Раздвоение - цялост - свобода

Арxив | брой 3 / 1993

 

Мили приятели, нека бъдем смирени в признателността и чисти в служението си.

Има един съществен въпрос в битието ни – това е Раздвоение, Цялост, Свобода. Всяко от тях само за себе си е достатъчно да ни отнеме неизброими часове, но за мен всички заедно са това, което са поотделно. Защото Целостта раздвоена ли е; Раздвоението Цялост ли е; може ли развитието да бъде ограничено от Свободата? Що е Свобода? Що е Цялост? Що е Битие?

Разбира се, че за да има раздвоение, първом трябва да има Цялост, която сама за себе си не се раздвоява, а просто се осъществява. А осъществяването като закон на развитието, т.е. на еволюцията, може да се реализира в полярност и в раздвоение, като единствената целенасоченост е отново събирането. Така че, когато говорим за раздвоение, ние трябва да говорим за Целостта; когато говорим за Цялост, трябва да я приемем като процес на развитието в раздвоение. Същината на Целостта, като елемент на себеосъществяващия се Божествен Дух в инволюционността, ще трябва да се раздвои, в смисъл, че Той слиза във възможните Свои вибрации на разграничени себесъзнания – себесъзнанието на ума, себесъзнанието на желанието, себесъзнанието на физическото ни тяло. Себесъзнава ли се Той – себесъзнава се, колкото и в края на краищата човекът да не е още божествен, макар че в себе си носи Божествеността. А себесъзнанието като възможност за обратен път е, когато започва да се губи раздвоението, за да се отиде отново в Целостта. И всички тези процеси не бива да бъдат късани вън от идеята за Свободата. Свободата може да има само едно наименование – Планетна пулсация! Свободата може да бъде вече пулсация на Духа; тя може да бъде пулсация на душевността; тя може да бъде пулсация на телесното ни тяло – на плътта, но като същност Свободата е пулсация на Абсолюта. Планетата или въобще планетността, върху която ние минаваме и като първични съзнания (защото всяка планета има свои предживоти в различни стадии, в които е минавала през цикъла на развитието), или Планетният Логос е една абсорбирана енергия на Абсолюта. И затова можем да видим тази енергия как ще се изяви като Свобода, за да оформи живота на една планета и в тази планета животът да има своето разделяне, макар че той е цялостен. Нищо по цялостно няма от Живота. Той е единственият, който е цялостен – другото са елементи на развитието. Само Животът е цялостен, а ние го схващаме и раздвоен, и свободен или несвободен. В книгата „История на религиите“ съм писал: „Религията като вяра и учение за Живота носи идеята за Целостта“. И като вяра, и като учение тя носи идеята за Целостта – Живота. Защото без наличието на Живота, нито религия ще имате, нито ще проявявате вяра. Трябва да има Живот, за да проявяваме елементи на съществуването му, които в различни свои стадии ни поставят в Раздвоение, поставят ни в Цялост, дават ни Свобода или ограничение. Така че когато ще говорим за Свободата или ограничението, ние трябва да се попитаме в кое поле или в коя планетна моментност на осъществяването трябва да имаме Свобода.

Какво значи още свобода в такъв смисъл? Това е себесъзнание. Когато човек се себесъзнае – той е свободен, когато се бори за себесъзнанието – той се развива. И както знаете, Христос много смело беше казал: „Истината ще ви направи свободни“ (Йоан 8:32). Ето, виждате, че трябва да осъществите един елемент от Живота, за да имате Свобода – това е елементът Истина.

Но що е пък Истина? Може ли тя, сама за себе си, да е огледалният образ на Свободата? Ще ви направи свободни, но тя самата Свобода ли е още? Тя ви освобождава – значи съдържа в себе си пулсация на развитие. А развитието Свобода ли е още? Да, то може да е Свобода, но пълнота ли е на Живота? Не – неосъществимост е още. Кога може да се каже, че човекът е осъществил Истина, която го е направила напълно свободен? И дали има битие, в което е дадена йерархията на културите, през които трябва да се мине; на духовните вълни, чрез които трябва да се осъществяваме, за да е наистина пълнотата на всичко онова, което можем да кажем – Бог в Живот? Явно е, че самите духовни вълни не са Целостта, защото няма иначе да им се дават йерархии. Една духовна вълна, каквато е например Правдата, виждате колко се шири в историята и колко е осъществена. Същото е и с Любовта, същото ще бъде и с Мъдростта, същото ще бъде и с Истината.

Ще покрием ли с тях онова, което се нарича Битие? Ние трябва да схванем тези духовни вълни и битието ни в еволюционния процес (след като сме направили обрата от инволюцията), като процес да се осъществим в Живота, защото както съм казал, човекът съществува – само Бог живее! И странно е това, което в книга Битие пише, че човекът е сътворен, но той ражда. Кога можем да видим това, което сме родени, в нас напълно осъществено, така че то да бъде Целостта на нашето битие? Оттук е и загрижеността ни. И тази Цялост на нашето битие е ли е цялата Свобода на това, което сме родили? Намираме ли всичкото съвършенство на това, което сме родили, защото човекът е, който ражда. Бог сътвори човека, но човекът ражда себеподобието си. И тука има една антитеза – да, той ражда себеподобието си, но онова, което е същина – искра от главнята на Божествеността, трябва да е там някъде. Къде е тогава този „Отче наш“ – вътре ли е? Търсил ли Го е някой или само чрез Господа и чрез ангелите – вън от нас – като ум, като мисли... казваме „Отче наш“. Идея за Свобода, идея за Истина, идея за Цялост и Раздвоение! Виждате ли колко много неща стоят пред нас?

В идеята за Целостта подхвърлих проблемата за Раздвоението – за да може да се сътвори и за да може да поеме поточността си към океана на Живота, още с Адамовото сътворяване роди се идеята за раздвояването. Раздвоение, което отново го намираме в целостта му; една цялост, която се е раздвоила, за да се осъществи като битие; един основен закон – законът на Живота, защото само Свободата е Живот у Бога. И затова Христос, когато е питан, не отговоря що е Истина, а казва: Само Истината ще ви направи свободни. В това раздвоение, в което ние виждаме Адам (за да вземат от него Ева) какво има? В слизането, в инволюцията от Адам трябва да се изведе астралът или Ева, която е тялото на желанието и която наистина е едно раздвоение – не, разбира се, от Абсолюта, не от Отца, Който, както казах, по начало Се себеограничава, за да създаде пространство за онова, което не Го ограничава. Адам е раздвоен, т.е. остава менталът и се отлъчва астралът. Ева е част от раздвоението, което след това в своята поточност на еволюцията отново ще се върне.

Нужна ли е в този процес тенденцията или пулсацията за осъществяването, наречено Свобода? Да! Нужна ли е тази предпоставка, която дава Свободата, наречена Истина? Да! Защо – защото когато раздвоеното се самосъзнае, когато се себесъзнае като Божественост и когато Божествеността се себесъзнае като Цялост, тогава идва непреривността като процес (ние го наричаме еволюция) – отново раздвоението да стане Цялост. И тази цялост се раздвоява в Адам и Ева, за да я видим в една приложна раздвоеност – първом, както казахме, в творческия процес, след това в процеса на ум-астрал и след това във физическия процес, т.е. във физическото тяло.

Раздвояването във физическото тяло е онова, което трябваше да понесе по закона за нарушаването на заповедта. Единството, което трябваше да се раздели, внесе един велик закон – закона за познанието. Значи законът за познанието (в дървото на познанието, чийто плод се яде) роди раздвоението. Какво беше то като приложност на една етика, обаче, в това поле? Какво беше – добро и зло. Но когато вече се извърви този път на усъвършенстването, когато се дойде до себесъзнанието за Целостта (макар и в потока на еволюцията раздвоена), се идва до това – злото е нееволюирало добро! Полярността е била и ще бъде. Това е и основната теза на развитието на цялата пета коренна раса. Тя, давайки познанието, което е раздвоение и като етичен мотив, и като еволюционен мотив, и най-после като чист духовен мотив – кое роди? Роди Отче наш. Отче наш – нашият, това е раздвоеният. Единият, Който ще остане, Цялостният, към Който се стремим и битието, което осъществяваме на различни етапи. Ето така, когато се себесъзнаем, тогава почваме да се освобождаваме; когато се борим, ние се себеосвобождаваме!

Тогава вече идва кое? Тезата за развитието. Тя в своята материалност е раздвоена; тя в своята менталност (където се ражда и нравствената стълба) е раздвоена; и в духовността тя е раздвоена – в този смисъл на Отче наш. Имаме Отеца, имаме и себе си. И виждате в един върховен момент как става сливане в Целостта и Свобода от раздвоението – в момента, в който Христос казва: Аз и Отца едно сме! Той не казва предишната си молитва: Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име... Това е, което е великото раздвоение горе и след това великото развитие тук. А изведнъж ви казва в един момент: Аз и Отца едно Сме!

Значи имаме един посочен път, чиято целенасоченост минава през етапите на раздвоението, през устременост към Целостта и след това в Свободата, защото само Свободата е Живот в Бога. Сама за себе си тя може ли да се ограничи? Казано е, че Великият Се е самоограничил да създаде пространство за роденото. Но роденото не е вън от Него и с нищо не е нарушена Целостта. Нямаме идеята за Раздвоението, нито пък тенденцията за Целостта. И ето я, Той я демонстрира с това: Аз и Отца сме едно. В себеограничението на Свободата няма раздвоение – раздвоението е в сътвореното. Така че в Свободата (дори когато като тенденция, за да сътворява, се е себеограничила), в нейното себеограничение, ние не виждаме идеята за раздвоението. А в сътвореното (което трябва да излезе от орбитата на Отче наш, което отива в поведенията на света на еволюцията), тогава вече, намираме раздвоението, т.е. приспиването на Адама и отделянето на Ева. Обратното е – формиране на Ева, целеустремена към целостта (от която е взета), тенденцията, че ще бъдат едно тяло, една душа – тяло и душа в Единство. Така големият проблем за Свободата, за раздвоението и за Целостта е стоял в целия жизнен път на човека. Той не е могъл да се осъществи по друго повеление, освен по тези три основни принципа. Смутително ли е, когато човекът се раздвои? Не е смутително, ако схванем, че в тенденцията му той се напътва към Целостта. Тогава той от раздвоението ще премахне онова, което като бреме на съответното поле, в което живее, трябва да му осигури свобода. Свобода, разбира се, в този кръг, който той за даденото поле, за дадената йерархия може да осъществи и да приложи. Но в дълбоката си цялост той е устремен към тезата за Свободата и тогава тази теза има вече едни собствени измерения – тя става сама за себе си.

Може ли Свободата сама за себе си да бъде теза на едно пътуване на човека към съвършенство? Може, защото степените на себесъзнанието и идеята за раздвоението, сами за себе си, правят човека еволюционно развиващ се. И оттук сме извели закона, който казахме – този, който схване страданията като развитие, той върши освобождаване. В такъв случай Свободата може ли да има измерение за себе си? Може – в съответната йерархия и съответното поле. Ще трябва да се тръгне от върховенството и след това, в обратния път – от първото стъпало на себесъзнаването.

Тук трябва да кажа, че всички тези явления имат една своя задача – да осъществяват съответните духовни вълни. Има ли развитие? Има. Защо? Защото има и раздвоение. А кое е онова, което ги тласка, кой е този велик закон, който ги е оставил да бъдат във възможността да се осъществят? Това е Свободата – свободата в действие на съответните нива. И философията казва – има релативна (относителна) свобода и абсолютна свобода. В Духовния свят трудно може да се приложи това деление, защото там го слагат като възможност за усвоено познание, а тук трябва да бъде приложено като фактическа даденост от Божественото в реалното. Така че, когато ще търсим идеята за Свободата, приложена в Раздвоението и в Целостта, ние ще трябва да я схващаме като една безценна необходимост на еволюцията. И щом имаме еволюция, ще имаме ли относителност в тезата за Свободата без да е изчерпана по същност? Ще имаме. Същността на Свободата не може да бъде изчерпана. Ние ще я усвояваме и прилагаме в границите на възможното наше просветление или освещаване. Това е Свобода.

А кой е свободен? Дори Бог трябва да се себеограничи без да губи нито пространственост, нито време, за да роди света... И забележете, употребен е един термин – „да се себеограничи“. Какво значи това? Ако имаме Целостта на Свободата, Той трябва да я ограничи, макар и метафизически, за да тръгне някакво битие. Значи Свободата е нарушена в своята Цялост в момента, когато започва битието на космичната цялост. И когато се себеосъществи, тогава можем да кажем, че тя е върнала себе си.

Но коя е мерилката, за да кажем – ето свобода ограничена, ето ви върната Свобода неограничена? Пътят на съвършенството и обожествяването ни дава съответните мярки да говорим за свобода във възможното и Свобода в Абсолютното сама за себе си. Може ли да съществува Свободата сама за себе си? Може, както Бог съществува сам за Себе Си, въпреки, че ние сме в Него. Ние се осъществяваме чрез Него, за да Го свидетелстваме в нашето съзнание, а не в Неговото. И затова поставих въпроса, кой е този Отче наш вътре у нас, към когото се обръщаме. Коя е тази първичност, не като феномен, не и като ноумен, защото това са явления на възможно мислене, а Отче наш и Свободата не могат да бъдат мислене. Чрез явленията на Раздвоението и чрез необходимостта от Цялост ние говорим за тях, но те не могат да бъдат мислене. Тогава какво ни остава? Промяна на статута на нашата даденост, за да можем да влезем в измерението на това, което ще наричаме Отче наш и Свобода. Това е поне вложената тайна, че сме неизчерпаеми. Или ако сме изчерпаеми, то е в границата на планетно или извънпланетно, космично съществуване (но не още в оная Цялост, за която може да се говори – за Божествеността) и така се приемаме в света и приемаме, и оценяваме света.

Битието на човека не свършва само с това определение, което му беше дадено – в Рая и изгонен от Рая, т.е. в Ума и изгонен от Ума. За да може да не стане пленник на ума, влезе идеята на Познанието и тя е в границата на един океан.

Така Свободата сама за себе си ще бъде една телеологичност, една целенасоченост на битието на човека, който изграждайки се по пътя на Раздвоението, познавайки Целостта, ще се осъществи в това, което наричаме вече – Свободата като хармония. Защо трябва да бъде вече Свобода като хармония? Защото няма Раздвоение, защото няма идеята за Целостта, а тя е жизнено осъществена. Тогава идва една Свобода – Свобода на хармонията (която в границите на космичността на човека е предоставена възможност да я усвои, да я познае, да я живее), защото е привършило битието на полярността, битието на собственото измерение; защото преценката за Раздвоение и Цялост са едно собствено измерение за себесъзнание, а не Космичната хармония, от която можем да бъдем неразлъчни и неразделни. Разделността, двойнствеността е битие на еволюцията. Имаме ли я? Имаме я. Ще ни бъде ли път в живота, в тези планетни усъвършенствания? Да. И затова в йерархията на духовните вълни, Свободата остава последен причастен ден на битиейната си цялост. И тогава вече – Свобода в Бога или Свобода у Бога. Тогава този Отче наш, тази генност, ведно с Космичната хармония, могат да ни открият битие, за което свидетелства само Инобитието – едно Инобитие, за което човечеството не знае още.

Така че тези идеи за Раздвоението, тези тенденции за Целостта, всички тези явления, които можем да поставим като една наша първа задача, имат едно нещо да осъществят – Живота. Но преди да го осъществяват те трябва в полето на нашата плът да начертаят свои пътища и да оставят свои белези, които аз наричам памет на клетката. Клетката, която след това, в своите прииждания и отивания си я връща като едно знание, което чертае белезите върху физиономията и най-вече върху ръката човешка. Следователно, ако не беше раздвоено духовното начало от физическото, нямаше кой да вибрира и да пише на плътта. А когато ние съзнателно вече, с процеса на стремлението за Цялост, т.е. да сме в Божествености или в процеса на Свободата, можем да четем тези йероглифи, тогава какво имаме – имаме раздвоеност, която ни дава и знание, и начертан път. Защо? Кои основни неща ни оставят вибрацията на раздвоението, пътя за Целостта и идеята на Свободата? Оставят ни три съществени линии и една, която работи за това, което наричам Свобода в хармонията. Три линии са, през които трябва да мине човечеството – линията на живота, през която ще минава раздвоението, Целостта ще търси Свободата (свобода като себесъзнание, докато се стигне до Свобода като хармония); линията на сърцето и линията на ума. Ето пътища чертани, които в тази разтрога – наляво и надясно, напред и назад, нагоре и надолу – съставляват битието ни като раздвоение, заради самата Цялост. Всяка поотделно от тези линии иска специфична енергия и особена жертва. Безспорно, битието на човека започва с това себесъзнание, че живее. И това, което най-напред се отбелязва в ръката на човека (макар и малки драски, които почват да бележат тази линия) е онова, което наричаме живот. Аз казвам съществувание, но така са го нарекли в книгите – линия на живота. Тя обхваща, разбира се, едно осъзнаващо се съществувание на планетата, на Земята. Върху Космичното съзнание, върху планетната плът в цялост и върху лично изгражданото от нас тяло, което наричаме плът, но е вибрация на космичната вълна, започва да се чертае. Плътта е вибрации на космичната вълна и за това върху тази тъкан се нанася, върху нея се чертае. И с повтарянията на живота дължината `и започва да расте и нейната плътност започва да се удебелява.

Какво значи плътно съществувание – това е необходимостта известните наши усетни органи, които сме изградили, да ни дават една пълна ориентация за това къде сме – дали сме на тази планета или там, където между нашата планета и между астралното поле и тяло дълго време човечеството е пребивавало. Така че фактически по-подчертано изразена линия на живота имаме в петата подраса на четвъртата коренна раса вече. Преди това ние сме пребивавали, но една по-голяма част от нашата осъзнатост е била между двете полета. Дължината на живота тук се определя и от плътността на тази линия, определя се от съзнателността и будността на ума като елемент, който ни ориентира как да отреагираме на онова, което ни заобикаля и как да заучим рефлекса (който го носиме като вродено битие) – да го направим осезаема мисловност. И той, като осезаема мисловност вече, чертае линията на живота по-плътно, по-дълбоко, защото ако вие не осъзнаете рефлекса си тук и не отреагирате на света, който ви заобикаля, минавате в сънно състояние в земното си битие. Ето защо известни хора имат още неподчертана добре линия на живота. В нея, разбира се, е влязло това, което вашият ум е давал, което вашето сърце е давало, което вашата интуиция е усещала, което Космичността е могла като вълна да влее в душата ви и плътта ви да отреагира. Цялата ваша реакция е в нея. След това, болезненостите, които има да минете в едно следващо прераждане тя ги отбелязва като знаци, за да се ориентирате. Човекът много по-лесно е четял ръката си и линиите, отколкото сега, когато плътността вече на ума, мисловната завеса е разделила физическото от т.нар. ментално поле. Но всички тези знаци са сложени и той много по-лесно ги е разчитал и е знаел. От друга страна плътността, съзнателната плътност на живота, дава отражение върху линията на ума и с оглед на тези седем лъча, които човечеството ще трябва да осъществи, за да може да изгради своята духовност и да усвои планетния живот тук. Някои са с по-фин, да кажем, рефлекс към естетиката. И започва линията на ума да клони към известен хълм (има определени хълмове или знаци – Юпитеров, Лунен, Сатурнов, Венерин), който дава сигнатурата за известно качество или чувство, които притежавате. И така един човек, който е към лъча на науката, напътва се малко линията на ума му натам; друг, който е към лъча на изкуството, ще отиде линията му малко към лунния хълм; трети, който е дон Жуан (в добрия смисъл на думата), повече ще се огрява от хълма на Венера, който е и хълм на живота. А също така трябва да се знае, че именно линията на ума дава просветлението, докато стигне до откровението. Чрез ума, чрез словото, вие ще трябва да изразите откровението. Вие можете да го носите като вибрация и да го начертаете на една ехография, но трябва някой да го разчете. Ето това е словото – то може да бъде отбелязано с различни знаци, но за да стане живот, трябва да бъде разчетено. И най-възвишеното вдъхновение и откровение чрез линията на ума, т.е. чрез този път, ще трябва да бъде даден на човечеството. Колкото по-съвършено става това тяло, това поле на нашата мисловност, толкоз по-фини и по-големи идеи ще слизат до човечеството, за да го обслужат в осъществяване пътя на духовното и цялостно живеене, до Свободата. Свобода от невежество – и всеки я изпитва в различен момент. Когато усвои едно знание, той се освобождава от една тежест на незнанието, на невежеството. И трето, целостта на едно мислене и деянието в един живот се стимулират от онова, което наричаме сърдечни пориви. И не е много вярно, че сърдечната линия е набогатена от астралния свят, въпреки че той – светът на желанията, играе роля. Но безспорно, в линията на сърцето вземат участие много по-висши добродетели и много по-висши качества (ако щете и една голяма любов, която е отработена от идеята за жертвата). Има линия на сърцето като нишчица от копринен конец. Но има линия на сърцето, която е като въже. Какво показва това – показва, че този човек е жертвен, че при него егоизмът трудно може да има живот. От своя страна всяка линия може да бъде по различен начин и в различен наклон, и в различна дължина. Аз говоря за един първичен свят, който започва да формира тези линии. Сега, разбира се, че хората са в първите подстъпи на шестата подкоренна раса и имат оформени вече линии на живота, имат почти белязани линии на ума и безспорно достатъчно добродетелни, за да имат и големи линии на сърцето. Но представете си, в края на краищата, различията, които съществуват – има линия на сърцето, която клони изумително, да кажем, към Юпитеровия хълм, има някоя, която стига едва до Сатурновото поле; има сърдечни линии, които горе се свързват заедно с тези на ума и живота...

Разбира се, върху това има написани големи учебници. Някои от официалните църкви ги отричат. Но трябва да ви кажа, че хирологията и хиромантията (те са две съвсем различни неща – едната е върху цялата ръка, другата е върху линиите) са твърде положителни, съвсем строго научни и експериментални дисциплини. Защо? Защото човек може да си направи една скопия на ръката – сложете й малко талк, отбележете я някъде, и наблюдавайте я до края на живота си. Погледнете, когато се роди едно дете, първом лявата ръка (защото това е царствената ръка, на която се носи всичко, каквото сте насъбрали) и наблюдавайте развитието – малките чертички, които започват да се явяват и да чертаят.

Така че за мен тези дисциплини са позитивни, а кой как ще си служи с тях, това е отделен въпрос вече, защото един човек само като погледне една ръка, може да се ориентира. Не случайно са казани дължините на един Юпитеров пръст, например, спрямо един пръст на изкуствата или безименния пръст (както го наричаме), също спрямо пръста на съдбата – средният пръст, който бележи и организаторски възможности. Но това са предмети на хирологията и хиромантията. Безспорно, че всяка от тези линии си носи и известна еманация на енергии, които характеризират дадена добродетел. Не може откъснато, само от линията на живота, да се говори за човека. Ще трябва да се съчетаят. И тук е вече предметът кое преобладава – жизненото начало ли, мисловното ли, или сърдечното. Затова имаме типизация в човешките характери – чисто интелектуални типове, чисто сърдечни или т.нар. верски типове, имаме бруталност другаде. Общо взето чрез ръката, както и чрез физиогномията (това също е една голяма наука) човек може, поне с една относителна достоверност, да се ориентира. Противоречието не отрича същината. Може в един откъснат момент от живота си някой да изпадне в едно старо съзнание и ще се наблюдава постепенно изменянето на физиогномичните, както и на френологичните начала (френологията се занимава с белезите на главата и лицето). Те са отработени с хилядолетия, както се казва, и не могат за 24 часа да се променят. Така че този път трябва да бъде минаван – да осъществим Живота чрез ума, чрез сърцето, като развиваме Целостта в идеята за Свободата. И това, което човечеството трябва да работи именно в идеята за Свободата – това е линията на съдбата.

Така дойдохме до един много съществен фактор: имате Раздвоение, имате Цялост, имате Свобода; имате ум, имате сърце, имате и живот – но как той ще бъде врязан и какво в улея на линията на живота ви ще мине? Ето какво го определя и линия, върху която трябва да се работи. Именно съдбата. Какво е тя? Съществувание, което се причинява, или което се обуславя първом от предназначение, второ от поведението на сърцето ви, трето от делото на ръката ви. Не може да ги избегнете – предназначение, йерархия на добродетелите на сърцето, делотворството на ръката. Ето това е, което ще ви чертае на ръката линията на съдбата, т.е. това е, което ще ви дава правото да бъдете свободни. И в малкия мащаб на това голямо действие на ръката или на линията на съдбата, стои законът на Кармата, на Причинността. Той не е вечен – вечен е Животът. Но придружен ли е от Кармата – придружен е. Неизбежно наложителен ли е, когато се определя мъничката линийка, зависима от тези три тайни, които ви казвам – от предназначението, от добродетелта и от делото? Е, как искате тогава Свободата да е добре дошла? И да кажем: „ето, ние сме свободни, защото сме научили урока си по еди какво си...“. Всеки урок може да бъде усвоен, но той никога не е последният. Именно в хармоничната Свобода на Космичното ни битие можем да кажем, че сме свободни от уроци. До тогава ще се учи. Човекът ще се учи и ще се осъществява. Свободата е неограниченото, което има само Бог (така съм казал преди време). Но човекът е един Бог в развитие. Е, щом е един Бог в развитие, какво му остава тогава – свободата да се развива, докато стане Бог, за да бъде неограничен.

Всички тези неща съставляват другия риск, наречен предопределение. Ето ви конфликта между съдба и предопределение. Предопределението не е съдба. Няма вън от волята на човека факти, които могат да играят ролята на предопределение. Има доктрини, които това, което ние наричаме съдба, го наричат предопределение. Има доктрини религиозни или философски, които разглеждат идеята за свободната (индетерминираната) или ограничената (детерминираната) воля. Но откъде идва – дали някакъв първоизвор детерминира волята ни, или както доктрините на източните философии и религии ни говорят, че нашата свободна воля е, която детерминира, а не чужда воля? Дори когато разглеждаме в книга Битие въпроса за нарушението, то не е чуждо и не идва по чуждо внушение, макар че змията върши изкушението. Но кой е, който ще реши да се противопостави на изкушението или ще отиде към изкушението? Самият човек. И тогава тезата за предопределението ще трябва да я разгледаме в светлината на Изтока, че тя е наш простъпък, който ни определя поведение на осъждане или поведение на поощряване. Тогава, е ли е грехът една предпоставка, която е дошла да направи идеята за Целостта (защото тя е, която разделя – идеята и тезата за греха – като простъпък, като неизпълнение, като непослушание, но като лична стъпка) или се крие съвършено друга тайна? Защото процесът за Целостта не може да мине без раздвоението. Той започва от това – да отделите от Адама Ева; той започва дори в онова раздвоение на Каин и Авел. Каин не може да постъпи другояче – да умре преди Авел. Защо? Защото Каин е син на Господа – той е астралното тяло в човека. А то не може да умре преди Авел – физическото тяло. Затова там има скитничеството на Каин. Но какво може да направи Каин, за да не умре Авел? Това, което винаги казвам: „Не проклинайте физиката си!“ Ние трябва да я осветим и тогава вече няма да умира Авел преди Каин и няма Каин да бъде наказан.

Така че не можем да кажем за еволюцията, че има безцелност. Стремежът към Целостта не говори за безцелност. И именно Божествеността, в себеосъществяването Си като Свобода, ни е предоставила неограничението, а предопределението идва от нашето битие. И тогава идеята за предназначението, за да станете богове, съчетана с това, съставлява фактологията на предопределението. Ние сме, които се предопределяме. Никой не ни е предопределил. А изнасянето или пулсацията на едно наше битие в предназначение, не се съобразява с така нареченото предопределение. Предназначението е, което може да надкрачва и то е вложената воля на еволюиращия Бог – човек. Той осъществява и знае повече от онова, което има да бъде. Това е предопределяне. Но волята на Божествеността като предназначение променя нещата – не предопределението. Предопределението е сбор от нашето битие и възмездност пред Всемирността, но никога то не носи пълното ни лишение от себесъзнание и себеосъществяване. Нека евтино не се изразяват всички, които са научили думата Карма. Когато се случи нещо – карма; когато трябва да направят нещо, но стоят лениво и апатично – карма. Не! Карма буквално значи действие, деятелност значи, но апатичността и ленивостта не е карма. Дори когато човек съзнае, че едно поведение го е ограничило, защото счита, че някаква бременност от кармата го спира, пак е в състояние да надмогне това. Защото най-същественото, което лежи у нас, това което аз наричам Отец у нас, това е предназначението, за което всички други неща съдействуват и го учат. Това е една от най-великите тези. И тя е, която чертае линията на съдбата. Раздвоението ще чертае линията на живота. Раздвоението в приложението на добродетели ще чертае линията на сърцето. Устремът към Целостта, усвояването като въображение, и теорията на познанието, (която ви дава грях, както е казано там) – те ще чертаят линията на ума. Но устремеността Отче наш, не е само молитвеност, тя е метафизичното поведение на човека в идеята му за Свобода – последният пристан на възможно неограниченото да приеме ограниченото (което се е стремяло) и тенденцията на Свободата да стане Живот, както живее Отче наш.

Така че не бива да оставаме във веригата на кармата или да се обвързваме с онова, което се нарича проклятие.

Цели народи стоят на едно място, понеже доктринерски са умъртвени душите им от идеята за предопределението, както и с идеята за греха. Евреите имат празника Порим, което значи буквално проклятие, жребий по-скоро, който е придружен с проклятия. Някъде в дълбоката още пленническа епоха на евреите, когато персийците решават как да ги избият, те са направили своето моление. Този празник Порим затова го празнуват – че са избавени по жребий (още го празнуват доста дегизирани като кукери). И знаете ли какво говорят, когато го празнуват: „проклет да е Аман“. В двадесет и първия век влизаме, те още употребяват „проклет да е Аман“, за нещо което е станало приблизително преди 4500 г. „Проклет да е Аман“ (Аман, любимецът на персийския цар, замисля как да унищожи евреите). Ето това е веригата на непроходимото, това е бедата на предопределението – празника Порим (на жребия на избавените) да го празнувате с проклятия – „Проклет да е Аман“. Можете да си представите в тези хилядолетия каква планина от проклятия се е издигнала.

Проклет! А вие знаете колко необходима е чистотата на мисълта по отношение пулсацията на нашето собствено развитие. И когато внасяте един отрицателен елемент, макар и вас самия да съхранява, той нарушава хармонията на Свободата – ето това е битието, това е, от което трябва да се пазим. Без духовна зрелост не се върви напред. Хилядолетията накамаряват отрицанието и така фактически в онтологията на злото стои ритъмът на вечно повтарящото се отрицание – проклет е – идеята само за собствения ви Бог. Когато Христос казва: Само Истината ще ви направи Свободни, ясно е било, че битието на човечеството, не само като коренна раса и не само като духовна вълна, е застрашено. Застрашена е голямата тайна, застрашена е чистотата на вълната на Божествеността, която ражда Свобода, защото Той чрез Истината, като последен стадий на човешката добродетел, иска да ги направи свободни. А когато е застрашена тази пътека, тогава безспорно пътникът ще спре, както се опитаха да спрат Учението за Любовта още в зародиша му. Христос искаше да събуди едно друго зрение и го поднесе на кого – поднесе го най-напред на законника, поднесе го на Пилат, защото римляните ковяха правната норматива в света. Те трябваше да свидетелствуват чрез обикновеното законодателство за обикновената истина. Обикновената истина не се доказваше с друго, освен със свидетели. Божествената истина е истина като нравствена категория. Като хармония за Божествен Живот тя не се доказва от свидетели. Но в света, в който се живееше, истината се доказваше със свидетели и тя беше истината на материалното ни живеене. А тя беше потребна, защото животът ни беше раздвоен, той трябваше да мине и през плътта, и през духа. Живот, който на тази планета не минава през тези два елемента, не е осъществен. Животът на плътта и животът на духа – и двата елемента имаха нужда от защита, защото посегателството върху плътта, когато е неестествен начинът на разлъчването на дух от материя, е вече насилие и носи страдание. Той засвидетелствува акт на победа над насилието, но го засвидетелствува като Христос, Който беше в човека, Който подкрепи човека, но човекът трябваше да научи закона на жертвата. Така че духът и плътта трябваше да се разделят и да надмогнат закона на страданието. И за това, когато става въпрос двама души да свидетелствуват за Неговото битие, Той казва: „Аз съм, Който свидетелствувам за Себе Си, и Отец, Който Ме е пратил, свидетелствува за Мене“ (Йоан 8:18). И двамата свидетели бяха само Един. Ето това е, когато се достигне до хармонията на Свободата – Те двамата да свидетелствуват за Един, защото Той трябваше да свидетелствува, че е Син Божий, а не да освидетелствува плътта Си. Когато дойде време да съдят плътта Му, тогава имаше много свидетели и те свидетелствуваха, че Той се прави на Бог и че Той е казал: този храм за три дни ще го разруша и за три дни ще го съградя. Ето ви пътищата на плътта и пътя на Духа.

Пътят на духа и пътят на плътта – победима е плътта, непобедим е Духът. Но Духът ще съпровожда плътта в пътя на раздвоението, докато стигне в Целостта – от Отца тръгнаха, в Отца ще се върнат. Пътят на Духа ще освети пътя на плътта и тези, които искат да отричат плътта, няма да могат да познаят, че животът е единен. Животът е единен без да е привиден пътят на нашата планета и плътта на нашето присъствие тук. Идеята за победата е идея, че в стари мехове ново вино не се слага. Тук е голямата тайна на събуденото съзнание, на връщащият се от раздвоението. Стари и нови – раздвоение. Трябва да се спре раздвоението, а това е започнало с обратния ни процес, с процеса на еволюцията.

Еволюцията има друг закон – законът на полярността, не на раздвоението. Раздвои се Адам в Ева и върна се Ева в Адам. Раздвои се съзнанието да бъдете като тях богове. Дойде дързостта, за да направи единство. Страданието е привидно, когато идеята за еволюцията ни води към Целостта.

Привидност в раздвоението, реалност в слизането на нужда от раздвоение, изграждането на полярното – на плътта в нейната пълна същност. И там някъде в генетичното начало на космичния зародиш стои Отче наш – вечният, Неизменният. Това обръщение, което никога няма да бъде сменено. То е пред времената и ще бъде след времената, защото то е освободено както от раздвоението, така и от другите елементи на еволюцията. Той е, Който ни осъществява, ние сме, чрез Когото ще се осъществим.

Свобода, като израз на вечност – тя е част от Свободата на хармонията. Усвоимостта за преходност ни ражда идеята за вечност – когато се усвоим в преходността, Отче наш у нас ни говори за непреходност. И тогава идва Свобода за вечност. Това е понятие за развитие, но не и присъщност. Той не може да бъде вечен, защото като Изначален дори не може да бъде наречен – Господ да, но Абсолюта никога, защото ще Го ограничим, ако Му сложим изначалност. И знаете, Христос в Откровението казва: Аз съм Алфата и Омегата, началото и краят. Да, това е един планетен бит, но Абсолютът не може да има нито начало, нито край. Какво е Свобода в хармонията? Не може да се каже, както в нирваната, пълен покой. Не, такова нещо няма.

Не всякога в идеята за раздвоението можем да кажем това, което след това е дадено в развитието, а именно, че има зло, че има и добро. Църквата ще поднесе идеята, че врагът на човешкото спасение е дяволът, но нека не забравяме за Космичната Цялост и без да сме говорили за спасение, защото ако говорим за спасение, трябва да кажем, че някой е грешен. Това е в църковното мислене, в Християнската доктрина на развитието. В другата доктрина тенденцията за еволюцията и възможността на Свободата, осъществима чрез процеса на Целостта, ви освобождава от себегрешката и не е идея за Спасението, а идея за развитието. Но има голяма разлика между идеята за развитието и идеята за спасението. Да се развивате – това значи и да страдате, това значи и духовно да растете, но никак не е равно на това да бъдете спасявани, защото сте сгрешили, и тогава да има непреходност в някой църкви, че само сега се явява Спасителят и край. И след това Второ Пришествие, и Жестокият или Страшният Съд. Не! Тук тезата за Раздвоението, Целостта и Свободата няма нищо общо с тази доктрина!

Също така много деликатно трябва да се пазим от идеята за благодатта и благоволението. Затова казах за предопределението, затова казах за предназначението, за действието на ръката и за поведението на сърцето. Добродетели и делотворство. Има ли, обаче, благодат, която без да наруши процеса на развитието, да съществува? Да, безспорно. Това е, когато трябва да се възземе някой в служението, а не е дошъл процесът, с който да е привършил още раздвоението. Тогава може да се изсипе благодат, която е съхранявана в идеята на съдбата, със столетия работила в линията на сърцето, заради изграждането на велика добродетел в жертвеност. Тогава идва една благодат, за да захрани процеса на Духа, който прави Целостта. Защото Духът е, който прави обединението между тяло и душа. И затова казвам, че тези пулсации за благодатта са работени и скрепявани в линията на съдбата и когато трябва една нова духовна вълна да направи своето преливане, тогава тази благодат се дава. И как е илюстрирана – с призив на Светия Дух над учениците Му, които трябваше да отидат да вършат делото. Това е благодат. Но благодат, която може да бъде спряна.

Друго е, когато в жизнеността вие сте си направили всичко и тази благодат идва да ускори тезата или процеса на осъществяването, и тя не може да отнеме повече от това, което ви е дала.

А щедростта на благодатта, както сега я проповядват, ако не ви се даде, жертва сте на изкуплението и ще горите в Геената огнена. Това е грешна теза в основата си! И точно идеята, че дяволът е най-големият враг на спасението на човечеството, е за мене една от най-убийствените. Непрекъснато, със столетия, с хилядолетия на дявола се сложиха какви ли не щете украси и какви ли не щете деяния. Като почнете от копитото, опашката, вилата и стигнете сега вече до фрака и цилиндъра. Не, идеята за раздвоението като процес в космогонията на себесъзнанието и божественото съзнание отхвърля подобен род теза. Раздвоението беше потребно, както казах, с тази йерархия на слизането и с тази йерархия на възземането. Те трябваше да се разграничат, трябваше ни един причинен свят, трябваше ни един мисловен свят, трябваше ни един свят на чувството. Трябваше ни и една плът. Защо трябва да преповтаряме, че плътта е грешната? Тя е сътворение на дявола (както твърди богомилството, както твърдят и други формации) – тя е грешната, тя е жестокото нещо у нас. Тази плът е свещена, тя е животворна, тя е плътта на планетата, в която е вложена жизнената сила на Твореца, за да създаде Своите царства: царството на растенията, царството на животните... Така че не да я корим, а да я усъвършенстваме. Не да казваме, че тя ни носи страстолюбието... Аз много пъти съм повтарял: ако в мисълта си не раждате съблазън, няма тялото ви да бъде съблазнено. А Христос го е казал толкоз хубаво и толкоз ясно: „...всеки, който поглежда на жена с пожелание, вече е прелюбодействувал с нея в сърцето си“ (Матея 5:28). Значи ние не можем да упрекнем плътта си, ние трябва да се коригираме във висшия свят, за да я направим такава, каквато я е направил Бог – да излиза от нея живот. Във всеки камък, във всяко място Той е. Така че вината не е в плътта, вината е в несъвършенството на мисленето ни. И когато казвам, че едва сега започва работа с мисълта, не значи, че досега не е имало мисъл – имало е. Но тя е съпровождала една биология, а трябва да искаме да освети тази биология. Затова казвам, че Учението за Мъдростта е цялостното кръщение на плътта, за да може изведено детето ни с новото име да бъде съвършено. Христос каза само, че плътта е слаба; тя е, която може да ви доведе до заспиване, когато трябва да бъдете будни, но никъде не е казал, че е злосторница. Бъдете будни, защото плътта е слаба, Духът е мощен – жива реалност. Но след като им беше рекъл, че те са чеда на Бога? Кое – само душата у нас? Това е тезата на дуализма – само душата е сътворена от Бога, а другото от Сатаната. Двубой ужасен и непревършим. Теза, която няма място в еволюцията, няма място в процеса на разделянето. Защото тази същата плът, от тази планета Той я твори, планета, която е Негова вибрация. От нея, в Неговите ръце беше сътворена плътта. След това Неговата духовност в лицето на Родения и Възкръсналия ще работи, както казахме, върху сътворения. А сътвореният е плътта и тя има своите пластове, и тя е, която притежава закона за раздвоението, тя е, която има пулсацията за Целостта и тя е, която трябва да осъществи Свободата. Така че нека не предопределяме спасението като потреба на греха, който носим. С тази теза няма никога да се съглася, защото в идеята за раздвоението или както го казват те още, копнежа за осъществяването към Целостта, имаме пробудения у нас.

И ето, че пробуденият у нас ви дава просветление и виждате и там една йерархия – първи, втори, трети,... център – чакрите. Каква е тази схема? Схема, която от раздвоението ни – плът и дух, почва да се събужда. И виждате йерархията към какво отива – към Цялост. В кой център ние можем в пробудата си да кажем, че имаме Цялост? В четвъртия. Затова говорим за Космично съзнание, когато е буден той. В кой център можем да говорим за Свобода? В хилядолистника. Ето, носим ги в себе си и правим противоречие на себе си с доктринерството на невиждащия. Така че в закона за раздвояването, в закона за целостта и в закона за свободата, както ги наричаме, се крие фактически какво – Божествената хармония. Това е тенденцията. Оттук и старите окултни школи са говорили за музиката или хармонията на сферите – сфери, които ги имаме; пътища, по които върви Великият дух. И никаква измама не е, че в четвъртия център вие имате космично съзнание на Неговото равнище, защото в седмия вече, в хилядолистника, имате Божествената хармония, която е Целостта.

И тогава чак можем да кажем кога и докога ще имаме обръщението Отче наш. Ще се сменят поведенията от развитото, постигнатото в раздвоението към Целостта, но Отче ще си остане. И чак когато хилядолистникът ви въведе в Целостта на Божествената хармония, тогава вече можем да говорим за Дух. Защото то ще бъде повикващото у нас – Азът, Духът, душата, тялото, защото човек молитствува и с тялото, когато прави съответното поведение. То не е отречено от Бога и е грешна тезата, че е дело на Сатаната. Няма друг у нас, освен ние, които сме се раздвоили. Нямаше друг в Адама освен Ева, която Той изведе от него. И не може да има! Изведе ги, за да се съединят. Това е, което ние трябва да знаем. Това е, което свидетелствува; това е Истината, която ще ви направи свободни, както казваше Христос. Това е онтологията (наука за същността, за съществуванието). Това е Божествената хармония на божествения човек. Защото схващайки се в развитието като божественост, той влага чертите в линията на съдбата, слага съдба, която в дадените доктрини, както казахме, е идеята за миналото. А идеята за бъдещото е Свободата. Съдбата е идеята за миналото, идеята за бъдещото е Свобода.

И затуй никой в Свещените писания не носи някого, който трябва да бъде спасяван. Носят онзи, за когото питат кой е виновен: родителите му или той. Значи миналото – това е съдба. Но не заведоха никого, който имаше стремеж към Свобода. Само Един я показа как се постига – чрез трансформиране на страданието, чрез Възкресение. За да няма ограничение, осъществи Свободата. Така че когато ще търсим в човека идеята за Спасението, трябва много добре да я поставяме под наблюдението или в рамката на развитието. Дадена е идеята за Спасението като Учение, а не и като изкупление. Защото всеки, който извърши или извърви пътя на Изкупителя (както Го наричат в църквата) може да получи спасение. Но да го извърви, а не само да го изповяда. Защото изповядането е една статика, а извървяването на пътя е една динамика, която той трябва да осъществи. А какво е раздвоението? Раздвоението е динамика, в чийто полюси се разгръща идеята за Целостта и отива в идеята за Свободата.

Идеята за някакъв покой, който се проповядва в Будизма (2500 г. минаха), колкото и да бяха в покой, добре се развълнуваха и нищо не постигнаха. Като идея – да – човекът ще стигне своето съвършенство и готово – покоят. Или другата крайност – свършекът на света. С тези раздвоени, нецялостни още пътища, с тези дори неусетени тенденции за Свобода (това, което наричаме Велико бъдеще) защо ще загива светът? Какво да го правят човека там горе боговете, какво да го правят? Навсякъде се учи. Ако някой си мисли, че ще мине голямата вълна на живия огън и ще помете човечеството и планетата – това е по-лошо от безумство. Липса на вяра и липса на знание. Когато на човек вярата не му открива тайното знание, че той е вечен, че той по същност не умира – защото религиите пеят тази песен, но не е внесена в душата поне като съзнание (а Духът Си я знае), за да внесе сигурност в поведението на делотворството – тогава поне човек да потърси знание. Знание, ако щете, с логиката, която аз по принцип отричам, защото тя е, която може да ви удовлетвори с мисълта, а да ви събуди страх с Духа. Но трябва да се потърси нещо и мисля, че тук има нужда повече от една авторитетна знайност, отколкото от едно верую – убеждение. Не бива да живеем далеч от ценностите, които са оставяли Великите посветени. Там има едни думи – „Само свободният може да освобождава“. Така че идеята за дявола в Раздвоението, идеята за дявола в Целостта и идеята за дявола в Свободата нямат място. Както и идеята за спасението. Тя наистина е легнала, особено в нашите религии, и то като воденичен камък. Но тук тя няма място. Затова и тезата за благодатта, както изрично съм казвал, не е да бъдете освободени – благодатта е да се събудите за развитие! За развитие, но не и за спасение, не и за облекчение! Друго е да се събудите за Развитието и да понесете Раздвоението, Целостта и да осъществявате Свободата – хармонията за Свобода.

Така съзнанието си трябва да го разгледаме, както казах, от Мировото, Всемирно съзнание до индивидуалното съзнание. Когато свържем нашето индивидуално съзнание с идеята за трите линии: линията на живота, линията на добродетелите и линията на ума, тогава трябва да направим онова, което правиха прабългарите – една плитка от косите си, което беше плитката на Съдбата – Танг-Ра. Ето това трябва да направим. Щом нашето индивидуално съзнание вече е събудено за такава дейност, тогава можем да кажем, че сме в служение за обожествяване, че сме в Път за себеосъществяване. Така, мисля, че със собственото си себесъзнание можем да усвоим космичното съзнание, което е вложено у нас, а чрез Космичното съзнание трябва да търсим Свободата като хармония и Живот у Бога.

 

Ваклуш
Пловдив 1993 г.

 

Човекът може да се отрича като непълнота,
но не може да отрича Бог в себе си!

Всеки е всичко, защото Всичкото се състои от всеки!

 

Още от броя
Стих   И както на засятото семе, ни бури, ни зной, ни зимния мраз, ще може кълна да отнеме, когато удари родилния час; тъй пламне ли в теб всевечния Ом, и твойт ... Проглас (3/1993)   Моят приятел е моят друг Аз, казва Питагор. Откакто е изгонен Адам от Едема (Рая), Той изплаща дързостта, че: „Стана като един от Нас да познава добро и зло“ ( ... Раздвоение - цялост - свобода   Мили приятели, нека бъдем смирени в признателността и чисти в служението си. Има един съществен въпрос в битието ни – това е Раздвоение, Цялост, Свобода. Всяко от тя ... Шолата Агни Йога (Слово за огъня)   Мили приятели! Не умът е, който определя дружбата, не мисълта е, която прави хоровода, а оная огненост, която интуицията поставя, защото тя вече е знание за чистотата и пъ ... Окултизъм и мистицизъм (Религиозен и философски образ)   Човекът като идея на Бога носи един основен белег – това е богоподобието, което е вложена възможност в него; носи и прозрението, което е пътят, който трябва да го ос ... Върху Посланието (Зодия Телец)   Зодия Телец (от 21.04. до 22.05.), както всеки зодиакален знак, има своя еманация, която върху всеки от нас оказва съответно влияние. С оглед на това ние винаги сме търсили к ... Върху Посланието (Зодия Близнаци)   При влизане в нов зодиакален знак, ще трябва да хармонизираме своята аура с тази на космичността. Отделната зодия храни преимуществено онзи, който има своя знаменател или чис ... Задушница, Петдесятница, Свети Дух   Задушница е ден за душите, ден, отреден за това, което е другата наша същност. Защото всичко у нас е същност – и тялото е същност. Много пъти съм казвал – този, койт ... Православието: понятие, вероизповедание и култура „Аз съм истинската лоза, и Моят Отец е лозарят. Всяка пръчка у Мене, която не дава плод, Той отрязва; и всяка, която дава плод, чисти я, за да дава повече плод.&ldquo ... Молитва на Мъдростта (3/1993) ОТЧЕ НАШ,   Да се свети името Ти; да прииде царството Ти; да бъде волята Ти!   Научи ме, жив да бъда в Тебе, светъ ...