Възкресението е идея за Свобода и право на безсмъртие!

Човекът с цялата си готовност трябва да даде на сърцето си път, на жаждата си знание и на потребата си истина. Затова в отговорност пред себе си трябва да постави в знание битието, живота и просветлението на Този, Когото нарекоха Син Човечески и Син Божий. Той единствен в света, а оттук и в историята, даде идеята за Възкресението, чието приложение внесе както във всекидневния ни, така и в историческия и духовния ни път. Отделни Учители и божества го бяха осъществявали, но то не беше станало нито учение, нито изповедание на милиони. Никой до Учителя на Любовта не беше дал цялостна концепция за Възкресението като изповед, като път на истина, като даденост за безсмъртие.

• Възкресението е тайна, която всички мистерии познаваха, но само Христос я откри на света – чрез личната Си Голгота и Адамовото изкупление.

И вековете го празнуват, защото е една йерархия в познанието на Вечността.

Колкото и да са плахи и смутени сърцата ни, душите ни тържествуват, че в света влезе този голям празник на Великото тайнство – единствен в световната история по значение. Денят на Възкресението, извършено от Христос пред цялата Всемирност, е едно признание, че Бог е у нас и че ние сме в Него; че Той в хилядолетията е идвал и ние сме Го живели! И трябва да Го видим в себе си възкръснал, да Го живеем с мисълта си, да Го осъществим със сърцето и волята си в потвърждение на казаното: Вие сте деца на Бога.

Затова няма да говоря за традиционното, обикновеното празнуване на Възкресението (с агнето и с другите атрибути на християнската религия), а за Христовата тайна, за Христовото учение, за мистичния и вечно реален Христос. Винаги ще казвам: Възкръснал е всеки, който изживее в себе си един Христос. И независимо дали някой вярва, или не – Синът е едно живяно човечество и една въплътена Божественост! Той е дал идеята за свобода, правото на безсмъртие, което ни прави нетленни за Възкресение. А Възкресението е идея за Живот – йерархия, която човекът може да осъществява. Христос рече: Аз излязох от Отца и дойдох в света, пак оставям света и отивам при Него. Значи Пак оставям света! (Затова казва, че е бил и преди Авраам.) Тази тайна трябва да разберем, това слизане в света и отиване при Отца. Докато носим и човешкия образ, и Божието подобие, което е вложено у нас, ще съществува този конфликт между образа – Адам, и подобието – Христос.

Така че когато говорим за Възкресението, трябва да разберем, че то е идеология, а не обикновеното съчувствие към човека, с което някои обясняват Неговото присъствие за изкупление и спасение. Възкресенският път на Христос е път чертан, белязан със своите пристани, със своите човешки страдания, но и с божествената си предназначеност – идея за Живот! А щом можем да я живеем, тогава ние осъществяваме това, което живее. Но кой живее? Само Бог! Светът от сътворения Адам трябваше да поеме обратно – познавайки закона за доброто и злото, да тръгне към съвършенство, към сливане с Отца. Затова Христос ще каже: Аз съм Пътят, Истината и Животът.

И така ние минахме едно изпитателно обучение, взехме урока на познанието на сърцето. А времето ни готвеше във вековете тайната изповед на знанието чрез интуицията. Това е знанието на Мъдростта, което трябва да потвърди великата тайна Аз и Отец едно сме.

Никой не може да осъществи един живот, преди да извърви един път и прозре една истина. А какъв беше Пътят на Христос? От Витлеемската звезда през планината на Преображението до Голгота; от Разпятието през Гробницата – олтар на човечеството, до най-великото служение – Възкресението. Това е Пътят! И след като е извървян, ще се узнае истината Аз съм възкресението и животът вечен.

Смъртта като идея в борбата за безсмъртие – това е Христос! А Иисус е личността, която трябваше да извърви пътя от Витлеемската звезда до Гробницата. И хилядолетия вече мъже и жени, деца и старци чакат пред отваления камък на Ариматеевата гробница блага вест, чакат, за да свидетелстват за един вечен и несменен път, за един невечерен ден – Възкресението!

Хилядолетия религиите са събуждали съзнанието ни чрез божеството да приемем идеята за безсмъртие и пътя за съвършенство. Това Иисус показа в последните Си присъствени дни на Земята, в последните три дни в гробницата на Иосиф Ариматейски. (Божието пратеничество, историческото предназначение за Всемирност не можеше да има личен гроб.) Този гроб е Светая Светих, откъдето човечеството взема своето причастие за безсмъртие. Ето защо Иисус Христос беше съчетал двете велики тайни – Сина, Който беше живяно човечество, и Сина, Който беше въплътена Божественост – Син Човечески и Син Божий!

Възкресението има символа си в Голгота, която е, както съм казвал, кръстът на Христос – двубоят между Дух и Материя, и черепът на Адам, т.е. човечеството (Адам винаги ще бъде символът на човечеството). Адам придружаваше битието на Христос – обещаното избавление, защото беше тръгнал да познае закона за знанието. И Синовността направи Иисуса роден – роденият Христос работеше в сътворения Адам, за да го освободи! Ето човечеството: от Небето до Земята! Така трябваше Адам – всемирната плът, да бъде изкупен; така трябваше да бъде изведен. И наистина каква надмога човек направи в себе си, каква тайна осъществи, каква изпитателна школа мина, когато вървя – реално или нереално! Онези, които не можеха с нозе да изходят Голготския път, го изходиха с душа, сърце и воля. Така те имаха своето обучение, научиха най-великата тайна – търпението, познаха себежертвата! Адам, който придружаваше Христос в този път, бе изведен от своето адесно живеене, от онова Старозаветие, което пращаше всяка душа в Ада, и му бе посочено Царството Небесно. За първи път в историята на съзнанието ни за вероизповед Христос (Който слезе в Ада, за да изведе всичко, що е било преди Него) създаде едно ново царство – Царството Небесно, което е зрение нагоре и полет на живот! Затова само Той можеше да каже: Аз отивам при Моя Отец, за да ви приготвя жилища.

Така Голгота е Кръстът, Голгота е Иисус с четирите гвоздея и копието. Четирите гвоздея са четири принципа и означаваха Адам (четири са буквите в името му), означаваха четирите посоки на света и те трябваше да погълнат отрицанието. Материята, от която бе сътворен човекът, трябваше да поеме хулата; отрицанието в материята трябваше да бъде изведено чрез посоките – север, юг, изток, запад. Адам трябваше да разпне плътта, за да я одухотвори Христос! А копието прониза човека, за да освободи азовата му същност, да освободи кръвта, която символизира вечната тайна на въплътения – чрез копието се освободи Духът, сумиран в кръвта, в личния ни Аз, защото Адам, плътта на земята, носи Аза на боговете. (Затова поведението на Адам да търси Бога чрез знанието най-добре подчертава тайната, че Бог в кръвта му говори.) Така че копието отнема отрицанието в материята и себичността в живота ни, за да възкръснем. И то именно после става кръст! (Още древните пророци бяха казали – копието и мечът трябва да бъдат приковани в рало, в кръст, в добродетел.) Четирите гвоздея пое човекът, но копието беше оставено на Христос, т.е. на Божествеността.

Това е великата мистерия на Голгота!

• Голгота е тайната на двубоя между Дух и Материя; Голгота е вложената възможност да понесем упрек, който не може да ни унижи; Голгота е силата да трансформираме отрицанието на всичко, което е било преди нас.

Беше казано: Око за око, зъб за зъб; беше казано, че само праведните ще бъдат качени в ковчега на Ной, за да продължат човешкия род, и наистина само тях качиха. А Христос на разпъващите Го, на хулещите Го, на тези, които му сложиха трънен венец, рече: Прости им! Те не знаят какво вършат. Това е Голгота! Няма избраници, няма праведници, които трябва да се качат в Ноевия ковчег, за да правят ново човечество – не. Тези, които бяха сгрешили, тези, които Го разпъваха и злословеха, те получиха прощение. Това е голямата тайна на Христовото учение, другото е обрядие.

Единият от прикованите разбойници на Голгота Го хулеше, другият Го помоли: Спомни ме, когато отидеш в Царството Си. И Христос му рече: Утре си с Мен в рая. Тази вътрешна алхимия в разбойника му отреди правото на рай – защото Христос бе поискал от Своя Отец да им прости.

А поведението на юдеите какво беше? Когато трябваше да избират между Христос и разбойника, какво поискаха? Варава пуснете, другия – богохулника, разпнете! Представете си каква психология, каква национална „добродетел“ е да искате свобода за престъплението вместо за Любовта. Страшно е, когато историята се върши от волята на разбойници, вместо от смирението на Любовта. И това е трагичната участ на човечеството, което ще стои пред отворени гробници, но няма да посреща възкръсващи. А Христос, за да им даде утешност, им показа, че човекът може да понесе разпятие. Десетки разпятия човекът трябва да върши в своята голгота, за да бъде сигурен, че може да излезе от личната си гробница. Ако някой не направи своя голгота – не може да чака да го приеме чужда гробница.

Голгота е първата страница от книгата на Възкресението. Там четирите гвоздея писаха своето отрицание, там копието осъществи освобождение; там един ученик, една блудница (която беше станала светица) и една майка свидетелстваха до часа на Неговото Свърши се. Когато видите сълзи в очите на майката, не ги изтривайте, докато всички в света не слязат от Кръста. Ние имаме благородната скръб да чакаме човекът да слезе от Кръста. И наистина благороден е пътят, когато се носи кръстът на двубоя между добро и зло.

После Иисус Христос бе отнесен в гробница, за да работи за Възкресението. Но защо за Него не можеше да има личен гроб? Защото Той е Всемирен! Трябваше гробът на човешкия род да послужи. Така че гробницата на Иосиф Ариматейски е гробница на човечеството. Христос там отиде, влезе в нас, за да ни освети, за да ни покаже, че носим Възкресението. И така Възкресението стана мирова сила чрез земната плът и чрез вложеното у нас. Но Христос бе още несъвместим в нас и човечеството не можа да Му направи гробница, в която да Го задържи.

Започна чакането – един от най-великите актове в човешката природа, в човешката еволюция. Чакането е една пробудена съвест за отговорност. Само пробудената съвест може да чака изкуплението си и волята `и да сътрудничи за смъкване дрехата на греха. Три дни трябва да се чака; три дни, в които става освещаването на трите тайни, трите тела на човека – тялото на тлението, тялото на душата и тялото на Духа (за които и апостол Павел говори). Те трябваше да бъдат осветени, за да намерим гроба празен.

Следователно не е достатъчно само да се изходи Голготският път; не е достатъчно само Духът да победи Материята, да се разделят епохи; не е достатъчно само тържеството на встъпващата нова духовна коренна раса, тържеството на Еволюцията, която сменя пулса от инволюционното слизане в посока нагоре – към Съвършеното. Една друга сакрална тайна влезе в човечеството – Възкресението! Ето защо казвам:

• Възкресението не е съчувствие към човека, а мирова мистерия на вътрешни откровения – възкръсва Всемирната воля в нас, да се познаем и присъстваме в Него.

Това е голямата тайна – Всемирът във Възкресението! Идеята за Възкресението присъства като нагледност в природата – нейния сън и нейната будност – но е още като реакция за самосъхранение и развитие. А човекът трябва да го приложи като идея за Свобода или Живот в Бога, което е съвършено различно от инстинкта на природата. (Това е част от великия спомен, който Христос конкретизира на Тайната вечеря: „И като взе хляб и благодари, преломи и им даде, казвайки: това е Моето тяло, което за вас се дава; това правете за Мой спомен.“ (Лука 22:19) Тайната вечеря бе предречие за Възкресението!)

Така че Възкресението е мирова сила, природна цялост и духовна потреба. Както казах, в отделни исторически моменти различни личности с божественост са имали своето възкресение (като Дионисий и Озирис), но те са нямали нито мировия характер, нито мистериалността на космичната властност за историческо битие. Те не родиха ново учение и не дадоха на потомците си идея за Възкресението. А Възкресението на Христос е историческа плът, реален живот и дадена възможност всеки да го осъществи.

Преди две хиляди години мироноските, рано запътени, отидоха да отдадат почит и признание на Онзи, Който носеше благоволението да бъде Син Човечески и Син Божий. Тяхното поведение е поведение на мисъл, която вярва, на чувства, които скърбят, на душа, която търси висше царство. Мироноските – това са нашите мисли, желания и воля да не даваме дрямка на очите си, да не казваме на сърцето си „Спри!“, когато трябва да правим добро; да нямат умора нозете ни, когато тръгнат в път за съвършенство. Мироноските искаха да помажат с благовония това, което наричаме душевност, това, което чакаме Духът да осени.

Кога у нас тези мироноски на душата ще напътят нозете ни към гробницата на нашето тяло, където трябва да отвалим своя камък, да разкъсаме храмовата завеса, за да изведем чакащия Христос? На историческата сцена това събитие е дадено. И в Евангелието е казано: „В първия ден от седмицата Мария Магдалина дохожда на гроба рано, докле беше още тъмно, и вижда, че камъкът е дигнат от гроба. Затичва се тогава и дохожда при Симона Петра и при другия ученик, когото Иисус обичаше, и казва им: дигнали Господа от гроба, и не знаем, де са го турили.“ ( Иоан 20:1-2). Но преди да стане събитие на историческата сцена, Възкресението беше космична даденост, защото най-напред тази велика мистерия трябва да се извърши в отвъдното, а след това на земното поле. Кога и как ще стане това, кога нашата скръбна и затичана мисъл, кога нашата душевност ще поиска отваления камък да види...

На осми април (тогава е било неделя) човечеството, в лицето на тези, които са носили духовно зрелия плод, тези, които не са имали съмнения, а са вярвали, е видяло тайната – гробът я е посочил. (Католическата църква празнува Възкресението в един ден, а Източното православие – в друг. Това са съображения на църквите – да не бъде по-рано от мартенското пълнолуние, да е само в неделя, за да не съвпада с еврейската пасха.) Осми април е действителната дата на Възкресението! Аз не търся потвърждение на този факт (за който повече от четиридесет години говоря), но с изчисления изследователи на църковната история вече го доказаха, макар че не могат да направят промяна. Вярно е, че не трябва да се лишаваме от външната празничност, но е необходима съпричастност с мировата драма и с отваления камък. Защо да се държи неотворен гробът от осми до друга някоя дата или пък да се отвали камъкът, преди да е погребан още Иисус?! Затова е важно да се празнува в деня на истинското Възкресение! Тогава няма да Го търсим, когато още не е в гробницата и не е извикал Своя ангел да отвали камъка на мисълта ни, да разкъса завесата, за да излезе; нито ще Го търсим, когато е минало Възкресението Му. Така няма да получим този хубав упрек: „Защо търсите Живия между мъртвите?“ (Лука 24:5).

Чак когато човечеството изходи един път, когато Го усвои, когато Го живее, тогава може да дойде благовонието, помазването. Това трябва да направим, ако искаме да дойде утринта на мироноските. А мирото е благовонието на нашата мисъл – свободата от злодеяния и зломислие, т.е. одухотворяването. Миропомазването не е обред само (обредът е външната страна), то е и съкровеност – желание, мисъл и душевност са толкова благодатни към другия, че могат да измият нозете му и да ги изтрият с косите си. Кой е този, който може да прояви такава всеотдайност, и да го направи, без да смути душата си в унижение? Само когато нямаме горделивост, можем да извършим това; само когато нашите мисли са лишени от себичност, могат да се жертват за други. Най-благодатното е да пожертвате душата си за другия – Който иска да спаси душата си, ще я погуби, а който я погуби заради Мене, той ще я спаси, беше казал Христос. Ето защо не бива изкупителността на жертвата да омърсяваме с искане за прощение на грях.

И така, когато се изправим пред гробницата, ние ще трябва да намерим мироносия, да намерим отвален камък и плащеница. Този, който в личния си свят всяка нощ и всеки ден не може да намери благовонни мисли и желания, душевна будност и духовно прозрение и не може да отвали камъка на тежката мъка заради загуба или отмъщение, той няма да види плащеницата си и няма да познае Дървото на живота. Това са няколко от големите тайни, които Христос ни остави – тайната за отваления камък, идеята за оставената плащеница и пресметната стъпка за докосване.

Какво е да сложите камък на гробницата си? Това е да останете насаме три денонощия. Насаме, далеч от света, за да можете да извикате: Аз и Отец сме едно. Ето тази тайна трябва да се изживее в гроба; това е да се заключите, за да се простите и да промълвите: Аз и Отец сме едно. Когато изречете тези думи, тогава може да свалите плащеницата на съхранението, дрехата на цялото ви земно битие; тогава вече ще можете да дочакате вестта на ангелите: Защо търсите Живия между мъртвите? Това е ангелският глас, вестителят на нашето небесно знание; това е импулсът да се градираме в безсмъртие.

А най-голямата болка на човечеството е скръбната му участ в непрогледността на деградирания мироглед – страх от смъртта. Човекът търсеше Христос между мъртвите, защото смъртта, макар и неканена, но постоянна гостенка в живота ни, свидетелстваше за преходност и той не беше убеден, нямаше осветеност в идеята за безсмъртието. Потвърждението дойде от Христовото възкресение. Човечеството няма да страда в страх от смъртта, когато научи закона на Възкресението. А без необходимост не може да има смърт – тя е потребна в цялостния еволюционен процес. Така че да се търси у нас Живия сред мъртвите (не като съмнение, а като процес на развитие), е трагичен процес и ние би трябвало да го надмогнем.

Пътят ни водеше към Голгота, безсмъртието ни чакаше в Гробницата – защото човек не живее заради смъртта, а за Възкресението. И то дойде – Идете и кажете на вашите братя и сестри, че Той възкръсна, отиде в Царството Небесно.

Когато чуете тази ангелска вест, тогава идва другата тайна, втората страница от великата Голгота – плащеницата! Христос я остави като най-будната надежда на човечеството. Тази плащеница за мен е символ на Дървото на безсмъртието, на Живота, защото Той показа, че Животът няма свършек. Това трябваше да бъде видяно, както ние трябва да констатираме в себе си потребата от безсмъртие. Беше ял Адам от плода на Дървото на знанието и в живота, полярен между добро и зло, щеше да върши деяния. Беше рекъл Господ: Адам яде от Дървото на познанието и стана като нас, боговете – да познава добро и зло. Нека браним Дървото на Живота, защото, ако вкуси от него, ще живее вечно, и прогони Адам от Рая. После сложи Бог херувим с пламенен меч да пази Дървото на живота. Но човекът трябва да вземе от плода на това дърво. А щом не го ядоха в Рая, който считам, че е Мисловното поле, значи този плод е в едно по-висше поле – Причинния свят.

• Адам имаше дързостта да яде плода на познанието, за да се развива, а Христос ни остави плащеницата като знак на безсмъртие.

Ето плътния образ на безсмъртието, за да можем да се връщаме и да побеждаваме света, ето правото на безсмъртие. Който може да изходи един път и да вземе тази плащеница, да я наметне и тогава да каже: „Оставям я на следващите“, той има правото на Възкресение. Учението на Христос е една плащеница на Възкресението, другото е пеене.

Така че Възкресението е мирова мистерия и то трябва да бъде разбрано в неговата тайна. То става вероизповед, за да свали тленността в гроба, за да свали преходността, която носим заради безсмъртието. Христос остави плащеницата и ни даде свобода! Загърнат в цялата земна обител, в тридневието Си в гробницата, Той беше я напоил с великото знание, че е единство с Отца Си – „Човечество, ето дрехата на свободата, ето плащеницата на безсмъртието! Пътят към Дървото на живота няма да бъде пазен вече.“ Така плащеницата понесе земната тайна и бе осветена от небесната духовност. Пламтящият меч в Едемската градина, който пазеше Дървото на безсмъртието, беше вече в гроба на Възкръсналия.

• Плодът на знанието ни направи богове в развитие, но Възкресението ни осъществява като богове.

Следователно в Космичността няма да бъдем вече само чакащи, а и творци.

И така, плащеницата е идея за свобода и право на безсмъртие. Митологичните богове имаха безсмъртие, но то им даде правото да вършат само човешки дела. А тайната на осветеното безсмъртие на Христовите деца е, че те, човеците, вършат божествени дела! В една митология безсмъртие имат само боговете, но доктрината на Христовото знание дава безсмъртие на всички. Това е големият обрат в пътя на човечеството; това е великият Христов дар. И трябва да го осъзнаем – Христос даде безсмъртие на всеки! Всеки, който изживее в себе си Христос, не само прави възкресение, а и едно безсмъртие осъществява. Така принципите на вътрешното просветление ще трябва да ни освобождават, а чрез тази свобода да се обожествяваме. Защото и Христос рече: Вие сте синове Божии. Щом това е така, тогава какво е Бог за нас? Бог е неотменна даденост в нашата душа. Затова казвам, че който изживее в себе си Христос, той е и възкръснал, и безсмъртен!

Апостол Павел гонеше християните, а след това на колене искаше да стане съпричастен с Христос, за да бъде като Него – възкръснал и безсмъртен! Човекът трябва да тръгне от своя Витлеемска звезда, а когато няма кой да му я даде, той трябва да си роди звезда, да си направи и трон, защото носи Христово възкресение като слово на Отца. Христос ясно каза: Аз върша това, което върши Моят Отец. Той не върши друго – Моят Отец работи и Аз работя! Следователно безсмъртието е слово на Бог Отец!

Това Христос остави на човечеството – идеята за свобода и право на безсмъртие, които след това ни правят възможни за величие в тлението, т.е. възкръснали. Възкресението не е само победена тленност, а е и осветено безсмъртие, което ни дава правото да се материализираме и дематериализираме. Възкресението не е пространствено, а огнена вътрешна сила, която за човешкото ни присъствие е събуденият Кундалини, а за по-висшето ни присъствие – низпосланието на Светия Дух (белязал чрез Дева Мария идването на Христос). Възкръсналият е осъщественият Син на Бога!

Трябва да родим мисълта за свобода и идеята за Божественост, не бива да оставаме вечно само в една ритмика; трябва да направим денонощието си възкресение, да внушим на своята душевност идеята за Синове Божии, за човека – бог в развитие! И тогава ще разберем мистериалната тайна на Възкресението както като вероизповед, така и като посвещение: Излязох от Отца Си, дойдох на света и пак оставям света и отивам при Отца Си. Дерзайте, Аз победих света! Забележете – не казва, че ни е освободил от света, нито го отрече. Тук е голямата тайна, която всяка религия трябва да даде на своите изповедници – светът не може да бъде отречен, защото е дело на Отца, но той може да бъде усъвършенстван, може да бъде обожествяван. Нито светът е възможно да свърши, нито човекът – защото са Божии. Тук е нашето битие, с което трябва да се осъществяваме, за да отидем в жилищата Му в Царството Небесно. При Отца се отива чрез света, а не по някакви незнайни, нечовешки и непланетни закони.

• Светът трябва да бъде овладян; ние сме, които трябва да го победим! Затова материята не може да бъде отричана, тя трябва да бъде одухотворявана, а когато минем Христовото изживяване – да я обожествим.

Другата тайна, с която Христос демонстрира единосъщието и потвърди, че е Син на Отца Си, бе, когато поискаха да Го докоснат. Мария Магдалина в преданост към Небето (а предаността е едно от основните правила в Еволюцията) поиска да се приближи, но Той `и каза: Не се докосвай до Мене, защото още не съм се възнесъл при Отца Си. Значи ние можем да Го усвоим и познаем само тогава, когато Той се е възнесъл, за да имаме право на докосване.

Тогава свършва ли с Възкресението светът на човека в Бога? Не, напротив – Животът започва от Възкресението! В другото време ние се развиваме, съществуваме, но не живеем. А има още една йерархия, която човешкият род трябва да осъществи – Възнесението. Възнесението е идея за Царството Небесно, за присъственост в Отца!

Никой световен религиозен учител не е могъл да каже като Христос: Аз и Отец едно сме – а това е идеята за Възнесението. Никоя религия не го е дала и не можеше да го даде, защото не беше дошла Вълната на Любовта. Как ще се възнесеш към Отец без идеята да обичаш врага си?! С какво ще отидеш от тази земност, за да кажеш на Своя Отец: Чедата Ми са Твои! А Христос рече: Аз ви обичам, както Моя Отец Мен и вас обича; един закон ви давам – обичайте се!

Духовната вълна на Любовта казваше не само да простите на врага си, а и да го обичате, защото прощението беше потребно като изкупление, но обичта – като будност в бъдещето. И точно тази будност на Прости – не, а Обичай врага си беше тайната, която излезе от черупката на Старозаветието и стана милиардна изповед на човешките съзнания.

Но в йерархията на духовните вълни има още нещо – те не свършват само до нашата вероизповед, не свършват с Любовта, а и тя не е осъществена. Учудващо е как и в деня на Възкресението – аз не зная по-хубав ден от този – могат да имат някои в душите си омраза. Поне в такъв ден трябва да потушим вулкана, да спрем гневността (ако Помпей заслужаваше да бъде засипан – добре, Везувий му даде това право, но стига вулканически лави), да отгоним съмнението, да пропъдим от себе си всяка лоша мисъл, да намерим сили за прощение, за да можем да живеем поне един ден като богове в развитие. И в тази пълна изява да видим, че наистина няма нито омраза, нито съмнение, а една велика тайна, която създаде нова градация в историята на човечеството, в потребата на душата му – Възкресение, Възнесение, Живот!

Така Възкресението стана изповед, вероучение, а единосъщието на Христос с Отца беше потвърдено с тайната: Не съм се възнесъл... Ето кога идва Синовността – когато се възнесе и седна отдясно на Отца Си. Ето смисъла на „единосъщ и ипостасен“! Това е и голямата разлика между Старозаветието с неговия недостъпен и жесток Бог и Християнството, изповядващо Бог в триличност – Бог, Който е бил сред вас и ви е давал Своята обич, Своите назидания и големия урок който е праведен, нека хвърли камък. А в Старозаветието – само Ной и неговите синове като праведници влязоха в ковчега за спасението на човешкия род – място за другите нямаше там. Но може ли Бог да не пощади децата си? Какво рече Христос: За всички съм дошъл; Няма евреи, няма елини, няма римляни – Идете и кръщавайте света в името на Отца и Сина, и Светия Дух. Няма при Него Ноев ковчег!

• Възкресението е свобода от грях – но не привилегия, а правило и дълг на всеки.

Новият знак, който Христос даде – Обичайте врага си, не можеше да се приложи в Старозаветието, затова там само праведните ще бъдат в Ноевия ковчег. Аз не оспорвам доктрината праведният да влиза в Ноевия ковчег, но защо след Ноевото начало, основало този уж нов живот, не са праведни хората? Колко пъти тогава трябва да има нови потопи? Значи съществува още нещо, което не се знае, и Христос го разгърна с Пътя, Възкресението и последните Си думи (изречени на Голгота), които човечеството трябва да прилага: Отче, прости им – те не знаят какво вършат! Той не избираше праведници. И преди да каже Свърши се, рече: Прости им, а не „покоси ги“, както е в Старозаветието и в трагиписанията на Елада. (В „Метаморфозите“ на Овидий ще намерим разгневения Юпитер, който иска да погуби човешкия род. Значи идеите или се преповтарят, или стари митологии се носят.)

Прости им е синорът, от който започна новото битие, а Обичай врага си е същината на Духовната вълна на Любовта. Тя не отрича Правдата, но не може да има нищо общо с отмъщението. Правдата може да бъде констатирана и нейната мярка преценена, но Любовта е, която ще даде възмездието, и то с прощение. Страшното е, че човечеството не е учено още в тайната на мисълта и духовната преобратност с идеята за прощението.

В нашата история има един великолепен акт на прощение – когато априлците са готвили въстанието и обсъждали каква мярка да вземат спрямо турското население, те (които с пушкала търсиха свободата) решили, че обикновените турци трябва да бъдат опазени, защото не са виновни те за золумите, а властта, която ги е вършила. И още по-странното – когато след Освобождението трябва да съдят няколко личности, белязани като предатели (като дядо Вълю Мечката, като Ненко Балдьовица), какво решение взема държавното ни ръководство? Само да бъдат съобщени имената им във вестниците – никакъв съд и никакво възмездие. Значи в сърцевината на българския народ протича струята на обичта, която може да роди плод на Любовта!

Подобен род прощения са по-тежки, отколкото всяко друго възмездие. Да си спомним казаното от Христос на грешницата: Аз ти прощавам, дъще, но повече не греши! Значи констатацията на закона за Правдата е налице, дадено е и прощението, но – повече не греши! Това е идеята за вътрешното ни възкресение.

Христос преди колосалното Си историческо, мистично и космично Възкресение всеки ден е давал уроци на възкресение – да възкръсне благородството, да възкръсне духовността над мисловната и емоционалната ни взривност. Вижте как възкресява грешницата за нов живот. И след това я виждаме безкрайно предана към Него.

Човекът, когато просветли своята душевност, е свободен от земното притегляне. Разбира се, не бива да виним земята, че събужда грешности. Тя е толкова благородна, колкото и ние; тя ни съпровожда с всичките блага, които – ако сме достойни – вземаме. Когато не можем да видим в една пещера тайната на мълчанието и на посвещението си, ще кажем: „Колко е тъмно вътре!“ А тя е създала това, което у нас трябва да осъществим – великото мълчание и тайната изповед, а не мрачината. Мрачината е хаосът на нашите чувства, но идеята е да бъдем съвършени – както нашият Небесен Отец.

Тайната не бива да се търси с логичност, нито можем да я намерим с исторична фактология. Истината, както Възкресението, е вътрешен живот. Ще си послужа с една мисъл на Достоевски – тази дълбокомистична христова личност. (Неговата силна вяра не се дължи само на болестта, а и на прозрението му. Човек, за да бъде дълбоко верующ, трябва да има прозрение, да се докосва до тайните, а не само до външната страна.) Ето какво казва той: Ако някой ме убеди по математически път, че истината е вън от Христос, аз пак ще остана при Христос, макар да бъда без истина. Забележете колко дълбоко е било религиозното му прозрение, колко усетно е уловил мисълта на Христос: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Истината е атрибут, нюанс, истината е развитие, тя е духовна вълна, но Животът, Христос, е един! Достоевски вълнува със своята голяма душевност: Аз ще остана при Христос, макар и да нямам истина. Какво универсално схващане! Един логик ще каже: може ли да се сравнява един човек с истината, която е вечна. А кой я даде като вечна и кой я дефинира като потреба? Човекът! И много пъти съм повтарял – нямат олтар животните, макар да носят в себе си вибрацията за Божественост. Човекът е, който има религия, човекът е, който има Бог!

Ако човечеството до времето на Христос не е имало прозрение, след това, особено след акта на Възкресението, не може да се извинява, че не знае пътя за прозрението. То не може да се лиши от тази вечна вероизповед, която му оставиха трите мироноски, от гробницата и плащеницата.

Денят на Възкресението е като възпоминание, както в Тайната вечеря: Ето хлябът – Моето тяло, ето виното – Моята кръв. Това трябва да си връщаме. Другото е смирението: Смирих се до смърт – и беше разпнат. За Него страданието е дело, от което човечеството трябва да се поучи. Всеки трябва да си вземе кръста, а Христос ще бъде с човека до края на света. Той не може да не бъде до края на света с нас, защото, когато искаше света да Го вземе за себе си, когато майка му и баща му казаха: Къде се губиш, синко, ние три дни те търсим?, Той отговори: Аз трябва да съм в онова, що принадлежи на Отца Ми. А къде беше Той? В храма, и то още на 12 години! Следователно ние трябва да бъдем в своя храм – църковния, вътрешния, всемирния – там, в онова, което принадлежи на Отца ни, за да имаме не въпрос за Бога, а ние да сме въпросът на развитието към Бога! Това трябва да направим със себе си и тогава бихме могли да определим какво е тайнството, какво е съдът, какво е Голгота и защо трябваше да възкръсне Иисус и да се възнесе при Отца Си.

Ето какъв път ни посочи Христос – от Витлеемската ясла до Възнесението. И този, който Го къса в един само цикъл от живота Му, не е разбрал великата мистерия на Неговото земно битие. Ако тук не извършим разпятието и алхимията на гробния ни живот, нито Възкресение, нито Възнесение ще имаме. Това е Христос! На Тайната вечеря Той даде общението със Себе Си – тяло и кръв, хляб и вино, а с Възкресението очерта пътя за обожествяването. Със Себе Си ни свърза в Тайната вечеря, а с Възкресението ни обожестви! Това е, което трябва да направим, това аз наричам Възкресение и възкресенски дни, а не трапезите с печените агнета.

Малцина са минали пътя Му и малцина са осъзнавали гроба, а съм казвал – който няма достоен гроб, не може да чака и достойно възкресение. Затова Той каза: Може ли някой да върви Моя път, може ли да пие Моята чаша, може ли да яде Моя хляб на страдание? Ако да, тогава Отец Ми ще определи неговото място.

Така че Възкресението трябва да бъде не празнувано, а живяно. И много пъти съм повтарял, че този, който иска да му докажете, че Бог съществува, никога няма да има Бог. Бог не се доказва, Бог се живее. Всеки по своему може да Го живее, но трябва да Го живее, другото е себеудовлетворяване – Той не може да бъде доказан!

Бог е нашата неотменна даденост. Кога и колко ще я осъществяваме, е проблем на будност. А будност как се получава? Като се научим да служим на Духа. И оттук са дошли обредите, постът, молитвите, с които човекът започва да култивира тялото и ума си за светителско служение. В това служение Христос почти всяка вечер се е оттеглял до близката планина, за да се освободи от отрицанията, да се освободи от грижите, с които са Го товарили хората. Ето великата трансформация на енергиите! И трябва да бъдем хиляди пъти благодарни на земята, на цялата природа, която акумулира отрицанието. Ето нашият перпетуум-мобиле – даваме `и своето отрицание, тя ни дава позитиви. Ще каже някой, че това съчетание е на Разумната воля. Нека да я нарича Разумна воля, докато дойде до Бога. Когато узрее за Него, тогава ще разбере, че и Разумната воля е Божие дело. Но трагично е, когато религии, когато доктрини поставят ударението или белега на своето вероизповедание само в обреда и забравят мистичната реалност.

• Възкресението е една всемирна тайна, а тайната е вътрешно съпричастие. Затова Възкресението е една мистична и реална истина – нашите очи са поле на знание, но нашите сърца винаги ще ни отварят олтара на посвещението, защото Адам носи образ и подобие Божие.

Така Христос във Възкресението е и мистичен, и реален. Реален е, когато събира и пръска тялото си, мистичен е във всеки, който Го съпреживява, а не може да се освободи още от своето тяло. Христос като живот на съвършенството даде великата тайна, която е цялост, защото Възкресението е една космична хармония. Трябва да се съхармонизираме с целостта, иначе Земята ще ни изземе, защото сме тленни. Христос в хармония с целостта освобождава тленността; като Ипостас Той е и битие, и възкресение.

Възможно ли е Христос да е митичен? Не! Митични бяха божества, които, както казах, вършеха човешки дела и няма по-реален образ от тях на двубоя между добро и зло. (Цялата трагичност и цялата съдбовност е дадена в древната митология.) Но в Адама, който беше сътворен, работи роденият Христос, за да се вършат Божии дела.

• Човекът върши Божии дела заради обожествяването си – устремът му за съвършенство не е, защото е грешен, а защото иска да бъде безгрешен!

Еволюцията има своето право да се разделя със стръвността на нееволюиралото добро, мъчително раждайки у нас святост. И точно това показа Христос – когато сме безгрешни, когато сме Христови, тогава можем да възкръсваме и да бъдем божествени, тогава Синът е живяно човечество и въплътена Божественост. Това е човекът, който може да си направи трон, който може да носи Витлеемската звезда през Голготския кръст до мировия антиминс – гробницата на Иосиф Ариматея, а после: Радвайте се, Аз победих света.

Човечеството не може да бъде спасено, но може да му бъде даден път на спасение, който ще върви с нови духовни вълни и с властност за Възкресение. И Духовната вълна на Мъдростта даде този морален взрив, който е безспорно и метафизична тайна – Няма зло, има нееволюирало добро. Духовната вълна на Истината, след това ще донесе друга тайна – Свобода. Тя не може да сложи в битие само Възкресението, защото ще е Живот в Бога. Ако един човек не може да осъществи в себе си вложения бог и Бог не може да се види в човека, не е постигнато Аз и Отец едно сме.

Така че погребалният камък е отметнат, Възкресението е дошло. Дошла е свободата (свобода от грешки и от грешности), влязла е една всемирна добродетел. Ето как би трябвало да наречем Възкресението – всемирна добродетел, която е манифестирана постоянно от природата. Би трябвало да не губим пулсацията за взаимност, но грешка е, когато се говори само за подражание на Христа. Един Томазо Кампанела написа книга със същото заглавие без прозрението, че подражанието е преповтаряне. Като се има предвид, че официалната теология не приема еволюцията, тогава безспорно тази дума е много удобно за църквата – подражание, а не живот в Христа, не развитие в Христа, не свобода в Христа. А Той ни беше поднесъл съвършено ясно: Ще вършите повече от това, което съм вършил. Логично е, когато дойде благодатта на Вълната на Мъдростта, да се кажат още нови тайни, които с нищо не оскърбяват онова, което е знаела Любовта, както Учението на Любовта с нищо не упреква и не обижда Учението за Правдата, а го коригира и степенува. Отричаме обаче принципа на непрозрението – социален, духовен, природен, защото подражанието в нашето мислене не е еволюция, не е потребна тайна. Христос казва: Дерзайте! – следователно събужда целенасоченост и целеустременост.

Това е да раждаме несъгласие със себе си; това е да побеждаваме нетърпението, да спрем празнословието. И тогава ще разберем колко потребна е била молитвата на Ефрем Сирин – онзи ревностен християнин, който иска да усмири сърцето си и да не му се дадат дни на безделие, дух на униние. Това е четвърти век след Христа, а се твърди, че чрез Месията светът е освободен от грях!? А ето, че безделието, дните на униние се считат в оня по-висш свят на нашата мисловна приложност за недостойни, за небожии, за невъзкресенски. И ако ние във Възкресението не познаем великия закон на динамиката, ако във Възкресението не получим тайната, че ще оживеем, че има какво да поправим в смъртта, ако във Възкресението не изведем един нов живот: „Смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав“, то не служим на Христовото присъствие в света!

Различни са пътищата, по които може да се възприеме Възкресението. Най-елементарният път са обредите, превърнали се в обичайни тържества. Тържеството, когато е само за очите и е станало веселие – не толкова на сърцето, колкото на чувствата ни, е един евтин празник. Но като психоза тържеството на Възкресението има хубавото четиридесетдневие да се поздравяваме взаимно с една великолепна песен, която вибрира, която музицира нашата душевност с най-възвишеното: „Христос возкресе“, и ответното: „Во истина возкресе.“ Представете си каква песен е това – да подадете на някого енергията: „Христос возкресе!“, и той да ви отвърне: „Во истина возкресе!“ Това не е опорност на ума, не е логична последователност за истина, нито е историческа фактология, а е душевно преживяване, една вътрешна истина! Така можем да сложим в своята мисъл, в своето сърце ония клетки, които един ден ни стават упование – когато нямаме поздрава: „Христос возкресе – Во истина возкресе“, у нас да чуваме шепота, да чуваме камбанния звън, че ти си, който възкръсваш.

Човек не трябва да чака само празника на Възкресението – нужно е да го носи като всекидневие. Не бива да оставаме само с поздрава, нужно е да го пренесем в своя вътрешен храм. Това не значи, че можем без външното тържество. Поводът е много важен, но самото осмисляне на тържеството не бива да бъде оскърбление на Тържествуващия. Както казах, не трябва изкупителните жертви да оправдават извършения грях. Евтина е тази ценност – да приложим жертва за изкупление на грях... Не! Човек трябва да го изживее. Човек трябва да възкръсва денонощно с една нова мисъл, която може да внуши в своя душевен свят; с едно благородно дело, което може да извърши във всекидневието; с една сълза на умиление, когато види голямото. (А сълза на умиление не се ражда от дребномислие, нито от дребно поведение.)

И така, Възкресението е мирова мистерия! Няма в тази планета място, което то да не е докоснало със своята освободена енергия. Затова се сваля и плащеницата – за да се освободи чистата енергия, която храни цялата ни планета. Христос не остана заключен в едно само вероизповедание – Той е мировата сила, белег на Неизмеримото божествено. И като неизмеримост Христос трябва да бъде търсен в Отца Си. Ако не Го потърсим в Отца, ние ще останем само в Синовността, а това би било фатална грешка – да си позволим да живеем без Отца. Колкото и да е велик Синът, колкото и осеняващ да е Светият Дух, колкото и светостта на тези Ипостаси да е поклонение и молитва, без живота Им и живота ни в Отца, ние не можем да чакаме бъдно пътуване. Ние не можем да осмисляме съществуванието си само със Сина. Той не възкръсва заради Себе Си и заради нас, а Той свидетелства за единството с Отца! Нека никой не се съблазни и да каже: „Аз съм само синовен.“ Не!

• Синът е, Който излезе от Отца, Който беше в света и ще отиде пак при Отца; ние сме, които чрез Сина излезохме в света, които чрез Него осъществяваме света, но не можем без Отца!

Тази голяма тайна трябва да научим! И тогава ще разберем колко велико е учението за Троица Единосъщна; колко велико е, сравнено с единобожието на Юдаизма или със стихийните многобожествености на митологиите.

Чрез Него, макар и за Него, но в Отца! Затова Христос каза: Аз работя това, което работи Отец Ми. Той не обезличава, Той не се лишава от воля – просто е Единосъщ. Така че когато някой реши да възкръсне, нека не се сравнява с божество. Без Бога и вън от Отца ни, не можем да имаме нито Възкресение, нито Живот. Когато Иисус Христос направи великото съпоставяне и рече: Ако може тази чаша да Ме отмине, веднага добави – да бъде Твоята воля. Той не напуска Отца Си, така че и ние не можем да останем само със Сина.

Но Възкресението не е свобода от света, то е овладян свят. Христос даде идеята: Дерзайте, Аз победих света, но не каза, че ни освобождава от света. Затова, ако някой мисли, че като се измъчва, ще се освободи – греши. Възкресението не е освобождение, а победа, власт над света! Светът не може да бъде отречен, светът и материята не са сатанински. Не! Те са наши и ние сме, които трябва да побеждаваме „дявола“, ако го признаваме. Трябва да побеждаваме плътта, защото тя служи на Духа ни.

А ще стане ли светът Божествен? Безспорно, защото иначе трябва да отречем Сътворението. Защо Бог го е сътворил, защо прави тогава Възкресението?! Та нали това е най-добрият знак, сложен в човешката пътека! Ти трябва да станеш Христос, трябва да носиш белега на жертвата; трябва на твоя враг да кажеш: „Обичам те“; трябва от Кръста да кажеш: „Прости им.“ Трябва и чрез устните ти Мъдростта да изрече: Научи ни да възкръсваме. Това е формулата на Мъдростта, която слязла от Разпятието, простила на материята, ще каже: „Научи ги да възкръсват.“ Това ще е бъдното слово, което децата на Деня ще носят за утрешния ден – не само словото празник, а словото деяние: „Научи ни да възкръснем.“

А какво е нужно – дали трябва да се повтори Голготският път, гвоздеите? Не, вътре в себе си всеки трябва да изходи Голгоския път; вътре трябва да се извърши великият акт: материята да поеме четирите гвоздея и копието да освободи азовата кръв – Христовото битие. И тогава – „Научи ги да възкръснат, Научи ни да възкръсваме!“ Ето това е една нова тайна, дадена на света от Мъдростта.

Върху Възкресението много е писано, много е казано, хилядолетия вече е празнувано. То е употребявано и като социална доктрина и социална сила. И нашата национална история има такива пулсации, които се дължат, разбира се, на историческия и национален дух. Какво е датата 3 април 1860 година, ако не проява на националния ни дух в едно историческо битие. Нямахме държава, но чрез една изключителна смелост и социална воля именно на Великден се обяви свободата на Българската църква от Цариградската патриаршия. Този ден е едно истинско възкресение – не Лазарово, а Христово!

Възкресението служи и на всеки отделен човек – когато е в беда, някой да му каже: „Христос возкресе!“ за да я надкрачи. С поздрава „Христос возкресе“ хората си пожелават за годината не само повече духовен растеж, но и повече смелост. Затова казах, че самото поздравление е една социална психоза, една душевна цялост в продължение на 40 дни. Да ги люлее тази хубава мечта: „Възкръсна? – Во истина възкръсна!“ Така че вековете не са Го забравили. Въпросът е, как трябва да бъде осмислен в настоящeто ни битие.

Възкресението като социална воля се е изразило в съответната църква, защото е казано: Христос е глава на Църквата. Той е Женихът нетленен, а Църквата е Неговата невеста неневестная, която няма брачно ложе, а духовно слияние с Него. И затова в т. нар. Страстна седмица първите три дни ги наричаме последование на Жениха, т.е. Христос и миналото вървят своя път, за да вземе Той Своята невеста.

В понеделник ни се припомня от Старозаветието, че един предшественик на Иисуса – Иосиф, е бил продаден като роб в Египет заради двадесет сребърника. Така се спомня, че Иисус беше предаден заради тридесет сребърника.

Във вторник ни се напомня за благоразумието, което трябва да проявим, когато искаме да посрещнем Жениха. Тази благоразумност трябва нашият ум да предвиди и нашата душа да прояви, за да си вземе достатъчно гориво, както е казано в притчата за благоразумните и неблагоразумните девици. Едните си носеха достатъчно гориво, а другите – не. И тези, които не бяха предвидили, останаха отвън вратата, когато дойде Женихът.

В сряда празнуваме най-големия преобрат на преценка за възмездие и идея за прощение, съчетани в Христовото Учение – грешницата трябваше да бъде убита с камъни за прелюбодейство. Законът на Моисей, който беше достатъчно жесток и ясен, казваше: Око за око, зъб за зъб – Да се убие с камъни. А Месията беше дошъл да стопи злото в човека; да преобрати духовността ни, без да отрича Правдата. И Той я преобрати с духовното учение на Любовта, което носеше прощение. Христос осъди грешницата – кой я оправда? Оправдаха я онези, които не бяха праведни. Затова Той им каза: Който от вас е праведен, нека хвърли камък. Разбира се, никой не посмя, защото бяха неправедни. Тогава Той рече: Осъди ли те някой, дъще? – Не! – И Аз не те осъждам, но повече не греши! Това е последният ден от последованията на Жениха. Той трябваше да привърши със Старозаветието, трябваше да издигне зид между Закона на Правдата и Учението на Любовта.

В четвъртък Иисус Христос сложи нов олтар на човечеството – Тайната вечеря. Даде го на цялото човечество в лицето на Своите 12 избраници – Ето този хляб е Моето тяло, ето тази чаша с вино е Моята кръв, която се излива заради вас, защото е нов завет. Така последованията свършиха и на новия олтар се сложи тайнството на евхаристията, т.е. причастието, което внася у нас Христос. А Христос е Духовната вълна (Иисус е личността) и именно тя чрез Светия Дух преобратява, както е казано в Светата ни църква – хляба в тяло и виното в кръв Господня.

Евхаристията е един от най-великите актове, най-мистичната тайна, която човечеството трудно може да обясни, защото трябва да разбере, че нашата материя и цялата земна плът, от която е съставен човекът, е одухотворявана.

Затова Христос открехна вратата на един нов ден – ден, който в Светото евангелие и в Църквата ни е наречен „невечерен“. Ден, който няма да има заник, защото този, който като Син Човечески ще погълне отрицанието, ще престои три дни в гробницата на великата преобратност и ще излезе със закона за безсмъртието, ще остави смъртта в нейната преходност и невалидност. Само Животът е без свършек, другото са наши отминали актуалности.

И винаги, когато една будна мисъл влезе, когато една светулка на съвестта ни поведе, можем да направим свой съд без наличието на Пилат, без хулата на улицата, без размяна с разбойника. И чули присъдата си, да вземем (ако не сме още достойни като Христос за Кръста на човечеството) кръста си и във воля лична, социална и всечовешка да извървим своята голгота и там да кажем за собствения си брат: „Прости му, Господи.“ И така да научим великата тайна на Разпятието – страданието е развитие!

Ние често се оплакваме от бремето на деня, но можем ли да си представим с каква отговорност Иисус, синът на Дева Мария, трябваше да поеме отговорността да може в Себе Си да трансформира идеята за световното страдание – чрез Своята енергия, чрез Своята воля, чрез онова, което каза на света: Аз съм хлябът на живота!

Затова тази личност трябваше да изходи един белязан път – да покаже, че страданието не е по-властно от волята на Отца, че то не е по-властно от личния ни път за съвършенство, след като Учители, след като Синове Божии, след като Синове Човечески са давали път за избавление.

Ако не можем да разберем, че всемирното изкупление е идея на развитието, ние ще повтаряме само старата теза за първородния грях. Не, Христос даде идеята за вътрешната свобода. Не може да възкръсне несвободният – дори една малка мисъл с отрицание или завист да е родила душата му, ще трябва да я освободи, ще трябва да махне веригата от собствения си духовен свят. Защото само свободният може да живее! Тогава вече – в своето достойнство, ние бихме се познали във Възкресението, бихме оценили величието на жертвата. Не бива с хленч да наричаме мъчение пътя на Христос. Той е път за Живот. Смъртта беше победена, тя е врата за живот. Ако това научим в дните на празниците, които са отредени, или в четиридесетте дни, когато живеем в психозата на благодатното: „Христос возкресе“, ние сме послужили на едно голямо дело, за което не е нужно светостта да отива на улицата, нито уличната хула да влиза в личната ни святост. Нека сложим Възкресението в своята лична пазва и с тази светлина Христова да изходим пътя, който Той още от Своето детство беше посочил: Аз трябва да бъда там, в онова, което принадлежи на Отца Ми. Ако това разберем – че трябва да бъдем в храма на Отца, т.е. в душевността и в духовността си, ние наистина сме живели дни на Възкресение и можем да си честитим „Христос возкресе“. Пред закона на жертвата за Възкресението не можем да даваме от излишъка си (както онзи богаташ в храма Иерусалимски), а трябва да намерим щедрост, на която окото не завижда, и да разкъсаме завесата на храма. Всички носим един олтар и една завеса. Нека да разкъсаме човешката си гръд заради Божествената святост!

Няма по-велико смирение и по-висша сила от тази, с която Бог Си послужи пред човечеството и природата – на Своя Собствен Син да направи Разпятие заради спасението на света.

И така – Христос возкресе из мертвих, смертию смерт поправ и сущим во гробех живот даровав. Събудени стражите не бива да се страхуват от Възкресение, защото Той ще се повтаря!

 

Ваклуш

Възкресението е Бог в Живот!