Школата върху Агни Йога (4/1993)

Арxив | брой 4 / 1993

 

  • Тази книга е дадена от един от Учителите на Изтока, същият, който преди десетина години даде „Зов“ и „Озарение“. Тя е първата книга от една нова серия, в която влизат: „Агни Йога“, „Безпределност“, „Йерархия“, „Сърце“ и „Огнен свят“.
  • Светлината, която иде Отгоре, е винаги чиста. Тя не може да се сравнява с човешките умувания и построения. И затова ние не се съмняваме, че внимателният читател ще открие съвършената връзка, единството и едноцелността на следващото изложение с това, което се дава тук, в България.[4]

Мисля, че това обръщение е определено и кристално ясно. А всяка нужда е извиквала и потребността, която ще я удовлетвори. Един народ, когато има глад, той се труди да го удовлетвори. България винаги е имала нужда от духовна храна. И тези хранители, тези блюстители на неговия исторически и национален дух, на неговата културна потреба са давали това, което се поднася. Защото човек може да отмине без да забележи край себе си плода на изобилието на Мъдростта. А кой колко ще вземе от този плод е въпрос не на пристрастие, а на възможност.

В предговора е казано:

  • Йога, като върховна връзка с космичните достижения, е съществувала през всички векове. Всяко учение съдържа своята Йога, прилагана според степента на еволюцията. Различните Йоги не се отричат една друга. Като разклонения на едно дърво, те разширяват сянката и дават прохлада на уморения пътник. Изпълнен с нови сили, странникът продължава своя път. Той не е взел нищо чуждо, не е извратил първичния стремеж, той е възприел небесната благодат, дал е свобода на предвечните сили, завладял е своето единствено притежание.
  • Не избягвайте силите на Йога, но като светлина ги отнасяйте в съкровищницата на подсъзнателната дейност. Заради бъдещето ний се пробуждаме от сън. Заради бъдещето обновяваме всичко. Заради бъдещето се храним. Заради бъдещето устремяваме мисъл. Заради бъдещето събираме сили. Първом ще приложим съветите, а след това ще изречем името на Йогата на идващите дни.
  • Ще дочуем стъпките на огнената стихия, но ще бъдем вече готови да управляваме вълните на пламъка. Затова ний приветстваме старшата Раджа Йога и утвърждаваме бъдещата Агни Йога.

„Дал е свобода на предвечните сили, завладял е своето единствено притежание.“ Много добре е казано: „единствено притежание“. Всичко друго е преходно, само Духът е притежание – единствено и непременно.

Мисля, че основното и най-същественото, което човек може да направи като медальон на своето бъдещо познание на Агни Йога, е в няколкото думи изречено: „Заради бъдещето ний се пробуждаме от сън. Заради бъдещето обновяваме всичко. Заради бъдещето се храним. Заради бъдещето устремяваме мисъл. Заради бъдещето събираме сили“. Никога не е имало бъдеще без минало и никога не е имало констатация, че има бъдеще, ако няма настояще. Така че човек, макар и да има вложена тенденция за бъдещето, трябва да се осъществи в настоящето. Когато казваме: каквото е горе, това е и долу или когато казваме: каквото правим долу, такова ще видим и отразено горе – това е настоящето.

В миналото можем да сложим опашката на змията, в бъдещето ние трябва да сложим главата, но никога не може да има опашка и глава, ако няма едно тяло. Така че настоящето е, което свързва опашката и главата.

Заради бъдещето живеем..., но кога – в настоящето! А всеки миг е едно настояще, както всеки минал миг е едно минало и както всяко предречение в настоящето е едно обещаващо бъдеще. Но нека не приложим жестокия закон, както е в притчата за животните:

  • Когато съдия е лъвът и иска да осъди змията, която е дръзнала да го ухапе, и когато съдията произнася присъдата – „да се отсече главата на змията“ – защитникът моли такава жестокост да не се приложи. Тогава изменили присъдата – не да се отсече главата на змията, а опашката. И идва изпълнението на заповедта (екзекуцията): Да, да се отсече опашката, но до главата.

Ето промяната! Ние не бива да отсичаме настоящето си, за да стигнем до бъдещето. Настоящето е същината, която дава основание на нашето минало и предпоставките на нашето бъдеще. Тайната в този предговор е именно обещаното ни бъдеще, което сега строим.

  • 1.Ще ви запитат – може ли идването на Маитрейя да ознаменува нова епоха? Отговорете – ако походите на кръстоносците създадоха епоха, то, разбира се, епохата на Маитрейя ще бъде хиляди пъти по-значителна. С това съзнание трябва да живеете.

Фактически с първия параграф на „Агни йога“ ни се отварят не дверите, за да влезем в храма на това битие, на тази наука, на тази, ако щете приложна религия – не. Аз мисля, че с първия параграф ни са отворени вратите на Светая светих, на олтара. Защото тайната е в прииждането на новия Миров Учител – Маитрейя. Така че първият параграф не ни въвежда в храма, където трябва да правим своето, а в светилището, където ни е казано какво ще открием, какво ще имаме. Ще имаме своя Миров Учител. Маитрейя е името, което значи Миров Учител. Тази нова духовна вълна, която има да даде принос към история, към социология и към религии. Това е битието, това са дверите на олтара, а не на храма. Храмът е цялата дисциплина, но: „може ли идването на Маитрейя да ознаменува нова епоха?“. Това са скрижалите, които носят тайната на Новото учение. И много прецизно, и, бих казал, с много голямо прозрение е сложен този параграф първи. Маитрейя – отворена е завесата, за да се влезе в Светая Светих.

Послешните редове са просто илюстрация и, според мен, не с дотам достатъчна тънкост в прозрението. „Отговорете – ако походите на кръстоносците създадоха епоха, то, разбира се, епохата на Маитрейя ще бъде хиляди пъти по значителна.“ Кръстоносните походи не създават епохи – те са една защитна реакция. А Маитрейя не е една защитна реакция. Новата духовна вълна не е защитна реакция, а е прилив на нови духовни ценности, а е прилив на нова духовна енергия, която не брани нещо, което е имало своята история. И в този призив не можем да вложим съмнението, че се бори за запазване, а за промяна. Докато кръстоносните походи отиваха да запазят това, което беше дадено и не всички техни резултати могат да бъдат отчетени като благородни. Но така са казали, такова сравнение са направили. Аз не го приемам в прецизност – като сравнение, като формула, не го приемам. Маитрейя е подкваса в битието на човешкия род.

„С това съзнание трябва да живеете.“ Ние трябва да живеем със съзнанието, че Маитрейя е обновление, както казвам, а не е защитна реакция, каквото е сравнението. Но пак сме длъжни да благодарим за прозрението, че ни е отворена вратата на светилището, а не на притвора на храма.

Маитрейя ще ознаменува нова епоха. Да бъде!

  • 2.Хората не разбират какво означава Бог и Бодисатва. Също както слепите питат – каква е светлината? И хората дори нямат думи за описване качествата на светлината, макар да я виждат всеки ден. Те дотолкова се страхуват от необикновеното, че са смесили границите на светлината и тъмнината. За тях е най-лесно да си представят, че дворецът на Бога се намира на най-голямата звезда. Иначе за тях Бог би останал без местожителство. Неспособността да схващат разликата ги кара да умаляват великото.

Много лесно е да кажем „хора“ и чрез тази цялост, с тази множественост да намерим едно извинение за укор заради тяхната небудност – че те смесват тъмнината и светлината; че не разграничават служителя на Бога, който може да бъде един Бодисатва и един Бог, който може да дава храна на своите Бодисатви. Но ние, които знаем йерархията, ние, които познаваме Еволюцията, трябва да се пазим от този упрек, че те не различават тъмнината от светлината. Или пък целия спектър не го виждат като светлина. Но кога? Нали спектърът се състои и от други светлини, различни багри, които в края на краищата правят една. Тогава защо ще осъдим хората, че в даден момент имат зелено, че в даден момент имат златисто... Чак когато минат целия спектър на своето духовно възмогване, тогава можем да кажем, че те ще имат светлината в цялост. А тя винаги се състои от всички тези цветове. Защо? Защото имаме своята биология, защото имаме своята чувственост, защото имаме своята мисловност, защото имаме своята интуиция, имаме своята духовност. Кога можем да стигнем това съвършенство, че като Христос да се принесе в жертва някой? Аз не приемам много безрезервно упреците към тази множественост, наречена „хора“. Упрекът ми е към онези, които дават, че не са били толкоз щедри и толкоз жертвени, за да могат да бъдат освободени хората от това, което се нарича грешка. Там е моят упрек. Дали ние, сами за себе си, сме дали на другия толкоз, че той да има зрение, а не да изходим от това, че не вижда и да оправдаем себе си, че той толкоз знае и че той ще мине в редицата и под знаменателя „хора“. Вие знаете моето негодувание и спрямо Диоген, който посред бял ден търси с фенер човека, защото хора много имало. Аз казах, че ако той беше намерил човека в себе си, нямаше нужда да го търси вън! Защото този, който намери Бог в себе си, няма нужда да го търси вън. Доказателствата на зрението подлежат също тъй на промени. И то дано подлежат на промени в позитива, че днес окото ни, ако е виждало само един километър, утре зрението ни, обсегът на нашата възможност, да бъде с хиляди. И тогава ние имаме промяна към знанието си за Бог. Ето това трябва да направим преди да кажем „за хората“. Защото ние сме в хората и хората са у нас. Те са толкова богове, колкото и ние, само че са на различни стъпала. И ако всеки свърши своето дело като Божий Син, тогава всички са синове на Бог. Тук тезата е да се разбуди, да се хване за ръката този род човешки, да му се каже, че има повече от неговото зрение, че той може да си сложи диоптъра на интуицията, вместо само очилата на ума. И в такъв случай ще види малко по-далече, и в такъв случай ще различи светлината в нейните цветове.

Безспорно е да звучи обидно, когато някой умалява великото. Но то не е обидно за Бога, който знае човешката душа. Така тази фраза – „Неспособността да схващат разликата ги кара да умаляват великото“ – ще получи друг вид. Можем да кажем: Непълнотата в нашето знание създава разлика между великото и малкото. Какво трябва да направим тогава? Трябва да се попълни тази непълнота. Защото едно знание на ума може да ви даде формула, но едно знание на интуицията може да ви даде виждане, а едно откровение може да ви даде Истина. Това са вложени възможности и ние трябва да ги ползуваме. Да не се чувстваме обидени, когато някой, според своето си, даде преценка на великото, а да му помогнем.

  • 3.Чудите се защо не отговарям на някои въпроси. Знайте, че често пъти стрелите на мисълта засягат обекта на отговора. Представете си пътник, вървящ по въже над пропастта. Ще бъде ли разумно да почнем да го викаме? Викът ни може да наруши неговото равновесие. Затова по-рядко трябва да споменаваме имена без неотложна нужда. Разбира се, умението да се ползваме от личните имена е необходимо. То трябва да бъде като удар на чук в пространството.

Тук до известна степен е и отговорът или смисълът на това да се знае – защо на някои въпроси не трябва да се отговаря; защо се нарушава ритъма; защо пътникът, който върви по въже над пропаст, ако бъде смутен в равновесието, ще падне. Понякога много малко е нужно да се подскаже на въпроса, за да намери вътрешния отговор човек. Друг път е много голям рискът да дадете готовия отговор, за който той няма готовността на равновесието. Вие може да го подтикнете пряко неговите възможности и пряко неговата възприемчивост. И тогава да се извърши едно насилие, срещу което винаги въставам. Дори в онзи смисъл да е насилието, че вие го тикате към доброто. Но, когато той не може да запази равновесие, рискът, в желанието му да постигне голямото, е да се саморазруши. Дори и в един обикновен пример: когато някой направи опита да се откаже от едно пушене и вие започнете с остротата си да му изнасяте злото, което носи пушенето, може да го тикнете точно в обратното. Защото съпротивителната сила на това, което е у нас, всяка клетка, която е навикнала с известна своя кондиция, с известно свое състояние – тя реагира и се брани. И тогава, когато сте усилили енергията, вие разрушавате проводника. Убедеността идва тогава, когато е пълно съзнанието за прозрение, а не доказателството на ума, което, утре дошло от друга страна, ще ви събори всички аргументи. Затова човек трябва да работи вътре, затова трябва съветите, които давате, да са отмерени с ритмичната същност на този, на когото ги давате. От тук е и другата тайна – как трябва да се употребяват лични имена?

В нашия народ преобладава обръщението към личното име. Това показва, че този народ има една особена издръжливост. Защото със споменаване на личното име се краде много енергия. То е неразривно свързано с всичката вибрация, която човек носи като духовна индивидуалност, назоваема с това име. И когато го поменавате в добро или лошо, тази ритмичност се нарушава. Затова е и от голямо значение и ударението на името, което произнасяте; затова е и от голямо значение, когато призовавате едно име за лична защита, защото се взема от неговата аурна енергия. И точно това е причината голяма част от монасите в будистката религия да преповтарят, мантруват едно и също, за да се добие един резонанс, за да се изпадне в една обща ритмика. Тези, които имат от време на време или постоянно една пробуждаща се сила на Кундалини (в който и да бъде център), знаят как започва цялото тяло да вибрира в една прекрасна хармония... (Както когато някаква машина работи и вие си сложите ръката, как изпадате в резонанс.) И така, когато в себе си усетите тази сила, в който и център да се пробуди, особено в по-първите центрове и най-вече в „чашата“ (четвъртия център), ще усетите как целият ви организъм, но вътре (иначе не вибрирате отвън), вътре вие целия се усещате в една специална ритмика и бих казал, в едно блажено състояние. Ето защо тук е казано за тези имена. „Умението да се ползваме от личните имена е необходимо.“ Но умението, а не незнанието, което нарушава. Защото проводникът, който имате, може да не понесе изсипаната (от този, от когото сте я поискали) енергия.

Защо е казана фразата: „То трябва да бъде като удар на чук в пространството“ – това ехо, което се получава. Човекът е едно необхванато, необзорно пространство. Защо? Защото в себе си носи седем тела, цялата Космичност! Вие се схващате само като рамкирана триизмерност. Всъщност не е така. И когато един ритъм на името го усетите, той именно прилича на удар на чук в голямото пространство, а то е у вас – вие носите цялата Вселена. Цялото пространство е във вас и така трябва да бъде почувстван този ритмичен удар, това призовано име. То трябва да прозвучи през целия ваш свят, през цялата ви космичност – от тази вибрация на физическото ви тяло, през целия ви астрал, през целия ви ментал, през цялата ви причинност, през всичката ви атмичност, през всичко. Това е удар в пространството! Вие сте космичност, събрана в един образ и подобие Божие. Това сте! По този начин всичко у вас се променя. Човек не може да каже, че не е забелязал светкавицата, защото не е предшествана от гърма. Ето ви илюстрацията – гърмът е чук, а светкавицата, през цялото пространство свидетелства за това. Едно поменато име, една буква от това име, е един удар. Вие сте цялата Вселена!

И в честотата на исканията, трябва да има и мярка. Защото често хората се оплакват, че някой ги граби и то безогледно ги граби. Това е, когато преливате енергия към другите – трябва да бъдете много, много прецизни. В едно от Посланията бяхме казали: Щедростта на сърцето да не се мери с ръката. Но когато ви крадат, вие сте длъжни да кажете на крадеца: „Не толкоз!“ (Ако не можете да го спрете, поне – „не толкоз“.) Много от нашата енергия храни това, което наричаме личен живот, семеен живот, социален живот, национален живот, всемирен живот. Във взаимния прилив ние се развиваме. Ако няма този прилив, ние не можем да се докоснем и не можем да основаваме общност – лична, социална, всемирна. Така, предпазливо трябва да носим името си и да го съхраняваме.

На времето бях въстанал срещу традициите (в добрия смисъл на думата), особено когато се преповтарят имената. Трябваше и време, за да се наруши, да се начупи линията на прекръщенията, което значи да се смени и ритмиката на развитието. Преповтаряха се семейни, родови, племенни карми – трябва някой да наруши, за да може да се разкъса кръга на тази карма с прилива на нови енергии. И затова, когато религиите идват, носят със себе си имена, променящи ритмиката на народите, които ги приемат (въпреки че много от нещата от старото остават). В Китай имат религиозния обичай да дават на новороденото име на растение, а след като порасне, формираният характер извиква името. (Нещо, което е много странно и което би трябвало да се прилага.) Така в известни народи идва приливът на новото име. Християнството донесе много имена, чието осмисляне е потреба за времето. Утре ще дойдат нови и вие трябва да ги приложите.

  • 4.По отношение на простите думи за простите хора, нека помним, че последните се нуждаят от малки дози лекарства. Този закон е верен и горе и долу. Затова простите хора се явяват най-добри разпространители.

Тайната тук е, че прост в добрия смисъл е казано (и аз го приемам). Така че става дума не за простите, а за простоватите хора (за разлика от простаците, които могат да бъдат и много интелектуално високи). Простоватостта е естествеността в човека, такъв какъвто в своя градеж е направен (и какъвто неговият „Кольо Фичето“ го е издигнал). И той приема нещата в тяхната естественост. В този смисъл е казано в първото блаженство: „бедните духом“.

А какво е простата дума? Дума, която може да вибрира в човека на неговата мисловна или астрална, или на неговата духовна субстанция; дума, чиято чистота на ритъма му отваря очите. И оттам е тезата ми, когато казват: „Ама ти приемаш някои да се молят, някои да се кланят пред иконите...“, че не мога да лиша простоватия човек от неговото кредо. Защото той няма друга нишка за контакт. Неговата метафизичност е далече, но неговата опосредственост за Бога е толкова близка, че иконата оживява. И аз не мога да го лиша от нея като контакт, защото той по този начин получава своята доза.

И какво е важното – че те наистина много по-добре вършат разпространяването на едно учение, защото в простоватостта няма съмнение, тъй като умът не плете своите доказателства. Имаме непосредственото вживяване. Когато идва аргументът (който е рожба на ума), той много често ражда съмнението, а съмнението може да ви свали и от най-висшия трон, който сте постигнали. Както съм казвал, съмнението е или чужд шепот, или лично невежество. Но простоватостта не е невежество, тя е контактност с истината, такава, каквото за неговата душевност е. Това е голямото в този параграф! Това е, което на нас ни дава основание да простим (ако се мислим за много умни) на простоватостта, а тя от своя страна ни свидетелства, че наистина най-добре разпространява. И тук може да се потърси защо Христос тогава избра простоватите рибари. Но когато трябваше вече да се прави Всемирното учение, дойде онзи[5], който беше много подготвен – както в догматиката, така и във философията на една религия. И ето че след това се направи от Учението схемата, системата, а тези, които я създадоха, всички те бяха възпитаници на философските школи. Защото схемата удовлетворява ума, а простоватите хора трябваше да носят вярата. И те я носеха... Идете по света и проповядвайте. Нямаше нужда от обясненията. Впоследствие религията, от философски системи и от собствено възрение (като дадени от Христос), мотивира идеята за Троицата, тезата за злото и т.н. В този смисъл пея такъв възхвален химн на простоватостта.

  • 5.Разширението на кръвоносните съдове е типичен белег при разширението на съзнанието и то трябва да бъде по технически начин избягвано, чрез запазване на слънчевия възел от удара на слънчевите лъчи. За запазване от слънцето древните жреци носили нагръдник от метала литий, покрит с восък. Освен потапянето на ръцете във вода, допуска се и потапянето на нозете. Къпането в студена вода може да вреди не по-малко от лъчите.

Тук вече има няколко особености и няколко вградени тайни. Разширяването на кръвоносните съдове, като типичен белег при разширяване на съзнанието, е подчертано знайно в окултните системи. (Но не бива да става по един изкуствен начин.) Това е съвършено вярно. Съхранението на космичната енергия и на това, което наричаме прана, като основна храна на нашето развитие, се крие в плексус солариса и идва чрез слънчевите лъчи. Оттам е и старият обряд (още от най-древно време) – посрещането на Слънцето. Посрещане на Слънцето, при възможност и с открит плексус соларис, а и гледане в самото него, е една акумулация на тази висша енергия и особено на праната, която поддържа нашето живеене. Понякога наистина в слънчевия възел могат да се получат известни смущения, могат да се получат известни удари. Няма нищо страшно, ако някой път почувствате в плексус солариса едно вътрешно всмукване, поглъщане на това, което е около него, едно събиране вътре и някак си една малка болка. Не се страхувайте, това е в астралното ви тяло, в третия ви център. По този начин той съхранява и размерно разпределя енергиите, които имате; по този начин той ви защитава. Защото този център е разпределителят на енергиите (астралните). Затова нашите исихасти в моленията си и в своите аскези са се съсредоточавали в пъпа (или във върха на носа), чрез което са правили своите медитации и концентрации. Изрично е казано за пъпа – за плексус солариса. И когато, както казах, има едно акумулиране, едно всмукване навътре с някаква болезненост, не е страшно, напротив – добро е. Това показва някаква тревога или някакъв прилив на сили, които трябва да знаете; значи, че този център работи.

Другото е, когато искаме да се запазим, защото наистина един слънчев лъч може да направи беда (затова и посрещането на Слънцето трябва да става сутрин, когато има мекота, а не при силата и остротата на нажежеността). И тук е казано в този смисъл, че жреците винаги са носили нагръдници, които са пазили центровете. Когато виждате герданите, огърлията, те не са били украса – те са пазили петия център; когато виждате над челото съответните диадеми, от които е пусната една специална пластинка, закриваща междувеждието, също се е пазел център – шестия. Трябва да се знаят тези неща, че те не са били, както после се употребяват от мнозинството, за украшение. Защото хората се възхищавали от жреца, те се възхищавали от краля, от фараона и са ги мислили за украшения, а всъщност това е едно окултно знание. Като институции и жреческата, и фараонската (която е наречена след това монархическа), са имали специални предназначения – да дават тайни (видимо възможни) и да носят грижата за еволюцията на собствените си народи. Като институции те носят тежка отговорност – за просветност и за посвещение.

Посветените, знаейки тайните, са взимали своите охранителни мерки с тези нагръдници, с тези пластинки, с тази шапчица, която се слага на седмия център и т.н. Разбира се, това в очите на хората се приема като украшение – украшение, чрез което, в края на краищата, и при тях, който е буден, е бил опазван. Безспорно, след всичко това ударението си оставало като украшение, но посветените са знаели, че това са средства за съхранение. Но как да бъде предадено на другите – така, като изкуство.

Ето как другият лъч – лъчът на изкуството сътрудничи с развитието на цялата култура, която планетата ни има да осъществява или дадена културна подраса, в нейните поделения, осъществява. Така ще разберем тайния смисъл на изкуството, което изхожда от сакралната страна на съответните защитни украшения, които ни е дала тайната наука. Така че когато ги виждаме накичени, трябва да знаем за какво. Но когато е станало предмет на суеверие накичването, ще трябва да отреагираме. Когато зле се управлява един жезъл, трябва да се знае, че неговото предназначение е било съвършено друго; че този жезъл, изразяващ силата на властта, която му се дава, става магнитна антена. С него Моисей можеше да удари канарата и да каже: Дай вода. Разбира се, тези тайни имат за света друга видност. Истината обаче е в тяхната сакралност.

Тук казват, че трябва да се пазим от слънчевите лъчи, затова се носят тези пластинки. И наистина металът литий е в най-добро структурно разположение със Слънцето и има енергии, които ни пазят. Но когато от него се прави някакъв медальон, той трябва да бъде покрит с восък, защото има и други – отрицателни енергии, които не бива да приемаме.

„Освен потапянето на ръцете във вода, допуска се и потапянето на нозете.“ Знаете, че за мен водата е астралният образ на светлината. И тъй като ние също сме енергетичност (и астрал, и ментал...), когато потапяме ръцете и нозете си, нашата физика си взема енергия. Оттам е и възможността, чрез съответната молитва, да се набогати тази вода със същата енергия, т.е. да освободим в нея астралната сила и когато човек взема тази вода, примерно за осветение (както се прави водосвет – с поръсване, с помазване, с измиване), да получава и съответното целение. Тези, които имат високо кръвно налягане, могат спокойно да си потапят краката (даже и да е по-топла водата), с което кръвното налягане се намалява.

„Къпането в студена вода може да вреди не по-малко от лъчите.“ Това е вярно, но трябва да се търси баланса между астрала в неговата естественост, каквато в нашия организъм имаме, и в неговия преобраз във водата. Когато се наруши тази хармония се получават, както казват тук, болезнености, не по-малки от тези на лъчите. Но има и нещо друго – казано е, че боговете могат, след като се къпят с топла вода, веднага да отидат в студена. Това е тяхна привилегия, но това не значи, че човек не може да се къпе, без да е още бог, със студена вода – ще се къпе, щом може.

  • 6.В менталното си тяло човек може да посещава различни планети. Това отбелязва бъдещия етап на развитието, когато съзнанието не ще бъде привързано към една планета. Ако ний днес минаваме от една част на света в друга, то това може да се осъществи и по отношение на планетите. Учителят ви предлага да се възползвате от всяко завоевание на Духа. Пътят между планетите не е по-труден от осъзнаването на границата между физическия и астралния светове, не е по-труден от овладяването на мисълта и устрема към светилата. Само при стремежа към междупланетност можем да разчитаме на човешката еволюция.

Да, човешката еволюция има в своята гънка, има в своите пазви именно нашето междупланетно съществувание, защото като рождение и предназначение като богове, ние не можем да бъдем ограничавани. А с какво от своите възможности ще нарушим границите, които нашата физическа същност ни поставя, е въпрос вече, който тук централно слагат върху менталното поле, върху мисълта. Аз считам, че мисълта, вложена в постиженията на техниката, е дала един жив образец на тази тайна. Ние си послужихме с мисловното си поле за откриването на всички пособия до сега – като влака, като самолета, като ракетата... Всичко това е едно свидетелство, едно манифестиране на менталния ни свят, изведено от нашето и от Всемирното ментално поле. Така че има граница, която човешката физика ни е поставила, но понеже в нас е вложено и Дървото на ума, много лесно нарушаваме тази граница и чрез пособията, които сме си отработили, можем да пътуваме навсякъде.

Разбира се, още по-голяма е тайната, но е съвършено вярно, че ние можем и чрез мисълта си, макар че сега с технически средства се стигна до други планети. Това, поради което закъсня човекът като еволюция е, че се даде повече мисловност, за да открием машините, но всеки поотделно в живеенията си е ходил със своята мисъл и в други планети. Факт е, че постиженията в техниката ни свързаха с планети; факт е, че се отиде на Луната; факт е, че се направиха на Венера снимки (даже на вулканите `и). Достижение на кое е? На мисловното тяло у нас! Това, което една човешка фантазия, като творчество, го беше предсказала. Има написани достатъчно книги, които се наричаха фантазии (отколе се говори за вълшебното килимче). Всичко, каквото въображението е родило, е една реалност, а времената са го наричали „въображение“, наричали са го „фантазия“... Но идват времена, когато фантазията става реалност. Ето тази тайна в този параграф ни е дадена.

„В менталното си тяло човек може да посещава различни планети.“ Тъй като пособията, родени от това тяло ни посочиха възможността – остана какво? – остана приложно, със собствения си ментал да правим тези посещения. Това може да бъде направено и трябва да бъде направено! Човекът ще лети – вложена е тази тайна в него. Ще лети и с физическото си тяло. И търсеното перпетуум-мобиле вън от човека няма да бъде. То е вложено в него и сега му е поставена задачата да го търси – има го. Човек ще си е и енергията, той ще си е и оръдието. Ето това ще бъде!

„Пътят между планетите не е по-труден от осъзнаването на границата между физическия и астралния светове...“ Това са неща, за които няма защо да считаме, че трябва да ги доказваме. Факт е, че се намери основното надмогване – да се освободим от закона за гравитацията. Законът за гравитацията в приложната наука е победен; законът за гравитацията в душевната ни наука също е победен, след като знаем, че можем да се отделяме. Когато се отделим от своето физическо тяло, като астрално и ментално тяло, ние сме надмогнали притеглянето му, както сега ракетите надмогнаха и отидоха вън от земното притегляне. Това беше – постигнаха го и ето ни в Космоса.

  • 7.Развиването на астралното тяло е само по-себе си незначително в сравнение със съзнателната работа върху менталното тяло. За задачите на планетата не е нужно да извеждаме менталното тяло из неговото съкровено състояние, но за междупланетната дейност това по-висше тяло е необходимо. Възприемането на нови лъчи дава възможност да се запази съзнанието в различни области. По-рано само някои слоеве на атмосферата са способствали за запазване на съзнанието. Но съществуват пресичащи ги течения от газове. Новите лъчи могат да преминават през тия препятствия, създавайки нещо като въздушни тунели и с това разширяват съзнателната деятелност.

Тук има неща, които, безспорно, всички ги знаят. И сравнението между астралното тяло и менталното тяло, не може да бъде по-ясно казано – че ударението, че тайната на менталното тяло е много по-голяма; че неговите възможности са много повече; че една междупланетна дейност се предоставя на менталното, а не на астралното. И в такъв случай може ли да се каже, че това позволява да занемарим астралното си тяло? Не! То трябва да бъде много добре овладяно, то трябва да бъде много изчистено. Защото в междинните пластове, ако неговите пулсации смущават мисловната ни дейност, ще прилича на горивото, което има примеси, когато ще изнася ракетата. Именно това е важно – мисловният устрем не бива да бъде примесен от астралната енергия. Затова тя ще трябва да бъде до такава степен изчистена, че това, което ни е позволено с астралното тяло да постигнем, да сме го усвоили до неговата перфектност. Да няма колебание в желанието ни за отиване. Една мисъл може да бъде събудена, но едно желание може да я убие в непригодността си да изпълни по-висшето.

Страхът, който може да обземе нашия ментал, идва от астралните ни вибрации. И затова се прилага хигиена – хигиена на храненето, която е сигурността на чистотата на астрала ни. Много малко са храните, които дават чистота на мисълта; много малко са храните, които дават будност или импулсация на ума. Нашето хранене предимно осигурява астралността. Ето защо този примес, който може да се получи от един неизчистен астрал и като смес в мисловния ни полет, е нежелателен. А най-добрият, съдействащ на мисловността ни плод, е ябълката (тя и в градината на изкушенията даде знание що е добро и зло). Но това е истина – ябълката е най-даващият енергии на ума ни плод.

„Но съществуват пресичащи ги течения от газове.“ Точно тук е подсказано, че тези течения, тази примес, която може да влезе в мисловността ни, тези газове, които създават препречване, е необходимо да бъдат изчистени. Трябва да се знае тунелът, по който ще мине астралната ни сила, за да се пречисти; трябва да се знае тунелът, в който може да премине вече полетът на нашия ум, на нашето ментално тяло и там където може да стане разминаване или препречване. Ето затова се говори за тези течения и газове, за тези тунели, за нови лъчи през тези въздушни тунели и с това се разширява нашето съзнание.

И за Ламаншския тунел кое ми направи впечатление: че там, където се срещат двете групи, английската и френската, са построили една голяма станция. Но какво е станало? Може би не са се срещнали и точно затова направиха тази станция – за да маскират. Колко е вярно не зная, но ако е така, добре е измислено. Намери се една междинна станция, която вероятно покри един недъг. Ето изобретателността – тогава, когато в себе си намерите разминаване между астрал и ментал, направете една междинна станция – за проверка, за сигурност. (И по този начин ще се отиде само за някакви тридесет минути от френския бряг на английския.) Ето това трябва да се научим. Това трябва да направим. Където имаме течения, които могат да ни препречат, там трябва да направим своя акумулатор, за да ги преодолеем.

Това трябва да прилагаме и в живота си. Когато се срещнат две течения, когато се срещнат хора с различни тенденции, трябва да намерят своята междинна станция и да филтрират своите енергии. Ако трябва да намалят градусите – да ги намалят, ако трябва да ги ускорят, да ги повишат – нека ги повишат. Та когато сложим в своята ракета горивото, да сме сигурни, че ще пристигнем във всяка друга планета. А какво значи друга планета? Това значи ново знание!

Ние носим всички планети – няма планета, която да не е у нас. Ако искате, излезте от астрологията – в един хороскоп ви ги включват. Какво правят, когато изчисляват хороскопа ви? Определят всяка планета как ви е действала. Значи вие си я имате – ето това трябва да съзнаем. Цялата Вселена е у нас! Пътуването ни вътре у нас е и пътуване вън от нас. Но този, който не се е научил да пътува вътре, бъдете сигурни, ще прояви непрозрението на Икар. Да, желание голямо – криле си прави, за да отиде към Слънцето, да прелита в Космоса, но свързани с восък. И когато отива към Слънцето, восъкът се разтапя и той пада. Това не бива да правим, това – не! Цялата Вселена е в нас, но нека най-напред я изследваме.

Така че една планета е едно ново знание, ако щете като принцип. Този, който е решил да отиде във Венера, отива в принципа на любовта; този, който иска да отиде в Юпитер – в принципа на администратора, на властника...

  • 8.Обяснимо е защо Учителите на Мъдростта са страдали, напускайки земята. Естествено, това страдание е било съзнателно и доброволно. Както домакинът напълва до върха чашата, така и Учителят иска да отпечата в съзнанието последния символ на Завета.
  • Тук нямат значение клеветите на стария свят; всяко усилие на подвига е нужно за Космоса. Творчеството на подвига е подобно на всеки творчески процес. Усъвършенствайки формата, достигаме до вековни кристализации. Чувството към съвършенство се повдига от духа на творческите прояви.
  • Може да се каже, че подвигът се дели на два вида: подвиг надземен и подвиг земен. В случай на надземно устремление ние виждаме спокоен преход отвъд.
  • Не ще преценяваме поотделно подвизите, защото схващането на еволюцията е лично и доброволно.

Наистина големите Учители реално или нереално, уловимо от обикновените очи или неуловимо, присъстват в отговорно бдение над нашата планета и над всеки техен брат. Няма лош или добър за Мировите Учители и за Световното Правителство. Добрият е толкоз потребен, колкото и този, който още не се е усъвършенствал. Неговото противоречие е една потребност, за да се намерят необходимите пътеки – всеки в своята индивидуалност да стигне да онова, което винаги казвам: да бъде капка в океана на еволюцията – тази индивидуализирана цялост!

Наистина страдат големите Учители, както е казано, Учителите на Мъдростта, защото Мъдростта като светлина е прозрение, а не само пулсация на живот. Пулсацията на живот може да дойде от Любовта, но докато нямаме просветлението и светлината на Мъдростта, ние не можем да коригираме живота. Той еволюира, а Мъдростта коригира, Мъдростта осветява пулсацията, Мъдростта `и дава вече Пътя.

Именно Учителите много често носят жертвената убеденост да стоят до последно изкупление, докато пробуда влезе в съзнанието на човешкия род. Много вярно е казано за тяхното голямо страдание, голяма болка, когато трябва да напуснат Земята и не е още така дълбоко врязано, така вбраздено в душата, най-напред като космична цялост или като духовна вълна (за която винаги съм казвал, че тя трябва да докосне всекиго). Дълбочината на нейното врязване, разбира се, говори вече за възможно връщане и осъществяване. Те носят голямото задължение да остане миров отпечатък от тази вълна, която под различни форми след това човечеството я осъществява и живее. Това е, когато от Учението трябва да стане система – трябва да има методология на приложението. Това е, когато то става формула – със символите; когато дава своите тайнства, чрез които то се отпечатва дълбоко в съзнанието. Може би цялата тайна на едно Учение човечеството, в своята масовост, да не усвои, но не може да отбегне правилата му, не може да отбегне тайнствата му, не може да отбегне символа му. Един символен знак, какъвто е кръстът на Християнството, не може да отбегне от съзнанието и на най-обикновения човек. Той може грешно дори да си направи прекръстването, но този знак не може да бъде отминат. Ето това е голямата болка на Учителите на Мъдростта – докато го внесат в душите на милионите. Това е големият двубой, който в приношение на жертвите създава светците – никому ненужни, ако трябва да кажем, но толкова необходими, докато тази вълна се глептира в човешките души с възможната усвоимост на видимото и най-после с озарението на вътрешния свят. Тогава Учителят, тогава Великите посветени могат не доволни, а успокоени да бъдат, че са дали белезите, по които човечеството трябва да върви, за да осъществява това, което едно Учение иска като своя висша цел.

Когато влезе едно дете в първо отделение, майката и бащата са люлнати от хубавата радост, че ще го видят в Университета. Тази обич, тази загриженост е, която ги кара на щедрост – с тях заедно да държат ръчичката му. Това е и ролята на Мировите Учители, това е ролята на голямата Мъдрост. И аз ви убеждавам, че много вярно е казано: „Обяснимо е защо Учителите на Мъдростта са страдали, напускайки земята“. Да, защото искат да видят своето дете израснало, научено, будно, а най-малко след това и заместващо ги. Когато една земя, когато едно човечество замести боговете на тази земя, Учителите на Мъдростта спокойни отиват да вършат друга работа. Така че всеки от вас, като бог или като дете на Мъдростта, трябва да замести своите пазители, своите Учители. Тайната, това е да усъвършенствате, това е един творчески процес – видим и невидим. Неговата невидимост е реалност след време. Много трудно някой може да каже, че е видял процеса на развиващото се дете, но когато го види на катедрата... бащината радост, майчината хвалба (е, не може без нея) е удовлетворена и тогава всичката трудност няма стойности. Ето това е, когато големите Учители казват, че страданието не е нищо друго, освен процес на вашето съвършенство, а не беда, макар и да е кармичност. Кармичността сте я вързали тогава, когато не сте знаели, че то не е беда. Но когато имате голямото знание, вие казвате само: „Благодаря!“ Това трябва да се разбере като процес.

„Може да се каже, че подвигът се дели на два вида: подвиг надземен и подвиг земен.“ Дали наистина това е подвигът, който може да бъде делен на земен и надземен? Това е, докато ние сме разделени, докато виждаме два различни свята. Но тогава, когато познаваме поточността на реката от върха в океана и океана връща водите `и на върха – ние ще знаем, че има само един процес. Но докато имаме само това зрение ще казваме, че има подвиг в небесния, в надземния ни свят, защото там трябва да събудим упоритостта на ленивата мисъл; там трябва да сложим юзди на непристойните желания. И тогава да видим това, което в обикновения човешки живот, тук на Земята, наричаме добродетелност или злосторство. Там те са непреривни, макар и янусови, т.е. двулики. Двулики в смисъл, че в тази наша личностност носим един надземен свят, който трябва да овладеем, който след това трябва да приложим тук. Защото Янус, когато е свидетелствал за старата година, е носил новата. Когато започва новата, той носи вече нейния гроб, защото там има едно бебе, което трябва да дойде и то се нарича Нова година. Така ние носим в себе си надземния и земния подвиг. Безспорно че всичко това може да бъде преценено само със стойностните ценности на еволюцията и лично, и доброволно.

Какво значи едно дело да е доброволно? Понякога човекът има вътрешната пробуда (поради необходимостта от своите минали развития) да извърши едно добро дело. Но света, който го заобикаля, тази гравитация, която има, много често го дърпа и тогава идва конфликтът. Ето защо много естествена е характеристиката на доброволността, тъй като винаги може да се яви земното притегляне. Христос казва една знаменита фраза: Нека когато дава дясната ръка, да не знае лявата. За да нямаме това разкъсване, за да бъде доброволна жертвата ни. Понякога насилието (в добрия смисъл на думата) ви кара в единия момент да бъдете тревожни, но в същото време и съвестни. Защото една тревога, ако може да пробуди съвестта ви, тя прилича на оная тревога, която буди детето, когато иска да се роди, причинява страданието, миг – и неговият писък ви създава неописуемата радост. Ето – тревога и победа; тревога и доброволност; несмутена от нищо жертвеност – тя е дело на доброволното ви присъствие за друго поведение. Но когато това поведение не може да победи, тогава идва подтикът, идва насилието – насилието на еволюцията, която причинява благородното страдание.

Ако се наблюдава един орех, зарит в земята с черупката, ще се види с какво усилие и с какво насилие онова малко връхче останало там, стоплено от гръдта на земята, си пробива кълн. И неговото страдание е оправдано, защото то има вече своето излизане в света на „надземното“. А то ще донесе, на оня, който чака, плода на утрешния ден. Ето това е, когато насилието като благородство ви дава доброволност. Нека не се разбира полярно: „добро и лошо“ – това, което знаете, че отричам по принцип. Именно затова злото като едно нееволюирало добро е едно благородно насилие, за да имате доброволност в плода на утрешното. Това трябва да разберем. И то е лично – лично, което е тласкано от всемирното, всеобщото, от потока на еволюцията. Лично е, доколкото това, което ви заобикаля не ви е влияло. И няма нещо да не ви влияе. Дори пробудената завист за подражание ви казва, че вашата личност не е вън от Космичната цялост и че вие като капка в океана сте целият океан и този океан сте вие – капката. Ако така се схващаме, тогава болката на Учителите ще бъде смекчена от вашата,

знайна или незнайна, обич. Чувството за съвършенство е пробудената наша тенденция за подвиг. Това трябва да правим.

 

Ваклуш

Свободата може да има само едно наименование – Планетна пулсация!

Свободата е пулсация на Абсолюта!

 

[4] „Агни йога“, печатница „Братство“, Севлиево, 1935 г.

[5] ап. Павел (Бел.ред.)

Още от броя
Стих (4/1993)   Не е в насладата острова блажен на твойте дни със радости богати, а в огъня – чак до жежко нажежен изпитал им каратните позлати; и пак се моля като ези ... Проглас (4/1993)   В тревожни дни битието на човека е хранено с мана Господня. В дни на развитие профети му давали заповеди и правила на живот. В дни на Възкресение и тържество открове ... Интуиция, боговдъхновение, богооткровение   Предстои ни едно тежко, но съвършено благодатно пътуване – пътуване по пътя на йерархията на познанието. Път, който искаме като го осъществим, да сме влезли в онова, което ... Окултизъм и мистицизъм - рационална преценка и културен принос   Ще продължим темата за окултизма като направим преглед върху неговата същност в религията и философията – като образ, като естетическа цялост, като културен принос, ... Върху Посланието (Зодия Рак)   В деня на равенството, при смяната на дадена зодия, трябва да направим своите капони (везни) в едно равновесие. Да не се лишаваме от вълнението, но да запазим спокойствието. ... Върху Посланието (Зодия Лъв)   Зодия Лъв има един основен белег: първо, че е под водителството на Слънцето и второ, че има едно призвание – основно легнало в нейния цикъл на трите декади – „А ... Школата върху Агни Йога (4/1993)   Тази книга е дадена от един от Учителите на Изтока, същият, който преди десетина години даде „Зов“ и „Озарение“. Тя е първата книга от една нова ... Слово за българската култура Verba volant, scripta manent!61] Дами и господа, едва ли има по-светъл празник за българския народ, за националната ни свяст и за историческото ни предназначение от празника на българс ... Петдесет години от кончината на Цар Цорис III   Приятели, да благодарим на Бог, че в личния наш план Го имаме като Вечен, Присъствен, Несменен, за да можем да осъществим частица от Неговите дела тук, на Земята. А Неговите дел ... Еволюция     Еволюцията започва от Бога и свършва до плътта, започва от плътта и завършва до Бога.   Инволюирайки от Него, ще еволюираме към Него!   ... Молитвата на Мъдростта (4/1993)   ОТЧЕ НАШ,   Да се свети името Ти; да прииде царството Ти; да бъде волята Ти!   Научи ме, жив да бъда в Тебе ...