България – дух и култура (2/1996)

Арxив | брой 2 / 1996

Културата е обществена молитва.

Оръжието на боговете е само едно – словото. И право на боговете е да дадат словото, а основанието на миряните е да го направят живот, като възправят олтар, на който да възнесат своята жертва.

Не може без слово да се изкаже: „Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име; да дойде Твоето царство; да бъде Твоята воля...“, както не може то да се скриптира без букви. Затова велики мъже на велико посвещение, наречени светци (и те наистина са светци), ни оставиха Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Ест... С тази азбука сърцата ни мълвят молитвата и с обич поднасяме цветя на своя учител, на своя духовен наставник, че ни учи на слово.

Културата е обществена молитва. Тя е в хубавата гълчава и в живия напев, в тъканта на ненадминатата българска багра, във всяка запалена вощеница. Тя е светило, което няма да намери заник, защото само българската държава (както каза академик Дмитрий Лихачов) е държава на духа! И как няма да бъде такава държава, когато българският дух в лицето на един Константин Преславски изрича онази велика молитва, наречена азбучна:

  • Аз се Богу моля с тия думи:
  • Боже, Светотворче, що създаде
  • видим свят и дивен свят невидим!
  • Господ-дух прати ми ти в сърцето
  • да ме лъхне с пламенното слово...

Това е белег на националния ни дух, на историческата ни даденост и на волята да бъдем; това е дарение на Небето, нашето вчера и утре. В „Солунска легенда“ (на страниците на тази апокрифна летопис) пише, че българският народ е богоизбран и той ще съхрани до съдния ден чистотата на Христовото слово.

Но защо над този народ, който толкова късно приема кръщението Христово, стои предназначение. Хронистът Малала е казал, че тесалийските мирмидонци на Ахил са българи. Професор Марин Дринов привежда цитат от Йоан Екзарх, потвърждаващ този факт[1]. Легендите винаги са достоверни – те са страници на скрепена истина, която често противоречи на историческия факт. (Византийската история достатъчно преобразява и обезобразява достойнствата на българина.) Значи били сме тук, след това обикаляме света и отново се връщаме.

В тази свещена земя през 681 година хан Аспарух обюздва динамиката на коня, издига олтар, завоюва земя и прави държава. Предшестват ни племена и народи, славянският род е тук, но няма идея за държава и доблест за жертва. Прабългаринът е единственият, който винаги носи идея за земя и идея за държава. Ето защо несмутен и победителен, той укротява динамичния бяг на коня, за да краде от границите на Византия и в нейната сърцевина да основе това, което славяните и другите племена не можаха да направят – държава, България! Не е важно, че българите са били, както някои казват, шепица. Те дават име, те оплождат, защото носят божествена провиденция!

Имаме един върховен хан и жрец на Танг Ра с гениалното прозрение да даде бъднина на българската история – равноапостолний Борис Покръстителят, който никога няма да слезе от историческия ни иконостас. Той е равноапостолен, защото остави идея за стратегия на културата. Иначе ветровете щяха да отвеят всичко. Цивилизована Византия два века не можа да ни преломи, но най-лесно се покорява невежеството и неграмотността – това е прозрял княз Борис. Далновидността на водача е да направи трона си едновременно меч и молитва. В историческия си път два века България живя с меч и единадесет века – с меч и перо. Меч и перо! – не защото сме войнстващи, а защото сме предназначени!

Идеята за покръстването е и родово, и национално обединение, обединение за присъствие в световната история. Борис дава кръщение, за да събере два рода – славяни и прабългари, в един; две клади – в един пламък. С културата на религиозното си изповедание прабългарите са най-изчистените монотеисти в света. Славяните имат своя митология, но толкова бледа и несъществена, че и досега в нито един музей не можем да намерим статуи на Перун, на Лада, на Морена. Покръстителят дава нов път на религиозните изповедания и от две гълчави, от два хубави словесни хоровода прави един – българския език. Това е изява на мощта на Аспарух и достойнството на Крум! На колоната на Омуртаг пише: „Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа това, да си спомня за онзи, който го е направил.“

Величието е да живеем в безсмъртието – това осъзнава великият Борис. Вълнувало се е сърцето на българина, когато е поднасял на Танг Ра почитание, вълнувало се е сърцето и на славянина, когато е правил самодивски хора – но е трябвал един олтар, една молитва! Трябвало е „Отче наш“ да влезе в старобългарската реч!

  • Българският народ в своето велико прозрение не се плаши от съдбата – създава стратегия за култура, след това осъществява стратегия на култура – и изброди векове!

Оцеляваме тринадесет века – и с меч, и с перо. Перото дължим на тези, на които със сърце, със запалена вощеница и венци отдаваме почит – светите братя. Някои ги е страх да ги нарекат свети, а не се срамуват себе си да нарекат академици! Светии са Кирил и Методий – в онези времена единствената научна титла за този, който е достатъчно прозорлив и изключително доблестен, е била светия. А те са светци и в ум, защото приемат прозрението и провиденцията на Бога. Но буквата не е за всеки език – езикът трябва да използва буквата. Великоморавците не могат да използват азбуката, която са поискали, те не опазват нито книжнината, нито езика на славянина. Азбуката – благословена от папата и разрешена от императора, е предопределена за Великоморавия, но предназначена за България. Тя е приютена в храма на раждащата се българска култура. Ние и преди това имаме своя много голяма и устойчива култура в идеята за един Бог, имаме писменост, но на историческия хоризонт остана онази, която начерта Аз, Буки..., т.е. триъгълника със зримото око на Бога – културата дарена на българския народ. Константин Философ – Кирил донася онова голямо „К“ със съзвездието Голямата мечка, а Методий – „М“ с Воловарката. Това е дарението на българската духовна даденост – триъгълникът с окото, Голямата мечка, и Воловарката на онзи, който отива да „пасе душите“ и им дава просветно битие.

Тъй умореното, подгоненото от Великоморавия слово намира не само обятност, но и богата трапеза на жадни за слово, за Божие име; намира приют и олтар на служение в България. Затова Покръстителят е велик, той е не само равноапостолен, но е несравнимо равен в културите на света!

Тук, в тази земя, словото се одухотворява и както казва Иоан Богослов, то става плът, материализира се в култура. Това е търсената благодат, Божий дар на този народ. Утвърждаването на писмеността е нашият спасителен път срещу византийщината, която чрез духовните си наставници ни налага тенденциите на своята религия. (А папската институция прави унии!) Борис не се подчинява; Симеон, не по-малко далновиден, не приема чуждите внушения и ражда идея за самостоятелна църква и патриаршия – обявява я за независима от Цариградската (въпреки че официално признание получава едва при цар Петър).

Борис дава кръщение заради просветата, избавила ни от унижение; Симеон ражда доктрината „Рах Simeonika“ срещу оскърблението, че сме варвари, оскърбление, продължило след това при османските поробители – наричат ни „гяури“. Но „Азбучна молитва“, но О, неразумний, защо се срамуваш... са огнената вълна на великия български дух – дарен с идеи, с поведение за жертва, с живот за достойнство! Пътищата, бродени от Хималаите, Китай, Япония, Монголия... до Балканския полуостров, са достатъчно дълги, предостатъчно мъчителни, но никога несвършващи. Живеейки своя Танг Ра, след това – своя Христос, българите не могат да се изчерпят, защото са се концентрирали в националната съвест на едно духовно предназначение. (Ние може да сме претърпели славянизация, но никога не сме загубвали България!)

Винаги сме имали една велика повеля – да работим за обикновеното, да страдаме за достойното, да се жертваме за великото, а за Божественото да се учим да възкръсваме!

За обикновеното се работи! Българите ведно със славяните работят в онази неорана нива на националност, която дава семето на бъдното и днешното ни съществуване. Един от тях – солунчанинът Кирил Философ, изрича: Братко, аз умирам в браздата на славянската нива, но ти продължи делото ми, защото пътят е просветата! И словото идва тук и прави трапезата на християнска просвета.

За достойното се страда! Българите сме страдали. Но който страда в името на велики идеи, носи идея за развитие. Културата не е отражение, а душевно развитие. Именно страданието дава достойнство и на светите седмочисленици, на равноапостолните деца, които бяха синове на българския народ. (Безспорен е фактът, че Климент Охридски, този светител на културата ни, е българин.)

За великото се жертва! И българите жертват всичко, жертват своята душевност, за да създадат това несменяемо величие в историята ни, невидяно в съдбините на други народи – Златен век на българската книжнина. Това е стратегията на културата, водена от онзи магнаурски възпитаник Симеон Велики, който осъществява стратегия на експанзията – не на агресията. Така се обранва Божието слово от посегателства и в същото време се внася идеята за универсална българска държава срещу Византийската империя. Даваме на всички славяни писмо и кръщение, поднасяме книжнина на румъните, на сърбите, на руснаците (цял век след нас) – това е стратегия на културата. Докато Борис има стратегия за култура, за да опази светостта на своя народ от асимилация, Симеон дава стратегия на културата.

За божественото се възкръсва! Няма държава като нашата, която седемстотин години да е била в гробница и да е възкръснала. България възкръсва! – с идея за историческа задача, с идея за бъдеще, което не се спира пред фатум и страдания.

  • Величието на българската нация е, че дава простор на своето въображение като идея за култура, която ще се разлисти в Дървото на Мъдростта.

Никой народ няма в своята история седем светци – седмочислениците, но трябва да дадем признание не само на тях, а и на онези труженици, които правят Словото плът, които създават културните предпоставки. Климент, знаейки вибрацията и душевната храна на българина, приспособява глаголицата в кирилица, която и досега ни служи; Йоан Екзарх написва „Небеса“ и „Шестоднев“ и така внася свое виждане в идеята за Сътворението; Черноризец Храбър изрича „За буквите“; Константин Преславски промълвя своята свещена „Азбучна молитва“; Презвитер Козма брани Словото в една „Беседа против богомилите“. Винаги ще се явяват богомили, ще се пораждат други схващания – важното е да имаме този, който може да защити чистотата на Словото чрез буквите на двамата братя. А ние имаме език, който може да употреби тези букви, за да пее великия химн, който Христос със Словото Си остави на света.

Можем ли да си представим какво прозрение е било в душите на първите светилници на българската култура – школи в Охрид и във Велики Преслав, школа след това във Велико Търново. Всичко това е пулсация на неизчерпаемата духовна енергия, пратена за светителство и култура. Култура, над която (за съжаление) понякога тъмни и градоносни облаци минават и засенят Слънцето – но никога не го лишават от светлина. Това е прозрението! Ето защо трябва да знаем измеренията на предназначението си – култура, която внушава единение; култура, която носи идея за спасение; култура, която е потреба за историческото ни битие – не днес, а утре! Защото всяко утре става днес!

И най-великото, което нашият народ носи в душата си, е идеята за божественост. Тя се изразява във възкресението на една култура чрез избраните чеда на Златния век на българската книжнина. Те създават идея за монашество, което липсва в тангризма; идея за школи по подобие на окултните; идея за решителност и смелост като стратегия на защитата. Културната експанзия не само ни опазва, но и създава, и то за по-малко от половин век една култура на сигурност в това, което сътворяваме.

Някои си мислят, че само сме шептели молитви, т.е. че покръстените българи са чели само църковна книжнина, но още в IX век в България се чете в славянски превод Езоп, Александрията, троянските притчи, книгата за кръчмарката Теофана, която след това става императрица на Византия. Когато ние вече правим първата си школа, европейците, които сега демонстрират своята обособеност, тогава четат и пишат не на своя език, а едни на латински, други на гръцки. Търновската школа създава Четвероевангелието през 1356 година с 366 миниатюри – нещо, което светът не познава и което сега в Лондон стои като неизмерима ценност на култура, на изящно изкуство и на лични виждания. Второто българско царство осъществява своята „ренесансност“ в рисунки в Боянската църква, зографисана през 1259 година, и светът се чуди как те, българските майстори, дават културни пътища. А техните предшественици от Първото българско царство, когато светът още не може да мисли за Хамлет, са хамлетовци, донкихотовци... (Дон Кихот идва столетия след това).

И ако ние имаме своя Мадарски конник, който трябва да ни свидетелства за меча, то Четвероевангелието и Боянската църква свидетелстват за перото. И всеки, който се е опитвал да ни оскърби, не е могъл да ни победи. Така че когато говорим за величието на българската култура, когато говорим за достойното дарование, което небето праща на този народ, трябва тези неща да ги спомним като историческа даденост, неподправена от чужди хроникьори. Ние можем да понесем седемстотин години робство, без да бъдем роби!

Никога не бива да бягаме от историческата правда заради конюнктурни тенденции, които времето налага. Покорността не значи още унижение, а най-малко – губене на съзнание за национално присъствие. Ето защо ние трябва да се консумираме в една концентрация за лично, социално, национално и историческо битие. Когато другите народи още нямат държави, България е третата държава в Европа – мощна и достатъчно доблестна в поведение. Така че тази концентрация в името на едно лично битие, на една социална принадлежност и национална отговорност е единствената, която може да ни даде право на присъствие, а тези, които нямат чувство на историческа отговорност, могат да спекулират. Българската култура е повече, отколкото могат някои да си представят. През ІХ век ние имаме школи-университети (Климент е обучавал близо три хиляди и петстотин души студенти), имаме богомилство, по-късно исихазъм. Знаменитата Търновска школа по време на Второто българско царство оставя голяма книжнина и с повече от век предварва Ренесанса, с който Западът се величае. Ренесансът връща едно старо знание, а българинът прави просветност със своя исихазъм – най-великото мистично християнско учение. Това са нови пътища през нашата земна и човешка гръд, нови повеления на ума, макар и квалифицирани като изповедания – богомилството, отричайки държава и църква, отмина, робството също отмина, но възпитанието на душата българска изживя това велико посвещение – исихазма с безмълвната молитва. Тази молитва прави култура с мълчанието. Тя се ражда след покръстването, за да наследи идеята за социално обединение и устойчивост като идея за духовно сродяване. Безмълвната молитва, която оставя Патриарх Евтимий ни опазва в продължение на пет века. Учението за екстазата подготвя битието на българския народ за отстояване. А ние бяхме защитата на цивилизацията на Европа срещу инвазията на азиатците.Това е голямата тайна, която народът ни има доблестта да изпълни като историческо предназначение.

Нито времето може да ни спре, нито възрастта на историята да открадне от историческия иконостас безсловесните пророци и светците български! Тогава, когато никой не може да си го помисли, още в IX век, братята Кирил и Методий са канонизирани от Българската църква. Тогава, когато никой не смее да се възправи срещу инвазията на Азия, Патриарх Евтимий излиза пред своя народ и казва знаменитите думи: Оставям ви на Светата Троица! Защото имате своята „Азбучна молитва“, защото имате „За буквите“... Виждаме каква велика стратегия, какво внушение в идеята за спасение поставя в душите и нашите предци го дочакват. Те сграждат епохата на Възраждането. Пак бих казал, че в световната история няма подобна тайна. Нашето Възраждане е тайна! То не е връщане на древно-еладската мъдрост; то възкресява това, което Златният век на българската книжнина създава. И Паисий ще ни върне съзнанието за историческа отговорност: Имахме царе, имахме патриарси, имахме светци! Епохата на Възраждането е населена от олимпийци във всички области. Идеята за държава като целокупност отново е налице чрез изумителния държавник и изключително дързостния Георги Раковски – една личност, която прави научни изследвания, създава легия; съпровождан от кортеж, той се представя за български княз пред видни държавници – австрийци, гърци, сърби.

Идеите, които дава българският народ, макари някои от тях в противоречие с историческото битие или с верската ни изповед, са идеи, които тук са раждани, а след това Европа ги парфюмира, за да каже, че носи новости!

Ние създаваме още един странен белег в световната история – един изключителен феномен, неосъществен другаде в света – църковния въпрос! През 1860 година българското духовенство, което няма своя катедра, излиза на велик подвиг срещу най-мощната църква – цариградската, и обявява: „Свободни сме от тебе, имаме своя църква – а след това – и свой екзарх!“ Под робство са сърби, румънци, гърци, под робство има народи и в Азия, но никой не ражда идеята за църковна независимост като въпрос и никой не го отстоява. Ние единствени се обявяваме против покорната на други тенденции Цариградска патриаршия и приемаме позиции срещу тези, които след Освобождението показват повече русофилство, отколкото християнско чувство. Повтарят държавници и църковници думите на митрополит Климент: Има православие – има България, но два века има България без християнство дори! Не може да се правят славянски дъги! Те са раждани в нашето съзнание, но ние носим отговорност за присъствие в Европа!

Някои с много прибързана евтина словесност говорят за нашия език като за груб и варварски. Не, тръбачът на българския език, сладкодумецът Кирил Христов е рекъл:

  • И сладка си ти като молитва в късен час,
  • и твърда, твърда си, о реч, като елмаз!

Великият и неповторим Теодор Траянов ще покаже нашите иконни моления:

  • Когато бурните години
  • в кръвта ти бавно отшумят
  • и от забравени светини
  • започнат сълзи да текат,
  • душата, страшно обедняла,
  • ще коленичи в някой час
  • сред непозната катедрала,
  • пред величав иконостас.

А божественият Пенчо Славейков, несменяемо гениалната личност на всички времена (пак няма да намерим в световната история и сред литературните гении подобна личност), ще изрече нещо, което и пророците не са казвали, а само Христос за личната Си съдба:

  • Бог и България – единство в двойна плът!

Никой не е направил родината си плът от Бога. Бог и България – в двойна плът!

Това е същността на българската култура, тайната, в която е концентриран националният ни Дух. Това е да имаме Слово свое, а не да следваме слово чуждо, да имаме своя буква, която да обслужва езика ни и да дава дихание на мисълта ни.

Ние не живеем в апокрифността на миналото и показваме достатъчно историческа зрялост. Днес пак сме не на кръстопът, а на път! Път достатъчно велик да даде нови идеи, защото българският народ и българската държава са духът на света. Който не може да вземе причастие от Духа на България, той е служител на чужди интереси и на интернационални недомислия.

Затова без страх от съдба да освободим юздите на своето въображение и да изградим една достатъчно величава и достойна България. Имаме просветители, имаме дарението на Божия Дух, имаме предназначението да бъдем! Да бъде Върви, народе възродени, но благословен от Бога! Който го е страх от Бог, той може да живее само в катакомби, които няма да му дадат Христовото Учение.

Изгонените синове на културата са приети, храмът е издигнат, светителят препасва меч, за да защити и държава, и култура. Ние нямаме основание да живеем с упрека, че сме езичниците на Европа. Езичество е, че Европа не можа да съзре единството между Маркс и Моисей, между класовата омраза и „око за око“. Моисей роди идеята за грехопадението, за да оправдае теократичната държава, а Маркс създаде класовата борба, за да оправдае диктатурата на пролетариата.

Изкупители сме, но не заради това, че имаме грехове, а заради това, че сме достойни от страданието да правим развитие и да раждаме нови пътища. Живейте като боговете с неограничено въображение – в нашите музеи няма нито едно каменно божество, а в сърцата ни има един велик Тангра. Живейте с най-великото достойнство, което ви остави българският дух – а когато трябва да надкрачим Рубикон, не трябва да имаме чувство за страх!

  • Да бъдеш буден, когато измамен светът заспива;
  • да бъдеш смел, когато овластен страхът тронува;
  • да бъдеш силен, кога невежеството се надсмива
  • и да простиш, когато враг на твоя бряг гостува.
  • Тогава непобедна ще бъде твоята ръка
  • и с тебе Път надежден ще ходи хорската съдба!

Ние сме въображението на Нова България, път за Мъдрост!

България е идея! За нея и за утрешното ни кръщение – на път! Увенчайте главите на миналото и сложете смелостта на бъдещето!

 

[1] Дринов, М. „Погледъ върхъ происхожданьето на Блъгарскiй народъ и началото на Блъгарската история“, 1869, с.27.

Още от броя
AXIS LIBRI (2/1996) Културата е обществена молитва. Culture is public prayer. Теологичните идеи еволюират и йерархират чов ... Проглас (2/1996) Културата не е рефлекс на мислене, а душевно развитие! Един народ възмъжава чрез култура и бран, макар че боговете имат само едно оръжие – Словото. Културата е обществена м ... България – дух и култура (2/1996) Културата е обществена молитва. Оръжието на боговете е само едно – словото. И право на боговете е да дадат словото, а основанието на миряните е да го направят живот, като възправ ... Човекът в религиите (продължение) (продължение) Теологичните идеи еволюират и йерархират човека. Клиширани религиозни познания забравят, че човекът, че теологичните идеи се развиват; пропускат, че и потоп е имало ... Върху Посланието - Агни Йога (2/1996) (Агни Йога) Учението не избягва живота. След Евангелията, Агни Йога зида другата страна на великия триъгълник от Посланието, която ни дава сигурността и трябва да сме благодар ... Розенкройцерство (битие) (битие) Логосът е един приложен Бог в живот, човекът – логос, осъществяващ се на Земята! Всички окултните учения имат един и същ корен, един Всемирен Отец; имат един и същ ... Лъчът на проницанието Лъчът на проницанието е мостикът на духовността! Всемирният Отец непреривно ни дарява със Своята благодат, но съществена е нашата готовност да приемем щедростта. Затова нека не упреква ...