Слово за Възкресението (2/1993)

Арxив | брой 2 / 1993

Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав

Мили приятели, честито ви Възкресение Христово!

Празникът, който имаме в сърцето си, в душата си; който има своето земно присъствие с това, че ние сме тук; който има своето всемирно бдение, защото ни е призовал; който има своето историческо предназначение, защото е живян и осъществен като изповедание!

В душата ни е Той – Възкръсналият, Вечният и Несменният. Да бъдем в Него, както Той винаги е в нас!

Първо ще спрем нашите духовни очи, нашето зрение, нашият слух и нашето служение върху една дата – датата 8 април. Повече от четири десетилетия аз и моите приятели празнуваме в този ден Възкресение Христово. А преди повече от две десетилетия тази дата беше потвърдена от научни компютърни изследвания и огласена от Би Би Си. Истинската дата, истинският ден е 8 април – оная съдбовна вечер за човечеството, когато из утробата на земята излезе Онзи, Който не само беше сияние; Онзи, Който не само начерта Път, но Който стана хляб насъщний, Който стана битие на човечеството. Тогава е направил Своето Възкресение. И тъй, повече от 40 години ние го празнуваме. Това не е смут, нито отричане на официалните дати към една или друга църква или църковна община, а чувство на отговорност и приета жертва на служение. Вие не можете да си изместите датата на раждането, както не можете да изместите и датата на своята смърт. Не трябва да се съобразяваме с това, което човешката история Му поднася или дните земни изискват от Него. Когато сте се родили, е денят на вашето рождение; когато сте се преселили в другите селения – денят на вашето отпътуване. Повтарям – не внасям нито смут, нито отричане на онези, които имат официално това празнуване в друга дата.

За мен Възкресението не е събитие нито от исторически, нито от морален, нито от религиозен бит. То е цялостта на Всемира – вложен в нас като поръчение на Творителя и като изпълнение на възможността, че животът не свършва. Връщането ни е процес, който вседневно познаваме, както и раждането ни е процес, който не можем да отречем. Но Възкресението е цялост! За да се дойде до него, човекът трябва да извърви дълъг път, да разреши милиони въпроси... Но един е основният – деца ли сме на Бога и ще бъдем ли Негови синове; изпълнили ли сме синовната дължимост; ще станем ли единство и кой е последния акт, с който можем да получим това сливане.

Един от нашите поети (Димитър Пантелеев) в края на едно от своите стихотворения, казва така:

  • „А знаете ли на мен какво ми даде –
  • една завързана торба със сто въпроса,
  • която неразвързана все още нося.“

Всички носим стотици въпроси, всички ще бъркаме в тази торба – ще вадим въпрос след въпрос, докато най-после в нея няма да има въпроси, защото ще има единство в живота с Бога. Въпрос не е Бог, въпрос сме ние в развитието си към Бога, защото като вложена същност в нас ние трябва да Го осъществим. Религиите са имали отдавна далновидността да развързват торбата и да дават по един или два въпроса на човечеството, за да вървят пътя към своя Бог. Така са направили първичните религии, когато са раждали своя тотемен образ, защото чрез него са решили да се сливат; така са направили митологичните религии, когато са давали на всяка една стихийна сила собствена воля: Вятърът, Океанът, Планината... И само една богиня е родена вън от Матерската утроба. Това е богинята на Мъдростта – тя е родена от главата. Всички други минават през утробата на земната плът и точно тук искам да се спра – защо трябва да се мине през Матерската материя на нашата планетна утроба? За да може един, два или пет, или десет, или стоте въпроса, които са вързани в тази торба да бъдат развързани, да бъдат разтълмени. Човек може да не набере сили в себе си или да няма онова голямо величие, което има Иисуса след Възкресението Си. В Апокалипсиса – в Откровението на Йоана е казано, че Той отива сред двадесет и четирите старци, където е Книгата на Живота, запечатана със седем печата, и никой не смее да посегне, за да извърши Великата жертва – да отвори първата страница, да извади един от въпросите. Какво трябва да носи човешката мисъл, човешката воля, човешкият Дух, за да има дързостта да бръкне или като Христа пред двадесет и четирите старци да каже: Аз ще разпечатам Книгата на Живота! Седем печата – за седем дни е сътворен светът, седем светилника има в битието на човека, седем тела. Седем духовни културни раси и седем велики духовни вълни го плискат и одухотворяват, за да изнесе на брега на океана своето спасение. Човешкият род винаги ще живее с тревогата и повика да бъде спасен. На него винаги е предлагана пътека, но с оглед на възможностите му тя е давала закона за Правдата, закона за Любовта, дава закона за Мъдростта. След това ще дойде законът за Истината, законът за Свободата и Божията му цялост.

Именно това извървяване, това Иисусово съществувание трябваше да се осени от една Мирова сила, от това, което Йоан Богослов нарече Логос. И стигаме до въпроса кой възкръсва – Логосът или Иисуса. Кой не можа да бъде задържан в утробата на Земята, но трябваше да изходи от нея, за да носи нейната вечна тръпка на развитие? Защото еволюцията е много цялостна. Той трябваше от Земята да вземе жизнеността, а пътя – от Духа. Плътта е жизненост. Пътят е от Духа. И затова Той рече: Аз Съм Пътят, Аз Съм Истината, Аз Съм Животът! Тази вибрация на жизнеността трябваше след това да сложи своето бреме в цялата земна утроба, в нашата планетна същност. И след това тази голяма дреха – плащеницата, да стане дар на Земята. Освободена от плащеницата, нашата духовност в сиянието се представя пред човешкия род.

Но кое предшествува – дали Възкресението предшествува Христа или Христос носи със Себе Си Възкресението? Трябва да направим една конкретна разлика между Иисуса като историческа личност и Христос като Духовна вълна, като Миропомазване, като Месиянство. Онова бдение, което Той трябваше да има като личност; онова бдение, което Той трябваше да направи като социална потреба и онова бдение, което трябваше да направи във Всемирността, за да може Планетният Логос (както се изразяваме, Отца както приемаме и правим своето поклонение) – да изсипе благодатта Си и Той да извърши Своето дело като даде Учението на Любовта. Значи Той трябваше да бъде Христос, Който облича в Своята духовна сила, както е казано; Той трябваше да бъде Логосът, за да може да изпълни това поръчение – да даде едно Учение, което направи превратност в понятията и пътищата на човечеството. Не е важно колко Го изповядат. Важна е потребата от една духовна вълна, която ще мие духовния свят от най-ниския, ако можем така да кажем, където трябва да осъществим Божествеността тук, на Физическото поле, до най-висшия – до Духа. Защото материята и душата имат своето единство в Духа. Именно този път трябваше да се извърви от една личност, която има своето материално изобразяване, една душа, която има своя задача и един Дух, който ги единява в това, за което говорим сега – Възкресението.

Безспорно е, че пътят до Възкресението трябва да бъде предшестван от Христа – тази Мирова вълна, която е вълната на сменянето на Правдата с Любовта, която трябва да акумулира страданието, да върне идеята за Спасението на отпъдените от Рая, които в двубоя между Добро и Зло трябваше да осъществяват търсенето на Бога. Тази личност трябваше да мине през няколко етапа, за да получи своето пълно светителство, което Му даваше правото да понесе Жертвата, имаща само един израз – Спасение и Свобода.

Но преди да дойде до там, какво трябваше да изходи, колко пъти Той трябваше да слиза, колко пъти Той трябваше да насочи ръце в тази торба на стоте или хилядите въпроси? Защото тези сто или хиляди въпроси са Неговите пътища за отиване и връщане, на знание, на страдание. Това е оная тайна, която често наричам „голямото битие на Сизифа“, който качваше своя „вечен“ камък и който винаги се връщаше – и показа на света, че това не е вечност. Човечеството изреди в своите философии, в своите тълкувания безсмислието на Сизифа. Не! Трудът на Сизифа никога не е бил безсмислен! Той даде най-добрия урок за липса на отчаяние – това е тайната, която трябва да знаем. Липса на отчаяние – това е вдъхнатата надежда, това е класилата тайна на Божеството в човека. И ако ние винаги сме побеждавали, това е било защото не сме имали отчаяние, макар да сме имали тревоги, болки и понякога плахостта дали ще издържим. Ако човекът знае какво ще му се случи на другия ден..., може би трудно би поел пътя. Сизиф е знаел какво ще му се случи: камъкът му ще се върне – но пак е поемал! Това е липса на отчаяние! Защо? Защото е знаел великата тайна на раждането и че тази тежест, това бреме, тъй или иначе в отиванията и връщанията (в преражданията), тази карма – този камък, ще се изхаби. И той с лекотата, с ангелската си чистота ще го вземе и ще го отнесе.

Човекът още има съмнението, има и отчаянието. Когато хвърлите дрехата на съмнението, тогава може да кажете с Иисуса Христа: „...ако имате вяра колкото синапено зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука, и тя ще се премести...“ (Матея 17:20). Възможна ли е тази сила? Възможна е, но човекът трябва да няма съмнение. Сега сме свидетели на такива енергетични сили, които вършат чудеса, а никой не искаше да признае, че ги има в своята духовна цялост, че ги има като битие. И приложени в изпълнение – са възкресявали.

Това е, което трябва като ходен път да ни даде на нас онази дързост, с която дванадесетгодишния Иисус можа да каже на своята майка и баща, които му се карат: „Защо сте ме търсили? Не знаете ли, че Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми?“ (Лука 2:49). Ако можем този надслов да сложим в своята гръд, ако можем своя амулет да надпишем с този израз: „...трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми“, ние наистина можем да създадем хармония във висшия свят, макар и да живеем тревогата на земния.

Майката винаги ще бъде тревожна за своя син. И има едно хубаво поверие в българския народ, че „детето само тогава е у дома си, когато е при майка си“. Точно това свидетелствува детето на Бога, точно това казва Христос – Той е при Баща Си, Той е при Майка Си. Значи човек ще трябва да има една майчина утроба, която е планетната плът, която е и Логосното благоволение, дадено чрез архангел Гавриил (а знаете, че Гавриил значи „Велика сила“, „Божествена сила“) и това е, което ние наричаме Богородица. Това е планетната утроба за всеки, който ще изпълни Синовност. И Той е, Който, излизайки от Всемирната утроба, изпълнява Синовността си: Аз трябва да бъда там, за да принадлежа на Него в Онова, което е Негова принадлежност. Това казва дванадесетгодишният син.

Е, разбира се, като всяка майка и баща, и те Му се карали. Но Той наистина показа, че принадлежи към онова, което принадлежи на Отца Му. Затова рече: Аз върша онова, което Той върши. Аз правя онова, което Той прави. Той нищо друго не прави вън от това, което прави Отца Му. Не е казано, че само изпълнява воля – не. Той е участник във волята на Отца Си, за да има след това Синовност.

Синовността е подготовка за Възкресението. Синът е, който има наследството. И Той точно свидетелствува за Своята синовност, както в действията Си, така и когато упреци има. Когато искат от Него свидетелство, Той казва, че има само едно свидетелство – Себе Си и Отца. Той отказва правния казус за двама души: „Аз съм, Който свидетелствувам за Себе си, и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене“ (Йоана 8:18). Ето как се изгражда Синовност – в убедеността и в изпълнение отговорно волята на Отца. Може да каже: „...нека Ме отмине тази чаша...“ (Матея 26:39), за да даде свобода от страх и личностна воля, но винаги ще казва това, което е казал – Да бъде Твоята воля, а не Моята.

Достоевски има една много странна фраза: „Ако ме убедите по математически начин, че Истината е вън от Христа, аз ще остана при Христа, па макар да бъда без Истина“. Това, което казва Достоевски може да бъде в антитез на едно Учение, което беше казало: „Няма религия по-горе от Истината“. Но аз не намирам противоречие. Защо? Защото религията е стените, в които се развива света, а Истината е вън от тях. Ограничението не е свидетелство за Истината! Ето защо като духовна вълна бъднината ще донесе и Истината. Самият Томас Карлайт, един от големите мислители на Англия, казва следното нещо: „Нищо по-висше не мога да намеря и човечеството нищо по-висше не би имало от това, което даде Христос“. За мене това са понятия, които могат да удовлетворят логиката. Това са констатации на големи мислители и писатели, но все пак мисля, че тайната не се търси в логичността и не се намира в историчността, от която всички бързат да извадят историческите факти. Защото това е разкъсването на Себе-то, което не може историческия факт да го улови. Той е магнетична или духовна сила, която не може да бъде фиксирана. Но хората, които са имали едно вътрешно съсредоточаване, могат да я видят, когато са посветени в жертвата, без да им се свидетелства с исторически факти.

Това разкъсване на Себе-то бе заради самия свят, защото светът имаше една болка – болката за спасението. Светът беше хвърлен в пазвите на едно вечно търсене – кой ще го избави, защото над него стоеше куполата на „първородния грях“. Човекът имаше безизходност – той беше роден в грях. И в псалма ще чуете майка ми в грях ме зачна. Аз протестирам срещу такава изразност! В Битие още, стих 28, Бог казва на своите чеда: „Плодете се и множете се...“ Той не им каза (а те бяха вече сътворени, бяха извършили своя „грях“) „В грях се плодете, в грях се множете“. Не може така. И винаги ще говоря срещу оня социален страх, който известни пророци, известни държавници, известни религиозни водачи са употребявали, да внушат на верующия страх от Бога, за да го покорят като социално животно (в добрия смисъл на думата, защото Аристотел така казва: „зоополитикон“). Човекът трябва да бъде освободен. И ролята на всички бъдещи религии, и ролята на всички мъдреци е тази – да освободят човека от личен, социален и всемирен страх. Когато искат да се изгражда свобода, когато искат да изграждат демокрация, когато искат да правят религия, не трябва да се внушава страх – страха от Бога най-напред, като жесток... Трябва да се освободи човека. Еврейската религия е пълна точно с тези заплахи: „Бог Саваот е жесток. Той отмъщава...“ – какви ли не щете изрази, от които би настръхнал човек. В Ислямизма – също. Това не мога да приема. Ние трябва да скъсаме една верига – веригата на страха пред Бога. Бог е всичко и каквото човекът желае добро за себе си, според своята молитвена степен на контакти, получава всичко. Как тогава тоя свят в своя възобновителен процес ще трябва да дойде за легитимация пред Бога? Как този цял свят, заведен пред Адама, да бъде именуван? (Защото човекът е, който даде име на всичко сътворено – нито един ангел не са извикали да именува, а Адама – ума у нас.) И цялата тази вибрация, с която Той напоява еволюцията на човешкия род със съпроводителните царства, които вървят – как могат тогава да бъдат зачнати в грях?

Но ето какво му липсваше на човешкия род – липсваше му прозрение. Имаше достатъчно отчаяние и премного съмнение. Тогава трябваше да се прати Онзи, Който свали първом дрехата на отчаянието – това беше Христос. Преди Него ние имаме много учители, преди Него имаме няколко духовни вълни – всеки се е спирал в една изрядност в своя улей на духовно мислене да направи хляб само за едно човешко тяло или само за една човешка насоченост. И тогава идва идеята за Изкуплението, тогава идва идеята за Спасението. А тя непреривно е свързана с идеята за извеждането от адския свят – това, което вече съм казвал, че всички религии слагаха своите починали в земята. Никой не изнесе душите им вън от земното поле. Хадес, ада, преизподнята – това бяха обиталищата на душите им.

Христос дава едно ново обиталище – Небесния свят, Царството Небесно. И затова именно в Изкуплението, което поднася, Христос слиза в ада – Той скъсва веригите, за да изведе човешкия род вън от преизподнята. Значи това Изкупление, това Възкресение не е нито пророкуване на профети, нито усета на обикновения човек – то е предречено, то е месиянско. Тази идея Той трябваше да я материализира. Както като демонстрация на раждането Си, така и ходенето на целия път, който трябваше да измине от оная светлина Витлеемска, до оня Голготски кръст, до оная велика Петдесятница, а след това до онова величаво и достойно сядане отдясно на Отца. Именно този път трябваше да се извърви с всички ония Голготски страдания, за да Го видим освободен от утробата, в прощалната Си интимност да остави своята плащеница на Земята, да излезне от гробницата и да извърши своето велико служение цели четиридесет дни след това. Но преди това трябваше да бъде разпнат. Къде Го разпнаха? Разпнаха Го върху кръста. Тук има един двубой. Духът и материята имаха своето събиране, имаха своето осъществяване за преобраз в кръста.

А какво значи кръстът? Кръстът е всемирна драма, но вселенско живеене. Кръстът значи и святост, кръстът значи и мъка, и кръстно наказание, и посвещение за йерархия. Той е и пространство – кръстът значи четири посоки, четири стихии, от които е изграден светът на сътворението. Кръстът без огън не може. Кръстът е, на който можете да поставите един образ на слънцето, за да стане това, което наричаме „соларна тайна“ – Слънчевата тайна на Божествеността. И всеки от нас, възправен и разперил ръцете си, е един кръст. Той е и една птица, защото в човека е вложен стремежа да лети. Най-после в неговата мистична, сакрална страна – Разпятието – Кръстът е двубоят между Дух и Материя. Това е същината – двубоят между Дух и Материя. Във всички религии предишни, във всички знания предишни, кръстът е бил едно сакрално пособие, което съхранява енергии и според неговата форма са изливани и съответните благодати.

Първият образ на кръста, който влиза като сакралност за пробудност, диференциация на душевностите в тяхното формиране на мъж и жена, е бил египетският Тао, т.е. една хоризонтална и една вертикална линия.

Този кръст в своето съчетание е хранител на поверена тайна (на латински е „крукс комиса“ – поверена тайна). Тайна, която не може да излезе из орбитата. И наистина там е поверената тайна не само на биологичната диференциация, а и на духовната (която е любов и воля, ум и чувства). Там, в точката на пресичане е събрана тайната, която трябваше да еволюира за живот в двубой между Дух и Материя или с нашия език – Живот и Смърт. Защото победата на Христа след Възкресението: „Дерзайте: Аз победих света“ (Йоана 16:33), свидетелствува именно за това – свобода от ограничение! Отчупена е черупката и тайната е насреща: няма живот, няма смърт – има непреривност и неотключени врати за друго знание. Това са вършили съответните тайнства, съответните посвещения – запознавали ги с ключа на тайната на преминаването от живот към смърт. И затова е казано: Къде е смърт жилото ти? Няма смърт – има преминаване в един друг живот. В този кръст беше сложена тази тайна – в точката на вертикалната и хоризонталната линия, когато се диференцираше битието на слезлия и възземащ се човешки дух. Това слизане именно ни обличаше във все по-плътна и по-плътна дреха. И когато зрението загуби просторността си, рече човекът: „Има смърт“. Това беше част от неговата всемирна трагедия. И тогава трябваше освен тежкото бреме на „грехопадението“ да дойде Месията да му върне знанието, че няма смърт, че има живот вечен.

Другият кръст, на който се извършва посвещение и възможности за еволюция, това е т.нар. „крукс декузата“, т.е. хиксовият кръст. Това е свързването, обединението. В неговата средна точка е събрано сърцето на човешката история и на човешката еволюция. Там е първият слънчев възел. А знаете какво значи слънчевият възел – събирателността, която ви дава енергиите за правилно разпределение и осъществяване. В този кръст е това, което човечеството нарече пъпна връв с Всемирния Логос.

Третият кръст, това е вече кръстът на нашето Разпятие, така ако мога да се изразя. Кръстът, който ни дава мистичната страна на борбата между Дух и Материя – преобратната тайна на човека от инволюционното слизане към еволюционното. Това е „крукс имиса“ и ние си го наричаме разпятен кръст, което значи даване на възможност за развитие.

И тогава можем да кажем: в този двубой Христос освети еволюцията и освободи човека от бремето на биологичното и материалното му битие. С това, което Той беше казал: Лазаре, излез!, Талита, куми! (Момиче, стани!), беше дал на човечеството идеята да се връщат, да оживяват. Не че човек е победил цялата материя, но той я води към обожествяването, в противния знак на инволюционността, когато Бог и творението се осъществяваха в своя материален свят, създавайки го, разбира се. Затова Той рече: Всеки, който слуша Моите думи и изпълнява Моите завети, няма да вкуси от смъртта. Затова Той даде своето обучение и показа как човек е безсмъртен. Но в кой момент може да бъде безсмъртен? Тогава, когато е сложил дрехата си, плащеницата си, в гроба и когато двата ангела са застанали – единият до главата, другият към краката, и светлееха. Вие потърсете тези два ангела малко по-назад, потърсете ги в Райската градина, когато след познанието що е добро и зло Адам и Ева бяха изгонени оттам и казано е: Те станаха като нас богове. След като са станали богове, Волята решава да постави два ангела в Райската градина, за да пазят дървото на живота, чийто плод дава Вечност, за да не влезат те, за да не бъдат вечни.

Трябва наистина два ангела да свидетелствуват във вас. Единият да свидетелствува за дървото на Доброто и на Злото, както е казано там (аз казвам на нееволюиралото добро), другият – за дървото на Вечността. Вие ги имате в себе си и трябва да ви кажа, че наистина плътта е пазена от ангели. В глава първа на „Битие“ Бог-Отец казва: Нека сътворим човека. Значи още там са ангелите. Те винаги ще пазят плътта, те винаги ще са ония хранители, за които всеки човек казва: „Моят ангел ме пази“. Те трябва да са седнали върху вашата стара дреха. И тук Христос им даде последната възможност да бранят Неговата плащеница в обратен знак, че Той е вечен. Той беше ял от плода на дървото на Живота и каза на човечеството: „Аз съм хлябът на живота“ (Йоан 6:48). Щом Той е хлябът на живота и казва (в Тайната вечеря), че всеки, който яде Неговата плът ще има вечен живот – ето обрата, който се извърши за битието на човешкия род.

Безспорно, това можеше да го направи Христос. Значи всеки може да свали своята плащеница на временното битие, своята земна дреха, която винаги е била вземана от тази планетна плът. И може в тази саможертва да каже на ангелите: „Ето, Аз вече съм вечен.“

Но какво значи да имаме живот вечен? Да се чуят Неговите думи, да се изпълнят Неговите желания и да се послужи на Всемирността – Онзи, който загуби душата си за Мене, той е вече Мой, а Той е Свидетелят на Божието Царство, Той е Животът на Вечността.

Тази тайна даде Христос със своето Възкресение. Там има и една човешка трагедия, която чака живота на вечното, но още е земна. Това са ония мироноски, това са нашите души, които винаги ще искат да видят нашето тяло още. Защото те отидоха да търсят тялото на Христа, те отидоха да Го помажат. Те не отидоха да Го видят възкръснал, макар, че Той беше рекъл. Отидоха с благовонията – нашата душа винаги ще отива да види и да даде аромата на нашето тяло, Защото и то ще има своята вечност, но винаги може да бъде освобождавано. Онова, от което ние не можем да се освободим – това е Духът на Отца у нас. От всичко друго ще се освободим: ще се освободим от своите желания; ще се освободим от своята мисъл; ще се освободим от своята душевност (от оная богиня, наречена Психея) – но от Духа си никога! Съвършен е, защото е Божий, а не може да се каже, че е съвършена нашата мисъл. Затова Той казва много простичко: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“ (Матея 5:48). Не казва „както са съвършени ангелите“, които преведено значат мислене. Не! Казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“, защото всичко друго у нас ще търси съвършенство – и това е голямата тайна, която ни е дал. Дал ни я е при Сътворението. Дал ни я е с чувство на будност – „образ и подобие“. Всеки може да огледа образа си, но малцина могат да изведат подобието си – подобие на Отца си, Сътворителя.

Така че Възкресението чрез своето освобождаване свидетелства за вложените възможности у нас и оставената дреха с двата ангела свидетелства това, което бяха думите на Христос: Който вярва в Мене, който яде Моята плът, Моето тяло, той има Живот Вечен! Ангелите трябваше да слязат от своята стража в хилядолетното пазене на безсмъртието, те трябваше да освободят това дърво и го освободиха. Това е помирението! Тогава аз питам: не е ли ял вече Адам от дървото на Живота? Ето от кой момент можем да кажем – от момента на Възкресението, когато се говори, че Христос е Живот Вечен – че наистина е даден и плодът на Живота, за да бъде безспорен човекът във Вечността.

Тук е величието на Възкресението и Свободата на Адама, защото Голгота е черепът на Адама и кръстът на Христос! Роденото и Сътвореното трябваше да се срещнат. Сътвореното трябваше да остави своя череп, Роденото трябваше да победи с разпъването си материята, за да може Духът да слезе и да вземе черепа на Сътвореното и да направят от него Възкресението като помирение между победата на Дух и Материя! Иисус Христос като разпнат (като Иисус) е победил материята – Духът е победил Материята като я е извел в една по-висша фаза на възможности, чрез които Бог продължава да се проявява и Синът да върши Своето дело. Това е, което трябва човекът да направи, ако иска да извърши своята свобода. Кумири като Прометей всеки може да направи. Онази тайна, която е плашила Зевс, за да го прикове, всеки от нас я носи – всеки знае, че ще възкръсне. Само трябва да извърви Пътя. Аз за такова Възкресение говоря – за Възкресение, което тръгва от нас и свършва в лоното Господне. Представата за него е била вечна, защото и човек, и Бог са вечни. Няма религия, която да не е вярвала във възвръщането на живота. Отделни религии са сложили възкресението на техните Учители. Не е обидно да се каже, че не само Християнството има своя възкръснал Учител – това може да е обидно само на буквоядците в религиите. Имало е възкресение в египетската религия – един Озирис; имало е във вавилонската религия – един Адонис; имало е в гръцката митология – един Дионисий... Но тяхното възкресение е възкресение на личностите, т.е. вложеното човек да има възможности, каквито божествата са давали. Но идеята за Спасението, идеята за Изкуплението, принадлежността към социалното бреме, принадлежността към Всемирността, което създава за нас именно Възкресението на Христа – една Всемирна мистерия, там ги нямаме. Значи имало е възкресения, но е нямало голямата идея за Всемирната мистерия.

Не е имало в историята на религиите изповедание, което да не е искало възвръщане на живота (освен отделни религиозни общини, които са отричали присъствието на друга субстанция вън от материалната). В тези религии, обаче, никога не е давана идеята за Спасението, идеята за Изкуплението. И вие, когато надникнете дори в митологиите, ще видите, че Орфей моли царя на Ада – Плутон, за да изведе за известно време своята Евридика на Слънчевата Земя – шест месеца на Слънчевата Земя, шест месеца в Адеса. При Юдаизма също има идеята за Възкресението, само че в този смисъл, че то се извършва за праведните, които ще бъдат излъчени за награда, а грешниците ще бъдат изправени за съд. Но никога не е казано, че това Възкресение носи спасение, че това Възкресение продължава един живот и че е стъпало в пирамидното възземане на човека за изкупление и спасение.

И най-същественото в живеца на това Възкресение е, че то не се върши от друг, а от Втората Ипостас на Отца в Троица Единосъщна – от Сина Божий. Това го няма в другите религии. Тук то се върши от една осветеност – лицева и същностна на Самия Отец – не се върши от Святия Дух, който е Третата Ипостас. Това са много съществени неща в йерархията на Бог в човека и човек в Бога. Не се върши от Святия Дух, а Той винаги върши Своето осенение, Той дава пророческите дарования – но никъде не е казано, че извежда в спасение; никъде не е казано, че Той изкупва грехове. Затова Йоана като пророк се обръща и казва: Ето Агнецът Божий, Който идва да вземе греховете човешки върху Себе Си, за да извърши изкуплението. Това прозрение ляга из основите, но то има основание не само като месианско, както сега казваме, а и като пратеничество на Първородния Син на Бога-Отца. Втората Ипостас! Нямат го другите религии!

Възкресението се върши всяка година не толкоз като акт на материалното църковно изявяване, колкото в Космичността. Тази тайна на Възкресение се върши всякога в душата на човека и всякога в нашата космична цялост. Защо? Защото това е излив на енергии и освобождаване от плътта на нашата планета. А тя за момента има отговорна и тежка задача: именно освободена и напоена с прозрението и с всичко, каквото дотук е дала, да даде светлината на Мъдростта. Сътрудничеството на Великите посветени не се губи в личността – тя е само преходност. Защото изливът на Планетния Логос до привършека ще бъде единен, цялостен и несмутен от нашите човешки, ако щете и природни явления. Природата сътрудничи в своята вътрешна съзнателност, а човечеството я облагородява със своята вече посветеност. Това е, което трябва да направят. Това е, когато може да се каже вече: Аз и Отца – едно сме. Тогава вече Той, извършвайки своето Възкресение, ще напомни, както е казано в Евангелието, чрез Святия Дух на своите апостоли, на света, това, което е свършил.

В този смисъл като мистериална драма Възкресението се върши в цялата Космичност, а ние сме съпричастници, ако го вършим с чувството за отговорност и принадлежание към него. По този начин енергиите на това светителство, на това слизане – да се избави едно минало човечество от голготския череп на Адама до разпнатия Христос на кръста и до възкръсналия Христос на човечеството. Човешката драма има едно завършено действие от великата драма на всемирното ни развитие. С Възкресението не свършва светът на Бога. Една религия ще има своето основание за живот, но тя няма да изчерпи битието на Отца или на Планетния Логос в бъдещите дни, отредени както на планетата, така и на нашия живот. Затова този празник или тази тайна е наречена с нашето простонародно Великден.

Но за мен Възкресението не е празник, а е битие, а е присъственост постоянна в човека, тъй като основна задача е освобождение на човека от един товар, който трябва да бъде изнесен отново във висините – това е товарът на нашето материално тяло. В същото време то е едно просветление, защото след като материята е освободила Духа на Вечността, след като е свален този товар, идва Светлината – така Го виждат първите очи. Виждат Го като Светлина, а след това вече идва Възземането. Възземане, което всеки ще има и всеки според прослуженото ще седне отдясно на Отца. Вярно, че в Евангелието има един момент, когато още преди Той да разкрие всичките тайни, които носи на човечеството, има борба – кой ще седне отдясно. Разбира се, че никой не е могъл да седне отдясно на Отца си, но значи във възможно вложеното битие на човека е отредено някакво сядане отдясно.

Тези тайни не могат да бъдат включени и празнувани само в един ден – в празника. Те са постоянен живот. И ако ние така го схванем, няма да казваме, че имаме велик ден, а че имаме велико живеене. По-смисленото, по-вярното в космичното ни присъствие е постоянното живеене.

А какво значи Живот – чак когато човекът е минал Пътя, чак когато човекът е стигнал Истината, чак тогава той може да каже „живея“. Аз съм Пътят, Истината и Живота. И затова много често казвам, че това е космична драма, това е един прорез във всичката присъственост на Божествения Дух, в неговата цяла обитаемост. Именно там ние можем да кажем, че имаме своето Възкресение, че това е нашето постоянно живеене, че това е битието ни в Цялостта.

А победен ли е светът? Изкупен ли е светът? Спасен ли е светът? Апостол Павел много добре отговаря: Съразпнах се с Христа... Всеки, когато стане един Христос, ще се изкупи; всеки, когато стане един Христос, ще се спаси; всеки, когато стане един Христос, ще стане хляб насъщний на Свобода и битие. Всеки, беше рекъл Той, трябва да носи кръста си. Всеки твори една лична история и затова казвам, че Възкресението е лично. След това една социална история и Възкресението е едно социално битие. То е една особена психоза. Дори, ако вземете обикновения израз на взаимно поздравяване в продължение на четиридесет дни: „Христос возкресе“ – това е социална психоза на всеобщо роднинство. И най-после една принадлежност към Всемирността, откъдето извира всичко или където трапезата е на Планетния Логос. Ако мисли човешкият род, че само с чакане на докосване и чудо, ще бъде спасен или само благоволението ще го спаси, без да направи грижата на оня слуга от притчата за талантите. Не! Трябва от таланта да направите десет, за да получите и ония, които нямате. Така че, ако се говори само за благоволение и избавление на човешкия род... – трябва да видим тайната на Възкресението: Всеки, който вярва в Моите думи, всеки, който върши Моето дело... Когато искаха да си разпределят местата край Него – ...можете ли да вършите Моето дело, можете ли да пиете Моята чаша? И ако някой рече тогава: „Да“ и вървейки Пътя, наистина ще бъде и изкупен, наистина ще бъде и спасен.

Къде е обаче тайната на Възкресението? В идеята на обещанието, че носим възможности, защото Той им каза: Вие сте Богове. Тогава какво ни остава – да се осъществим. Тогава ни остава да направим Пътя си възможен за Възкресение, да възкръснем. И тогава наистина можем да кажем: „Ние сме дошли до своя невечерен ден – ден, който няма заник.“ Това е денят на Възкръсналия. Именно Възкресението на Христос е един невечерен ден – ден, който няма своя вечер. Денят, който не ни води до нощ, е онова обещано благодатно време за спасение и служение в еволюцията на човешкия род към съвършенство. Бъдете съвършени – е казал Той – както е съвършен вашия Отец, а не както някои си казват: „Както е съвършен нашия пророк или нашия пастир.“ Бъдете съвършени, както е съвършен вашия Отец.

Това е Възкресението. Другото е празнуване.

Агнецът е сложен изначалото още като жертвеност, но повече го слагаме на трапезата си, отколкото в своята гръд, за да го принесем. Кой е агнецът у нас? Синът Божий. Ако е искано да бъдем съвършени като Отца, нека Агнецът у нас – Синът – да Го принесем в жертва. Това е Възкресение!

 

Из слова на Ваклуш
в София, Пловдив и Варна

 

Още от броя
Към Читателя (2/1993)   Уважаеми Читателю,   Сп. „НУР“ Ви Честити Възкресение Христово!   „...мъжете им рекоха: Защо търсите Живия между ... Проглас (2/1993)   Пред гробницата на Йосиф Ариматейски стояха и стоят жени и мъже, които свидетелствуват за един Невечерен ден, за една Всемирна Мистерия – Възкресението: Възкресениет ... Слово за Възкресението (2/1993) Христос воскресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав Мили приятели, честито ви Възкресение Христово! Празникът, който имаме в сърцето си, в душата си ... Бог и човек   Мили приятели, ние винаги сме на бдение и няма защо да излизаме от своя храм. Всичко е храм, щом има вътре молитвеници. Нека бъдем вечните молитвеници на Вечния Всемирен храм ... Слово върху Посланието (2/1993)   Благодаря от сърце затова, че всеки е съхранил в душата и в мисълта си вярата да се осъществяваме и идеята да ходим един път – това, което човечеството във всички времена ... Върху Посланието (Зодия Риби) Зодия Риби Мили приятели! Нека с Божията воля и с личните си усилия да осъществим предназначението си на служители на Мъдростта. Зодиакалните знаци се сменят, времето е безпощадн ... Върху Посланието (Зодия Овен) Зодия Овен Мили приятели, с предреченото и с приложението му да се осъществяваме! Ще се спрем върху зодиакалния знак Овен – неговото въздействие, планетата, която го домини ... Втората миля (Мировата вълна на Мъдростта) Мили приятели! Христос Возкресе! Този поздрав в продължение на 40 дни, от Възкресението до Възнесението, има една друга вибрация и съвършено друго предназ ... Голгота - реален и мистичен път   Христос Возкресе, мили приятели! Големият празник не е в това, че се пише с главна буква. Големият празник не е в това само, че Възкресението се е осъществило. Празникъ ... Върху Молитвата на Любовта (2/1993)   „ОТЧЕ НАШ“   Посочена е от евангелистите Матея глава 6: 9-13 и Лука глава 11: 2-4. Матея глава 6: 9. А молете се тъй: О ... Молитвата на Мъдростта (2/1993)   ОТЧЕ НАШ Да се свети името Ти; да прииде царството Ти; да бъде волята Ти! Научи ме жив да бъда в Тебе, светъл в Дух и Душа, целомъдрен в мисъл и тяло и с братска любо ...