Школата - Агни Йога (3/1995)

Арxив | брой 3 / 1995

Огънят е утробата на мисълта!

  • 26.Често вий задавате въпроса: как да съчетаем препоръчаната радост с нерадостното приближаване към хората? Всеки Учител се радва на безграничната красота на далечните светове и се измъчва от сгърченото тъпоумие на въплътените двуноги. Нима на тях може да се дадат ключовете на далечните светове? След каменната тежест на тъпоумието те ще преживяват още отровната слуз на съмнението и ужаса на самомнението. Тогава ще дойде ударът по тила и, падайки от стълбата, по която са пропълзели, охлювите ще мечтаят да се залепят поне на най-ниското стъпало. Би могло да се състави поучителна детска игра от тези колебания на човешкия дух. Наистина, охлювите се държат здраво за своите стъпала. При това те не водят безсмислени войни.

В този полярен наш свят винаги ще се задава въпросът: радост и нерадост – как да ги съчетаем? До края на еволюционното ни развитие течението на живота ще има два бряга, защото двата закона – за прераждането и за кармата (да припомним, че не са вечни), съпровождат нашия еволюционен етап. И ако в този аспект схванем своето развитие, няма да изказваме съмнение в Божествеността на плана, а можем да поставим въпроса „как да съчетаем препоръчаната радост с нерадостното приближаване към хората?“

Христос каза: Съвършен е само Моят Отец и в същото време: Обичайте враговете си! Той даде характеристика на поведение към този, когото виждаме отсреща, и дори когато ни е сторил нещо лошо, дори когато сме го нарекли враг – Обичайте врага си! Следователно, много спокойно можем да дебушираме нерадостта, с която пристъпваме към другия, защото той е утрешният ни приятел и ние – неговият. Радостта, която се препоръчва, не може и не трябва да бъде спряна от това, че от отсрещния, че от света няма да я получим. Затова след Възкресението Си Христос рече: Радвайте се! Аз победих света.

Всеки Учител се радва на безграничната красота на далечните светове и се измъчва от сгърченото тъпоумие на въплътените двуноги.“ Вярно е, че степените на посвещение позволяват на Учителя да има безгранични светове, да носи в себе си целия Космос, но ако не е съзрял, че връзката му с всекиго е нескъсана, няма да върши мисия и да е частица от общата еволюция. Възможността за неговото далечно виждане е, за да даде неказани знания на тези, от които не бива да се обижда. Иначе той не служи на еволюцията и не може да бъде потачен в душите на хората. Учителите имат едно предназначение – да се жертват, да се жертват заради божественото в така нареченото тук двуного!

Твърде непристоен е изразът „тъпоумие на въплътените двуноги.“ Това е човешка констатация, но не и Божия промисъл. Бог не е създал тъпоумие. Проявите ни в дадени моменти могат да изглеждат недостойни, недостатъчно съвършени, но в основата на човека лежи божествената даденост Вие сте синове Божии; не всякога достатъчно мъдри, но синове Божии. Това е същественото! Ако искаме да подтикнем човека в развитие, не трябва да му показваме само отрицанието. То е временна подбуда, но ако надделее, може за дълго да сложи покривало над светлината му да се развива.

„Нима на тях може да се дадат ключовете на далечните светове?“ Наистина не може без необходимата подготовка да се даде на човека ключа на голямата тайна, независимо дали излиза из пещерата или се намира на върха на известна цивилизация. Затова има йерархия на посветеността, на изградения, а не на осъществена социална градация – кой е от пещерния свят, кой е от цивилизования; затова има и езотерични школи, и окултно знание. Знание трябва да се дава на човека, а не запрета за „ключовете на далечните светове“!

„... те ще преживяват още отровната слуз на съмнението и ужаса на самомнението“. Големите болести на човека, които той трябва да лекува, за да се освободи, това са съмнението и самомнението. Няма друг по-лечебен серум срещу самомнението от духовните вълни, които разширяват съзнанието до достигане единството в целостта, за да се забрави и самомнителност, и себеличностност. В първичното си предназначение самомнението е било потребно, за да се изведе личностното, егоцентричното за физиономирането – от „тъпото двуного“ до гениалния човек. В кой момент егоистичното, изграденото „аз“ става пречка на алтер-егото, това е вече въпрос на преценка на духовното ни посвещение. Hо първият пулс на самомнението е необходимостта да се изведем. Бремето на егото, в което човечеството се развива, е до момента на осъзнаване на алтер-егото, от което излиза тезата за алтруизма – противовеса на егоизма. Когато в някого видим самомнение, ние трябва само да му посочим огледалото – дали това самомнение не е едно възстановяване на самочувствието му, че е личност, която иска своето, или е станало болестно състояние. Ако го видим в тези „тъпи двуноги“, да го поощрим – човек трябва да се освободи от своето стадно съзнание. Но когато самомнението стане пречка, трябва да го коренува и да го направлява в услуга на човечеството. Тогава с Учението за Любовта ще надмогне себе си да обича другия, а не само да прилага закона за възмездието и правдата. След това влиза в сила вече светлината на Мъдростта, която осенява и дава знания за другия като единство с всички.

Другата беда, другата болест, това е съмнението. Съмнение – обаче към какво? Да уточним. Декарт каза: Съмнявам се в самото съмнение, но много неправилно го употребяват някои като искат да кажат „недей се съмнява“. Можем да се съмняваме в своята култура и това би било един плюс. Можем да се съмняваме в своето съвършенство и това ще ни тласка напред. Можем да се съмняваме в изпълнения дълг на цялото си предназначение, докато изградим безсъмнената жертва, каквато Христос направи – когато всяка наша вибрация ни казва, че няма нищо по-ценно от това, да се разпнем в двубоя между Дух и материя в служба на Божието дело, на Божието пратеничество. Но когато се съмняваме в смисъла на своето служение, в пътя на ученичеството си, в коленопреклонението пред олтара на Учителя – тогава вече хабим своята чистота. Съмнението се изпречва и не позволява (както една пусната завеса) да се получи повече светлина. И затова е казано, че когато всеотдайно се отдадете, тогава идва изобилието. Когато прецизирате и искате в пламъка на една свещ да няма дим, няма да получите и светлина – не може да няма дим, щом има такова горене. Това е съмнението – да не знаете стойността на даденото. Но когато съвършенството на вашето знание стигне дотам, че една енергия можете да я сложите в електрическа крушка – дим няма да има, защото има друг вид горене, друга гама на вибрации, която дава светлина. Пепелта на Феникса беше толкова чиста и достойна, че той можа да възкръсне. Но от какво беше тази пепел? От жертвената готовност на безсъмненото горене. Това е важното! Имайте самомнение, но в подтика на развитието си! Отстранете го от себе си, за да послужите на човечеството! Личността е нужна, за да бъдете образ Божий, но когато започне да ви пречи да станете пълно подобие на образа – махнете я! Няма океан без капки, всяка е необходима, за да има океан!

„Тогава ще дойде ударът по тила и, падайки от стълбата, по която са препълзели, охлювите ще мечтаят да се залепят поне на най-ниското стъпало.“ Както охлювът отделя слуз, с която се закрепва, така всеки човек има едно лепило в себе си – желанието за жизненост, която трябва да го задържи на известно място. Нашата вътрешна същност е потребно да остане тук, на физическото поле. Това е земното притегляне на душата, за да бъде в своето тяло, да слезе и да се закрепи. В такъв случай ние трябва да благодарим и на най-малкото желание на човека да се установи на първото стъпало, в стремежа му после към второто, третото... И не е никак осъдително, че се бори, за да се закрепи. Това показва, че има подтик за по-високо стъпало. И така, падане, т.е. инволюиране, и момент на развитие – еволюиране към Бога, за да се търсим като подобие!

„Наистина, охлювите се държат здраво на своите стъпала. При това те не водят безмислени войни.“ Какво значи да водим безсмислена война? Да не сме преценили света, в който се намираме, да не сме преценили отсрещната сила, с която трябва да се борим. Можем ли да се борим с Бога като Иаков в това стъпало, в което сме се закрепили? Но трябва да се преборим със земния си бог, със себевеличието, със себичността си. Себичността е нужна да ни изгради в образ, но ще трябва след това да я надделеем, за да се обожествяваме!

  • 27. Бездомието е необходимо за Учителя. Той има местопребиваване, но не и местожителство. Учителят влиза в живота, но е вън от числото на жителите. Учителят украсява спора, но не го удължава. Съжалява, но не оплаква. Учителят защитава, но не ръкомаха. Той утвърждава, но не смущава. Предупреждава, но не отлага. В случай на необходимост поразява, но не наранява. Благодари, но не забравя. Оценява подбудите, но не проявява слабост. Внимателно се грижи, но не затруднява. Hе се страхува, но не безумства. И тъй, пазете Учителя, който повдига духа. Духът трябва да расте съзнателно.

Един параграф, бих казал, избистрен като планински поток, изворно чист, кристален, необраснал от никакви съмнения. Трудно може да се намери другаде такава характеристика на Учителювото дело, на престоя Му в земното царство и принципите, с които Той Си служи. (Говоря за всемирния Учител, който носи една духовна вълна.)

Какво значи „бездомие“? То е „необходимо за Учителя.“ Нека не се схване в аспекта, че няма нужда от подслон. Христос рече: Птиците Божии имат гнезда, лисиците – леговища, а Син Человеческий няма къде глава да подслони, но казва на Своите ученици: Елате да видите къде живея. Следователно бездомието има един друг разцвет – Учителят никога не остава в една и съща хижа на Учението. Където двама души са в Мое име и Аз съм там...; искам вашият дом да направя храм – това е домът на богослужението Му. Учителят винаги има отговорността да бъде бездомен. Бездомен в смисъла, че този храм, който е сграден не само от това, което Той е дарил, но и от онова, което е вършило молителното човечество, трябва да се подменя. Трябва да се дават нови духовни вълни, да се дават нови религии, да се строят нови храмове. И затова е казано, че този, който в своите прераждания се ограничава в една и съща молитвена хижа, той не върши развитие[9]. Ако човек в един живот не внесе промяна в своето физическо тяло – обиталището на неговия Дух, ако не изповяда една нова мисъл, ако с един друг нравствен закон не мери живота и стъпка по стъпка не изгражда нова физиономия, нищо не е направил. Трябва да се набогатява нашата същност, да се гради нов дом – чрез ново чувство, чрез нова мисъл, чрез интуиция, чрез себежертва.

Така бездомието на Учителя е в идеята, че Той винаги ще идва да прави нови пътища, да изгражда нови домове, за да може човечеството да променя своето мислене, своя дух. В този смисъл „Той има местопребиваване (там където ще гради), но не и местожителство“ – т.е. не е свързан само с една народност, не принадлежи само на един порядък, който законът повелява. Христос е роден в Иудея, но Неговата трапезна храна не остана само на юдеите. Тя стана хляб на човечеството. Учителят има свободата да слиза и да пребивава и да не се приковава в една народност, в един само исторически момент или в една идеология. Ако Той бе подчинен на закона за местожителството в буквалния смисъл на думата, нямаше да внася мая, която да променя човешкото битие.

„Учителят влиза в живота, но е вън от числото на жителите“, вън е от задължението на това земно притегляне. В този смисъл е казано за Иисус Христос, че е Син Човечески, а делото и пътят Го правят Син Божий . И когато се опитват да Го изкусят: Да даваме ли лепта на кесаря или не?, Той отговаря: Дайте Божието Богу и кесаревото кесарю. Не отрече правото Си да влезе в живота, но защити и правото Си да не му бъде подчинен. Защото кесаревото е закон, а Божието – духовна принадлежност. Искаме или не искаме, нашият Дух ни води в храма, който, граден или неграден, е винаги в душата ни.

„Учителят украсява спора, но не го удължава.“ Словото на Учителя може да се нарече корона на спорещите. Човешката история и философия, а и социологията и логиката казват: „Истината в спора се открива“. Това е нужно за човешкото мислене, но не е вярно по същина. И как украсява Той спора – просто казва! Знанието Му идва от интуицията, от божествените глъбини – едно откровение, което дава самата истина като израз на Неговата божественост! А ние с умуването понякога правим ума си доста гъвкав (потребно е), но той може да бъде изкушен. Умът като възможност за спекулация е доста богат и следователно не може да бъде украса на спора. Той не може да приеме всичко, каквото дава интуицията и затова спори. Учителят не удължава спора. Той има метод на работа: Който има очи да види, ще види; който има уши да чуе, ще чуе. Той не доказва! Доказването е право на спорещите, които търсят истина чрез спора. А тя е толкова релативна, толкова относителна по отношение умствените способности. Не може да се докаже, че Бог е Дух! Бог може само да се живее!

„Съжалява, но не оплаква.“ Когато един ученик поиска да Го следва, но помоли първо да отиде да погребе близките си, Христос каза: Оставете мъртвите да погребат своите мъртъвци. Щом си мъртъв в себе си, не можеш да правиш живот за другите! Дори т.нар. платени оплаквачки са работа на един ум, който иска да се удовлетвори, че е дал съответната дан на умрелия (старата римска поговорка – „За умрелия или нищо, или хубаво“). Учителят може да изкаже съжаление, но не може да оплаква. Оплакването е храна на ума, а съжалението е констатация. Учителят изживява неудобство дори да изказва съболезнования, защото това е непознаване на живота. Ударил ли е камбанният звън, човек ще си отива.

„Учителят защитава, но не ръкомаха.“ Какво значи „защитава“? Да има прозрение за една тайна, даваща истината. Като познава истината, Той защитава, но не се противопоставя, не се брани, не изважда меч.

„Той утвърждава, но не смущава.“ Когато на някого кажете нещо, не трябва да го обвините, че не е знаел. Това е много особена нужда на човешкия дух – да го поощрите, без да го смутите; да го признаете, без да го унижите. Човек израства и няма нужда да му се напомня, че не е знаел.

„Предупреждава, но не отлага.“ Предупреждението е най-финият жест, който може да продължи в напомняне, ако не се коригират нещата. Иисус три пъти казва на апостол Петър (който в добрата си грижа иска да се бие за Него): Ти разбираш само от човешки неща, но не и от Божии.

„В случай на необходимост поразява, но не наранява.“ Да поразите, това значи в някого да снемете убеждението, което е било негова същност, което като личност защитава, когато не може да прозре новото. Така Учителят не наранява, а освобождава. Голяма болка е някой да се прости със себе си. И тук е умението – ударът да го порази без да го рани и да му даде свобода за себеосъществяване. А това предполага вече и една особена финост в душата на отсрещния – да усети вибрациите на Учителювото освобождаване.

„Благодари, но не забравя.“ Учителят носи благодарност и не забравя да ` и даде видимия израз на отплатата, Той обаче я праща в момента, когато е нужна – това е да не забравя! Учителят знае, че ще дойде момент на крайна необходимост човек да има тази плата за борбата, жертвата, милосърдието си и тогава я дава.

„Оценява подбудите, но не проявява слабост.“ Учителят не може да бъде обиден от това, че подбудите не всякога са достатъчно високи, но не проявява слабост да го каже. Това са принципи, с които Той работи. Понякога може да поощри една беда, в която носещият не съзира своето развитие. Понякога може да я пресече, да я спре, защото човек не винаги е в състояние да я понесе и започва да потъва.

„Внимателно се грижи, но не затруднява.“ Това е може би най-чувствителният момент в живота – грижа, без да е натрапена. Ужасно е, когато някой в грижата си започва да ограничава! И тук е величието на Учителя – да прояви грижа, за която другият дори белег няма да съзре.

„Не се страхува, но не безумства.“ Има хора, които с непресметната смелост искат да минат за герои и още в първия ров падат и не могат да излязат. Не е нужно да показвате излишно геройство, когато не можете да проявите устойчивост или сте проявили безумие. Учителят не се страхува, защото който притежава светове, не може да прояви страх. Какво е една преходност на физическото поле?!

Образът на Учителя в човешкото съзнание, в ученическото служение е подбудител за изграждане. Това ако можем да внесем в душите си, значи сме разбрали, че „духът трябва да расте съзнателно.“ Духът се развива по силата на своята първична пулсация и даденост, но онова, което ни е направило човеци, синове Божии ни дава възможността съзнателно да приложим тази будност, за да улесним пътя на духа. Ето как може да се изгради един образ и във всеки отделен човек да бъде изработен (не е важно дали е Учител), а това е нашето бъдещо живеене. Тук е даден образецът, който е осъществим в душата на всеки!

 

Ваклуш

Йерархията е дълбочина на прозрението.

Прозрението е огънят на причинния свят у човека.

 

[9] Вж. Агни Йога, §410.

Още от броя
AXIS LIBRI (3/1995) Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите. The wise one grieves neither about the living nor about the dead. ... Проглас (3/1995) „Тоя, Който Ме е пратил, е с Мене“ (Иоан 8:29) Стремежът на човека е свобода от самия себе си. Пътят е прозрението, което дава „жива вода“. То остави на исто ... Прозрението в Духовната вълна на Мъдростта Прозрението е око на Живота! Прозрението като гръмоотвод на знания отвъд зримото е неизбежният път в Духовната вълна на Мъдростта. А Мъдростта е повече от прозрение. Разбира се, винаги ... Върху Посланието - Евангелия (продължение) 3/1995 Евангелия (продължение) Посланието на Планетния Логос е Откровение – взета от Отца тайна на битието! Радостта, с която живеем Посланието на Планетния Логос, личното н ... Окултизъм и мистицизъм (Кришна) Мъдрият не скърби нито за живите, нито за мъртвите. Кришна Ако трябва да бъдем благодарни на историята, то е, защото ведно с героичните битви, с победните мечове, с които сме вою ... Школата - Агни Йога (3/1995) Огънят е утробата на мисълта! 26.Често вий задавате въпроса: как да съчетаем препоръчаната радост с нерадостното приближаване към хората? Всеки Учител се радва на безграничната кр ... Тангризмът – Предхристиянският монотеизъм в българските земи „...Българите сториха много добрини на християните, а християните забравиха. Но Бог вижда.“ Из надпис на канасювиги Пресиан Естествено е да се каже, че земята, която сег ...