Окултизъм и мистицизъм (Кришна)

Арxив | брой 3 / 1995

Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите.
Кришна

Ако трябва да бъдем благодарни на историята, то е, защото ведно с героичните битви, с победните мечове, с които сме воювали и завладявали нови земи, винаги е имало един наистина неогънат меч на словото, на духовното – мечът на религиите. А те, религиите, са есенциалът на душевния живот както на народите, така и на отделния човек. Те са есенциалът и на Небето (което ги изпраща), защото то е пълен участник в земните промени – без неговото послание и присъствие никоя личност не може да сгради нов храм. Същевременно светът винаги е имал нужда от имена, прокарвали своя духовна бразда; имена, оставяли нравствени таблици, метафизични учения и олтари, пред които човекът да прави своите моления; имена, приемали стрелата, търсеща сърцето, което ще бъде принесено в жертва на развиващото се човечество. Тези големи личности официалната култура на Европа често нарича митологични. Това е един недостатък – да наричаме митологично онова, което не можем да обясним. А с митологията много често си служим, защото тя ражда оптимизма, че от пепелта отново се възражда фениксът.

И ако ние от тази митология не, а от тази реална духовна и приложна история на народите успеем да издухаме пепелта, за да останат само въглените, ще открием образа на Кришна, на един човек, наречен и бог. Така измежду сенките на митологията, из тази митологична гора от значими образци ако повървим във взаимност, ще разкрием постепенно неговото велико дело. Той намери път, посочи стъпала, по които както човечеството, така и отделната личност, трябва да се осъществяват в добродетели, а оттам да помагат и на това, което споделя тяхното битие. Цялата еволюция в нейната съвкупност – животни, растения, кристали – е толкова зависима от нас, колкото и ние сме отговорни пред нейните повели и примирени пред неизбежността, която тя ни налага.

Когато човек се опита да изведе един образ из древността, така както го описва епосът, така както го живеят милионите, които го изповядат, винаги ще бъде затруднен да му даде плътност. Защото трябва да се надмогне нагледността, за да се предостави на душата и Духа правото на една личност да бъде божество, а божествата нямат плътен образ в съзнанието на човека. Наистина ние ги връщаме в съзнанието си чрез икони, скулптури и пр., но онова, което има трайност нито е иконата, нито склуптурата, а оставената в душата ни вибрация. И ако зрението я връща, то е, за да може душата да бъде успокоена или да се удовлетвори като съзерцава образа на божеството. (Безспорно, човечеството ще достигне и до съзерцание, което е необразно.) И затова, дори да очертаем някаква сянка като образ на Кришна, трудно ще е да бъде задържана, но така, както го рисуват или както индийската епична литература го описва, е възприемане, но не и поклонение.

В своя път Кришна съчетава човешките белези с божествените превъплъщения, но получава и историческо признание. Макар и далечен в историята, той е жив в съзнанието на милиони хора, вписан е в личния им дневник с учението си, чиято най-чувствителна струна е близостта с учението за Любовта.

Кришна също като Христос е един Син Божий. И ако проследим нишката на религиите, ще видим една интересна аналогия между тях; ще видим много елементи от кришнизма в християнството.

  • Всяка духовна вълна носи в своята утроба миналото, а превъплътените като Учители, които в определено историческо време свидетелстват за нова божествена истина, носят общия Всемирен дух.

Религиозните истини винаги са били възвестявани от големи, посветени личности. Но кога една личност се характеризира така? Не само когато е дала сакрално учение, не само когато е белязана с мащаба на обхващането на нещата, но и когато има доблестта да признае, ако не може да достигне границите на Слънцето. Доблестта е едно от основните качества, които големият трябва да притежава. Когато една съблазън за величие мине границата на достойнството, тя вече е унижение. Учителите, Великите посветени са носили доблест и тя впоследствие ги е довеждала до себежертвата. А това е, бих казал, промоцията за духовната титла безсмъртие.

Себежертвата носи само една титла – безсмъртие.Белегът на такава жертва винаги е доброволността. Насилената жертва (отбелязана и в линията на ръката) не е белег нито за величие, нито за достойнство. Човекът може да я приеме с примирение от невъзможност, но когато е със смирение, родено от служение за всемирност, той получава и големия знак на безсмъртието.

В края на краищата, всичко, което е дадено в историята – от митологичните богове-човеци, от Божиите синове, пророците и гениите, както и от обикновените хора, има една единствена цел – човекът да признае Божеството и да приеме според своята будност тайната за безсмъртието.

Преди да разгърнем знанието си за Кришна, нека спрем поглед върху особеностите на индийската култура. Всеки народ, когато възпява историята си, слага в нея и своята промисъл. Това са нишките, с които се тъче фолклорът и затова той е толкова багрен и в същността си психологически верен. Фолклорът е психологията на един народ в неговата степен на посвещение и знание. Духовната схема на индийската култура, в частност изразена в литературата й, е повече епична, фолклорна, отколкото метафизична или философска.

На нашата цивилизация се увеличи изливът на енергията на мисълта, тъй като не можа да се постигне достатъчно бързо будност в отвъдността и заработване на органи, които да ни дават духовни знания. Затова по решение на Всемирното братство бе дадена много мисловна енергия, та цивилизацията със своите придобивки да прави възможни съприкосновенията ни с надземното. Индийският епос обаче е резултат на едно присъствие в етера – междинното поле между астрала и физиката, защото в онази далечина е липсвало бремето на завесата на мисълта. Затова книжнината му трудно може да се нарече свещена, макар че съдържа избистрени философски, по-скоро, бих казал, теософски концепции. Във Ведите можем да намерим същината на едно вселенско знание, кристализирало по-късно в Упанишадите и Пураните, което дава виждане и критично, и рационално, и метафизично за системата, оставена на човечеството от тази подраса на петата коренна раса.

Дълбоката индийска тайна обаче в недалечното минало беше наричана „тъмна“. „Тъмна Индия“ си беше светла, но необяснима за нас с ученията си, противоположни на европейското схващане за рационалност, за религия, добила приложна рационалност. Протестантизмът през ХVI век, в бунт срещу католицизма поиска едно рационализиране на религията, а това позволи Аристотеловата мисъл да стане основа на християнството в средните векове. Затова Индия с нейната мистичност остана „тъмна“. А големите философи и мислители на Европа нарекоха културата й повърхностна, бледа, но не казаха, че тази бледина беше отражение на едната страна на криещата две тенденции индийска философия – слънчева и лунна. Кришна даде тенденцията на синовете слънчеви в противовес на тендецията на лунните синове. И така, когато някой схваща само лунната страна, ще му изглежда бледа цялата тази култура, но ако я улавя в слънчевостта ` и, т.е. ако може да навлезе в същината, ще разбере, че тя е лъчезарна. За съжаление, философите на Европа не можаха да се докоснат до слънчевата страна и оставиха не толкова пораженство в душите на хората в представата им за Индия, колкото съмнение за нейните ценности. А съмнението е или израз на невежество, или чужд шепот, и понякога е разрушителен фактор. Но понеже Европа остана под шепота на големите си рационални мислители, избягвам да кажа, че прояви невежество.

Животът на Кришна – раждането, борбата му, посвещенията му, също може да бъде преценяван по два различни пътя – или чрез окултното виждане, или чрез рационалността. Затова и името на Кришна има различни преводи според мирогледа и ролята на доктрината, която го определя. „Кришна“ в един от преводите значи „Черният“, „Тъмният“, „Тъмнолилавият“. Бил е възприеман и като представител на злосторните сили. Кришна може да се намери като отрицателна фигура и в Будизма. Там дори е наречен глава на черните демони, враг на Буда, но разбира се, тълкуванията, които дават времената, се разминават. Приписваните на Кришна недобри качества лесно можем си обясним с неподвижността на човешката норма, с тежката верига на традицията. А всеки, който носи нещо ново, е неудобен.

В сакрален смисъл обаче „Кришна“ значи „Свещеният“, „Сияещият“ а също „Всепроникващият“. Счита се, че е божество, което е осмото въплъщение на Вишну.

Ето два различни образа. Кришна в рационално-материалистическото огледало е „Черният“, а в огледалото на езотерично-вглъбеното е „Свещеният“. Дори под втория надслов приглушено се твърди, че не бива да се знае неговия произход – името му било една сакрална формула. А на сакралните формули, в която и да е окултна школа, обяснение не се търси. Това не означава, че се стига до догматизъм. За посветения догми няма, защото той има знание за незнайното.

В тезата на рационалното мислене се приема, че Кришна е син на Деваки и Васудева. Деваки е сестра на Канса (в някои източници, наречен Камса или Канза), владетелят на свещеният град Матхура. Той се надява да има велико потомство и се храни от амбицията да овладее цяла Индия. Жени се за Нисумба, която е почитателка на черната богиня на смъртта Кали и дъщеря на големия злосторник цар Каланеми, отдаден на черни магии. Когато Нисумба е изведена пред огъня на жертвоприношението, за да кажат жреците дали ще роди великия син, когото Канса очаква, те предсказват, че тя няма да му донесе тази радост. В това време неговата смирена и лъчезарна сестра Деваки застава пред същия огън, молейки девите да дадат син на брат ` и. Тогава жертвеният огън навява промисъл на жреците, че тя самата ще роди този син, който ще наследи царството земно и ще преобрати света. Така се поражда големият конфликт. Канса, след като разбира Божията воля, че няма той да бъде господарят на света, а синът на сестра му Деваки, решава тя да бъде затворена, а нейните чеда убивани, за да не застраши никой господството му.

В митологиите се повтарят проблеми, които външно изглеждат жестоки – особено когато някой трябва да дойде, за да даде нещо ново. Този, който вече е свършил своята задача се себеотрича в един двубой. Кронос също ядеше своите деца. Ето, че и Канса в страх за властта си, решава да унищожава децата на сестра си. Това е двубоят вътре у нас на астралното и менталното тяло с преценката и господството на причинния свят. Затова и Кришна в края на краищата се пожертва – прие стрелата, която го възвеличи за вечни времена. В последните свои минути той казва: Синовете на слънцето победиха и така жертвата му изведе света на духа над желанието и приложния ум в лицето на Канса. Кришна жертва сърцето си за Небето, като подсказа това, което после Христос даде на света – идеята за Царство Небесно.

Разбира се, Канса извършва замисленото покушение – убива шестте деца на Деваки (шестицата символизира степента на посвещението на Кришна). Друг източник твърди, че тази всемирна майка е имала осем деца (тъй като Кришна е осмото превъплъщение на Вишну), от които седемте са удушени. За да спаси последния си син, Деваки го предава на овчаря Нанда. Канса не успява да го открие и така младенецът оцелява, за да извърши после предопределените му подвизи.

Според друга версия, в която се говори за сакралното посвещение на Кришна, Деваки не е имала деца, но когато е застрашена да бъде убита от брат си след предсказанието на жреците, потайно бяга в обителта на риши-отшелници. Там тя получава благословение от мъдреца Васищха, бащата на ордена на тези посветени. Той ` и определя онова предназначение, което получава по-късно и Дева Мария: Ти си жената, която ще съхраниш в своята утроба плода на промяната. С такава фраза тя е посрещната и научава, че ришите я очакват отдавна. Васищха ` и казва, че тя е избрана за делото на избавлението и че в утробата ` и лъчът на божествения блясък трябва да вземе човешка форма. „Ще зачнеш в утробата, ще родиш Син“ (Лука 1:31), беше казано на Дева Мария. Но аз не познавам мъж.Светия Дух ще те оплоди. Във всички религии, този, който ще остави белег, за да бъде изповядван като божество, има някаква странност в своето поселение на Земята. Това е пътят на свръхестественото, чудатото пратеничество на блестящ Божествен лъч, който ще оплоди утробата, за да може тя да роди Син – Син на богове. Съприкосновеността на Божиите пратеници с планетната същност, тяхното предназначение не може да се осъществи без присъствие с плът от нашата планета.

След благовестните си думи към Деваки, Васищха заповядва на ришите да ` и се поклонят и я нарича майка на великата тайна, майка на всички, защото в нейната утроба ще се съхрани Духът. Така тя става Божествената майка на цяла една религиозна гама от изповедания.

След като Деваки влиза в отшелническия скит на ришите, дълго време е в постничество и в посвещение. Храни се е само с диви плодове. Хилядолетия по-късно Дева Мария също минава по стълбите на храма Иерусалимски, където до пълнолетието си получава своето посвещаване, за да е достойна за благовестието.

В тази свещена област, която ришите обитават, от незнайни времена расте дърво, наречено „Дървото на живота“. (И в християнството се среща това дърво, и в будизма, където е наречено Будхи – дърво на просветлението.) Под него Деваки, търсеща в душата си вложеното и предсказаното, в унес ще чуе и види Махадева, Небесния жених – онзи, който носи Духа на световете в образ на човек. Тя ще загуби съзнание за земно присъствие и осенена от Него, ще зачене божественото си дете. И понеже брат ` и – царят Канса, ще иска да го убие, Деваки се оттегля при пастирите в планината Меру. Планината също е образ, присъстващ в различни религии и езотерични школи. Там се дават посвещения, закони и заповеди. Затова и Кришна, свещеният, всепривличащият, е роден в планина.

В планината Меру Деваки е приета от старейшината на пастирите Нанда, който се грижи за нея, а после и за детето ` и. По решение на Васищха то трябва да бъде кръстено Кришна. За него ще се говори, че е син на гандхарвите, т.е. на духовете на гениите, за които в индийската поезия се приема, че покровителстват женитбите по любов. (Тези, които сега наричаме гении наистина са покровителствани от духа на любовта и щедростта на всемирната енергия.)

Но кое е странното? Когато Канса научава, че сестра му е родила син, той издава заповед да се убият всички младенци във владенията му. Много е интересна аналогията с християнството – когато Ирод разбира, че се е родил чаканият (обещан и предречен) цар на Израел, дава повеление и четиринадесет хиляди момчета са убити, та дано сред тях да е и този некоронован и непокорен цар, застрашаващ трона му. Не приемам това като реална историческа изпълнимост – то е символ, че кръвта на младенеца ще бъде дадена за спасението на света.

Кришна има своето детство с белези, които за всички посветени се повтарят – изумителни качества и чудни подвизи. Преминава своето обучение, което от овчар го превръща в голям воин и политик, който ще може, с чувството си за справедливост, да защити хората от демоните на Канса. След като става на петнадесет години, неговата майка изчезва (всъщност тя се връща тайно в монашеската обител, призована от Васищха). Търси я, но никой не може да му каже къде е. Кришна се вглъбява в себе си, напуска безгрижните игри със своите приятели и се отправя към планината Меру. Там неговият голям вътрешен копнеж по Деваки се трансформира в светлина и той изживява голямата радост на вътрешната будност – вижда един старец, един великолепен образ в сияние. Къде да намеря майка си? – пита той лъчезарната личност. При Онзи, който никога не се изменя. Търси я!, казва му старецът. В това странно видение Кришна разбира, че няма да намери Деваки на земята. (В индийската митология след Бога е майката, а не Синът.) Тебе ще те видя ли отново? – пита Кришна. Да, когато дъщерята на Змията подбуди сина на Бика към престъпление. Кришна трябва да поеме борба срещу дъщерите на змиите и срещу синовете на биковете, за да направи преобрат, да порази главата на змията, както е казано и в книга Битие[7]. Така Той ще разбере, че лъчезарният образ във виденията му и самият той са едно и също и че те ще се съединят в Махадева, във Великия бог. Ето как Кришна в себе си вижда Вечния, търсейки майка си. (Затова не трябва да скърбим, а да копнеем.)

Ти и Аз сме съединени в Него. Търси Го, са последните думи на стареца, преди да простре ръката си за благослов. А не рече ли Христос: Аз и Отец едно сме! Ето духовните ценности! И какво още Той бе казал – Чукайте и ще ви се отвори, искайте и ще ви се даде, търсете и ще намерите! Къде е тайната тогава?! И кой може да оспори тази приемственост между религиите?! Но кое е трагичното? – че и до днес изповядват Кришна, работейки с ритъм от преди пет хиляди години. Бог е навсякъде и винаги, но хората Го циментират, слагат Го в клетка, както древният цар Кир в клетка затвори Крез, за да го показва на публиката. Но след като Кир чу от него мъдростта на Солон, че никой на този свят не е блажен, докато е жив, го освободи. Така и ние трябва да освободим своя Бог от клетката, в която сме Го заключили. Кришна беше оставил свещени песни и танци, но те вече са анахронизъм. Мина времето на необузданата астрална енергия (срещаща се все още в танците на африканските племена). Израсна душата ни, израсна умът ни, в друго царство сме вече. Трябва да сменим и метода си на работа. Време е да заработим със съзерцанието, с вътрешното вулканическо изригване на екстазата! (Такава е била практиката на исихастите, на тези безмълвни молитвеници.)

Всичко, което поднася Кришна, е родено във великата планина Меру, на която той неведнъж се е изкачвал. Знаем от Евангелието, че и Христос в планина се е пречиствал. Там Той изрича и най-хубавата си проповед – Проповедта на блаженствата. Планината е огнената сила на дисциплината – дисциплинираната огнена власт! Затова ако речем с жезъла „Дай вода!“; „Дай огън!“; „Пред теб е твоят син на посвещението, дай му знание!“ – дава! Имаме ли тази планина у нас? Да, това е причинният свят, светът на прототиповете.

След диалога с Вечния в себе си (по-скоро монолог), Кришна слиза от планината Меру преобразен от нова енергия и със съвършено други тенденции в битието си започва своята борба срещу биковщината и змийщината в живота – в защита на доброто срещу злото. В тази битка той трябва да кали тялото и духа си. С лък и меч Кришна предвожда другарите си срещу дивите зверове – срещу нисшите желания и мисли. Сиянието и просветлението, т.е. лъкът и стрелата, са нужни, за да победим, за да смъкнем от себе си кожите на тези неовладяни мисли и страсти. Да съборим, когато дойде времето, основите на храма на богинята Кали, на нашето тяло. Разбира се, не да го отречем, а да го осветлим. Хилядолетия е работено върху този храм, хилядолетия още ще се усъвършенства. Гората, борбата със зверовете не е вън от нас и точно това показа Кришна. В своя път, наситен с битки, той се преборва с голямата змия от храма на Кали. Успява да отсече главата ` и, а тази глава, все още жива, го пита: Защо ме уби, безумецо?! Понякога човек чува жалбите на минали мисли, които уж е пратил в забвение, на които уж е иззел живеца; понякога се долавят вибрациите на по-нисши желания, които сякаш са надмогнати, а те продължават да питат „Защо ни уби?“. Къде е сладостта на голямата трапеза, на виноугощението, на мекото легло?! Но в последните си мигове змията му разкрива една велика тайна: Животът е в смъртта и смъртта е в живота! Изтъкава се един велик закон, за да се спре ръката – никой не може, като убие, да лиши от живот. Какво прозрение! (Индийците признават закона за прераждането и оттам носят в душите си таблица на нравствени отговорности.) С тази мисъл, искайки да го възпре, змията всъщност му дава пулсацията да върви напред. Така Кришна успява да надвие чудовището, тласкан от копнежа по майка си и съпровождан от неотменното видение, на което носи лика в сърцето си, но няма вече близостта му.

След победните си подвизи Кришна се завръща в планината Меру при пастирите и под големия кедър отново потъва в размисъл за майка си и за лъчезарния старец. Тогава се осъжда за своите подвизи, които му изглеждат детски игри. Възрастният се осъжда за игрите на мисълта, на желанията, за борбата в гората, в тези вечни храсталаци. Кришна боледува в душата си, но с това я извисява и от нея се излива един великолепен химн на признателност към Махадева. Особената, божествената мелодия привлича десетки жени и девойки, които са покорени от нея. Такава песен ражда Кришна в своето моление под големия кедър. Под него той получава вдъхновения импулс за онази поезия, впоследствие отразена в цялата индийска повествователност, която неговите ученици преразказват, после чрез различни интерпретатори достига и до нас.

Така Кришна, преди своето велико посвещение, ражда вдъхновени молитвени песни и ритмични танци, които се превръщат в ритуал, изпълняван от запленени от него жени и девойки.

Кришна ще живее с обичната си съпруга Рукмини, с прочутата пастирка Радха. Казано е обаче, че той е имал още шестнайсет хиляди и сто жени. Разбира се, това нито е реално възможно, нито е социално мислимо, но се говори в една песен, че той едновременно може да бъде поотделно с всяка жена. Това е податка, че не става въпрос за личността, а за присъствието на духовната му цялост и жизнено начало в света на желанието; за астралното му всеотдаване, което не бива да се тълкува нито като разврат, нито като развлечение. Ако приемем, че жената – Ева, е астралното тяло на човека, ще оценим до колко много съзнания Кришна се е докоснал, за да ги наплоди.

Безспорно, като син на божеството, на Махадева, неговата любвеобилност може да проникне навсякъде. Ето защо в този епос, в който можем да видим митологията като тайна на вътрешната ни лаборатория, ще се говори за едно многочислено потомство на Кришна. Епизодите на неговия живот, описани в индийската книжнина, показват само външната страна. Трябва обаче да се отметне завесата на видимото, за да се открият бисери, да се прозре, че голямата любов на Кришна с Радха, с Рукмини и т.н. са образци на жертвеност и нямат нищо общо с човешките истории. (И в Стария завет е казано, че Соломон е имал седемстотин жени и триста наложници. Всъщност, той е имал седемстотин прераждания и формирани в отработения му вече астрал триста присъствия на жена.) В индийския епос ще намерим доста еротизъм, тъй като присъствието на древните индийци в етерното и астралното полета е било много властно, дори в дадени моменти по-реално, отколкото в самото физическо поле. Затова понякога извеждаме погрешни заключения, губейки действителността в измерения. Дори имат специална йога – тантра, носеща идеята, че може да се постигне усъвършенстване и просветление посредством техники, които външно изглеждат само сексуални. Трябва да сложим в съображенията си кое в хилядолетията е било възможно и кое сега е достъпно за сетивата ни. Не бива сегашната реалност да предоставим като изискване на реалността, когато те са работили с третото око, макар и като през одимено стъкло.

Наистина трагично е да не се отмята завесата, за да се видят на сцената и по-други образи, а да се преценява индийския епос и религия едностранчиво и се определя тяхното битие като порнография. Нека го погледнем обаче и в тяхната мисъл и приложение.

Смутени от идеята за еротизъм някои мислители в края на миналия век се опитват да изчистят Кришна от еротичността, да свалят дрехата на „елементарното“, да заличат не спомена за скитника (Кришна е и скитник в битието на Индия), а ненужните пристани в този скитнически живот, или пък всеки пристан да бъде разбран в неговото предназначение, а не да бъде ложе на сладострастието. Така че доста изчистен образът на Кришна се поднесе на Европа.

Един от големите индийски културни дейци Бонкимчондро Чатопадхай написа „Животът на Кришна“, в която с чувство на деликатност го освобождават от „неудобствата“. Учудваща е тази мисловна реакция – по-скоро трябваше да го обяснят. Но ако необясненото може да е неудобно, обяснението може да е невежество. Едно е да се знае тайната, друго – тя да бъде разтълкувана, а трето – да се спести, макар да се знае същността. (Неудобство предизвикват и някои интерпретации на Христовото слово, а и на Иоановото Откровение.) Така че тези автори, загрижени в любовта си към Кришна, се опитват да „спасяват“ индийските религия, философия и литература от неглежирането на „целомъдрена“ Европа (която конспиративно върши по-порочни неща). Ето защо не смятам, че е особено постижение написването на книгите за живота на Кришна в един такъв аспект. Това, разбира се, няма да заличи същността на Кришна, но истината е, че се прикрива персоналността му, като се извежда неговото битие в една имперсоналност, безличност. Ние не можем да говорим за персонален бог, освен в целостта на Тримутрието да говорим за Брама, Вишну, Шива, но не можем да кажем, че имаме имперсоналност (дори тогава, когато Буда иска да мине без Бог).

Известният индийски религиозен философ и мислител Шанкара[8] (автор на най-ценните коментарии върху Упанишадите и „Бхагаватгита“) приема, че Кришна е от върховните божества (прояви на Абсолюта), че е личност, а не безличие в скитничеството си. Ако направим аналогия с християнството, то тази личност е божествено превъплъщение на Втората ипостас, макар че не можем така да интерпретираме в тяхната троица Вишну. Така се утвърждава върховното тържество на личността Кришна и се заличава дирята на „безличния“ скитник, която всъщност е диря на праведник, на животворец.

  • Кришна е израз на едно източно съзнание, с неукротимо въображение, с всичката близост с онези полета и тела, за които светът започва да се събужда.

Той възкресява едно ведическо, вътрешно знание, което стана и религиозна изповед; даде и идеята за безкрайността. Кришна говори още и за проявата на Непроявеното, на Безпричинната Причина. (Буда, макар и в по-ново време, е с доста по-ограничени представи в тази посока.)

Великата епическа поема „Махабхарата“ е книжнина много пъти по-обемиста от „Илиада“ и „Одисея“. По-същественото обаче е друго – „Илиада“ и „Одисея“ разглеждат къс от историческата даденост, в която внасят и една теогония. Боговете там са участници, а в индийската митология, те творят историята. Ако един Омир взе за боговете това, което Хезиод каза в своята „Теогония“, то в индийския епос всеки бог има свои простори, свое виждане. Оттук идва и тяхното поземяване и обожествяване. Затова Брама, влюбен в своята Сарасвати, от страх да не я загуби, иска четири глави, та да я вижда непрекъснато. Гърците нямат такова въображение. Епиката на индийците е себетворческа и затова извайваща!

Да се върнем към историята на Кришна. След като от душата му се изливат свещени песни и танци, той отива към последното посвещение, преди да поеме отговорността за своето учение. Тази йерархия на посвещенията е потребна, заради един сигурен и вечен бит.

В това време стогодишният Васищха, покровителят, бащата на ордена, предупреждава Канса и неговата съпруга Нисумба, че синът на Деваки, заради когото той бе повелил убийството на толкова деца, е жив и денят на възмездието наближава.

Така старецът у нас – прозрението, предупреждава жестокостта: Синът на възмездието е жив, денят на разплатата наближава. Получил предупреждението, Канса иска да се защити. И без да знае, че Кришна е омразният му син на Деваки, той го кани в двореца заради славата му на най-смелия, най-известния човек в цялото царство. Решава да го използва срещу този, който застрашава престола му. И така Кришна става негов верен служител. В двореца царицата Нисумба се опитва да го прелъсти, но Кришна отхвърля безапелационно всяка мисъл на изкушение. (Това напомня един епизод от Старозаветието – когато Иосиф, най-малкият син на Иаков, продаден в Египет, става дясната ръка на фараона, фараонската съпруга иска да го изкуши, наклеветява го и го праща в затвора.)

Разгневен от думите на Васищха Канса е решил да го убие. Тръгва със своя водач Кришна и му нарежда да убие мъдреца. Но когато намират в една затънтена гора стареца и Кришна се изправя пред него, той познава образа от видението си и обзет от неописуема радост, коленичи в краката му. Тогава Васищха му разкрива, че е синът на сестрата на Канса, злосторникът, който е искал да го убие. Смутеният Канса, в яростта си стреля в Кришна, но стрелата улучва стареца. Преди да издъхне обаче, Васищха казва на Кришна, че той е избраникът на Брахма, спасителят на света. Така Кришна научава тайната на своя живот. В този момент душата му се съединява с тази на мъдреца и така се издига към седмото небе, към Махадева. Там той съзира сияйната Деваки – своята всемирна Майка – Девица. Тя го обгръща и той разбира, че е Синът, Словото на Живота. Връщайки се в земното си тяло, Кришна е осъзнал вече великата си мисия.

Странно е, че Кришна не знае дори името на майка си, но тук идеята е за Всемирната девица, за планетната утроба, предназначена да роди Всемирния син. Логично е персоналността на майката да бъде загубена от съзнанието, когато се говори за всемирно учение, въпреки че за индийците тя е образ от троицата – Бащата, Майката и Синът. Във Вишну-Пураните е казано, че дори не е възможно да се съзерцава образът на Деваки, защото обилността на нейната духовност, светлината на нейната еманация е толкова силна, че не може да бъде понесена от никого. Силна е, защото е носила преродения Вишну, значи цялата е осветена от Бога. (В юдаизма също е казано, че Божествената светлина не може да бъде наблюдавана и затова Моисей, когато носи свещените скрижали, казва на обикновените хора да си прибулят очите, за да не ослепеят.) Деваки се отъждествява с безкрайната и неуловима „пракрити“, носила Брахма в утробата си, а също и с енергията на Създателя. Така създадената около Деваки свещенност наподобява на католическото отношение към Дева Мария. (Поради догмата, че Светата майка е непорочно зачната като Сина си, тя преминава в най-висшата йерархия, дори получава малко повече почит и от Христос, тъй като в идеята за застъпничество пред висшите светове тя е по-близо до човека.)

След като Васищха е убит, отшелниците предоставят ръководството на ордена на Кришна. Те извършват погребален обред на светеца, а Кришна получава неговата тояга със седемте чепа, която е знак на власт, приоритетно право на бащата на ордена – този, който ще го ръководи. (Във всяко мистично учение ще срещнем сакралното число седем – седем небеса, седем дни, седем чакри, седем културни раси...)

След това седем години Кришна отново е в планината Меру, където в пост обмисля учението си и идеята за спасението на хората. И за индийците е била властна идеята за спасението, макар че в доктрината им няма тезата за първороден грях. Там Кришна овладява нисшите си тела, за да бъде истински Син на Бога – озарен пратеник от рода на слънчевите същества. Едва тогава извиква при себе си своите ученици, сред които първи е Арджуна. Той започва да им разкрива тайни за човека, душата и Бога. Учи ги, че душата е безсмъртна и се преражда, докато получи свобода и се слее с Бога. Така ги освобождава от робската психика, която носят в душите си. (Нещо, което после ще видим така добре изявено в доктрините за антикастовостта и победата над желанията в учението на Буда.)

След тези проповеди, Кришна и неговите ученици се отправят към бреговете на реката Ганг, където той продължава своите проповеди сред народа, учейки хората да вършат добри дела с любов. Там при него идват Нишдали и Сарасвати – двете дъщери на Нанда, овчарят, който го е отгледал.

Още по времето, когато Кришна пее своите песни и дава танците, станали свещени, Нишдали и Сарасвати са запленени от него, но той се оттегля, за да се подготви за учителството си. Опечалена, Сарасвати се отдава на лек живот, но изживява много разочарования. В това време великото посвещение на Кришна е вече реалност и той проповядва навсякъде. Сарасвати разказва на своята сестра бедите си, Нинжали, която я съветва да отиде при Кришна – само той може да я спаси, като ` и прости греха, защото само той има вечната любов. Това е една от големите тайни, която трудно се разбира, но осъзнавайки я, човек може собствените си вибрации да превърне във всемирен пламък. Този голям пламък, в който изгарят малките страсти, ще видим и в една притча за Буда. Когато го упрекват учениците му, че прегръща жена си, че проявява любовта на човека, Буда кротко отговаря: Оставете малката любов да се изживее в голямата, т.е. там да изгори.

Сарасвати беше изхабила своя чувствен свят по пазарите на удоволствието и имаше нуждата от спасител. И наистина Кришна ` и прощава греховете. Ако в Нишдали имаше вяра, то в Сарасвати имаше любов – и те решават да съпроводят Кришна битието му.

Изтормозеният от страх Канса се уверява, че пророчеството се е сбъднало и синът на сестра му проповядва край Ганг. Тогава той многократно изпраща войски да го заловят и убият, но пленени от словото му, те стават негови последователи.

Кришна сваля от престола Канса и заедно с Нисумба ги праща на покаяние и изкупление, а за цар на Матхура слага Арджуна – славният потомък на слънчевите царе. Преди решителната битка между слънчевите и лунните синове, Кришна разкрива на Арджуна тайните на човека, природата и Бога и така се ражда Господнята песен – „Бхагаватгита“.

Но идва моментът на неговото прощение, на раздялата му със света. Мисията му е приключила.

  • Когато зрелостта на плода е налице, неизбежна е волята да падне – с вятър или без вятър. Смъртта служи зрелостта да не остане неядена.

Кришна решава чрез смъртта си да освидетелства доброто си дело и да привлече враговете си към своята вяра. Оттегля се в полите на Химават, където доброволно ще приеме смъртта. Той знае, че Канса не се е покаял и търси отмъщение. Двете сестри улавят интуитивно неговото решение и го молят да го придружат в пътя му до сетния час. Кришна не иска никой да приеме със себе си, но те му казват: Ако сме те обичали, позволи да те последваме. Колко странно искане! Той е, който трябва да даде преценка дали са го обичали, дали са му вярвали, дали са готови на жертва – той е, който трябва да каже дали тази любов е чиста. И Кришна отговаря: В моето небе нищо няма да бъде отказано на любовта. Tой единствен в света каза тези смели думи!

Тогава Кришна прави и последното си предсказание: Синът на Махадева трябва да умре пронизан от стрела, за да повярва светът на думите му. (Това след хилядолетия виждаме реално и в Христовото битие.) Тримата стигат в пустинната местност до голямо кедрово дърво. Там седем дни те са в молитва и обмиват телата си. В края на седмия ден стрелците на Канса пристигат, за да извършат най-великото посвещение на Кришна и най-позорното дело на Канса. Но волята трябва да бъде изпълнена, както казва и Христос на Своите ученици. И още една много интересна аналогия. Връзват го на кедрово дърво – разпнаха Христос на дървен кръст. Когато първата стрела го пронизва, Кришна изрича: Васищха, синовете на слънцето са победители. Ето освидетелстване на делото му!

При втората стрела, която го пронизва, той казва: Лъчезарна Майко, нека тези, които ме обичат, да бъдат с мен в твойта светлина! Нещо, което и Христос беше рекъл.

При третата стрела последните думи на Кришна са: Махадева няма да умре! Така той освещава великото дело на посветените.

А когато занасят тялото на Кришна на кладата, за да бъде изгорено, двете сестри се хвърлят в огъня и заедно с него освещават живота си. Неговата смърт не е само еднолична – тя е смърт заради дадена любов; не личностна, а любов, която след векове ще я видим като нова духовна вълна – Духовната вълна на Любовта.

Така Кришна остана в света един Син на Небето – Син на Бога и на човечеството. Той даде път за съвършенство. А съвършенството е предназначение, защото Бог вечно живее в човека. Никой не е минал нито една стъпка в своето битие без Бога и никога не е губена идеята за безсмъртието – само са търсени пътища към тези две велики тайни. Ето защо Кришна ще каже на най-близкия и верен свой ученик Арджуна: Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите. И не е било време, когато да не съм съществувал, нито някой от нас ще престане да съществува!

 

Ваклуш

 

Прозрението освобождава от триизмерността –
то е космична цялост.

[7] Вж. Битие, 3:15.

[8] Шанкара или Шанкарачаря (ок. 700 г. сл. Хр.), възродил индуизма в Индия, представител на школата Веданта. (Бел. ред.)

<span class="acute">`</span>

Още от броя
AXIS LIBRI (3/1995) Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите. The wise one grieves neither about the living nor about the dead. ... Проглас (3/1995) „Тоя, Който Ме е пратил, е с Мене“ (Иоан 8:29) Стремежът на човека е свобода от самия себе си. Пътят е прозрението, което дава „жива вода“. То остави на исто ... Прозрението в Духовната вълна на Мъдростта Прозрението е око на Живота! Прозрението като гръмоотвод на знания отвъд зримото е неизбежният път в Духовната вълна на Мъдростта. А Мъдростта е повече от прозрение. Разбира се, винаги ... Върху Посланието - Евангелия (продължение) 3/1995 Евангелия (продължение) Посланието на Планетния Логос е Откровение – взета от Отца тайна на битието! Радостта, с която живеем Посланието на Планетния Логос, личното н ... Окултизъм и мистицизъм (Кришна) Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите. Кришна Ако трябва да бъдем благодарни на историята, то е, защото ведно с героичните битви, с победните мечове, с които сме вою ... Школата - Агни Йога (3/1995) Огънят е утробата на мисълта! 26.Често вий задавате въпроса: как да съчетаем препоръчаната радост с нерадостното приближаване към хората? Всеки Учител се радва на безграничната кр ... Тангризмът – Предхристиянският монотеизъм в българските земи „...Българите сториха много добрини на християните, а християните забравиха. Но Бог вижда.“ Из надпис на канасювиги Пресиан Естествено е да се каже, че земята, която сег ...