Задушница е ден за душите, ден, отреден за това, което е другата наша същност. Защото всичко у нас е същност – и тялото е същност. Много пъти съм казвал – този, който отрича тялото, той не е в Божествения път. То може да бъде надмогнато, но никога не бива да бъде отричано, защото чрез него се осъществяваме за Божественост. Другата субстанция – това е душата, от която също така не можем да се отречем. Трябва да ползваме нейните възможности да ни дава път, нейните възможности да ни води към Божествеността и чрез нея Духът да дава своето у нас. Тя е безспорният факт в историята на човечеството като контакт за общение с Божествеността, факт, който се нарича безсмъртие. Защото за безсмъртието са издигнати храмовете. Няма религия, която само да е проповядвала, а да не е казвала истината за безсмъртието. Защото проповедта може да не ви убеди, но истината не може да бъде отмината. Това е голяма разлика. Истината не може да бъде отмината, дори и когато някой не я възприеме, дори когато някой не я сложи в живота си. Но тя не може да бъде отмината, а кога човек ще узрее за приемането й…

Ето защо религиите са издигали най-големите паметници на идеята за безсмъртието. Идеята за безсмъртието! В нейна потреба са издигнати пирамидите, в нейна потреба са направени храмовете. Цялото служение, което се върши във всички религии, е да съхрани, да възпита, да учи от душата и служи на душата. Съществува една хубава българска дума, по народному (но не така опростено, както си мислят някои) казана: о душе. Това е предложният падеж на старобългарския език, където склонението на думата душа е: о душе – за душата. И в народната памет още се пази така, макар и да изглежда доста простовато – „о душe“, казват, а не – „за душата“.

Не може да бъде иззето, не може да бъде затрито. Е, ако беше само поверие, ако беше само доктрина, ако беше само някаква философска обосновка, че има душа… Не, религиите нямат спор по въпроса има ли душа или не. И не може да има спор. Ето защо манифестацията на паметниците на видимостта като пирамидите, като големите храмове (съхранявайки Светая Светих) са достоверно свидетелство, че всичко това се прави в името на душата. Защото тя е, която носи написаното от Бога; тя е, която приема вълните на Духа; тя е, която ни свидетелствува тук на земното поле. Духът много трудно достига до земното поле. Той трябва да има отработени съответните канали, за да направи общението си. Но душата е непосредствената близост, най-добрият израз между нашата физическа субстанция и Духа. И затова казваме „одушевени предмети“ и „неодушевени предмети“, когато в един предмет се очертава или не облика на душата. А след това казваме „одухотворени“ или „неодухотворени“, защото низпосланието на Духа трябва да се изяви чрез душата.

Не само духовната субстанция е свидетелствувала като нужда, за да се вдигат храмове, но се е стигало до там, че на тази същата душа са предоставяли предметен свят в нейното погребение. Тази същата душа в известни религии е била съпровождана с принос от жертви на най-близките същества. Това го е правила тракийската религия. А знаете за хунския вожд Атила – „бич Божий“ (в добрия смисъл на думата), че е бил погребан с колесницата си и с любимите си жени. Атила е бил една много свята личност. В историята ни е оставен един вампирясал образ, но това не е вярно. Прозвището „бич Божий“ не се взема в отрицание, а като възмездна ръка срещу ония, които покоряваха света със сила, като му отнемаха свободата и гордостта. Атила е бил покровител на човечеството. Това е историческата истина за тази личност. Вие трябва да знаете, че той е един прадяд на прабългарската нация и на българския народ.

Душите са съпровождани, както казах, с елементи на материалното царство. За нас това може да е жестокост. Но в религията жертвата никога не е била жестокост. Жестокост, ще кажем, че е Разпятието на Христа. Жестокост, ще кажем, е изгарянето на кладата на Дидона. Къде ли не… Това са жестокости в ония очи, над които трябва да се махне завесата на зрението – само земно. Не е било жестокост, а съпровод на готовност, на убеденост в присъствие на отвъдно живеене, на живеене вън от съзнанието ни, където душата е господарят, където тя е нашият истински живот. Ето защо това съпровождане и с материалните посуди е свидетелство колко обективност е имало в знанието за безсмъртието на душата, че са й предоставяли и потребите, които тя тук е имала. Затова може би са запазени и ония стари обичаи да се раздава за умрелите. Въпреки че колкото повече човек се освобождава от субстанциите на своето съзнание за присъственост във всички царства, все по-духовен трябва да бъде дара, който даваме, докато се стигне до онова най-съвършено дарение, което можем да дадем на безсмъртните, на себе си за безсмъртие в бъдещето – това е молитвата. Молитвата! Но не можем да отречем, че тези паметници са една материална молитва в потвърждение на безсмъртната душа. Ето как пак религията или идеята за безсмъртието става творческа и оставя видими паметници за свидетелство. Ако беше само молитвата, в хилядолетията едва ли щеше да стигне до нас. Но когато имаме едни пирамиди, когато имаме едни храмове, които ни свидетелствуват, ние не можем да загубим материалната образност като признание за безсмъртието. Така че религиите винаги и във всички бъдещи векове, колкото и съвършени да бъдат, колкото и разсъблечени да бъдат материалните ни доспехи, ще имат идеята за безсмъртието като един позитивен път на нашето обожествяване.

Задушница е именно такъв ден – ден на признание на безсмъртието. И трябва да благодарим както на изградените чрез религиите стъпала на признание, така и на цялата Божественост като космичен храм, който ни въззовава с един космичен камбанен звън в душите ни, да направим своето общение с душите на свои близки и на чужди – на онези, които са давали пътища, на онези, които са донасяли причастие на душите, и на онези, които са молитствали в космичния храм за Божествеността. И смирено в душите си да кажем: „Мир в душите“ на тези, които са заминали, „Светлина в пътищата им!“ А ние в Божията душа и в нашата взаимност в такъв ден, спомняйки ги, взаимно да кажем: „Прощаваме си!“

Ведно с това следва един от най-хубавите дни на Христовата църква. Това е Петдесятницата. Тя има своята предистория, тя има и своята следистория. Предисторията, това е Възкресението на Христа. След като е минал Голготския път, след като е станало Възкресението Му, Той в Своето смирение като предназначение да даде импулс на новата духовна вълна, която е донесъл, в продължение на четиридесет дни е сред Своите Си и им казва какво трябва да свършат и как трябва да Го дочакат след Неговото Възнесение на четиридесетия ден, за да бъдат осенени с онази благодат, която Бог е обещал. Много хубаво е казано от пророк Йоил: И ето, в последните дни, казва Бог, ще излея от Моя Дух върху всяка плът… Ще излея от Моя Дух… Виждате ли, че Светият Дух изхожда. Не казва, че ще Го роди. Тук е и потвърждението на догмата, която изповядваме. „… ще излея от Моя Дух върху всяка плът, и ще пророкуват синовете ви и дъщерите ви; старците ви ще сънуват сънища, и момците ви ще виждат видения“ (Йоил, 2:28). Ще излея от Моя Дух… Значи предупреждението, което Христос им дава, когато става Неговото Възнесение, е да дочакат това обещание, което Отец е дал чрез Своите пророци – да излее от Своя Дух над тях: да се извърши осенението, да стане будността реална. И наистина на десетия ден от Неговото Възнесение, на Петдесятницата от Неговото Възкресение, Той осенява учениците Си чрез благодатта на Своя Отец. Казано е там: „като огнени езици“. И в тях настъпва будността.

И най-хубавият празник е празникът на Светия Дух – денят на духовния поздрав, който Небето изпраща на своите земни чеда посредством Третата Ипостас в Божествената Троица – това, което в религиите на древността още се нарича Параклита, т.е. Светия Дух. В някои от тези религии Той се счита като атрибут – едно от свойствата на Сътворителя, на Бащата на боговете. Но Той никога не се е губил в историята на религиите и в Ученията. В Християнството Светият Дух има Своя ипостас, Той има Свое лице, което се нарича Третата Ипостас на Светата Троица. Различни са качествата или стойностите, които им се приписват. Това е станало дори повод за разколи в църквата. Но за нас по-същественото е, че тази Трета Ипостас от Светата Троица, изхождайки от Отца-Творителя, е Вестителят, е Онзи, Който носи духовния поздрав на Своите земни чеда, осенява ги със силата на Светлината.

И ако трябва да Го търсим из далечините на Божиите недра, още в книга Битие трябва да намерим онзи момент, който е най-същественият в Сътворението на света. Този момент е, когато Духът броди над водите, когато светът е още в тъма, когато никакво устройство няма – Бог Отец се обръща и казва: „Да бъде Светлина. И биде Светлина“ (Бит. 1:3). Тази Светлина е основата на Сътворението! И затова там Бог Отец се обръща в множествено число: Да сътворим света, да сътворим човека. Тук са действените сили, които са Втора Ипостас и Трета Ипостас на Неговата същност – Бог Син и Бог Светия Дух. Така че тази тайна е още из най-дълбоките недра на Бога, позната като Светлината, която взема участие в Сътворението на света. След това Третата Ипостас, носи светлината, с която синовете человечески трябва да направят своето обучение, за да се върнат към Лоното на Бога Отца. И ние виждаме това просветление във всички пророци, във всички профети, във всички питии, във всички оракули. И знаете, че пророчеството е едно осенение. В староеврейската религия (Юдаизма) Светият Дух не е персоналност. Той е само едно посланичество, само едно изпращано осенение. Докато в Християнската религия, това е една личностност, неделима от образа на Отца, макар и да е казано, че Тя изхожда от Отца. Нейната сила, нейната власт не е само осенението, което може да даде знание, а и сътрудничеството, което ви изгражда в развитието. Следователно тя е участна сила в еволюцията, както е била участна сила и в инволюцията.

И в такъв смисъл Христос й придава една още друга стойност – това е напомнителната сила. В Своето следвъзкресно ходене по земята обещава на учениците Си следното: Аз, когато отида при Отца Ми, ще искам, ще моля Отца Ми да ви прати Утешителя, Който ще ви спомни що съм казал! Ето още една голяма тайна, която носи Светият Дух. Той е Утешител, и Просветител! Кога човек има нужда от утешение? Когато е загубил нещо или когато копнее по нещо. А тъй като в човека са дадени всички божествени съкровища, които той поради своето материализиране и слизане започва да губи (защото знаете, че Адам е имал всичката Светлина), той има един непреодолим копнеж за знание (да оставим настрана греха му), което няма как да дойде освен с този Утешител, който играе роля на Просветител и му напомня. И това вършат всички пророци. Те напомнят колко ценности е загубил човекът и как да ги намери или му посочват йерархията на добродетелите. В този смисъл Христос преди да направи Възнесението Си във възкресното Си ходене им спомня и дава това обещание. И Той го прави на петдесетия ден от Възкресението Си, т.е. на десетия ден от Възнесението Си. Той обещава, че ще им прати Светия Дух и им казва: Бъдете събрани и единомислени! Ето тайна, която винаги ще позволи една врата да бъде отворена – ключът на единомислието ви. Единомислието не е да се събере в едно мислене човечеството (това значи да ограничим Бог в Неговата цялост) – не. Единомислието е във всекиго поотделно и след това във всички – ако една звезда сама за себе си не е обособена като светлина, тя не може да бъде единство в небесния свод със звезди. Така е и с човека. Ако той сам не е една изработена цялостна звезда, която владее своята мисъл, която владее своите чувства, която прави своето поведение и делата си достойни, той не е създал единомислието си.

Христос ги учи на единомислие. И ние го виждаме в това Негово ходене следвъзкресенско. Тома не вярва, друг се съмнява… Той минава през всички, за да им даде ключа за единството. Тома, не вярваш – добре, дай си пръстите – ето виж! Филип казва: „Не съм видял Бога“ – добре – ето, виж! Всичкото това разнородие е онова, което всеки от нас поотделно и като мисъл, и като чувство, и като дело прави. Когато се стигне до единомислие, до едно вътрешно съсредоточаване, което е и правило от поведението, за да влезнем в едно мистично съприкосновение с Космичната сила или с Божествения огън, тогава ние сме в единомислие. И Той ги моли да се съберат в единомислие и ги посещава. Казано е, че се чува голям шум като от силен вятър. Огнени езици бидоха над главите на всекиго поотделно. Извършено е по старото правило едно осенение, така както всички пророци са говорили.

Това е пророческият дар, който го виждаме така изобилно даден на богоизбрания народ – еврейския, където има неизчислим брой пророци. Не е имало в историята народ без пророци, но щедростта на Отца там е наистина много голяма и затова е казано, че този народ е богоизбран. Аз съм давал обяснения какво значи един народ да е богоизбран. Как в тези коренни и подкоренни раси на човешките култури и развития в път за обожествяване известни народи ще бъдат отбрани, за да носят бреме. (Но леко е Моето бреме, казва Той) – бреме да дадат светлина, знание и път на бъдещите векове. Оттам може да излезе някой, който да остане чужд на тяхното битие, но да даде на човечеството новото, каквото прави Иисуса, каквото прави Христа. Той се ражда в тази утроба, но Неговото слово е за другите. Този народ Го отрече, но милионите Го приеха. Защо? Защото Божията благодат е, която ги събужда. Събужда и апостол Павел (гонителя) в служение за Христа, Който му рече: Аз съм те избрал от утробата на майка ти да бъдеш апостол на езичниците. А езичникът е гледан с чувство на превъзходство от страна на посветените, на богоизбраните (в Библията е казано дори – синовете Божии се женят за дъщерите човешки). Каква дистанция са правили човешките образности и човешките души пред Божията благодат на духа за единството и потребността, че сме деца – и трябва да бъдем – на Отца!

Огнени езици бидоха над главите им. Именно тези огнени езици свидетелствуват в реална видимост за съсредоточените и себесъзерцаващите се души, свидетелствуват за този голям дар, който е наречен Светата Петдесятница или Низпосланието.

В същото време е подсказана и другата тайна – тайната на вътрешното знание. И тогава те говорят с всички, които са се събрали, на съответния език. В тях Духът им дава светлина според потребността, която трябва да осъществят като дело. Всеки получава тази необходимост, която трябва да уплътни. Но запомнете едно – това, което съм казвал на петдесятниците – че говорещият езици не трябва да търси преводачи. Не. Когато Светият Дух дава, Той не търси преводачи. Апостолите заговарят на други езици, на езиците на ония, които са там – и египтяни, и римляни, и елини, и мидийци. И всеки от тях говори на език, на който веднага го разбират. Това е именно Светата Петдесятница. Това е голямото, което Той извършва вече със Своето Посвещение, като обещаното от Отца им го изпраща.

И тук има един много интересен момент: че шум се чу като силен вятър. Значи има осезаемост – низпосланието има осезаемост, има предшествие. С поетична тънкост нашият поет Ботев го е уловил. Той казва най-напред: „гора зашуми“ и тогава „вятър повее“. Това е изумителният усет на вътрешното. Човек трябва отвътре да е усетил разликата – зашумяването и след това повея на вятъра. Какво показва това? Показва, че у нас трябва да се е пробудил оня орган, който възприема, за да усети невнятността на шума от силния вятър.

Така изсипаната благодат в огнените езици прави своето послание на тези пратеници по света. Светът никога не се е лишавал от действието на тази сила, разбира се, в Християнството съвършено добре определена. В по-стари религии я намираме, както ви казах, само като атрибут, но не като личностно действие и не като предназначение. Като личностно действие в Християнството тя има изхождащ характер и характер на оплождане, и на утешение. Другата й стойност, това е да сътрудничи за изявата на Втората Ипостас – Бог Син. Низпослание извършено чрез Светия Дух е дадено на Дева Мария. Ето как вървят йерархиите и как всеки, макар и в своето, земно, природно битие, анатомично живее, но също така трябва да върви в тази йерархия. Йерархията ни казва, че физическият човек може да бъде осенен от пратеничеството на Бога чрез Своя най-пряк посредник до земята ни, наричан Светий Дух, да направи възможно ложето, в което ще дойде детето – Син на Бога. И след това вече този Син на Бога, предречен от Светия Дух, да може да каже: Аз и Отца едно сме! Ето виждате как не се губи веригата. И никога не може да се изгуби, ако ние имаме съзнанието, че инволюирайки от Него, ще еволюираме в Него. Това е едно битие на Светия Дух, наречено Трета Ипостас, което не бива да бъде изпущано никога от нашето съзнание, когато Го искаме като наш покровител или като пратен да ни спомня тайните, които знаем или които ни ги е казал Синът Божий. Това никога не бива да забравяме и никога не бива да се лишаваме!

Трябва да се пита човекът колко е гостувал Синът Божий у него и колко той Му е дал право на Неговата проповед, на Неговия живот в своя вътрешен свят? Тогава вече той може да изпълни другата воля – волята на двубоя между Дух и Материя, за да дойде големият триъгълник на посвещението, да се извърви Разпятието, да се дойде до един гроб. И трябва наистина едно съзнание на миналото да присъства, за да може да има смелостта да слезе в низините и да изведе адамовци от Преизподните, от Шеола[6], от адовите състояния. Адът не е мъчение, Адът е проблем на развитието ни. Това е другото, което се дава от Християнството и специално от посвещението на тези Ипостаси. Това е да се изведе човешката душа в Царството Небесно, от всички други религии поставена в Преизподните. И в литературата (напр. „Илиада“) е дадено скитничеството на човешката душа в подземното царство. Христос, Втората Ипостас, чрез Третата Ипостас даде първите няколко стъпала на извеждането от Ада. И това го прави именно разпнатият Иисус в Духа на Христа. Предреченото Той изпълни след Възкресението Си. Първата стъпка, която прави, е да слезе в Ада да освободи предшествуващите души и тогава да дава знание на земното поселничество за тайните на Небето. И тогава да извърши Своето Възнесение, което дава основанието за най-хубав ден в градацията на човешката еволюция. Каквото и съвършенство човекът да постигне, колкото и много мъдрост да му е донесена от неговия опит, никога няма да е достатъчна да бъде равнявана с това, което Светият Дух в неговата лична Петдесятница може да му внесе. Апостолите бяха и мъдри, и трудолюбиви, и грижовни, също и лоши, и съмняващи се, и какво ли не. Те бяха човеци. Но тези човеци в деня на осенението станаха служители. До тогава те бяха следовници, но не бяха служители.

Кой може да даде белега на служението? Това е миропомазването със Светия Дух. То извежда от принадлежност и ви слага в служение. И затова никой дух не е по-голям и по-велик от посвещението, което му дава Светият Дух. В този смисъл Иисус казва: Срещу Мен, ако кажете хулна дума, тя може да ви бъде простена, но срещу Светия Дух – никога! Виждате една интересна йерархия – Светият Дух, който е Третата Ипостас, не може да бъде хулен, защото е непростимо. А Той, Който е Великият Син на Бога, Втората Ипостас, защо може Него? Защото Неговата градация и Неговите вибрации не могат да бъдат похулени. Човек хули себе си, но никога Бога. Иисус може с еманацията на Своята аура да унищожи всяко отрицание, за да не навреди на самото развитие на човека. В градацията на Троицата Светият Дух е на трето място и изхожда само от Отца, но не и от Сина и Синът носи грижата за Неговата защита. А Христос като Ипостас не може да бъде досегнат, защото е Син на Бога и защото Светият Дух Му е подчинен. Аз ще помоля Отца в Мое име да Го прати! Но Светият Дух никога не може и никъде не е казал, че ще каже на Отца Си да прати Сина. Това го няма и не може да бъде, макар да са единосъщни. Тази йерархия на развитието е неизбежна за човека. Със същото основание и загриженост Христос казва: Ще помоля Отца да ви прати Утешителя, за да ви спомни какво съм говорил. Защото казаното от Сина е на Отца! Защото само Той може да каже: Аз и Отца едно сме! и защото само Той може да каже: Аз извърших Неговото дело, а не Своето! И Този Син Божий като Син Человеческий мина през утробата на Майката човеческа, но трябваше да бъде пратен чрез Светия Дух. Никой от вас не бива да мисли, че може да мине в своето посвещение без благоволението и осенението на Светия Дух. Дали ще ви бъде донесено от архангел Гавриил, дали ще бъде донесено от вашия ангел – защитник и пазител, това не е важно. Важна е вашата готовност, важен е вашият храм, важно е вашите светилници да носят готовност за работа, за сътрудничество, за всеотдайност. В този смисъл, когато ние забравим, Синът праща да ни се напомни какво ни е казал. Това не бива да се изпуща никога в развитието ни. С това трябва да бележим величието на деня на Петдесятницата. Ако така го съзнаваме, тогава можем да дадем не само почит, не респект в себе си да съпровождаме, а и да сътрудничим. Само тогава това е призвание. И това е основанието Иисус Христос да каже: Аз ви призовах. Аз ви избрах. Затова, когато дойде моментът на освобождаването им от съпровождането, Той изсипва благодатта на Светия Дух, праща им просветлението и им казва: Идете по света и кръщавайте в Мое Име, в Името на Отца и Сина и Светия Дух!

С тази изливност, която Той дава на Своите Ученици, ги изпраща да отидат, да проповядват навсякъде – до края на земята. Това, което още не е било знайно като география, е изразено с тази словесност: и до края на земята. Светият Дух е разбираем, когато говори чрез тях. Светият Дух е свят, защото е излив на Бога, а не пробудено съзнание или медиумен диктат (когато трябва да си търсите преводачи, когато трябва медиумът да ви казва неща, които нямат нищо общо с Отца). Така че винаги трябва да различаваме не само щедростта, но и истинността на посланието, което ни се праща.

Това е извършено на Петдесятница като благодатен дар за една реално определена апостолска дейност. До този момент, до Осенението, Христос моли Своите Ученици да Го почакат и те бяха в единение, те бяха в единомислие. Те чакаха. Те присъстваха на Възнесението на Четиридесятницата Му, но Го чакаха в Горницата за това Осенение. Това е кръщението със Светия Дух.

В старите религии ще намерите посвещенията, които се дават (това, което Йоан извършва с „кръщение с вода“). Но за първи път в реален докос се прави кръщение със Светия Дух, а не се умива само нашата астралност във водата, това, за което сме говорили и в „История на религиите“. Какво е кръщението с вода? Знаете, че астралът е светлината, а водата е астралният образ на Светлината. С това умиване и с това искане на прощението, с това освобождаване или нихилиране на наши стари задължения, ние свършваме един акт на освобождаване, но нямаме акта на поведението за извършване на ново дело. Ето защо висшият акт, който извика апостолите на едно дело, това беше вече кръщението със Светия Дух. Ето докъде на Йоан, когато кръсти Иисуса във водите, бяха действията. Но когато Той излезе от водите Йорданови, получи се повелята на Неговото задължение и Светият Дух под форма на гълъб слезе над Него и рече: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение, Него слушайте! И Той отиде да извърши Своето дело на кръщение. Затова Неговите Ученици, бъдещите апостоли, са чакали в Горницата този ден на Петдесятницата, за да получат повелението: Идете и благовестете!

Това е, за което всеки трябва да се запита – готов ли е за една такава Петдесятница? И когато е готов, знае на коя Планина да дочака осенението, когато е готов (за един Син Человечески, както се казва) знае в коя Река да отиде да бъде кръстен и Светия Дух, изведен из недрата на Отца, да рече: Ето, това е Моят възлюбен Син, над когото е Моето Благоволение! Това е моментът, който всеки от нас ще трябва да дочака, ще трябва да го направи и ще трябва да работи!

В християнската църква няма по-светли празници от Петдесятница и Свети Дух. Аз изключвам Разпятието, аз изключвам Възкресението. Те не могат да бъдат наречени святи – те са божествени. Но това са светли празници, празници на Светлината. Именно тези дни са да отворите царствените двери в личния си храм, защото ви посещава Светият Дух; в социалния храм, защото всякъде можете да правите олтари, от които може да говорите. Апостол Павел, както знаете, отива в Атина и във всеки храм говори. И говори за незнайния Бог, наречен Христос. Тази Светлина апостолите я получиха в Горницата. Тази Светлина апостол Павел я получи в пътя за Дамаск и то в момента, когато искаше да пречи на Христос. Така че когато някой не иска да сдели вашия път, когато някой иска да каже лошо за вас или лошо за нашия път, не му се сърдете. Бъдете сигурни, че в пътя, който е тръгнал, ще бъде върнат, защото Христос и Бог Отец не могат да бъдат победени. Злото, което никога не признавам, най-малко тогава може да има своя плод. Илюзията за плода на злото е завесата на нашето незнание. Няма зло, което може да спре пътя на обожествяването ни.

Именно денят на Петдесятницата е най-добрият свидетел за непобедимостта и обективността на идеята за безсмъртието. До Неговото осеняване те пак са били безсмъртни, но в едно царство на знание, което не е минавало повече от очите. В деня на осенението от Светия Дух те са пак безсмъртни, но със знанието, че душата им е благословено осенена от провиденцията, която дава свобода от очите на телесното знание и дава истина за бъдещето. Тази провиденция е вашето всекидневие. Вие трябва да я сложите в душата си, нея трябва да чакате. И тогава всички можем да кажем, че сме готови за една своя петдесятница. А тя е неизбежна. И всеки ще я получи. И всеки може да я получава. Това не изключва оная всеобща Петдесятница, която като всемирно искане предназначава за всемирно служение на една нова духовна вълна. Но това не изключва всеки в своята горница да има и своята петдесятница. Тя е скриптирана в окултните школи. Има я и в тайнствата на Египет, и в Елевзийските мистерии, и в индийските риши. Всякъде я има. Няма народ, който в своята същност да не е имал белязан човек с Петдесятницата си. Защото тя, вършейки своята духовна работа, облагородявайки физическата ни сила, изгражда нашата социална и национална история, всечовешката история и Божествена история. Божествената история безспорно ще я осъществим тогава, когато осъществявайки световната близост и единство социалната ни благодат ни е направила единни в национално предназначение. И тогава вляти в една всемирност, ние имаме само това, което беше казал Питагор: Моят приятел е моят друг Аз!

Духът на прозрение на Петдесятница даде на апостолите чувство за отговорност в тяхната Божествена мисия, чувство на гражданска доблест, която особено Павел прояви. Затова се наложи и цял събор да има. Ако това не могат да научат човеците, ще е наистина бреме историческо, наистина нравствена угроза. И ние имаме тази задача, колкото и малка да изглежда нашата бройност. Но измеримостта не е в бройността, а в аурната разгърнатост на душевната ни цялост и святост, която може да абсорбира отрицанията и която може покровно да върши своята петдесятница за пробуда и за свято служение.

Фактически Петдесятницата е толкоз дело на Небето, колкото и на Земята! Тя е ключът, който отключи вратата от външния храм на тяхното сътрудничество във вътрешния храм на тяхната всеотдайност. Само пред олтаря на Посветеното може да се сложи жертва човешкото сърце и човешкото служение! Всеки друг олтар, където слагате своето сърце и своето служение, е олтар на безплодието, на Майя (както е казано в индийската религия), на безрезултатното ни пребиваване тук. Един разпилян живот може да бъде оправдан с някаква мисъл, но никога не може да бъде достойно вложен в живота на сътрудничеството на Божието дело и на личната еволюция. Човек като работи за Бог, повече работи за себе си. На Бог не е нужна нашата любов, не са нужни нашите богати дарове. Но Той ни освобождава от онова, което още не е Божие в нас. Тогава, когато всеки стане равен на един Бог, няма нужда да принася жертви, защото единствената жертва, която се поднася, това е Той във вас и вие в Него! Ако това не извършим, ще вървим още по веригата на преражданията и на земните си служения. А човек трябва на земята да върши Божие служение, защото е казано, че Духът на Светлината и Светият Дух осеняват земните чеда. А това е вече дело на Бога. А човек защо да не може да извърши дело на Бога и всяко дело, свършено на другия, да е Божие, както е казал Христос на Филип: А ти на този, когото виждаш всеки ден, ако не можеш обич да дадеш, как на Бог, когото не виждаш, искаш да дадеш обич? Ако във всекиго виждаме Бога, делата ни ще бъдат Божии, а те са достойни!

Нека всеки има своята достойна и честита Петдесятница! Нека всеки получи своя огнен език! Нека всеки има своята Йордан и своя гълъб на Духа, който го призовава към служение!

Ние трябва да поискаме огнените езици на благовестието, невидими за човечеството, зрими за нашата духовност и предназначение, да гостуват на човека, който е Бог в развитие. Това е много пряко и много необходимо задължение. Това е може би оная необходимост – да се научим да мълчим. С мълчанието си да покорим празнословието и жестокодействието. Така благодатно осенени в своята петдесятница, трябва да признаем реалното присъствие на Третата Ипостас. Да я съхраним. Или в триединството, което имаме – Бог Отец, Бог Син и Светий Дух, да направим своя реален принос. Ние можем да имаме своя покров, ние можем да намерим своите пещери, ние можем да намерим своите поклонници, ние можем да намерим и своя храм за поклонение, но трябва да намерим щедростта на Космичното сърце за излив на Любов и Мъдрост. Защото ние не можем вън от човечеството, ние не можем вън от своята „родина“, ние не можем да отречем Бог и да не Му послужим с достойнство в грижа за човечеството. Така че тези три дни – денят на Задушницата, денят на Петдесятницата и денят на Светия Дух – нека бъдат в нас трикирата, както се казва, трисвещника, който трябва да поднесем в националния ни храм, във всемирния ни храм, та всеки в тъмнина да намери светлинка, да дойде да запали своето кандило и да изходи крачка напред с благодатта на събудения, с благодатта на пратения, с благодатта на обречения. Който не се е почувствал обречен, той не знае какво значи благодат. Ако някой може да изпитва страх от обречението, тогава жертвата му не е свята. Жертвата е свята, когато се съзнае обричането като святост и тогава думите на Христа, че Моето бреме е леко, са една истина.

Нека тези три дни ги живеем с чувство на обречени за всички свои братя минали и останали и за всички свои търсения. Да благодарим на тези хубави дни! Да благодарим, че е учреден този празник във всички небесни селения, в Неговите образци, които могат да ни дадат достатъчно кураж, когато се колебаем да стъпваме твърдо! Да благодарим, че сме живи!

Ваклуш