Агни Йога (1/1996)

Арxив | брой 1 / 1996

Огънят е утробата на мисълта!

  • 34. Устремът при разширяването на съзнанието се подтиква от центъра на слънчевия възел. Ако ли тоя устрем премине отделните граници, тогава е неизбежна т. нар. огнена смърт. Неизостреното съзнание понася силата на устрема, но по-нататъшното издигане изисква да се постави временно съкровището в съхраняващия ковчег. Всяка мисъл причинява отлагания по стените на нервните канали. Колкото по-съвършен е устремът, толкова по-фосфорични са отлаганията. Тогава единственото достатъчно запазено място за горителния материал ще бъде слънчевият възел, който постепенно всмуква отлаганията на нервните канали. Понякога това всмукване е толкова енергично, че предизвиква усещане на звездообразни болки. Тогава Ръководителят прилага охлаждащия лъч, който спомага за изтеглянето на отлаганията от краищата към центъра. Всичко това е свързано с процеса на разширение на съзнанието. Всеки три години може да се отбележи нова степен в изостряне на възприятията. Достигането на всяка нова степен изисква отново затваряне на съкровищницата до идването на следващата степен.
  • Нека пазим закона на живота, който води по стълбата на красотата и щастието.

„Устремът при разширяването на съзнанието се подтиква от центъра на слънчевия възел.“ Първо трябва да се определи откъде идва устремът, кой го ражда – дали умът, сърцето, копнежът, или вложеното начало у нас. Всяка струя от огнената змия Кундалини е един устрем, който дава пробуда. Схемата за движението на Кундалини е известна от най-древни времена, и то добре позната, защото много осезаемо е било тогава човешкото присъствие в астралното тяло и се е виждал нейния път. Човекът виждал центровете си, виждал техните цветове. Но постепенно, когато слиза все по-надолу в плътната материя, в сомата си, прозорието му за астрално присъствие се замъглява, понеже мисълта става господар.

Поради известна потреба, ако голяма мисъл ни осени или жертвен жест в душата ни се роди, или озарение ни обземе в царството на мечтанието – изведнъж се откъсва някакъв лъч от тази завита змия, чакаща топлината, чакаща мисловната и душевна зрялост да я задвижи. Този лъч е устремът и той има първото си съхранително ковчеже в третия център – плексус солариса, т.е. слънчевия възел.

Безспорно вярно е обстоятелството, че ако устремът мине определена граница, човек може да изгори, но Сътворителят ни е предвидил това – имаме три канала: централен и два странични, които изземват тази енергия, за да не ни разруши огънят. Човекът трябва да носи убеждението, че което Бог е сътворил в него (а той в еволюцията го усвоява за приложимост), е съвършено – Бог не се самоунищожава в творението Си! Кундалини, божествената светлина у нас, се събира в третия център, за да не изгорим, поставя се „временно съкровището в съхраняващия ковчег“. Оттам е и разпределението на енергията за нашата живителност. Ето защо слънчевият възел е и поемащ, и разпределящ, и съхраняващ.

Слънцепоклонението не е само почит към Бога, то е и приемане на енергия – именно чрез плексус солариса. В пряко съприкосновение с първите лъчи на Слънцето се приема чиста енергия, прана. И когато човек е много уморен, може да се съсредоточи в този център и събудената енергия да му прелее своите сили.

„Всяка мисъл причинява отлагания по стените на нервните канали.“ Когато е обременена човешката мисъл или когато излъчва отрицателни енергии, каквито са зломислията, тогава по стените на нервните канали се отлага отровата империл. Това отлагане постепенно затваря улея, по който текат енергиите, и така човекът се втвърдява, съсухря се. Започва да го вълнува само мисълта да удовлетвори в себе си животинското. Затворени са вратите и е спрян приливът на всемирната енергия, с която той се доближава до Божествеността. А пробудата на тази енергия е първата свидетелка, че човек вън от своето усещане за физическо присъствие има някаква друга сила. И когато я усети, трябва да приеме благослова `и, защото взаимността му с нея е живот. Ако я отрече, каква е ползата му; ако тя го отрече, защото той не иска да я приеме, каква е ползата, че е придошла?! Този, който се оплаква от придошлата река, че може да опустоши плодното му поле, е неблагодарен, че полето се наторява. Неслучайно големите реки са наричани свещени. Нил уж беди носи, а е свещена река. Всъщност бедата е в голямата доза. Така е и с Кундалини, свещения огън. Приливът му – било на устремни пулси, било на пълна пробуда – е именно благословът на Вечния у нас. И когато човек го усети, трябва да знае, че Някой му напомня, че Някой вика Себе Си в него. И това е, което Христос три пъти рече пред мъртвия Лазар: Лазаре, излез из гроба!

Бог е жив у нас чрез Кундалини. И ние трябва да положим всичко, да пазим този огън като закон на живота, който ни води по стълбата на съвършенството.

„...единственото достатъчно запазено място за горителния материал ще бъде слънчевият възел, който постепенно всмуква отлаганията на нервните канали.“ Наистина плексус соларисът е огнището и понякога всмукването е много болезнено. Това са моментите, когато се чувства работата на вътрешното, на астралното тяло, която причинява една звездообразна, но поносима болка. Затова не трябва да се плашим. А когато вече е свободен пътят, тогава енергията минава през центровете – трети, четвърти и т.н., докъдето може да стигне.

Нека се радваме, когато се събуди плексус соларисът, нека намерим ключа за този ковчег, за да изведем съхранения в него Кундалини, както когато се е събудил, инициираният излиза от саркофага. Със свещ ли ще осветяваме пътя си, с факла ли или със събудено слънце, но трябва да знаем, че ще го ходим!

  • 35. Когато се говори за полезността на някого, не бива да се мисли, че той представлява от себе си стълб на Учението. Нещата трябва да се вземат в тяхната действителност, защото преувеличаването е еднакво по природа с умаляването. Не бива да теглим никого насила към небето, в определения му час слепецът ще прогледа. Добре е да се посочи истинският порядък на живота, за да могат по-нискостоящите да видят целесъобразността му, избягвайки излишното, но не е нужно насилствено да се подтикват. Проучете способността на всекиго и не поставяйте товара на камилата на гърба на осела.

Правилно е да се говори за полезността, но тя не бива да се смесва с теорията на утилитаризма (лат. utilitas – полза), получила широко разпространение във Великобритания през ХІХ век.

„Нещата трябва да се вземат в тяхната действителност.“ Там, където има преувеличение, съществува опасност да се събуди гордост не, а горделивост. Гордостта е достойнство, а горделивостта – проява на слабост. Горделивият се търси такъв, какъвто не е, а гордият се отстоява такъв, какъвто е – дори да е грешник!

Събуденият лъч е възможност да се видим в пулсацията на устрема. Но преценката по стълбата на приноса на добро не бива да се предоставя нито само на нас, нито само на благослова. В това отношение Христос е изключително смирен: Отец Ми работи и Аз работя. Каквото Той работи, това работя и Аз. И затова, когато някой каже, че работи без Бога, явно преувеличава, което фактически значи, че умалява.

В българския език има достатъчно окончания за всяко лице – за да не употребяваме както англичаните „аз, аз, аз“. Разбира се, и обезличаване не бива човек да търси, защото безличният не е ипостасност в Божеството. Но йерархията на ипостасността е много строга. Христос затова казва: Не се наричайте учители. Има йерархия в ипостасността, но не се наричайте учители, защото тежко е бремето на Учителя.

Хубаво е очите да са отправени към небето, но нашият народ знае поговорката: „Който не вижда долния праг, се удря в горния.“ Това е духовната реалност. Христос изрича: Как може да обичаш Бог, след като не обичаш брат си, а почти всеки за брат си казва толкова лоши неща – вижда сламката в очите му, а не вижда гредата в собствените си очи. Ето антитезите, ето преувеличението и умалението. Христос ги показва – това е всемирно знание.

Всяка духовна вълна е една богата трапеза от Всемирното дърво на живота, а след това съответният учител, пророк или назидател взема по един плод. Виждаме обаче как в Христовото бдение, в Христовата даденост всичко го има. Така че този, който живее със самообладанието „аз“, че дава нещо ново, не вижда какво има вътре в Ученията.

Добре е да се посочи истинският порядък на живота, за да могат по-нискостоящите да видят целесъобразността му, избягвайки излишното.“ Това е, когато с будните очи се дава преценка – нито с преувеличение, нито с умаление. Будният е прецизен в знанието, но едновременно с това и трапеза за тези, които го заобикалят. И ако на един от хилядите се помогне, той става мая за собствения си живот, за собствения си дом, за собствения си род – защото е образец, подражание, събудено в душата на другите. Ето това е да се направи порядъкът на живота достояние за обикновените.

„...но не е нужно насилствено да се подтикват.“ Те може да нямат още валенцията, която да се свърже и да даде новото съединение, но вече са тръгнали.

Сенека казва, че тези, които са готови, съдбата ги възвисява; онези, които не са готови, тя влачи. Трябва да дадем, като прецизно премерим, за да можем и отговорно да искаме! И да не поставяме товара на камилата на гърба на осела, защото няма да може да тръгне. Когато прецизно сме премерили, можем да поискаме: „защо направихте две крачки, а не три“ или „защо направихте две, когато трябваше да направите една“. Тогава да дадем и възхвала, че някой има дързостта да върви! А отговорността е: Не съдете, за да не бъдете съдени!

  • 36. Всяко движение на съзнанието трябва да се отправи в хармония с потока на еволюцията. Всяка стъпка в живота да се счита като необходима за усъвършенстването. Кристализираната форма е удобна за копиране, но потокът на живота не повтаря вълните си. Сън или бдение, работа или почивка, движение или покой, еднакво ни водят към реализиране плана на живота. Като откъснати листа – ще кажат страхливите. Като зърната на посева – ще кажат разумните. Като стрелите на светлината – ще кажат смелите. Този, който се плаши от шума на потока, не се е още родил от Духа.
  • Който лети с вълната, той може да мисли за далечните светове.

Мисълта трябва да привържем към идеята за развитието, без да я приковем (Прометей е бил прикован, а не привързан). Така при степенуване, в нашето всекидневие няма да бъдем смутени от проявите на промяната, няма да имаме страх, че утрето ни поднася изненади, защото еволюцията е точно това. Ако днес един лъч се е събудил и на един пристан сме намерили своето място, това не значи, че утре на друг няма да има и по-голямо сияние, и много повече промени.

„Всяка стъпка в живота да се счита като необходима за усъвършенстването.“ Ако един храст с тръни ни докосне, ние се оплакваме, ако един стрък коприва ни парне, лоша дума изричаме. А този, който познава тайната на сока на копривата, нарочно се жилва, за да се излекува от известна атрофия. А има ли атрофии и в душевния ни свят! Имаме ли нужда от жилване чрез това, което наричаме страдание – било душевно или мисловно! Копираме кристализиралата форма, но не сме навикнали още да виждаме кристализиралата Божественост в живота!

„Сън или бдение, работа или почивка, движение или покой, еднакво ни водят към реализиране плана на живота.“ Ако сме приели непреривността на еволюцията, то много спокойно ще гледаме на идеята за смъртта, на промяната на обстоятелствения свят и на нашия храм, който обитаваме. В такъв смисъл няма да изживяваме тревога, когато сме в сън или бдение, защото ние сме винаги с вълната. А вълната няма покой – може да се разбие, но не може да има покой, докато стихне енергията, която тя е събрала. И така от бдение ще преминаваме в сън и от сън – в бдение. Това е естественият ход на нашия път – ако сме в сън в отвъдността, утре ще сме на бдение в земното поле и обратно.

Ние даваме разцветки на живота – лош, добър, недостоен, достоен, а всъщност животът е един и същ, нашето съзнание го усвоява в светлини, на които даваме наименования. Бог цветове няма!

„Като откъснати листа – ще кажат страхливите. Като зърната на посева – ще кажат разумните. Като стрелите на светлината – ще кажат смелите.“ Когато сме стрела от светлината и стигнем извечна далнина, осветили сме път, за да не бъде смутен бъдният, който ще дойде. Светлината, която открадва Прометей, служи на бъдното човечество. Вярно е, че първородникът винаги е жертва, но жертвата, която осветява път, е благодат в еволюцията.

Доброволно слизат съвършените души, великите посветени в служение, за да изпълняват закона на непреривността. В еволюцията няма място за блажен покой, няма място за наслади в мохамедански рай. Паница с пилаф и шербет не е учение за развитие!

Стрелата на светлината пътува, за да осветява. Само Одисей можа да пусне стрела от своя лък, за да има вечната Пенелопа. Всички други женихи бяха слаби. Защо? Защото нямаха любов, имаха само желание. А желанието е размерно, любовта – всемирна!

  • 37. Отговаряйте тогава, когато виждате, че отговорът ви ще бъде разбран. Често пъти въпросът не предполага вашия отговор, тогава е нужно да се намери съзвучие, преди мисълта да се отправи по новия път. Не е право да се мисли, че токът, пресичащ мисълта, е по-малко опасен от ножа за артерията. Ние не трябва да прекъсваме чуждата мисъл, а да вливаме нова кръв в живота чрез подхранване на нервната система. Всяко отговорно слово трябва да бъде не надгробен камък, а лекарствен лъч. Отложеният отговор ще бъде приет като съвет.

„Отговаряйте тогава, когато виждате, че отговорът ви ще бъде разбран.“ Това е много важно. Хубаво е да оставите някого да блуждае, но достойно е, когато му кажете нещо, когато му дадете да яде плод.

„Не е право да се мисли, че токът, пресичащ мисълта, е по-малко опасен от ножа за артерията.“ Токът на нашата мисъл или нашият отговор може да прекъсне един свят, който човекът още цени. Не е узрял да се разлъчи, а ние му даваме съвет – това, което всички обичат да правят. „Откажи се от цигарите!“ – добре е да се откаже, но не може, а му даваме една остра мисъл, изпращаме му една стрела. Затова когато ни попита някой: „Да се откажа ли?“, може би трябва да премълчим. Това понякога е по-нужно. Или трябва да кажем: „Не се опитвай с воля.“ Някой рече ли: „Аз скъсах цигарите“, няма да ги откаже. Няма да ги откаже, защото това е волев акт. Не е нужно да ги къса, ако го е решил като мисъл, ако е узряло като поведение. Къса ги, защото го е страх да не го изкушат. Тогава или премълчаваме, или казваме, че волята не е най-добрият метод на работа. (Както чудото не е най-добрият израз на Учението.)

Така понякога се спестяват отговори, понякога се дава балсам, за да може неутешната душа да бъде удовлетворена, докато се пробуди. Защото едно искане не значи още будност. Може да е издиктувано като потреба, но не още като провиденция. Затова, когато се чука, не значи още, че вратата е отворена или че ще бъде отворена. Но дързостта да се чука е стъпка напред! И затова е казано: Търсете и ще намерите, не: „Търсеното е намерено“; Искайте и ще ви се даде, не: „Исканото е дадено“... Винаги се дава това, което искаме, когато сме узрели за него! Има го, но е скрито, защото зрелостта не е налице.

„Ние не трябва да прекъсваме чуждата мисъл, а да вливаме нова кръв в живота чрез подхранване на нервната система.“ Има нещо много достойно в това да признаем на другия размера на неговото искане, светлината на неговата мисъл и волята на неговото приложение. И трябва да прелеем своето, без да му напомняме, че сме го хранили, защото човек е много обидчив. Той не иска да се лишава от физиономия, макар вътрешната потреба да му налага да приеме отнякъде нещо. Но когато преливаме своя благодатна мисъл, когато даваме причастие на всемирност, ние укрепваме нервните му съдове, за да може приливът на енергиите да бъде понесен в тяхната широта.

Всемирната енергия, както и личният принос дават разширение на съзнанието. Затова често се чува: „Докоснах се до някого и ме заболя главата.“ Това е, когато са малки каналите. Когато в някакъв апарат, без да има възможност да улавя, се пуснат ултракъси вълни, той шуми. Не бива да прекъсваме това, което човек има, но нека направим и прилив. Ако видим, че един поток пресъхва и му прелеем своите сили, колкото и малка да е струйката му, тя ведно с нашата, може да стигне океана. Така че и малката мисъл на човека заедно с прилива на всемирната енергия или на Учителювата сила ще присъства във Всемирното съзнание. А то има обратната сила да прави човешкото съзнание голямо. И с едно око да гледа човек в океана е много повече от това с двете очи да се гледа, но в съхнещия поток. Това трябва да правим: да преливаме, да даваме – на свои, на чужди, на всички!

„Отложеният отговор ще бъде приет като съвет.“ Не всякога ще се улови като съвет, може някой да го приеме като обида. Не се разбира, че се отлага заради това, че още малко път трябва да изходи, за да се изпълни законът на окултистите: „Когато сте готови, ние сме при вас“; да се сбъдне оная потреба: Когато някой каже: „Върви с мен една миля“, вървете две. Във втората миля ще получи отговорът! А този, който не го е получил, веднага се спира и играе ролята на огорчен.

В нашата митология има поверие: щом напролет за пръв път видим щъркел, да свалим мартеницата от ръката си и да я сложим под камък, за да чакаме дар. Чакаме – това е важното! Може би любопитството всеки ден ще ни кара да отмятаме камъка, но има нещо, което предшества любопитството – чакането. В такъв смисъл трябва отложеният отговор да се приеме като съвет.

Това, което векове човечеството очаква, са духовните вълни. Ако предназначението на нашето битие е да сложим този чакан дар, трябва да го направим. Не е страшно, че една лястовица пролет не прави (както казва френската поговорка) – важното да е дошла лястовицата. Това сме ние – лястовиците на нова пролет!

И така, тези, които не получават отговор, трябва за знаят, че това е най-добрият съвет. Знаейки тайната, че нищо не е останало без отговор – ще го дочакат!

 

Религията е всемирно знание.

Религиите са йерархия на космичния оптимизъм!

Още от броя
AXIS LIBRI (1/1996) Теологичните идеи еволюират и йерархират човека! The theological ideas evolve and enable man develop hierarchical concepts! ... Проглас (1/1996) Човек не определя битието на Бог, а себе си! Едва ли когато Пилат е рекъл: Ecce Homo! – Ето Човека!, е искал да опровергае постулата на Римската империя „Човек за човека е ... Човекът в религиите Теологичните идеи еволюират и йерархират човека. В съкровението на човешката битнина е сложена великата идея да имаме Небесен Отец, да Го търсим и осъществяваме. Нищо скръбно няма в то ... Върху Посланието - Евангелия (1/1996) (Евангелия) „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение...“ (Матей 3:17) След като Посланието на Планетния Логос влезе в жизнената ни пътека, нашата о ... Розенкройцерство (раждане) (Раждане) Човек носи една реалност по-властна от законите – реалността на духовната си същност! Знайно или незнайно розенкройцерството, без да е религия, работи като религи ... Лъчът на молението Молението е поведение на търсещия се бог, на връщащия се в Бога човек. След Лъча на жизнелюбието, чийто пулс в човека започва изграждането му от образа към подобието, лъчът, чието моле ... Агни Йога (1/1996) Огънят е утробата на мисълта! 34. Устремът при разширяването на съзнанието се подтиква от центъра на слънчевия възел. Ако ли тоя устрем премине отделните граници, тогава е неизбеж ...