, за трапезните хлябове в душата ни – тогава това прозрение разкъсва завесата и ние сме пред свещените дарове, за които се иска посветеност.
И затова Той рече: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лука 23:34). Това, което през цялото свое пътуване, като Учение им поднасяше: Обичайте се един другиго, любете своите врагове. Прощавайте на тези, които ви клеветят... Защото наистина човек няма какво да прости на оня, който го хвали. Напротив, много сме доволни! Умението е, когато клеветата е дошла! А Той още в Своята Проповед на планината беше казал: Блажени са ония, които поради клевета в Мое име понесат...; Простете на тези, които ви клеветят. В „Агни Йога“ има един много хубав израз по отношение на клеветата: „Нека факлите на клеветата да осветляват пътя на непреклонния подвиг“ (§21). Нещо повече – тя е вашата ризница на охраняване. Кажете ми достойнствата на враговете си, за да ви кажа собственото ви величие – казва Акбар. Клеветата разнася, стига вие да имате голямата багреница, да сте направили това, което Той е казал преди хиляди години: Простете на клеветниците! Тя не може да ви досегне тогава. Но ако вие сте отворили модерните сергии и почнете и вие да я продавате... Не! Простете, така тя се самоунищожава! Ама, казват, веднъж като е казано... Не, тя е за този, който има снижено мислене. С клевета се храни просякът – мисловният просяк се храни с клевета. Аристократът не, защото е под достойнството му.
Така Пилат написа на кръста на Христа: „Иисус Назорей, Цар Юдейски“ (Йоан 19:19). Христос в Изкушението беше отказал жезъла на властта, когато Сатаната Му го поднасяше. Но Пилат Го призна и написа: Това е Царят, Царят юдейски!, а Той каза: Това не е Мое Царство. Моето Царство е от друг свят – но не оспори, че е Цар, макар и от друго Царство. Цар е, че можеше да прости – само величието може да прощава. Затова им рече: Прости им... Просешката мисъл на юдеите беше да махнат този надпис, който ги смущаваше, а Пилат им каза: „Каквото писах, писах!“ (Йоан 19:22).
Това е разпнатият Човек и затуй имаме, както казах, четири гвоздея, затуй имаме и едно копие, което Го пробожда, за да се освободи от принципа на материята. Живото копие, което ще пробие гръдта на Живота, за да може посятото да тръгне в дружбеност с всички. Защото Той сееше. Повика Своите жетвари, за да пожънат (казал им бе преди това да не плевят нивата, докато не узрее всичкото жито) и прие пробода на копието.
Какво е речено там – изтече кръв и вода! И тези, които знаят, че водата е астралният образ на светлината, и тези, които знаят, че кръвта е Духовният, Азовият представител на човека на Земята, ще разберат защо тази пета рана беше нужна – копието, което ще излее вашата кръв върху земната плът, за да бъдете единство. Христос трябваше да се освободи от своя Иисус – трябва да се върне плътта на плътта и Аза на Всемирността. Там това копие е Свобода. Той трябваше да свали дрехата на своето астрално присъствие (което след Възкресението отново наметна), за да покаже на учениците Си, на света, реално присъствие; за да им открие още няколко тайни от Мировия живот, от оная велика мистерия, от онова велико бдение. Бдение за личността, докато се вгради в нейните посвещения до жертвата; бдение за социалната общност, за човечеството, което трябваше да бъде облъхано от вълната на едно ново Мирово схващане – Любовта, и най-после бдение за Всемирността, която винаги ще бъде хранилница на Мировия Дух, за световните духовни учения.
И така някои автори, отричайки кръста на Разпятието, не са съзряли сакралната страна, а са се спряли само върху възмездната или наказателната, или поруганието, което се е вършело с кръста. Не са разбрали, че Голготската мистерия не е страдание, а Свобода. Защото мощта на служението идва от Всемирното знание; защото сакралните знаци на кръстовете създават у нас знанието – тази точка, в която са съсредоточени всички поверени тайни, които историята на човечеството постепенно открива. Но как да го добиете това знание, когато не сте слагали кръста на себе си? Откъде ще дойде прозрението, когато не сте сложили ръце, за да ви дадат четирите свята, четирите гвоздея, които са четирите тайни на знанията? Откъде да дойдат?
Всеки, който може да носи своя кръст, носи едно знание, което може да даде на света. Знание, което след това става Мъдрост. Мъдрост, която след това става Истина. Защото Той каза: Аз съм Пътят, Истината и Живота. Значи този Път извървян, дава знанието, дава Мъдростта, дава Истината. Вие я усвоявате и правите онази дързостна крачка: Аз и Отца едно сме! Така човекът, минавайки през всички тези стъпала, носейки кръста (с всеки от тези приковаващи го гвоздеи), освобождава по един печат от Книгата на Живота и почва да разгръща страници от нейното писано за човека битие. Така той става жива книга – Книгата на Живота! Ние я носим у нас, ние имаме седемте тайни, ние имаме и седемте чакри, където ще изтича енергията на Всевишия.
Значи Христос остави на човечеството всичко. Той даде посоката, която трябва тяхното лице да гледа, за да определи, че Слънцето в него има своето съвършено постижение. Само очите трябваше да си приготвим, за да прочетем оставеното. Този, който е научил само първите знаци на алфа-бетното посвещение, ще знае, че гвоздеите трябва да бъдат забити в ръцете и в краката, но тайната, която Неговата кръв написа, те няма да научат.
Ако ние се спряхме до кръста, ако ние Го видяхме прикован, ако обяснявахме всяка рана какво е – там има още едно велико тайнство, което човекът трябва да знае. Това е поведението на прощение, което Той трябва да направи със света и онова, което го заобикаля. Там Той изрече Своето „Ultimum vale“ (последно сбогом), както е казано, въпреки обещанието, че ще ги посети и това е вярата на всички в едно Пришествие. Там Той извърши едно прощение, реши всемирния въпрос и каза на Своята майка: Жено, ето твоят син!, посочвайки Иоана. Той трябваше да каже на майка Си да няма надеждата за Неговата грижа. Той знаеше – там ще остави Своята земна плът: Иоане, ето твоята майка! – за тази майка, чиято утроба роди Всемиростта, ти трябва да се погрижиш и ти да поемеш Всемирното бреме да направиш Благовестието на света. (Защото другите ги нямаше.)
Винаги трябва да има един син, който трябва да се научи да се прощава със своята майчина плът – Синът на прощението. И винаги трябва да има една майка, която трябва да отрони по една сълза, за да свидетелства, че човешкият род още е в страдание. И трябва да има един жертвен ученик, на който можете да поверите тайната на Книгата на Живота. Това Той направи в Своето кръстно Разпятие. Синът Човечески и Синът Божий извърши всичките Си задължения и рече: Да бъдат простени, защото не знаят що вършат; всичко земно го извърши с отговорност и изпълни волята на Отца Си, за да дойдат думите: „Свърши се!“ (Йоан 19:30).
Значи Всемирната утроба винаги ще бъде на всеки, който иска чрез нея да извърши човечески акт – трябва да я приеме и да се погрижи за нея. Синът винаги ще бъде отговорен пред тази Всемирна майка. Синът, когато мине през нейната утроба и получи посвещението, ще стане Служител на Отца Си. Това е йерархията, която Той даде там – не скъса нишката, която свързва Земя и Небе, само показа пътя, по който трябва да се мине: Син и Майка. И ако можем, да погледнем на своята воля и на своите чувства като деца и душата да ги нахрани със своето, а те да осветят Майката. Извършвайки цялата тази мистериалност, Той тогава изрече думите, които направиха светкавицата в света: Свърши се! – Неговите слова, които освободиха. Но и прежде това Той беше освободил човешкия род от кръвната значимост: „Иоане, ето майка ти!, Жено, ето сина ти!“ – родството, което се получи в душевната им взаимност. Защото Той имаше Своя Отец Небесен, Той трябваше да остане усиен, единосъщ само с Отца Си!
Голямото, което Христос каза чрез Иисуса на кръста на Разпятието е: Свърши се! Кое се свърши? Тревогата ли? Страданието, бедата, радостта, опиянението? Не! Свърши се двубоят между Дух и Материя. Привършва една световна формула на живеене, едно изповедание, което трябва да слезе от сцената. Започва едно ново битие, една Космична тревога, една Всемирна тревога. Той не казва, че свършва физическото битие, защото ние ще продължаваме с плът да живеем, но плът, която трябва да одухотворим, плът, която Той приготвя в Своето битие за Възкресение. „Свърши се“ е един разграничител между едно битие, каквото Четвъртата подкоренна раса беше дала на човечеството и двубоя, с който живееше Петата подкоренна раса – между Дух и Материя. Човешкият род е изведен на първата стъпка на еволюционното възземане. Вие може да грешите, но ще грешите като се развивате, а не като се обвързвате във веригите на слизането. Това е „Свърши се“ – хвърлих товара, освободих се от бремето, над което работих хилядолетия над земния човек. Утре ще Ме видите в Светлината Ми!
Изпитанието като трансформация на изходеното земно, в единство с Небесното, дава онова, което свидетелства историята – гръм, светлината на божествените сили разкъсват завесата на олтара Йерусалимски! Коя беше тази сила, която можеше да разкъса живата плът, за да покаже най-святата тайна на човечеството? Определението Му да послужи като Син Божий в идеята за изкуплението и подадената ръка за спасение. Това беше, което можеше да направи светкавицата. Жертвата, когато се освобождава – тя дава своята огнена сила над цялата наша природа! Това го виждаме в Синай – огънят чертае, огънят пише върху каменните скрижали. Огънят е, който носи ключа, за да се влезе в „Светая Светих“!
Този, същият огън беше изразен в оная видима светкавица при произнесените думи: Свърши се! Моментът, когато плът и Дух трябваше да се разлъчат, когато плътта като плащеницата трябваше да остане там и Духът да даде своята сила, бяха тези две думи, които направиха светкавицата. „Свърши се“ ще остане за историята на човечеството златният ключ, за да се разтълми тази лична и историческа мистерия – мистерията Възкресение. А Възкресението не е разрушение, то е победа. Победа да освободите себе си, победа да извършите изкупление, победа да дадете спасение!
Всичко това Той го правеше, заради онова предназначение да освети едно дело, да освети едно Учение, да извика на присъствие реалността и да даде жертвата, която единствена побеждава всяко изкушение. А без жертва Възкресение няма. Всеки може да изнесе един кръст, но ако отчаянието го обземе и не може да изчака думите, които рекоха Всемирните Учители: Свърши се! – няма Възкресение. Не жизнеността се свърши, свърши се властта на земното над човешкото, за да има основание всяка земна плът, която може да се трансформира, да се освети. Това, което вече можем да правим е да преобразяваме материята и светът го прави. Науката откри, че един атом има „триста птици“ енергии в себе си. А представете си каква енергия има душата, която е несравнимо повече от един атом.
Това именно Той показа на света. Но човекът, пак повтарям, който може да изнесе своя кръст до Голгота, ако не дочака: Свърши се!, т.е. победата, не може да чака Възкресението. Защото за посвещение в една тайна се иска да научите готовността. А готовността е в идеята за служение Всемирно. Бдението е лично, докато ви пуснат там; всечовешкото бдение е, докато дадете храна и на другите, а всемирното бдение е, да приемете жертвата, да направите готовност, да дойдете до гроба, защото знаете, че той е друг живот и не е забвение.
За този жертвопринос няма лична гробница. Човек трябва да знае, че за неговия Дух като служение Отческо, като определеност Синовна към Бога, няма гробница. И Христос го показа. А след това вече трябваше да полагат грижа къде да бъде поставен и кой да Го пази. Това е стражата на Земята и понеже Той беше решил кардинално въпроса за свобода от плътта, логично беше да не престоява, освен в три дни да отдаде в гробната утроба благодарността на вечната планетна плът за всички нейни грижи. В тридневно опрощение между Дух и материя, между Земя и Небе, за да дойде този крилат полъх и този неспрян полет, за да седне отдясно на Отца Си. Тогава какво е Гробницата – Мировата утроба, която трансформира енергиите. Там трябва да остане плащеницата на човека или човечеството. Нея също я пазят два ангела, както пазиха Дървото на Живота. Христовото Възкресение освободи в Едема пазителите – Раят е отворен – мисъл и желание са победени. Освободен е латентният човек в динамиката на осъществяването на Бога. Тогава в Адам действува Христос като Сътворител, а не още като въплътен Богочовек, който променя, изкупва и спасява!
Каква мистична тайна крие гробът? Изкуплението, че можете да се върнете като освободени от идеята за Спасението, че сте дали мостик или че сте дали т.нар. Витлеемска (или както я наречете друга нова звезда) да бъдете водени. Това е тайната на гроба. Това е тайната, в която Той трябваше да престои три дни. Там съблече връхната дреха, която остави, за да освободи Духа Си за път. А тя е, която носи Неговото поведение. И има нещо много странно, когато е увит в плащеницата. Той нямаше гроб на земята, трябва това добре да се знае – Христос има само един, Всемирен гроб. Той няма Своя гробница. Човешкото Му тяло бе приютено от каменната гробница на Иосиф Ариматейски. И Той възкръсна, разруши гроба, като изпълни това, което беше казал: „Ще разруша тоя ръкотворен храм и след три дни ще съзидам друг неръкотворен.“ (Марко 14:58).
Той не остана в гробница! Силите на святостта отвалиха камъка! Умря едно старо учение, умря едно старо пътуване, умря онова, което човечеството наричаше грехопадение. Възкресението даде Учението за Любовта. То унищожи враждата. Разбира се, когато казваме, че една духовна вълна идва да се осъществи в нейната цялост, то не значи, че всички податки на миналото са загинали. Вражда още има, както и неправда има, но осмислянето, зрението на човешкото съзнание в тези духовни вълни започва да се освобождава от тяхната каменна тежест. Това именно извърши Възкресението – камъкът тежки, който затваряше вратата на гроба е отвален. Отворена е възможността на човешкия Дух да отвали камъка на гроба, в който стои заключено нашето духовно ядро, нашата Божествена искра, за да се разкъса веригата на миналото учение.
Нито утробата на Земята можа да Го задържи, нито ненавистта или злословието можаха да Го омърсят, нито стражите на Римската империя можаха да спрат полета Му. Той беше вещал по най-различни начини, че ще възкръсне, а след това даде достатъчно доказателства. И така – онова, което мислим, че е мъртво поради своята биологична крайност, го виждаме оживотворено в другите материи с вибрации на видимост и във Възкресението. В това Възкресение Той рече: „Радвайте се!“ (Матея 28:9), Къде е смърт, твоето жило? Ето защо им каза, че яде от плода на Дървото на Живота, че им дава Вечността, защото с: Радвайте се!, каза и: Къде е смърт, твоето жило?; „Дерзайте: Аз победих света!“ (Йоан 16:33).Този ден е възкресенски! Този ден е едно първосвещеническо служение и една Жертва – Христос в служение на Себежертва! Този ден е свидетелство за едно пророческо сбъдване, това, което вековете бяха казали. Този ден е едно Изкупление, този ден за всеки, който сложи в себе си Христа, е ден на Спасение.
Той е бъдеще. Настоящето е една преходност, миналото е едно бреме, бреме, което някои носят с радост, защото могат да се видят във величието си; бреме, в което някои не могат да свалят булото на скръбта си, защото се виждат принизени. То винаги ще бъде бреме, защото то свидетелства за Неговата мисъл, че в стари мехове ново вино не се слага. Ето така трябва да разберем идеята Му защо възкръсна, защо нямаше гроб. Той нямаше нужда от един стар гроб, който да Го съхрани. Той беше едно бъдеще, а бъдещето е Живот. Неговата тайна беше Живота. Той никога не е проповядвал за мъртвите. Той е проповядвал винаги за живите. И какво беше рекъл? Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци. Никой не е имал по-жизнена религия от Любовта, защото Правдата има своя закон, който е трудно подвижен. Той е една санкция на суровия ум като необходимост срещу жестокостта, а Любовта е хороводността в прощението и движението напред. Затова им рече: Дерзайте: Аз победих света! Това Той сложи като ключ за Спасението на човечеството. „Победих света, не го отричам. Победих!“ Показа им как трябва да се войнствува, за да се победи. Даде схемата, по която трябва да се върви: обичайте врага си; простете на тези, които не знаят що вършат; освободете престижността си; качете се на смирението, което в образа на магарето е дадено; влезте в тържеството на Святия град (а всеки го има в себе си) и тогава вече извършете своята седмица на Възкресението! Това е, което ние трябва, ако се изисква един процес на себенадвиване, да го вършим вседневно. Това е положено и в календара – всяка седмица да се празнува именно този хляб на преосвещението и този ден, който се нарича „воскресение“.
Тогава идва тревогата на земния човек, който Го търсеше. Търсеше Го Мария Магдалена – голямата грешница, която беше получила вече своето изцеление, своето освобождение. Голямата грешница, която се беше преродила. Можем в нея да символизираме човешкия род, който имаше тревогата да се качва по стълбата на спасението като мине през разпятието. Тя беше първият свидетел на освободения човек, на избавения и изкупен, но кога? Когато ведно с Него се сгради, се съразпна. Това, което рече много по-късно ап. Павел като изкупление за собствено си блуждение – искаше с Христа да се съразпне, за да бъде с Него. А Мария Магдалена точно това беше направила – тя се съразпна и обрече живота си на Христа, и затова първа Го видя. Кой може да вижда? Освободеният, жертвеният. Той може да придобие очите на виждането. Аз оставям настрана реалния акт и факт, че човек, когато желае да види присъствието на духовната си ценност, т.е. на душата или на Духа си, трябва да се освободи. Да се освободи от всичко онова, което Мария Магдалена имаше да освободи от себе си, от онова съзнание, което я легитимира като грешен образ. Защото Той беше казал на своите следовници: Ако не намразите майка си, баща си, братята си, всичко – живота си дори, не сте Мои.
Може ли един Учител, който проповядваше да любите враговете, да ви учи да мразите баща си и майка си? Никога! Но кои бяха наши бащи и майки? Това беше едно минало, което носим в себе си; това бяха ония страсти – нашите желания; това бяха бодливите трънени венци на нашите мисли. Ние трябва да се освободим, т.е. да се съединим с Христа, за да можем да кажем, че ето, дойде часът на нашето избавление.
Той им даде всичко, с което можеше да им посочи: „Аз Съм“. Тяхното колебание, тяхното съмнение свидетелства за човека само. Тяхната надпревара в търсенето и тяхното съмнение е предмет на човешката психология. Тя може да бъде обяснена с различни предпоставки, но неверието не може да бъде простено, освен като вибрация на страх, че бяха Го напуснали, че бяха избягали от Него. Един ще поиска да провери раните Му, друг няма да Го предсети, че е до него и чак като отломи хляба ще каже: „Това беше Той!“ Будността още не беше пълна. Човечеството имаше своя будност, но не и своите отворени очи. Будността беше вътрешно усещане, но очите още не виждаха. Когато Мъдростта осени човека, когато прощението ще знае – и зрението, и знанието ще бъдат налице. Защото всяко посвещение сменя ритмиката на мисленето и тогава чистотата на физиката позволява зрението. Това е, което трябваше те да научат, за да могат тогава, когато Той влезе при тях, наистина да се радват, а не да имат съмнението. Затова Той им рече с първия поздрав: Радвайте се, Аз победих света!
Той не ни лишава от реалния усет, а ни дава възможност (с духовните ни очи, а безспорно и с физическите), както е дал на Своите ученици възможността да Го усетят макар и в по-друга материална вибрация. Освободеният човек или Възкръсналият Христос, поднася на човечеството Своите най-скъпи дарове – съприкосновеност. Да отломи ведно с тях хляба, да им напомни що е казал и на края да изсипе Своята благодат за тяхното посвещение и будност, като им праща Светия Дух в образа на огнени езици. С това те стават служители, с това те стават пророци. Но пътят от пророчеството до Синовността е този, който Той измина и тогава, когато ставаше разправа кой да седне отдясно на Отца, Той ги попита: Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? А когато имаха дързостта да кажат „Можем“ (на което всеки трябва наистина да устои и да има куража), Той рече: Това го отсъжда Отца Ми! Ето, ако човек извърши едно Възкресение, как би могъл да очаква своята възмездност – само с волята на Отца Му. Така че Синовността е дълг, за да се направи възкресение, а възкресението е Живот Вечен, който се отсъжда от Отца!
Това е Неговото следвъзкресенско битие. Неслучайно почти всички религии имат т.нар. четиридесетдневен период на присъствието на починалия тук. Тези, които познават езотеричните тайни, окултните учения, знаят, че нашият душевен свят в астралното ни тяло присъства четиридесет дни на земята. Именно за тези четиридесет дни (за съжаление) теологията не е писала. Какво прави Христос цели четиридесет дни на Земята? Иисуса какво прави тези четиридесет дни? И аз казах: Той отломва хляб с тях, Той казва къде са бисерите на живота, Той ги учи на тайни, които те не познаваха или пък опровергава и дава достатъчно основание да не губят своето предназначение с евтините съмнения, които Тома показа: Аз докато не видя раните Му, докато не сложа пръсти в тях, няма да повярвам. Е, после направи своето болезнено изкупление, като каза: Вярвам Господи! но Той му рече: Блажени са, които са повярвали преди да видят. И знаете ли къде е пратен Тома, за да се научи не на чудесата да вярва, а от науката на чудесата да получи вяра – в Индия. Там отиде да проповядва Христовото учение. Блажени са тези, които повярваха преди да видят. Вложената у нас възможност трябваше да го заслепи. Тайната е в освобождението, че Духът ни може да отвали камъка, че Духът ни може да посети своите, че Духът ни може след това с тях да разломи хляба и те да го познаят, че Духът ни е всемирна сила, която до свършека на света ще работи с тази Духовна вълна, която е дал. Тя не е личностна вече, тя е всемирна.
Тези четиридесет дни Той очерта пътищата, с които Неговите следовници трябваше да поднесат на човечеството новата Духовна вълна. Учението, което беше Любов – да обичате врага си. В идеята „да обичате врага си“ беше вложено единството, което Той направи с Пътя. Няма врагове, има неосъзната, неовладяна възможност у нас да видим в отсрещния себе си. Когато постигнем това, ние можем да приемем недостатъка на отсрещния като съзнание, но не можем да отричаме взаимността на душите, които имат един свой раждащ Баща. Това е, което Той даде на човечеството с идеята на Любовта – да обичате враговете си, т.е. да обичате другия в себе си. Тогава, когато се освободим от себичност, ние можем да кажем, че сме осъществили Неговото дело.
И така същественото във Възкресението, това са трите момента: „Свърши се“, „Радвайте се“, „Аз ще бъда с вас до края на света“.
Ако един човек не е казал „Свърши се“, той не е изходил Голготския път – „страданието“, белязано с толкоз много наименования. Дори на самия кръст едно от наименованията в старинно време е „мъка“. Затова и като наказателна мярка в древните правни системи е използвано за наказание, т.е. за мъка. Именно Христос освободи човечеството от мъката, давайки му святостта в кръста, т.е. двубоя между Дух и Материя и тогава Той изрича думите Свърши се.
Христос никога не оцени Пътя Си като страдалчески; Той не казва (това, което човечеството като история ни разказва), че Голгота е един мрачен ритуал на мъченичество. Той го оцени като импулсия на развитието, като възможност на себеосъществяването на Бог в човека и човека към Бога. Голгота в същината си е мистичен акт, но не е мрачен, не е жесток, не е мъченически! Защо – защото Той казва на Своите последователи, когато искат да Го бранят: „Да не изпия ли чашата, която Ми е дал Отец?“(Йоан 18:11) Вие трябва да знаете, че Моят път е път на служение, Моят път е Божествеността, а не вашите земни неща. Свидетелството, че между Земята и Небето трябваше да се възправи един Голготски кръст, чиято сакралност вековете вече познават, показа че Неговото дело е Божие, в жертва на земните дела. И докато човек се издигне до тази преценка, той има историческия факт на земното виждане и често наричаме това страдание. Често на този ритуал се дава мрачна оценка. Не!
„Радвайте се“ – това беше другият зов. На вас, които носите бремето на миналото; на вас, които не можете да се освободите от закона (сковаващия еврейски закон) ви казвам: „Радвайте се, Аз победих!“ А какво е Радостта? Винаги съм казвал: тя е усмивка на Мъдростта. „Радвайте се!“, т.е. „Бъдете мъдри!“ Мъдростта е, която трябва сега да освети материята. Мъдростта е, която ще трябва да ви даде служение. И оттук емблемата на следващото служение, олтарното мислене за утрешния ден. Нашата отговорност за бъдещето – това е горната част на кръста, която прави триъгълника. Така че когато Мъдростта ще бъде живот, т.е. когато кръстът ще бъде победен, в този смисъл, че духовността е взела превес над земното ни битие, тогава като изповедност ще имаме триъгълника. Кога ще дойде будното око вътре – това е еволюция, която всеки ще осъществява. Тази будност ще бъде внушена енергия на Космичната цялост. Никога човек не се е лишавал и точно тук е голямото на Христа, че Той дава тази космична енергия с „Радвайте се!“ Радостта е Светлина, защото Мъдростта е прозрението на света. И когато сте простили, когато вие сте обикнали и сте могли да излезете от гроба, остава едно велико дело да извършите, това е да носите просветление и обич, а не само както беше преди – любов с прощение от жестокостта. Трябва да се занесе просветлението, което Той даде на Своите апостоли – това, което човечеството в своята бъднина трябва да осъществи, което трябва Мъдростта да им даде.
Третата съставка на Възкресението, на този голям празник, който трябва да бъде битие в нас, това е: „Ще бъда с вас до края на света“. И това е не само обещанието, а присъствеността. Може ли Втората ипостас на Троица Единосъщная или един от Ликопредставителите на Бога-Творец да не бъде винаги с нас?! И Неговата реална присъственост като Иисуса, като Христа на земното поле е едно от първите свидетелства. Но когато човечеството ще бъде в своя Нов духовен път, тогава може да изведе енергията, която е подхранена от Божествената всемирна сила, като правило за живот, за спасението. То е подкрепено от другото Негово обещание: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света“ (Матея 28:20).
Тези три съществени черти или бих казал страни на триъгълника са това, което Възкресението дава на човечеството и което тепърва ще трябва да почне да се осъществява. Епохата, която Христос даде със Своята духовна вълна осмисляше, за посветените разбира се, вълната на Любовта от „Свърши се“ до „Радвайте се“. Сега „Радвайте се“ ще трябва, консумирайки Всемирната, енергия да се разгърне в триъгълника с осъществяването, че ние не само трябва да приложим доброто, но ние трябва да приложим Мъдростта да освети пътя на доброто, освобождавайки се от дуалистичното начало „добро и зло“.
Четирите страни, четирите посоки, които ни дава кръстът, бяха това разделяне. То започва от момента, когато Адам и Ева трябва да напуснат Рая и той започна да се пази от два ангела. С кръста двубоят Адам – Ева, добро и зло привърши, защото когато Христос излезе от гроба, върху плащеницата стояха двата ангела. Те освободиха пътя за Дървото на Живота – това, което ще бъде в триъгълника на Мъдростта. Трябва Мъдрост! Те освободиха вратите! Всеки може да посегне.
Така от Разпятието – кръста като двубой между Дух и материя, сега трябва да се вземе върховата страна на кръста, да се пресече и да се образува горния правоъгълен триъгълник (без още окото, което е на Отца) и да стане символният знак, да стане битиейната изповед на човека с Учението за Мъдростта. Сега само връхният триъгълник ще въздействува и тогава т.нар. „Страстем твоих“ – страданията твои, които при Разпятието имаха своето значение и наистина са въздействали, сега вече при Мъдростта, когато имаме за изповядане горния триъгълник, те ще бъдат освещавани, вместо да излъчват вибрациите на страданието.
Само тогава, когато се освободим от мисълта за възмездност, от страх от Божеството, можем да проявим Учението за Мъдростта. Това е Мъдрост – когато сте свободни не само от вибрациите на астралното тяло, но и в мисловното, където съмнението, предпочитанието, неувереността вече ги няма. Това е Мъдрост. Мъдростта е свобода от страх пред Бога за възмездие! И Той извършва това дело като демонстрация в обикновения си живот, т.е. в дните на Голготското страдание, на Голготското разпятие и най-вече на Голготското Си Възкресение. Тогава дава на човечеството, на приближените Си и на приятелите Си този добър и единствен в историята урок. Освобождението ни от веригите на астрала, от мъглявината на ума и от присъствието ни на едно поле за ученичество или за Учителство – това е голямото, което Той дава с разпятието Си. Подава Своето тяло на изкупление за плътта, подава Своята страдалност в астралното Си тяло, в чувствителността Си за изкупление на идеята за страданието; слага на разпятие ума, когато пресметливостта може да роди грях, а Той освобождава чрез тезата Си: „Прости им, те не знаят що вършат“ – мисълта, която е извършила грях. Защото посегателството е една мисъл, която е започнала да се прилага. Ето как всички тези неща Той ги дава, за да извърши това велико освобождаване и трябва наистина по един безспорен начин да сме разбрали, че служението Му е идея или първа подсказка, първо стъпало към това, което сега носим като пряко продължение и като обвързано задължение. С Мъдростта, която вече дава сияние на процеса на Любовта, трябва да се освободим от страха, за да извършим новото, за да извършим избавление не вече чрез Любов. Не е достатъчно само да кажем: „Обичай врага си!“, а „Научи врага си!“ – освободен, как да служи на нещо друго. Той трябва вече да бъде просветлен. Трябва да му вложим оная същност, която Буда притежава под дървото Будхи, т.е. пробудата, която е светлина за знание.Първата благодарност, която трябва да се изкаже на Христовото учение (не е важно какво е постигнато), това е, че човешките души от Земното царство са изведени в Небесното. Ако ние сега на този изведен Адам можем да му дадем трапезата на Мъдростта: не да казваме: „Как си“, а „Колко добрина и мъдрост си дал на света?“ да питаме човека. И по между си да не казваме: „Добре съм“ или „Зле съм“, а „Днес запалих една свещ в душата на един човек“; „Днес извърших едно възкресение“, т.е. „събудих една любов“. Днес някой каза: „Свърши се!“, т.е. разделя се със своето старо битие, хвърля овехтялата си дреха на миналото. Човек трудно се прощава, но мъжеството не е в това, че трябва да се разделяме, а в далновидността, че трябва да вървим. Това е мъжеството. Раздялата може да стане, но ако нямаме прозрение и далновидност да вървим, ще останем на мястото си да мъдруваме, а не да правим Мъдрост, а не да усвояваме Мъдростта.
Сега трябва да се освободим от чувство на дълг, на любов (разбира се, те винаги ще придружават човека) – на любов към врага, защото той с това като учение на Любовта е простен у нас. Той не съществува като враг, той не съществува като неприятел. Той в нашата душа е душа с душите. Той е бог, в когото виждаме себе си! Сега трябва, тъй като никога не е угасвал в нас огънят на любовта към всекиго (защото всеки е бог в развитие), да приложим зрението на знанието, осветявайки триъгълника от горната част на кръста, на Разпятието. Така ще можем да кажем на този, който вече не ни е враг, че не само не е враг, а той е наш приятел, дори когато има своите недостатъци. Ние имаме какво да получим като се опитаме да коригираме в себе си това, което в другия не можем да приемем. Не са Правдата и Любовта, които могат да приемат, а Мъдростта, която ще оцени. Правдата ще иска възмездието, Любовта ще дава прощението. Тя ще ни покаже, че другият не ни е враг, а Мъдростта – преценката, че той ни е приятел, че той е един бог, чието знание може да бъде наше, а нашето знание негово.
И в този контакт ние му позволяваме съпричастие с нас, и нашата вибрация няма да бъде смущавана, когато ни се дава информацията. Защото бъдещето на триъгълника и пробудата на окото трябва да бъдат така осигурено спокойни, за да приемат участието на този нов орган на познанието – третото око. А то във Всемирността е Възкресението на Христос. Именно това, че виждат Възкръсналия и Възкръсналият контактува с тях, е възможност на събуждането на този нов орган, на този нов център – нещо, което в бъдещето ще бъде жива реалност. За да не бъде смутено приемането, ние ще трябва да сме осигурили тази чистота и тази готовност, ние трябва да имаме това знание, а оттук и неговото приложение.
Ние трябва да освободим човека от искането чудото да бъде убеждение, чудото да бъде доказателство, за да сме извършили дело. Чудото вече, когато Мъдростта ще бъде живот, няма да бъде елемент, с който могат да се правят съединения. Чудото е било необходимо тогава, когато знанието, вътрешната светлина не е достигала за обяснение. Няма чудо в това, че може да се възкръсне; няма чудо в това, че може да се прости на врага след като Любовта е дадена; няма чудо в това, че можете да осветявате пътя на бъдещия си живот, когато е дошла вълната на Мъдростта. Така че искането да бъдем освободени от чудото като доказателство е един от важните елементи на свободата ни, че Мъдростта е Живот.
Ние не трябва да бъдем смущавани от Възкресението, че всички религии го обясняват с догмата. Защо? Защото имаме първичните знания, че сме Дух и материя и че може Духът да пръска и да събира материята. Дали е приложимо за даден статут на нашето развитие, е отделен въпрос, но човечеството в неговите върхови Синове е имало, правило и ще продължава да го прави (като безспорно доказателство и като неоспорима възможност) – пръскане и събиране. Реално присъствие ли е Христовото Възкресение между хората? Реално присъствие е. Внушено заблуждение ли е? Никога! Внушеното заблуждение няма трайност! Догмата може донякъде да укрепи устойчивостта, но ако няма истина, не може да я задържи в живот. Догмата не е живот – догмата е възможност, докато човекът се осъзнае във висшето знание. Да предостави на врага си, а оттам и на интуицията си, едно знание. Догмата си отива тогава, когато знанието стане живот. И мисля, че е време да не се счита Възкресението като догмат, а да се приеме като приложена възможност на будността на Духа във възможности да се пръска и събира. Тази демонстрация като Всемирност, която направи Христос в отворените двери на еволюцията, вече ще продължава да се повтаря в нейните все по-висши и по-висши степени (както казахме) – от идеята и вълната за Любовта към идеята и вълната за Мъдростта, а в бъдните хилядолетия и в идеята и вълната за Истината. Това като живот ще бъде достатъчно за нашето пребиваване в един откъс, който никога не е по-малко от Цялостта. Ако някой мисли, че само един откъс от живота тук прекарва или пък това е само един откъс от Всемирността – съвсем не е вярно. Този откъс не е по-малко от Всемирността в отговорност за осъществяване на тази вълна на Мъдростта. Така че от отварянето на пътищата към еволюцията ние носим вложената енергия за себеосъществяването на Бога в развитие. Човекът няма да спре; човекът може да свърши и Христос го каза в последния миг на прощението Си: Свърши се! Кое се свърши – човекът, но не е свършил Богът в човека. И Той им го демонстрира само три дни след това. Ето това ние не бива да губим в своето живеене или откъслечно пребиваване тук.
И когато човечеството преминава от една духовна вълна към друга винаги ще има и нови феномени, с които ще получи своето просветление. Духовните сили свидетелстват, че светът има своето духовно и реално изявяване. И всяка всемирна вълна с нейното учение ще сътрудничи и всяка нова духовна мирова вълна ще пробива нови пътища, ще мине нови Голготи – не в Разпятие, а в Сияние, което ще наплоди духовете с дарение да виждат и телата с орган на зримост. Тогава тази духовна вълна ще има своята сила и нейното приложение ще е нов живот!
Полярността като път на развитието ще отстъпи мястото си на прозрението. Прозрението е утрешното наше възкресение. Ако сега ни е нужна оная вощеница, с която първите християни и до днешните следовници, я палят от „Нур“-а, от негаснещото кандило на Господнята Светлина, я палят, за да я отнесат в личния си дом, в семейната си къща, на всемирното си присъствие на тази земя – днес и най-малката светлинка в нашето прозрение е същата вощеница, запалена от Всемирността, дадена ни от Възкръсналия.
Не зная дали е редно да разгръщаме всичките тайни, които дава Възкресението, но една е безспорна, че то е вложено у нас. Това е безспорна тайна, а сега всеки поотделно кога ще се приготви за едно Възкресение, кой метод ще употреби, коя духовна вълна ще надделее – това е лична борба, но тя никога няма да остане вън от общата ни духовност. Този, който има да възкръсне от Любов, ще възкръсне и ще дойде да учи урока на възкресение от Мъдрост. Пътят е показан, трудностите се познават, никой не бива да иска, както ап. Павел накрая казва: Аз извървях пътя, изпълних делото си и сега чакам наградата си. Трябва да ви кажа, наградата като словесен израз съществува, но като развитие не е нужна. Като словесен израз я има, за да удовлетвори ума ни, но като служение тя няма стойност. Защото като Христос, когато кажете: „Аз извърших Неговото дело“, тогава не може да кажете, че чакате награда. Той никъде не казва, че чака венеца на живота. Не, Той просто казва: Извърших делото си. Ако на човека е дадена идеята за наградата, това е стимул. И в Любовта тя е позволена. Любовта може да иска награда, защото иска, който прости на врага си, когато го заобича, да бъде ослънчен за това. Но Мъдростта не може да получава награди, защото това, което като Мъдрост се дава, това е Светлината и аз не зная каква награда може обратно да се получи. На Любовта може да дадете Светлина, но на Светлината какво трябва да дадете, за да се каже, че искате и чакате награда. Не! Истината, която има да дойде, тя ще определи, когато дойде преходният момент, каква е наградата за Мъдрост. Нейната, според мен, единствена награда е това, което беше дадено и казано: Аз и Отца едно сме. Ако можем това в този причастен ден да сгърнем!
Да се понесе Всемирната хармония е едно от по-тежките преминавания, отколкото е кръстът на Любовта върху гърба на човечеството. Ние би трябвало не да бъдем огорчени, че не сме наградени, а да бъдем облекчени, че не сме наградени, защото подобно бреме на голямата бъдеща Истина трудно може нашата система да понесе. Ние не бива да прескачаме цели коренни раси, за да си определим награди. Не. Ние можем да извървим хилядолетен път, за да осъществим в дело Мъдростта, за да можем да кажем: Аз и Отца едно сме!
Може би на малцина в света се случва да имат този Път, на малцина се стоварва отговорността да го извървят, на малцина е дадена благодатта да призоват в него други. Трудно се ходи, неходен път много трудно се ходи. Всички, които познават Христовия път и Христовото дело знаят: хули, клевети, присмехи... Но на точно това Той ги научи: Благодарете на тези, които ви клеветят, благославяйте тези, които ви обиждат, обичайте онези, които ви мразят. Ако това не можем сега, след като Духовната вълна на Любовта е сгряла сърцата на хората, след като виделината на Мъдростта е осветила тяхното зрение, ако това не можем да направим, ако не можем да им кажем: „Радвайте се!“, т.е. „Бъдете мъдри!“, тогава няма да можем да си послужим със знака на триъгълника, за да сложим будността на третото око, което е бъдещото ни живеене, което е следващият ни ден.
Радостта не е в това, че ще знаем да виждаме, радостта е в това, че ще можем да работим за виждането. Този, който знае да вижда, а не работи, е два пъти по-тежко наказан от който няма виждането, а ратува и работи. И знаете смиреността как добре е казана в притчите: оня богаташ, който се моли, че не бил като митаря; оная бедна женица, която пусна последната си лепта пред богаташа и каза Бог: Тя даде всичко, каквото имаше, а другият – от излишъка си. Ние нямаме сега излишък, за да бъдем горди. Ние обаче имаме достатъчно Божие сърце и Божия благодат, за да го дадем за служение на човека. Адам трябва да се върне – Адам, който беше сграден от плътта на планетата – да се върне към Адам, който беше с Дух даден му, вдъхнат му от Отца-Творителя. И тази плът, достатъчно съвършена вече, този Дух може да пръска и да събира. Възкресението е един реален акт. В бъдещето това Възкресение всекидневно може да става, но ние трябва да сме научили урока на Земята си, за да послужим в другите Му царства.
На човека е позволено да трансформира страданието си в Радост, но не му е позволено Радостта си да превръща в страдание. Как може страданието да бъде трансформирано в Радост? Като го приеме като формула да научи още една тайна. Още една тайна! Това е как да изведем от себе си, как да кажем на Лазаря: „Възкресни!“ Как да кажем на онова момиче: „Талита, куми! (Момиче, тебе казвам, стани!“); как да кажем на оная канара: „Дай ми вода!“; как да кажем на Червеното море: „Спри, защото трябва да минат моите войни!“; как да съберем радостта и утехата на ония, които на планината ще чуят блаженствата. Това е една велика тайна, това е наистина един велик урок – да седнете на планината и да чуете Деветтях блаженства!
Но всичко това са уроци за нас още, но не са урок на Възкресението. Ето защо Възкресението не може да бъде сравнявано. Всичко, каквото Той е дал, наистина е несравнимо, но има нещо, което пък наистина не може да бъде мислено за сравнение – космичния усет за преобраза на Възкресението. Трябва да ви кажа, че в световната история има възкръснали, но без този мистериален акт на саможертва в света. Христовото Възкресение е Възкресение за Всемирност.
Промяна на посвещенията – не! Това е работа на местните храмове, на земните храмове. Мистериалната драма на Христос във Възкресението не е посвещение, а всемирно облъчване със Светлина за преобрат! И може би затова не е включено като тайнство. Кръщението – да, причастието – да, Възкресението – не! Защо не се опитат, защо не?! Не е тайнство! С него не могат да ви причастят, с него не могат да ви кръстят. Защото ще изгори човек, ако приеме това тайнство така опростено. Значи не е намерена символната формула за приложна ритуалност.
Това е голямото, което исках да ви разкрия. То не е тайнство за причастие, не е тайнство за кръщение, не е тайнство за миропомазване, то е Живот! И затова казах, че дързостта на Христос да даде на човечеството да яде от плода на Дървото на Живота, което дава Вечност, е нещо несравнимо в световната история и във всемирните страници на нашата планетна Книга на Живота. Това е голямото! Затова Той можеше тези седем печата от Книгата на Живота да ги разчупи. Трябва да се прави разлика между тайнствата като форма на посвещение и между цялостта на Живота – Бог в Своя Син и Синът чрез Своя Бог!
Попитайте се защо не е тайнство? Защо догматиката не го е включила?! Не може, няма зид! Планетата не може да го задържи в своята утроба! Как ще го вместите в една символна фигура да го приложите като ритуал?! Как?! Можете с миропомазването да направите кръст на детето, можете с лъжичката да дадете хляб и вино, можете да го поръсите с вода, можете елейно да го умиете и да го изцерите. Питам как ще формулират, какъв символ ще дадат на Възкресението? Или ще го нарисуват както в различните икони там – не! Тайнството е възможност на приземния образ Божий, но не и на Възкресенски; не и на Бог, събуден и излязъл от гробницата. Това запомнете: Възкресението не е тайнство, а е Всемирност – Бог в Сина Си и Синът в Бога! Това е голямото и ние затова го празнуваме. И го празнуваме именно като вътрешно откровение на разчупената тайна. Когато са държали някого, когото искат да посветят, три дни в ковчега, и чрез съня да му покажат астралния свят, и са го считали вече за посветен, иницииран, и са го пращали да върши своите дела, това са само стъпки на отрудения човек, за да бъде служител, но не и свещенодействуващ!
Ето къде е тайната на Възкресението – в идеята на обещанието, че носим възможности, защото Той каза: Вие сте богове. Тогава какво ни остава – да се осъществим. Тогава ни остава да направим пътя си възможен за възкресение, да възкръснем. И тогава ние наистина можем да кажем: ние сме дошли до своя невечерен ден. За него свечеряване няма; за него полунощие няма; за него изгрев няма – той е ден невечерен. И така е – колкото и преходно да е мисленето ни, и колкото неустойчиви да са чувствата ни – изживяното с Радостта или с Мъдростта, благословеното с щедростта на Духа никога не свечерява, невечерно остава. Много други неща могат да дойдат, много други дни ще ни гостуват, но невечерен ще остане денят на това посещение на пробудата. Това е Възкресението. Несвечеряване на вашата духовност и зримост на вашия Дух! Зримост – това, което може да ви съпровожда във вашето земно присъствие до деня на нашето и физическо, и духовно Възкресение.
Най-хубавият ден в историята на човека, в цялата история на човечеството е наистина Възкресението. Нека го пазим. И нека от него изходим за бъдещото си вечно битие. (Защото все пак, за да има Възкресение, е имало умиране.) А ние, когато ще бъдем в живота на Вечността, не можем да говорим за Възкресение, а ще говорим за оная Светлина, за която в кн. „Битие“ е казано още в първите редове, когато светът не е устроен, когато Духът броди над безводната земя. Само една дума беше нужна, за да започне света и тя беше: Да бъде Светлина! Ето това ни трябва. Да бъде Светлина! И светът започва, а Мъдростта е Светлина.
Така че ние можем да празнуваме Възкресението, но трябва да живеем за Мъдростта вече. Умирането е свършило. Плодът на Вечността трябва да бъде яден. Това ни предстои. Не трапезата, не земните радости. Така че нашето битие в една бъднина е битие на Светлината. Ще празнуваме всичко, което ни събужда и което не къса веригата Бог – човек. Но ще принадлежим изцяло в служението на онова, което казва, че Той е вечен и несменен. Нека завършим с това, от което е започнал света – защото ние сме свят, който е започнал от Несвършек и сме свят, който ще отиде в Несвършек – Да бъде Светлина. Да бъде Светлина!
Из слова на Ваклуш
в София, Пловдив и Варна
За обикновеното се работи,
за великото се страда,
за духовното се жертва,
а за Божественото се възкръсва!
Молитвата е вглъбено живеене!
Молитвата е стремеж и най-съкровен начин
за свързване с Божественото съзнание!
Бог е у нас и най-прекия път да Го открием е молитвата!
Най-съвършената молитва е безмълвната!