Върху Посланието - Евангелия (1/1996)

Арxив | брой 1 / 1996

(Евангелия)

„Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение...“
(Матей 3:17)

След като Посланието на Планетния Логос влезе в жизнената ни пътека, нашата отговорна святост и историческо бдение е да вървим по своя път! Облаци може да има, те може да затулят Слънцето, но никога няма да го лишат от светлина – или вятърът ще ги издуха, или ще се самоунищожат. Светлината на Слънцето и Учението на Мъдростта са нашият път!

Затова е необходимо от свещения триъгълник – повелите и исканията, които Посланието ни праща, съчетани със стихове от Светото Евангелие и параграфи от „Агни Йога“, да търсим с окото на будността прозрение, за да надкрачим зрението човешко. Трябва да влезем в битието за изпълнение на Посланието с онази извивка-змия от Триъгълника на Мъдростта, за да приложим Учението като житейска съдба.

Безспорна е необходимостта да изведем будното око, за да го заградим и съхраним в Триъгълника. Това око е същността на Посланието, което вече осъществяваме. Имаме опорност в идеята за осъществяването му, защото то е един запален канделабър, който не може да бъде гасен от ветровете на всекидневието, тъй като е хармонично опазен от енергиите на миналата духовна вълна в лицето на Евангелието и на учението, което културата на устойчивостта и вътрешното прозрение е дала – Агни Йога.

Когато човек е уморен, когато му гостува чужда мисъл за отчаяние, за неусещане пулса на живота, когато започне да се чуждее, тогава може да прочете Посланието, да прочете текст от Евангелието или от „Агни Йога“. Дори само един параграф или стих да си е избрал е достатъчно – енергията на всяко едно от четирите Евангелия е охранителна сила, която брани предназначението в осъществяване на Посланието; всеки параграф от „Агни Йога“, може да окриля, да избавя, може да даде едно весло, ако лодката на човека е тръгнала със счупени весла.

Ето ценността на това, което Посланието ни поставя като битие – да направим Учението житейска съдба.

Човек може да отмине и най-съвършеното нещо, за него то да остане незабелязано, но може незабелязано да отмине и най-тежкото свое страдание – когато е надарен с идеята да надкрачи света. Вложената тайна, че е един бог в развитие, не му открива друго знание освен идеята за съвършенство – това, което митологичните божества не дават на своите събратя. Те живеят чужди за тях и ги лишават от пътя към безсмъртието. Ето какво Съвършеният осъществява в Своята плът и в Своя път – показва на света, че страданието не може да Го надмогне и че то е развитие. Тези уроци се дават на човека от различните духовни вълни. Всяка от тях идва с велико Послание; всяка от тях намира своя необходим ден – онова вечно сега, онова днес; всяка от тях поражда в човека съзерцание, за да бъде свят, създава му обкръжение, в което той трябва да осъществи историческо бдение. Историческото бдение е необходимост – от пещерите, в които човекът не е могъл друго освен една главня да запали, до днес, до атомното гориво. И затова минаваме през различни духовни вълни, получаваме различни послания, намираме това „всяко днес“, за да създаваме храм и олтар. Човек винаги е искал да се освободи от всекидневието, да може да познае Бог, но познанието само не е достатъчно, трябва и да Го живее. Това е било толкова първично дадено в тотема – ако не го ядете, не сте божествени! Онзи, който се опитва да познае Бог със сетивата си, но не и да Го живее, остава само в необходимостта да роди азбука, за да се научи да чете какво му дава природата. Когато се е уморила паметта, е дошла динамиката на ръката, за да създаде азбука, за да може още светът да се овладява отвън, но познанието отвън не е живеене. Живеенето е прозрение – макар и писано отвън, вълна след вълна го е внасяла вътре в нас, битка след битка сме побеждавали, за да можем да се видим не само приковани, а и възкръснали! Който се страхува от приковаване, няма да извърши възкресение! Възкресението е първият свидетел на безсмъртието, с който зримостта на човека се освобождава от митологичните богове, като ги оставя в подсъзнанието, защото те не му дават път за съвършенство. А възкресение не може да се извърши без мъдрост, не може да се направи Учението житейска съдба без воля и без жертва!

Мъдростта е житейска потреба! Затова в предишните Послания е казано, че тя трябва да стане трапезен хляб, неотречно битие за живот, а сега – воля и жертва.

Ето защо поискахме като вътрешна необходимост и лично достояние прозрение за свобода, за познание; дързост да духнем свещта на мрака, на грехопадението и ключ на знанието, за да ходим път до Вечния!

Мъдростта е висше знание, а човек трябва да има и другите знания, и пътя на Мъдростта, за да върви чрез Него – Сина Човечески и Сина Божий, до Вечния. Така можем да кажем – ето една аура, чийто ореол е Посланието, чиято плът са Евангелията и „Агни Йога“, чието човешко присъствие са трите искания. Трябва да видим Посланието в съчетание с това, което светът е оставил на човека, за да може да се ориентира, докато събуди своето вътрешно зрение. Той е усвоявал част от правдата, търсил е сили да прости, защото в другия е видял себе си несъвършен. А когато видим в другия себе си съвършен, тогава можем да кажем, както Христос на Разпятието: Прости им, те не знаят що вършат! Но преди да мине през Разпятието, за да свидетелства за възкресение и безсмъртие, Той показва пътя дотам. Христос съпровожда настоящото Послание и го защитава като космическа вълна в живота ни, защото духовните вълни не се късат и не са самоцелни. Неговата житейска съдба дава основание днес да имаме това Послание, Неговите слова съхраняват, Неговата топлина излюпва гълъба, за да се чуе: Ти си Моят възлюбен...

  • Матей, глава 3:
  • 16. И като се кръсти, Иисус веднага излезе из водата, и ето, отвориха Му се небесата, и видя Духа Божий да слиза като гълъб и да се спуща върху Него.
  • 17. И ето, глас от небесата, който казваше: Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение.

Защо точно с това от Евангелието започва Посланието? Защото е най-хармоничното с него. Поискахме Учението на Мъдростта да стане житейска съдба, т.е. да го приложим, да мине, понеже съдбата е минало, прозрението – настояще! А кой може да прави житейска съдба? Онзи, който е кръстен, който има предназначение.

И като се кръсти... – ето великия акт на Посвещението. Кръстил се е в името на Отца – нямало е Син още. Иисус става Син, за да шепнем – „в името на Отца и Сина и Светия Дух“, и да Го съхраним. И откъде излиза? От водата, от астрала, защото водата е астрален образ на светлината. Трябва да излезем, да се освободим от астрала заради сигурността, с която ще вървим.

Прозрението е настояще и това не е напев, а основният, ключовият знак на Посланието. Като се кръстим в Учението, влизаме в същината му и така излизаме от астрала, освобождаваме се от своето всекидневие – защото астралът е пясъчният часовник на нашето битие. Тогава трябва да отворим небесата, да надмогнем земното притегляне на ума, за да видим гълъба – Духа Светий над нас! Това е първият знак на Учението като житейска съдба. След осенението ще се чуе и предназначението: Това е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение! От кого? От онова Върховенство, за Което не може да има друго определение, освен „Той е“. (Иисус не е бил възлюблен син на иудеите – те Го похулват, дори разпват.)

Тайната е не само да се отвори небето – на много то се отваря, но не виждат Светия Дух, а колко пък са тези, които чуват гласа: Ти си Моят възлюбен Син...! Това е да изпълним дълга към Учението – да чуем този глас! Ето отворената врата – когато можем в себе си да извикаме Гласа, тогава сме отлистили първата страница, надписали сме заглавния образ на Мъдростта като житейска съдба. Това е първата тайна на първите воини, които влизат в битието на Мъдростта, за да го направят житейска съдба – с мъдрост, воля и жертва! Тези воини Синът праща из вековете, за да съхранят Неговото учение.

Тази част от Евангелието е брънка в спиралата-змия на Триъгълника. Така се прилагат големите учения. Трагично е, когато са останали само остатъци на вече изживяно откровение и те продължават една традиция. Тогава новото с насилието се налага – всички религии досега с насилие влизат в живота на човека. Мъдростта обаче е свободна от догми и следователно насилието като форма за жизнеспособност вече е отречено.

  • Матей, глава 11:
  • 28. Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя;
  • 29. вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си;
  • 30. защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко.

Ето как нещата вървят в своята градация и последователност.

Кръстеният, неофитът, белязаният, че е благоволение на възлюбеност прави този повик – „Вие, обременените с веригата на миналото; вие, които нямате мир и чувствате тежестта на всекидневието, поучете се от Мене и вземете Моето иго, защото то е благо и бремето Ми е леко“. Кой е най-важният момент тук? Не свободата от бремето, а това, че ще намерим покой в душите си. Христос дава покой, но в същото време казва: Аз не дойдох мир да дам, а раздяла. Затова Посветеният вика „Елате...“ – това прави плътта и осезаема, и чувствителна.

Наистина трябва мир на отрудения, спокойствие на сърцето, покой за душата, но трябва и свобода на човека от идеята за бреме и иго! Този, който счита духовния си път за иго, преценява с разсъдък и може да рече: „Тежи ми пътят, нямам весла за нови хоризонти“; или: „Премного съм грешен и не мога да отида в храма на светостта“; или: „Съблазнява ме ново валмо на запалени страсти“. Затова Христос казва, че игото Му е благо и бремето леко. Това трябва да разбере всеки – пътят, който има да ходи, е лек; бремето, което има да носи, и игото, което може да съзира, са илюзорни. Но боли – да, не може да не боли! Когато се ражда едно дете, майката е в плач, но когато чуе гласа му, се радва, изрича Христос; когато на една клада изгаря велика любов (каквато е тази на Дидона), се отваря път на някой, който прави живот и история. И когато разпнат някого, най-великото нещо, което той може да извърши, е да се приготви за възкресение. Ако не може, тогава поне да бъде добрият разбойник – да промени статуса на своето искане. Идеята на протеста не е единствената, която ни оправдава, нужна е идеята на осъзнатата необходимост, че се развиваме, че можем да простим и искаме да бъдем други!

Лек е Голготският път – когато знаем, че имаме съдба, воля и жертва! Този, Който изнесе най-голямото бреме (бреме на човечеството) на Голгота, показва това. Той вика – елате, щом искате да служите; елате, и няма да ви тежи игото, защото съдбата, волята и жертвата са леки. Вие се кръстихте и чухте предназначението си; вие сте воинството, което ще прави Учението на Мъдростта житейска съдба! Ето как е съхранена тази велика идея в това, което бъдещето рече: Деца на Деня, направете Учението житейска съдба!

  • Матей, глава 26:
  • 63. Но Иисус мълчеше. А първосвещеникът Му рече: заклевам Те в Живия Бог, да ни кажеш, Ти ли си Христос, Син Божий?
  • 64. Иисус му отговаря: ти рече; казвам ви обаче: отсега ще видите Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци.

Този, Който е посветен, Когото още знаят като Иисус, мълчи. Мълчание е нужно, защото се прави съдба. Трябва някой да замълчи вътре у Него – вибрацията на името Му е белязана с далнина, защото значи „лекува със светлина“, защото е огън.

Иисус мълчи, но Го провокират. Ето света на Посветения и света на всекидневието, облечено във властта на духовния жрец. Първосвещеникът ще Го закълне в светостта на Живия Бог (като че ли има мъртъв Бог!?), извиканият гняв ще Го пита дали Той е Пратеникът, Синът Божий, но какво отговаря Иисус? Ти рече; обаче: отсега ще видите Сина Човечески, седнал отдясно на Силата и идещ на небесните облаци.

Недефинирано е, че тази Сила е Отец, но колко мащабно, колко вярно! Кръщение, слово за човеците – освобождавам ви от бремето, и след това – седнал отдясно на Силата. Това е бъднина! Още не е формирана идеята – Ти казваш, че Съм цар – но ще видите Сина Човечески (не още Божествен) при Силата, идещ на небесните облаци.

Иисус като мислене, като живот, като приложност още беше в това, което наричаме небе, в което има облаци. Неговото смирение не Му позволява да каже повече! Човечеството още не беше прогонило облаците, за да има зрението да вижда отворени небеса и да чува гласа, Който казва: Този е Моят възлюбен Син! После, когато ще се разгърне в една приложност, Христос ще рече това, което е върхът на Неговото велико служение: Аз и Отец едно сме!

Цялата първа картина от Светото Евангелие, съпровождаща Посланието, е тайната, с която влизаме в живота на тази година. Имаме един образец, даден е един зов, приканени сме на отговорност, тръгваме на жертва и служение! Това е светлината на Посланието – кръщава се, излиза из водата, отварят се небесата, гълъбът Го осенява, гласът на Отца Му казва: Ти си Моят възлюбен Син – след това пътят е наш, ние сме, които трябва да осъществяваме Мъдростта! Как? В смирение и кротост, заради покоя, защото този, който загуби душата си заради Мене, ще я намери! Душата ще ни даде живот! А онзи, който я облагодетелства за дребни страсти, ще я загуби.

Ето как Евангелието на Матея охранява храма на бъдещето ни! А то е отворена врата на събудения вече Иисус в Христос. Така Учението на Мъдростта е охранено от Христовото битие. Посланието е защитено от вековете, чакащи в свещените книги своето белязано време. И затова в него е казано: Не търсете друго време за приложена мъдрост – то е всяко днес! Така че в Евангелието преди хилядолетия е сложена спящата змия – мъдростта. Сега тя вече тръгва на живот!

  • Марко, глава 3:
  • 22. А дошлите от Иерусалим книжници казваха, че в Него е Веелзевул, и че изгонва бесовете със силата на бесовския княз.
  • 23. И като ги повика, говореше им с притчи: как може сатана да изгонва сатана?
  • 24. Ако някое царство се раздели на части една против друга, това царство не може устоя.

Ето настъплението на живота и реалността – благодатта на миналото, воините на нашата бранност и очите на всекидневието в лицето на книжниците и фарисеите. Този, Който е наречен възлюблен Син на Отца, в очите на света е Веелзевул. Винаги е така. Няма пощада, никога не са пощадявали. Христос дава едно много характерно нарицателно име (не само за фарисеите и книжниците) – „варосани гробници“, и нарича техния цар „стара лисица“. И сегашните книжници ще кажат, че сте бесовски княз! Защото в стари мехове наливат ново вино.

Това съпровожда Посветения, това е противоречието. Още не е излязъл на стъгдата, за да каже, че е чул гласа на благословението, и старите духовници изваждат своите мечове и клевети – те не могат без Веелзевул! А Христос, а бъдещето ще отговори – ако някое царство се раздели на части, една против друга, това царство не може да устои! Ето какво знае Синът на човечеството и Синът на Бога – че не може светът да се раздели срещу себе си. И разделя ли се Христос в Себе Си на Бог и Веелзевул, Веелзевул ли в Него гони веелзевулите?! Така Той е нямало да устои, а виждаме, че царството Христово устоя! Не слагайте никога съмнение и колебание, че пътят е съпроводен от веелзевули! В Мъдростта тях ги няма – зло няма, има нееволюирало добро! Нееволюиралото добро не е сатана и ще се развива.

Ето с какво ще заобиколят излезлия на живот. Но Той е имал живот на смирение – Смирих се до смърт! До смърт, когато тя все още е всявала ужас.

  • Марко, глава 6:
  • 25. И тозчас влезе бързешком при царя, поиска и рече: искам още сега да ми дадеш на блюдо главата на Иоана Кръстителя.
  • 26. Царят се натъжи, но заради клетвата и сътрапезниците си не иска да `и откаже.
  • 27. И веднага, като изпрати оръженосец, царят заповяда да донесат главата му.

Ето историческата последователност – иска се главата на влизащото ново, на онова, което се кръсти! Кой я иска, и то бързешком – всекидневието, отрицанието, веелзевулщината. Те ще кажат „искаме главата на Кръстителя“! Не че ще свърши старозаветието – те не се плашат от това, а да няма изобличител на всекидневието им. Иоан Кръстител е част и плът от старозаветието, но преоценява стойностите на довчерашното изповедание, казва все пак нещо за новото. Той е изобличител, а не сторонник и воин на идващия Христос. И голяма е вината му, когато внася съмнение в душите на собствените си ученици и на учениците на Иисус. Казва: Ето Агнеца Божий, Който идва да вземе греховете на света, и в същото време ги праща: Идете и Го питайте Той ли е, който има да дойде? Няма по-страшно от съмнението и внесеното колебание в душите на онези, които са тръгнали да изповядат Христос.

Безспорно законът на кармата ще каже защо е трябвало главата на Иоан Кръстител да падне – защото той е Илия! Но това е другата страна, тук същественото е какво се сипва върху едно Учение, което идва, върху една жизнена пътека, която трябва да стане съдба.

Царят се натъжи, но заради клетвата и сътрапезниците си не иска да откаже. Това е светът, който живеем – тези, които уж бранят Бога, вършат веелзевулщини – Разпни го! Донесете главата! И добре е казано – Ирод умря, но иродовщината остана!

Царят е натъжен, но има старозаветна обвързаност – дал е клетва на сътрапезниците си, затова заповядва да донесат главата.

Светът е дал клетва да бъде верен на традиции, на обреди, на ритуали – социалната действителност е пълна с подобни нелепости. Това е ужасът на закона на миналото. Ирод не е съгласен, а няма сили да поеме върху себе си нарушение на клетвата – да даде на дъщеря си каквото поиска, ако забавлява гостите. А низостта в лицето на майка `и я подучва на жестокото искане. Това са страници от битие, които тъй или иначе всеки отлиства – дни на престъпления и покаяния, дни на неудовлетворени житейски желания.

И така, царят заповяда да донесат главата. Цар – безличие, облечено в доспехите на величие. Цар ли си Ти? Ти казваш, че съм цар! Ето Царя, Който не е цар, но има величие, и царя, който е цар, но няма достойнство! Това ни предстои в преценката на битие за съдба – житейската тайна на Мъдростта.

Главата на Мъдростта никой не може да вземе, както никой не можа да убие Любовта! Поискана е и се взема главата на Кръстителя, който проповядва само част от новото, но никой не отрязва крилете на Любовта. А Атина Палада се ражда от главата на Зевс, не от утроба – Мъдростта се ражда от причинния свят, а не от астралния или менталния и затова никой не може да я убие!

  • Марко, глава 14:
  • 27. И казва им Иисус: всички вие ще се съблазните поради Мене през тая нощ; защото писано е: „ще поразя пастира, и ще се пръснат овците“.
  • 28. Но след възкресението Си ще ви изпреваря в Галилея.
  • 29. А Петър Му рече: дори и всички да се съблазнят, аз обаче – не.

Каква беше целта? Да се вземе главата, да се порази пастирът и овците да се разпръснат. Колко безпощадна е заповедта за главата на Иоан Кръстител и колко проницателна е стъпката за утрешния ден – ще се съблазните поради Мене, ще се уплашите и после ще се пръснете.

Това е може би най-върховният час, който човечеството е имало в своята социална и душевна история – да се съблазни поради Великия, да го обземе или страх, че Той ще бъде прогонен и убит, или изкушение, че може да бъде равен на Него!

Разбира се, отговорната съвест, но прибулена с прибързани решения, казва: „Не, няма да се съблазня“, но го прави. Историята показва това – Петре, преди петелът да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене. Не може Христос да твърди нещо и то да не е вярно, колкото и величието на някого да го тласка да каже не! Щом Той го е рекъл, значи ги познава. Освен Иоан, никой не отива в дома на съденето. Тези, които са с Него, са били убедени в себе си, но се отричат. След това плачат, прибират се в шатрата на покаяните. Това е човешкото, което трябва да победим. Историята има даден пример и той не бива да бъде повтарян!

Петър бяга – точно онзи, който иска да мине за първенец, най-напред се отрича. Затова Христос казва: Не бързайте да седнете на предните места, защото не знаете, когато дойдат сватбарите, дали няма да ви преместят назад. Колко правила е оставил в идеята да съхраним Учението като житейска съдба! Всичко това трябва да ни държи будни и много свобода е нужно да изградим в себе си, за да сме в цялост с Него! Ето защо при кладенеца на самарянката най-същественото е, че не знаем нейното име – за да не може динамиката на името да наруши принципите. Така може и трябва да остане в бъднина – не име, което казва: Аз няма да се съблазня, а принципът – свободни от всичко!

Ще поразя пастира и овците ще се пръснат – това е част от житейската пътека. Христос им казва, че преди да се разпръснат, ще ги изпревари в Галилея – ето кое е утешното име и сборното място. Галилея е домът на миналото Му, където трябва да се върне, за да покаже, че нищо не се губи, и да освети всичко свое. Ще ги изпревари, Галилея е Неговото утробно място, а всеки в своето прощение трябва да посети родното си огнище – там, където невинността е писала история. Там, в пепелта, да види има ли въглени, ще стане ли клада...

Идеята за Възкресението изпревари всички. Следователно за да не се съблазним, трябва да се напътим към своята Галилея, да се видим първични, незагубили още никого заради славата си; да видим родното си място, където сме израсли, да се върнем в своя майчин дом, в своята мисъл. И тогава можем да получим откровението на своя свят.

Да излезем от водата, да се кръстим, да чуем гласа, да видим воинството и приемем бремето – ето отговорностите!

  • Лука, глава 11:
  • 47. Горко вам, задето зидате гробници на пророците, които вашите бащи избиха,
  • 48. с това свидетелствувате за делата на бащите си и ги одобрявате, защото те избиха пророците, а вие им зидате гробници.

Ето къде е границата, която е необходимо да знаем – какво да отдадем на миналото. Колко прецизно, колко отмерено трябва да слагаме слово на възхвала дори когато нямаме основание да казваме укор!

Пророчеството е голям дял в историята на религиите, и то не само при евреите. Трагично е, че християнството и мохамеданството го отричат. Пророчеството е дарение, вложена идея за познание на света със съответен орган, но недостигнато още от всички. Когато го отричаме, ние връзваме очите си за това благодатно деяние на Всевишните небеса и се приравняваме с онези, които са убивали пророците или са издигали на убийците възхвала. Това е гробницата като възхвала, а не като изходно начало за безсмъртие (което за съжаление много религии не можаха да видят). Затова този, който ще прави Мъдростта житейска съдба, трябва да се прости със старите мехове на своето бащино изповедание! Така гробниците на миналото ще останат без погребален обред.

Свобода от гробници! Христос изрича: Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци, а те не само че са носили траурна дреха за мъртвите, но са изграждали гробници на поствеличия.

Ако сега погледнем историческата ни действителност, ще видим същото на политическата сцена. Какво значи това – че човекът е вързан със здрави въжета, които го дърпат назад, и иска възхвала за позора си! Това е трагично и в социалния, и в духовния ни живот.

  • Лука, глава 12:
  • 51. Мислите, че дойдох мир да дам на земята? Не, казвам ви, а – раздяла;
  • 52. Защото отсега петима в една къща ще бъдат разделени, трима против двама, и двама против трима;

Така е, когато навлиза новото. Големият конфликт е да се стои до гробниците на миналото, до бащиното величие или позор и да се търси новото. Затова не мир дойдох да ви дам, а – раздяла.

Посочен е изходът от битието на юдаизма, раздялата между стария и новия свят. И много точно е казано – в една къща, т.е. с онова, което е най-близко у нас. А какво е то? Схващането, на което сме служили и робували хиляди години. Защото къде са тези пет, които са възправени две срещу три, три срещу две? Вътре у нас, в нашия дом, в който са възправени едни срещу други желания срещу мисли, мисли срещу желания. Разкъсване, битка в дома – това донася Христос – за да нарушим своя покой!

Това е ретортата, в която правим своята химична реакция – минало и настояще, идеи за бъдеще. Толкова ясно и категорично Той се бори срещу овехтялото и бездействено в пътя за съвършенство учение; срещу един закон, който казва „око за око, зъб за зъб“; срещу вдигнатата ръка, която с камък трябва да убие прелюбодейката; срещу това да нямаме жива вода. И какво – ще го обвинят, че бил революционер, бунтовник! Не, Той просто е знаел какво дава – пътя, по който трябва да се върви! Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци; не вдигайте паметници на миналото; дойдох да разделя...

В този дом у нас се карат и стари, и полунови (Иоан Кръстител беше полунов). Тази крамола, която нарушава един домашен бит, е същината на Христовото учение. Затова когато правим нов живот, вътре в себе си трябва да извършим двубоя. Христос го е казал като изживяна тайна, за да се знае, че днес, когато минаваме своя Рубикон, за да отидем на отсрещния бряг на Мъдростта, някой ще ни дърпа, друг ще ни говори какво ли не. Трябва обаче Мъдростта, излята чрез интуицията, да ни даде това, което Христос казва, че донася – меч и огън, за да изгори нещо у нас и да можем да вървим цялостни в пътя на жертвата.

Ето как се извършва делото на онзи, който е чул: Това е Моят възлюбен Син, над Когото е Моето благоволение; ето Пътя! Така Евангелието ни йерархира и освобождава да бъдем дръзки, да духнем свещта на грехопадението без страх и без тъга!

  • Лука, глава 23:
  • 18. Но целият народ закрещя: премахни Тогова! а пусни ни Вар`ава.
  • 19. А Вар`ава беше хвърлен в тъмница за извършен в града бунт и убийство.
  • 20. Пилат отново издигна глас, като желаеше да пусне Иисуса.

Съзнанието на иудеите е било това на Варава, на разбойника. Какво друго тогава могат да искат освен: премахни светостта, която ни свети и ни дава всеки миг познание кои сме; премахни Този, Който предизвиква подбуда, Който вика на живот онези двама срещу трима. Дай ни Варава; дай ни бунтове и убийства, а не нови повели! Затова във „Великия инквизитор“ Достоевски ще каже: Иди си, Иисусе, какво общо имаш с нас? Ние тук по лъжичка им даваме от свободата. Варава пусни, крещят размирностите излезли от къщата. Тежко и горко на един народ, който изнесе къщните неща на улицата и внесе уличните в къщи!

Те искат Варава, а Пилат издига отново глас, като желае да пусне Иисуса. Това е доблест! Пилат е част от вековната историческа мъдрост (независимо какво считат богослови и историци). Той е бил посветен, макар че неговата жена му дава тайната, видяна в сън – „Този е свят човек – не го осъждай!“ Кое у нас е жената? – астралното ни виждане. А нашият причинен свят винаги е буден и Пилат е пробуден от съня на жена си.

Така Пилат издига глас за свободата на Иисус, ползвайки едно старо правило: „Но у вас има обичай да ви пускам едного за Пасха; желаете ли да ви пусна Царя Иудейски?“ (Иоан 18:39). Не Него, а разбойника, викнаха те, защото мисленето на юдаизма е разбойническо.

В Пилат се борят власт и прозрение и когато му казват, че ще се оплачат на цезаря, властта надделява! Той иска освобождаване на Иисус, но както се казва, е глас в пустиня. Безспорно човечеството не е пустиня – всеки от нас е един оазис, а това, че още не знае да дава на другите вода, е въпрос на йерархия.

Има една историческа истина – Пилат си измил ръцете, но тя е доста неправилно интерпретирана. Наистина си измива ръцете, но какво казва: „...невинен съм за кръвта на Тоя Праведник“ (Матей 27:24). Има смелост и виждане – обявява Го за праведник и тогава безспорно по обичая е трябвало да си измие ръцете. А сега се употребява „по пилатски си изми ръцете“. Да, но било ли е делото пилатово, имал ли е дързостта да каже: „Ето човека!“

  • Иоан, глава 6:
  • 32. А Иисус им рече: истина, истина ви казвам: не Моисей ви даде хляба от небето, а Моят Отец ви дава истинския хляб от небето.
  • 33. Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света.
  • 34. А те Му казаха: Господи, давай ни всякога тоя хляб.

Ето кой дава хляба на духа, откъде идват мисъл, път и живот. Христос разкрива преобратяващата тайна – не моисеизмът е дал небесен хляб, той дава закон на земята, гради една социална религия. Юдаизмът казва око за око, зъб за зъб; всеки, който е прегрешил, да бъде убит с камъни; заплашва да не се поменава напразно името на Господа (какво значи напразно?!). Това е най-голямото разделяне, което прави Христос в света на старозаветието – освобождава иудеите от илюзията, че ядат духовен хляб. Не, те ядат само земен!

Можем ли да си представим каква дързост е притежавал този богочовек и човек Божий, за да каже в сърцето на Иудея: не Моисей ви даде хляб от небето, а Моят Отец. Ето свободата у човека заради Бога! Моят Отец дава хляба, който преобразява, а не хляб, от който пак се огладнява.

Дори дванадесетте хляба на предложението в еврейската религия не са небесен хляб – те са хляб на жреца. Ето защо, когато упрекват учениците на Христос, че не бива в събота да ядат хляб (стривали са житни класове), Той отговаря: Когато Давид огладня, влезе в храма и яде хлябовете на предложението. Но за да може да се яде от Божия хляб, трябва да се влезе в Божия храм. Този хляб слиза и дава живот на света, той е духът на осенението!

Когато Моисей ги храни с манна Господня, те пак са гладни и недоволни, а тези пет хиляди, които Христос нахрани със своето слово, никога няма да огладнеят. И самарянката иска да Му даде обикновена вода, а Той и казва, че има жива, от която тя няма да ожаднее. Ето защо името на самарянката никой не знае, а името Христос мълвим всички.

Във всекидневието си ще срещаме глад, но може да ни нахрани само Този, Който дава небесния хляб. Всичко друго е преходно, преходно е и това, което иска да яде. Затова Господи, давай ни всякога от тоя хляб! е вече готовността, изживяна с всичките гърчове на отрицанието, болката, похулата... Това, което прави самарянката велика, е, че тя иска жива вода: Дай ми, Господи!, а не е нито еврейка, нито още християнка.

Новите воини не само охраняват оазиса на Мъдростта, те вървят вече в Пътя. Затова в Посланието се иска да не търсим друго време; да имаме отговорна съвест и историческо бдение; Учението да стане житейска съдба!

  • Иоан, глава 12:
  • 26. Който Ми служи, нека Ме последва; и дето съм Аз, там ще бъде и Моят служител. И който служи на Мене, него ще почете Моят Отец.
  • 27. Душата Ми сега се смути, и що да кажа? Отче, избави Ме от тоя час? Но затова и дойдох на тоя час.

Утвърдена е една убеденост, прието е едно служение, няма страх за хляба, който ни е дал Отец; Учението като съдба е вече живот. Измината е част от извивката на пътя, дошъл е един велик момент и онзи, който иска да последва Учителя, няма да получи само благодарност, а почит, признание от Отец. Това е категорично потвърждение на Христовото Аз и Отец едно сме и в същото време голям смут за последователя Му. Такъв смут Дева Мария изпитва, когато ангелът `и казва: Благословена си ти между жените! Тя се смущава и изрича съвсем човешки: Как ще бъде това, когато аз мъж не познавам? Когато чуем, че сме почетени от своя Отец, не може да не се смути душата ни.

Душата Ми сега се смути и що да кажа: Отче, избави Ме от тоя час. Ето колко естествено ще дойде една преоценка, дори една уплаха, защото смутът е част от уплахата, но не колебание и липса на убеденост. Затова ще продължи: но затова и дойдох на тоя час – освободи ме не от съмнение, а от смут, от непреценка за това, което стои днес и пред пътниците на Учението на Мъдростта.

Да Ме отмине този час (часът на Разпятието), но не – за него дойдох – това е стълбата, по която се качва човекът, за да бъде единство с Бога. Отговорната съвест е да намерим часа на своето изповедание и велико служение. Трябва да определим кой е този час, а той е всяко днес!

  • Иоан, глава 18:
  • 36. Иисус отговори: Моето царство не е от тоя свят: ако беше царството Ми от тоя свят, Моите слуги щяха да се борят, за да не бъда предаден на иудеите; но сега царството Ми не е оттук.
  • 37. А Пилат Му рече: и тъй, цар ли си Ти? Иисус отговори: ти казваш, че съм цар. Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината; всякой, който е от истината, слуша гласа Ми.

Иисус мълчи, когато първосвещеникът Го пита дали е Син на Живия Бог, а сега отговаря, че царството Му не е от този свят, въпреки че иска да направи царство тук. Тук, на земята, трябва да стане царството и Христос казва: Царството Божие е у вас. Но царствата не са за величие, а за живот и затова този, който Ми служи, ще Ме последва и ще бъде там Мой служител! Но слугите Ми няма да се борят – Този, Който може да употреби енергиите на Духа, отказа да употребява материални сили. Не се страхувайте от тези, които убиват телата, а от тези, които убиват душите, учи Христос. Те не могат да убият душата – от стари мехове не може да се роди нова идея. А Онзи, Който ще смути душата ви, Който ще ви даде ново битие, от Него се „страхувайте“, защото царството Му не е от този свят! Може да си царствен и да царстваш без да си цар. Това е Христос – цар без корона!

Кое всъщност е царственото в битието на човека? Истината, която единствена ни прави свободни и слети с Отец! Затова, казва, Съм се родил. Онзи, Който е кръстен и излиза от водата, Който вижда гълъба и чува гласа, трябва да извърви цялата пътека, за да каже, че се е родил да свидетелства на света за Истината и че всеки, който е от истината, слуша гласа Му. Това е да се направи Учението житейска съдба. Всеки, който го осъществи, слуша гласа на Посветените, слуша Сина Човечески и Божий.

Ето така чрез едната страна на триъгълника – Евангелията, получаваме светлина, която окото на будността осъществява в пътя на битието ни. Това е денят на Мъдростта – канделабърът на Мъдростта свети, той ни зове! Дай ни, Господи, ключа на знанието, посочи ни пътя на Мъдростта, та чрез Тебе да сме при Него; дай ни прозрение за свобода от онова, което ни чуждее да Те познаем и живеем!

Посланието в неговата същност е: Мъдростта – житейска съдба. То е оградено, съхранено от йерархията на излезлите за кръщение и повиканите за служение.

Не търсете друго време – имайте часа на своето присъствие!

 

Религиите като исторически път най-бавно стареят,
но и най-дълго стоят стари!

 

Още от броя
AXIS LIBRI (1/1996) Теологичните идеи еволюират и йерархират човека! The theological ideas evolve and enable man develop hierarchical concepts! ... Проглас (1/1996) Човек не определя битието на Бог, а себе си! Едва ли когато Пилат е рекъл: Ecce Homo! – Ето Човека!, е искал да опровергае постулата на Римската империя „Човек за човека е ... Човекът в религиите Теологичните идеи еволюират и йерархират човека. В съкровението на човешката битнина е сложена великата идея да имаме Небесен Отец, да Го търсим и осъществяваме. Нищо скръбно няма в то ... Върху Посланието - Евангелия (1/1996) (Евангелия) „Този е Моят възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение...“ (Матей 3:17) След като Посланието на Планетния Логос влезе в жизнената ни пътека, нашата о ... Розенкройцерство (раждане) (Раждане) Човек носи една реалност по-властна от законите – реалността на духовната си същност! Знайно или незнайно розенкройцерството, без да е религия, работи като религи ... Лъчът на молението Молението е поведение на търсещия се бог, на връщащия се в Бога човек. След Лъча на жизнелюбието, чийто пулс в човека започва изграждането му от образа към подобието, лъчът, чието моле ... Агни Йога (1/1996) Огънят е утробата на мисълта! 34. Устремът при разширяването на съзнанието се подтиква от центъра на слънчевия възел. Ако ли тоя устрем премине отделните граници, тогава е неизбеж ...