Тангризмът – Предхристиянският монотеизъм в българските земи

Арxив | брой 3 / 1995

„...Българите сториха много добрини на християните, а християните забравиха. Но Бог вижда.“
Из надпис на канасювиги Пресиан

Естествено е да се каже, че земята, която сега наричаме България, има история и преди 681-ва година. Логично е да се приеме и че онова, което 13 века държа българската държава на сцената на Европа и планетата, не е било идеята за оцеляване – не оцеляването, което е живот в агония, а идеологията за лично битие, което предлага държава, религия, култура и път за съвършенство, т.е. идеологията за социална общност, която изисква като потреба правна регулация и доктрина за свобода.

Преди 681-ва година земята, наречена Тракия (Ракхива на финикийски, което значи етерно пространство или небесна твърд), има хилядолетен родов, социален, верски и личен живот. В нея живеят Орфей и Евридика. Тук е изворът на музите – Касталия, храмовете на Аполон и Дионисий; тук живее жрецът, царят и божеството Залмоксис. От Тракия черпят благодат поетите Тамирис, Линос и Амфион. Херодот ще пише: Тракийският народ след индийския е най-голям, а Помпоний Мела: Траките са вярвали в прераждането.

На тази плодна земя гостуват митологиите на елини и римляни, след това и на славяни – всички със свои молитви и олтари, за което музеите днес свидетелстват. Разбира се, не най-беден, а въобще непопълнен с нито една статуя на Перун, на Лада, Морена и т.н., остана музеят на славянските митологии, защото славяните имаха по-скоро битология, отколкото митология.

Митологиите не бяха тревога на обикновения човек с примитивен светоглед на приложена култура и усвоена душевност. Един Марс искаше войнство, една Атина Палада даде мъдрост – той създаде мировата римска империя, тя роди седемте атински мъдреци.

Нямаме автентична информация юдаизмът в нашите земи да е имал реално утвърдени колонии и свои синагоги, носители на монотеизма. В Рим, Солун, Атина, Коринт има, но в Сердика и Филипополис няма! Някои много натрапчиво в историческо ограничение поддържат, че само моисеизмът в предхристиянско време е монотеистичен. Този стрес и досега не е изживян, когато се говори за българския монотеизъм. А има и Тангра, и тангризъм!

Говоря не за исторически факти (те съществуват), а за религиознание. Затова няма нищо учудващо, че в сърцевината на нинешната българска земя дори не знаем мястото на Първа Юстиниана. Първата стъпка на християнското благовестие бе на тракийския бряг – на Филипи, мястото, където апостол Павел роди идеята за универсалното християнство.

Много дълго време нито Рим, нито новият Рим (Константинопол) можаха да се освободят от баналностите на отживяни митологични традиции и преповтаряне на дванадесетте таблици на Нума Помпилий (714-671). Такава непреходност ни навява мисълта, че религиите най-бавно стареят, но и най-дълго стоят стари.

И така, преди да дойдат българите, тази земя не беше овладяна от християнство. Защо? Защото славянинът е апатичен и нямаше идея за държава, защото примитивният митологизъм бе по-изгоден от освободителя на робите – Христос, а и оправдаваше византизма пред цивилизования свят.

Утвърждаването на българската държава през 681-ва година промени съдбата на земя и поселници, защото е извършено от:

– народ, който не е християнски, но има идея за едно божество;

– народ, който няма теза за първороден грях, а има идея за безсмъртие;

– народ, който няма робски институции, но има идея за земя и държава.

Това бяха българите, децата на Тангра! Тангризмът е предхристиянският монотеизъм в България!

Тангра е хилядолетното божество на българите, ширнали се из различни географски територии – от Тесалия (според Иван Малала – хронист от V век, мирмидонците на Ахила са българи) през Имеон, Памир, Китай, Монголия, Иран, Волга, Онгъла до Аспарухова България. Историята ги търси и намира по всички тези места като социално битие, племенна формация, държавна система. Те оставят култура, религиозно поведение и приложна воля за живот. Дори има известни информации, че българският народ, предшества еврейската държава с някои свои присъствия в Палестина и Месопотамия.

Задачата на темата не е да доказваме присъствието на българите в посочените страни, нито държавната система, а в наличност ли е монотеизмът като техен вероизповеден светоглед. Подражание ли е тангризмът и ако е, на кого? Египетският монотеизъм на фараон Аменхотеп IV (Ехнатон, 1500-1400 г. пр. Хр.) още преди Моисей да прокламира Саваот, чрез бог Атон прогони сенките на митологичните божества – за съжаление не за дълго. Той плати с главата си – Египет не прощаваше дори на своите обявени за божества фараони. Тогава властно в историята остана монотеизмът на евреите, остана Саваот – Иахве, като душевност на богоизбран народ. Тогава, на този ли монотеизъм или на египетският е подражавал тангризмът? Не, древната българска религия остана вън от полезрението на човечеството, но преди идеята на Аменхотеп IV за единствения бог – Атон, т. е. Амон Ра – бог на слънцето, ние имахме Танг Ра!

  • Като историческа възраст Танг Ра може да бъде оспорван, но като монотеизъм този бог е най-изчистеният.

Той не е хенотеистично божество, както много често се третира Иахве – като племенен бог, дори и като расово божество според Кабалата.

Танг Ра като монотеистично божество е и слънцето, и морала, и съдията. Името му ще намерим в различни нюанси – Тенгри, асирийското Танра, памирското Тандра, шумерското Дингир... Навсякъде то има смисъл на Небе, Слънце, но като Върховен бог. В българската религия (склонен съм да приема тезата на проф. Божилов, че няма пра- или протобългари, а само българи, или древни българи, както пише напоследък и Петър Добрев) Танг Ра е върховно божество на Небето. Като функция това божество е висшата справедливост; то владее съдбата, въздава наказания и награди, покровителства и внушава страх. Като приложена нравствена схема Танг Ра всичко вижда и всичко помни. Това лежи и в основата на устойчивостта на българите в беда. Те никога не са се уповавали на стихията, а на великото божество, което помни и знае. Това е голямата тайна за българите.

Атрибути са слагани на Танг Ра (както ние казваме Бог е любвеобилен, мъдър...), но не са създавани други божества. Освен върховния Танг Ра друг бог няма, той се самопроизвежда – от него, от материята и от морето (водата) се ражда светът.

Безспорно древните българи вярват в добри и зли сили, защото не може да има религия без своя таблица на добродетелите. Тангристите съзнават биалността на живота и така съумяват да не дават оценката добро или лошо божество на стихиите. А когато една философия не е стигала повече от биологията, определя всяко явление, което носи болка, за дело на злия дух. Тук е трагедията на човечеството – че не можа да се извиси над биологията си, за да приеме страданието като идея за развитие. А българинът до известна степен успявал, защото той не роди второ божество, а предостави на еволюцията десен и ляв бряг, добро и зло (които не са вечни). Това е величието на тангризма – не даде персоналност на отрицателното, а прие развитието. Танг Ра няма противовес като Сатанаил.

Потребата, която удовлетворява едно митологично съзнание, е да има богове на небето, земята, дъжда, огъня, да има и онази първа сила, която винаги е карала човек да коленичи – Слънцето. Затова и по-късни божества са определяни като соларни. Дори християнството не можа да опази Христос от идеята за соларно божество – сложиха Му венец от рози. Съзнанието за еднобожничество бе наложено, но това не освободи човека от първичната потреба да има слънце – от онзи първи Амон Ра, от онзи първи наш Танг Ра.

Славянинът обитава тази земя, на чиято почва са изкласявали десетки божества, а широтата на душата му ги обемаше. Но това не означава, че не е имало възможност на валентност – как тези божества можаха да се слеят с българския бог и как славяните след това приемат и християнството. За мен двубоят в покръстването има два пласта – освобождаването на славяните от стихийните божества и волята на българина да не се лиши от едното си божество. Българите нямаха мотивацията да сменят Танг Ра, а славянинът с радост прие Христос, защото Той го освободи от съзнанието за десетките божества, да не говорим за природните стихии, за ония ветрове и самодиви, за върколаците, за змейовете...

В митологията на Елада няма стихийни божества като славянските. Ние имаме като митология, като фолклор, дори като драматична тайна в душата си слънчевите змейове, слънчевите невести и палати. Това са явления, които говорят за реално присъствие на магнетичната духовна сила на слънцето, като символ в душите ни. А странната приказка за ламята, от която тримата братя пазят златната ябълка? Какво значи да опазите ябълката? Тя е дадена, взеха я още Адам и Ева. Но за това трябва подготовка – единият ще погине, другият ще погине... У нас трябва да погинат едно, две..., пет тела, докато се дойде до слънчевата сватба, до слънчевата невеста. Затова българите са имали своето скитничество – за да осъществяват своя слънчев Танг Ра, да съхранят и да погълнат от определени места онова, което сега се нарича генератори на висши духовни сили.

Тангристите имат идеята за победа на духовното познание, идеята за третото око – нещо, което е въобще чуждо на монотеистичните религии. Юдаизмът признава благоволението, признава низпосланието на Светия дух в своята пророческа култура, но не го признава като белег на едно събудено вътрешно зрение. А българите в своята съкровена философия приемат третото око като идея за соларния знак – посредникът между небе и земя. В някои от техните образци на изкуството са дадени именно тези гледащи слънцето очи. А това е една истина, която човечеството несмутено трябва да усвоява.

Почитанието на слънцето е свързано в древните народи и с небесната посока, която те са считали за свещена. Едни са приемали за такава посоката на изгрева, т.е. изток, а други – юг, където слънцето достига най-високата си точка. Това вярване е определяло и приоритетност съответно на дясната или лявата страна. За българите свещената посока е бил юг, а оттам почетната страна е била лявата. Повечето български сгради са били ориентирани север-юг – например дворецът в Преслав, както и Мадарският конник, който е светилището на тангристите.

  • Мадарският конник е велика мистерия на българската религиозна съвест. Той е храмово капище, обиталище на българската духовност.

Мадарският конник не е само култово признание – мнение, което е много широко разпространено в българската религиозна, верска, културна и историческа даденост. Кога ще бъде доказано е друг въпрос. Бешевлиев счита, че Мадарският конник изобразява един принцип на небесния бог, който има мъжка подчертаност, т.е. че символизира Танг Ра. Прабългарското божество няма животинско тяло или глава, както в други древни религии – то е с човешки образ.

Мадарският конник е единственото велико капище, единственото велико храмово и олтарно, и обредно място. Това създава целеустремеността и устойчивостта на българите. Обиталище е и за храмово служение и признание на великите ханове. Затова някои считат, че конникът е Омуртаг, други – че е Крум или Телериг. Не, това не е признание на някой хан – там има пещери, в които са се вършили великите служения на тангристкото вероизповедание! И независимо от това, че в прабългарската религия ханът е великият жрец, който носи националната оренда, има едно, макар и подчинено на него, жреческо съсловие, наречено колобри, вършило великото служение.

Потвърждение на някои от гореизложените твърдения можем да намерим в по-късните паметници, които времената са ни оставили. Така нареченият „Именник на българските ханове“, разбира се, е късна книжнина, но в никакъв случай не е късно явление. Защо? Защото в наличие бе достатъчно душевност, достатъчно събития и феномени, за да се създаде предпоставка и да се напише този именник. А преди хановете е имало не богове, а Бог – Танг Ра – един единствен, върховен морал и съдия, иначе нищо нямаше да има.

Друг писмен паметник са отговорите на папа Николай I до княз Борис – князът е искал да намери в християнството определения за едно чисто служение. Там срещаме отговор на въпроса дали това, което един стар български обичай и това, което християнството налага, са едно и също.

При разкопки в Мадара е открита квадратна каменна сграда, до чиито стени се счита, че е имало водовместилище. Земята и водата – Умай и Йерсуб, са свещени в прабългарската религия, но не като божества, а като енергии. Умай е земната утроба, чиято същност подхранва българския народ, а Йерсуб – свещената земя-вода. Автентичност обаче не можем да търсим в онези времена, когато се губят следите на българската духовност, поради липсата на писмо. Българите безспорно са имали своя космогония – макар и да нямаме писмени доказателства, не можем да твърдим, че те не са имали идея за сътворението след като са изповядвали свой велик бог. Още повече, че основно ние извеждаме данни за своята история от византийската ръкопис, а тя (за съжаление) е заличавала всичко, което говори за величието на българина. Имала е възможността да изопачава стойността на историческата достоверност, защото е разполагала с церемониала и писмото. Затова при покръстването прозрението на Борис беше повече от гениално – да иска писменост, за да може да спаси народа си от невежество (и византийщина); да спаси разрушаването на националния дух и историческата смелост на България. Намерени са в земите ни отломъци с надписи, и в един от тях, надписът на Пресиан от 837 г., на старогръцки се разчита следния текст: Ако някой търси истината, Бог вижда, и ако някой лъже, Бог вижда. Българите сториха много добрини на християните (ромеите), но християните забравиха. Но Бог вижда!

Там, където има оставени паметници, а и при сключването на мирните договори между Византия и България, намираме свещения меч – оръжие, с което българите са давали клетва и са се обричали. Неслучайно Васил Левски освен Евангелие, беше сложил и кама – това е приемственост в пулсацията. Заклеването ставало само върху предмет, в който се вярва, и следователно такова действие е едно религиозно поведение, а не социален жест. Българите са вярвали, че свещеният обет е изпълнен със свръхестествена сила и че ако нарушат клетвата си, мечът се обръща срещу тях. (Това е правило, известно в езотеризма – когато един човек употреби зла мисъл и отсреща тя не може да намери прием, ще се върне обратно върху него.) Така че мечът не е бил само един свещен предмет, а е олицетворявал божествеността на обетността. И това не е нито амулетност, нито суеверие, а е една особена отговорност, която може смело да се каже, че само българинът е имал.

Българите не са приемали принасяне на кръвни жертви. Те са знаели, че кръвта е азовият, духовният представител в земното тяло. Евреите с кръвта на животни са помазвали своята Светая Светих, а българите са принасяли в жертва без да проливат кръвта, за да съхранят другата тайна на тангризма – орендата. Тази висша духовна сила модерната теология нарича „Всемирния дух“, „Всемирния разум“, а християнството – „Светия дух“. Българският хан (според новата интерпретация – кан и канасювиги, т. е. „звездният кан“) е представител на Танг-Ра, пратеник на Бога. Затова за прабългарите орендата осенява и се съхранява в главата му. Неслучайно шапките на хановете имат специални отвори и те, както и великите велможи бръснат главите си само отпред, а на темето носят плитки, което е израз на посвещение. Косата се счита за магнетичната антена, която свежда духовната енергия върху канасювиги.

  • Българите са владеели мистични тайни. Знаели са къде се съхранява и как се взема висшата духовна сила – орендата.

С това се обяснява и т. нар. сакрално цареубийство, царска жертва, която не се счита за порок и грях. Когато има риска един хан да разпилее орендата, висшият съвет го убива безкръвно, за да я запази за по-достоен наследник. Ето какво значи национален дух. Така се брани духовното осенение на една историческа даденост, наречена „народ“; така се запазва нацията, без понятието „нация“. Затова за някои учени орендизмът и тангризмът са един и същ верски феномен.

Българите не са носили и идеята за кръвното отмъщение, лежаща във всички законодателства, но са имали идеята за използване на чаши от човешки череп. Считали са, че главата (черепът), през която преминава тази свръхенергия, може да стане на чаша, кондензирала орендата – особено когато този череп е на велика личност, на светец, мъдрец или цар. Обкован в сребро, черепът на Никифор беше чашата, с която Крум поднесе вино на славяните, за да ги направи събългари, а не да похули победените. И ако е истина, че тази енергия е висша, то може да се вземе от врага. Наистина, ако приемем тезата, че е искал да помогне на славяните, как по друг начин може да се обясни фактът, че ги черпи с черепа на враг. Това историците изпускат – не могат да прозрат, че са поканени славянските князе да пият от черепа на Никифор, за да осъзнаят това, което цели два века преди нас не можаха да разберат – идеята за държава!

Тангризмът е религия, която е била изключително нравствена. Тя е носела една уникална за това време добродетел – нямала е институция робство. Но за най-малкото престъпление на нарушителя, обръсват цялата глава и го показват пред всички. Виждаме една религия, която едновременно е носила обособени и метафизична, и нравствена доктрини. Танг Ра е всичко, орендата му и той. Надолу е нравствената отговорност, дългът и убедеността за историческо единство.

Българите са имали звездоначалието за наука, затова са оставили безпогрешен календар, където е запазен култът им към някои животни – всеки месец е с едно животно. Там са вълкът, кучето, конят, орелът – оттам е и знамето с конска опашка и едноглавият орел с разперени крила (както в кадуцея на Хермес) на един триножник. Това са символи на висшата небесна сила. Орелът след това ще видим при един от четиримата евангелисти – Иоан Богослов. В гръцката митология също ще намерим орела – на жезъла на Зевс, само че там го пращат да разкъса гръдта, жизнеността на Прометей, на онзи, който открадна огъня за спасение на човечеството. Защо когато имаха една богиня, изведена от главата, не сложиха совата, а орела, който не можа да победи?! И така, виждаме разликата между орела в християнството, орела в зевсовата митология и орела на триножника при прабългарите.

Триножникът в българската символика и в българското древно знаме има един много характерен белег – белегът на гостоприемството, на това да давате вместо да искате. И сега, когато изказваме възхищение за българското гостоприемство, можем да го потърсим хиляди години назад. Оттам остава и споменът за трикраките столчета. Може би гостолюбостта ни се дължи на почитта към водата и земята. В своята космогония българинът наистина изгражда един биален модел на битието си – битие на противопоставянията. Противопоставяния на абстрактности – живот и смърт, успех и нещастие; изразени с пространството – ляво и дясно, небе и земя; изобразени с цвят – бяло и черно, светло и тъмно; приложени в социалната градация – мъжко и женско начало, бог и човек, хан и народ и в конкретността – дълга коса и къса коса и т.н. За всяко нещо той има много уточнено понятие, за да няма развлечения. Който е с динамиката на коня не може да си позволи развлечение. Това е психологията на българина и това му дава възможност да завоюва (не даром, а с небесна благословия) българската земя. На него му е бил нужен тогава устремът на коня, бил е нужен орелът – небето, защото никъде, нищо не са вършили без благослова на Танг Ра.

Някои, които са виждали в символиката на българина само конската опашка, са родили тезата, че българите принадлежат към т.нар. конни народи (тъй като конят е в почитта като едно от свещените животни). Но когато разберем в нашата хералдика мястото на орела (Иван-Асен II връща това знаме), няма да говорим с някаква насмешка само за конската опашка, защото ще знаем, че тя е водителското начало. А ако сравним коня като сила и като воля за завоевания с осела като смирение, тогава можем да разберем характера на българина. Затова българинът се напътва насам с кон, затова и Христос не влезе в Иерусалим на кон, а на осел. В символиката на езотеричното знание оселът е четвъртата степен на посвещение, но той е и знак на смирението, на кротостта. Неслучайно е казано в Евангелието: „Ето, твоят Цар иде при тебе кротък, възседнал ослица.“ (Матея 21:5).

Няма друг народ като българския, който да одухотворява така потребността от кон. Това е устремът, но не агресивността и бруталността, а прицелността и победата! Конят съхранява в опашката си орендата и в такъв случай, не е „идолопоклонство“ знамето с конска опашка.

Някои историци твърде прибързано говорят, че прабългарската религия – тангризмът, е синкретична религия, пълна с тотемизъм, защото там са соколът, орелът, вълкът, заекът; там е и свещеното куче. Действително, имало е една специална порода кучета, които са наричани свещени и те са принасяни в жертва, но не на Божеството, а за гадаене – когато искат да видят съдбата на своя народ и да питат за това Танг Ра. Ето защо на Мадарския конник ще видим и кучето.

  • Българинът има две основни идеи – за държава и за земя.

Според мен идеята за държава идва от техния монотеизъм, а идеята за земя – от първичния им усет за земната утроба Умай и свещената вода-земя – Йерсуб. А водата – астралният образ на светлината, българите са схващали точно като един светлеещ образ. Така те са разбирали света – небе, земя и подземя. Три йерархии са имали и всяка сама за себе си е създавала една поредица от духовни същества. Небето за тях има седем пласта със свои божествени енергии. А ние сега не приемаме ли, че в небето има седем ангелски чина? Не казваме ли, че свети Илия е господарят на гръмотевиците? Чудно е защо историците или по-скоро богословите и теолозите не искат да видят тези различни прояви на небето?

Говори се и за четири нива в религиозната философия на древните българи.

Първото равнище се отнася до бог Танг Ра – Небето, което хуни, тюркски и много други древни народи са изповядали.

Второто равнище е „богинята“ Умай. Ето един привиден конфликт – как може да е монотеизъм, а пък да има някаква богиня? Всъщност това е, което всички религии са имали – плодотворното женско начало. В тангризма то е антитеза на Небето, Танг Ра, в биалността на опозициите.

Третото равнище е свещената земя-вода Йерсуб. Това са духовете на водата и земята, но не като митологичните, на които са вдигали олтари и са правили жертвоприноси.

И четвъртото равнище е култът им към прадедите, който е много широко разпространен. Известни са и римските прагови (домашни) богове, доктрината на бог от своя род, от своя праг – почитта към прадедите.

Българите тангристи нямат богиня на съдбата – Ананке, нито духове като божества. Те сами носят отговорност – лична, родова, идейна и приложна, за да ходят един неотменен път и предоставят на Божеството жертвен живот. Танг Ра е кристализиралата духовна сила, цялостна и върховна – Едното и Единството, но изживяна вече като еволюция, освободена от личното ни битие.

Бедата за националния ни дух е, че някой с лековерие прилага отрицанието към идеята за божество, държава и земя. Авитохол и Ириник не са нереални божества, а велики ханове и в същото време жреци. На това се дължи тяхното обожествяване. Те имат осъществен живот на святост и съвършенство. Авитохол не е само митология, а един праотец – можем да го наречем нашия Авраам. Историята дори предлага вероятна дата на рождението му 165 година. Не че трябва да се страхуваме от митологизацията, защото митовете не са грешка, а историческа и духовна потреба. Само във величието на божеството се измерва историческата стойност на живота. Другото е скръбното недомислие да се мълчи пред фактите. Но трябва да се страхуваме от хиперболизацията. Божествата могат да стават неудобни, смешни дори, но никога непотребни.

Трагично е за нашата култура липсата на благовестни страници от тангризма в историческата ни далечина, трагично, но не безнадеждно. Танг Ра даде на своя народ идея не да умира, а как да живее. Хан Аспарух го доказа, България го потвърди!

Само монотеизмът спаси българите от Византийската империя, която остави нарицателното име византийщина! България живя два века с Танг Ра и меча, а след това единадесет века с Христос – с перото и меча! Духовната вълна на Мъдростта е новото `и битие, новият `и храм и олтар!

 

Ваклуш

 

Доклад представен за конференцията „Милосърдието, здравеопазването и Българската православна църква“, секция „Предхристиянски монотеизъм в българските земи“, Пловдив, 1995 г.

 

Необходимостта от развитие ни тласка към себеизява,
а будността – към прозрение.

Будността е съпричастие и служение на Всемира.

Още от броя
AXIS LIBRI (3/1995) Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите. The wise one grieves neither about the living nor about the dead. ... Проглас (3/1995) „Тоя, Който Ме е пратил, е с Мене“ (Иоан 8:29) Стремежът на човека е свобода от самия себе си. Пътят е прозрението, което дава „жива вода“. То остави на исто ... Прозрението в Духовната вълна на Мъдростта Прозрението е око на Живота! Прозрението като гръмоотвод на знания отвъд зримото е неизбежният път в Духовната вълна на Мъдростта. А Мъдростта е повече от прозрение. Разбира се, винаги ... Върху Посланието - Евангелия (продължение) 3/1995 Евангелия (продължение) Посланието на Планетния Логос е Откровение – взета от Отца тайна на битието! Радостта, с която живеем Посланието на Планетния Логос, личното н ... Окултизъм и мистицизъм (Кришна) Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите. Кришна Ако трябва да бъдем благодарни на историята, то е, защото ведно с героичните битви, с победните мечове, с които сме вою ... Школата - Агни Йога (3/1995) Огънят е утробата на мисълта! 26.Често вий задавате въпроса: как да съчетаем препоръчаната радост с нерадостното приближаване към хората? Всеки Учител се радва на безграничната кр ... Тангризмът – Предхристиянският монотеизъм в българските земи „...Българите сториха много добрини на християните, а християните забравиха. Но Бог вижда.“ Из надпис на канасювиги Пресиан Естествено е да се каже, че земята, която сег ...