Православието: понятие, вероизповедание и култура

Арxив | брой 3 / 1993

„Аз съм истинската лоза,
и Моят Отец е лозарят.
Всяка пръчка у Мене,
която не дава плод,
Той отрязва; и всяка,
която дава плод, чисти я,
за да дава повече плод.“
(Йоан 15: 1-2)

„И там, пред вечното смирение
на безглаголните светци,
пророци с висше повеление
и меченосни мъдреци,
ще спомниш някое деяние
от живата си летопис,
и на дълбоко разкаяние
ще прозвучи езикът чист.“
(Теодор Траянов: Пантеон
из „Вечен пилигрим“)

I. Въведение

Дали днес, с дълбоко разкаяние или с признателност спомняме страници на жива летопис е проблемно?! Имало е дни на себеотричане и дни на жертви. Но едно е безспорно, че в нашата история има олтар на съвършенството, век на книжнина и култура, плод на духовен излив – светиня, която молец не пояжда и ръжда не хваща, както е казано в Светото Евангелие.

За българската история и Църква Православието и Културата ни са едноутробни деца и съвръстници по пътя на личното си развитие и плодоносие. Деца, свързани не само със земната ни родилка, а и чрез небесната ни пъпна връв със – Светата вяра Христова. Религията винаги е имала предназначение да прави не само добри чеда, а и съвършени люде – защото тя е универсална трапеза, а не диетична храна. Затова тя, Религията, прати Сизиф да изкачи камъка на планината, обаче трудът на Сизиф не бе в безсмислието, а в липсата на отчаяние. Затуй тя поиска от Авраам да принесе жертва сина си, ала жертвата не е лична, личен е само актът на жертването, за да дойде Всемирният Изкупител.

Повод за тази конференция е един Невечерен ден, без заник за българския народ и неговата творческа изява в личния му дом, социалния ни храм, и националния ни път.

Преди 1100 г., в 893 г., се свика в Преслав събор, където се извършва тържество Приложение книгь – дело, което забранява употребата на гръцкия език като църковен и държавен и въвежда славянския. За този акт е нужна трезва възхвала като дързост и самобитна даденост като убедена жертвеност, а не безмерно разчовечаване! Защо? Защото, който не е величав за себе си е роб дори на безличието. Така за нашата история се ражда съдбовната потреба от Светите Седмочисленици.

Динамиката на Коня бе отработила в душата на прабългарина защитен плащ и молитвено смирение пред ТангРа, дарове, които след това не без болка и страдание принесе пред олтаря на Христа – като православна неотстъпчивост и жертвено сеячество.

В идеята за държава и църква, за етническо единство и култура, св. Княз Борис Равноапостолен осъмва в тревожна неизбежност от Аз-Буки, от писменост.

За българската душевност не била достатъчна само безгрешност, а и път за мисианско служение. Легнало като тенденция в Покръстителя, то става реална политика известна като Pax Simeonica – Симеонов свят – идея за нова политическа структура на Универса срещу aeternitas imperii (вечната империя).

 

II. Раждане на нова цивилизация (славянството). Православието

За този период и в този обзор понятието Православие е изчистено смислово, догматично и приложно – касаещо Българската църква, разбира се, отклоненията са наименувани като „инославие“, „иноверие“. „Православие (гр. ορθοδοξια от ορθοδ = правилен, и δοξα = слава) – правилно славене“. Правилното, истинско, точно славене е само на Бога. Затова в нашия език думата „православие“ има само християнски оттенък... Православието е точен отобраз на Божественото откровение“ [1].

Православието не като понятие, а като приложена воля зачита в стриктно изпълнение решенията на седемте Вселенски събори – не нарушава изработения в Никео-Цариградския събор Символ-Верую; не приема преправения от Католическата църква чл. 8, което става праг за единството на Светата църква, но става голямо изкушение и отклонение на родените от нейната утроба конфесии.

Православието пази чистотата на благодатта, вложена в сакралния и приложен характер на седемте Свети тайнства.

Приема догмата като истина, като вечна и неизменна. Затова се казва, че Божиите дела се сочат от догматиката, а човешките от етиката, тъй като царството Божие се гради от Бога, но и от делата на човека.

Ето защо, пътят на културата в Европа чрез Православието е път на провиденцията и минава през няколко направления:

а) Белязано присъствие в историята на народите – това, което Покръстителят можа да направи – че не сме „варварска“, а Християнска България, и изведе тезата за духовност и вяра от борба за богове (достатъчно са 115-те въпроса до папа Николай I, 886 г.), в борба за култура и етническо единство;

б) Идеята за Книжовност и Мисианство, в която е включена доктрината Pax Simeonica. За Симеон силата на Византия е в хилядолетната култура, основание на ирония, че другите са варвари.

За цялата църква Христова учението за Любовта Божия и жертвата Господня са живяни като бидушевност: първо, като изкупление и спасение от прародителския грях; и второ, като любов, която изплаща езическо минало.

Ето защо източното Православие остава живачният стълб за проверки на вярност към учението Христово и вековете не опровергаха това!

в) Стратегията за култура – обстоятелство, което направи Византия вулкан от идеи, концепции и структури. Учението за Любовта стана култура, квас за обществени реформи. Човекът надживя каменните божества. Тогава Православието влезе в Европейската култура не като идея за съхранение и не толкова като инвазия за пространство, отколкото като ценностна, духовна и нравствена доктрина.

И когато ще говорим за Българската църква, трябва да кажем, че тя имаше стратегия за култура (при княз Борис), и стратегия на културата, т.е. мисианството като път в историята и пророческо предназначение. Защото всяко лекомислие историята заличава, а нашата Църква създаде „Златен век на българската книжнина“ и Евангелизация на руси, сърби, румънци.

Златен век, имена и книги – решават се въпроси: църковно-канонични, правнонаказателни, религиозно-обредни, местни и вселенски, сектантски и еретични (Черноризец Храбър – „За буквите“; Йоан Екзарх – „Небеса или богословие“ и „Шестоднев“; Константин Преславски – „Азбучна молитва“; Презвитер Козма – „Беседа против богомилите“; делата на светите Седмочисленици и много още знайни и незнайни).

Източната църква изживява с умерена реакция социалната, а най-вече етническа реинтеграция и приема в реално приложение принципа на поместните самостоятелни църкви с условно главенство на Цариградската църква (primus inter pares), макар че тя е цезаро-папистка. Дори структурата на поместни църкви послужи за обвинение срещу Православието, че не организира кръстоносни походи, но то имаше реална представа за ислямския завоевател, папските мотиви и рицарското пилигримство!

Православието не беше бременно от Реформация по структурен и йерархически характер. Така че европейската култура набогати каноничното си право с един нов състав на своята юриспруденция. Неправдоподобно ще бъде да се говори само за директно въздействие на Православието в европейската култура, особено за личния ни принос, но също обидно ще бъде България да остане в рубриката на варварите от IX век. Защото това, което даде тя със своя Златен век не беше само книжнина и стратегия за самосъхранение, а творческо въображение и безпогрешна интуиция за религия и знание, за държава и социална йерархия. А самият гроб на св. Кирил в Рим е православие в Европа.

В душевността и културата на българския народ има един драматичен ген за присъствие и утвърждение. Затова православното му вибрира животворно като доктрина и идеология за история и събития. Той никога не е носил расов белег, за да се чуждее от социалното и етническо единство.

Като вероизповед Православието остана най-чисто Учение Христово.

Ето защо във Второто царство на историята ни нашия народ или по-точно Българската църква ведно с източното Православие, т.е. с Цариградската църква, прие и приложи Исихазма (безмълвието) като официална религия. „На църковен събор в Цариград през 1351 г. възгледите на исихастите били обявени за напълно съобразени с основите на православната вяра...“ [2, с. 400]. Това учение е най-отявленият и най-последователният защитник на православната Догма за Светата Троица срещу учението на Римо-католическата църква – Filioque-то, т.е че Светият Дух (Третата ипостас) изхожда и от Бог-Син (Втората ипостас). Основни моменти в Исихазма са възстановяване на непосредствена връзка между човека и Бога чрез практика и теория (видение), чрез безмълвна молитва и екстаза, за да се усвои учението за „Божествената светлина“ в нейните две прояви – Божествена същност и Божествена енергия, която е еманация на същността.

Исихазмът е култура, която даде на Европа категории и понятия, имена и концепция за „Таворската светлина“, за висшите цели и добродетелите – мъдрост и милосърдие, които според Григорий Палама са от Бога и са „безначални“ и „несътворими“. Така Палама застава на позициите на средновековния философско-богословски „Реализъм“, който приема, че идеите са реално съществуващи, а не номинално.

Православието заради Исихазма и екстазата е било обвинено в мистицизъм и краен индивидуализъм. Академик Д. Ангелов преценява това учение (което не е само философия, а и верско изповедание и народно битие), така: Като мистици, търсещи да изградят непосредствена връзка между Бога и човека по пътя на дълбоко вътрешно самовглъбяване, исихастите се отнасяли с неверие към силата на разума... Враждебен на научните дирения, отричащ силата на познанието и сковаващ мисълта на човека като средство за разкриване тайните на битието, исихазмът играел по същество задържаща роля... За разлика от богомилството обаче, което носило ярък антицърковен и антифеодален характер и подкопавало чрез острата си критика господстващите църковни и обществено-политически порядки, исихазмът далеч не играел такава роля и неговата религиозно-етична система била само призив за индивидуално усъвършенстване и лично спасение, което не засягало устоите на съществуващия ред. [2, с. 401-402].

Но навикът да се третира Православието, в частност Исихазмът за мистичен по същество, ergo недействен, е в основата си грешно схващане. Защо? Защото всяко тайнство (Християнството за неговото изпълнение изисква личност, сакралност, формули и действия, низпослание на Свети Дух) е мистично. Сам Иисус Христос казва: „И кога се молиш, не бъди като лицемерците... А ти, кога се молиш, влез в скришната си стая и, като заключиш вратата, помоли се на твоя Отец, Който е на тайно...“ (Матея 6: 5-6).

Освен това, Православието като вероизповедание и религиозна система – живяно като вътрешна потреба, извежда из недрата си монашеската институция. Така че в мистичното присъствие няма нищо необичайно. Най-безспорен факт е, че основателите и последователите са реални, действащи патриарси, монаси, реформатори, народни и държавни бранители, морални обновители. Като започнем от основателите – Гр. Синаит, Гр. Палама, Т. Търновски, Р. Бдински патриарх Евтимий, Гр. Цамблак. К. Костенечки – наричан философ и учител не само в българско, продължава културното дело на Йоан Екзарх и пише: „Разяснено изложение за буквите“, „Отломки по космография и география“. „Той твърдо изразил схващането за сверичността на земята по време, когато още не било придобило признание и голяма популярност...“ [2, с. 418].А патриарх Евтимий реформира българския език, пише жития и служби на български светци. Ами възхвалните слова на Григорий Цамблак, словата на Григорий Палама?

Всичко това показва, че Исихазмът не е враждебност към „силата на Разума“.

Не е било беда, че Исихазмът в Православието е мистичен, но никога не е бил мистификационен – както Западната църква обяви тези феномени за вещерство! Този и други факти проф. П. Мутафчиев обяснява така: „..западното християнство представляваше антипод на византийското православие. Неговата съдба бе определена от ранното падане на Западната римска империя: то имаше да се разпространява и изгражда вътрешно и организационно във варварски или варваризиран свят“ [3, с. 175].

Това, което църквата взе от древен Рим, то бе: „Представите й за нейната универсалност“ [3, с. 171]. Затова може да се каже, че Исихазмът в Православието е бил един духовен аристократизъм срещу бруталното рицарство на Римокатолическата църква за властничество и главенство.

Трагичната участ на Византийската империя и горестната обреченост на българската държава, която трябваше да спре и погълне азиатската агресия, за да даде време за цивилизация на Европа – тази горест бе понесена и изживяна благодарение на Православието и най-вече Исихазма като религия на личността.

Православието като учение на Източната църква бе несъвместимо с антицърковния и антифеодален характер на Богомилството. Богомилството трябва да бъде преценено по същество като дуалистично учение, което отрича: кръста, тайнствата, светиите, единобожието, държавата и църквата.

И все пак Богомилството е родено на наша земя, носи нашия социален стремеж към мисионност. То се ширна из Европа и без да е православие, остави клади и оскъдния хляб на безнационалния апокриф.

Православието в VIII век понася тежките последици на иконокластите (иконоборците) и все пак то побеждава, и с решение на Седми Вселенски събор – Никея – 787 г. иконата е догматичен паметник; „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие“ (Прем. Сол.2:23).

Българската църква води продължителна борба срещу богомилите и варлаамитите, отричащи светиите и боговъплъщението на Сина. Българската църква оставя голям агиографски именник и календар на християнската мартирология. Историчността е безспорна, а националната им даденост – деца на църквата Христова – това ги прави присъствени в културата на всяка поместна църква, на всеки малък или голям народ. Макар и в робство, Православието не прие новото иконоборство – теза на Реформацията. Иисус Христос е казал: Няма елини, римляни, евреи...

Дали нашата християнизация, както пише проф. П Мутафчиев „нанесе у нас смъртен удар на езическите традиции. Заедно с тях на разруха бе обречена и цялата съвкупност от установления и начала – битови, социални и политически, които образуваха народната ни индивидуалност“ [3, с. 181]? Това схващане не се споделя от нашите историци. Ако в античния, езическия свят фатумът е израз на решение като последица, то в Православието има предречено и свобода в приложения избор – Царство Небесно или Ад. Православието отрича учението на Западната църква за Чистилището.

Като култура на Духа и етика на живота Православието даде най-изчистено идеята за Царство Небесно и най-възвишената нравствена повеля: „Обичай врага си!“ Това наричам Православие като доктрина, като концепция.

За Православието тайнството покаяние има лечебен характер, а не наказателен. То, Православието, като идеология, освободи от смут и страх съвестта, принудена да купува индулгенции (снизхождение, милост). То отхвърли тази поквара и като религия стана изходно основание на Реформацията. За Европа Православието е било повече от културна ценност, то е било освобождаване на душите за битие без страх.

Православието като догматика се противопоставя на решенията на Ватиканския събор с була ineffabilis Deus от 8.XII.1854 г., с която Папа Пий IX обявява, че преблагословената Дева Мария била запазена свободна от всякаква нечистота на първородната вина и приема догмата: „Непорочното зачатие на Пресветата Дева Мария“. Също тъй срещу решението му от 18.VII.1870 г. от същия папа да се обяви догмата за „Папската непогрешимост“ [4, с. 70, 95].

Като се вземе предвид, че религиите са мироглед, който влиза в основата на културите, не е трудно да се прецени, колко потребно е било неприемането от Православието на горепосочените догматизми на Римо-католическата църка и догматични изменения на реформаторските деноминации; колко устойчива воля е имало Православието за чистотата на Христовото учение и косвено върху основните начала на европейската култура. Фактически Православието остава попечител на Свободата, защото само Истината ще ви направи свободни е казал Христос. Въпреки всичко и то не се опазва от изкушението да отвърне на анатемата с анатема. И културата на света, и културата на Християнството се насити с този морален цинизъм, който е особено противен, когато се вярва в задгробния свят. Съвремието го опошли и потвърди с безспорното чувство на липса на мярка и неприкрито невежество. Тук Православието, за да се противопостави, трябва да се оплоди с реалността на мисъл-формите. Сега, когато двете църкви на 7.XII.1965 г. вдигнаха анатемата си от 1054 г.

Православието като мироглед и идеология за Европейската култура, в различие от Римската църква, реформаторските конфесии и някои иноверия, систематизирам както следва:

1. В догмагическо и метафизическо отношение: Единобожие и Светата Троица, Светия Дух и Символ-Веруюто, Непорочното зачатие на Дева Мария, непогрешимостта на Папата, закона на еволюцията и прераждането;

2. В канонически различия: учението за Чистилището, безбрачието, индулгенциите, кардиналският институт, разтрогването на брака;

3. В култови различия: действия и формули на Кръщението, Миропомазването, освещаване на даровете на Причастието и хостиите, Покаянието (като сатисфакция – удоволетворение, а не лечение) и др.

Поведението на Православието, т.е на Цариградската църква изобщо и това на Българската църква по време на робството, са неизмеримо различни. Православието като идеология и църква в Османската империя води съществуване на иноверие и поведение на навик от цезаро-папизма. Българската църква като патриаршия и институция бе ликвидирана. Тя се отъждествява с етническата принадлежност и професионалната й дейност до XIX век е само ритуална, след това тя става нравствена, политическа и културна сила за своя народ. Но тя не загубва най-същественото на своето учение – Възкресението. Това е Ядрото на Източното Православие, най-вече в България!

Изправени сме пред въпроси: каква е ролята на Православието след Освобождението? Религия или политика са били деянията на църквата? Ролята на Екзархията в неосвободените български земи в края на XIX и началото на XX век? Православие или Русофилство – кое мотивира Православието на Българската църква? Православието и Икуменизмът (явление, което започва в края на XIX век и търси път за обединение)?

Тези и много други въпроси за Православието като култура в Европа и Път към Царството Небесно стоят пред историята на човека.

Човечеството има история пълна с насилие, бедност и религиозни разпри, и не можем да се извиним само с това, че техен баща е дяволът. Потребно е да приемем злото е нееволюирало добро като принцип на благовестие и динамика на развитието.

 

За обикновенното се работи,
за великото се страда,
за духовното се жертва,
за Божественото се възкръсва!

 

Ваклуш Толев

Доклад на Международната научна конференция – ИЗТОЧНОТО ПРАВОСЛАВИЕ В ЕВРОПЕЙСКАТА КУЛТУРА – посветена на 1100 годишнината от началото на Златния век на Българската Култура.
(2–3 юли 1993г., гр. Варна)

 

ЛИТЕРАТУРА

 

1. Т. Коев, Д. Киров. Кратка богословска енциклопедия, С., 1993.

2. История на България, том III, БАН, С., 1982.

3. П. Мутафчиев. Книга на българите, С., 1987.

4. Д. Дюлгеров, Ил. Цоневски. Учебник по мисионерство, С., 1937.

 

Още от броя
Стих   И както на засятото семе, ни бури, ни зной, ни зимния мраз, ще може кълна да отнеме, когато удари родилния час; тъй пламне ли в теб всевечния Ом, и твойт ... Проглас (3/1993)   Моят приятел е моят друг Аз, казва Питагор. Откакто е изгонен Адам от Едема (Рая), Той изплаща дързостта, че: „Стана като един от Нас да познава добро и зло“ ( ... Раздвоение - цялост - свобода   Мили приятели, нека бъдем смирени в признателността и чисти в служението си. Има един съществен въпрос в битието ни – това е Раздвоение, Цялост, Свобода. Всяко от тя ... Шолата Агни Йога (Слово за огъня)   Мили приятели! Не умът е, който определя дружбата, не мисълта е, която прави хоровода, а оная огненост, която интуицията поставя, защото тя вече е знание за чистотата и пъ ... Окултизъм и мистицизъм (Религиозен и философски образ)   Човекът като идея на Бога носи един основен белег – това е богоподобието, което е вложена възможност в него; носи и прозрението, което е пътят, който трябва да го ос ... Върху Посланието (Зодия Телец)   Зодия Телец (от 21.04. до 22.05.), както всеки зодиакален знак, има своя еманация, която върху всеки от нас оказва съответно влияние. С оглед на това ние винаги сме търсили к ... Върху Посланието (Зодия Близнаци)   При влизане в нов зодиакален знак, ще трябва да хармонизираме своята аура с тази на космичността. Отделната зодия храни преимуществено онзи, който има своя знаменател или чис ... Задушница, Петдесятница, Свети Дух   Задушница е ден за душите, ден, отреден за това, което е другата наша същност. Защото всичко у нас е същност – и тялото е същност. Много пъти съм казвал – този, койт ... Православието: понятие, вероизповедание и култура „Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод.&ldquo ... Молитва на Мъдростта (3/1993) ОТЧЕ НАШ,   Да се свети името Ти; да прииде царството Ти; да бъде волята Ти!   Научи ме, жив да бъда в Тебе, светъ ...