Творчество и традиция

Арxив | брой 4 / 1995

Творец е само Отец!

Когато се вглеждаме в себе си, намираме един цялостен образ в световното дело на Бога, защото себе си, значи Божие. Когато човек е в себе си, е в Бога, а когато е вън от себе си, върши човешки дела. Същото можем да кажем и за света, защото с него сме една ритмика на единосъщието. Единосъщието твори! Затова няма по-колосален от този проблем, защото творец е само Отец!

Ако потърсим в етимологията или в тълковните речници значението на думите „творчество“ и „традиция“, ще се отдалечим от същината. Но ако надникнем – било с прозрение, било с дарението на харизмата – в тези понятия, ще разберем какво общо има творчеството със Сътворението и традицията с приложната страна, с утвърденото сътворено.

  • Творчеството и традицията са два бряга на едно явление – Бог (или ние) в Себе Си и Бог (или ние) вън в Творението.

Творчеството е не само божия сила, но и изходен момент – огънят на Арканите в индийската култура, огненото семе на зороастрийската идеология и религия, огнената светкавица на Зевс, творческата сила „Fiat lux“ – „Да бъде светлина“, както много уточнено е казано в книга Битие.

Значи, когато говорим за цялата космичност, за инобитието, излято в битието, трябва да приемем идеята за една Светлина, за една огненост, която начева Сътворението. Тази Светлина започва своето материализиране и когато то спре развитието си, става традиция, която после трябва да бъде разбита. Следователно традицията е това от сътвореното, което сме утвърдили и от което в даден момент трябва да се освободим. Затова мисълта на Христос: В стари мехове ново вино не се слага, е революционен взрив срещу онова, което е било. Много често повтарям фразата: да смъкнем дрехата на миналото. Това не значи да се оголим. Традицията е много потребна, за да съхрани енергиите и много непотребна, когато херметически затвори творческата идея, която се е изчерпала или която е надживяна от историческото ни развитие. Тогава трябва да се освободим от онова, с което сме покривали едно битие, плод на нашата причинност, мисловност и желания; от онова, което седемте лъча на еволюцията са изграждали. То, залежавайки в основите на човечеството като митология, култура, изкуство, като приложена воля на Твореца има голяма магнетична сила на притегляне, задържа човека и затова в дадени моменти не позволява да се роди Икар. А блянът на Икар, завещан ни от старогръцката култура, е една творческа идея.

Традицията е дрехата, която понякога с много скръб историческата ни памет трябва да хвърли.

И така, идеята за творчеството в лицето на Божията Fiat lux и образът на традицията са диаметралност, която не се отрича, а се осъществява. Потребни са старите мехове, за да може да се каже, че в тях ново вино не се слага. И не бива да се слага! Разбира се, за това Иисус плати с битието Си, но и каза: Майка, когато ражда плаче, но щом чуе гласа на детето, е радостна. Ето това Той ни остави – идеята за нови мехове, за да има творчество.

Миналото ще отстъпва, но творчеството – не, защото светът еволюира. Той трябва да достигне съвършенството, когато този, който извършва традицията ще стане единство с Отца си, както Христос рече: Аз и Отец едно сме. (Виждаме далновидността на тези, които изградиха Символ веруюто – приеха, че Христос като Втора ипостас е взел участие в Сътворението на света.) И затова Той можеше да каже: Отец работи и Аз работя; каквото ми каже Отец, това върша и Аз – ето творчество и традиция!

  • Даденото от Твореца е свещено, а онова, което човекът изпълнява в традицията, е светителство и служение.

Традицията се осъществява от сътвореното до момента, когато то трябва да изживее своята еволюционна промяна и тогава идва вълната на рушенето. Това е древното митологическо божество Дионис – раждане, умиране, възкресение. Когато традицията стане пречка, която втвърдява, се поражда необходимостта да бъде разрушена и в това е смисълът на смъртта. Смъртта разрушава традицията, за да освободи духовността! Потопът извърши своето, а Ноевият ковчег трябваше да символизира идеята за безсмъртието, която стана творческа идея за всяка бъднина.

Fiat lux твори, след което голямото войнство започва своята битка – битката на Твореца. Във всички религии ще стои великата тайна на творчеството. И в кабалата са дадени десетте творчески сили – сефиротите, чрез които Ен-Софът сътворява.

И така Светлината стига и до Адам, който е създаден универсален по валентност, защото Fiat lux съдържа всичко. Роди се светът и в него възможност за творчество на човека. Адамовият ум също трябваше да стане еманиращ, за да ражда, защото за човека като световна валенция няма нещо сътворено от великия Fiat lux, което да не може да долавя и да не се опитва да пресъздава. Той е взет от цялата космична плът, която е творение, а не е творител, но получи и дихание. Затова човекът е не само световна валенция на духовностите, а и велик „крадец“ на знанието – Адам и Ева крадат знание, за да творят, за да станат богове. Идея на Твореца за безсмъртие е – чрез смърт да се търси безсмъртие. Той, Който „изкушава“ със заповед: Не яжте от Дървото на познанието, защото ще умрете, създава идея за смърт, за да бъдат безсмъртни: Те ядоха плода на знанието и станаха като Нас – богове. Следователно в пулсацията на идеята за безсмъртие лежи смъртта – чрез смъртта се търси безсмъртието. А когато Ева-Адамовият всевалентен ум получи знанието и стана безсмъртен, Ева и Адам бяха пратени да правят традиция, да се развиват. Нашият свят на желанието, на мисълта, на причинността трябва да прояви изобретателност, когато живее с идеята за традицията. Затова двете уж противоположни идеи – творчество и традиция, са взаимно необходими. Не може да се роди творчески импулс, ако не е дотегнала идеята на традицията. А този, който не може да скъса с традицията, той не може и да ражда. А раждането е идеята на Fiat lux – процес на творчество. Бог твори, но човекът може да се възпроизвежда. Това е най-странната теза в теорията за творчество и традиция.

Още в древността ще намерим, че Брахма има дни и нощи – дните като демонстрация на съществуване, а нощите като вътрешно откровение и раждане. И Адам трябваше да заспи, за да се роди Ева, т.е. живот. Ето творчеството! Затова човекът трябва да се научи да работи в полето на съня и да знае какво може да изведе оттам. Тогава няма да има колебание в своето знание. Когато мислителите говорят за тези неща, че са фантазия и нереалност, работят с първичния ум, който се удовлетворява само с видимост. А за Бога всичко е видимо! Видимо е и за Божиите Синове. И тук е именно голямото прозрение, устойчивостта на човека в идеята да вижда предназначението си – че е един бог в развитие. Ако това можем да разберем, ще се освободим от страха от промените, ще видим преходността на традицията и необходимостта от нейното разрушаване.

Това е Шива – Творителят, Разрушителят и Пазителят, символизирано с двата пресечени триъгълника. В образи древноиндийската митология ни представя религиозни преценки: Шива с триъгълник с върха нагоре – като създател, с триъгълник с върха надолу – като разрушител. Ето творчество и традиция. А вплетените триъгълници – това е Шива като пазител. Има време, когато сме пазители, за да осъществяваме онова, което ни е дал Създателят, има време, когато сме разрушители на онова, което ни пречи да променяме и усъвършенстваме света. Ние сме и традиция, и рушене, и творчество.

Нищо в света не е останало скрито както в идеята за творчеството, така и в идеята за традицията. Липсвало е прозрение, но не са липсвали символи и осенения, даващи на човека правото да влезе в темпоралността и ритмиката на Боготворчеството и човекотворчеството.

  • Човекът е сътворен, но единствен носи великата привилегия да ражда – само той може да възпроизвежда вложеното му дихание.

Затова Христос е роден – първородният Син на Отца. Той изходи пътя човешки, за да трансформира страданието в развитие, изходи Голготския път като път божествен и чрез Възкресението върна господството на Духа над Материята. Оттогава Христос – роденият, работи в Адам – сътворения. Това е големият процес, който всеки ден можем да правим, защото Синът Човечески и Синът Божий е вътре у нас. Ето защо е възможно да разрушим традицията – защото в себе си можем да извикаме Твореца!

Адам не е сътворен да е традиция, но за да се осъществи е трябвало да слезе на земята и да учи урока, който утвърждава традицията. Ще оре, ще копае, ще сее, ще ражда, но и ще се преобразява!

  • Адам е дете на промяната – от цялата живителност, която му дава творението, е трябвало да избере промяната, да води битка между утвърденото и раждащото се!

Следователно механизмът на човекотворчеството е идеята за промяна като вложена пътека за религия и като себеобожествяване. А материята има правото на традиционност, защото не може да отговори на всички пулсации, с които идва промяната – задържа се, фигуративно казано, от земното притегляне. Това е материята в своята каузалност. Тя бавно еволюира и за нас изглежда, че допуска традиционност. Тогава трябва Адамовото ни знание да осъществи вътрешната промяна и творчеството в себе си. Адамовата концепция за знанието е еволюция на материята у нас!

Осъзнатата промяна за творчество бавно освобождава от земното притегляне, но работи и подготвя цялата наша същност. Така материята в каузалността си, мисълта в концепцията на Адамовото знание извикват онова, което може да извърши промяната: озарението, интуицията или съвършената му форма – откровението. Ако нямаме творчество на тази планета, в това тяло, чрез тази материя, която е Господня, чрез този Адамо-мислител у нас и осенението, ние не бихме осъществили господството на Духа над материята. Но трябва да признаем и господство на традицията над житейския ни път. Имаме господството на традицията, защото то е потребно за една духовна зрялост! Това е човекът творец – материя, мисъл и Дух. И природата не е само предметност, а и психологически феномен – всяко нещо в нея е една духовност. Природата е материален израз на духовни потреби. Нейната трайност ние наричаме традиция.

Традицията, приложена в науката, има своето основание, защото е достатъчно потребна, но става верига, когато една нова харизма (за една нова традиция) започва да я осенява и променя. А харизмата, великата тайна на вътрешното откровение чрез Адамовото начало, става вътрешно убеждение, а после и трапезен хляб. Христос е Син Човечески и Син Божий, но ако тази харизма не слиза в душата на онези, които Го изповядат, не ще има промяна. Това е основополагащата пък сила на традицията като вяра. Тя ни учи да нарушаваме „вечното“. И трагедията на религиите е, че в своя откъс от хилядолетно съществуване се мислят за вечни. Вечни са само Божиите промени! Традициите са необходими като пророчества, традициите са необходими, за да има олтар, традициите са необходими, за да раждаме съвършенство, но пак те потвърждават това, което спъва развитието!

Когато е изчерпана идеята за Сътворението, идва повелята на изпълнението, което постепенно прави човека роб на изпълняваното, окован във веригата на традицията. Тази верига, особено в религиите, е потребна като приложна преданост, и то с хилядолетия. В другите лъчи тя е по-малотрайна и по-малко трагична, защото там отделният човек прави нови открития. Но в религиите трагедията е голяма, защото не отделната личност (тя сама след това ще понесе кръста), а мнозинството прави мисленето си, мнозинството има олтар и причастие. В науката отделният човек или част от елита ще пострада от традицията, която тежи; в религиите – милионите. А творчество раждат единици!

И така, традицията става една приложна преданост. Ето какво голямо пространство покрива Творецът, защото в същото време в Своите идвания трябва да стане традиционалист. А този, който нарушава, който търси чрез смъртта идеята на безсмъртието, носи тайната за вечното питие, питието на промяната от смърт към безсмъртие. Какво е нужно, за да се направи това питие, великата амрита, както го нарече индуизмът? Една голяма планина – Мандара, една змия – Васуки, и едно млечно море, което трябва да бъде бито с планината, вързана от змията. Следователно нужна е идеята на убедеността, нужна е отровата на мъдростта, нужна е космичността! Необходим е и един Шива – бог на разрушението и възкресението, който трябва да изпие отровата на змията, т.е. на мъдростта. Мъдростта на змията е в онази капчица отрова, която Васуки пусна, когато Планината биеше Млечното море. Всеки от нас трябва да стане един Шива – да изпие капчица от „отровата“ на Мъдростта. Тя ще освободи питието амрита, за което досега хората не бяха готови, а то ще ни освободи и от отровата мъдрост и ще ни направи саморазвиващи се. Няма религия без велики тайни, предназначени за човека. Велика тайна е сънят на Адам, за която човечеството още нищо не знае. Когато е изведена Ева, в този сън има процеси – трябвало е това питие на безсмъртието да се подготви за човечеството. Защо Васуки е пуснала отрова и защо Шива я изпива? Какво още му трябва на човека? Той е в пулсации на еволюцията, която е стъпала на творчеството. В такъв смисъл цялата идея за Сътворението е градация от творчество! За съжалениe тази идея е вкаменена от богословите, лишена е от динамиката на еволюцията, от тайната на прераждането и закона за каузалността, т.е. кармата. (Нито прераждането, нито кармата са вечни закони, но са потребни.) Ето защо Христос извърши акта на двубоя между Дух и Материя – в Материята беше оставена каузалността (причинността), която ни стимулира, за да вършим промяна между постоянното и динамичното, между традиционното и новораждащото се.

Време е да пием от отровата на змията и да хвърлим дрехата на традицията. Шива го направи, защото е божество, което носи в себе си Целостта – двата триъгълника в единство. Ето как се събират творителят и традиционният в живяния от нас свят.

Теорията за Сътворението в различните концепции е или едноактна, или еволюционна, но винаги ни оставя идеята за Творител. И виждаме в студените каменни пластове образа на Сфинкса – тяло на лъв, глава на човек, крила на орел. Едно творение недовършено – оверижена воля, смълчана мисъл, божественост, която с крилата трябва да литне към небесата. Така че във всеки момент можем да съзрем в човека и твореца, и традиционалиста. Във всеки момент той е вкован, защото до там е стигнала неговата еволюция. Защо и как? – Стои големият въпрос пред Сфинкса и пред нас. Защо и как ще се освободим от традиция?

Необходимостта от развитие, необходимостта да освободим смълчания Сфинкс е да намерим Едип, който знае отговора на въпросите на Сфинкса. Все пак някой е събудил, някой е отговорил на смълчаната творческа воля. И какво отговаря Едип: Човекът на младини е на четири крака, в зряла възраст – на два и в старост – на три. Това е вложената в нас динамика на развитието и зрелостта. Но какво не е достигнало на Едип? Той е имал знанието; чел е вътрешната книга на творящия и смълчаното знание си е събудило път. Той е познал, но не му е достигнало прозрение. Трябвало е да убие баща си, за да получи знание, но трябвало е и да надкрачи ложето на майка си, за да получи прозрение. Това е великата тайна! Когато събудим в себе си знанието на смълчания Сфинкс, но нямаме прозрението, идва ослепяването. Оставаме в ложето на страстта, оставаме в ложето на традицията. Това е страшното – да останем в ложето на своето минало!

След като си свършва работата на земята, Икар като вложена тайна за небето решава да си сложи крила, за да полети нагоре. Това е голямата идея на древногръцката митология и култура – с изключение на Хермес, който има крила на своите обувки – идеята за летежа е само при Икар. Тази идея стои като предсетено творчество! Но на Икар не му достигат знания и залепва крилете си с восък. Той се напътва към слънцето, но восъкът се стопява и крилете падат. Всяка една религия има своите блянове, но ако те са залепени с восък, ще паднат, макар стремежът да е голям, защото восъкът е символ на традицията. Употребява се за херметизиране – оставяне на знанието такова, каквото е било, а това не позволява ферментация. Затова следващата идея е да се направи вълшебното килимче, което не може да бъде спряно от слънчевите лъчи. Следователно, слънцето е великото знание. И когато тръгнем към него, нека потърсим устойчивост, да потърсим конците на мисълта, на въображението, на вечното, с които да пришием крилата си, за да не се разтопяват от това знание. Ето колко богат е изборът като стъпала на развитието. Дори можем да родим, да поискаме крила да ни израснат, за да поемем към Слънцето – това е великият блян и частица от тайното знание, което дава основание да наречем човека творец. Творчеството е именно този мах на крилата, защото нарушава и времето, и пространството. Този, който не може да наруши време и пространство, той не твори, не променя. А трябва да родим онова, с което няма да бъдем победени! Икар в съответните духовни коренни раси е една реалност – затова се ражда този мит. Духовната вълна на Правдата, като блян на икаровци е била потребна, но е трябвало да падне, защото тя не е най-съвършеното в път към Бога. Ражда се Любовта като идея за прощението. Но тя освобождава без да дава знания и затова се ражда и Мъдростта. Мъдростта дава знание и достижение, но не е всичко и ще се роди Истината, защото само тя ще ни освободи. Ето как нашите крила правят мах след мах. Това е борбата срещу време и пространство, като вътрешна идея и като духовна потреба на човека, който е и творец, и пазещ традицията.

Светът на човешкото творчество и традиция не изчерпва Божествеността. Дори с Възкресението не свършва животът в Бога, защото има и Възнесение. Ако потърсим творчеството и традицията в моралната, етичната страна на живота ще намерим в индуизма – Живей и остави другия да живее, в юдаизма – Око за око, зъб за зъб, а Христос ще каже: Не прави това, което не искаш на теб да направят. Тогава колко взривен е бил Христос – Казано ви е око за око, зъб за зъб, а Аз ви казвам: ако ви ударят от едната страна, дайте и другата. Във всеки акт на Христовото учение можем да намерим Твореца, защото по същност Христос идва заради творчеството, без да отрича наличието на традицията. Затова при Кръщението казва на Иоан: Свърши това, което трябва. Иоан кръщава с вода и сам се отрича като традиция: Идва Един, Който ще кръщава с огън! Не съм достоен да Ти вържа дори връзките на обувките. – Изпълни традицията, защото светът трябва да Ме познае, като свой. Той трябва да Го приеме като Син Човечески, за да се промени – не само Него да нарече Син Божий, а и себе си да види като бог в развитие. Христос дава и традиционния хляб, който сложи в молитвата – хляб наш насъщний даж нам днес, но и тази традиция сменя с една пулсация: Не само с хляб ще се живее, а и с всяко слово, което излиза от Божиите уста. Ето как е градирана свещената книжнина. Градация ще намерим във всички свещени книги, но словото на Христос е най-концентрирано, само то е така изключително афоризирано – Оставете мрежите си, т.е. своята традиция, елате да ви науча да ловите човеци; Обичайте врага си; Не жертви искам, а милост; Бъдете съвършени, както е съвършен Вашият Отец... Тази градация е неизчерпаема. Във всеки един момент от Христовото битие, както и от нашето човешко живеене, можем да извеждаме идеята за традицията и творчеството. Тази поредица не може да бъде спряна. Може ли да спре пророчеството?! Може ли да дадем едновалентност на Божествеността?! Може ли да бъде едновалентен човекът?! Идеята на християнската църква в тази теза не е еволюираща – пророчествата били до Иоан Кръстителя... Но нали той рече: След мен идва Един, Който ще ви кръсти с огън и Дух! Така че харизмата на осенението не може да бъде прекъсната, Божественото творчество не може да бъде спряно, силите и енергиите, които са ни изграждали, за да върнат развиващото се в съвършенството на своя Отец, са неизчерпаеми. Важното е едно – да се съзрем като необходимост, която е била тайната изповед на Божеството, наречено Сътворител. То ни предоставя време да се осъществяваме в служение до момента, когато това стане бреме и традиция, срещу която, както най-големия бунтар (ако мога да употребя тази красива дума в добрия смисъл), да въстанем. При това не бива да отхвърляме идеята за традицията, защото чрез традицията много по-лесно се приема пулсацията на творчеството. Тя ни улеснява, но не трябва да ни прави отрицатели, когато дойде великият момент на промяната, на харизмата, която ще усетим в себе си.

Архимед – тази голяма фигура в древността, не е имал нужда да преориентира учението си за механиката с новата представа за движението на материята. Той просто е вярвал във вътрешния закон, макар науката да е поднесла други знания. Харизметичният дар е една вътрешна знайност, по-голяма от енергиите на материята.

В определени моменти на човешкото битие трябва да видим кое е властното – традицията или творчеството. Традиция ли е смъртта? Безспорно! Творчество ли е безсмъртието? Да, защото отрича смъртта. Ето нуждата от гроб – за да бъдe отречен! Няма гроб само там, където няма съществуване. Гробът е традиционна необходимост, но и духовност. В кой момент ще бъде отречен? Когато харизмата на Възкресението ще даде правото да отметнем камъка! А това всички трябва да направим. Харизмата е и външна, и вътрешна. Осенението на Духа е една външна, а Възкресението – вътрешна харизма. Не чакайте! Ангелът може само да махне камъка, но ако вътре в себе си не възкръснем, дори без камък да е гробницата, няма да я напуснем. А двубоят между Дух и Материя минава през доктрината на окото, защото то има зримата теория за смъртта и безсмъртието; през доктрината на сърцето, защото то ражда теориите като духовни пулсации на промените; и през доктрината на Духа, защото той ни праща в царства, за които нямаме още реалности. Следователно Творецът, когато изрича Своето Fiat lux, не спира творчеството Си. Една еволюция ще се смени с друга, както ние сменяме телесния си храм, харизмата ще се умножава – от обикновеното вдъхновение до Божественото откровение.

Всеки творчески път е една част от голямата песен на откровението. Кой и доколко ще може да прави все по-съвършена тази песен в нейната вътрешна тайна, е въпрос на проницание. Но откровението е в основата на творческия акт. Когато стане убеждение, то вече е традиция, която създава възможността за устойчивост. Но поддържането на тази устойчивост срещу идваща промяна е вече убийствено. Когато Христос наруши традицията, се получи страшното обвинение – богохулник! Ето двубоят творец и традиция! Трябва да имаме вътрешно осезание, та когато бъде смутена идеята на традиционната привързаност, да нямаме страх, че някой вътре или вън от нас ще е обвинен в богохулство. Христос е осъден за богохулство, но Той създаде нов Бог, а юдеите имаха насилник и го браниха. Удобно им беше да се извиняват със Саваот, но Христос – Синът Божий, рече: Аз и Отец едно сме! Това е двубой между традиция и творец!

Ако проблемът за традицията и творчеството пренесем в социологията ще го намерим и в държавния живот. Има т.нар. личностна традиция за монархия, като пълномощие на учредено право. Българският народ имаше традиции, но робството му ги отне. Ние имахме и творчество в идеята за държава, ясно изразено в победата на Аспарух, а след това в идеите и делата на нашите ханове и царе – от Крум до Иван Александър.

Ако този проблем го приложим в другия лъч – на науката, ще видим традиции, които са като воденичен камък и промени, по-гибелни от традиция. Такива са „новостите“, сложени под доктринерското осветление на материалистическата култура. Разбира се, има традиция, която дава тайни знания. Това е дори танцът да се изпълнява един хоровод, който магически свързва с божеството.

Творчеството може да бъде вложено и в една институция, например т. нар. мисиянство. Месията безспорно е творец, а мисиянството – традиция. Съчетанието им е институция. Трайността на институцията е съхранена енергия от Твореца и приложено убеждение на пазителя на традицията. Сфинксът стои още пред пирамидите, съчетал двете тайни – булото на Изида и Възкресението на Озирис.

Но не можем да не бъдем смутени и когато говорим за традиция в религията. Трагедията на религиите е в оверижването на развитието. Когато се ражда едно учение, то има своето откровение, а като приложна религия, то си изработва мрежа, с която се съхранява. Но тогава не допуска светлини! Когато Моисей казва: Не си правете други божества, го прави с оглед да съхрани едно племе и най-вече една държава. Така обаче той слага верига на собствения си народ и на собственото си кредо – защото и до днес евреите стоят на тезата „око за око, зъб за зъб“ и че всяка друга религия не е божия. Колкото и да са студени камъните, които бяха божества в душата на милиони, не можем да ги отречем. И те са имали свои забрани, морални постулати и таблици на Нума Помпилий. А Десетте Божии заповеди ги има в законника на Хамурапи приблизително 200 г. преди Моисей. Така че едва ли Бог Саваот е казал на Моисей това, което е писал. Заповеди се издават, когато едно учение става институция, за да се съхранява. Но Христос рече: Съботата ли е дадена за човека или човекът за съботата. Свобода на човека! Бог е гостенин на този, който знае да взима. Какво да прави при онзи, който няма ръце за действие? Той дава, но някой трябва да взима. Това направи Христос – Моят Отец работи и Аз работя!

Апостол Павел също работеше – даде обредната страна на християнството и осъществи универсалния му характер, но му внесе старозаветни тези, дори формули на жестокост. Той остана на базата на староеврейството – че всички сме грешници, и затова в посланията си казва: Прости мене изверга.[1] Христос прости на грешниците, прости на убийците Си, а той себе си нарича изверг! Това е вибрация на старозаветната религия на жестокостта!

Понякога едно явление, макар и обновено, с нищо не говори за творчество, а само за традиционност. Такава е религията на мюсюлманите. Те просто преповтарят юдаизма. И затова жестоката традиционност се прилага и като жестокост спрямо другите религии. Себеубеждават се, че правят онова, което традицията още налага. Това е липса на прозрение – аналогия и приспособяване. Но белязаните синове, които сеят семе (а то както казва Христос дава богата реколта), трябва да ги разбираме в тяхната цялост!

Да се взриви една традиция и да се създаде път – това е двубоят между реално и нереално. И затова в Упанишадите ще намерим мъдростта: Води ме от нереалното към реалното! Нека творчеството ни освободи от традицията на всекидневните земни притегляния. Води ме! Укрепи безверието ми, дай крила на вярата ми, освободи ме от човека – това е пътят към съвършенството.

Човекът е роден за творец и в същото време за утвърдител! Няма кой да направи традиция, ако не е човекът, но няма кой да я укрепи в душата му, ако не е Бог, защото към Него е молението и признанието. И ако познаем момента на раздялата, няма да ни тежи традицията и тогава няма да се уморят крилата ни в полета за други светове.

Хората са и гибелни, и безсмъртни; и грешници, и светци. Това е еволюцията и тук е величието на човека. Докато стане Бог той ще има гибел и ще търси безсмъртие, ще прави грях и ще минава в святост. Той е, който може да свидетелства и за Твореца, и за традицията. А дали действията на Твореца са аналогии и в онова, което наричаме свръх цивилизация, как те усвояват и прилагат? Със същите ли материални белези световната цивилизация, контактува с извън световната? Безспорно е, че има универсалност. Универсалният разум и в тази планета, и във всички други ще има един вибрационен път. И ние ще бъдем единство със световната цивилизация, но трябва да почакаме, да запазим хладнокръвието на древногръцкия мъдрец Биас. При беда всички взимат своите скъпоценности и бягат, а той върви с празни ръце. Питат го: „Биасе, защо?“ – „Всичко свое нося със себе си“ („Omma mecum porto“). Ако нямаме бог в себе си и ако не сме утвърдени в даден миг в известна своя традиционност, всичко друго е преходно. Тогава няма защо да правим големи увеселения за малкото знание, което ни прави богове. Достатъчен е намекът, че сме богове в развитие, за да се познаем в Адамовото начало като велика тайна, която ни е оставил Творецът; за да направим традиция, а след това и да я надмогнем. Това е идея, която във всеки пласт на живота, може да бъде поставена.

Основната храна на традицията е устойчивостта. В същото време идеята за творчество не може да ни остави без вътрешна убеденост за развитие. Следователно устойчивостта и развитието балансират великото ни присъствие. Когато този двубой не е извършен, ние сме смутени. Устойчивостта иска своето, но развитието тласка и пулсира човека. Тогава не бива да казваме, че не си пасваме с Божието – ние не пасваме с лицеприсъствието си! С Божието човек винаги трябва да хармонира, а каква част от него е изявил, това е проблем на йерархията му. Но когато с Божието върви, той не може да бъде упрекнат, че няма живот, защото Божието присъствие е живот. Една нова идея да родим или една нова дума да сложим в познанието си, което предизвикано се ражда, е наистина един живот!

Христос рече: Този, който яде Моето тяло и пие Моята кръв ще живее вечно; Аз съм хлябът на живота; Аз съм Пътят, Истината и Животът. Колко последователности, за да има Живот! Хляб, Път, Истина – Живот! Не казва „Аз съм Животът, за да ядете хляба“ или „Аз съм Животът, за да ходите Пътя“. Не, защото Пътят е онова, което ни дават Ученията, а Истината е духовната вълна, през която човекът ще мине и тогава ще живее реално. Винаги може да се спори според будността кое е реално и кое не. Доктрината на очите ни казва, че видимото е реално; доктрината на сърцето ни дава мисъл-формите за реални. Някой ще каже, че интуицията е реалност, защото тя е отметнала скрижалите, които великите богове са дали. Но оня, който има безпричинен живот, който не може да бъде сложен в никаква мрежа, знае, че има една реалност по-реална от реалността – това е реалността на Духа.

Това е екстазата – белегът на великите личности. Те са давали знание за традиционна изпълнимост. Кога започва традицията да тежи и кога Творецът трябва да смени пулса си, е дело на Всемирния разум. Нека да предоставим на Неговата пулсация собственото си битие!

 

Ваклуш

 

Откровението е Слово на Всевисшия,
изречено чрез устата на творението.

Бог чрез естеството Си ни учи,
ние чрез откровението Го познаваме!

 

[1] Вж. 1 Кор. 15:8.

Още от броя
AXIS LIBRI (4/1995) Творец е само Отец! Creator is God only! На тези, които неотречно ще правят Мъдростта живот. ... Проглас (4/1995) Мъдростта е пътница в коловоза на интуицията! Райската ябълка нямаше да бъде предмет нито на размисъл, нито на противоречие – както много неща още стоят в Рая неучастници в битие ... Творчество и традиция Творец е само Отец! Когато се вглеждаме в себе си, намираме един цялостен образ в световното дело на Бога, защото себе си, значи Божие. Когато човек е в себе си, е в Бога, а когато е в ... Мъдростта – живот На тези, които неотречно ще правят Мъдростта живот. Религиите са родова памет, вярата – лично достойнство! Деца на Деня, никой не може да погребе бъдещето, а това дава устойчивос ... Върху Посланието - Агни Йога (4/1995) Агни Йога Всеки е еднакво отговорен пред Еволюцията! Личното ни усърдие да извървим Пътя със собствен знак, неотстъпната тайна да осъществяваме Мъдростта-живот, трябва да бъдат с ... Агни Йога (4/1995) Огънят е утробата на мисълта! 28. Хатха-йога не трябва да се разглежда като самостоятелна. Растежът на духа я превръща в раджа-йога. Няма нито един, който да е постигнал чрез хатх ... Кришнизъм Разказвай ми, мъдрецо, и пей за древна слава... Махабхарата Човек и хиляди страници да разгърне от една сакрална наука, най-важното е да носи скрижалите `и в собственото си духов ... Лечителството – проява на Духа   За обикновеното се работи, за достойното се страда, за великото се жертва, за божественото се възкръсва. Не е важно дали някой приема съществуването на Отец ни, или ...