Плотин

Старанието не е да бъдеш без грях, а да бъдеш Бог!
Плотин

Ще посветим разглежданията си на една изключителна личност, която става родител на голяма окултна и, разбира се, философска школа – Плотин, родоначалника на Неоплатонизма. Той не е като Хермес син на олимпийски бог, в когото трябваше да видим човека[16], но е олимпиец, величина, която наистина е божествена в историята на философията и в духа на човечеството. (Плотин на гръцки e Плотинос, с ударение на първата сричка. Когато едно име е дадено, трябва много внимателно да се следи за ударението, защото ритмиката отключва енергията. Така че този, който иска да си вземе енергия, ще трябва да го произнася Пл`отин.)

За Хермес трудно можехме да изведем земна биография (знаете, че той беше син на Зевс и на нимфата Майа), но онази дълбока диря, която беше оставил, наистина го вгради за вечни времена в съзнанието на човека, в човешката история. Той беше богът-човек, слязъл от Олимп. Обратно – Плотин е човек, отгледан на тази земя, кърмен от нея и без да е бог, възкачил се със своето учение, със своето прозрение до божествените олимпийски върхове.

• Хермес – богът, искаше да каже на човеците: „Вие сте мои братя и сестри“, Плотин – човекът, каза: „Ние сме равни на боговете!“

Една от основните тези на Плотин е: Старанието не е да бъдеш без грях, а да бъдеш Бог! С тази душевна благодат, която даде на света, той си отреди да бъде наречен, както казах, човекът-олимпиец, човекът, който стана бог – със своето въззрение, със своята метафизична теория, със своята нравствена доктрина. Нещо повече – в последните си дихания, в часа на преселението си, вярвайки в прераждането и изпълнявайки божествената си мисия на Земята, той казва: Нека Божественото в себе си слеем с Божественото във Вселената. Фактически това е оста, около която прави своите денонощия и отчита своите сезони неговата доктрина – Божественото в себе си с Божественото във Вселената! При наличието на една така определена субстанциалност за Божественост не можем да бъдем изумени, че той извежда: Вие сте синове Божии! Вие сте Богове! Вие сте Бащи на боговете! Никой не беше направил такава градация на вложените в човека възможности. Щом има това виждане като концепция, логично е тогава цялата му доктрина да е в оста на Божествеността.

Тезата, че Плотин е човек-бог, не е нито спекулация, нито въображение, а една реалност от това, което той остави, само че я извеждам по начина, по който той знаеше да мисли. А Плотин мислеше чрез интуицията – великото, голямото, което даде в световната история на философията и религията. Затова го наричам олимпиец – олимпиец по същност, по въображение, по вдъхновение, по откровение!

Плотин казва: Вси неща са вредом и всяко нещо е всичко. А това като златна нишка в окултните учения стои и в метафизиката е подчертавано – всичко е във всичко и няма нещо, което да е вън от това всичко. Има тогава и пълна логичност с тезата Божественото в себе си да слеем с Божественото във Всемира.

Първом ще дам частица от биографията на Плотин – това, което ни е оставила историята в отделните фрагменти. Той е роден през 204 или 205 г. сл. Хр. в град Липокол в Египет. Счита се, че родовото му дърво носи римски произход. Умрял е в 270 г. в Кампания.

Плотин започва да се занимава с философия на 28 години. Числото 28 на познаващите окултните сфери и пластове говори много. Това е четвъртата седморка на кръговете, когато с промяната на нашите тела става пробуждането на големия, духовния свят в човека. Тогава му се предназначава и определено учителство. (Освен Учителите с мирово предназначение, които създават световните религии, има и учители – наричам ги школски, които подготвят известни среди и оставят трапезен хляб на човечеството.) Безспорно, предназначен за такова дело е бил и Плотин – да дава пробуда, търсейки своето ключе към ковчежето на непреходната мъдрост. Той е носил в себе си духа на неудовлетвореност – посещавал е различни школи, различни философски проповедници, но не е можел да намери нещото, което да го накара да надкрачи това, което светът вече е дал.

Разбира се, по това време, макар и в заника на еладската философска мисъл, Атина продължава да има своите школи на философи, една Александрия все още е школа на мистичното. А и през съзнанието на хората минава една нова духовна вълна със свое Божество. Наистина светът още е в езичеството, още е в многобожието (почти до IV век), но Христовото учение е един ветрец, който вече говори за единобожие. Разбира се, преди това човечеството е имало докос с юдейската религия, но тя не е излизала така агресивно вън от границите на Иудея, а само някои преселници в известни други държави са легитимирали единобожието. Христовите апостоли, ученици и следовници са разнасяли Учението Му по света, даже без да имат опорна защита в еврейската държава.

И така, най-после Плотин среща една личност, белязана в историята на философията и на религиозното мислене, която го кара да каже: „Да, това е, което съм търсил!“ Всяка душа има свое място в едно съзвездие, в друго – не, там само блещука, не свети цялостно. И точно това един Плотин успява да осъществи след дълги скитничества – да срещне своя учител Амоний Сакас. „Сакас“ значи „хамал“ и е наречен така, защото е бил отначало обикновен работник. След това той изявява вътрешните си дарения и божествените си качества в търсенето на помирение между душата и тялото. (Както виждате, целият древен свят, и най-вече Близкият и Далечният Изток, не е бил нито миг свободен от идеята за единство между Дух и материя – оная стълбица Иакова от Земята към Небето.)

Амоний Сакас дълго време не се занимава с нищо друго освен със скитничество. За мен този род хора са от белязаните авантюристи – авантюристите, които основават нов свят и които не могат да бъдат удовлетворени от богата кухня или трапезни улици. Това са просто неудовлетворени, смели хора. Сакас е имал такова обаяние, че от вси страни, ако мога така да се изразя, се стичали ученици да слушат неговите проповеди. Възгледите му са нещо средно между идеите на Платон и Християнството. Тук трябва да споменем, че Амоний Сакас е бил голям привърженик на Христовото учение, а после един от най-върлите му врагове. Затова и в концепциите на Плотин в началото ще намерим едно избистрено отношение към Християнството, а след това, също така едно отдръпване. Най-белязаните ученици на Амоний Сакас, освен Плотин, са били Ориген и Лонгин (Дионисий Касий).

Лонгин е една изумителна личност в областта на философията и богомислието. И той отначало е бил християнин, а след това става противник на Християнството (в схващането за приложението на нравствените ценности, които опростяват Христовото учение). Той е преподавал в Атина и в Сирия. Бил е и един от големите дипломати на времето си. Станал е за известно време министър на палмирската царица Зиновия. В 273 г. е убит.

Ориген – другият голям ученик на Амоний Сакас е роден през 185 г. и починал в град Тир през 254 г. Той също така – като белязан и като Христов ученик – е обиколил почти всички големи държави (Арабия, Палестина, Гърция, Рим) с интимната мисъл на вътрешното си посвещение и задача на служение.

Каква непреодолимост за духовно величие и растеж са носили в себе си тези хора, какво ненаситно бродничество, какво, бих казал, пилигримство на душите! Може би цивилизацията ни лиши от хода на краката ни. Тук слагам не социално-гражданското ограничение, а липсата на жажда за знания, заменена от удовлетворението с информация. А тези посветени са ходили в Арабия, в Месопотамия, в Палестина, в Гърция, в Рим, но са ходили с краката на Ахила Бързоноги, а не със самолета, от който нищо не виждате и в никакъв пристан с никого не се запознавате. (Затова нямаме дири, от които можем да извадим семена, семена на мъдрост и съпоставки.) Ние не можем с прискърбие да не констатираме, че нямаме зримата радост от тези ахилесови крака. И наистина голяма е болката очите ни да не могат да видят, а само да имат книгата. Тези бродници, тези пилигрими преди хиляди години са търсили своя Бог, своя нравствен път и своето служение!

Цивилизацията има своето достойно място в културата и историята на нашата планета – тя даде телевизията, радиото, книгопечатането, но в същото време постепенно ни лиши от знания, като ни предостави информация. Често казвам, че когато паметта се умори да помни, тогава една пулсация задвижи ръката, за да напише азбукито. Разбира се, човекът не може (макар че той е същата космична памет, която я има във всяко нещо) като Слънцето в един миг да освети цялата космичност и да я познае. Огряват ни само няколко хиляди светлинни мозъчни единици и те не могат да ни върнат всичко, що сме сложили. Ще дойде време човекът, който има над десет милиарда мозъчни клетки, да ги освети, но засега ръката ще упражнява своето действие (а над нея е работено почти 5000000 години).

Вярно е, че мисълта е безверижна, но непобеденото наше желание е верига, по-тежка от верига на крака. Желанието е, което ни сковава; потребността е, която ни принизява. Ние не дадохме криле на Духа за духовна наслада, а бремето на времето ни доведе до всекидневие и от всекидневие не можем да познаем празника. Това е бедата, която трябва да надделеем. Един празник може да победи голямото всекидневие – а тези пилигрими са имали един нестихващ празник. Ето как са съжителствали световното знание, религия и философия.

И така, Плотин се отдава на единадесетгодишно школуване при Амоний Сакас. Виждате какво значи да нямате земно притегляне, когато имате звездни блянове – 11 години го следва!

Един Питагор 34 години скита из домовете на посвещения в Египет и в пленничество на Вавилон, за да изгради своята душевна цялост, мистична посветеност и едно ново учение, което след това в школата си успява да приложи. Шест века преди Христа, т.е. девет века преди Плотин, човекът наистина има нуждата от 34 години посвещение. Но при наличието вече на Християнство, на една усвоена и приложена мистика, при наличието на утвърдената философия на Елада, на вече изявени мистични школи, при наличието на един апогей на персийския мистичен дуализъм, на египетската и на вавилонската теургия, безспорно че 11 години са предостатъчни за един Плотин.

След тези единадесет години обучение, четиридесетгодишният Плотин решава да се запише доброволец в поход към Индия, предвождан от император Гордиан III. Една мечта е имала неговата неудовлетворена душевност – да посети Индия, за да получи нови знания. Значи и той е имал съблазън, която не е могъл да надмогне – че познавателният процес може да стои отвън, а не че знанието е у нас. Този копнеж на Плотин не се осъществява, защото походът се проваля. Тогава той поема за Рим, за да разнесе носеното от него знание (това, което казах и при Хермес – когато посветеният получи вече своя знак, когато вземе жезъла, когато сложи седмоъглената корона, трябва да отиде да даде).

Там той основава Александрийско-Римската школа, в която разгръща своята голяма метафизика, своята философия, своите закони. Плотин разработва с най-изтънчена усетност Платонизма (затова и учението му се нарича Неоплатонизъм, т.е. нещо ново от Платоновото учение) в една съпоставка, в една тенденция на съпровод с Аристотеловата диалектика и психология.

Много често във философията учението на Плотин се характеризира като „еклектично“, т.е. той е взел идеите на Платон; взел е и ентелехията, духовната същност в учението на Аристотел; взел е това, което Амоний Сакас казва за субстанциалността – че Вселена и човек са божествени, привнесъл е и елементи от стоицизма, от учението на Филон Александрийски. Но никой не може да не се съобрази с това, което времето ни е оставило, защото този, който ще открие нова формула, трябва да има някаква основа. Приносът на Плотин е в това, което той даде като система на познанието. Познавателността му донесе какво е дадено, а неговото свръхпознание направи нова школа.

Тази богата душевна палитра на Плотин се дължи не само на неговото посвещение в тайнствата (явно е, че младежкият му копнеж да мине границата и да отиде в Индия е намерил своето удовлетворение в някои от египетските пирамиди – изследователите считат, че Плотин има посвещения в мистериите, казва се още, че е усвоил и науката за чудесата), най-същественото е, че той има посвещение вътре в себе си. Но Плотин си е самобитен, той си е единичен, защото има различия и с Платон, и с Аристотел, и със стоиците, които по друг начин са схващали света на отвъдното.

Разбира се, нищо чудно няма в това, че е упрекнат в еклектизъм. Големите могат да бъдат упреквани, но не и отречени. Упрек винаги ще се намери, но не може да бъде отречен сложилият едно зрънце, от което след това, както Христос казва, ще поникне клас, който ще има тридесет, шейсет, сто. А мерилката, с която се оценява, е съзнание на относителността. И затова казвам, че за гения законът е верига, а за развиващия се – парапет, който го пази да не падне. С тези парапети социалните съзнания еволюират, еволюират нашите тъги по онова, което сме считали, че е било най-хубаво – тъги по миналото, траур по миналото. А Плотин донася нещо ново и нарушава. Той казва онова, което Христос беше рекъл: В стари мехове ново вино не се слага!

Като един от най-тънките интерпретатори на Платонизма Плотин се опитва да създаде град по образеца на политическата доктрина на управление – нещо, което е възжелал в душата си и описал в трудовете си Платон (негова идея е, че държавата трябва да се управлява само от философи). Разбира се, и Плотин претърпява крах. Идеята за една държава като концепция, като доктрина, даже като мистично виждане, от което можете да направите реалност, е едно, а съвсем друго е йерархията на възможностите, които може да приложи една етнична или социална група, и предназначението на човека в принципите на еволюцията. Защото вие можете във въображението си да родите най-красивото, но то да е нереално, когато не го видите като възможност, която човечеството носи в йерархията на вложеното. А този, който познава еволюцията, знае изворните начала и отточните води, които в голямата река на божествеността се смесват и омърсяват и снижават чистотата на едно виждане.

Антей, гигантът от митологията, можеше да бъде победен само от онзи, който го вдигне, дори на педя, от земята – тогава губеше силите си. Голяма част от мислителите, когато са в своето вдъхновение и въображение, не докосват земята, затова и някои от желанията им, безспорно, ще се сбъднат тогава, когато еволюцията изгради друг човек. Тя ще го направи – това е нейното предназначение, но изпреварата може да изхаби много сили, а това е, разбира се, една болезненост. Учудващо е, че някои от прозренията на тези мислители не са отивали по-далеч от метафизичната им вдъхновеност, макар че за тях винаги ще говоря с вътрешна пиететност. Само геният може да види в гения гений и с кротост и смирение да го признае, докато талантът винаги ще завижда. Талантът завижда – това е човешкото, макар и неоправдано. Гениалността е безспорна, понякога в един само израз – някой може да ви каже само един израз и вие да го превърнете в свой живот. Христос е казал няколко фрази, които няма да слязат от сцената на живота, докато свят светува: Обичайте враговете си. Само чистите по сърце ще видят Бога... Тези думи нищо не може да ги смени и триста таланта да се съберат. Гениалността е израз на Мъдростта, талантът – на висшия интелект! Гениалността, осенена от Мъдростта, е, която създава афоризма в човешкото мислене. Трябва обаче да правим разлика между гениалност и Божественост. Много гении в историята могат да бъдат изброени, но Божествените синове са единици.

Така, Плотин има в Рим своята школа. Тя се е посещавала от най-видните дипломати, от най-големите държавници и от най-добрите правници и сенатори. Това е време, когато Християнството няма още своята легитимност на религия, равноправна с другите, но именно тогава е великото кипене, ферментиране на преливащи се доктрини, чисто метафизични и езотерични, които са влияели върху формирането му като догматика и метафизика.

Най-мащабната личност сред големите учители на Християнството, градили мирогледа му, е Ориген. Той е най-мистичният и метафизичен отец на първото Християнство, енциклопедист на предсъборното познание, станало основа на философията на Християнството, един чудак в мъдрости и дълбочини. Според св. Иероним Ориген е оставил над 2000 труда. Едно от най-значителните му съчинения е „За началата“ – може би най-масивният, бих казал, катедрален храм на мисленето в Християнството, една неизбродност в богословието.

В съчиненията си Ориген ревностно е бранел Християнството. Той написва знаменития „Контрацелзум“ – труд срещу римския историк, философ и мислител Целз, който говори с голямо отрицание за християните, нарича ги суеверна секта. Много са странни понякога формиранията и термините, с които си служат хората – да наречеш вярата в Божествеността, в Онзи Безличен, но Единичен Бог суеверие, а да вярваш в каменните юпитеровци, да вярваш в калигуловци, които се обявяват за богове?! Но това е човешкият разум в неговите възможности, това е нравствената таблица, по която човечеството дава преценките си.

Ориген е, който с дързост оспори тезата за невъзвръщаемост на дяволите към Бога в теорията на изкуплението и спасението. Той каза: Всичко, що Бог е сътворил, ще бъде спасено – нещо, което е в противовес на християнската религия, покорна на Старозаветието в тезата, че Луцифер сгреши и вечно ще си остане дявол. (Разбира се, щом има нещо, което няма да бъде простено, който не ви слуша, приписвате проявата му на дявола и след това правите анатема – това е голямата гавра на малкото мислене.)

Ориген, както казах, също е ученик на Амоний Сакас. И ние виждаме наистина светила – Плотин стига върховете на божественото мислене и създава своята теософия, Ориген приема тази странна концепция, че и грешните дяволи ще бъдат спасени.

Въпреки събратството и знанието, което са имали Ориген, Плотин и Амоний Сакас, те се разделят в поведението си към християнската религия. Амоний Сакас напуска, както казах, апостолското преподаване на Християнството и влиза в остър конфликт с неговите постулати, Плотин се дистанцира, а Ориген тълкува (никой не е направил по-пълно тълкуване на Светото писание от него) Християнството като счита, че то е вярно, истинно учение. Но и Ориген изпада в немилост, защото е вярвал и проповядвал теорията на прераждането. А след смъртта му, на Четвъртия и Петия вселенски събори, осъждайки тази теория, му отнемат светителството. (Само дето не е анатемосан, но се казва, че учението му е ерес и Светата църква и досега го отминава.) Така тези, които бяха в единство в Христа събрани, без да се лишат от Христос, бяха упрекнати, че не са Христови.

Описвам този кръг на съжителство, за да се види какви идеи е имало, в какъв свят са живели тези личности и на какъв трапезен хляб са сядали. Представете си Плотин – философската мисъл го характеризира като един от най-сериозните, най-далновидните, най-богатите мислители; като най-дарения интуитивен дух, облечен в земна дреха. Той е, който стана баща на интуитивната философия. Тази философия ще я видим в по-късни векове ту да класи, ту да бъде покосявана; ще я видим да прекосява средновековието и най-после, в началото на този век, да се сгърне в сърцето и книгите на блестящия Анри Бергсон. (Винаги когато говоря за интуицията, споменавам за Плотин и правя съпоставка с Анри Бергсон, който със своята теория за интуицията отбеляза върха на европейската интуитивна философия на нашия век.)

Ненапразно един от големите немски философи – Паул Дойсен, сравнява Плотин с прекрасно вчерно сияние, когато говори върху еладската философия в нейните три етапа. Първият етап е, когато на хоризонта излизат като утринна зора на културното небе над Елада седемте велики мъдреци. След това идва пладнето – блясъкът на един Сократ, школата, известна и като Академията на Платон, Лицеят на Аристотел. После – заник, но той е озарен от един божествен мислител, едно слънце, достатъчно, за да даде отново зора и път.

Така световната философия характеризира този олимпиец – не бог, не син на богове, а самият той божествен! Неслучайно Плотин ражда мисълта да бъдем богове и тя става негово поведение, негов път. Както в своето духовно изявяване, в своите културни дадености, така и в личния си път Плотин е едно живо смирение, един нравствен образец, един аскет. А аскетизъм значи упражнение, т.е. той е владеел себе си. Не е важно дали сте пустинник, важно е да бъдете аскет, т.е. да владеете себе си.

Но и Плотин достига крайности, които могат да бъдат третирани като недълбочина във виждането му за приложност – въпреки че във философията си изповядва, че материята е еманирана Божественост, той заявява в своето смирение, че ненавижда тялото си. В метафизичното си зрение, в усета си стига до това, което много пъти съм казвал: Нямаме основание да отричаме материята, а имаме задължение да я одухотворяваме, а започва да мрази тялото си?! Това е било една обществена болест, внушена от Християнството като последование на старозаветната теза (в този аспект близка до дуализма) за ненавист към телесното, за отрицание на земното – дело на сатаната, и приоритетност само на духовното. Самият Ориген в своята тенденция за надмога над тялото пристъпва към собствената си кастрация (една от големите му грешки, разбира се), за да се надмогне в пол. Това е една вътрешна концепция на идеологии, които се оформят, а след това донасят немалко беди на човечеството. Полът не се унищожава, като се премахне, а като се освободите в мисълта си! Желанието не може да бъде премахнато с операция. Затова идва стълбицата на методи за възпитание и изграждане, а не омраза към тялото. Ето какво трябва да сложим в душата си – да одухотворяваме материята! Тогава тенденцията – Не е страшно да бъдеш грешен, страшно е, ако не искаш да станеш Бог, е ясна. Как не са могли да я усетят?! (Искам да изградите в себе си поведение на оценки, за да не бъдете смущавани, когато чувате неща, които не са хармония с човека.)

Ето в какво време живее Плотин. А такава грамотност, каквато той е донесъл на човечеството, след това е приложена и свръхизведена до човешкото осезание на Божественост и в Александрийско-Римската школа.

В основата на Неоплатонизма ляга нещо много странно: светът може да бъде познат не чрез органите на възприемането, с които ние си служим, не чрез разума, с който го овладяваме и проникваме в него, не чрез чистите идеи (които ни дава и Платон), а само чрез екстазата.

• Само чрез съзерцанието може да се познае светът. Само екстазата обединява душата с Бога!

Това е основният, крайъгълният камък на храма на бъдещата философия и бъдещата наука за интуицията. Това е, което дава Плотин, за разлика от официалната Платонова, Аристотелова и други древногръцки философии.

Неоплатонизмът има за задача окончателно да промени схващането за двата свята, които Платон, а оттам и Аристотел оставят на световната сцена на философското мислене – светът на идеите и светът на осезаемите неща. Без Платонизмът да е религия, Плотин прави една философия на религията, слага семена на религия. (И затова не е основателно да се каже, че след като се е дистанцирал от проповедността на християнското учение, той се е лишил от Христос.) Той мистически я обагря, той я обогатява с още една възможност за възприемане – не зримостта, която имаме, не огледалното познание, не разума, не дори висшия разум, не творческата воля, а, както казах, екстазата, съзерцанието.

Плотин извършва едно обединяване между Платонизма с неговата идеалистическа страна и Аристотеловото учение. Тогава е имало ожесточен спор между привържениците на Аристотел и привържениците на Платон. Плотин успява в тази тежка борба да застане в средината и да каже, че нито единият, нито другият може да бъде отречен, че те имат възгледи, които ги обединяват, и възгледи, които ги разделят, но и двамата са велики – единият с идеите си за предшествието на душите, другият със своя позитивизъм – нито единият, нито другият не са имали друго, като предмет на мисленето си, освен Бог. И точно тук Плотин сумира, точно тук той събира енергичната духовност на това, което те са дали, или по-скоро са взели от боговете, за да го дадат на човеците. Това съединение е знание чрез екстазата!

• Плотин съединява Платоновото учение за Ероса и идеалистическата диалектика на Аристотел със съзерцанието!

Той съзира двата стълба, които движат и историята, и знанието, и Сътворението: любов и смърт, алфа и омега. Два мита, които ще продължават да бъдат битиейна и тайна, и стимул, и нужда от разгадка – любов и смърт! (Това е била тогавашната диалектика, която за мнозинството още е валидна.) Тези два принципа не могат да се изключат, защото подбудата за любов свидетелства идеята за безсмъртието. А самата смърт, водейки ни в другите полета, дава доказателство, че тленността, за която си правим гроб, не е последен пристан. Засега човечеството ще стои пред гроба, ще стои и пред утробата на раждането, която е знакът на любовта – любовта не като вибрация на страстолюбието, а като пулсация на Сътворението. Защото е казано, че от Любов е сътворен светът и от Мъдрост е неговото движение.

Пак ще повторя – в трети век много големи личности са образували едно съзвездие, на което един Плотин е звезда не, а слънце. Неговите ученици, също така белязани, оставят незаличима следа – най-вече в интуитивната философия. Такива са Порфирий и Ямблих.

Порфирий (ок. 234 – 304 г.) е един от верните последователи на Плотин. Макар че принадлежи на Неоплатонизма, той в същото време е изповедник и на Неопитагоризма. Порфирий оставя един голям труд за живота и дейността на Плотин, озаглавен „Биография на Плотин“. В края на своето дело той сумира творческите изяви на Плотин в знаменитата книга „Деветки“. В нея са включени 54 трактата, разпределени в шест книги по девет трактата. И оттук книгата носи името „Енеади“, т.е. „Деветки“. Именно Порфирий обработва (редактира) ръкописите на Плотин и ги предоставя на човечеството. Фактически чрез него имаме оцелялото от Плотин, от което извеждаме както знанията, които той ни е оставил, така и своите душевни и духовни сили.

Тези шест книги са разпределени по тематичен характер, като носят заглавност, съответна на разглежданата концепция. В първа книга са трактати върху нравствения живот и проблеми. Човечеството не може в своето битие без моралния статут, изведен от повеленията на Висшето същество. Във втората и третата книга се разглеждат проблемите на натурфилософията и космогонията. В четвъртата книга трактатите са посветени на психологията на човека. Петата книга е посветена на невидимия духовен свят, а шестата – на въпросите за Бога. Много интересни неща са дадени в „Енеадите“, концепциално различни от системите на голям брой познати ни философи или религиозни мислители.

И така, Плотин дава тайната за мъдростта, за боговете и възвръщайки духовните начала на Платон, създава, както казах, Неоплатонизма. Разбира се, интерпретаторите ще кажат, че в Неоплатонизма са сложени семена от Платоновите идеи. Но първом Платон нарича учението си философия, а Плотин своето – теософия. (Тази дума е употребена за пръв път от него. Впоследствие хилядолетията връщат отново на историческата, културната и верската сцена теософията – Теософското общество е основано през 1875 година в Америка – но родителят, кръстникът е Плотин.) Разликата е много голяма – докато философията е любомъдрие, то теософията е богомъдрие. Следователно учението на Плотин не е било плод на любовта към мъдростта, а истинско откровение – една екстаза за Бога, мъдрост за Бога. Точно това отделя неоплатониците от другите философски школи.

За Платон истината се намира чрез разума. Питагор чрез математиката и числото решаваше проблемите за света. За него числото е свещено – чрез Единицата, Четворката, Десятката светът се твори и хармонира. Гностицизмът пък тълкуваше енигмите, дадени в Светото писание, притчите, пророчествата, търсейки истината. Всичко това в Плотиновото знание ще го намерим и така ще се дойде до извода, че Плотин само е събрал тези знания. Но така говори обикновената философия, а хората на прозрението не могат да бъдат измамени, защото само неоплатониците търсят истината чрез екстазата, или изстъплението (другата дума, която те употребяват – нека не се схваща като греховност).

Платон приема, че светът има четири сфери, които се разграничават една от друга: на божественото, на идеите, на явленията и най-после сферата на материята, наречена небитие (или на гръцки „ми ом“). Ние наричаме видимия свят битие, но в голямата култура тук е небитието, а битието е в Бога. Този обрат безспорно се дължи на книга Битие. Старозаветието така е казало, но е изпуснато предвид, че в Бог е битието.

Плотин също приема тези четири сфери, но в съвършено друг прилив на съподчиненост и изливност една в друга. Не разделени – тук е грандиозната разлика с Платон – а себеразположени в една концентричност, преливащи от нисшето към висшето и от висшето към нисшето с оглед на възземането. (И тогава, когато нравственият закон за оценка на отпадналите ще дойде, ние ще видим, че Плотин е и по-съвършен, и много по-цялостен.) Четирите сфери на Плотин са: божественото начало, духовният свят в неговата по-нисша сфера, който ние наричаме ментален, психичното (човешкото) и материята.

Така че за мен Платон е посбъркал нещата и за мен това е следствие не от далечината на вековете, в които са живели, а от мисловната му безпътица. А Плотин е получавал знанията си (това пише и в неговата биография) чрез екстазата – екстазата като вътрешно откровение – това, което Христос даваше на учениците Си и което остави на света. Той не правеше нито ясновидство, нито яснослушане, нито екстрасенство, Той просто изливаше.

Според Плотиновото виждане всяка една от тези по-висши сфери храни по-нисшите. Тази същата сферичност я носим и ние – по-висшето не се откъсва от по-нисшето и то е, което го храни. Ние не бихме могли нито един мах, нито един жест на ръката да направим, ако нямаме астрално тяло; ние не бихме родили, колкото и да напрягаме мозъка си, нито една мисъл, ако нямахме ментално тяло – мисълта не е рожба на мозъка, той е само провеждащ я апарат.

С това Плотиново виждане е сложен талвегът, който показва левия и десния бряг на разбирането на общото ни битие.

• Храмът на неоплатониците има три части – учение за Бога, учение за Вселената и учение за Човека. А те и трите са едно, защото Бог е чрез човека, човекът е с Бога, Вселената ги съединява.

Такъв душевен храм всеки от нас носи. В него присъстваме осъзнато или неосъзнато, в него правим своята молитва – или като човеци, или като вселена, или като богове! И дори когато искаме да бъдем само човеци, Бог е пак с нас. И в този смисъл Пиндар (който е почти 500 години пр. Хр.), един от големите поети на Древна Гърция, казва: Едно е племето на хората и боговете. Едно е! И неслучайно поет в превод значи ясновидец. Пиндар не е бил религиозен в този смисъл, който ние разбираме. Той не е бил олимпиец, но като поет е носел прозрение, щом е могъл да каже тази тайна, която и един Плотин ни е разкрил: Едно е племето на хората и боговете!

Плотин и Платон различно тълкуват и нравствената теза. Отделните души според Платон могат да отпаднат, когато са проявили известно отклонение, и затова те трябва да се прераждат. Плотин обаче учи, че самото съществуване на прилив от по-висшите към по-нисшите сфери е вече отпадане. От Божествеността, от духовното ни тяло, от интуитивното ни тяло, от мисловното ни тяло да стигнем до физическото, до планетната ни плът – това Плотин нарича отпадане, Старозаветието – първороден грях, а ние – инволюция. Плотин отдава това отпадане не на индивидуалната блудност, не на дързостта на Ева да яде плода на знанието, а на центробежността, която е във всички тези сфери като космична вихрушка. Приливността между сферите дава възможност за превъплъщение и тогава вече в цялата космичност имаме проява и на лична свобода, и на космична необходимост. Центробежността е, която регулира развитието, т.е. регулира Закона за еволюцията, стимулирана със Закона за кармата. Центробежността е преминаване през различните полета. При нея и личната свобода е необходима, за да сложи знака на развитието, и Законът за еволюцията – като теза за космичната необходимост. Всяка по-нисша сфера е едно логично отпадане в процеса на центробежността и – от духовността до плътта – е едно инволюиране, едно въплътяване, едно материализиране. След това, безспорно, еволюцията ще направи своя обратен ход. Това е центростремителността – връщането към Бога. (Изумително и съвършено, но за съжаление доктринерите още не могат да го приемат.)

Така Плотин не ни обвързва с идеята за лична проява, но не ни лишава и от свободна воля. А свободната воля също може да бъде мотивирана от онова, което Платон признава: щом трябва да се прероди, следователно каузалността е налице като дело на лична воля. Това са знания за големите проблеми, знания, които, за съжаление, не са подадени на човека.

Ето как трябва да разбираме Плотин в неговата изключителна нравствена таблица на най-важния проблем – проблема на Сътворението като слизане, като инволюция, като отпадане, като проява на центробежност, а не като грехопадение.

Неоплатонизмът се различава и в третирането на добродетелите и духовните ценности. Когато разпределя добродетелите, Плотин казва така: Най-нисшият стадий за една добродетел, това е да се стремиш да живееш без грях чрез придобиване на гражданските добродетели.

В Платоновото виждане нравствените и гражданските добродетели правят човека – в еволюцията на нисшето към най-висшето винаги ще имаме известна неудовлетвореност, винаги ще имаме известно прекрачване прага и тогава можем да кажем, че имаме простъпък на грях, но това се надмогва с придобиването на добродетел. Докато мисълта на Плотин за греха беше – не е важно дали си безгрешен, важното е да станеш Бог. Човек не бива да е поощряван да не се пази от лоша постъпка, но религиите много зле са приложили греха – като верига за социална сигурност.

Втората категория на добродетелите, в стремежа ни да се върнем към Бога, е катарзисността, очистването. Това е да принадлежиш само на резултатите, които могат да свържат душата ти с родителя ти – Бога. Нисшия свят ние можем да го надмогнем с придобиването на добродетели, но в по-висшия се работи за освобождаване на душата от връзките на раждането. Следователно катарзисът е потребност, през която, минавайки, ние си издействаме свобода в закона на раждането.

Третата категория е теоретичната или умствената – когато се работи с интелектуалния свят (светът на идеите в Платон). Тогава човек усвоява силата за свобода, силата за повдигане на своята душа, за придобиване на една природна висша сила или на собствения си духовен свят.

Четвъртата е парадигматичната или поучителната. Това е, когато учително се дават знания за истината като същност и битие, знания, които облекчават съзнанието за развитие или събуждат идеята за отвъдност, идеята за далечния път. Тази поучителност е едновременно с това и енергия, и знание, което разкрива истината за съществуването. Радвам се, че там е казано така, защото винаги твърдя, че ние съществуваме, а не живеем още. И Христос го е казал в Своята тридумност: Аз съм Пътят, Истината и Живота. Трябва човек да е минал Пътя, трябва да е осъществил Истината и тогава да каже, че живее. Тази теза е знание за истинското съществуване.

Парадигмата е гръдният кош на човека. А гръдният кош трябва да бъде изправен – не по-малко от петдесет милиона години са употребени, докато хоризонталният гръбнак стане вертикален. Представете си природата колко грижа е имала за нас и с какво пренебрежение ние `и се отплащаме – почваме да лазим – това е ужасно!

И така, според Плотин, който работи в практическите, в гражданските добродетели, е достоен човек. (Така че когато употребяваме думата достоен, за да характеризираме някого или някакви събития, трябва да я преценим с тази философска мерилка.) Този, който работи с катарзиса, е човек с деймоничност. Деймонът е добрият дух (да не го свързваме с демон, сатана), който Сократ толкова старателно пазеше в душата си и го прилагаше в живота си. Той казваше: Нека да попитам моя деймон, моя ангел-хранител. Този деймон му нашепна да каже: Аз зная, че нищо не зная, но вие и това, което аз зная, не знаете; той е, който му прошепва да каже на своята Ксантипа – когато залисал се да разправя за добродетели на своите приятели, тя ядосана му хвърля един леген вода: Благодаря, жено, не бях се мил тази сутрин. Подобно име се порече и на съпругата на Толстой – нарекоха я модерната Ксантипа. Но деймона щом го имате, не се страхувайте от ксантипите.

Този, който работи с умствените, идейните начала, той е вече бог. Преценете! И ако някой няма страх да стане бог, нека знае с какво да работи. Но трябва да има и вътрешната почит към другия, който работи с парадигматичната добродетел, защото той вече е Баща на боговете.

Това е неизмерима дълбочина в йерархическото развитие като вложена възможност и съдбовна обреченост на човека – освен че е бог, може да бъде Баща на боговете. Затова, винаги когато говоря за Плотин, имам, бих казал, молитвеност в душата си заради това му прозрение. Не е важно дали е приложено, не е важно дали десет души в света са го разбрали. Важно е, че го е родил, а кога ще го разбере човечеството, това е отделен въпрос. Трагедията е, когато няма раждане, а не когато някой иска да го затули или убие. Защото роденото не се убива и никой не може да го убие – Христос го свидетелства с Възкресението Си.

Тази схема служи и се познава и усвоява чрез това, което наричаме екстаза или откровение. Екстазата е най-висшата форма на познание. Вие може да имате висш разум, може да имате интуиция, може да имате и голяма любов, но вътрешното прозрение, което се нарича откровение, като метод се постига само чрез екстазата. Това е изпадане в едно особено състояние и разбира се, няма да закъснеят хлевоустията, че Плотин е имал припадъци на епилептик. (Няма да говорим за средновековието, когато изпадналият в транс е бил обявяван за демоничен. Католическата църква ги обявяваше за вещици и им отнемаше не дрехите, а душите. Караше ги да се разкайват, да си купят прощение и да се отричат. Това е не да ви унищожат тялото, а да ви купуват душата. А Христос беше казал: Не се страхувайте от тези, които ще погубят тялото ви, а от тези, които ще погубят душата ви.) Никой не усети обаче, че Плотин има връзка с боговете – той говори за богове и дава нравствени правила, които са изумителни и неказани в света. Безспорно, човечеството не може да бъде винено, защото вложена е в него една таблица, която то, така или иначе, ще научи. Но както в своя растеж детето започва от първото отделение и свършва до последното, на човешкия род е дадена тази стълбица – да започне от това да е достоен човек, след това да има своя деймон, после да бъде бог и накрая да стане Баща на боговете!

 

Ваклуш

 

Вечността е безспорна само ако има Живот!

Животът е цялата плътност на Богоосъществяването.