Неоплатонизъм

Нека боговете дойдат до мене!
Плотин

Предстои да разгледаме учението на Плотин, наречено от официалната философска мисъл Неоплатонизъм. Това учение, в което се долавя оттенък и на религия, роди думата теософия – понятие, направило във вековете свое голямо дърво, а теософия значи богомъдрие; за отлика от философията – обичта към мъдростта. Различието е много голямо, защото всички философски системи наистина дават това, което като метафизика е родилната теза за света, дават и своите системи за нравствено поведение (своята аретология, както е казано в древногръцката словесност), но богомъдрието, теософията, откри много повече. Тя посочи възможността човекът, с вложената в него искра на Божествеността и ходения от него път в историята, да извърви още един – този на вътрешното съзерцание, инициирането, или както се казва: пътят на посвещението. Неоплатонизмът ни открива предимно същината – ноуменът вместо феноменът, не само докосването, а екстазното вживяване за познание на Бога.Това ни дава Плотин – богомъдрието като метод на работа вместо онова, което нашето мисловно поле, нашият разум, ни открива чрез една обич към мъдростта.

Ще се опитам да представя учението на Плотин, но погледнато с други очи, от друг ъгъл. Както казах, в историята на философията то е наречено Неоплатонизъм. Наистина вложени са в него Платоновите концепции по отношение на битието, за предшестването на душите, за наличието на духовен свят или на идеи, преди да бъдат демонстрирани тук, в света на феномените, но всъщност метафизичната доктрина на Плотин в много основни, принципни пътища се различава от тази на Платон. Мисля, че би трябвало да съществува чистата школа, избистреното учение на Плотин, което се различава от това, което е Неоплатонизмът – една ваза с духовни цветя, оставени от Орфеизма, Питагоризма, от последователи и ученици на Амоний Сакас, от стоиците, Платон, Аристотел, от самия Плотин. Може би този букет е дал на съвременните философи (особено на подчертаната поредица от мислители на ХIХ век – белязаните Хегел, Кант, Хердер) основание да не го нарекат Плотинизъм, както казваме Орфеизъм, Питагоризъм, Платонизъм. Скръбна е тази недалновидност мисловна, защото би трябвало учението да се нарича Плотинизъм, тъй като Плотин е достатъчно себеличностен.

Без да носи предречието, че е олимпиец, без да е син на някой от олимпийските богове, Плотин по духовен размах, по осъществено учение за нравствени и метафизически ценности е наистина олимпиец. Той създаде нов олтар в молението на човешките души, като чертаеше стълбата и стъпалата за съвършенството; подчертано изповядваше прераждането и го бранеше; даде своя „теодиция“ – учение за злото; изнесе и ранжира добродетелите, които човек осъществявайки, се свързва и с божествата, и с Бога.

За Плотин множеството от божества съществува като мислене, но като изповедание той не е политеист. В системата си (както в метафизичното мислене за Домостроителството, така и в приложността) той е изповедник, бих казал, на един панентеизъм. За разлика от пантеизма (учение, което и до наши времена има своите изповедници), според който всичко е Бог и Бог е във всичко, в панентеизма на Плотин не всичко е Бог! Тази разлика искам изначало още да направя, та когато градирам учението му по въпроса за Бога, по въпроса за Вселената и за човека, да се подразбират някои от тънкостите на неговата философия. Все пак Плотин е много по-близо до един монотеизъм и голяма част от неговата метафизична структура ляга в първите страници на християнското учение.

Градивник в първите християнски векове е също така и неговият съученик Ориген. Между двамата – великани и в мислене, и в прозрения – има различия, но и голямо подобие. Волю или неволю, те са носили градивния материал на християнската доктрина (разбира се, съвършено изчистена от светите Отци в Съборите по-късно).

Това са векове II, III сл. Хр., когато т. нар. Старохристиянство е вулканически взрив както за реалностите на философската и нравствената мисъл, така и за религиозните течения, за остатъците от един парсеизъм, за живите още митологии със своите теургии, астрологии, концепции за теогонията. Представете си какво е било през първите три века от Христовото летоброене!

През IV век Християнството, легитимирано като равноправна на другите религия, е вече доминанта. Големи религиозни дейци тогава са светите Отци – Йоан Златоуст, Григорий Ниски, Григорий Богослов, Василий Велики, Атанасий Александрийски. На нас може да ни звучи незначително, когато се каже светия, но трябва да имате предвид, че „свети“ е имало престижността на звание. Ние сега се респектираме от титли като професор, академик, но така е било и навремето, когато се е казвало свети Йоан Златоуст, свети Атанасий, свети Василий Велики. А какви концепции са имали тези хора и какви достойни дискусии са водили!

Наистина това е време на вулканическо клокочене, на вулканическо творчество – нещо, което, за съжаление трудно ще забележим в следващите векове. В едно ранно средновековие ще намерим няколко раждащи се бунтовни идеи. След това идва Просвещението, което е почти разумно материално в лицето на просветителите, родили идеята за деизма, според който Бог създава света и го оставя да се развива сам. В ХVIII век ще намерим вкупом просветители като Волтер, като Жан-Жак Русо, който с едно хрумване – дали цивилизацията не ни е лишила от нравственост, разбуни френската култура.След това в края на ХVIII и началото на ХIХ век ще видим цяла плеяда от немски философи. Тогава проличава разликата между френското мислене, което е по-скоро социално, движено от едно материалистическо зърно, и чисто теоретичното. Френските мислители не дадоха в теорията това, което в един Кант, в един Хегел или Фихте ще намерим – прозрения, разслоения, и то много широки, на метафизиката, на аретологията. Даже ще намерим и онова копие, изхвърлено в особени далечини – идеята за свръхчовека, която Ницше даде (независимо от някои отрицателни негови схващания).

Така искам да навлезем постепенно в много тежката материя на метафизичната доктрина на Плотин, съхранена и доразвита от учениците му Порфирий, Ямблих и Прокъл – една наистина белязана троица във философското мислене. Неговият учител Амоний Сакас беше дал на своите следовници, на своите ученици и възпитаници, клетвеното задължение да не оставят писмени свидетелства както за казаното от него, така и за своето лично творчество; да не свидетелстват с писмо за присъствието на духовни ценности, а да предават тайната на знанието само устно. Това правило е съществувало във всички окултни школи и те продължаваха с векове да го следват. (В такъв случай трябва да изключим мисълта за тщеславието.)

Счита се обаче, че късно в своя живот Плотин е нарушил принципа и е позволил на учениците си да запишат словото му под формата на диалози. (Ориген също е нарушил принципа и е оставил изключително творчество. Неговата книга „За началата“ е може би най-доброто, сътворено в християнското учение.) Затова оцелялото и стигнало до нас намираме в техните трудове. Порфирий ни е оставил най-богатите и най-наситените с разработки на учението му страници. В своята „Vita Plotini“ („Биография на Плотин“) ни представя не само неговата жизнена пътека в социалното, но и творческата му изява в областта на философията, религията и най-вече на мистичността. Порфирий систематизира и философската доктрина на Плотин, събира и може би до известна степен попълва произведенията му и под един надслов „Енеади“ („Деветки“) подрежда петдесет и четири негови трактата – в шест книги по девет. Така броят на трактатите в една книга дава нейното заглавие „Енеада“.

Вън от тези 54 книги има още някои, които представляват източници за културния и духовен принос на Плотин. От други съчинения – от естеството на метафизиката, има само фрагменти и цитати. И трябва наистина да благодарим на неговите ученици, особено на Порфирий, че е успял както да пресее, така и грижливо да запише всичко, за да стигне до нас тази, бих казал, книга на книгите – „Деветките“. В нея се разглеждат проблеми и чисто метафизични, и практично-ритуални, и етично-нравствени. В „Енеадите“ Плотин поставя въпроса за трите същности – що е Бог, що е Вселена, що е Човек?

Що е Бог? За Плотин Първосъществото, Едното е безгранично и свръхестествено.

• Плотин разграничава Едното от света на феномените – То е, Което предполага и битието, и небитието; Което дава познаваемото и познавача.

То ни предлага и Дух, и вещество, което тепърва с еманацията на Духовната безпричинност започва да става форма.

Едното излъчва Разума (света на идеите), а Той – Световната душа. По-надолу разклонението, материалният образ на идеите за Плотин е свят на сянката. Той е реален, но материята не е родена от Бога, а от Душата, която еманира за създаване на света. Така този свят не е божествен. Тук има една троична йерархия в Домостроителството.

Така за Плотин Бог е безграничен, а в граничността е веществото. Това е едно от различията с Ориген, който говори за Бога като за Същество самоограничаващо се, за да може да бъде познато, защото безграничното е непознаваемо. Ето още в ядката, в същината на въпроса стои голямото различие между Ориген, който остава в лоното на Християнството, и Плотин, който в Християнството е един по-скоро богомислител. За Ориген съществуването е вече едно ограничение и затова не ни дава всичката възможност за познание на Безграничното. (Това е близко до тезата на агностицизма за непознаваемостта, която обаче нито единият, нито другият са споделяли.)

Но Ориген има различие с ортодоксалната християнска религия по отношение тезата за Сина Божий – това, което за християните е Втората Ипостас на Бога. Християнската апологетика и теология изповядват един Син – Син, който се ражда веднъж. Ориген ще каже, че Отец никога, нито един момент на Своето битие, не може да осъществява, без да ражда премъдрост – Бог не само е родил Сина, но непрекъснато ще ражда Синове! Това е теза, която явно противоречи на официалната доктрина на християнското учение (макар че то дава идеята за Месия, Който ще дойде и при Второто пришествие). Виждате два полюса в идеята за Синовността. (Разликите са много големи и след това те са в основата на разделянето на пътищата.) Може да се каже, че тезата на Ориген лежи в доктрините за възможността да се раждат Синове Божествени, които ще носят и нови учения – щом има едно непрекъснато раждане на Синове, то, естествено, по силата на това ще има и приносители на нови духовни вълни и следователно на нови нравствени правила и методи за усвояването и живеенето на Божеството.

В такъв смисъл може да се обясни поведението на Юдаизма – макар и да чакаше Месията, не Го прие, защото тази теза не лежи и в старозаветната религиозна философия. Ето колко е голяма разликата и след това – горчивият ` и плод. Неприемането тезата Синът на Бога винаги да се ражда изключва възможността за приемането на Месията. Христос опазва от беда идващите Синове, от упрека, че богохулстват, с думите: Вие всички сте синове на Бога. Така Той освободи от ограничението, причина за престъпление, което е извършило и продължава човечеството да извършва в късогледието си да не приема Раждането. Това наистина е ограничение. (И сега дори, който се отклони или който вярва в друго – анатема.)

Плотин (както Аристотел) приема, че светът е вечен в този аспект, в който говорих за йерархиите му, тъй че процесът на еманирането е също вечен: няма начало, няма край, има вечен произход. Това е обратното, разбира се, на тезата на гностиците, които са смятали, че материалното поначало е зло, и затова са отричали целия видим, зрим свят. Това е беда като социално мислене и като индивидуална възможност. То е протест срещу Божеството, че не е достатъчно божествено. Докато това, че може да съществува неразвитие, не е отричане на Бога!

За Плотин обаче Единното нито има желания, нито има мисли. Не се нуждае от нищо Първосъществото, защото е без форма, без граници. Плотин счита, че личност не може да се приписва на Бога. Това е друга отлика с християнското учение – личностността; тук е разрезът с Триединството, с Триипостасността. Според Плотин не може да се приписва личност на Бога, тъй като тя предполага отличие сред многото. Той Сам съществува, но без качества. Причина е на всичко, но не може да Му се слагат определения. Той е навсякъде и никъде. На Абсолюта, на Необозримостта, каквито и характеристики да даваме, ще Я умалим. Оттук е и оная ценност – да не се дава нито качествено, нито количествено определение на Бога! Много е неудобно, много е ограничително да Му обличаме дреха и да мислим, че е най-разкошната (както си позволяват съвременните духовни водачи да се обличат). Бог нито е мъдър, нито е Любов, нито е Истина – не са Му нужни тези определения. Ние Му ги даваме и се извиняваме, че не Го осъществяваме. А те са дадени за нас и ако можем да бъдем с Любов, ако можем да бъдем с Мъдрост, ако можем да бъдем вечни и безкрайни, ние сме се приближили към Него.

Въпреки всичко Плотин Му дава белези: единственост (ен на гръцки), вечност (протон етион) и доброта (агатон). Но тук Едното трябва да се разбере в смисъл че изключва множество; Вечното – в смисъл че е над временното; и доброта – последна, абсолютна не само в нравствен смисъл и не като последица, а като съвършенство.

Плотиновото Единно не е разпределено във всичко, каквато е тезата на стоиците за Логоса, нито пък създава света чрез творческия акт на Единната воля, която рече Fiat lux, както е в Християнството. Единното излъчва всичко от преизобилието на Своето битие, тъй както Слънцето дава лъчите си, както снегът дава студа, както огънят – топлината. Такава е метафизичната тайна, с която неоплатониците говорят за Бога, т.е. за Сътворителя. И в петата „Енеада“ се казва: „То прелива постоянно и от Неговата преизпълненост се твори всичко друго.“ Затова Неоплатонизмът се нарича учение на еманацията. Разбира се, тук не може да се представи цялата тайна върху това учение, нито цялото знание.

Плотин и неговата школа поставят и големия въпрос що е Вселена. Това е учението за световния развой, за световното развитие. Вселената е развитие на Единичността! Плотин счита, че развитието е двойствено, но в пазвите на Единицата. Единицата е основна. Тя символизира смисъла на сътвореното, във всяка идея може да се види знакът на Единицата. Това е тезата на Питагор (която Плотин добре е познавал и приемал) – че Единицата е битие, че тя оживява и в развитието си прави формата. Първият стремеж, който тя събужда, са силите, които одухотворяват материята. Ето това е Вселената – развитие на Единицата, която вдъхва живота на формата, и след това развитие на самата форма.

Според Плотиновата теория числото се съдържа в невеществеността.

• Всемирното число е било първото от съществата, от което започва роякът на послешното творчество, наречено Вселена.

Първото същество схващаме като Монада – Единица. Така че невещественото – Монадата, е била първата същност. (Затова се бележи Бог с първата буква от еврейската и гръцката азбуки.) Сетне идва движението, което дава пулсацията, за да се изтръгне от материята формата. Единицата ражда Диадата – Двойката. После идва устойчивостта – Триадата, и така се стигна до Девятката, с която схемата за числата свършва (заедно с Нулата). От Десятката започват вече комбинациите, за да се явяват феномени, които съставляват творчеството на Бога. Това, което съставлява същността обаче, е развитието на числото, т.е. Разумът, минаващ в число.

Съществото или Монадата, Вечното, Същността, както и да Го наречем, винаги носи динамизъм, който определя Неговото лице в производството на множеството. То винаги е една енергия. Съществото е забулено число, т.е. Богът, Вечното, Първоизворът, е едно забулено число. А Монадата, когато минава в мисъл-форма, когато стане разум, тогава идва нейното мислящо число, което постепенно слиза надолу. Мислящото число е развитото число, което вече е едно същество (Адам е – когато стана мислящ). Така Разумът формира веществото, вгърнало в себе си идеята. Затова философските системи говорят за идея или за число. Ето колко богата е била древността – тя е имала контакта си със света на идеите, на божествените послания, за да роди такива системи за човека, природата и Бога.

И така, от една страна е стремежът към все по-пълна проява на Силите, оживотворяващи формата, от друга – все по-голямата годност на самата форма да образува в себе си трепета, според силата на движението на Божествения излив, и да се оживотворява. (Следователно материята трябва да притежава, трябва да съдържа в себе си безспорното движение или както теорията на материалистите твърди – няма материя без движение.) И тогава – има съвършеното, но има и недовършеното. Колкото повече вибрацията влиза във формата, толкова по-одухотворена става тя. Така човекът от първичното свое прави подобието Божие.

Началото на Вселената според неоплатониците идва или изтича от Единното. То има и други наименования – Безусловното, Безпричинната причина, Нищото, от което е всичко (в индийската философска мисъл), Единичното битие... От Него се еманира Разумът (Нусът), който създава нашата възможност да сме в света и светът чрез Бог да е у нас. Той е Първопричината, Коренът на съществуванието или на проявлението, който в някои философски системи се нарича Първият Логос. Този Логос – Непроявеното слово, в Себе Си съдържа възможната проява, раждаща света. Чрез това Слово – Корен на съществуванието, произтича Второто слово като проява с две страни – Живот и форма, Дух и материя. Третият Логос е Всемирният ум, Творителят на първообразите.

И в Евангелията ще намерим, че Синът е Логос – Бог, взел участие в Сътворението. Ето йерархията в християнската Троица: Бог Отец, Който е сътворителят, Бог Син, Който е сътворец с Отца Си, и Бог Светий Дух, Който е предпоставката за одухотворяването. В Неоплатонизма тази йерархия е Великата Разумност, Вселенският Ум.

Пет качества притежава Разумът според Плотин. Първо – битие, второ – движение, трето – пребъдване, четвърто – идентичност, и пето – различност. Разумът съдържа идеите, първообразите на нещата, които Платон нарича предшестващи идеи и души (а в окултните науки намираме като прототипове) – това, което в Причинния свят са образите на бъдното идващо. Оттам извират всички същества, оттам идва и познанието ни за предисторията на света.

Тези първопричини, тези изходни начала могат да бъдат наречени предисторически, защото историческо наричаме онова, което манифестира своя жизненост в материята. Плотин счита, че всеки индивидуален предмет в света има своя собствена идея. Може от тази идея да се хване една вибрация и да `и се даде едно наименование. Това вероятно дава възможност на творците върху една и съща предметност да създават различни идейности, да нюансират тънкости. (Много поети са писали стихове за звездите, но когато Ботев казва как сияе небето, съвършено различно звучи.)

Според Неоплатонизма от Световния разум изтича Световната душа, в която са индивидуалните души. (И когато говорим, че човечеството ще премине в една следваща фаза на битие за всемирно съзнание – ето че неоплатониците са го знаели и са го нарекли Световна душа. След като четвъртият център – сърцето, се събуди, човек ще се докосне до тези знания и ще има едно събудено всемирно съзнание, не още на хилядолистника, разбира се.) Тя има един устрем – Божествеността, и в йерархията на Плотин е в Божествения свят. Както Разумът, и Душата има вечно надвременно битие. Тя е безтелесна, на границата между духовния свят и телесната делимост – между Духа като свят и тялото като демонстрация. Затова тя не е така самобитна, както Духът. Впоследствие ученикът на Плотин Ямблих, представител на Сирийската школа, доразвива доктрината на Плотин за Генезиса на света. Единното, Първосъществото, за Ямблих се удвоява – първо Единно и второ Единно, което определя като висше добро. Той разделя и Върховния ум, който е еманиран от Едното, на един мислим и един мислящ ум – Божеството е мислим, а човекът – мислящ ум. Забележете до какви изтънчени схващания по отношение гносеологията, т.е. познанието на света, по отношение вложените в нас възможности е стигнал. (Това безспорно е повлияно от тезата на Плотин за допустимо-разумната душа и приложно-разумната душа.)

Според Ямблих еманираната от Нуса Световна душа също се дели на степени. Сама по себе си Световната душа започва да излива едно голямо множество от божества, които са разделени на три степени: небесни – триста и шестдесет, поднебесни – седемдесет и два, и природно-земни – четиридесет и два реда[3].Следват митологичните богове, а после ангелите, демоните и хероите. Когато говоря за митологичните богове, наричам ги стихийни сили – ето ги в разделението на Плотинизма. В библейските книги открито се говори за ангели, които можеха да съпроводят Сина Небесен; говори се за архангелски, за серафимски чинове; говори се за власти, за престоли, за сили. Ако се поднесат обаче тези йерархии като небесни и поднебесни духове – ето многобожничество, ето езичничество. Това е, защото нямат проникновение в света, който ни заобикаля. Не ставаме многобожници, ако познаваме низслизането на Световната душа и нейните поселения в осъществяване движението от вещество във форма.

Плотин учи, че материята не е пряко творение на Бога, а е еманация на Душата. Въпреки че душата е в Царството на Божествеността, тя е третото слязло. Тогава в идеята ни, че трябва да се върнем с одухотворена материя, Душата няма да може да привнесе такава духовност на материята, че да бъде живот в Бога. Това е недостиг в учението на Плотин, но и другите религии също не дават тази идея. А материята трябва да се одухотвори, пазейки единството на слизането и възземането – това е проблем, който бъдещето няма да доказва, а ще живее.

Платон даже учи на обратното (затова не мога да се съглася с даденото име Неоплатонизъм) – че душата, която е творение Божие, се привлича и временно се заробва от материята, която не е еманирана нито от Духа, нито от Душата, нито е непосредствено сътворена от Бога, а е съществувала наравно с Него. Затова идеите, които предшествуват всичко, от нея формират онова, което наричаме свят на предмета, свят на образа. Така за Платон всеки образ, който виждаме, всеки предмет е образ на идея, и то групова, а не индивидуализирана. Материята според Платон е враждебна на духовното, а това е нюанс за персоналност на отрицателността, която в аретологията се нарича зло. Това не може да бъде прието! (Разбира се, тези, които го изповядат, го защитават.) Материята не може да бъде отречена, който и да я е създал!

За Плотин във всяка отделна душа се проявява и цялата Световна душа. В четвъртата „Енеада“ е казано, че както Световната душа, така и индивидуалната, имат способността не само да са едновременно в цялото тяло, а „и в неговите части се намират все като цяло“. Оттук все пак следва, че материята в своя обратен знак може да бъде одухотворена, макар и да е плод на Световната Душа, а не на Духа (както Плотин твърди).

Последната форма на битието е материалният свят – светът на крайно несъвършеното според Неоплатонизма, светът само на сетивното. Материята е без качество и е безформена и ако тя не бъде обладана от пулса чрез движението, не може да има форма. За отлика от философията на материализма тя тук не е самобитна. Материята е причинност или източник на зло, но тя е създадена като едно необходимо условие за възникването на света. В такъв случай тя е едно продължение на Бога. Злото за неоплатониците възниква от несъвършенството на нисшите стъпала на световната стълба на развитието, които създават несъвместимост със съвършеното (и затова трябва да бъдат подчинени на доброто). Това несъвършенство се дължи на множествеността, в която минава Единството.

Плотин обаче много дълбоко е вникнал в тайната за присъствеността на злото не като принцип, а като проява на непълно развитие. Според него злото не е нещо субстанциално, не е нещо реално, а само един недостатък – липса на добро. Така Плотин стига много близо до идеята, че злото е нееволюирало добро. Той говори за един недостатък още, за една ненаправена стъпка към доброто – нещо, което е голямо достижение и времето го беше затрило. И оттук отрицание на физиката, отрицание на материята без идеята за одухотворяването (Плотин не застава на тезата за одухотворяване на материята и тук според мен нещо не му е достигнало), без нашата отговорност, че тя трябва да ни съпроводи в Божественост – това, което Христос с Възкресението Си засвидетелства. Човек трябва вече да се освободи от страха, че принципът е, който съществува, а не възможността да надделеем „злото“ с еволюцията си. Не бива да се лишаваме от вложената възможност да бъдем богове, за да се освободим от онова, което ни води надолу. Безспорно, във всички генезиси Духовното ще бъде Светлината, а материалното, като израз на несвършеното, недоведеното още до духовното, ще бъде тъмнината. Спорен е въпросът в различните религии и школи за вложената възможност една тъмнина да премине в Светлина, че злото съдържа в себе си потенциалната даденост да еволюира. Същото Ориген постави за изгонените от Царството Небесно – падналите ангели – той единствен от светите Отци каза, че те могат да получат своята прошка и да се върнат в лоното Божие.

Това са тези, много дълбоки, но и трудни както за обяснение, така и за извеждане чрез доказателства. И винаги съм се учудвал, когато се търсят доказателства за недоказуемото. А Плотин е открил метода да се знае незнайното. Той, както казах, въвежда в световната мистична мисъл термина теософия – богомъдрие. И то може да се усвои не само като метод на работа, но като присъственост на знанието у нас чрез екстазата. Чрез нея изпадате в своята същност – Божествеността, за да сте съпричастни с Божеството.

И така, ако школата на Ямблих развива идеята за Сътворението, по-късно в Атинската школа, на която ръководител е Прокъл, се доразвива и тезата за злото. Прокъл не смята материята за нравствено зло – за него тя нито е принцип на злото (въпреки че при Плотин има такова оцветяване), нито на доброто, а е индеферентна.

Откъде идва злото, е един от най-дълбоките въпроси, стоял пред човека. Той има своите философски обяснения, има и своите религиозни концепции. Бил е предмет на смут за големи мислители. Почти всички философии се занимават с този проблем, който за зла участ никой не е решил. Така например Лайбниц създава своята „Теодиция“, за да обясни може ли Бог да бъде лош, а Кант възкликва: Щом злото не може да бъде възмездено, а доброто възнаградено достатъчно, аз вярвам само в нравствения императив в себе си и звездното небе над себе си. Има, разбира се, и лична оценка – всеки човек според своята йерархия дава преценка на онова, което счита за зло. Едно страдание за някого е зло, за друг е опит да надмогне онова, което като вибрация на неговата плът му създава болка. Какво са една хулна мисъл или дума – Ако вие кажете на вашия брат „безумецо“, извършили сте грях за осъждане, рече Христос. Виждате колко различно може да бъде преценено – от нравствено и от йерархическо измерение – що е зло.

Този въпрос в християнската философия и наука е много разглеждан. Цялото религиозно знание, цялата апологетика, цялата христология, ако мога така да се изразя, а и всички Отци още при канонизирането на християнското учение водят дискусии как да се намери тайната на злото – дали да му се даде присъственост, равна с доброто (нещо, което дуализмът проповядва), или не. Давани са различни тълкувания, но понеже Християнството приема закона за първородния грях, с него може да се оправдае всяко учение за злото. Не е така обаче в концепцията на Плотин, не е така в концепцията и на един Индуизъм например. Там няма идея за първородния грях и следователно не лежи необходимостта от Изкупител. В такъв случай не може да се изведе тезата, че злото идва от един Бог, както е в дуалистичните религии, и по този начин да му се даде квалификация на персоналност, божествена дори. Разбира се, че това е предмет на религиозни и философски доктрини и тъй като зрението е различно, безспорно и оценките са различни.

Прокъл като Плотин приема познаваемостта на мистичното чрез сливането – като методът е екстазата. Сливането в учението на Плотин се градира в една триада – Ерос, Истина и Вяра.

Философията на Ероса не е това, което улицата знае – не е нито порнография, нито еротика. Има разлика между крилатия Ерос на митологията и ероса на цивилизацията. (Много евтино цивилизацията се извини с божеството на любовта.) Еросът е събудената духовност, Любовта, която подготвя екстазността! Това е преданост чрез любов за сливане, а не възбуда и не плът!

Истината ни доближава до Божествената Първоинстанция, до Първосубстанцията. Когато човек се докосне до нея, той не може да проявява вече съмнение в правотата, защото тя е несменяема. Значи приближаването до Първоинстанцията, до Божествеността, открива страница от Истината. А Истината, както знаете, Христос сложи, без да я обяснява (защото тя ще бъде духовна вълна), в един друг пръстен – пръстена на Свободата – Само Истината ще ви направи свободни. Колко дълбоко, колко точно го е казал! Защото кой може да се доближи? Който няма верига! Който има – ще си стои на стожера вързан и няма да мине на отвъдния бряг.

Само свободният, минал през всички преценки на нравствените изисквания, може да бъде в лоното на Бога. Ето защо неоплатониците са казали: Еросът подготвя за екстаза, Истината доближава, Вярата извършва сливането. Това е една от големите тайни, които те дават за Бога.

Вярата е може би точно това, което Плотин нарича екстаза – именно вярата (която е и връзката ни с Бога) отстранява аргументите на ума за подчинение. Един ум може да се противопостави на подчинението, което изисква дадено религиозно учение, защото той може да намери в него недостатъчно удовлетворяващи го изисквания, може да намери обида, че трябва да колени пред Божеството, докато една вяра не прави тези съображения. В този смисъл нейното пътуване е сливане с Божеството чрез екстаза.

Другият въпрос в Неоплатонизма е що е човекът? Различни школи на философското мислене, различни радетели за човешката добродетел и за човешкото съвършенство, когато са се спирали на този проблем, са слагали ударението върху нравственото начало, въпреки че никоя доктрина не е подминала и сътворението на човека. Нравствени критерии се очертаха даже и в оценката за дадени култури дали са хуманистични, а дори и за дадени произведения. Всяко учение, което има в своя генезис въпроса що е човекът, не може да няма и такива критерии, с които да го оценява. Но дали нравствеността е самата същност?

Когато се дават напътствия, които лежат в основите на няколко учения за възможността за познанието, можем лесно да се извиним, че Бог е непознаваем, но не можем да приемем безотговорната теза, че човекът е агностичен, т.е. непознаваем. В различните метафизични тези, изхождайки от концепцията за неговото раждане – от коя същност той произлиза, ние можем да оценим дали той е проява на същността на Бога в една разумна допустимост да се докосне до Божественото, или е някаква твар. Нека ги разграничим! Дали човекът има еволюционност, или е твар с първородния си грях, както официално се твърди в християнската, и особено в юдейската религия. Но там се изпуска, че еволюцията е вложена в човека, защото е взет от планетната плът (а в нея всички елементи сочат за изграждане), и ведно с това Първоизточникът, или Онова, което можем да наречем Планетен Логос, му дава Своето дихание. Следователно ние имаме възможността тук да различим една, както Плотин казва, велика разумна душевност (Диханието), която се докосва до Божествеността.

Все пак всички доктрини в едно са съгласни – че човекът е проявена същност, разумно същество, надарено със самосъзнание, което има мислене, разбира се, Няма жива твар без самосъзнание, но мисленето, което е реакция за присъствие, е белег на човека (Адам е умът). Всяко същество носи в себе си Бог и няма как да отреагира, ако няма самосъзнание. Отделен е въпросът дали винаги може да го изрази, но фактът е първичният инстинкт на всяко живо тяло – никой безрезервно не приема своята смърт, а отреагира, и това е присъствие на самосъзнание в излива или движението във форма и материя.

Мисленето вече е белег като същина, проява на Словото. То може у нас да определи, че някой ни е дал жизненост. И тогава самосъзнанието има подчертано предназначение – мисълта да Го характеризира, защитава и да Му дава присъственост. Така Бог чрез мисълта е наше знание.

• В Неоплатонизма човекът като същност е тъждествен с проявеното Слово, а като проявление е божествен в една троичност: Пневма – Дух, психе – душа, сома – тяло.

Значи, взета е плът от нашата планета, душевност от Разумността като Всемирност, вложен е Дух (който е Диханието на Отца в термините на християнското религиозно изповедание). За Плотин човекът се състои от умопостижима душа, най-близката до Божествеността (на езика на модерната окултна наука – до Причинния свят), от сетивна душа и накрая от тяло. Главното в Плотиновото схващане не е предметността (защото предметността е противоположната видимост, усвоимото), а единството на субстанцията. Безспорно, човек не е длъжен всичко да приеме, но до финост трябва да довежда вътрешното си знание, за да навикне умът към проницание и боготърсещата душа да дава знание на сензуалната душа. Тогава душата и тялото ни ще принадлежат на нас, а не на стихиите, не на желанията, не на наложителните разходки из лабиринтите на съблазънта. И така, тази троичност фактически ни дава теорията за човека. Християнската църква прави една парантеза, тя има една малко по-странна формула – приема двухотомния човек: Дух и тяло, въпреки че апостол Павел (в посланията си) говори, че човекът е трихотомен – Дух, душа и тяло. Според официалната църква тленното ще отиде в гроба, нетленното ще отиде при Отца, а кореспондентът – душата, в такъв случай я няма. Част от окултните школи считат, че душата е един астрално-ментален свят, който подлежи на промени, докато Духът – не, защото той по същина е Божествен. Духът еманира върху душата своята духовна благодат, а тя вече върху тялото.

Под тяло винаги се разбира планетната плът, твърдото, грубото. Но все пак в Християнството за него се говори като за храм, който е обиталище на Бога – идея, която липсва в доктрината на политеистичната богонаука. Може един цезар да бъде обявен за божество, но я няма тайната, че тялото е храм. В един Юдаизъм също я няма. Казано е в писанията им и особено в псалмите, че човекът е син на Бога, но никъде – че той е обиталище на Бога. И виждате колко много може да се измести ъгълът на преценката за тази материя, която трябва да бъде одухотворявана. Тялото ведно с другите наши съставки като еманация и продължение на Божествеността има обратния знак – на връщане и одухотворяване на материята. Най-простото доказателство беше възможността на Христос да възкръсне, което значи, че може да се събира и пръска материята. Това е въпрос, който подлежи както на преценка, така и на изчаквано развитие. Този, който е Христос – може, но този, който е още само Иисус – не!

Много големи са тези проблеми и разгърнати показват, че Християнството – особено Източното – е изумително богато. За съжаление въпреки тази богата трапеза Църквата не можа да даде свой голям метафизичен, философски, апологетичен или чисто нравствен труд. Това, което е събрано в християнската религия (именно творбите на светите Отци), е така строго дефинирано, че е практически недостъпно. Страхът, че може човек да научи нещо сам, е съществувал в Християнството винаги, особено ясно изразено в Католическата църква. Там до началото на този век беше забранено на мирянина да чете Библията – само кюрето може да чете и да му я тълкува, за да не родял съмнение!?

А човекът е повече от едно религиозно съзнание, защото преди да имаме Християнство, имахме Тотемизъм, Паганизъм, Индуизъм, Будизъм... Дори да не приемаме тезата, че в преражданията си всеки от нас е минал през различни първични религиозни възгледи, като историческо битие и като плът те у нас съществуват. И тук е трагедията на религиите – те със своето хилядолетно присъствие стават след време праг на развитието. И тогава наистина божествена е била дързостта на Иисус Христос да се изправи пред Иерусалимския храм и да каже: За три дни ще го разруша и възстановя; да се възправи срещу стотиците хиляди каменни божества. Това е голяма дързост и точно това и Плотин е направил – възправил се е срещу един паганистичен, политеистичен свят, направил е своето брожение.

Така, тялото според Плотин е един проводник, който има своите разпластявания – има плът, но има и по-тънки невидими тела. (Знанието на този посветен безспорно е било голямо.) Тези тела съвременният окултизъм нарича етерен двойник, астрално и ментално тела, а Плотин – светозарно, светлеещо (звездеещо), бляскаво. Светоозарение – забележете каква тънка характеристика на полето, което наричаме етер и което създава етерния двойник; звездеене – а знаете, че „аструм“ значи светлея, звездея. Плотин не може да не е имал живия опит, щом има докосване до тези тела – екстазата, в която е изпадал (както е отбелязано в неговата биография), не може да не му е давала една трансмисия на физическия, полудуховния (или душевния) и пневматичния, духовния му свят.

В такъв смисъл, когато знаем, че Вселената носи от Единното всичко като сътворение – от цялата небесност до поселника на Земята, можем да оценим прозрението на древните, които са нарекли човека микрокосмос. Значи всичко, що е вгърнато в макрокосмоса, го има в човека. Достиженията в настоящото научно мислене показаха човека в неговия първичен път – показаха, че в ембрионалния период плодът минава всички биогенетични начала от растението до човека. А имало е хора, които са нямали рентген, но са имали очи виждащи и още тогава са го казали. Хермес в пътуването си за Откровението казва пред Великото Божество: Аз не гледам със своите физически очи, аз виждам с Духа си! Ето знаещите как можеха без инструментариума на цивилизацията да кажат преди хиляди години, че човекът е един микрокосмос, да кажат, че е Пневма, психе и сома. Ние отиваме много по-далеч, разбира се, с идеята за Свобода чрез Истина, одухотворяване на материята и сливането `и с Божественото.

Ето как се идва до онези основни, в рамка сложени правила на всички генетични начала – еволюция, инкарнация (прераждане) и иницииране (посвещение). Еволюцията – развитието, боготърсенето, обожествяването, е дадена по безспорен начин в схващането на неоплатониците. И макар че те не дават в цялост учението за прераждането, за тях, и специално за Плотин, Ямблих, Порфирий (както и за Ориген), то е безспорно. Прераждането не е само закон, то е властна необходимост, защото се мотивира от друг закон – от Закона за възмездността (известен още като Закон за причината и следствието или най-вече като Закон на кармата), и от големия принцип на вложеното движение, което обосновава еволюцията. Това е прераждането – формата е тленна, животът е безсмъртен!

„Ония – казва философията на Плотин – които са упражнявали човешките си способности, отново се раждат хора. Ония, които са упражнявали само чувствата си, и особено ония, които са били обладавани от ярост, стават свирепи зверове, тъй щото разликата на тялото (в което те отново се раждат) се дължи на разликата на живота.“[4]

Това е представата им за прераждането, в която има много празноти, но ще трябва да разберем символа, за да не изпаднем в грешката на много модерни мислители-теолози – говорят за символите като за реалности. Прозрението на неоплатониците е било достатъчно голямо, за да знаят, че индивидуализираната същност в душата на човека не се връща в животинския свят, но проявата в нашето живеене на една неовладяна страст, на една свирепост прави човека звяр. Наистина звучи неудобно-смешно, когато в наши дни много теолози, най-вече отричащите Закона за прераждането, нарекоха целия Изток (където изповядват тази философия) езически и невеж. Ако нямаме чувство за степенуване на символите или на изразността, можем да си спестим унижението да изглеждаме смешни пред ония, които имат тайните на знанието.

Ония, които са понижавали чувствата си чрез своята леност, отново заживяват във вид на растения. Ето, символът е много ясен. Кой е основният белег на растението? – неподвижността! Къде е главата му? – в корените! Значи приковани са, в Земята са заровени още, нямат очи за Небето.

Ония, които твърде много са обичали, обичат музиката, бидейки чисти от друга страна, стават (животни) пеещи. Ония, които са управлявали несправедливо, стават орли, ако не са имали други пороци. Ще каже някой: „Защо несправедливост упражняват, а стават орли?“ За да видят отгоре низостта си – защото отдолу не прозира, не се съзира тайната.

Ония, които са говорили без мъдрост за небесните неща, гледайки често към небето, се променят на птици, които винаги летят твърде нависоко – летят из небесния свят, но нямат знание. На много хора им се иска да бъдат птици, а не знаят, че са безмъдри. Колко хубаво би било безмъдрите да се научат да летят на воля! Нещата са много уточнени, стига човек да се освободи от приземност.

Онзи, който се е сдобил с гражданска добродетел, отново става човек; но онзи, който не притежава достатъчно гражданска добродетел, се преобразява на животно.

Но кой се преражда? Това, което се въплътява, не е Духът, защото над него взема връх силата на енергията. А умението да ползваме енергиите, силите, това е голямото ни битие. Те са дадени на нас. Неоплатонизмът е искал да развърже ръцете на духовните школи, за да внесат нови идеи за един идващ нов духовен път, каквото е било Християнството. Разбира се, не всичко от това учение е проникнало в Християнството. Всъщност голяма част от него влезе не толкова под името Неоплатонизъм, колкото с идеите на Платон. Средновековието обаче ги измести с учението на Аристотел. И така дойде жестокостта на „знаещото“ незнание, за да постави Европа далеч от духовните ценности и да я направи цивилизована (за което пак сме благодарни – отидохме и до Луната).

В Неоплатонизма учението за прераждането се приема, както казах, като безспорност и като една реализация не е изпуснат и Законът за възмездието. Затова Плотин казва: Прави всичко, което си длъжен, без да мислиш за плодовете му. Върши го като жертва на Божеството. Христос говори за същото. Много пъти подчертавам некъсаната верига на религиозните съзнания, на духовните вълни, на „невидимата“ звезда Витлеемска да даде нещо ново. Всичко друго като основно битие, като концепция, като метафизика, макар и с известни непълноти, съществува. Прави всичко, което си длъжен, без да искаш плодовете на своя жертвопринос. Колко близост има с думите на Христос: Когато ходиш в храма да принесеш жертва, поспри се и ако имаш нещо с близките си неуредено, върни се, извърши прощението и иди да поднесеш дара.

Ето това посветените са знаели – езикът на тайните, на символите, които са им били завещани. Затова и Амоний Сакас е казвал: Не пишете, за да не излезе тайната. Но дойде време, когато скритото трябва да се направи достояние. Разбира се, ще останат много неразкрити тайни. Затова Христос рече на учениците Си: Има много неща да ви кажа, но не сте готови. Но рече и: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба. Тази будност посветените в Арабия и Индия наричат змия или змей, в Китай – дракон.

Друга символна тайна на тези учения, която ще намерим и в Старозаветието, и в Евангелието, е понятието сърце. Сърцето е това, с което живеем, а Учението е онова, което става втора кръв. А какво беше кръвта – Азът, Азовият представител на земята. Кой знае този символ? Втора кръв, втори аз – на това са ги учили: учението да стане втора кръв.

Неоплатониците имат йерархия на посветените, за която говорят със своя символичен език. Влажни души те са наричали хората, които се женят, мокри души – онези, които се привързват към света на формите на живота. Има и сухи души – хора, свободни от желания, свободни от веригите на превъплъщението. Знаещите тези тайни затова са отивали в пустините – да станат сухи души. Ние имаме една хубава дума – изп`ит. Така се рисуваха и иконите ни – и спиритуални, и одухотворени. Тази йерархия на душите я има във всички окултни учения, разбира се, с различни наименования. Има йерархия на мистичното посвещение, когато човек е свързан с малките мистерии, когато още будността не е цяла – това са т. нар. мисти или спящи, посвещавани в малки тайнства на празник, който се прави на пролетното равноденствие. Те са носили митровия венец и специална превръзка на дясната ръка и левия крак – това са живите ориентири, образци, които са изразявали символите на посвещенията. Има и епопти – гледащи, посветени в големите мистерии, извършвани през есенното равноденствие, когато теченията се сменят и съсредоточеността е вътре в нас, а не вън, не върху разкрасата. Пролетта сама за себе си е достатъчно пъстра и в човека идва игривостта вместо съсредоточаването. (Тези, които имат, бих казал, отговорност в литературната критика и философия, нека, когато разглеждат някое произведение – било отделно стихотворение, било части от даден роман, да отгърнат и видят кога е писано и ще забележат стойността на онова, което е творено от късна есен до дълбока зима.)

Неоплатонизмът не приема вулгарния материализъм, но твърди, че предмет на противоречие и на противопоставяне винаги ще има. Характерното е, че противоположностите като единство на субстанцията са противопоставени. Защо? Защото трябва да има слизане, трябва да има и развитие. Слизането не може да не бъде противопоставено на онази материя, която не е задвижена. И точно тази предметност на противоположностите Плотин ще я нарече привидност.

• Това трябва да усвоим: в реалността да виждаме привидното, за да се развиваме – страданието да трансформираме в развитие. Тогава болката няма да бъде болезненост, а процес на раждане.

И затова ще трябва да дойде приложената добродетел – защото преценката, че развитието е по-различно от страданието, е една приложена добродетел на това, че сме в света. Но не светът е над нас, а Духовността, защото сенките на Божието творчество и Душата, без да изпадаме в отрицание, все пак като битие са сътворени. А екстазата ни въвежда в единство. И затова Плотин има един израз: Съзерцавай Бога! Това създава възможността да бъде упрекнат, че е един мечтател. (Безспорно при наличието на Аристотеловото разумно, рационално начало методът на съзерцанието не може да не бъде счетен за мечтателство.) И Хегел, а и други модерни философи говорят за него като за мечтател – човек на нереалността. Те не родиха философия от Причинността и за тях той ще си остане един съзерцател; за тях екстазата ще се смеси с измамата, със спиритическото явление, а Плотин е много далеч от това. Той е по-скоро знаещият и виждащият олимпиец – Аполон-прорицателят.

Европейските философии го наричаха мечтател поради липса на дълбочина в преценката или просто употребяваха термини, които им служеха за извинение, че са невежи. Какво значи мечтател? Иван Вазов беше писал: Мечтател безумен, образ невъзможен, на тъмна епоха син бодър, тревожен. Чудесно казано за Раковски, човекът, неизмерим като социална личност – и като теоретик, и като приложител. Това ли е мечтателят? Той е толкова реален! Така че когато говорим за мечтателите, ние трябва да знаем дали тази материя, за която те мечтаят, не е по-реална от самата реалност.

Плотин смята, че Нуса е самомисленето, съприсъствието на мисленето, т.е. самата същност присъства в мисленето и самото мислене е една божественост. (И кога Адам стана човек – когато Бог му даде Диханието.) Това ли е мечтателство?! Мисленето е божествено! Представете си тогава едно мислене с крилата на това, което те наричат мечтател, какво е! Тук е голямата разлика с официалната психология, която обяснява мисленето като плод на мозъка (по внушение на материалистическата философия, а дори и на идеалистическата). Не, мозъкът е уред, чрез който мисловността, даже когато е висша, даже когато е божествена, се изразява. В такъв смисъл Нусът е самосъзнание и то винаги ще има изначало своя център в Универсалността. И тогава това, което модерната философия нарича Универсум, можем да приемем, че е Богът в Неоплатонизма. Той ще е единство в съвършенството и Той е, Който създава разсъдъка като цялост и пълнота. И вижте какво определение: Разсъдъкът е едно обръщане към Първоинстанцията. Разсъдъкът е съзерцанието на Абсолютната същност, а не в нашия смисъл на спекулативност от понятия, от възприятия и от комбинативности. Единното е съвършено, без недостатък в себе си. То е изпълнено с Бога и по този начин, казва Плотин, това обръщане към Първото единство, което е било, където сме присъствали, е едно спокойно битие на Абсолютната същност. (Оттук е тезата да се върнем в царството на рая.) Забележете: мисленето е божествено, разсъдъкът е съзерцание на Божествеността. Така се създава кръговото движение – змията си захапва опашката, за да стане съвършенството. Светлината, която обикновено излъчва разсъдъчността, ни дава идеята за Безкрайното. Тя ни разкрива тази негова същност – да се излезе вън от Бога. Но това е сетивна представа. Ето защо казвам – Бог не се доказва, Бог се живее!

Така Безкрайността ни се разкрива във възможно усвоимото, но ние не можем да я преценим с това, което умът ни дава. Тя се разкрива в екстазата. Тогава Бащата, Който е родил вечния Син, и Синът, роден от Бащата, в екстазата са едно. И ние, когато познаем Сина или станем Сина, ще можем, както Христос, да кажем: Моят Отец работи и Аз работя: Аз и Отец – едно сме!

Едното не трябва да бъде самотно – ако стои Само за Себе Си, всичко остава скрито и тогава няма да има форма; Едното се излива, за да се познае в другото, и така възниква формата, която носи пулсация, но не е същина, а за Плотин само Негово отражение. Така Плотин характеризира материята като зло, но зло, което трябва да се развие. Материята, казва Плотин, е небиващото, което носи в себе си образа на биващото. (В такъв случай нямаме ли основание да кажем, че това небиващо трябва да го направим биващо, т.е. да го одухотворим, въпреки че Плотин, както казах, не стига до тази теза. И именно това небиващо – то е в развитието. Както се изразява един поет: В мраморната статуя е вложена възможността, там, в тази форма, е идеята. Мрамор ще намерите, но когато нямате идея, няма да имате статуя.) Това небиващо обаче прави своите противовеси, създадена е формата, идеята е вътре, но материята ще остане винаги склонна към нещо друго, т.е. съществуват възможности да следва нещо. Тук е идеята за свободната воля в Християнството. То употребява в своята метафизика Волята, упражнена за сътворение – нещо, което Плотин не дава. С изключително проницание светите Отци са решили в съответните Вселенски събори проблема за двете воли и за двете естества на Христос – божествено и човешко. И тогава вече е ясно, че когато Христос присъства при Сътворението на света, Той упражнява Волята на Божествеността Си.

Плотин казва: Дейността на душата е движение към Единното. Добро е онова, от което зависи всичко; което дава душа и живот. Душата съзерцава Бог, но казва още, че душата, която съзерцава Бога, може да бъде смущавана. Тук още нямаме зло, но имаме: първи добрини; втори добрини, когато душата слиза в своето осъществяване; трети – когато тайната е забулена. Затова, ако съществува зло, то съществува в небиващото – това, което не е Самият Творец. А кое е небиващото? Материята, която носи образа на Биващото, но не е родена от биващо зло. Така че като образ на Биващото, злото се корени в небиващото. А точно това Биващо, което не е еволюиращо, ще ни го открие вече в небиващото. Виждате една много странна теза: че злото не е абсолютен принцип, но е една независимост от Бога, едно далечеене от Бога – образ, който още не е биващ. Тук има ясно разграничение от дуалистичните системи. В класическия дуализъм (Зороастризъм) има две божества – на доброто и злото. Но богът на злото Ариман е с ограничено време за присъствие. В дуализма на Богомилството лежи безначален и безкраен бог на злото, сътворил нашата материя, сътворил Земята.

Плотин казва: Как познаваме злото? Доколкото мисленето се отвръща от себе си, възниква материята. Материята съществува само чрез абстракцията на другото (макар той да счита, че тя е рожба на Световната душа, тя е сянка). Ако нямаше „другото“, нямаше да има и материята. Така че онзи, който като привърженик на една религия на естествениците (монизма) смята, че тя, материята, в своята цялост прави „causa suae“, храни една илюзия. Според Плотин мисленето търпи противоположното, наречено зло (за Адам – мисълта, чрез знанието дойде противоречието със злото). Ако съществува добро, защо тогава – пита Плотин – е нужно злото? Понеже материята трябва да бъде в цялото, а то се изявява в противоположности и така се смесват Нус и необходимост, т.е. Висшия разум и необходимостта да се манифестира. Ето тази необходимост, не стигайки още до съвършеното, е материя, която е вън от добротата и е храна или израз на злото. Трябва да благодарим за прозрението им, че ни дават това, което можем да формулираме и сега. Ум и необходимост – неотменност на съдбата! Но съдба като Божественост, т.е. като път на Духа! Това е материята – най-крайното от отпаданията. Отвъд нея не може да има нищо – това е принцип. Така започна еволюцията на Адам и се тръгна към победата; и в материята се внесе одухотворяването, за да се освободим от нея.

В биографията на Плотин е казано, че той няколко пъти е изпадал в екстазата, която прави човек родственик на боговете. Има един особен момент в живота му, малко анекдотичен, достатъчно верен, но не и арогантен. Когато негов приятел го кани да отидат в храма, той казва: Защо боговете не дойдат до мене? Разбира се, той говори за ония богове, които са имали езичниците – той вече има изграден Бог на единството! Анекдотът не го унижава, а показва само величието на мисленето му.

• Защо боговете не дойдат до мене?! – така Плотин се освобождава от стихийните богове, а екстазата го сродява с Единствения!

И това е наистина белег на един прорицател във вековете след Христа.

В учението на Плотин, вън от това, което казах досега, има психология, има етика. Върховното освобождение се постига чрез гражданските добродетели. Ако трябва човек да се освободи от природните закони, да се освободи от противоречията, той ще трябва да култивира своята биология, своето мислене.

Наред с тези добродетели голямо значение имат за Плотин и религиозните обреди – като подбуда и като коленопреклонение за мистична взримост и съединение. Не обредът, който е протрил прага на всекидневието, не напрашеното моление, защото (в анекдота) той много добре е показал как се е освободил от дрехата на старото. И затова казвам, че няма религия без олтар и няма олтар без обред! Ето в този смисъл Плотин говори, че наред с добродетелите, които трябва да иззидаме, ние трябва на стълбите да постелем и пътеката на религиозния обред. Тайнства, каквото е Причастието, каквото е Кръщението, не са само видимост, а и йерархии на посвещението и те не могат и няма да бъдат отречени.

По-важното от всичко обаче е мистичната екстаза. Това е, когато изпадате в своето вътрешно съсредоточаване, в своята вътрешна зримост. Апостол Павел в едно от посланията си пише: грабнаха ме и ме въздигнаха до третото небе. Ето друг израз на екстазата, на интуицията. Но дължа да кажа, че има една първична интуиция, тази на нашата биология. Тъй като сме изведени от цялата същност, ние не можем да не носим нейната усетност както като реакция за съществуване, така и като реакция за възможно себеосъществяване. Тази биологична интуиция, този елан, както го нарича Анри Бергсон, трябва да разграничим от онази интуиция, която се нарича будността на Причинния ни свят, изливащ своята духовност и правещ ни мъдреци. Има разлика на усета да се самозащитите и познаете и онази интуиция, която ви излива откровението за мъдрости.

И трябва човек да предоставя на интуицията, първично биологична или божествено излята, да му дава това, което се нарича предсещане, прозрение. А след това мисловната или интелектуална подготовка, разбира се, и лексикална, да изрази. Прозрението е вътрешно виждане!

Първичен усет има, когато не сме обременили ума си да вземе връх над усещането. Мнозина обичат да се хвалят с ума си, но има ум, който богатее от излива на предсещанията, и ум, който, вплетен само в разсъждения, затваря прозорците на прозрението. Това не значи, че човек не трябва да култивира и разширява своите способности. Когато знае, че чрез ума си трябва да взима от мисловността, това му налага да разработи своя апарат, за да стане все по-съвършен, и тогава той е принуден да работи интелектуално, за да направи колкото може по-гъвкав своя мозък. Така че един първичен мозък може да позволи прозрение, но то няма да мине границата на неговата първична мисловност. Тайната е прозрението да бъде равно на откровение. А това е пълна хармония – когато не си пречат ум, сърце и воля (по официалната психология), иначе – когато не си пречат Бог, Човек и Всемир.

И така, ние взехме частици от знанието, които ни остави Плотин с теорията си за Сътворението, със своята схема за нравствени потреби, с отношението си към Вечното и с метода си на познание. Ние имаме поне шанс да знаем, че това, което е съществувало, това, което някога и някъде е било, е възможно усвоимо от нашите душевни сили и възможно приложимо във всяко време, за да можем да чертаем един път към Мъдростта, която е ново духовно пътуване, едно послание, което е вградено, което ни е дадено – това, което беше казал Христос: Аз и Отец едно сме!

 

Ваклуш

 

Битието не се обуславя от нагледността,
а от поточността на духовните ценности!