Молението е поведение на търсещия се бог, на връщащия се в Бога човек.

След Лъча на жизнелюбието, чийто пулс в човека започва изграждането му от образа към подобието, лъчът, чието моление изпълняваме, е втората нота, чрез която е сътворена симфонията на космичната хармония. Този втори лъч пише великата песен религия!

Лъчът на религията наричам Лъч на молението, защото той ни води към планината на вечното моление – там, където са издигани жертвениците. Ние имаме правото да му дадем вибрацията, хармонираща с нашата духовност, тъй като планината на поклонението е в душите ни, а този лъч е ключът, с който се отключва музиката на молението в нотираната песен на религиите.

В езотеричните школи се счита, че Лъчът на религията се води от Кутхуми, както Лъчът на волята – от Мория. Логично е обаче в хилядолетната история при смяната на подкоренните раси и водещите да се сменят. Те също имат еволюция и своя дължима дан и към други повеления на Бога.

Според тибетската астрология вторият лъч се нарича Лъч на енергиите на божествената обич и мъдрост. Обичта обаче е в събудения инстинкт за правене на добро, докато в мъдростта е не само доброто, но и знанието. Религията не е само вяра, религията е и знание. Ако не беше проблем на знание, което да дава право на еволюция за съвършенство, защо тогава то се „забрани“!

Чрез Лъча на волята с повелята, която е дадена на Адам, се прави първото дефиниране на личност и се дава първата клауза на индивида за свобода. Преди Адам да има олтар, той получава заповед за жизнелюбие, защото, докато не е откъснат от Отца си, няма нужда да прави моление и не търси развитие. Затова еволюцията като отричаща се и хармонизираща се цялост му дава знанието за добро и за зло и човек се включва във вибрацията на знанието като религия. След като заповедта е нарушена, тя създава т. нар. „грехопадение“, но важното е, че първата повеля, която човек получава, е идеята за свобода и жизнелюбие. Той трябва да се съхрани и след това постепенно да се изгради чрез лъчите – тези седем ноти, които правят великата симфония на сферите. Инволюиралият човек като бог в развитие ще трябва да върне в себе си онова дадено му Дихание, което е жизненият Бог в него. Затова си изгражда олтар след като се индивидуализира и напусне Рая – за да се върне към Бога. Ето защо Лъчът на молението е втори – не в измерение на стойност, а като еволюционна последователност, с която човек се изгражда!

В това е дълбокият смисъл на молението. Сътвореният човек, познал що е добро и зло (наречен Като нас, боговете), слиза да върши Божии дела на земята. Загубена е връзката човек – Бог и Адам започва да се търси. Поколението му създава олтар на моление. Затова лъчът на религията е Лъч на молението. Безспорно религиите следват историческото развитие, съпроводено с откровения и будности, за да създават според възможностите и прозренията съответен олтар. Човек може да прави религия и от външния свят, дори и от себе си (т.нар. „нарцисизъм“), но молението е поведение на търсещия се бог, на връщащия се в Бога човек. Това в Лъча на религията е най-първичното, най-същественото – потребата да се върнем и да станем единни с Отца.

• Религията е бог в човека и човек в Бога, а пътищата и методите за осъществяването на тази връзка идват с плода на знанието.

Знанието е написано, както е казано, в сърцата и в душите, но в пътя на слизането то се губи и тогава на хората се дава писаното слово. Само в религиите словото се нарича „свещено“. В другите книжнини може да е талантливо, гениално, магнетично, дори и магично, но само религиозното слово е свещено. (И посвещенията не са външни, а сакрални.) Лъчът на молението дава свещено знание. Българите имат Златен век на книжнина – не е наречен свещен век, защото се е творяло с ум, а свещеното слово просто е било преписвано. Само словото, писано чрез Духа на Отец, и книгите, в които то е оставено, наричаме свещени. Отделен е въпросът дали вековете ги напрашават и как е получено едно знание – чрез мисловността, интуицията, боговдъхновението или богооткровението. Обикновено когато се мотивира изказ за свещените книги, се употребяват два термина – боговдъхновено слово и богооткровено (само за отделни случаи). Голямата част е написана с боговдъхновение, т.е. с осенението на Светия Дух върху ония проводници – пророци и апостоли, които дават духовните, морални и физически уроци. Ето колко дефинирани са изливът и действието на Лъча на молението.

Свещените писания крият три различни пласта: физически, т.е. словесно-азбучен; алегоричен – областта на въображението и вдъхновението, където символиката надмогва словесността и количествената цифра; йероглифен, т.е. сакрален, оставен от великите посветени като знаци за вътрешно кръщение. Инициирането, посвещението, това е езикът на йероглифа, то е свещеното знание на жреците. Посвещението е приспособяване към Божеството, а обредът – приспособяване към света.

• Само религията може да даде великата тревога, събуждаща изначало идеята за вътрешно признание и поклонение към Божество, което ни прави не покорни, а единородни!

И само в нея има олтарна музика. Философските доктрини нямат олтарни песни, докато във всяко религиозно служение (от първичния ни още тотемен свят) се е пеело. Защо? Защото събуденият Бог е хармония, която може да се излива в песен.

Идеята за Божеството ражда стремеж към съвършенство, дава упование и себепознание, че сме повече от биологичност и мисловност, че сме повече и от една психе. Тази идея събужда и вяра, защото ако тя липсва, не ще можем да „преместим планината“ или както Христос казва: „...ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: Премести се оттука там, и тя ще се премести; и нищо няма да бъде за вас невъзможно“ (Матей 17:20).

И така, в тезата на Лъча на молението стоят две идеи – познанието, което дава Път, и вярата. При това голямата тайна на религията са изворните сили на вярата. Социалността има своята охранителна сила за сигурност, за да оцелеем. Вярата също има свой естествен вибрационен свят, но има и свой свръхестествен път в света на откровението. Безспорно е за всеки, който притежава опит вън от земното притегляне, че и свръхестественото е реално, че няма по-голяма реалност от реалността на Духа. В това е силата на вярата, а тя ни води към разкаяние. Разкаянието трябва да легне в основата на Пътя, защото то е едно себепризнание, че със слизането, с влизането на нашето съзнание, на психологията и духовността ни в материята, ние имаме периоди на скитничество, което губи посоката. Това най-добре е дадено в религията на Зороастър – бог Ариман взема надмощие и светът е тревожен, че злото доминира. Но още там е заложена идеята, че злото има ограничено битие. В християнството то няма персонален характер. Идеята за дявола е лична позиция, а не верска истина, дадена от големите Учители. Наистина трябва да се развиваме и са необходими два бряга, за да има река, напътена към Океана – но това не значи, че съществува персонално зло! Освен това законът на еволюцията, който градира и социалното, и нравственото ни развитие, ни дава в лицето на светците, посветените, Синовете Божии личности, които надмогват отрицанието и следователно то е победимо. Значи имаме образци, както и деятелна воля, която като лъч на себежизненост и администриране ни изгражда.

Идеята за Божество, имаща двете опорни точки – вяра и знание, ни прави поклонници за съвършенство. Странен ли е тогава фактът, че Адам получи първо знанието, а после вярата? Не, много логичен е. Получи знание, с което, слизайки надолу, познава закона на обособеното, за да се развива, а след това трябва и вяра, за да търси Онзи, Когото загуби – не в грехопадение, а в инволюция! И вярата му ражда молитва, търсене на Бога, Който е у него. Тогава ще дойдат и делата.

• Делата идват от знанието, а единството с Търсения – от вярата. Но Бог е неизчерпаем, Бог винаги расте в човека, тъй като човекът се обогатява в познанието за Бога.

Това, което една молитва ни открива, е частица от Божествеността и можем да бъдем удовлетворени само за мига на молението си. Затова Христос казва на апостолите: Молете се, молете се непрестанно!

Лъча на религията нарекох Лъч на молението, защото човек и несъзнателно се моли. Едно добро дело или усмивка е молитва; благодарността към плода, който ни е заситил и ни е дал сила, е една молитва към Всемирността – тя от своя страна, умножава жизнеността ни и реалността за молитви.

Имало е време, когато първоизворните сили на знанието и молението – т. нар. магични начала, са били много по-реални и близки на човешката същност. Но магията (както и религията в много от нейните тайни) се изкористи. Тя не е имала за задача да употребява сили, спъващи развитието, а просто да свидетелства за енергии, които са вън от физическото тяло, от мисловната конструкция и душевния ни свят. Тези сили – мисловни, причинни, атмични, са вибрации на Божествеността в нейните поселения. Затова когато разумно или с прозрение са прилагани, те са определяни като „великата магия“ и под маг се е разбирало не магьосник, а посветен жрец.

Така Лъчът на молението изгражда човека и въвежда малко или много гносиса за безсмъртието. Безспорно и този, на когото липсва мащабът на гениалното мислене, има съзнание, че е вечен, че духът му е толкова вечен, колкото и на другия. А религията дава право на идеята за безсмъртие, търсено в пътя към съвършенството.

Ето още един лист от книгата на Лъча на молението – безсмъртие чрез компоненти у нас. Тлението е неизбежна гостенка, но реалност на човека е и задгробното му битие, за което той създава легенди за присъствие там, и молитвени храмове, гробници, пирамиди като материален израз на безсмъртието. Само религията като осветена институция потвърждава идеята за задгробен свят и безсмъртие. Това са проблеми, създали доста разноцветие в различните религии и конфликтности с религиозните отклонения. Християнската църква приема задгробния живот с хилядолетно чакане на възмездие и страшен съд; според източните религии безсмъртието е осъществимо чрез прераждания до постигане на единството с Бога. Някои религиозни формации не приемат битие отвъд; говори се за ад, дяволи и т.н. Но смъртта е победима – само Животът е непобедим!

Много е лесно чрез въвеждането на дявола да се внесе колебание във вярата на човека. Когато му кажем, че е жертва на дявола и се създаде колебание, можем да го управляваме. Няма дявол вън от нас, има нееволюирали мисли, нехармонични желания; има потреби, от които трябва да се освобождаваме!

В първичните религиозни убеждения (дори в прабългарската и в старата тракийска религия) понякога са принасяли в жертва голяма, ярка личност, за да отиде горе да работи и да помага на човечеството. Колко реална е една такава религия, независимо че е жестока – но тогава не са имали още манифестирана идеята за възкресение. Сега човешките жертвоприношения будят отвращение; и още преди хилядолетия Орфей не само търси своята безсмъртна душа, но започва борбата срещу кръвните и човешките жертви.

Египетските храмове – пирамидите, са изграждани като обиталища на безсмъртната душа. Погребвали са със съзнанието, че тя живее – с всичко, каквото са `и оставяли. Дори дотам се стигнало, че са съхранявали и физическото тяло. Имали са поверието, че преди душата да тръгне за отвъдността, преди да отиде пред Озирис, за да му се представи за съд, тя наново се съединявала с тялото [3]. Безспорна е тогава логичната необходимост от пирамидата, която съхранява малкото човече с безсмъртната голяма душа.

И с всяко Учение, след всяко гостуване на Лъча на религията, се пробива навътре в човешката тъмница път, за да напомни на влязлата там Евридика, че има един Орфей, който ще я изтръгне от Адеса, за да я изведе със своята музика в царството на Слънцето. Това е Лъчът на молението – Орфеевото слизане! И първото нещо, което Христос прави след Възкресението Си, е да слезе в Ада, за да освободи Адам и пророците и да ги изведе в Царството Небесно. Колко много мрачина и тревожна скръб е изживяла човешката душа без идеята за Царство Небесно! И колко велик е подвигът на Орфей – слиза в подземното царство не за да се съветва със сенките на своите приятели (както правят Ахил и Одисей), а да изведе своята душа. Това е религия! И неслучайно Орфей е баща на Аполон-Дионисиевото начало в религиите – на Слънцето и Възкресението! Той дава идеята за свобода от страх, защото човек е много смутен, когато чуе за гроб и задгробен живот. Затова религиите си служат с метафизика, с догми. „Христос возкресе“ – да, вярно е, но къде Христос да отиде, за да възкресява?! Трябва не само да празнуваме Възкресението, а да поискаме Той да ни научи да възкръсваме!

Безспорно идеите за безсмъртието и отвъдното битие са достатъчно потвърдени с доказателства – не толкова с медиумното контактьорство и гостуването на митичните герои в подземните царства, а с дълбокото вътрешно прозрение на събудения Кундалини, който ни извежда в надземни полета. Това е ролята на различните религии. Те освобождават постепенно земното притегляне на душата, за да я изведат нагоре и да върши делата, които Отец иска, а не които само нашата воля налага.

Ето къде е тайната, за която говоря – митологичните богове слизат на земята да вършат човешки дела, затова пребиваването на душите е било в подземното царство, докато Адам, наречен бог, слиза да върши Божии дела, за да бъде изведен човек в Царството Небесно. Това е великият преобрат, голямата роля на Лъча на молението! Трябва да разберем тайната на свободата от подземното царство, за да знаем, че Духовната вълна на митологията е толкова нужна, колкото и следващите – на Правдата и Любовта, колкото и влизащата сега вълната на Мъдростта, която ще потвърди отвъдната битийност, но вече надпространствена. Възкресението, демонстрирано от Христос и като предсказание за бъдещето, е най-доброто свидетелство, че земята няма да ни задържи. Нямаме дълг вече към подземното царство – акумулацията на Христовите енергии от земята при Разпятието неслучайно предизвиква земетръс!

Затова е тежко бреме идеята за греха в религиите на юдаизма, християнството и мохамеданството. Търси се Съвършеният, Който да извърши изкупителния акт, даващ каузата спасение, а това всеки от нас трябва да извърши! И там, където няма първороден грях, има воля за събличане дрехата на довчерашното, има Учители, които водят във висшите светове към Нирвана.

Грях и изкупление, спасение и съвършенство, себеотричане заради единството съществуват само чрез религията. Не можем без обред и за да бъде постоянно будно съзнанието ни в идеята за молението, се изгражда олтар – той е магнетичната, магичната сила, която ни води. Лъчът на молението има за задача да събуди Всемира в човека и се започва с изграждането на олтар. Досега не е открит олтар на животни. Религията е привилегия само на човека, дори не и на ангелите. Трагично е човек да има правото да стане съвършен, а да остава такъв какъвто е. Това е тайната на религиите – свобода от застой!

Учението дава вътрешната енергия, която събужда според йерархията на духовното посвещение формата на молението, и тя трябва да се преповтаря за устойчивост. Така се ражда и се учредява институцията – олтар, после храм. Преди градения храм трябва да имаме издигнат олтар според своята душевност, според своето сърце. Иначе няма как да осигурим устойчивост на храма. Храмът е всичко у нас, сърцето – олтарът, а олтарът е Светая Светих. Пред външния олтар, в зидания храм ние преповтаряме своя копнеж, за да добием устойчивост, убеденост и светителство. В Делфийския храм е стоял надписът: „Познай себе си, и ти ще познаеш Вселената и боговете.“ Това е зов, признание, че сме богове, но не сме се познали. Каква ясна, неопровержима логика и колко съкровена божественост съдържа този надпис! Разбира се, не трябва да бъдем смутени, че още не сме познали боговете, че не сме намерили себе си. Това е логиката на еволюцията.

Някои и сега се борят да овладяват тялото си с формулата на хатха-йога – системата: „Овладей тялото си, за да се познаеш.“ Но за да се мине по-нагоре, религията донася и олтар. Храмът е обиталището, олтарът – служението! В храма може да се пее, може да се сложи трапезата, дори във великия Иерусалимски храм сарафите си позволяват да разменят богатствата си и Иисус ги прогонва, но в олтара се е влизало само един път в годината – и то е влизал първосвещеникът. В този олтар, в Светая Светих, там, в душите и сърцата ни, е написан „великият закон“, както казва Саваот. А Христос изрича: Ето ви Моето тяло, ето ви Моята кръв; ето ви Светото причастие. Тази кръв се излива за вас като Нов Завет. Нов Завет – написан с кръвта, която копието иска от тялото Синовно. Значи трябва с нещо да се предизвика излъчването на образците: хляб и вино – тяло и кръв! Следователно религията вече е реална съставка от нас и можем да разберем, че наистина в сърцето е писано. Хермес е казал: Вън, назад осквернителите на храма!, а великата Хестия е стояла пред него с пръст на уста – поверителната тайна не трябва да излиза вън от сърцето и душата.

Така религията създава и храм, и олтар. Христос обаче казва, че не на златото в храма трябва да се дава обет и клетви, а на светостта на присъстващия Вечен, защото в Негово име храмът е зидан и е направена украсата му, в Негово име е масата с предложението на дванадесетте хляба.

Онзи, който в постоянните си моления не расте, който не разширява периметъра на своя олтар, а само повтаря, може да се изхаби в традиционност. Когато молитвата стане механично поведение, т.е. механична вибрация, тогава тя е само акт на традицията. А традицията цели да се опази нещо, което е било. Но когато то е вече без съдържание по отношение пулсацията на еволюцията в човека, тогава е бреме. Тежко и горко на онези народи, които нямат смелост да надкрачват своя исторически Рубикон. Това звучи малко революционно, но традицията може да калцира поведението за нормален еволюционен ход. А в това отношение религиите са най-традиционни. И оттук идва бедата – ето почти пет хиляди години Индия се къпе в Ганг, а три хиляди и петстотин години юдейството ратува за Сион. Трагичното е това, че кореспонденцията на човека с Висшето добива повърхностност, че навикът става повече от вътрешното съзерцание, а молението – задължение като религиозност да се присъства само на едно и също място.

По-чувствителното у нас не е мисловността, а духовната вибрация чрез сърцето. Една молитва, ако не извира от сърцето и е само мисловност, тя е просто едно повтаряне. Ако с Лъча на молението човек не осени творчеството си или служението си, може да стане фанатичен молител. За съжаление това често се случва: в Лъча на жизнелюбието намираме сатрапа, в Лъча на религията – фанатика. А фанатизмът е по-лош и от греха, той слага върха на пирамидата на греха. А всяка религия носи достатъчно енергии да изведе човечеството до кръстовището на взаимната обич за продължение, а не за отрицание.

• Религията е съдът, в който се събира целебната сила на Божията даденост – Правда, Любов, Мъдрост, Истина, Свобода.

Светът не може само с Учението за Правдата, а колкото и неосъществена да е идеята на Христос – да обичаме врага си, тя е вече част от душевността ни, тя е мисловна тълковност в душата ни и опит да се надмогнем, макар и само в моменти на екстаз. Но съществува: Обичай врага си. Другото е предъвкване, внасяне на смут в душите: „Ако не изповядате нас, вие сте в Ада.“ Това е блуждение на нисша мисъл, а не висша духовна пулсация. Човек не бива да бъде обвързван с еднолично битие. Затова е създадена йерархията: човек, светец, блажен, посветен, Син Божий. И не само Син Божий, казва Плотин, а Бог, дори Баща на боговете. А някоя религиозна формация току ни сложи пръстен – венчае ни със своя пастор и: „Не мърдайте оттук, мили чеда!“

И така отчаянието, което може да обхване човешкото съзнание, го спира пред външен олтар и пред ритуал – безспорно временни и много първични, много елементарни пътеки. Но докато съзнанието изяви Духа, който свидетелства за вечността, трябва и през тези прагове да се мине. Следователно необходимо е с много прецизна оценка да говорим за олтарите и обредите. Те са един първичен образ на онова, което окултните школи и мистичните учения дават, и чиито тайни не могат да бъдат публично изявени – тогава тези тайни минават в символи, които са упование в Пътя към Бога. В религиозната и социалната история няма по-съвършен символ от християнския кръстен знак – „В името на Отца и Сина, и Светия Дух – амин“. Можем ли да си представим колко много енергия е скрита в този магичен символ и каква видима историческа пътека е извървяна за него?! И най-съществената тайна в тази пътека е една гробница и вярата, която чрез съответния обред, макар и от предишната религия, отива да освидетелства отвален камък. Един обред на помазване довежда до нова структура от символи на човечеството. (Отделни възкресения в историята е имало, но не и възкресение като доктрина и път.) Така че когато даваме преценка на ритуала, на обреда, и когато искаме да ги изведем до една сублимация, трябва да знаем, че това не е идолопоклонство, а възможното за нашето съзнание приемане на тайнство. Причастието например е най-великото тайнство във всемира, дадено от религиите – то е съпричастност с Втората Ипостас, със Сина, Отец още не може да бъде понесен – Синът е Този, Който е възможно да видим, Той показва пътищата, а Неговото присъствие чрез символа, чрез светителството на Причастието е великата идея за нашето търсене и осъществяване на единство с Отца.

Ведно с обредите и олтарната тайна е изграждана и езотеричната страна на всяка религия. Затова съществуват двете форми – обред и посвещение. Има физика и метафизика, догма и тайнство!

Самият Христос казва на учениците си: „Вам е дадено да узнаете тайните на Царството Божие, а на ония, външните, всичко бива в притчи“ (Марко 4:11). Значи освен общата, крие се и една друга енергия. Не защото Той иска външните да бъдат лишени от нея, а защото тези, които нямат вътрешна будност, не биха могли да я употребят отговорно. Затова се създават езотеричните знания. И ако в отсрещния видим обичан брат, тогава със своето знание му даваме нов живот, ново битие, с което го освобождаваме и го правим свой. Така религията създава единство в човешкия род. Това не значи, че „меч не се вади“. Вижте колко реално е било прозрението на Иисус: Не мислете, че дойдох да донеса мир на земята, дойдох да донеса меч; защото ще разлъча син от баща, дъщеря от майка, снаха от свекърва. Това е и реална истина, и мистично изживяване. Нашият баща – Адам, като мисъл в нас ще трябва да се раздели със своя син, за да го върне като изпитание на брат му, недоволен, че са дали на блудния голяма гощавка. Тази завист към щедрата воля на Бога трябва да си отиде!

• Религията е същността на човешкия род – нищо не може да се извърши без волята на Бога!

Безспорно този, който упражнява Лъча на жизнелюбието, също трябва да изпълнява волята на Отец си. Затова фараонът е бил жрец; съпровождат се двете институции – институцията на водещия и институцията на молещия се. И когато водещият няма дар-слово, предоставя словото на молещия се. (Такова съчетание, което разделя институциите, намираме при Моисей и Аарон.)

Безспорно всяка религия се внася от пратеник, който сгръща в себе си Лъча на молението и ражда съответното изповедание, но тя се изгражда от онези, които я изповядват. Така че като Божие откровение и Логосна духовна вълна религията се осъществява от будните, имали минало, за което не тъжат, и настояще, което са готови да пожертват. Така се изгражда бъдещият апостол, бъдещият служител и светител в храма.

От вътрешната идея за справедливост религиозната институция извежда нравствената градация на човека. Религията като нравственост на човечеството трябва да бъде защитавана, защото дава на всеки лъч благородния облик. Когато липсва нравствена висота (например в Лъча на предаността няма благост), не се върши развитие.

Без идеята за вечност и необходимостта от безсмъртие всичко е безсмислено – вечността и безсмъртието като сливане с Божеството предполагат път на съвършенство, дефиниран със съответните морални и нравствени категории. Именно нравствената градация е поведението в този път. Потребата от морал някои религии наричат заповеди Божии. Защо е необходимо внушението, че са заповеди? Защото познанието ни, че са Божий дар, не е още просветление у нас. Със слизането си в материята (за която носим една бъдна отговорност до нейното одухотворяване) не можем да поемем всичката виделина, която Бог дава. Това създава необходимостта от нравствени правила, които имат характер на вътрешна спирачка, в сравнение с повелите на публичното право и норми. Публичната норма човек си позволява да наруши, без да има смущение от нравствен съдник, защото публичният закон му дава съответното наказание. В религията обаче нравственият закон е този, който дава възмездност. Кога и как... – важното е, че ако една постъпка се нарече грях, тя може да бъде простена само от Бога. И тук е волята, с която понякога Административният лъч употребява вярата като заплаха, за да се изгради социалната общност. (Това най-добре личи в старозаветието.) Докато законът може да отмени наложеното наказание или след като то се изтърпи да няма последици, то „първичният грях“ стои като воденичен камък над човешката съдба. И тогава се поражда преценката – има ли място в битието ни съдбата. В публичното право да, но в духовното ни пътуване само предназначението определя поведението, с което можем да се простим или за което можем да благодарим на Отца.

Религията от вътрешния ни олтар чрез изградената институция става и социална сила. Тя е в състояние да изгради Китайската стена; тя може да вдигне милиони за поклонение или война; тя служи и за черноведски дела, какъвто е случаят с Троянския кон – „Timeo Danaus et dona ferentes“ – „Страхувам се от данайците и от носещите дарове“. Виждаме, че още в далечните времена е хвърлена сянка на съмнение в начина на употребата на Божеството – като възможност за измама. Това съмнение е и зрение, защото ни кара да чуем гласа на Касандра[4], то извиква на живот Лаокоон.[5]

Двете начала винаги се борят. Артемидиният храм – храмът на Диана Ефеска, е едно от чудесата на света. Религията ражда потребата красотата да стане видима, като я изразява чрез изкуството, защото човек не може без очи в епохата, в която се развива с пет сетива. (По-късно ще имаме и шест, ще имаме нужда и от още.) Каква гениалност, каква вътрешна будност е притежавал архитектът, родил идеята за увековечаване на богинята и какво изстъпление прави низостта в лицето на Херострат. Без достатъчно добродетели, за да бъде признат за велик и да остави името си в историята, той запалва този великолепен храм. А доктрината на материализма каза, че религията е опиум и можа да изпее възхвала на Херострат като разрушител на храмове. Но и най-разкошната царствена дреха не направи низостта тронуваща!

Лъчът на молението цели да се изграждаме, да служим, да живеем! Аз и Отец едно сме! – било хула и Го разпват, но кой друг събуди толкова много надежда в преодоляването на човешката грешност?! И ето огледалото: Не гледайте сламката в окото на другия при наличието на греда в собственото ви. Човекът все иска да е по-добър, по-хубав от другия. Разбира се, това също е една формула на пробуждане стига да не мине границата и да не стане нарцисизъм.

Според египетската „Книга на мъртвите“ същността на човека – този наш храм, този миров храм, има три плоскости – сърце, душа и име, които съставляват и идеята за триизмерния свят. Човекът според езотеричните знания е седемпластов, но той не може да бъде и само такъв, защото е един осъществяващ се бог, който просто си служи със седемте лъча, със седемте тела и ще премине през седемте коренни раси. В „Книга на мъртвите“ се дава приоритет на сърцето, наречено център на живота. Там са волята, интелектът, съзнанието.

Сърцето в египетската митология е определено с два термина, т.е. с два израза на поведение – „Иб“ и „Хати“. Иб е извор на справедливостта, на чистотата, на любовта, на мъдростта. Затова Моисей, който е възпитаник на тази школа, пише в „Петокнижието“, че знанието, т. е. Божиите повели, а и чистотата на човека, са писани в сърцето. Това е теорията на начеващата пета коренна раса. „Иб“ е сакрално име, употребявано само от жреците като символ на духовно съвършенство. „Хати“ изразява физиологията ни, преходното, което са се грижили да направят мумия. Ето че не са искали да се разделят с преходността. Това е една много интересна борба, (може би останала от идеята, че митологичните божества са безсмъртни), въпреки знайността, че само Иб не е смъртен.

Душата също разделят на две – „Ба“ и „Ка“. „Ба“ е това, което след смъртта лети около тялото – астралният образ, който го придружава четиридесет дни тук, на земното поле. След като покойникът се яви пред великия Озирис, Ба си отива. „Ка“ е жизнената сила, която поддържа човека като цялост.

Името отразява същността, характеристиката на човека. Името е много съществено и затова кръстникът е толкова важен в живота на човека. Англичаните са намерили за него най-точната дума: „God Father“ – Господен баща, т.е. този, който носи духовна отговорност за кръщелника. Силата, скрита в името, за египтяните е свещена, както в първобългарската религия е свещена духовната сила оренда. И трябва да променяме имената с оглед на новите вибрации на отдалечаване от родовата карма и личната физиономия, трябва да внасяме нови духовности в рода.

Стани, Адаме, личност, отдели се от стадото, пък нека да те обвинят, че си грехопаднал! Името е хармонията между физическия, мисловния и духовния човек. Според китайската традиционна култура (а и според други), преди да се избере официално име на новороденото, му дават названието на някакво дърво или цвете, а след седем години определят социалното му име, което трябва да хармонизира с неговата мисловност. Безспорно когато разглеждаме въпроса за името в мащаба на една духовна вълна, то има една украса, а когато вземем предвид, че всеки е със своето предопределение и е в хармонията на даден родов път – друга. Повтаряли сме се в развитието, не сме късали своите нишки, но трябва да изграждаме и нов бит, без да виним предишния си и средата, в която сме расли. Не обвинението, а прозрението създава нова хармония и нова ритмика. В окултните школи неслучайно не се използва собственото име – употребата му изчерпва енергия! Затова често хората използват фамилното име.

Всеки елемент, с който може да се правят съединения, има определени валенции. Затова трябва да прецизираме своето поведение, както например един Питагор казва: Почитай родителите си, но избирай приятелите си. Това е повеля на религията. Христос дава един още по-богат трапезен хляб: „Който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка“ (Матей 12:50).

Религията е универсална по характер. В нея има Божии истини, за които се прави олтар и моление; наука за психологичните феномени; идеи за социална правда като: Когато имате две ризи, едната дайте; морално поведение за взаимна отговорност: Когато отиваш да занесеш дар в храма, първо иди и се сдобри с брата си. Това, което получаваме от религията, не може да го дадат социологията, педагогиката, анатомията, медицината. Религията дава всемирното, универсалното знание, а след това отделните лъчи шлифоват, извайват. Те правят фигурите на боговете. А няма религия без Божество. Може да има религиозно поведение, система от правила, нравствени повеления, дори и ритуали без Бог, но не и религия в смисъл на връзка между душата и Бога. Будизмът е без Бог и затова е по-скоро правило за живот. Именно заради тази празнота е нашарен с много религиозни ритуали. Там липсва идеята за Бога, Който извежда към съвършенство. (Разбира се, както казва народът ни: „Бог дава, но в кошара не вкарва.“) Принципът е в това да се отречеш от желанията си, за да убиеш страданията. Да, но никой изповядващ будизма не е казал, че е постигнал нирвана! Дори Буда два пъти прави опити, докато стигне просветление, но не стига нирвана.

Конфуцианството – религия на голяма част от китайците, също е една нравствена доктрина, която е ритуална. Но страшно е човек да няма Бог Отец!

Лъчът на молението изгражда, той дава – нищо не взема от човека – подканя го да се приготви за път. Религията иска той да приеме онова, за което още не е готов. Но: Моят Отец досега работи и Аз работя, казва Христос, и щом Синът Божий работи, това е и наше задължение. Не да чакаме Той да ни свърши работата! Свидетелствата са много ясни – който няма предвидливост да си вземе гориво, в среднощието няма да дочака Великия жених, а който прояви готовност, дори в последния час да отиде да работи на лозето, ще получи наравно с отишлия първи. По този начин Христос създава една йерархия на хармонията. Защо ти, първият, се сърдиш, че плащам по равно? Нали за толкова се съгласи? Аз имам власт да определя! Коя е преценката – будността! Последният може да е закъснял, защото е погълнал еманацията на останалото отрицание и е имал достатъчно устойчивост да я поднесе след това на олтара на горението. Трябва някой да води, а друг да бъде ариергард – заради целостта на победата. Необходимо е това да се съзре в духовната война – победата е цялостна, от първия до последния!

Лъчът на молението е неизчерпаем. От тотемното знание, от сибилските книги и пророческите вещания до откровенията – всичко това влиза в скрижалите на религията. Но тя има велики тайни – Бог като потреба в Пътя ни и безсмъртието, което изисква от нас съвършенство! А молитвата е стремеж и най-съкровен начин за свързване с Божественото съзнание!