Устните на мъдростта са затворени, освен за уши, които могат да слушат.

Хермес е и далечен, и близък, вечен и несменен в историята на знанието. Това, което той е оставил, нито е преходно, нито е неисторично. Обикновено хората отминават със забрава онова, което няма дълбока диря в историята, онова, което има временен характер в духовните ценности. Но Хермес не може да бъде отминат, не може исторически да не бъде отбелязан, макар че той е една митическа личност.

Личността му, разбира се, е неизчерпаема, защото той е син на боговете, а нашите земни измерения, триизмерността, с която схващаме света (и наричаме и оценяваме предметите), безспорно не може нито да ни открие, нито да изземе всичко.

Но Хермес не е само личност – той е и божество, и социалност – той е всичко. И когато доведем от далечните царства едно знание, на него дължим радостта, която изпитваме.

Явно митическите богове са имали своето реално присъствие тук, на Земята, щом са ни оставили знания, които и сега ползваме, принципи, които и сега имат валидност. Тези знания и принципи показват, че тези богове са имали своята причастна тайна от най-възвишеното – това, което в окултните науки се нарича вътрешно прозрение, просветление, просвещение.

А Хермес е негаснещо слънце в езотеричните науки. И ако Египет е огнище, на което душите се топлят, ако Египет е стълбата, по която се качват впоследствие и Иаков, а и всеки един от посветените, това се дължи на божественото пратеничество на този митологичен бог и исторически човек и на щедростта на природата, която го е изтъкала.

И ще остане един надпис над световната история – не Египет посвети Хермес, а Хермес посвети Египет. Той сложи началото на божествената наука – великата теургия, която ще съпровожда човешкото развитие в неговите седем коренни раси до оня блажен миг, както е казано в индийската религия и философия, когато Брама ще влезе в Своята нощ. Откакто човечеството е излязло из утробата на своя Отец и е започнало да се осъществява като Негова еманация на тази планета, то е поучавано и винаги ще бъде поучавано. Хермес пръв донесе науката за Божеството, а след това, поучени от нея, идват т. нар. Велики посветени, Адепти, Учители. (Аз винаги ще правя разлика между Великите посветени и пророците, защото пророците не са минали през школите на посветените, а имат подготовка за една будност в полетата на ясновидството, на яснослушането, на медиумните контакти.)

Всяка тайна наука е оставила своите белези. Макар че окултното знание е предавано само от ухо на ухо, от уста на уста, все пак това преповтаряне е било скрепено в паметта. И както често твърдя, когато паметта се е уморила, ръката е родила азбуката, за да бъдат съхранени тайните. Именно така – дали от ръката на Хермес, или на послешните будители – е отбелязано неговото тайно учение и са оставени науки и книги, които се ползват и досега.

Разбира се, учението му ще носи името Херметизъм. Много често това учение е наричано и алхимия, защото алхимиците впоследствие, най-вече в средните векове, използват една голяма част от Хермесовите знания и цитират афоризми и фрагменти от книгите му.

Ще направим една схема на учението на Хермес – както като космогония, така и като нравствен кодекс. Ще се спрем и върху онези негови трудове, в които са дадени и пътят, и правилата, и степените на посвещенията. Ще видим, че неща, които съвременната тайна наука и съвременните мистични дисциплини ни откриват, в дълбока древност са били вече знайни.

Хермес с методична последователност е разкривал на своите ученици първо тайните на физическия свят (оттук е и т. нар. приложност в алхимията), след това – на мисловния (както още се нарича интелектуален или небесен), и след това ги е въвеждал в Божествения свят. Навсякъде ще намерим триадата, ще намерим Светата Троица. И в тотемизма, и в индуизма, и в митологиите... – навсякъде начело стои един Бог, а Неговите прояви и начинът на възприемането и на служението от страна на последователите са създавали било политеистичното, било монотеистичното съзнание; създавали са това, което ръстът на човешкия род и духовната му усвоимост са позволявали. Но винаги всичко изхожда от един Бог!

И Хермес твърди, че Бог е един и от Него е всичко. Бог се опознава само с откровението посредством избраници, които праща. А онова, което има само гледът, но не и прозрението, чрез външната форма получава своя велик закон на подчинение и признание на това, което Бог е демонстрирал, което ние в една надсловност наричаме природа. Тя ни открива един-единствен закон – органичния, по който всичко се развива. Чрез външния свят се върви към едно познание. Статиката, която притежава природата, е осезаема в динамиката на вътрешната `и пулсация, която изгражда един свят, водещ ни до обожествяването.

Някои от мислителите впоследствие казват, че Хермес е опознал света само в неговата външна форма, в неговата статична сила, каквато безспорно е величествената пирамида. Но ако пирамидата е една демонстрация на статичността, то не можем да не видим, че в нейните подполия стои Сфинксът.

• Пирамидата е статика, но на неорганичното, докато в Сфинкса има статика на оверижената мисъл и на вкаменената воля – на това, което трябва да бъде раздвижено, за да се направи възземането.

Следователно величието на статичността на Сфинкса е събрано в една динамика – в една смълчана мисъл, в една чакаща воля и в един неизходен път. Това е, което чакаше човечеството, и това е, което човечеството взе от Египет, от Хермес.

Трябва да се освободи мисълта и да се упражни волята, за да се стигне до различните степени на посвещението – да се мине през входа, през коридорите, през отбулената Изида и да се влезе в светилището, което Хермес описва чрез своето откровение.

Хермес води ученика във второто познание – не чрез откровението, което Бог дава със Своите пратеници, а чрез наблюдението на смълчаната природа. А когато разгледаме откровението на Хермес, на неговото видение, ще видим, че той наблюдава и съзерцава, за да изпадне във висш транс. Това е наблюдение, което ни разкрива света, и тогава ние можем да схванем потайността, чакаща отбулването на прибулената Изида. И тук две неща са властни – звукът и словото. Числото беше отработено като формула от Питагор, звукът – от Орфей, словото – от Хермес. Но всички тези знания неоспоримо Хермес пръв ги е дал. (Да припомним, че и Питагор, и Орфей получиха своите посвещения в Египет.)

Така че смълчаната природа се усвоява чрез наблюдението, а това, което ще ни открият мисълта и духът, са законите на словото, на числото и на звука – различни, докато дойдат до едно съвършено сливане.

И в Християнството лежи Несменното, но в Откровението, както във виденията на Хермес, се казва: В началото бе Словото и Словото бе Бог. Ето хармонията между звук и число (това, което Юдаизмът създаде в своята тайна наука, наречена Кабала).

Когато йерофантът посвещава някого в тайната, той му посочва (това е именно наблюдението) звездността, законите; открива му органичния закон, с който се управляват световете. Докато ученикът познае хармонията на световете, докато усвои будността, той познава само един закон – закона на двубоя между Дух и Материя. Това Сфинксът събра в себе си, а в християнската религия се демонстрира на Голготския кръст – двубоят между Дух и Материя. Духът е властният, Духът е силният, той – Божественият, се представя в развитието. Материята е чакащата, Материята е слабата, тя е искащата да се задвижи, но тя демонстрира силата на живота. Без нея Божествеността не може да се изявява (една космогония, срещаща се и в най-висшите религии). Материята е потребност, без която не може да се демонстрира Духът. И затова тя е включена в този велик Сфинкс. В борбата между Дух и Материя – за която историята на религиите свидетелства в своето основно битие – човечеството се надмогва, за да излезе от формата. По силата на вложения закон, наречен еволюция, а и посредством законите на прераждането и на кармата (или причинността), които сътрудничат на развитието, ние постепенно вървим към познание чрез мисъл и усвояване чрез Божественост. Така че това, което движи света на животинските сили, е само изходен пункт за Божественост, но не е още усвоена и приложена мисъл, а оттук и не е открехната врата за божествено посвещение. Това разпределение като тайна на познанието стои в космогонията на Хермес.

Херметизмът като учение много често е разделян на популярен и научен. Първият включва в себе си изследвания върху астрологията, алхимията и магията. (Разбира се, когато се говори за магични знания – това, което една Вавилония е дала, не се разбира настоящата магия.) Тези неща, които сега наричаме окултни дисциплини, из онези незнайни още векове са имали своята пълнота.

Другата негова форма е т. нар. научен Херметизъм. Той има изследвания и трактати върху религията и върху чистата философия, която след това ще намерим в Платонизма и Неоплатонизма, ще намерим в Гностицизма и Питагоризма. Приема се, че в елинистичната епоха нещата добиват някакъв порядък и че тогава са подредени свещените книги на Херметизма: „Книгата на диханието“, „Книгата на мъртвите“, „Виденията на Хермес“, „Смарагдовата таблица“...

Ще започнем с една от най-знайните книги и разбира се, съкровено пазена от всички окултни школи като тайна – книгата „Песента на гласните“. Това е една мистична мелодия, съвършеният припев при посвещението. В древната епоха на Хермес, а и след това последователите са я пеели, когато се е извършвал великият обред на тайнството съпричастие, или посвещение.

„Песента на гласните“ много напомня на една сакрална молитва в Християнството – когато се извършва преобратът, преосвещението на даровете хляб и вино в тяло и кръв Господня. Правя това сравнение, за да се види, че нишките не са били късани, когато се е пренасяло миналото в настоящето и никога няма да бъдат скъсани, защото тайните не са съкровения, те са живот. Там, където има живот, те са го давали – давали са не човешката мисъл, а Божествеността, доведена до възможност човекът да я осъществи.

Ролята на „Песента на гласните“ е да преобрази човека в момента на освещаването, в момента на обредността на неговото посвещение. Там са изброени седем гласни (ние също ги имаме – „а“, „е“, двойното „е“ или „я“, „и“, „о“, „у“, „ю“). Те изразяват седем звука – както и в лирата на Орфей седем са струните `и.

Седем дни на Сътворението на света, седем светилника; седем са лъчите, за които в тайната наука се говори, че чрез тях изхожда светът на сътвореното – седем сфери, през които трябва да мине всяка човешка душа. Седем планети, чиято космична тайна разделя небето на седем кръга, със седем отделни мелодии на седем гласни звука. А оттук се определя ритмиката на всяко име. Така те създават и седемте имена на Бога като символи, седемте сили и седемте архангели, които сътрудничат или са господари на седемте сфери. И тогава, когато се говори за песента на сферите, трябва да се знае, че тези седем тона и тези седем сфери са едно и също нещо – те заедно образуват Бога. (Това е много добре разработено в астрософията.) Там Духът е в своята небесна хармония.

„Песен на гласните“ е изумително пение, бих казал, на Херметизма. А чрез науките, които Хермес е давал, човечеството се освобождава постепенно от своята органична знайност. То усвоява чрез „Книгата на диханието“ своята връзка с Космоса, чрез „Книгата на мъртвите“ – знанието за безсмъртието на душата, която обитава всички полета. Тук искам да се спра и да поговоря за еврейската азбука, в която много по-късно са включени гласните (т. нар. след това масоретски текст). Те са, които съпровождат двадесет и двете съгласни – свещеното число 22, с което са работили всички посветени. А гласните са, които музицират, защото само със съгласни нито може да се изрази понятието, нито да се създаде ритмиката на движение, вложено в него.

И когато искаме да изчислим ритмичната хармония на едно име, именно чрез тях можем да кажем каква е аурата му и каква е потенциално вложената сила, за да може то да изрази духовната същност на човека. Затова името по същина не е презумпция само на родителите, а е и едно съчетание на знания и сили, вън от нас. Традицията много неща умъртвява в определяне на името, но идва време, когато тази верига се разкъсва. Защо се преповтарят родовите имена? Защото има родова карма, с която трябва да се преборят. Когато една нова личност дойде в един род, тя трябва да поеме да го изведе от някакво определено развитие или да понесе това, което в бъдеще ще го освободи. Дързостта на единия е да разкъса веригата и да се получи реакция на нихилация на родовата карма; дързостта на другия пък е със смирение да поеме бедата, както, да кажем, един Христос пое световната беда. И ненапразно Иоан Кръстител, сочейки Го, казва: Ето Агнеца Божий, Който идва да поеме греха на света.

Юдаизмът остави на света тежкото бреме на първородния грях. Тази доктрина като формула е дадена, но доколко е вярна, е отделен въпрос. Все пак как може да се вземе грехът на света, с какво? С даването на едно ново духовно учение, с една нова духовна вълна, която, влизайки като битие във всеки човек поотделно, го освобождава от бедата на едно старо знание.

Едно от най-важните произведения в Херметизма е „Смарагдовата таблица“ (Tabula smaragdina Hermetis) или „Изумруденият скрижал на Хермес“. Това съчинение е цитирано от много алхимици и следователно достоверността му е безспорна. Цели трактати има изведени от него. В „Смарагдовата таблица“ сбито е изразена цяла една философия и едно тайно знание. Тя дори има наименованието, което ние даваме на съчетаното цяло от многото Божествени тайни, наречено Верую, Символ на вярата. За Херметизма „Смарагдовата таблица“ е именно това верую, този символ на вярата. Всеки един от дванадесетте параграфа на християнския Символ на вярата изразява една тайна. Така е и в „Смарагдовата таблица“. В нея е казано: „Истинно е, без лъжа, вярно и твърде действително: онова, което е долу, е като онова, което е горе.“[10] Ето една цялост на закона на колелото, за която всички окултни науки са говорили – цялост, която философията нарече микро- и макрокосмос, единната вещ, наречена от алхимиците „философски камък“.

Единната вещ е – от всичко, каквото можете (например от сярата) да направите злато, след като сложите нови валенции и нови съчетания. Из този скрижал – „Изумруденият“, се извежда единството, че всичко произлиза от Единното, от Единната вещ чрез размишления; това е много важно – чрез размишления! От това Единство – от Логоса на светлината, от Аза идват всички неща чрез приспособяването. И така, всичко е роднина на Единното или всичко е единство, изходно от Едното. (Отлъченото в своето развитие се приспособява в тайната на закона на колелото за развитието и след това в съвършенството си ще се върне към своя Вечен.) И казва се, че в това приспособяване и преминаване в отвъдното – „Баща му е Слънцето, майка – Луната. Вятърът го е носил в утробата си, Земята го е отхранила.“[11] В тази космогонност Хермес малко размества нещата, но логиката на Сътворението и Домостроителството си остава същата.

Но защо вятърът е носимата утроба на зачатие и сътворение – той не е Земята, не е Небето?! Да, само вятърът може да опложда в цялост! Природата ако има своето оплакване срещу него, това е, че той е прещедър. Без вятър, само с насекомите, нямаше светът да бъде оплоден. Наистина в своята защита природният закон е дал изобилието на семето, но в своята статика то само не може да получи плодност. Вятърът е динамичност, която сътрудничи на Земята. И затова добре е казано в Херметизма, че той е утробата на родителното начало. Така Хермес ражда още един елемент в процеса на Сътворението, но той влага една дълбочина във виждането си за целостта на този процес.

Това е, че цялата Вселена е сътворена от тези няколко субстанции, но Азовата светлина остава в целостта и превръща всичко (както земята прави своите преобрати). Колелото на раждането и смъртта минават през своята цялост от земния до небесния си край, а тази Единна вещ, този философски камък, е Баща на всяко същество в цялата Вселена. Силата е цялостна навсякъде и тя отделя Земята от Огъня, тя прави това, което ние наричаме полета – от най-финото до най-грубото – седем пласта на нашето развитие. Тази Вещ е силата на всеки, тя е, която побеждава всичко и прониква във всичко. Така е бил сътворен светът.

Неслучайно Хермес е наречен триждивеличав – защото е владеел и трите части от философията на Вселената и трите съставки на света. „Смарагдовата таблица“ е едно от най-важните и най-ценни свидетелства за това, какво е знаела и какво ни е оставила древността. Разбира се, трудно е да се приеме всичко, но това, което ни е оставено (намерено в една мрачна пещера), това, което Хермес е учил, е как човек като духовност е погребан в своето тяло. Затова тези скрижали са наречени изумрудени или както си позволяваме да ги определим – верую на Херметизма.

Друг така всевластно и безспорно безценен негов труд е „Асклепий“ или „Речи за посвещаване“. Това, което Хермес като слова е давал на своите възпитаници и последователи, разкривайки им откровенията, е изразено в тази книга. Там той им разкрива принципи, които са оставени като дълбоко вътрешно знание за посвещенията.

Основният въпрос, който Асклепий, ученикът на Хермес, поставя, е: Какво ще кажеш, Триждивеличавший, за първоизвора на нещата? И Хермес му открива великата тайна на нещата – Божественото. И когато започва да го въвежда в посвещенията, моли за милостта на Небето, като му казва, че боговете са много (това, което ние нарекохме стихийни сили), че всяко начало като проявено съзнание е съзнание за богове. Има една Вещ, но боговете са много, и едно съзнание, което има пряк докос до тях, трябва да търси начин да ги укроти. Оттук са дошли не толкова суеверията (за наше време са суеверия), а необходимостите да се овладее стихията. Ученикът, който ще мине принципа на победа над чувствителността си, ще се освободи от своята двоякост и ще се освети в утробата на небесата, на Урания.

Хермес му казва: „Видовете на боговете са многобройни и всички владеят по една известна част.“ [12] Всеки от тях е един принцип, всички те образуват нещата едно чрез друго, но онзи Единствен, онзи – Небесният, се нарича Усиарх. (И в Християнството, когато се говори за Единосъщието, се употребява тази дума: усиа – същност.) Усиарх значи Началото на съществата, Господарят, а в съответните митологии е Върховният бог. В случая е Зевс, който ще разкрие тайните на живота и на всичко друго. Усиарх е и всеки велик учител, който може да отметне скрижала за едно знание, което не е притежавано и което ще служи за път на бъдещото развитие.

Усиархът на Слънцето е Светлината. На този свод стоят и тридесет и шестте хороскопи, предсказватели. И те се намират в небето на неподвижните звезди. Техният Усиарх се нарича Пантоморфос.

В християнското вероизповедание има един образ – Христос държи Земята в ръката Си. Той е наречен Пантократор, т.е. Вседържател, Всевластник. А тук има Пантоморфос, т.е. Всеобразуващ, Всесъздател – този, който образува всички форми, всички неща. Той е, който създава седемте сфери и съчетава това, което наричаме щастие и съдба. Казвал съм, че Съдбата е знакът на миналото, Свободата – знакът на бъдещето, а Провидението ги съчетава, за да има развитие. Така Пантоморфосът, т.е. Всеобразуващият, това е Великият Усиарх, който създава света и в това число, разбира се и човека. „Всички неща зависят от единството или произтичат от него.“ [13]

Тук Асклепий поставя въпроса: Коя е причината на всичко това? Хермес отговаря: Бог, Бащата, Владетелят, Вселенният, Който е породил и нашата разумност. Той е това, което наричаме святото у нас. При съзерцанието името Му не може да бъде сравнявано и не може да бъде изказвано. Всички религии когато говорят за Великото божество, бранят името на Сътворителя заради опростителството, с което човекът може да Го възприеме. Затова е и йерархията на религиите – започва от тотемното животно, за да стигне до съвършения разпнат Христос – Син на Бога.

Цялата същност на Божието име се определя в едно число и в един слог. Това Същество после ще го видим като Единицата в Питагоризма; ще го видим и като слог в музиката на един Орфей, и като Слово – Логос, в едно Християнство. Нищо не се къса, нищо не е така единно, както идеята за сътворението от Божествения до природата, която е Неговата демонстрация! И кое може да служи за връзка – гласът, който изрича словото и казва числото, гласът, който чрез нотите пее тази „Песен на гласните“, това велико моление при великото посвещение! Ето, виждате колко единни са нещата и колко различни в нашето зрение. И неслучайно Хермес е бог на науката, бог на красноречието, бог на кражбата, бог на какво ли не – значи той е владеел седемте лъча, с които се дава познанието на света.

Друг труд, който също разкрива страница от Домостроителството, изведена из дебрите на миналото далечно, това е „Девицата на света“. В тази книга се говори и за емпсихозата – онази психологическа сила, чрез която ние наблюдаваме света, и за метемпсихозата – скитничеството и преселението на душата.

Тук, разбира се, под девица се разбира душата и тя минава през различните зони на различните свои обвивки, тръгвайки като искра на Божествеността. Под вариацията на една от нотите тя става някаква песен, под името на числото става някакво същество и под словото става Син Божий, Син Човечески – става битие. Това е девицата на света – нашата душа, която търси да се освободи, но преди това трябва да се сгърне и осъществи.

В книгата „Девицата на света“ се говори именно за преселението на душата, която обитава сферите между Земята и Небето. Названията на тези сфери са различни: обвивки, зони, небесна твърд (полета, както ги наричаме сега). В тези зони според тяхната човеконаука обитават два вида души: свободните от тела – или преселените вече, и онези, които не са придобили още тела. В най-висшите сфери живеят божествените и царствените души. „По-ниските души се намират по-надолу и съвсем надолу. Средните души се намират в средните области.“[14] Така че Провидението като цялост създава във Вселената йерархия на поселението.

Душата – тя е, чрез която се водят инволюционния и еволюционния процес. Светът за да се осъществи и за да го видим като божествен, е нужен човекът Адам със събудения ум, eдинственият, пред когото Бог заведе съществата, за да им даде имена. Не ги заведе при ангелите, не каза на нито един от тях: „Хайде, наречи това животно!“ Не! Адам е великата памет на природата, която вписа в нас имената! Това е мисловното поле (ментално, както се нарича в окултните науки). Човек има тази свобода – свободата на мисловността – да нарече света и да го развива. Така или иначе, ние сме, които трябва да строшим камъка и да извадим искрата; ние сме, които трябва да родим идеята, за да кажем, че човекът е създал доктрина или че човекът е усвоил път за Божественост. Такъв път дават религиите. Затова на никой философ не е направен олтар и на никого не се принасят жертви. Празнува се рожденият му ден, симпозиуми правят в негова чест, но олтар не му издигат. Път се дава, но да бъде душата във велико съзерцание, се иска труд, както е определено изначално. Бог, когато гони Адам и Ева от Райската градина, казва: Трудете се, с пот и труд си изкарвайте прехраната.

• Наистина много труд е нужен на човека, за да освободи душевната си тайна и да я направи мисловна приложност, а тя да го върне към божествения му произход.

Емпиричността се схваща като пламък. В това пребиваване нашата душа трябва да мине през един огън – огъня на очистението, а след това ще бъде водена към другите места. Ето тук е метемпсихозата. Разбира се, има известна идентичност с метапсихозата, която като наука изучава проявите на човешката душа, вън от официалната психология, но има една тънка нишчица, която ги разграничава.

Огънят и светлината са мястото, където пребивават вече боговете. Когато се очисти душата, тогава идва по-висшата форма – пространството, висините – това е именно великата метапсихика. Тогава се появяват феномени, които не са в границите на науката психология, явления, пред които тя е безсилна (даже не може да обясни защо, като ви чукнат коляното, ако сте много чувствителен, вибрирате). И психическите отклонения се лекуват с шокове, без да се знае една стара тайна. Шокът е стрес, за който сега започнаха да пишат, че бил много потребен, но не е само адреналинът, който създава нашето състояние, а пробуждането на едни специални центрове. Метапсихиката няма нищо общо с психиатрията. Може обаче да има отклонения в начина на познанието, както е при едно медиумство. То може да бъде отричано в достоверността, но не може да бъде отричано като феномен, защото по същина съществува – контактност има и тя е безспорна за всеки, който, малко или много, я осъществява. Достоверността на информацията може да бъде оспорвана, защото няма начин да се проконтролира кой и с какво храни медиума – с истина или измама. И винаги съм казвал: могат да ви кажат девет истини и една „добра“ лъжа, която да срине всичко, и обратно.

Така че метапсихозата и метемпсихозата като методика на работа са малко различни, но са явления на странстванията ни. Специално в египетската наука преселението на душата може да стане и в животинското царство, а след примерно 3 000 години отново да се върне при своя Озирис и да започне еволюция на по-висшия си свят. Така при тях душата познава повече живителността на телесното тяло (без да е лишена от рационалността си), но не и висшия духовен свят. С това метемпсихичната наука на египтяните се различава от съвременната идея за прераждането. Идеята за преселението на човешките души в животинско царство е изповядана след това и от Питагор – нещо, което не е вярно по същина. Изходният лъч на душата във формацията човек е последната му възможност да бъде двояк още. Отработен е лъчът, по които се извежда човекът, а след това връщане?! Не! Може да се нихилира душевността, но не и да се върне в животно. Това е и малката грешка на Питагор, по-скоро – непопълнена виделина от знания. Предварително съществуване на душите и Платон по-късно вложи в своята философия. Знаете, че Християнството пък като официално изповедание не приема в своята метафизика прераждането, въпреки че е било изповядвано и едва Четвъртият и Петият Вселенски събори го отхвърлят.

С тези няколко бележки върху творбите на Хермес, ние навлизаме в друга сфера на неговото учение. В египетската хронология на Манетон епохата, в която Хермес дава посвещение на Египет, се нарича Царство на боговете. Тогава се вграждат в битието на нашата Земя основите и знанията за Царството на боговете или царствената наука. (Разбира се, доста от тези тайни са пренесени от атлантите.)

Представете си какво знание е оставил Хермес, за да може да се каже, че този, който го е усвоил, той е в Царството на боговете. Така Хермес дава едно огнено начало – той е Словото и Светлината.

Като нравственост учението на Хермес оставя идеята да не се търси удоволствие без щастие – когато идеята за сладострастието се махне от идеята за възпроизводството. Да се отнеме пулсацията на сладострастието, за да се освободи идеята за развитието! Това е тезата: Удоволствие без щастие, щастие без наука, наука без мъдрост няма!

• Една наука, която ни запознава със света на външното, ако не разкрие тайната на закона, вложена вътре в нея, т.е. мъдростта, вложена за развитието и съвършенството – тя е наука без щастие, тя е наука без мъдрост.

И затова често се слушат много кипри (това е хубава българска дума – означава наконтени, красиви) неща, в които липсва мъдрост. Мъдростта е специално вътрешно сияние, вътрешно откровение – не напън на мислещия да формулира нещо, което нито е гениално, нито пък е прозрениe. В душите си трябва да запалим огъня за мъдрост и да приспим чувството на елементарно щастие.

И така, при посвещението жрецът казва: Само онзи, който е свободен, може да освобождава. Само онзи, който заповядва на себе си, може да заповядва и на другите. Какви велики тайни е оставил Хермес! Ако робът ви освободи, той ще ви сложи в своите граници на робско мислене – той няма сладостта на размерността на свободния. А вие може да заповядвате и в заповедта си да умъртвите личността. Който заповядва на себе си, съхранява личността си и остава в изява, затова може да заповядва и на другия!

В своята нравствена теза и в своята космогония Хермес оставя и идеята за безсмъртието като идея за освобождаване от бремето на плътта на природата, а това фактически дава идеята за Възкресението.

Знаете за противоречието в историческото битие (което се разграничава и в съответните науки), за диспропорциите между естествените науки и религиите (нещо логично, но не е допринесло много за развитието на човешкия род). Поради тяхното разделяне тогава в Египет се появява и идеята за вграждане на т. нар. окултни знания, които се проповядват само на посветените. Нещо повече – изрично е казано, че знанието на посветените се предава само устно и че онзи, който издаде тайна от тези знания, се наказва, дори със смърт.

Ще разгледаме това, което в Египет се е вършело като метод на посвещението и се нарича път на посвещението или път на изпитанията.

Пробуденият дух винаги търси огнище, търси утроба за проява. А това огнище и тази утроба е Материята. Нейната манифестация е плод на вибрацията на Духа. Затова са правени и храмовете. Човекът в своята външна страна издига храмове, издига своите триумфалности, защото светилище трябва да има всяка душа – тази Изида в нашето тяло. Храмът е потреба Материята да приюти пулса на будността, за да се направи посвещението.

Много са известните храмове, които са издигнати в чест на различни божества – с оглед да се захрани или съхрани даден принцип. Храмът на Афродита, храмът на Меркурий, храмът на Зевс... – това е съхранение на принципи, а вътре се вършат посвещения! В древна Тива е имало храм на Амон с огромна зала, наречена хипостилна – залата на колоните. В залата има десет колони, невероятно високи. Какъв е този дух, който обитава храма и извършва своите посвещения!? Само въображението може да допълни тези тайни.

Голям храм е имало и в Мемфис (столица на Египет). В него са въвеждали в посвещение фараоните. Знайно е, че самите фараони са били велики жреци, който са усвоявали тайното знание – божествената наука. (И ето защо един Моисей става син на фараоновата дъщеря и получава обучението си във фараоновата наука – посвещения, които след това го правят онзи, който извежда еврейския народ от робство.) След посвещението, след като излиза от благодатта, от храма, посветен вече, фараонът е бил носен от дванадесет военачалници на големия му щит. Отпред са вървели дванадесет млади мъже, които са държали на възглавница скиптъра му – знак на власт. Дванадесет воини там са носели на щит посветения. А в една песен в Източното Православие се пее възхвала на Божията майка именно с думата „дориносимая“ („дори“ значи „щит“). Това е велика благодат, която впоследствие и византийските императори са получавали. Виждате – нищо ново не са казали нашите векове. Така че когато са носели византийския император на щит като представител на Бога тук, на Земята, ясно е откъде идва идеята.

Това е било външното зрелище, което очите на хората виждат, но тайните знания още ги няма. Тях ще ги търсим в страниците на „Книга на мъртвите“. Тази книга е едно вътрешно откровение, един извод от виденията на Хермес. Тя говори за пътешествията, за странствуванията на човешките души в задгробните селения и се е слагала под главата на мумиите на фараоните за назидание, за пътепоказване. Задгробната душа в този път вижда своя свят и започва изкупление. Спира се първо пред една горяща област (като в посвещенията) и така се пречиства нейната обвивка. (Тези, които са запознати с астралното поле и пътуванията на човешката душа, знаят за това.) Среща се със злия лодкар. (И досега се изпълнява обичай на мъртвия да се сложат няколко монети, за да плати и да премине през Стикс.) Застава пред 42-ма земни съдии. (Известно е, че още 40 дни душата обитава Земята преди своето възнесение, 40 дни обикаля своите земни поселища. Не мога да кажа тези два дни откъде са взети, но 42-ма са при тях земните съдии.) Пред тях човек вижда всичко и отговаря за всичко. След като съдиите са казали своето, идва оправданието пред Тот, т.е. пред Хермес – това е неговият висш причинен, духовен свят. Там трябва да се получи оправданието и решението, разбира се. Най-сетне влиза в преобразяването и в светлината на Озирис. Ето идеята за Преображението, което е последно. И в земните дела на Христос ще намерите преди Разпятието Му Преображението. Това са части от „Книга на мъртвите“, с която са обозначени стъпалата или вратите, през които човекът трябва да премине от своя земен праг до небесния си храм.

По пътя са сложени знаците, които трябва да ориентират човека. И това е съвсем потребно, като се започне от възпитанието му да усвои знания, които да го освободят от неговите вибрации в света на сомата, физиката; след това в света на желанията; и накрая в света на ума, за да влезе в Божествения свят. Ето защо иницирания го водят от света на външния храм до вътрешното посвещение, показват му илюзорните огньове, за да видят каква е неговата устойчивост по отношение явленията или какъв е неговият познавателен процес.

А вратите на вечния храм на тайното знание се пазят от статуята на Изида. Тя седи пред тези врати и на коленете си държи затворена книга в размишление и съзерцание. Лицето `и е забулено (оттук е и изразът забулената Изида) и там има един надпис, че никой от смъртните не е повдигнал нейното було. Забележете, седи и държи на коленете си затворена книга. В Откровението на Иоан е казано, че тази Книга – Книгата на Живота, е със седем печата. Само съзерцанието и жертвата могат да я отворят. Хилядолетия стои забулена, хилядолетия никой не е отметнал това табу. Така че идеята за отбулването на Изида е наистина много древна и човечеството е трябвало да бъде подготвено, за да му се открехне тази тайна. Дойде време и се написа вече книга „Отбулената Изида“. Вековете дадоха достатъчно вътрешна зрялост, небесата – достатъчно щедрост, човекът прояви достатъчно смелост, за да може да погледне образа на Изида.

Пред вратите на това светилище на тайните има два стълба – червен и черен. Червеният стълб е възвисяването и изкачването към Озирис. Черният стълб е заробването, това е нашата материя, нашият черен ковчег. Възвисяване и заробване – ще ги намерим и в кадуцея на Хермес (двете змии); ще ги намерим и във всяко наше самосъзнание, че сме Дух и материя. И ако човек даде превес на това, което го заробва, той е от слабите. Този, който не може да надмине този праг, той умира за прераждане – силният умира за безсмъртие!

Когато ученикът е доведен до това състояние, до този праг и види своята забулена Изида, се поставя една седмица между грубостта и пълното мълчание. След тези изпитания той се взема от двама неокори, т.е. помощници, които го водят до вътрешните врати на светилището, като минават през коридори със статуи, мумии и скелети. Стигат пред нисък коридор и го оставят с една запалена лампа. Всеки от нас може да надникне в своето пътуване и всеки може да познае оная малка лампичка, която тук, на Земята, ние наричаме съвест, а горе – духовност или святост на нашата душа. Водени сме докъде ли не, през какви ли не коридори и все пак никога не спираме и тази малка лампичка свети у нас. Ето фигури, които са били жива реалност за посветения, за да събуди у себе си пламъка на своята лампичка, който той трябва да превърне в една голяма лампада, за да няма страх от невидимото. И тогава неокорите се връщат обратно – дотук те могат да доведат ученика. И в мохамеданската религия е казано докъде архангел Гавриил може да заведе Мохамед; и в средновековието е казано от Данте Алигиери: Вергилий ще го води из царството на мъртвите и чистилището, но в рая може само Беатриче да го отведе. Какво показва това – че тези, които носят известни посвещения, могат да повторят тайните, само че с нови културни средства.

От това място посвещаваният пропълзява на колене в ниския коридор. Тогава чува – „Тук загиват лудите, които са пожелали наука и власт.“[15] Значи трябва човекът да е готов за великата наука и за овладяната власт. Защото власт, която можете да приложите в злосторство, и наука, от която можете да направите черна магия, убиват. Това като ехо се повтаря седем пъти. Но ученикът трябва да върви. Постепенно коридорът се разширява и достига до стръмна стълба. Тя го отвежда до кладенец – кладенецът на нашата душа, кладенецът на всемирната, незнайната тайна, в която всеки е пускал своята кофа. Това е дълбочината на нашето прозрение в душата ни и всеки, който капчица е взимал от този кладенец, за да услади своя живот, е пускал пак кофата си и ще я пуска хиляди пъти. Но нека не живее с оня смут, че няма черпало, с което да даде на Великия да пие вода. А Той рече: Аз имам жива вода. Точно този кладенец на нашата жива вода Христос изведе и показа на самарянката. Точно така е учил един Хермес своите ученици: Влезте дълбоко в своя кладенец, изведете от душата си знания, за да пиете от живата вода и никога да не ожаднеете. Това е науката за дързостта!

Този, който е издържал, е тръгвал по друга стълба, която ще го води неспирно нагоре, докато стигне до галерия със стенописи, където са глептирани образите на Великите. Това е, което ние наричаме музей на астралните тела. Там Великите посветени наблюдават всяка душа и когато тя сложи върху своя лик запалената лампичка, те `и казват: „Ела!“, и я повеждат нагоре. Затова е казано в окултната наука: Когато вие сте готови, ние сме при вас. Всеки казва: „Хайде, дай ми“ – не, те знаят кога.

Тук пастофорът, т.е. пазителят на свещените символи, посреща ученика с поздравление за издържаното изпитание и му разкрива тайната на символите. На всяка стена има фрески, под тях – букви и числа. Двадесет и два символа (числото 22 е първата тайна в нумерологията) – това са абсолютните принципи и универсалните ключове, които, употребени с волята, разкриват извора на мъдростта, дават силата. Тук тези принципи се отпечатват в съзнанието на човека. И тогава, когато то се връща, ги носи, и когато отива – служи си с тях. Затова този, който сънува едно велико преселение в дълбоките пещери на такъв свят, може да се върне с подобен род божественост. Ето защо казвам, че сънят е метод на работа.

Всяка буква и всяко число изразяват един троичен закон – божествен, интелектуален и физически. Например буквата А и числото 1 изразяват в Божествения свят Абсолютното същество, от което е всичко; в интелектуалния изразяват единството, извора и съчетанието на числата; във физическия свят изразяват човека – връх на развиващото се, който ще познае своята същина и ще различи полетата на безкрайността, защото носи способността да се издига и да слиза.[16] Това са двата стълба – червеният и черният, т.е. Инволюцията и Еволюцията!

За Египет Единицата винаги е представлявала първосвещеността, а оттук и първосвещеникът. Той винаги е с бяла дреха, израз на чистота; той винаги е със скиптър – воля на властта; и винаги е със златна корона, което значи всемирна светлина. (Така че когато някой в съновидение види нещо от това, трябва да знае в кое царство обитава и каква благодат му се открива.)

Тук за пръв път ученикът разбира вече същината на нещата. Виждате колко път извървя, разсъбличайки дреха след дреха на преходността, за да дойде до онзи момент, когато има не само зримостта на очите, а знае същината на света, на буквите и на числата. И оттук учителят го води от Изида към колесницата на Озирис, т.е. към Небесния свят, който ние наричаме Божествен. Извежда се към звездността, към вечното, което е короната. (В Кабалата се казва, че над сефиротите стои короната.) Тогава пастофорът му казва: Знай какво означава короната! Всяка воля, която се съединява с Бога, за да прояви истината и да върши правдата, още в този живот става съучастница на Божествената власт върху същества и неща – тя става един свободен дух. Това хората трябва да усетят – този докос, който ги прави свободен дух, а не мержелеенето и себевъзхищението от евтини измами, че са големи духове. Ето защо не така всекидневно се слага корона, не така всекидневно се е давал лавров венец на хората на изкуството. Трябвало е да се усвоят всички тайни, които са в състояние да преобразят човешкото тяло; трябвало е да се отварят онези канали, които да приемат духовната енергия, с която човек изгражда света на идеите. Трябва да минете през идеята за Сътворението, за да може в обратния процес, когато водите стигналия до физическото поле ваш брат, да му покажете подстъпите на едно слизане и пречките на едно изкачване.

После пастофорът отваря врата, зад която гори огън. През него трябва да премине ученикът. (Знаете, че в митологичните науки семето на Огъня е в основата на Сътворението.) Тук, разбира се, се появява страх, естествен за човека – как ще влезе в огнените пламъци. (И Моисей се стъписва пред горящата къпина.) Тогава пастофорът казва: Сине мой, смъртта плаши само извратените натури. (Аз пак ще спомена, че преводът не е точен; по-скоро би било „слабите натури“.[17])

• Човекът ако няма съзнание, че е безсмъртен, винаги ще живее със страха на своята мимолетност. Затова всяка религия говори за безсмъртие.

Но идеята за безсмъртие не е още плът от плътта – ето защо школите събуждат в човека безсмъртното, за да няма страх от горящото смъртно. Щом идеята за безсмъртието е така властна във всички религии и така ясна в жизнеността на този, който е имал път в идеята на Сътворението и познава еманацията на Сътворителя си, тогава не може да има съмнение в обратното връщане. И в такъв случай добре е да се каже: смъртта плаши само слабите натури – онези, които са пред състояние да загубят своята духовност или да ги освободи духовността; онези, които могат да родят съмнение; или онези, които могат да бъдат наречени и невежи. Невежеството не е само признак на неусвоено богатство в ума, то по-скоро е липса на будност, отколкото на знание. Защото може да има много усвоено знание и да няма будност. Тогава естествено по отношение тайната, това е вече страничка от невежеството.

Следва изпитанието с вода. След това водят ученика в пещера (символ на посвещението), в която има и легло. Там той трябва да сподели със себе си преживяното. Двама души го измиват и обличат с бяла чиста ленена дреха.

Този момент го има в почти всички религии. Когато една личност ще излезе пред света, за да даде ново духовно учение (онова, което наричаме духовна вълна), минава през едно кръщение – кръщение във вода, а след това ще бъде низпослан Светия Дух, за да се каже: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение. Това измиване е една потреба – потреба не на физиката (защото всички се къпят), а на душевните, на мисловните, на астралните ни изяви. Какво каза Иоан Кръстител на Христос – Как ще Те кръстя!? Аз имам нужда от кръщение – не Ти! (Значи: „Ти си достатъчно чист, за да те кръщавам!“) Но Иисус му отговаря: Свърши делото си – за да остане потвърждение на всичко това, което науката на покръщението е искала, т.е. да мине през умиването и обличането с бялата дреха.

След този ритуал оставят ученика с думите: Почини си и чакай началника на жреците.

Тогава идва тайната на колелото, което го има във всички религии. Пред зрението на посвещавания минава то. Там са двете полярности – добро и зло. От едната страна е Херманубис, духът на доброто, и от другата – Тифон, който е духът на злото (да не ги наричаме богове). На върха на колелото между двата духа седи сфинкс, който държи меч. Това е, с което трябва да се събуди оверижената мисъл и нединамичната още воля на сфинкса. Това е онзи меч, с който апостол Павел казва, че се е препасал – словото Божие, с което отива да събужда света.

Така ученикът е изведен до най-великото изпитание: идва жената във всичкия `и разкош, с чаша питие – причастие или блудство. Жената-избавителка и жената-прелъстителка. Това е изпитанието – дали ще докосне чашата със своите устни, ще загуби всичко и ще се върне в робството, или ще отмине всяка съблазън и в нея – жената, ще види майката, в нея ще види творящата. (В египетската митология Земята е оплождащото начало, а не Небето, както в другите митологии.)

Ако не се изкуши, йерофантът му казва: Ти победи! Тогава дванадесет неокори с лампи го заобикалят и го завеждат в светилището на Изида. (Ето пак дванадесет – дванадесет воини носеха фараона, дванадесет млади мъже го предшестваха.)

Така ученикът преминава изпитанията, за да има аромата от розата на гръдта на Изида, за да може след това да отметне булото на Изида и да влезе във Вечно Непроменящото се.

На дъното на храма Изида стои със златната роза на гърдите си и седмоъгълна диадема, а в ръцете `и е нейният син Хор, възкресителят на баща си Озирис. (Различни могат да бъдат интерпретациите за розата. Едно е вярно – че тя е символ на лотоса, на хилядолистника. И в индийската митология се разказва за един диалог между боговете – кой какво цвете ще избере. Оказва се, че са сгрешили, след като не са избрали розата.)

Тук новопосветеният дава клетва пред Изида, че ще пази мълчание. Сега вече той може да каже, че е брат на посветените и обитава света на истината. Дотук е посвещение за себепознание – това е да се прекрачи прагът! Той трябва да влезе в лоното на божественото знание, да се освободи от превъплъщенията – и смъртта да е път за знанието като елемент на Възкресението. (Така че идеята за Възкресението не е нова. Колкото и да ни е близко Християнството, трябва да признаем, че не е нова.) Възкресението е наука за живот! И затова съм казал, че Възкресението не е състрадание към човека, а идея за Живот. А живее само Бог!

Но преди да се устреми към небесната Изида, ученикът трябва да изучи, да познае земната Изида, т.е. антропогоничната (човешката) наука. Това земно знание трябва да се победи, но то не е още последният осветителен акт.

Когато на ученика се позволи да мине и това знание, тогава той иска да знае истината. (Виждате колко е дълъг пътят, за да се роди копнежът за истината. Ние я използваме като понятие, прилагаме я като етична норматива, а оттук се ражда нейната релативност и нейната понякога смешна приложност.)

И той пита: Ще ми бъде ли позволено да узная, да помириша розата на Изида и да видя светлината на Озирис? Отговорът е: Не зависи от нас. Истината не се дава, човек я намира в себе си.

Оттук е често спекулацията на някои, които мислят, че техните идеи са истина. Имало е такава тайна: истината трябва да я намери в себе си човек, но когато тя е неизмеримо малка спрямо Божествеността, нека я пести за собствения си живот.

И тук ще разберете защо Христос с всичката Своя посветеност, когато Го пита Пилат що е Истина, отминава въпроса. Но преди това той каза: Само Истината ще ви направи свободни. Ето – и Хермес е сложил за нея знаци. Но кога трябва да бъде открита и дали трябва да бъде дадена? Ако трябва, казват жреците, лотосът да цъфне, ще цъфне. Работи и се моли!

Това може да бъде подкрепено от думите на Гамалиил, казани пред Синедриона, когато искат да съдят учениците на Христос: Ако това учение е Божие, ние няма да го спрем; ако то е човешко, само ще се разпилее. Ето това е тайната. Не само предреченото – предреченото може да дойде от устата на посветения – но и онова, което Творецът е сложил в пазвите на Сътворението през кои етапи и как ще мине... – неведоми са пътищата Божии. А търсенето – ще стане от нас! Ora et labora! Молитва и работа! Затова един от принципите в окултните системи, както казах, е: когато вие сте готови, ние сме при вас. Искането не бива да предвари възможността за приложна готовност и да ни създава настроение на неудовлетвореност.

Така ученикът извършва една бавна и пълна метаморфоза на своя земен „аз“, готов на жертвопринос. (Колко път е извървян, за да може да се каже на една Голгота: Прости им!)

Никой не е отишъл при Озирис, преди да е минал през смъртта и Възкресението. Човекът не може да избегне смъртта и душата не може да се отрече от Възкресение! Ето другата врата за посвещението – смърт и Възкресение! А и Иисус казва на учениците Си: Никой не може да отиде при Отца Ми, без да е минал през Мене. Затова отново въвеждат ученика в подземията, този път в зала, крепена на четири стълба, поставени на сфинксове. Тук е саркофагът. За да изживее светлината на Озирис, ученикът стои три дни в гроба. Той трябва да преживее смъртта, за да живее възкресението! Идеята за възкресението е една дълбока мистерия – мистерия човешка и мистерия всемирна.

Тук, в този гроб, в този саркофаг, иницираният трябва да надделее уплахата и да стигне до прага на Владичеството. Така, победил всичко, ще се докосне до Изида и тя ще му каже: Аз съм твоята сестра – тук е единството на душите – аз съм божествената ти душа и този свитък е книгата на твоя живот. В него има изписани страници от твоето минало и бели страници на твоето бъдеще. Свитъкът – Книгата на Живота! Двадесет и четирите старци не смееха да вземат Книгата на Живота със седемте печата, за да я отворят и да имат тайната `и. Но Христос, който е Великата помазаност, Агнецът, само Той можеше да разчупи печатите! И наистина ги разчупи!

Последния праг, който трябва да мине новопосветеният, лежал в саркофага и изведен от Изида, последния праг, който трябва да надкрачи, е да бъде въведен от йерофанта в обсерваторията на храма. Какво е храмът – човекът; какво е обсерваторията – нашият хилядолистник. В тази обсерватория първосвещеникът разяснява на ученика виденията на Хермес, които само устно се предават.

Тези видения са описани в част от книга, която е наречена „Поамандрес“ (андрос – човек). Тази книга е изведена в Александрийската школа.

Хермес „заспива“ след дълги размишления върху произхода на нещата, тялото му се вцепенява. Така той изпада в екстаза и неговият дух минава в безпределните полета, за да види всичко, за да познае чрез Върховния разум това, което желае. Там той чува един глас, който го вика. Кой си ти? – пита Хермес, уплашен от Целостта и Безпределността, която усеща – Аз съм Озирис.

Когато си в светлината на събудения хилядолистник и когато видиш своята форма там някъде оставена, идва великото питане: Кой си ти? – Аз съм Озирис, Върховният разум. Какво желаеш? – Да съзерцавам Източника на съществата, да позная Бога.

Представете си каква неограничена дързост е това – да иска да съзерцава Източника на съществата, т.е. това, което ние наричаме Бог! И той наистина го прави. Тогава, когато поискате да гледате Твореца си, трябва да сте на такова ниво, че да не изгорите. Всеки, който е пожелал, без да е имал готовност, е пламвал, ставал е пепел.

Една тайна иска да открие Хермес – иска да усвои пространството между Бог и Неговите творения, иска да носи звездите в ръцете си! Представете си дързостта, но също и много добре овладяната и дадената му от Бога тайна. За да имате дързост, трябва да имате тайна. Подбуда, която се мени с времето, не може да роди дързостта.

Хермес е облян от светлина и вижда формите на всички същества, вижда огнените езици и дълбините на небесните висини. Той се издига заедно с тях и вижда пространството, вижда звездното небе.

Но когато го питат: Какво разбра?, отговаря със смирение: Нищо още. Значи има нещо, което е останало зад възможността човешка – това, което винаги ще наричаме Вечност. Но му е вложено доброто внушение, за да може да има нова дързост, че ще научи всичко.

Добре, ще го узнаеш и разбереш! Ти видя Онова, що е цялата вечност, казва Озирис. Светлината, която видя, е Божествения разум, който съдържа всички неща и носи образеца на всяко същество. Тъмнината е вещественият свят, където живеят земните хора. Огънят, който видя, е от дълбините на Словото Божие. Бог е Баща, Словото е Син, тяхното сливане е Животът.

И така, Божият разум в човешкия път ще даде този великолепен, очертан път, който и Христос посочи на човечеството: Аз съм Пътят, Истината и Животът. И точно когато усвоява това, точно когато победно може да рече: Аз съзрях света, Хермес казва нещо странно, но напълно реално: Аз не виждам вече със своите телесни очи, а с Духа! – ето извода за безсмъртието. Тогава Озирис му отвръща: Дете на праха, защото Словото вече е в теб! Можете ли да си представите в толкова далечни, недосегаеми за нас времена какво са знаели и каква пътека на посвещения са вървели хората – О, дете на праха! Словото е вече в тебе – това, което един Иоан Богослов пише в евангелието си: „И Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.“ (Иоан 1:1). Това е, бих казал, победа на безсъмненото. Събрано е преходното с вечното! И тогава предостатъчно доказателство е, че ние, макар и в своята последна вибрация на Духа – физическото тяло, сме безсмъртни. А няма религия, която не вещае това. И методът или пътят е екстазата, а не, което разумната логика и експериментът могат да ни донесат. Те в земната наука ще ни послужат, за да удовлетворяваме ума, искащ доказателства, но в духовната наука те нямат приложност. Така се пише битието, което ще остане като център в душата на всекиго, за да знае, че то няма свършек, защото има Извор Несъхнещ.

Хермес, пожелавайки да види пътя на душата, отново изпада в екстаза. Тогава пространството се губи. (Димчо Дебелянов в стихотворението си „Миг“ казва: „И нямаше там ни пространство, ни време...“ Изумителна духовност, която за съжаление, не е отбелязана.) Той се вижда на върха на една планина и казва, че земята е тъмна и гола – нещо, което знаем от книга Битие: Дух Божий се носеше над водата, а Земята беше безвидна и пуста. Ето изначало присъствие на Сътворението. Е, тогава странно ли е, че тези Духове могат да кажат, че са сътворители, че Христос може да каже, че е сътворявал света? Тогава ние наистина бихме разбрали израза в книга Битие: Да сътворим човека! Защо? Защото са в наличност духовни принципи и сили. Ето – тези, които са спрели да гледат с очите си, а гледат с Духа, те са и участници в Сътворението на света.

Овладял или царствено стоящ над всички планети, Хермес чува Озирис, който му казва да повдигне очи нагоре и да види. И той вижда седемте сфери, седемте полета, седемте небеса над себе си. Всяка планета е придружена от един дух, един гений. Това са седемте Логоса, които ръководят планетите. Всяка една от тези планети или всеки един от тези гении има свое предназначение, а оттук и самата планета със своите енергии разгръща у нас съответен принцип и формира едно от седемте ни тела. И затова когато ги разглеждаме в астрологията, когато ги разглеждаме в зодиакалните им предназначения, ще видим, че те отговарят на структурата, вложена още в Сътворението.

Така Хермес вижда седемте области, видимото и невидимото, седемте лъчи, светлината на единния Бог. Но иска да види всичко, иска да види как се извършва пътешествието на душите на хората през световете. Тогава Озирис му казва: Виж как светлинното семе пада от Млечния път в седемте кълба. Това са зародишите на душите. Те живеят като леки пари в Сатурн, без грижи, без щастие, без познание. Падайки от сфера на сфера, се обличат във все по-тежки дрехи, докато стигнат до физическата плът и се сдобиват с нови телесни чувства, с жизнености и енергии, които ги отвличат, които ги далечат, дори до забрава, от небесния им произход. (Тогава можем да кажем защо може да има безбожие.) И така, тези души минават през скръб, любов и смърт в своя земен затвор или в своето земно тяло.

Ето един въпрос, който има малко по-приземен характер. Хермес пита: Душите могат ли да умират? Във фаталното слизане или в някои по-специфични случаи душите умират, отговаря Озирис. Душите са дъщери на Небето. Ако се загубят обаче в материята, божествената искра у тях се завръща в етерните области като атом без живот, а душата се обхваща от вихрушката на грубите елементи и така тя губи своята възвратност. Най-хубавите души – продължава Озирис – живеят на Слънцето, най-могъщите на Сатурн. Някои от тях се изкачват до Отца, защото самите те са творци. Ето пак тезата в книга Битие: Да сътворим! Защото там, където всичко свършва, там всичко започва и това се извършва вечно за нашите измерения. Седемте кълба, взети заедно, образуват една схема. Това са Мъдростта, Любовта, Справедливостта, Хубостта, Блясъкът, Науката, Безсмъртието.

Ето това е видял Хермес, казва йерофантът, когато предава тайната на учениците. Видял е великия закон за единството и че един органичен закон управлява света на видимото, Троичната единност, Словото на Светлината и Божествената статичност.

Втората част на това видение представлява Божествеността в динамика вече, т.е. деятелността `и, видимата и невидимата Вселена. Седем сфери, свързани със седем планети, са символи на седемте принципа, на седемте различни състояния на материята, на духа, на седемте цветове.

Това е, разбира се, за нашата еволюция. Влизайки в състава на галактиката, много повече могат да бъдат, но в Сътворението, в което ще мине човешка битиейност, са определени седем планети, седем сфери. През седем планети ще премине нашата физика, нашият астрал, нашият ментал, нашата монада и т. н. Това повтарям – нашата планета със своите култури, които ще разгръща, ще погълне и формира своите същества и своята плът от седем принципа с техните енергии.

Всичко това научава ученикът. Йерофантът му казва, че той вече принадлежи към възкръсналите. Пътят е избран, трябва да се изкачиш до Чистия Дух – Възкресението и след петдесет дни Възнесението – Отивам при Отца Си (както каза Христос).

Помни, продължава йерафантът, че съществуват два главни ключа в науката. Първо: външността на нещата е като тяхната вътрешност; малкото е като голямото; нищо не е голямо и нищо не е малко в Божествената власт. Вторият ключ е: хората са богове смъртни, а боговете са хора безсмъртни.

Аз възкръснах като жив Бог и стоя в редиците на боговете, казва ученикът. Това е дързостта, това е право на победителите. Така душата е, която побеждава, когато няма грижи и когато свещеното масло на любовта в нея не привършва.

Хермесовото видение счита чистотата на Духа като пълен израз на откровението и основание за Възкресение. Това е вложената възможност на човека да събира и да пръска своята материя. Така идеята за безсмъртието става безспорна. Човекът не може да се надмогне лесно, но човекът не е лишен от свобода да изяви Бог в себе си.

Това Божественият син Хермес даде като страница в битието на човешката история. И този, който е знаел да слуша, този, който е получил знанието, трябва да прилага една от етичните повели, една от аксиомите на Хермес: Знанието, както и богатството, са предназначени за употреба! Значи носи се един дълг – да употребите знанието, да употребите таланта, който ви даде господарят. И знаете, че Питагор тридесет и четири години скита в Египет и във Вавилон. Когато е готов, великите йерофанти решават пътя му: „Трябва да отиде да даде знанието!“ Тези огнища, от които, разбира се, възкръсва винаги фениксът на тайните знания, това са целели – да пратят посветените по света, както Христос каза на учениците Си: Пращам ви по света. Идете и благовестете!

Това е давал Хермес Трисмегист – царят, законодателят и жрецът. Едно е да бъдете господар на посвещението, друго е да го направите достояние (защото за човека ще бъде закон) и трето – да осветявате с посвещението, което се нарича жречество. Ето така Хермес е останал в историята на най-великото – Бог!

 

Ваклуш

Да носите белега на избраничество не е съблазън, а отговорност.

Храм се прави от душевна будност и духовна щедрост!