Никоя благодат не може да бъде мерена, когато е дадена от Бог. Човекът е, който прави измеренията. Нека позволим на Бог да бъде с нас, за да няма измерения. Когато Небето има своето благоволение върху нас, всеки смут, който идва от ветровете на времето или от съответните ситуации, няма да могат да съборят плода на нашето духовно зреене. Докато плодът ни зрее, ще имаме и ръката на покровителството; когато узрее, друг е, който ще определи кой ще го откъсне. Плодът на Мъдростта живее, плодът на Мъдростта зрее, плодът на Мъдростта чака дързостта на ръката, която ще го откъсне, за да се яде и разнася по света.
Ще се опитам да представя един от най-съществените проблеми в битието на човечеството не толкоз като история, колкото като приложна същност във възземането на Човека – от човек до Божество. Това е стръмната пътека на жертвата, или йерархия на жертвата.
Може да каже някой: „Много печална е тази тема!“ Не, това е може би най-радостната тема, защото жертвата е част от Пътя ни, докато го осъществим. Тя определя ръката, която ще има дързост! Защото жертвата сама за себе си е една велика дързост! Без дързост никой не може да направи жертвоприноса си. Разбира се, най-същественият жертвопринос е, когато себе си или своето човешко решите да го принесете в Божието – това е дързост да се надмогне онова лично аз в идеята за Всемирната еволюция. И да повторя фразата, която често казвам: по-добре капка в океана на Еволюцията, отколкото бисерна капка на личното ни цвете, която всеки вятър отронва!
Жертвата трябва да я видим в няколко аспекта: първо – като земна, или като реално присъствие и принос, второ – като мистериално вживяване и вътрешно просветление, т.е. жертва, която не може да бъде измерена и която не може да бъде наименувана, защото тази жертва няма наименувание.
Такава жертва най-напред е направена от Твореца, когато ни сътворява – Бог, когато лъчи от Себе Си човека, когато лъчи от Себе Си Творението, когато създава Мирозданието, прави една жертва от Себе Си! Жертва Себе Си в живата душа! И много често, като говоря, че е взета плът от цялата планета, за да бъде направено човешкото тяло, подчертавам, че там има един велик момент – когато е дадено дихание. Дихание е дадено! Създаде водите, създаде Слънцето, създаде човека, каза на света: Fiat lux! (Да бъде светлина!) – от Себе Си. Това аз наричам жертва на Творящия. Творяща жертва! Това е жертва от Безначалното начало, това е жертва от Ненаименованото, както казват индийците, от Нищото, от Което идва всичко. Това е жертва на Съвършеното битие. И тя е изходно начало. И тя не влиза в йерархиите! Кой е този, който може да даде знак на жертвата на Бог в Сътворението?! Затова я наричам жертва на Твореца, жертва на Творението. Колкото и да е шокиращо това, вярно е като същност. Ние сме започнали битието си като жертва на някого – на Вечния, на Абсолютния. А от своя страна, след това трябва да върнем жертва, за да си отидем при Него! Това е великият процес!
Религиите целят повече да облекчат страданието като съдба (затуй създават доктрини за спасението), отколкото да създадат нещо, което да премахне бедата, бедата от явлението. Именно когато идва бедата от явлението, се явява потребата от жертва – жертва от човека, за да може да върви към йерархия на жертвите, които водят към Спасението.
Така жертвата влиза в живота на човека. И в този план ще говоря за няколко жертви като йерархия и като приложение в историята на човечеството. Трябва да приемем, че това, което можем да наречем йерархия, не е принуда на закона. Законът може да ви създаде класации, но никога йерархия! Йерахията е съдействие и участие в Мирозданието! Йерархията е една непринуденост в Закона на мирозданието (което започва от сътворението на минерала и стига до божествения човек, до великия Адам), защото Бог няма нужда от йерархия. Йерархия не, а Закон на мирозданието. Защото жертвата сама по себе си поддържа огъня на онова, което наричаме Живот в Мирозданието. В този смисъл жертвата е едно мирово явление като път за обожествяването.
Със съзнание на воля или пък само като внушение човекът в послушание принася жертва пред олтара на Еволюцията. Той – човекът, е доброволна жертва пред олтара на Еволюцията! Той беше сложен – било като една внушена воля на Господа да се върне към Него; било като послушание; било като вътрешно съзнание, защото именно йерархията на нашето посвещение ни довежда и до съзнателна воля на жертвата, каквато е Христовата – това е вече един жертвен жест на принос пред олтара на Еволюцията. Често това е несъзнато, защото още няма мерилото, с което ще прецени дали собствената си воля на съзнание принася или внушението, или пулсацията на Еволюцията. Но така се изгражда съзнанието – от амебата (ако мога така да кажа) до великото човешко, което граничи вече с Божието. И затуй най-напред и него ще нарекат Син Човеческий, а след това и Син Божий. Виждате каква йерархия се създава.
Сама за себе жертвата не може и не бива само да бъде едно разумно приложение! Тя трябва да има своята вътрешна мистичност като свобода – това, което казах: дали е съзнание на волята ви, или внушение, тя трябва да има свобода на даденост, защото мнозина принасят жертви, за да получат спасение. Това е „давам, за да ми дадете“, „принасям ви курбан, а вие ме спасете от стихиите природни“. Безспорно, първият човек така го е правил, но той е имал по-реален поглед и по-чиста връзка с Небесата си.
Така жертвата трябва да ни доведе до една приложност за Свобода. И не случайно в йерархията на духовните вълни се върви от Правда, Любов, Мъдрост, Истина към Свобода. И само Истината ще ви направи свободни! Йерархия за Свобода! Но жертвата ще мине през степените на послушанието, тя ще мине през степента на малката жертва, която ще защити големия човек чрез Правдата, чрез Любовта, чрез Мъдростта, чрез Истината, докато дойде Свободата. Така жертвата е един път и тя става идея на човечеството, като започва с жертва за вина, с жертва за грях, защото е стимул към съвършенство.
Странен е проблемът и винаги ще остане – защо именно трябва да се започне от жертва към грях? Дали наистина „грехопадението“ е грехопадение? Както много пъти съм казвал, това е инволюционна стълбица към материята – слизане на Божествеността до физическата материя, до тежката вибрация, която създава тялото. Безспорно тогава човечеството започва да носи бремето на отлъченото дете от божественото си място и след това в еволюцията, в обратния знак – кога припряно, кога бавно, то търси своя Божествен извор. И оттук е мисълта ми, че материята не бива и не може да бъде отричана, а трябва да бъде одухотворявана. Защото тя е от същият този първичен и вечен Дух, стигнал до материалното поле, в което се осъзнаваме. Ние и в по-висшите полета се осъзнаваме, както и в Духа, търсейки чрез принципа на Истината свобода на присъствие и Живот. Присъствие и Живот в Бога! – това е вече нещо съвършено друго.
И има още един странен проблем – коя е първата жертва? Можем ли да говорим за една първа йерархия на жертва? Да! Но преди това има жертва на развитието (освен жертвата на Твореца), която също не можем да йерархираме. Има една жертва на развитието, която е именно в този принцип на грехопадението – Авел и Каин. Вие знаете, че аз тълкувам тази драма не така трагично и не така позорящо, както е казано – „Каин уби Авел“ и по този начин ето го първият убиец на света. Разбира се, че историята на света и на човечеството не започва от това, което ни казва книга Битие. Би било много смешно да го приемем, пък и в самата книга пише, че е имало и други същества. Като космогония можем да приемем, това е другата страна на въпроса, но като изходност за антропология (човечност) е нещо съвършено друго. И там е сложен един друг жертвопринос, който аз наричам жертва на развитието. Защо? Защото трябваше да умре един, за да започне процеса на познанието!
При Адам и Ева няма смърт още. Там не познаваме закона за смъртта и не знаем доколко те са светлоноси, т.е. защитени. Какъв би бил принципът им, ако имаше смърт? Какво биха правили, ако не бяха нарушили заповедта да не ядат плода на знанието? Не е казано! Разбира се, че в книга Битие, откъдето започва това развитие на човечеството (съвсем не е вярно, че преди 5407 г. е сътворен светът – това е съвсем условно), първият човек – Адам, не познава смъртта. Да, речено му е, че ще умре, ако яде от Дървото на познанието. Но змията му каза, че няма да умре и той не умря, а се получи закон на слизането. Смъртта не беше дадена. Тя беше употребена като заплаха, но не беше живяна като процес. За първи път смъртта се живее като процес на друга врата на живот – при драмата на Каин и Авел. В тази драма аз също проявявам съмнение. Защо? Поднасят се жертви – жертви за благодарност и омилостивяване. Бог предпочита (разбира се според Юдаизма) тлъстините от стадата на Авел, а плодовете, които Му поднася Каин, не приема! Всичко това е толкоз неясно, вътрешната тайна ако не се знае. Но щом знаете тайната, ще разберете защо тогава трябваше да умре Авел, който е вторият роден, а в Библията изрично пише, че Каин е син на Господа! Чедо на Господа! И какво излезе? Като змията – „да знае повече от Бога“, че няма да умрат, ако ядат плодовете на знанието, ами ще станат като боговете; и наистина Бог, когато ги гони от Рая, да каже: Адам и Ева станаха като нас богове! Сега излиза какво – че Каин, който е дете на Господа, е убиец!? (А за Авел не пише, че е Негово дете.) И съвсем мъничко трябва от азбуката на тайното знание, за да се стигне до великата тайна, че един Каин е астралното тяло, а един Авел е физическото тяло. И в обратния процес – когато си отиваме от земята нагоре, безспорно е, че Авел трябва да умре първи. А този, който се опита да убие Каин (там изрично е казано, че Каин ще се скита и няма да умира – да, по земята няма да умре, астралът не умира на земята), седем пъти по-наказан ще бъде. Това, което казваше и един Христос: Тежко на тези, които изкушат душите! По-добре воденичен камък да си вържат и да се хвърлят във водите! Този, който убива тялото, не е опасен, опасен е оня, който убива душата. Ето, виждате тази драма – драмата на Каин и Авел е жертва на развитието. Тя е жертва, която открива смисъла на смъртта – смъртта като развитие, смъртта като врата на живота. А кой беше казал: Къде е, смърт, твоето жило? – Христос. Кой беше казал: Радвайте се, Аз победих света!, след като възкръсна – Христос.
Това искам да разберете: жертва на Твореца – Синът на Творението и жертва на развитието! Те не влизат в йерархията! Това са двете жертви, които са пред всичко друго, което вече ще познава смъртта. Адам и Ева не я познаваха. Човечеството познава смъртта чрез Авел и Каин. Затова тези две жертви са предсмъртни жертви, ако мога така да ги нарека.
Като първа жертва, която мога да нарека жертва на послушанието, това е повелението, което получава Авраам. Авраам е в низата на смъртните. Адам не беше умрял, Авел умря преди Каин, но Авраам беше вече земен човек. Той познаваше закона на смъртта, но не знаеше необходимостта от йерархия на жертвите. Бог беше дал Собствената Си жертва за Сътворението, Адам беше отворил вратата, Авел беше поставил жертвата на развитието, но Авраам трябваше да постави първата жертва в йерархия – жертва на послушанието. Каква беше тя? „Аврааме, вземи едничкия си син Исаака, когото ти обичаш, и иди в земя Мория, и там го принеси в жертва всесъжение...“ (Битие 22:2). И тогава Авраам заведе Исаака. И там Исаак пита: Где е агнето?
Агнето е символ, преди още евреите да са направили своята пасха. Така че не може да се каже, че агнето, агнецът е последица на едно знание. Не! То е едно предречие на символа Агнец, Който ще бъде принесен заради човешките грехове. Когато Иисус слиза, за да бъде увенчан в Христовото Си служение, Йоан Кръстител казва: Ето Агнецът Божий, Който има да дойде и да поеме греховете на света! Да! Затуй и в Откровението Агнецът е, който може да строши седемте печата на Книгата на Живота, за да се извърши човешката история.
Виждате Исаак, а нямаме знание дали преди това са знаели за жертвоприноса на агнето. Адам и Ева не знаеха смъртта и не е казано какво щяха да правят, ако не бяха яли плода на познанието. Щяха да си стоят там, в райските градини, и да се разхождат ли и Бог да ги вика от време на време? Не! Затова казвам, че тайната азбука трябва да почне да влиза в нашия познавателен процес. Ние ще трябва да отмятаме странички, за да имаме знание. И какво става тогава? Не се е знаело, а Исаак пита: Къде е агнецът, къде е агнето?
И тогава Авраам отговаря: „Йехова ире.“ – „Бог ще Си предвиди.“ (Битие 22:8). И Бог наистина предвиди. Той даде съответния Агнец. Той предвиди Агнеца на бъдещото Христово жертвоприношение. Той предвиди, защото това бе Неговата същност. Йерархия на жертвите!
И тогава послушанието и волята на изпълнение станаха първата йерархия на жертвата. Не беше достатъчно само послушание – вие можете да кажете „да“ и нищо да не изпълните. В една от притчите Си Христа казва: Когато бащата господар рече на малкия си син да отиде да окопае лозето, той отговори: „Не мога.“ Обръща се към големия. „Да, ще отида.“ Но не отива. Малкият, който рече: „Не!“ – той отиде. Нуждата от воля на изпълнението! Така че жертвата не може да бъде само принцип или поведение на послушание, а и воля на изпълнение. Безспорно, аз я наричам йерархия на послушанието, защото първото нещо, което трябва да се направи, това е да се изрази послушанието. След това волята да направи изпълнението. Затова казвам – предвиди. Тогава, в това изпълнение, Бог изсипа най-щедрата Си благодат над Авраама и рече: Ти си родител на човечеството. Затуй от Аврам ти си Авраам. И наспори родът му, както е казано, като небесните звезди и пясъка.
От това начало цялата идея за жертвата премина в еволюцията – защото е свидетелство за еволюция – и започна своето битие като лична, като социална, като национална и като мирова. Но жертвата е даване, а не искане. Малцина, когато правят молитва, казват: „Господи, какво искаш от мене?“, а казват: „Господи, искам...“ Жертвата е даване. Например когато човек реши да даде своето добро, за да унищожи личното си зло. А не: „Вземи от мене злото.“ Ами какво ще правиш, като го вземе?! Затова казвам: Няма зло, има нееволюирало добро! А като не позволиш да еволюираш, какво ще стане тогава? Камъкът е благодарен, когато го разтрошите, защото освобождавате енергии. Човекът е благодарен, когато преминава от царството на живите към царството на духовните, а ние казваме смърт. Това е беда. Това е неразбиране.
И така, човек трябва да тръгне от себе си. Защото жертвата е вътрешна еволюция – на личния човек. Тя прераства в жертва на социалната грижа и после в жертва на националния дух. Оттам са някои обряди и служения, когато една нация се възправи в борба срещу друга, да направи своя жертвопринос. Прабългарите, знаете, разрязвали са кучето и са разглеждали неговите вътрешности и са гадаели – жертва за победа или знак за поражение.
Така жертвата е и социална, и национална. Но като битие за Всемирността в човечеството са слизали Велики Посветени, които са давали пример не заради собственото си спасение, не заради спасението на своя род и своето семейство, не за спасението на една нация, а за цялото човечество; давали са примери за мировата жертва. По този начин те са правили градации на жертвоприношенията.
И тук вече можем да говорим за неизмеримостта на жертвата като творческа и сътворителна. Неизмеримост и като дело, и като вяра! Защото жертвата започва с едно омилостивяване, едно искане; нейната йерархия започва с „дайте стихийните богове да ги укротим“. И от този момент на милост, от жертва на омилостивяването да се стигне до Възкресението, когато вече е една жертва на нова мирова вълна.
И така, в първата жертва на Авраама трябва да видим разковничето на бъдещето. Собствения си син когото обичаш – заведи го, дай го. Това в един мистичен и в един реален план го виждаме след това, когато Иисус Христос – Син Човеческий и Син Божий, беше принесен във Всемирна жертва.
Адам не можеше да направи жертва. Дори когато от него изведоха Ева, той спеше. Когато човек ще прави жертва, трябва да бъде съзнателно отговорен, трябва да бъде буден – това, което казвам: „Искайте! Но когато искате – дайте.“ Искайте да принесете жертва, а не: „Дай ми сили да принасям жертва.“ Човекът има достатъчно сили, защото той е Бог в развитие. Ама нали си е „страхлив“, нали иска като Адам да заспи и от него да извадят Ева... Но Адам имаше защо да заспи. Той трябваше да заспи, защото Бог казва: Трябва да създадем на Адам помощник – дружница. (Вие самотни ли сте в себе си?) На Адам му беше нужен астралният свят, беше му нужно желанието, беше му нужно приближаването. (Вие вече носите всичко това.) Затова Адам не можеше да направи жертва. Той се нуждаеше от още нещо – от своята Ева. Ева – тялото на желанието, но всъщност и живота (защото буквалният превод на Ева е живот). А човекът вече има всичко това. Така че свободата му е дадена и ако той иска да стане развиващо се, а не развивано начало, има основание да поеме пътя на жертвата, по който трябва човешкото да бъде принесено в жертва на духовното, на Божественото.
Започва се от най-малката жертва – да се яде тотемът. Тотемът, който вече е друга жертва. Яде се тотемът, който е свещеното животно, родителят на човешкия род, и като сътворител щом го ядем, ние се пробуждаме и се сливаме с божеството. Яде се с единствената мисъл, че приемате в себе си божеството! И това аз наричам йерархия на жертвата на пробудата! На пробудата! Вие сте пробудени и не проявявате вече послушание само. Вие правите съприкосновение с божеството в неговата, разбира се, най-елементарна и първична градация – да ядете тотема. И знаете как от тази първична форма е сублимирано до Светото Причастие. Най-великата жертва повтаря онова, което реално трябваше да го приемете, за да можете да бъдете подбудени в присъствието си към Бога. А какво става със сублимацията на този тотем? На Тайната Вечеря се открива, като се казва: Този хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв! Аз съм хлябът на живота! Който не Ме яде, не е с Мен. И виждате как се сублимира след това в преосъществяването, в преобразяването на същия този хляб и на това вино – в тяло и кръв Господня. Тяхното приемане е вашето причастие. И това се прави за света – защото тази чаша кръв е Новият Завет, който е за вас! Виждате, от обикновено дадената пробуда, жертва на пробудата, се стига до Великото Причастие на Всемирно присъствие. С какво? С Христос – вълната на Помазаничеството, с Откровението, с Вечността, с Мировата сила, която се нарича Логос. А Логос значи цялост, значи жив живот. Живот е вече! Хлябът Му е живот. Той не е причастие само.
И така, от тотемната жертва на пробудата се върви нагоре. Безспорно че тази жертва се е принасяла с оглед на съставните обрядни служения за грях, спасение от грях. Оттук е идеята да се раждат доктрини – от омилостивяването до спасението. И то спасение, което не е само лично, макар че всеки поотделно на своя олтар е принасял лична жертва. А Всемирната жертва е за всички. Спасение, доктрина за спасение. И най-вече тя е легнала в зида на Юдаизма и на Християнството. Защо? Защото там стои доктрината за грехопадението. И друг път съм казвал как тезата за грехопадението се е използвала, за да се създаде т.нар. теокрация: внася се чувството на страх за битие – грехът, носен от грехопадението, поражда страха и човек, подчинен на закона, ще трябва да изпълни волята на теократа, т.е. идеята за греха е ползвана като социална сила, за да се организира една социална формация, наречена общество, държава. Това великолепно е направено от Моисей. И така се идва до институцията, която трябва да създаде сигурност или инстинкта, който чрез обряда затвърждава страха. Това е страшното – страхът. Тогава вече настъпва стратегията на социалната власт. И жертвата става необходимост, но принесена не както Христос се принася, не както Авраам заведе сина си, а с кръвните жертви на по-нисшето царство, за да задоволи стихийните сили.
Така стратегията на жертвата в приложение на митологичния и в основния бит на религията ни (от тотемната още религия) създадоха твърдост в идеята за чуждата жертва.
Така че от идеята за греха идва и идеята за страха. В цялата еврейска религия страхът лежи като неизплатима дан, за да бъде задвижен един напредък. И сега у човека стои възправен на страж страхът – как да направи жертва, като му се иска или да си запази благото, или още да е жив! Тогава? Ето защо има доктрина, ползваща страха. И аз мисля, че той също така много добре е употребен за социални тенденции. Особено когато е приложен така „няма кой друг да ви прости освен Бог!“ А Бог иска от вас какво ли не, както в еврейството е пълно. И да се чудите след това защо толкоз много кръв в света е проливана. Не биваше да се забрави тезата, че кръвта е Азовият представител на земята, на Божествеността ни. Така се градира нуждата от жертви – кръвни. Това, което еврейската религия го прави в такава голяма щедрост, че човек може да се учуди. Кръвни жертви!
А трябва да знаете, че жертва на старобългарски е „жрети“ или „жерон“. Преводът е огън! Какво са жертвите? Принасяне в огъня, за да осветят. А да поднесат (както в Юдаизма) на Бога тази „радост“ да дъхне тлъстинки е нещо, което е много обидно (макар че по същината си, според тайното знание, безспорно трябва да се освободим от сомата си, а след това вече от другото). Но така, както е дадено, е жива смешка. Не! Така че жертва – това е огън. Огън е преводът и в „Тайното учение“ на Блаватска, в третата песен пише така: Коренът на Живота се намираше във всяка капка от Океана на безсмъртието, а Океанът беше лъчезарната Светлина, която бе огън, топлина и движение. Огън – това е жертвата! И всеки от нас много добре знае какъв огън го обзема, когато принесе нещо; как се събужда. И ненапразно сме нарекли най-великата сила в себе си огън, змия-огън. (Това е преводът пък на Кундалини.) Колко вярно на български е било жертва – „жрети“ или „жерон“! Това е жертвата!
В юдейската религия жертвите са разделени на кръвни и безкръвни. Първата кръвна жертва, това е всесъжението, когато всичко се изгаря и не е позволено жертвата да се яде, защото тя се отнася изцяло за божеството – принася се за омилостивяване на Саваот, нещо, което беше по-предишната степен на митологичния свят. Тотемният свят ядеше жертвата, за да настъпи пробуда, но митологичният свят имаше само омилостивяването. С нейната кръв се помазват устоите на храма, помазват се в Светая Светих самите колони, всичко се поръсва с кръв. А самата жертва се изгаря и от нея няма право да яде никой. Всичко това, за да бъде спасен Израил и неговите синове. И Господ чрез Моисей изрично казва: „И това да бъде за вас вечна наредба.“ (Левит – 16:29). И още го правят. Само че нямат храма. Ето една религия, която не се динамизира в продължение на три и половина хилядолетия. И понякога, когато се говори за известни неадекватности, то не е отрицание на онова, което е било. То е потреба на будността като йерархия на развитието и като смяна на йерархия на жертвите! Не може да се поднася жертва за омилостивяване вече! Всекидневно човек го съзнава със своето Авелово умиране и със своето Каиново излизане. Не може да се каже – хайде сега да правим това омилостивяване, за да имаме жертва на развитието! Не! Но те го правят още. Това са кръвните жертви.
Ведно с кръвните жертви на всесъжението бяха въведени и мирните жертви пак с жертвопринос, само че вече е позволено да се яде от жертвеното животно. В този смисъл те са мирни жертви. Те са жертви на прощението, тогава когато се иска прощение за вина и грях. Това, което преминава до известна степен и в Християнството, защото жертви са дадени. Но Християнството е спасено с една Всемирна жертва – тази на Христос, за да бъде освободено човечеството от принасяне било на собствената си, било на чуждата жертва. Затова е евхаристийното служение за причастие, защото Христос е една мирна жертва принесена за Всемирност. Така мирните жертви стават за спасение и изкупление на човечеството. Христос изрично рече: Не жертви искам, а милост! Не жертви – милост! Той покани човека да прости и да познае врага като обичан свой брат – те Му принасят жертви!?
А знаете в историята на човечеството, че е имало време и на антропопатическата жертва – човекът, принесен в жертва. Ако нас ни учудва Авраамовият принос, който безспорно го е наградил от Аврам да стане Авраам, т.е. баща на многото народи..., ето че в един гръцки мит също така – когато започва Троянската война, не тръгват корабите (няма ветрове) и тогава искат от Агамемнон да принесе в жертва своята дъщеря Ифигения. Решават да я принесат, но богинята Диана я спасява – сърната е дадена в жертва и корабите тръгват. Така че когато погледне човек в митовете, трябва да види и своята религия. Нищо обидно няма, че вие може да откриете много повече завоалирани тайни, отколкото тълкувателите на различните религии. И пак в древната митология хранеха минотаврите, и в старата еврейска община имаше Молох, който се хранеше с човешки жертви. Във всички истории имаме антропопатическата жертва. Но тя сама за себе си е освободила човека от това, което той се е считал – виновен пред нещо. Разбира се, такава жертва не можем да търсим в доктрина, която не приема един изначален грях за вина в човешкия род, но в историята на юдейската религия, а оттам и върху Християнството лежи бремето на грехопадението.
След това има и безкръвни жертви – плодът, който дава земята, принесен към Бог. И тази жертва аз наричам Каинова, защото той принесе точно това – плода на земята (макар че в книга Битие за Каин се казва, че е убиец). Странно изглежда, че Бог извърна глава! Нищо странно няма. Разбира се, за тези, които го четат и които още проповядват Каин в този образ – наистина е много странно. За да сложат голямото име – Каин, убиеца на света, първия убиец!? И съвсем не е вярно, че е първият убиец, защото и преди него е имало живот. Второто нещо – написаха се хиляди творби. Вземете един Байрон – неговия Каин! Наистина като драматургия, като словесност е една чудесна книга, но като концепция изцяло е една грешка. И се играе на световните сцени – Каин убиецът... А той принесе безкръвни жертви. Така че в смисъла, в който говорих, той не е убиец. Но в смисъл на принасяните жертви, че с кръвта трябва да се помаже жертвеникът, че трябва да се освети Светая Светих – там където празникът на очистението налагаше един път само да влезе първосвещеникът – да, в такъв смисъл вече може да се каже, че има убийство. И точно този Саваот е бил съблазнен от благоуханието на тлъстините и отвърнал очи от Каиновата жертва на плода, на земния плод.
Други безкръвни жертви (пак от това, което дава самата майка-земя и от него се прави) са т.нар. жертви на възлиянието – когато с вино, елей, благовония вие правите своя принос. Тези, които са присъствали на погребения, знаят, че с вино се правят приливания на мъртвите. Виждате един остатък от жертвата на възлиянието. Разбира се, виното има една дълга история. Вие знаете след Потопа, когато Ной отиде в новата земя, че се напи. Защо? Това беше питието, което трябваше да смени съзнанията, да прекъсне връзката от присъствието му в отвъдното, за да стане реален тук, на земята. Виното и сега се взема като свещеност на кръвта Господня. И в такъв случай то е една велика алегория на онова, което е Азова същност в човека – кръвта. И тогава възлиянието чрез вино, елеят и пр. са дълбоката тайна на Каиновото жертвоприношение.
Благоволението, което може да се получи, това е, когато от този велик елей (това миро, както се казва) се извършва помазване за спасение и за просветление, най-вече във втората съставка на кръщението. Първата е водопотапянето, в което се прощава вашият първороден грях, а втората е помазване с мирото, т.е. със Светия Дух. Така в човечеството влизат и тези жертвоприношения.
И Христос отрече, не прие нито една кръвна жертва. Дори когато рече: Идете да приготвите Агнеца като пасхален... забравя се, че казва – като пасхален агнец, да ядем пасхалното агне. Агне, което се принася за избавлението! Защото на Тайната вечеря няма да намерите агне. Не можеше да е така, а вярно е като жертвопринос, като изкупление, като благодарност. И точно затова казвам, че Християнството запази някои от тези жертви. А най-свидният, най-чистият и най-божественият акт на такава жертва – това е Евхаристията, или когато в литургията се прави Великото причастие, т.е. дава се, прави се благодарствена безкръвна жертва. Това, което ще се преобрази от хляб и вино в тяло и кръв Господня. Това е евхаристийната благодат. Безкръвна жертва! И ето че Християнството не помазва колоните на Светая Светих с кръв. А евреите още го правят – без някакъв недостатък да има, най-хубавото добиче, заклано и сложено на жертвената клада, и с неговата кръв помазват. Можете да си представите какво разстояние на пречистеност дели едната жертва от другата – безкръвната, мирната, благодатната жертва на Христовото пътуване, на Христовото Голготско начало в готовност за жертвопринос. Това е неизмеримо!
С право тогава можем да кажем, че религиите са доктрини на съдбата като воля на едно Божествено начало в човека и в космоса. Само една религия може да даде по-универсално знание. Безспорно че когато известни нейни съкровености не са поднесени още на човечеството, то е, защото йерархията още не го позволява. Трябва в историята да имаме една приложност и тогава да се яви йерархията, едно историческо начало на Безначалното. Земната пръст и диханието в лицето. Послушанието и Йехова ире – предвидливостта или предвиди ще Господ. Това не са антиподи, това са съпроводи, които йерархията на жертвата ни поднася.
Човечеството хилядолетия е принасяло и ще принася, и ще прави жертви. Така то кодифицира храма или храмовата институция, жреческото или първосвещенско началство, създава обряда, за да отговори на страха и на греха и с това привнася в Християнството идеята за мъченичеството и вярата. Мъченичеството и вярата водят своята изходност от жертвата в пътя човешки. Така постепенно обаче отиват в заглъхналост любовта и знанието. Те остават като тайни школи към приложното и видимото изповедание. Властва обичаят, властва законът, религията става анемична, апатична. И няма защо да се чудим, че в хилядолетията има земетръси в религиите; няма защо да се чудим, че има взривяване, каквато е една Реформация, и то на разума. Вие знаете тезата ми, че Реформацията не е извършена от посветени, а от разумна пресметливост. И затуй религията им е практично приложима, но не и мистично живееща. Но това са земетръси, това са взривове вулканически, които ние не можем да отминем. И тогава се питаме: къде е жертвата на най-великото нещо, което направи в света историята на човечеството – жертвата на себелюбието (себелюбие в човечеството) в името на Аз и Отца едно сме! Аз върша Неговата воля. Аз отивам на доброволно заколение. Аз (както е казано и за пророк Йона) след три дни ще възкръсна. Аз мога да разруша този храм и за три дни да го сградя. Къде е тази жертва на две хиляди годишно живеене на Християнството? Себе си да жертваш чрез един голготски път и чрез едно велико повеление: Обичайте врага си. Къде? Тогава няма защо да се чудим на това, което става. Когато мине буря или градоносен облак над посевите, над цъфтящите или хранещи своя плод дървета, на есен ние берем плод с белег. Тази жертва трябва да разберем, това учение на Любовта, тази вълна, която даде на човечеството най-великата тайна: Аз и Отца едно сме. Това, което в срамежливост се изричаше в старите религии – вие сте синове Божии, Той в зрението и в пътеката човешка Го каза – Аз и Отца едно сме! И Този, Който беше Отец принесе Този, Който беше Негов Син – принесе Го, както е казано: Бог толкова възлюби света, че даде Своя eдинороден Син в жертва. Жертва на Спасението!
Първата жертва, жертва на послушанието, е тази на Авраам – да изведе своя син на планината, а последната – жертвата на вълната на Любовта – е Неговият Син, Синът на Отца. Този, който поиска от човека да даде себе си в жертва, чрез Голготския път и чрез обич към врага, създаде една йерархия на Възкресението – жертва на Възкресението, на възкръсналия Бог в човека. Бог възкръсва в човека, за да го освидетелства след това в единосъщие и да го нарече Син Божий.
Христос е една реална и една мистична жертва. Той е една реална жертва като Разпятие, реална жертва и като ходен Голготски път, реален е със Синовността Си на Бог, реален е и с Възкресението за Живот, реален е и като Мирова воля на духовната вълна на Любовта. И тя самата е осъществена. Ако някога дванадесет души и седемдесет последователи са били при Него, сега – милиарди. Той е една жертва за Спасението. Но мистичен е като преосвещаване на даровете в тайната на причестението в Светата евхаристия. Тогава Той е мистичен с присъствие! А като Син е Всемирен.
И тази именно жертва на едно присъствие в даровете е и молитвената тайна на човека, чрез която се преобразява, и разтваряне на Откровението чрез Божия Дух да се даде благословията! Това е мистичната жертва Христос. Във всичките си други деяния в тази жертва Той е реален. Реален е, че извървя един Път до Голгота; реален е, че беше разпнат; реален е, че беше възкръснал; реален е, че Неговата воля за мирово битие на едно ново духовно виждане е това, което се нарича Църква Господня или Христово Учение. Това е реално. Реалност е причастието, когато го ядем в мистичността му.
И така, можем ли да кажем, че жертвата има йерархия? Има! Когато тя е едно лично поведение, тя е един род йерархия – йерархия за себе си. Това е, когато се опитва човек нещо от себе си да надмогне, но още не е изграден да се жертва за някого. Този, който не може да дава, той не прави жертви. А степента на даването – дали от плодовете на земята ще дадете, дали себе си ще дадете, е вече йерархия на жертвите.
А най-голямата жертва, която човек може да принася в материалния свят, това е първом да се освободи от материалните мисли. Няма по-голяма жертва от това. Например алчността е една материална мисъл, която принася на олтара си достойнството на човека. В най-широкия аспект го казвам. Човекът, когато може да се освободи и да принесе в жертва материалните си мисли, няма да стане беден. Но сигурно ще знае да пази достойнство, чистота – липса на алчност, липса на завист, липса и на клюкарство, което така богато е, че човек има какво да принесе от него. Ако се принесе от него половината, светът ще стане много по-друг. Ето какво трябва да принесем! А мислите са материални. Защо? Защото действат върху човека, който като съзнание е един материален представител на Небето тук. Една алчност не обзема свръхчовека, а човека, който е материален и той става животноподобен в грабежа си.
Другото – когато искате да принесете материална жертва, нека е плодът, който дава земята. Има религии, които цветя принасят, но не принасят животни, не принасят курбани. В един Зороастризъм, който е дуалистичен и който е толкоз далече, не познават приноса на животно.
Но принасянето онова, което е недостойно у нас – това е голямата борба. Това е, когато изнасяме на преден план нещо, с което искаме да се очистим, и тогава вече, когато в чистотата на своята цялост казваме – с какво мога да послужа? Защото моментът на чистенето, на вътрешната хигиена, е подготовка за жертвата. Не случайно в Старозаветието е казано – когато поднасяте добичето в жертва, не бива да има никакъв недостатък. Ако рогът му е малко крив – не влиза в жертвите! И тогава ние, колкото по-съвършени ставаме, толкоз повече приносът на нашето добро в жертва е приет. Защо да не принесем най-светлото в душата си към олтара на едно служение, което трябва да направим?
Но когато като космична воля тази йерархия или тази жертва е един катализатор на духовните вълни, каквито човечеството притежаваше със своите Учители, със своите синове Божии (като един Моисей, като един Буда, като един Зороастър или като великия Хермес), тогава вече ние имаме друг род йерархия – йерархия на светителството, йерархия на служението. И вие знаете, че Моисей беше доведен до Обетованата земя и не му се позволи да влезе и сам се оттегли с обич към света, който остави в ръцете на Иисус Навин. Оттегли се, за да отиде на планината Нева и да напусне света. Но в цялата тази поредица от учители, давали различни йерархии на жертвата като духовни вълни, това, което Буда и Моисей дадоха, е вълната на Правдата.
Така че самите духовни вълни също имат йерархия – йерархия на жертвите. Затова казвам, че един Моисей се оттегли в планината, за да си направи погребението, а един Иисус Христос изходи Голготския път. Йерархия на жертвата на духовните вълни! Защото Правдата трябваше да приложи възмездието, а Любовта – великия закон на прощението.
Значи имаме една лична йерархия на жертвата и имаме една Всемирна йерархия на жертвата, която е катализатор на духовната вълна. Ние можем да градираме тогава и самите духовни вълни.
И ето че в един тотемен свят, когато се яде жертвата, казахме, че това е йерархия на пробудата. Самите жертви йерархирани! Пробуда! Когато един митологичен свят иска и принася жертва на омилостивяването, ние имаме йерархия на послушанието (което беше, както ви казах, най-добре изразено в Авраамовия жертвопринос). Когато идва една вълна на Правдата, чрез нейната жертва, ние имаме възмездяване – възмездяване на доброто и на злото. Това, което принасяме като жертва – добро или зло, от което искаме да се освободим. Тогава ние имаме йерархия на наградата. А когато в една вълна на Любовта, себе си жертваме вече и която е един изхождан или ходен Голготски Път и една теза да обичаш врага си – това е вече йерархия на възкръсналия Бог в човека. Йерархия на възкръсналия Бог в човека!
И най-после, за това, което всички в една бъднина ще имаме като своя необходимост – вълната на Мъдростта. Тя казва – пътят вече не е Голготски, а Път Божествен! Там жертвата не присъства като реалност, а само като духовна! Това е йерархия на духовното ни живеене.
Нека се опитаме да вървим, защото пред нас е актът или потребата от йерархия на Мъдростта. Радостта е усмивка на Мъдростта.
Ваклуш
Жертвата не е безсилие – жертвата е предназначение!
Предназначението е воля на Бога!