Слово върху Посланието (2/1993)

Арxив | брой 2 / 1993

 

Благодаря от сърце затова, че всеки е съхранил в душата и в мисълта си вярата да се осъществяваме и идеята да ходим един път – това, което човечеството във всички времена е вършило. Но онези, които са отваряли пътищата, онези, които са давали знаците наистина е трябвало да понесат тревогата; трябвало е да изживеят оскърблението; трябвало е да надвият навика – навика човек да стои в един дом; навика човек да ходи улицата, за да тръгне в пътя. Оттук е мисълта ми, че улиците са много, Пътят е един.

Навикът, за който тази година в Посланието беше казано: „Вие ядете хляба на Мъдростта, не събирайте трохите на миналото“ – навикът да стоим в един и същи дом, в един и същи храм; да палим едни и същи свещи; да се кръстим пред една и съща икона. Ето това нарекох дързост – да се наруши навика, да се излезе вън от улицата и да се тръгне по пътя на една нова необходимост, на едно ново битие – битието на Мъдростта. Това е, което може да подложи на присмех; това е, което може да подложи на съмнение човешката душа. И само когато изгасне огънят на съмнението, когато човекът погледне с всичката отговорност на служението, не може да го оскърби присмехът, не може съмнението да го върне обратно. Оттук е смисълът на приложената жертва, за да бъде достатъчно убедително това, което се върши.

Така че първият жертвопринос, който човек е дал, е себе си. Тъй като на Авраам казват да принесе сина си, т.е. себе си, себе си да принесе. И той отива да го принесе, за да осигури пътя на онова, което след това човечеството непрекъснато е правило. А като потвърждение на тази сигурност, казано е, че Бог даде първородния Си Син в жертва. Едно в човек ще остане неотменно – идеята за Жертвата. Това, което можем да пожертваме без каквато и да е идея за съмнение, без каквото и да е угризение за загуба, без какъвто и да е страх, който може да ни спре. Тя трябва да бъде цялостна и тук вече е осмислянето, и тук е идеята за, Свободата. Когато ви казвам: благодарен съм, че някой от себе си е отделил, е освободил своя дух в името на една свобода, в името на един нов път – то е жертвоприносът, който всеки по малко или различно предава на това, което ни чака като битие и живот в Мъдростта. Прощението беше дадено. Нужно ни е знанието. Знание, което е свобода. Без свобода и жертвата не е цялостна и пътят е уморителен. Свободата не уморява. Добро се прави, докато имате сили. Но жертвата не може да бъде преценявана от никоя добродетел – тя е цялостна. Ако някой я принася в името на нещо, тя се ограничава. Жертвата е всеотдайност. Една събудена будност, която е тръгнала да осъществява път – това е жертвата.

Всяка година идва едно послание от Планетния Логос, което определя (без да ограничава) нашето жизнено приложение в съответните насоки. То осмисля това, което трябва да се даде за годината и което храни нашата дързост за служение. Аз я наричам дързост на рождението, защото наистина раждането или Рождеството на Христос, или рождеството на Младенеца, или рождеството на една нова духовна вълна, това е дързост, която разкъсва както небесата, където тя е гледана, където тя е отработвана, така и утробата на Земята, в която тя трябва да даде своите семена. Разбира се дързост ослънчена от Мъдростта, приложена с Любов, защитаваща Правдата и осъществяваща това, което Бог нарича Деца, на Път сме.

Ето защо първото изискване в Посланието за тази година, което Планетният Логос дава е именно:„Деца на Слънцето, на Път сме“. Това е, когато Словото е станало вече плът; това е, когато една духовна вълна започва да има своя материален израз. Учението винаги ще е един прилив на сили, но приложението му винаги трябва да бъде съпроводено тук, на Земята, с плът. Това е да бъде натоварено едно Учителство; това е да бъде натоварено едно ученичество; това е да бъде натоварено едно Пратеничество. Тази духовна вълна, това Слово може да витае и с хилядолетия над главите на хората, но когато не стане тяхна плът, когато не стане техен живот, то си остава едно въображение и тогава не можем да чакаме приложния плод да бъде храна в живота на хората. Ето защо е казано: „Деца на Слънцето, на Път сме“. Тогава, когато Словото е станало една плът, то ще трябва да се изяви в един път – пътя на служението, пътя на храма на Мъдростта. Този път има известни повикани, нелъчени във вековете (ако някой мисли, че случайно е отишъл някъде, се лъже). С хилядилетия има едно сбратимяване, което може да е пръскало къде ли не своите лъчи – своите деца, своята взаимност. И в края на краищата, когато трябва да раздуха жаравата на едно служение, за да дойде пламъкът на една духовна идея, тези всички деца на Бога се събират в едно духовно ядро. Събират се в едно ученичество, събират се в един подвиг на апостолство, събират се в това, което се нарича първовестници. Това са т.нар. първи ластовици на една пролет – пролетта на Мъдростта. Колкото и странно да изглежда, че някои са в една взаимност, а до вчера са били чужди – нищо чудно няма. До вчера са били много близки, но не са осъзнавали. Като физическо мислене и като същност, никой не е далеч от себе си във вековете. И тогава, когато зрелостта или когато една лаборатория промие негатива на незнанието, ще се видите във вековете – на колко ли места сте се събирали, сте правили своето молене, правили сте своето служение и взаимно сте вършили голямото си дело. Случайности няма. Никога не е имало случайности. Това, което ще направи духовният огън, това е, че всеки поотделно е бил някога същност от едно общо духовно ядро, от една обща духовна служба.

Ето защо сега призивът е: „Деца на Слънцето, на Път сме“. Идва моментът, когато озарението от идеята за Прощението трябва да прерасне в едно друго служение – служение на Знанието. Знанието винаги е било символизирано със Светлината, винаги е било символизирано със Слънцето – винаги. Затова и тези обобщаващи божества са наричани соларни божества. И Христос е едно соларно божество, и нашият Танг-Ра е едно соларно божество, и Амон-Ра е едно соларно божество и дори онези религии, които са показвали своя бог не като слънчево божество, винаги са слагали по един лъч или по някакъв символен знак, че и той е соларен. И в най-древните религии ще намерите, че има слънчеви деца, има и неслънчеви деца – Сури и Асури. Но това са вече пътниците, които са пълнили еволюцията на човешката история.

Нас специално сега ни интересува защо този призив идва и защо се казва – слънчеви деца. Знаете, още в Библията е писано, че когато синовете на Слънцето (на Светлината, защото Мъдростта е знакът на Светлината), взеха да се женят за дъщерите земни, стават предпоставките за т.нар. потоп, т.е. за смяна на коренната раса. Значи идеята за слънчевите деца или децата на Светлината е много древна. И духовните вълни са осъществявали постепенно пластове, от които след това ще си послужат дошлите нови духовни ценности или новите духовни вълни, каквато е Мъдростта. Тя ще си послужи с тези пластове, каквито са били Любовта, Правдата и т.н. Така че, не случайно е казано сега от страна на Планетния Логос: „Деца на Слънцето, на Път сме“.

Всичко, каквото ще даде устойчивост за осъществяване на идеята за Мъдростта, на духовната вълна на Мъдростта, е налице, за да може това, което ще даде светлина на Знанието – самата Мъдрост, която е вече израз на Светлина, да даде на Любовта нейния последен пристан. Сега няма да кажем: „Те не знаеха, сгрешиха“; сега няма да кажем: „Прости им, защото не знаят“, а ще кажем: „Научи ги“, за да бъде освободено тяхното битие и ще видим една последователност в осъществяването на духовните съзнания, на това, което наричаме Великата духовна тревога. Тревога, която създава вътрешна радост; тревога, която ни дава прозрение. Защо е тревога? Защото е казано, че когато ядем този хляб на Мъдростта, ние не можем и не бива да събираме повече трохите на миналото.

Най-трудното е именно прощението с онова, което е останало, чиято битнина има много подчертано вътрешно присъствие у нас – това е миналото ни съзнание, това е обвързаността ни с обряда, това е цялата ни същност в хилядилетия, с която сме си служили. Много трудно е човек да направи оттласък от брега на пристана, където е бил до вчера, освен ако тази вътрешна духовна зрялост е чакала това разсъмване; освен ако тази духовна вълна, която като ново идване развидели в душата му това, за което е готвен – това познание на вътрешната пробуда, да го приеме и тогава – да даде на своя кораб новия компас за ново живеене. Тревожно е, наистина е много тревожно и много тежка е борбата между минало и настояще. И тук ключът не е настоящето като осъзната необходимост, а е въображението за бъдещето. Ако предоставим само ключа на настоящата необходимост, трудно можем да проявим смелостта си, така че да направим забрава. Не, ние в настоящето ще я изживеем, ще изгорим част от миналото. Но най-великото е, когато поставяме проблема за бъдещето. Настоящето е наистина борба, но бъдещето е, което дава Светлината. То е, което може да ни освободи от трохите на миналото. И като вътрешно съзряване можем тогава да отбележим това, което е символ на Мъдростта – Светлината; можем да кажем за великото търпение на символа на Знанието – бухалът, който трябва да почака нощта. Той има едно настояще в лицето на деня, но не отваря очи за него, а чака нощта, когато зрението ще му даде пробуда. И точно това е нашето въображение за бъдещето. Ние в едно настояще имаме точно несъмнатото, незнайното, за да можем да победим.

Ето защо Мъдростта е едно въображение за бъдещето, за да можем да изходим спокойно моста на настоящето. Разбира се, никой не може така сигурно да скочи този мост. Но това не е и нужно. Нужна е убедеността, че на отвъдния бряг е нашето. И тогава можем да кажем какво ни чака там, че отиваме, за да си създадем деня на бъдещето. И мисля, че в „Агни Йога“ точно в предговора се говори, че ние ставаме будни заради бъдещето, ние живеем заради бъдещето, ние искаме да знаем заради бъдещето. Защото всеки миг от настоящето е отричане на миналото и крачка в бъдещото.

Колко трае един миг, е проблем на интензивността на нашата духовна будност. Можем за миг само, за миг като темпоралност да израснем в бъдещето, а можем в един такъв миг да се влачим и с години. Тази интензивност на душевната ни будност като съзнание на деца на Слънцето, може с много по-голяма смелост да ни освободи от това, което наричаме трохи на миналото. Когато говорим за трохи на миналото (не казвам с отричане тази дума), трябва да се разбере, че те преди това са били хляб на живота, защото трохи от хляб падат. Ние няма да отречем, а ще трябва да развием, ще трябва да степенуваме, като се освободим от онова, което вече е дало своя плод. Ние сме яли от този хляб, сега не бива да събираме трохите. Нека не се счете, че миналото е едно отрицание. Аз не казвам отречете миналото, а казвам – не събирайте трохите. Яли сме хляба на Любовта, яли сме хляба на Правдата, яли сме хляба на оня Егоцентризъм, който ни изведе из пещерата, за да станем Его, Азовост да станем. Логично е да имаме своето признание, но трижди по-необходимо е във въображението за бъдещето да не се връщаме да събираме трохите на миналото. Това е, в което трябва да узреем защото като имаме пластовете на Правда, на Любов, на Мъдрост, вече можем до търсим неходени простори, можем наистина смело да късаме цветя за друг живот.

Идеята за осъществяването ще лежи винаги в това, че сме деца на Слънцето – не сме деца на мрачния Адес. Ако някои извърши великото, това беше Христос, когато ги изведе от Ада и им даде слънчеви, небесни простори. Ние ще трябва сега, с Мъдростта си да дадем знание за усвояване на полетата към небесата.

Всичкото това трябва да го извървим, като едно вътрешно битие. Това, което се е събрало, за да послужи на будността на времената, ще трябва да го изживеем и да го осъществим като вътрешен живот, за да може липсата на колебание да даде устойчивост на нашата стъпка в пътя на даването. Защото колебанието, когато люшне – ветрецът, когато полъхне – плодът пада. А вие трябва да го занесете. Това е необходимостта на убедеността, която трябва да послужи натам, където тръгваме. А къде е това? Казано е: „Отворен е новия храм – там има олтар, трон и жезъл; чакаме Вашата жертвена дързост!“ Значи къде отиваме? Отиваме пред един олтар. Олтарят винаги е бил, и като символ, образецът на признанието на поклонението, на светителството... Там е скрижалът на посветеното знание. На олтаря се извършва светителството, на олтаря се дава причастието, там се прави тайнството. Там се учи учението. На олтаря се отварят скрижалите, в които ще се прочете една слязла Мъдрост, от която съзнанието ни ще се разширява, сърцето ни ще почне да излъчва благодатната си Любов. Това е олтарят. Олтарят е тайнство и битие. Значи там трябва да се занесе чашата на посветените; там ще трябва да се отвори завесата, за да се види Мъдростта; там хората ще имат своя пристан и причастие.

Когато всичкото това се извърши като една вътрешна мистерия, защото човекът трябва да го оживи в себе си, тогава той се напътва, за да седне на трона. А тронът, това е да се управлява, това е да се ръководи, това е да се акумулира енергията на развитието, която дава една Мъдрост, която дава една скрижала, която е написана от Небе и Земя. Ето, всичката тази вещина на една Мъдрост, на едно знание, трябва да бъде приложена чрез трона – чрез трона трябва да бъде приложена.

Как човек ще усвои, ще приложи, ще управлява своята душевност, своята мисловност, своите желания и своята физика? Като се научи да владее, да управлява, защото нашето тяло е храм Господен, нашето тяло е храм Всемирен и тук са поданиците, тук са личностите, които сме минали; тук са бъдещите богове, които трябва да осъществяваме. Те са у нас. И ние трябва да им кажем: „Ето така сега трябва да се постъпи“, та управлявайки да дадем духовна будност; управлявайки да дадем власт – овладяна мисъл; управлявайки да освободим оверижената воля на Сфинкса; управлявайки да направим тялото си съвършено, за да послужи действително като Храм, защото е казано във всички свещени книги: Вие сте храм на живия Бог и Аз ще направя вашето тяло мое обиталище. Ако това тяло не стане обиталище на Бога, ние нищо не сме направили от него. То е свещено. И затова казвам: никога човек не бива да отрича плътта, а трябва да я усъвършенства, трябва да я одухотворява, трябва да я обожествява. Отрицанието не е метод на Бога. И вие, които сте чели книги от окултизма знаете – не започвайте с „не“ каквото и да е дело. Никога не започвайте деня си със сричката „не“. Даже когато едно неприятно дело има да се свърши, пак започнете с „да“, за да го свършите. Ето това е и мисълта ми – да не отричаме плътта си, а да я направим колкото може по-съвършена, колкото може по-развита, та една висша духовна вибрация да я облагороди и да си послужи с нея.

Можете да си представите в милионите години какво е била ръката. Милиони години са употребени, за да се извае тя. Не можеше ли онова първобитно същество, вложило своя теза, да каже: „Защо ми е ръка“? Можеше, но когато Бог е давал пулсациите Си, е знаел защо му трябва. Развиващото се същество, човекът може да се отрича като непълнота, но не може да отрича Бог в себе си. А Бог е, Който знае защо е употребил милионите години, за да даде съвършената ръка. И сега да я отречем би било наистина недомислие. Това е тронът – място където човекът ще се научи да управлява; място, където трябва да иззида храма, в който се вселява Всевишният, за да върши Своето си. Ние сме, които трябва да го отработим.

И така, когато сме иззидали един олтар, за да може Вечният да дойде да извърши Своята благодарственост, да извърши Своето светителско моление, тогава вече ще седне на трона, за да ръководи една Еволюция в човешкия живот или да даде повеленията, с които човешката душа, ум, сърце ще се осъществяват. Тогава вече той получава един висш дар – дарът на жезъла. Най-висшият дар – това е жезълът, Кадуцеят, както е казал още Хермес в неговата наука Божествена. Кадуцеят е символният израз, на властта, когато човек е властен над себе си, когато тази власт променя света. И не случайно в Евангелието ще срещнете странните думи: Той поучаваше с власт. Поучаваше с власт! Никъде няма да намерите в световните религии, в световните философии да е казано за някого, че поучава с власт. Ето вземете тази йерархия. Този Син – Иисуса Христа, Чието радостно присъствие празнуваме – поучаваше с власт. Той беше направил служението пред един велик олтар на планетата; Той беше ръководил човешките души; Той беше извикал тези, които с Него ще правят пътя на Любовта. Той имаше жезъла, за да може да се каже, че учеше; Той проповядваше; Той говореше... Неговото слово е с власт – власт, която не е от закони, а е властта на Духа. Закон власт може да натрапи, но Духът създава власт на неограниченото, което усетено ви дава свобода. Власт, която ви освобождава, защото е знание над всичко. Това Той вършеше. Това вършеше един Хермес със своя Кадуцей, с който можеше да приспи или събуди всеки Бог или смъртен. Той, който е вестителят на божествената наука, с Кадуцеят всякъде известяваше, с този жезъл насочвайки, променяше света, човека и природата.

Нека вземем своя Кадуцей – човешкия, но който носи енергиите на боговете, който носи силата на Мъдростта, носи силата на Любовта, носи силата на Правдата. Това, което светът мина е този хляб, който ядохме от Правдата, от Любовта и чийто трохи искаме да оставим. Но хлябът на Мъдростта, който сега ядем и ще ядем, е именно който ще ни дава достатъчно властност и сила да можем да държим Кадуцея достатъчно гордо и достойно в душите си, но прилагайки го със смирение. Има една достойна гордост, която не е равна на горделивост. Който се съблазни с горделивост, той не е горд. Гордостта е достойнство, а горделивостта е идея на завист и себехваление. Именно ние с гордост можем да носим жезъла и със смирение да прилагаме неговата сила в човека. Трябва и сме духовно и божествено задължени да даваме – да даваме на хората безмерно своята обич, да даваме на хората без пресметливостта за награда себежертвата си. Ако има нещо, от което човек трябва да се брани, това е да не прави равносметка за награда. Би било истинска беда в света на духовното да се търси награда. Съблазън човек ще има на земята да го поласкаят, съблазън ще има да му дадат възхвала, но в Посланието е казано: „Чакаме Вашата жертвена дързост!“ Това чакаме – не чакаме възхвала и награда. Не им се обещава никаква награда, защото Иисус им каза: Мен гониха, и вас ще гонят. Значи Той не им завеща някаква хубава китка – така, ще ги поръсят някъде... Не. Каза им: Тръни ви чакат. Трънлив път ви чака. Мене хулиха и вас ще хулят. И затуй е казано: Чакаме Вашата жертвена дързост! Това е голямата награда. Наградата е дързостта. А тя ще бъде несмутена, ако изграденото ни самочувство за тази дързост е жертвено. Жертва и милост са две много близки, бих казал, едноутробни деца на Любовта. Тя ги храни – тя. И тук можем да кажем, че именно пред олтаря, трона и пред жезъла ние сме в този отворен храм на тези отворени вътрешни повици, на тези планетни потреби, на тази Всемирна еволюция, която ни води и ни чака. Тя ни води, защото има зрялост, която трябва да дадем и ни чака, защото има нужда от жертва. Някой може да тръгне и когато дойде до брега на жертвата, да бъде смутен, но тя няма да престане да зове. Вратата на храма е отворена. Олтарят ще чака своите служители, Тронът ще чака своите господари, Жезълът ще ги овласти.

Така мисля, че трябва да се погледне на тазгодишното Послание, което е дадено в един много радостен час на битието на Логоса. Когато като благодатен дар за една будност и служение сме призовани. Не всяка година отваря врати за служение и не всяка година извиква човека на будност. Ако нещо имаме да дължим като благодарност на Всемирния Логос, това е, което в Посланието за миналата година[3] бе казано, че трябва да ядете трапезния хляб на Мъдростта, да го дадете на света и това, което имахме да извършим, се сбъдна. Ние толкоз много има да благодарим за миналата космична година. Всичко, що ни беше речено – стана. Навсякъде. Вярно е, че евкалиптът рядко цъфти, но трябва да имаме благодарността, че цъфна и то на много места в нашата страна. Просто дадохте хляба на Мъдростта и от трапезата на тази Мъдрост ядоха хиляди хора тази година. Наистина в обителта на Мъдростта много хора се подслониха. Не е важно дали запалиха своята вощеница на служение на Мъдростта. Важно е, че посетиха този дом, тази обител. Тази година имаме будност и служение. Миналата приютявахме и хранихме. Сега – будност и служение, и една Всемирна отговорност. Отговорност, тревожна отговорност за мир между всички, защото космосът не може да се лъчи и не може да не вижда болката на човечеството. С какво ние можем? – ще каже някой – какво сме ние в сравнение с космичния Логос? Ние сме Самият Той – това сме ние! И ако Той е възжелал една наша молитва или една наша мисъл, или хилядите наши мисли да сътрудничат в тревожен час за мир, ние сме длъжни да създадем такава духовна вълна, която да отнема отрицанието на зломислието, за да можем наистина да помогнем на себе си и на света. Да кажем тогава, че ние, които искаме да сътрудничим на човечеството, сме сложили една запалена факла от вълната на Мъдростта по пътя към човешката битнина. Ето това бих казал за Посланието тази година. То е, както знаете, общо искане към планетата.

Някой ще каже: „Кои сме ние, та поемаме на планетата битието?“ Всеки е всичко, защото Всичкото се състои от всеки. Колкото малки и незначителни да изглеждаме в космичната цялост, сме толкоз необходими, колкото цялата космичност е у нас. Тя без нас не е. Както много пъти съм казвал: океанът се състои от капки и до сега не е имало океан без капки, а всяка капка сме ние, които сме направили океана. И затова като капка в потока на Еволюцията за океана служим на Всемирността. Тук именно е нашата отговорност. Така че, когато ще говорим за космичната ни отговорност, нека не считаме, че сме малки. Защото като Негови деца сме Самият Той. А Той е у нас.

Ето защо във всемирната ни отговорност в това Послание, както и в личния ни път, за да се не губим, имаме свои повеления и свои искания, и те са следните: „Дай ни Господи, свобода от страх за принадлежност „– това, което мисля, че съответства на тезата да не събираме трохите на миналото. В човешката душа винаги ще има един страх, когато се премества от прага на всекидневието в прага на Храма. Тази промяна, която ще върши, е доста смутителна, затова е „...свобода от страх за принадлежност“. Когато искате да излезете от себе си и да принадлежите някъде, ще трябва наистина да имате свобода от страх.

Ако някой поради принудата, ако някой поради благото (което мисли, че ще получи) в нечий дом отиде – това не е нито свобода, нито е принадлежност, а е съображение. Съображението няма дълъг път, защото на средата някой ще ви предложи по-изгодни условия и то може да ви накара да смените посоката. Това не е свобода. Свободата на принадлежанието е цялостно нещо и затова е казано: „Дай ми, Господи, свобода от страх за принадлежност“. Изчистена да е душевността и наистина ръката да е готова за водене на действие. Действие в името на социалното благо, в името на националната ни отговорност, в името на всечовешкото служение. Човек ще се ограничава да се облече. Но какво е казано: Когато имате две дрехи, дайте едната. Никъде не се споменава когато имате една, дайте я. Ето защо казвам, че като личност трябва да се огради човек в тази свобода на приналежност. Като личност той трябва да се изгражда и тогава да извърши голямото служение. Защото като нямате две дрехи, а дадете собствената, трябва да отидете вие на кръстопътя и да просите. А това вече не е служение – не. И затуй е: „Дай ми свобода от страх за принадлежност“. Сам човекът трябва да се освободи в своята същност на служение от принадлежност.

„Дай ни, Господи, властното Си слово, та Мъдрост да води дните на нашето служение!“ Това, което като същност още в излива беше казано – будност и служение. Щом има една определена принадлежност, щом има едно очертано битие (а то безспорно в духовната вълна на Мъдростта е вече посочено), тогава логично е да се каже: Дай ни словото на Мъдростта, та да води дните на служението ни. След като си избрал принадлежността, естествено е тогава с това, което сияе в този храм, храма на Мъдростта, с неговата сила да се служи. Ето това е, което е последователност на плисъците на духовната вълна. Ти принадлежиш, а след това нейната сила ти е необходима, за да го приложиш или да имаш водител в твоето битие, в твоето всекидневие. Така че след едно определено принадлежание, искаш благодатта на словото на Мъдростта, за да послужиш.

И един много особен личен момент човекът трябва винаги да има. Човек не може да се себезаличи. И понякога това е едно хубаво достойнство. Обикновено казват: „Забрави се, затрий аза си, лиши се от желанията“... Не, човекът ще трябва да бъде цялостен и докато има своята стълбица на развитието, тя ще има стъпала. И в тези стъпала трябва да има личен крак. Вие не можете с крака на някой друг да се качвате там – вие трябва да се качвате. И тук е силата на това, което казвам: „Поискай, Господи, послушание, което ме освобождава от себичност!“ Освобождение от себичност не е себезаличаване. Себичността е да си дал повече на моментното си или само едноактното си съзнание път, вместо на своята духовност. Тази себичност трябва да сваля човек от себе си. Знаете, че един посветен в един ранг го обличат със синята дреха, но когато дойде неговото по-велико посвещение му слагат виолета. И така ще познаете посветените по иконите. Аз много пъти съм се възхищавал от старите майстори, които според мен са били и големи окултисти, щом са знаели кой светец как да облекат. Когато погледнете вътрешните дрехи, наметалата и прочее, може да определите кой какъв ранг е имал. Отделен е въпросът, дали например Леонардо е знаел йерархиите на всичките, но като ги е рисувал, било интуитивно, било че имал знание, намирал какъв цвят да сложи. Ето това е, когато сте узрели за един друг свят – себичността ще смените с алтер егото. Но никога не бива да се лишавате от своето, върху което трябва да работите. Върху какво ще работите иначе? Ами нали трябва да работите върху себе си, а в същото време в общия поток на Духовността ще получавате облива или ослънчването на духовната вълна. И тогава няма да се сърдите, че някой е по-голям. Защото, когато се сърдят учениците на Христос, че искат да знаят кой е по-голям, какво стана – кавга. Смешно е, но факт. Докато човек отвикне да се сърди на другия, че е по-голям, достатъчно осезателно трябва да работи, за да си смени дрехата и пътя без да се отрича. Без да се отрича, но трябва да се пребори, както е казано тук: да ме освободи от себичност. Защото себичността гризе връзките, прерязва на стълбицата стъпалата. А тя е била потребна в пещерно време, но днес не. Днес не!

Ето тези искания – лични потреби – аз наричам и лични моления. Човек може да си ги поставя всекидневно, всенощно, когато иска; когато се събуди за нещо; когато тревога го обземе, той винаги може да каже: „Ще пусна това зрънце във водата на моето всекидневие и ще пия тази вода – ще искам да принадлежа, ще искам да се освободя от себичност, ще искам словото на Мъдростта като път на моето развитие“. Това очертава (така ако можем да кажем) кръга, в който Посланието тази година се известява

Ведно с него са дадени текстове[4] от Светото Евангелие и „Агни Йога“, които подпомагат зримостта, умствената удовлетвореност и душевната ни храна, по отношение разбирането на тази тайна. И те безспорно имат своето основание – те съпровождат. Но това, което човек може много често да си преповтаря, са тези три искания, които са дадени, а другото е като помощната ръка, като патерицата, като светилото, с което човек може да си обясни известни позиции от даденото Послание. Те създават атмосферата, в която спокойно може да диша идеята за Мъдростта, охранявайки я от отклоненията на всекидневното ни мислене. Защото много често се илюзираме с предметността, без да имаме същността. Трябва да потърсим същността на предмета, а от тук и предназначението. Същността на един светилник е да има светило, а не възхищение, че имаме добре изваян светилник. Същността на нашето тяло е да съхрани душата ни и да стане храм на Бога, а не да му се възхищаваме, че е хубаво, пък да не приютим Бог вътре, т.е. да не сме сложили свещ в светилника си, да не сме приготвили други свещи, че когато изгори една свещ на мисълта ни, да кажем „повече нямаме“. Разумността е стъпалото на предвидливостта. За разлика от разумност, която се самосъхранява в предметност. Свещта – това ние трябва да преценим когато искаме да принадлежим, когато искаме да светим, когато искаме да ни посети Той. И знаете, че тези които не си бяха взели светило, не можаха да Го видят, защото им беше тъмно. Светилници имаха – светило нямаха. Ние тела имаме, а будни души ако нямаме – е, как искаме тогава да Го познаем и как искаме да Му послужим. А Той беше казал, че не приема те да Му служат, а Той бил дошъл да им послужи. И ако това не осъзнае човекът, че Учителят е дошъл да послужи, тогава той нищо не е разбрал. Защото Христос е една духовна сила. И ако в името на Христос някой е забравил себе си, той е намерил божествеността си. Ако себе си тачи повече от Христос (като духовно битие и принадлежност, разбира се), на другия ден ще увехне.

А вехне ли в душата цветът на божествеността?

 

Ваклуш

 

Варна 1992 г.

 

[3] Вж. Сп. „НУР“, брой нулев (Бел. ред.)

[4] Вж. сп.„НУР“, първи брой. (Бел. Ред.)

Още от броя
Към Читателя (2/1993)   Уважаеми Читателю,   Сп. „НУР“ Ви Честити Възкресение Христово!   „...мъжете им рекоха: Защо търсите Живия между ... Проглас (2/1993)   Пред гробницата на Йосиф Ариматейски стояха и стоят жени и мъже, които свидетелствуват за един Невечерен ден, за една Всемирна Мистерия – Възкресението: Възкресениет ... Слово за Възкресението (2/1993) Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав Мили приятели, честито ви Възкресение Христово! Празникът, който имаме в сърцето си, в душата си ... Бог и човек   Мили приятели, ние винаги сме на бдение и няма защо да излизаме от своя храм. Всичко е храм, щом има вътре молитвеници. Нека бъдем вечните молитвеници на Вечния Всемирен храм ... Слово върху Посланието (2/1993)   Благодаря от сърце затова, че всеки е съхранил в душата и в мисълта си вярата да се осъществяваме и идеята да ходим един път – това, което човечеството във всички времена ... Върху Посланието (Зодия Риби) Зодия Риби Мили приятели! Нека с Божията воля и с личните си усилия да осъществим предназначението си на служители на Мъдростта. Зодиакалните знаци се сменят, времето е безпощадн ... Върху Посланието (Зодия Овен) Зодия Овен Мили приятели, с предреченото и с приложението му да се осъществяваме! Ще се спрем върху зодиакалния знак Овен – неговото въздействие, планетата, която го домини ... Втората миля (Мировата вълна на Мъдростта) Мили приятели! Христос Возкресе! Този поздрав в продължение на 40 дни, от Възкресението до Възнесението, има една друга вибрация и съвършено друго предназ ... Голгота - реален и мистичен път   Христос Возкресе, мили приятели! Големият празник не е в това, че се пише с главна буква. Големият празник не е в това само, че Възкресението се е осъществило. Празникъ ... Върху Молитвата на Любовта (2/1993)   „ОТЧЕ НАШ“   Посочена е от евангелистите Матея глава 6: 9-13 и Лука глава 11: 2-4. Матея глава 6: 9. А молете се тъй: О ... Молитвата на Мъдростта (2/1993)   ОТЧЕ НАШ Да се свети името Ти; да прииде царството Ти; да бъде волята Ти! Научи ме жив да бъда в Тебе, светъл в Дух и Душа, целомъдрен в мисъл и тяло и с братска любо ...