Розенкройцерство (битие)

Арxив | брой 2 / 1996

(битие)

Логосът е един приложен Бог в живот, човекът – логос, осъществяващ се на Земята!

Всички окултните учения имат един и същ корен, един Всемирен Отец; имат един и същ макрокосмос (а и те самите са един микрокосмос), но все пак имат и различия. Това безспорно се дължи на йерархията на тези, които дават езотеричната страна на ученията, както и на онези, на които тя се открива. Иначе ще се получи някаква монотонност в еволюцията. Разбира се, йерархията на ученията не е определена и неизменна – ето ви десет класации в начина на възприемане на света и удовлетворяване на Божествената вълна, за да станете съвършени... Не! Ако се взрем в себе си и в света, ще забележим как постепенно, но сигурно всичко се променя и оттук как се изграждат различни йерархии. Ето защо окултните школи имат различие в схващания и виждания, а това проличава още в терминологията, която използват. Но въпреки че не съвпадат начините, по които се означават и разглеждат сферите на живеене и на посвещаване, в същината им има нишка, която ги обединява – те са еднакви в различието!

Така например може вятърът да брули листа от дървото, може да ги гони или немирно да ги разпилява. Едно и също е понятието – вятър, и един и същ е обектът – листа от дърво, но виждаме класирането: брулене, гонене, разпиляване. Според условията всяко от тези действия е съвършено различно, макар една и съща да е енергията! Така един и същ е Творецът, а окултните школи и мистичните учения различно интерпретират една и съща проблематика на Неговото творение, различно разглеждат космогоничните проблеми.

За съжаление официалното християнство не разработи космогония – не направи своя интерпретация на идеята за Сътворението на света и на човека, на идеята за разпластяването на духовността. В юдаизма под давление на строгия монотеизъм, който забранява да се произнася името на Бога, има една твърде опростена космогония, която до известна степен е подчинена на египетската идея за Сътворението, изчистена обаче от сътрудничеството на други богове.

Радостно е, че розенкройцерите като последователи на Христовото учение (разбира се, в езотеричен характер, а не като демонстративно изповедание) в своята космогония поставят едно ясно виждане върху проблемите за светоустройството, за планетния живот, за Божеството като Абсолют и като Върховно Същество. Така за тях Абсолютът не може да бъде нито наименован, нито характеризиран, а от Него еманира Върховното Същество, Което се проявява в три аспекта – Сила, Слово и Динамика.

Силата е Архитектът на Универса, Промислителят на всичко съществуващо. От нея е произлязло Словото – Творческата заповед, която моделирала от първичната Космична субстанция всички светове и форми в нашата и в неизброимите други планетни системи. Следователно Словото не е онтологично, не е самородно, а родено. В този смисъл Иоан казва: „Словото беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало“ (Иоан 1:2-3).

За розенкройцерите Словото е Единородният Син, съществувал преди всички светове, но за тях Той не е Христос, както приема официалното християнство. Единородният Син розенкройцерите разглеждат само като Втори аспект на Върховното Същество. Но Христос като помазаничество е фактически какво: енергия, с която една личност, един Син Човечески и Син Божий е натоварен – поема я и я дава. Следователно не е много вярна тезата, че Словото не може да бъде историческият Христос.

От Първия и Втория аспект – Силата и Словото, произхожда Третият аспект на Върховното Същество – Динамиката. Тя подготвила Космичната Коренна субстанция, като я пробудила от инертността `и. Така от това троично Върховно Същество произхождат седем Велики Глобуса, а от тях – всички велики Йерархии, които се диференцират все повече и повече в слизането през Космичните полета.

Подобна схема намираме и в индийския епос: от Нищото ще произлезе Златното яйце, а от него – Върховният Бог, Брама. Той от най-чистата си материя ще изведе Сарасвати – богинята на мъдростта, а двамата ще родят боговете и човечеството.

В египетската митология също имаме Нищото, от което ще се изведе един Върховен Бог – Нун. От Нун ще произлязат различните богове, а от сълзите на Бога Слънце – Амон Ра, ще се роди човекът.

За розенкройцерите в най-ниското подполе на Върховното космично поле живеят Боговете на всички слънчеви системи. Те по подобие на Върховното Същество също имат три аспекта – Воля, Мъдрост и Активност.

Ето че не Любовта, а Мъдростта влиза като втори аспект. Като активност у нас Любовта е поведение на нравственост, а Мъдростта – на знание. И затова Христос в прощението Си на Голгота – Прости им, те не знаят какво вършат, оставя идея да бъде научено човечеството и на урока на Мъдростта: Научи ги да не грешат! Любовта ни учи да прощаваме, Мъдростта – да не грешим! Христос възкръсва в името на Любовта за прощение, но да дадем любовта си за другите, е вече акт на изживяност!

Третият аспект на Боговете на слънчевите системи – Активността, не бива да се смесва с третия аспект на Върховното Същество – Динамиката. Динамиката ражда нещо, което след това трябва да стане активно, а Активността се проявява, след като се вложи в нея Воля и Мъдрост. Активността е проява на проявеното, Динамиката – на непроявеното. Това е голямата разлика! Значи когато Словото бъде вложено в Божията Воля, ще получи и съответно приложение.

Така Динамиката е потреба за създаване на космичната плът, а след това едно Приземно Божество, което наричаме Бог Отец, прилага Волята и Мъдростта в сътворената материя, в изработените седем свята, чрез които трябва да се характеризира целостта на живота, и където ще се развиват постепенно родените там същества. Нещо несъизмеримо е, когато се погледне в пазвите на нашата планета, а камо ли – в космичната цялост. Изумително е това творчество, което с такъв ритъм прави системи и ражда светове. Нашата Слънчева система е в една услуга на Върховното Същество и Слънцето става бог в различните религии именно защото служи на еволюцията.

Според окултните науки две са основните фази в развитието на света и човека – инволюция и еволюция. Този безспорен факт е оставила на човечеството великата жреческа наука и затова посветени от различни окултни школи говорят по един и същ начин за космогонията на света и за отработването на човека от първоначалното до най-великото му битие. Инволюцията и Еволюцията имат универсален характер. Това, което наричаме Бог, е едно усвоено понятие да си служим с висша енергетичност (различно наричана), с която започва премодулацията на света. Вълната на Божествеността като инволюция се облича в материя и като еволюция я одухотворява, за да се върне в Бога.

Инволюционността е силата, сътворяваща световете, потребни на съществата, които тя създава. Инволюцията на духовността на човека – духовност, вложена в искрата за едно битие, продължава, докато тази искра е пасивна. И тя трябва да ни съхрани, както магнитът „гребе“ от материята. Но когато настъпи преломният момент, излъчвайки се, тя започва да се саморазвива. Границата на духовната пасивност е Разпятието – двубоят между Дух и Материя. Оттогава започва обратният процес – „забравилата“ произхода си духовност се активизира и започва да се търси. Ето защо идват различните правила – за да може да бъде импулсиран човекът, обзет от самозабравата, че е само материя. С хилядолетия човечеството е живяло с идеята, че всичко е само материя, и в този план са били изграждани и съответните доктрини.

Материалистическата доктрина е „от утробата до гроба“ и след това лишава човека от всички негови атрибути. Доктрината на теолозите пък е, че при всяко раждане се формира нова душа, която пребивава само един път на земята, а след смъртта чака възмездие за своите дела. Трета доктрина е теорията за прераждането, според която душата като божествена искра чрез многобройни превъплътявания разкрива потенциално вложените в нея божествени сили.

Еволюцията е пробудността на божественото у нас – неспирно в своето развитие, до сливането си с Бога. Официалната наука приема еволюцията, но схващането `и за произхода на човека от маймуната е погрешно. (Вярно е, че в индийската философия има и маймунски период, и маймунски царе – в някои техни храмове и досега маймуни стоят за поклонение, но дарвиновата теория за произхода ни не е вярна.) Според окултното знание маймуната не е прародител, от който изхождаме, а отклонение в израждането на човека и едно преминаване в по-низш стадий.

Розенкройцерството взема от тайните учения теорията за инволюция и еволюция, но слага и една нова сила, едно ново понятие – епигенезиса. Епигенезисът не опровергава, а набогатява идеята за развитието. Инволюцията, както споменахме, носи зарядност, която трябва да опази вложеното, та в процеса на обратното ни тръгване да имаме пулсация на божественото за Бог. Но с тези две формули (особено с тезата за еволюцията) често се пледира каузата, че ние се развиваме в пътя на едно обещано или детерминирано пътуване. Така се забравя творческият нюанс на промяната и се внася страх от предопределението; страх, който като теза в някои религиозни деноминации е ужасяващ. Развитието не иска само благоволение, но и действия – не чакане, а работа! Ако битието се осъществява по определен план и се разгръща само по правилото на еволюцията, избягва се възможността на творящия, на епигенестичното начало. Но не е страшно наличието на посредственост, страшна е липсата на изключения.

Между Еволюцията и Инволюцията е полето на себетворчеството – то е епигенезисът в света. Разбира се, може да се противопостави мисълта, че човек никога няма да получи божествено съвършенство, та да „излезе“ от еволюцията. Да, но дали инволюцията и еволюцията се движат само по една ос, или е в сила разнобагреността, разнолинието! Ето как се стига до идеята единство в мнозинството и мнозинство в единството! Това са същностни въпроси, а епигенезисът е големият пробив на розенкройцерството – тайна, която би трябвало да бъде вгърната в мисленето на човечеството. С идеята за приложна творческа инициативност ще осмислим ограничението на предопределението, което по същество никое мистично учение не може да приеме. И какво тогава трябва да търсим – богатството на творението на Твореца и вложената свобода на еволюиращата духовна субстанция, наречена душа. Наистина в себе си можем да усетим от кентавъра до светеца, от материята до Духа, но стереотипността пречи, пречи страхът да не се наруши програмата и оттам волята на Боготвореца –щом като е запланувано, като е замислено... Тогава къде е Върховното – То, Което е Господар и на Деня, и на Нощта на Брама?! Дал някой учител или школа някаква мисъл и никой не смее да извади или прибави дори буква. И така, получава се, че сме програмирани личности, че сме роботи... Не, човекът не е програмирано божество!

Имаме Божия образ, с който като даденост олицетворявахме и почитахме Божеството, но носим и подобието – вложената тенденция да се създават нови съграждения на формата. Тогава не е странен фактът, който изнесе съвременната наука – че в човешкото яйце няма и следа от бъдещия организъм, че неговата еволюция се състои в добавяне на нови формации, които не са латентни в него!

Някои от класиците в областта на биологията, наблюдавайки и изследвайки анатомията на човека, са дошли до извода, че няма какво да прибавим към нея. (Такъв е например Дубинин, известен генетик, който въпреки че прави един лек отбив за полето на самосъзнанието, счита, че биологичното ни развитие е завършено.) Тази теза е твърде погрешна – анатомията на човека ще се изменя и като органи, и като функционалности! В шестата подкоренна раса пак ще сме в този образ, но ще имаме белези, които ще свидетелстват кои органи още ще работят. Ако се изходи от тезата, че всичко е енергия и че тя в процеса на слизането с различни дължини на вълната и вибрации създава своята материална форма, тогава логично е да се осъществяват и изменения. Това е дори експериментално доказуемо. Иначе как да бъдат обяснени ломброзовските престъпни и гениални типове. Щом признаваме, че има вън от съзнанието ни знания, плод на интуиция, следователно някакъв белег у нас ще свидетелства за това. Разбира се, не всичко, което са дали физиогномията, хирологията, хиромантията или френологията е безспорно, защото и те имат свои изменения и допълнения, но шарлатанията не е в тези учения, а в невежите им приложители.

Друг интересен въпрос, който може да бъде поставен, е: щом има епигенезис и постоянно се раждат и изменят нещата, ще има ли Нощ на Брама, т.е. един Период, привършил своето битие; ще минем ли в Космична Нощ? Безспорно! Има раждане и заспиване – Ден на Брама и Нощ на Брама, но в същото време е вложена тенденция на динамичността, т.е. след като Нощта е настъпила, отново да започне Ден. Значи с Нощта динамичността не свършва – няма покой, а промяна на състояния! Една утроба се затваря да роди, а не да спи.

Наистина в Библията се казва, че Бог в седмия ден на Сътворението Си почива – но от всичките Си дела, що извърши. Може ли Бог да почива?! Дори сънят на човека е освобождаване на духовната му субстанция от физическото поле и не е в покой, а работи, и то усилено. Да принесем тогава състоянието на личната ни корпусност до космичната опорност, защото човекът е една космична цялост!

Така че невъзможно е да се приеме покоя; и не е възможно да се получи удовлетворение дори когато динамиката ни е довела до постигане на всичко, което ни позволява да се върнем в Бога. Защо? Защото след това ще настъпи нова инволюция и нова еволюция; защото еволюиралият човек, влязъл в Бога с идея за Свобода, може да създаде субстанциалност на Свободата, която има нужда от космични енергии за други същества. Това е бездна, от която не може да се излезе! Ето защо се е родила идеята за Ариаднината нишка. Само чрез нишката на Ариадна можем да излезем от лабиринта, от двореца на критския цар Минос. Какво е дворецът – нашето тяло! Ако човек влезе в поделенията на този изумителен замък, с кое може да излезе – само с Духа, с нишката на Ариадна! Какви изумителни образци ни е завещала митологията! Сигурно е могла да пише направо в душите и затова книги не ни е оставила. Зевс няма нито мастилница, нито перо – Хермес е изобразяван с мастилница, но той е дете на Зевс. Книгите са послешно явление.

В учението на розенкройцерите Вселената – светът на познаваемото и на непознаваемото, се дели на седем сфери. Свят на познаваемото е, защото ума и сетивата изследват субстанции, за които не можем да кажем, че не са обективност – виждаме минералите, растенията, животните, човека. Въоръжени с някакъв инструмент надничаме и зад т. нар. видимо – с микроскопа изследваме хиляди форми на живот; с далекогледа пък откриваме стотици звездни системи. Не сме ги виждали досега – това няма значение, те съществуват! А когато надникнем по-навътре в Универсума, т.е. в себе си (защото ние сме вън, но в същото време и вътре в Универсума), ще намерим и други светове – астрален, ментален, причинен, атмичен, божествен. Фактически всичко е една субективна обективност или обективността е един субект. Когато имаме очи – и световете ги има, когато нямаме, казваме, че и световете ги няма. Реалната обективност е възприемана субективно, защото будността на всеки си има своя градомер, с който той постепенно познава света. А после идва знанието, което не изхожда само от можещото да се възприеме, и става същност и изповедание на човека. Ето ролята на учителите и на познанието, което те дават, наричано окултно!

В розенкройцерската система първи е светът на Бога, втори – светът на Девствените Духове, които можем да наречем Действителни Духове, защото там няма възможност за илюзорност. Трети е светът на Божествения Дух.

Ако изходим от християнската терминология, бихме казали, че светът на Девствените Духове е свят на Сина, а Той безспорно е действителен, защото е Единосъщ и Роден. Светът на Божествения Дух пък е на Светия Дух.

Четвърти е светът на Духа на Живота. Има разлика в наименованията на космогонните разпределения в доктрините на различните окултни учения, но централното ядро в същината си е едно и също. Така в друга гама на разслоението този четвърти свят на Мирозданието се нарича Причинен. Там всяка мотивация е от Върховното – не от низините; тя определя, а не тя е определена. Затова е свят на Духа на Живота!

Пети е светът на Мисълта и тя сама за себе си не е живот. Наистина Адам след като е сътворен получава Дихание, за да стане жива душа – Диханието на Бога му дава живот! И мохамеданската теза е, че четиридесет дни държат Адам в глината и след това Бог му вдъхва живот!

Шести е светът на Желанието или според европейската терминология – Астралният свят (от „аструм“ – „светлея, звездея“).

Седми е Физическият свят. Физическият свят е последният пристан на Божията еманация.

Тези подразделения не са своеволно определени, а много добре мотивирани в еволюцията. Материята или субстанцията на единия свят не подлежи на законите на другия. Във Физическия свят например гравитацията е основен закон, но в света на Желанието той няма действие. Наистина тайната наука казва: „Каквото е горе, това е и долу“, но трябва да се прави разлика между субстанциите, които образуват седемте свята или полета, а онова, което е и горе, и долу е развиващата се духовност.

Седмицата е вечна в сътворението на нашата планетна животворност. Така Единният Дух на Вселената се изразява Сам в Себе Си чрез седем полета, които и всеки човек носи. Тези светове поотделно също имат свои седем подразделения.

Седемте поделения на Физическия свят са групирани в две области – Химическа и Етерна.

Химическата област безспорно има вътрешна динамика, но се движи само от външната божественост и обхваща трите плътни подразделения: твърдите тела, течностите и газовете.

Етерната област се дели на четири подразделения – химически етер, жизнен етер, светлинен етер и отразяващ етер. Силата на химическия етер осигурява растежа на плътните форми – за асимилация и екскреция. Чрез жизнения етер пък действат силите за размножаването. И двата етера имат и положителен, и отрицателен полюс. Светлинният етер не прави изключения – и той е двуполюсен. Той е средство за сетивни възприятия, той произвежда и кръвната топлина. А това са тенденции за обособяване. Кръвта като пулсация в светлинния етер създава идеята за движение. (Затова животните се движат.) Четвъртият етер – отразяващият е проводник на енергиите на мисълта. Този етер възстановява идеите на природата, пази незаличими картини на всичко, което се случва. Но това са само отражения, а не пълната истина. Истинската памет на природата се намира в по-висше поле. Все пак отразяващият етер е частица от Мировата памет, която възстановява идеята за пулсацията на Боготворението! И затова всяко дърво, на което сме се усмихнали, ни е запомнило, всеки камък, на който сме седнали и помислили нещо, ни е записал. В Евангелието е речено: Кажи на тези камъни да станат хляб и те ще станат! – защото хлябът е живот! Ето какво е поставено в началото на биологичното космосътворяване! Но трябва да се знае, че някои (в свои видения или пробуди) влизат в отразяващия етер и оттам ни поднасят информациите си от „отвъдността“. Често се говори за привлекателни или ужасни картини (на които и наркоманите са пленници) и основно „големите откровения“ са рожби именно на такива клиширани образи.

След Физическия свят идва светът на Желанието със своите седем области. Тук всичко се променя с невороятна бързина; тук са силите, мотивиращи различните подбуди.Този свят дава материя за израз на чувствата, на желанията, на емоциите, над които властват силите Привличане и Отблъскване. Трите по-нисши области на света на Желанието са областта на Страстта и Чувственото желание, областта на Впечатляването и областта на Исканието. Четвъртата област е на Чувството, където изборът зависи от проявения интерес или безразличие. Трите по-висши области на света на Желанието са областта на Душевния живот, областта на Душевната светлина и областта на Душевната сила.

Следващият свят – на Мисълта, също има седем поделения, групирани в две главни области: на Конкретната мисъл (включваща четирите по-нисши слоя) и на Абстрактната мисъл (включваща останалите три по-фини мисловни слоя).

Материалистите извеждат философията, че мисълта е отражение. Да, наистина един първичен ум отразява за самосъхранение, той служи на инстинкта, на рефлекса, но този ум става все по-гъвкав и неговата мозъчна материя започва да приема дори духовни импулси. Да се отрази досегналата го грубост е първичност, чрез която се минава към по-висшите стъпала на Абстрактната мисъл. Тогава се появява разделността – не рефлекс, а мислене, което е особен и много труден процес. Тайната на рефлективното мислене е самосъхранението, но мисленето е водачество, то е част от посвещението на човека. Затова можем да кажем „Ego Sum“ – „Аз Съм“, когато се индивидуализираме. Индивидуализирането е най-великият акт – актът на освобождаването! Така мисълта в нейната висша сфера е водачество, а водачеството е израз на свобода.

Областта на Конкретната мисъл доставя веществото, в което абстрактните идеи се загръщат, обличат (това умствено вещество разработва мозъка) като мисъл-форми, които са в основата на човешката еволюция. Тази област се разделя на четири поделения – Континентална област, Океанска област, Въздушна област и област на Първообразните сили.

В Континенталната област са творческите първообрази на материалните форми, включително и на континентите. В Океанската област са първообразите на силите, които работят през четирите етера на Етерната област. Това е наистина една течаща, пулсираща животворност. (Колкото и невероятно да е сега, след хилядолетия човешката мисъл ще може да ражда и извайва същества на планетната плът.) Във Въздушната област са първообразите на желанията, на чувствата, въобще на активностите от света на Желанието. Овладени, те правят образа на живота. Областта на Първообразните сили направлява пък активността на първообразите в областта на Конкретната мисъл. Тази област на Мисловния свят се счита за център, за най-важната в петте свята. Там се осъществява срещата между царствата на Духа и световете на формата. Тук е фокусът, чрез който Духът се отразява в материята. (Адам е мисъл и в него се срещат материята и Диханието на Отец!) В следващото – петото подполе на Мисловния свят, равновесието вече се нарушава. Затова след Разпятието, в петата подкоренна раса, еволюцията започва своята възходяща същност. Кръстът е двубоят между Дух и Материя, а петата рана на Иисус – пробождането, е надмогата на Духа над Материята. Това е победата – петото подполе, петата рана, петото сетиво! След Разпятието петицата в еволюцията е знак, че мисловността става основата на човека.

Можем да обобщим, че областта на Конкретната мисъл е крепителят, над който се разгръща висшата, Абстрактната мисъл. Ако само за миг видим каква енергия има в мисловната цялост, ще знаем как да впрегнем човешката мисъл в действие. Ние още не сме използвали нейните възможности, за да се научим сами да си светим (за тая светлина се говори в Откровението на Иоан). Световната мисъл носи колосална енергия! И ако ние само частица от нея успеем да уловим и да впрегнем, както будността на човека ражда гениалности, както улавяме енергията на електричеството, за да ни свети, то какво би станало... А в шестата коренна раса спокойно ще владеем анатомията на мисълта. Мисълта не е в мозъка, мозъкът е инструмент, който само я предава, но не той мисли.

В трите области на Абстрактната мисъл се съдържат: зародишно идеите за форма на минерал, на растение, на животно и на човек; зародишно идеите за живот на растение, животно и човек; зародишно идеите за желание и чувство на животното и човека. Абстрактната област е светът на развития човек, но ние ще работим не само с мисълта, а и с интуицията. Интуицията няма предположение за знание – тя просто знае. Не бива обаче тя да се смесва с първичната интуиция на астралната вибрация, която е била необходима на пещерния човек – рефлексът не е интуиция. Сега като деца на петата подкоренна раса в подножието на шестата ние сме свалили дрехата на рефлекса, но не сме още в епохата на интуицията. А тя е нашето бъдеще, тя е нашият нов свят – Причинният!

Причинният свят, който розенкройцерите наричат свят на Духа на Живота, е утробата на гениалността и на духовното служение. Този свят ни свързва с планетите от нашата слънчева система. Но само светът на Божествения Дух ни свързва с всички планетни системи. А това показва, че ще имаме и други еволюции, щом ни е вложена възможност за това. Какви ще бъдат нормативите, е бъдещ проблем, но човек винаги е притежавал ясно вътрешно себесъзнание за вселенския си Дух.

Кой обаче може да каже какво се прави в света на Девствените Духове или в света на Бога?! Гаданията за това са смешни – половината от „великите“ гадатели страдат от разни призраци, а другата половина – от мегаломании. Тайната дори на Причинния свят никой не знае. И когато Христос казва на Своите апостоли: В Царството Небесно има много жилища и Аз отивам да ви приготвя място там, с това не им дава сигурност, че всички ще бъдат на едно и също място. Вселената като цялост е наше обиталище, а йерархията на нашата будност ни отрежда място в съответната област. Така една абстрактна мисъл е израз вече на свобода от Физическия свят.

Когато розенкройцерите отбелязват йерархията на световете, не ги разглеждат като наредени в стълбица – един над друг, а сгърнати в едно единно цяло. Човек е в плът (свята или не свята), но вътре у него е и Девственият Дух, и Божественият Дух, и Духът на Живота, както и световете на Мисълта и Желанието. Те са вътре у нас и древността е подсказала: „Познай себе си и ще познаеш Вселената и боговете“. Ето още къде е вложено, че човекът е един бог в развитие – нещо, което нито официалната религия, нито официалните науки приемат (дори и тези от тях, които признават еволюцията и инволюцията).

Само човекът притежава пълната верига от тела, които го свързват с подразделенията на Физическия, Астралния и Мисловния светове; само той носи и индивидуален Дух. Животното има неизградена брънка от веригата на това развитие – има тяло на желанието, но му липсва тяло на ума. То няма и индивидуалност – неговите действия се направляват от групов дух. (Затова когато дадено животно страда, страда и неговият групов дух.) Хилядолетия са били необходими на човека да се измъкне от стадното съзнание. И тогава егоцентризмът е бил най-потребната добродетел, за да осъществи свобода от груповия дух; да се освободи и от стихийните божества, за да има само един Бог и така да постигне мир в Целостта!

При растението в наличност е единствено етерното тяло, като активни са само химическият и жизненият етери. Но растенията имат усет (можем да обидим едно цвете и то да повехне) – макар че нямат формирани мисловност и чувство, те са проникнати от планетните светове на Желанието и на Мисълта.

Минералът няма дори етерно тяло – неговата активност е само в Химическия свят.

Отношението на растенията, животните и човека към жизнените токове може да се символизира чрез кръста. Още в древността Платон с прозрение казва: Душата на света е разпната. В розенкройцерството най-долната част на кръста символизира растението с корен в минералната почва. Растенията имат един и същ устрем – центърът на Земята, устрем към груповите си духове. Фактически главата на растението е коренът и то се храни от Земята, а главата на човека има поглед към Слънцето. (Груповите духове са в друга степен на еволюцията, макар нашето сътрудничество да е неизбежно и взаимността – наложителна; и те не бива да се смесват с Девствените Духове.) Затова човекът е представен от горната част на кръста. За розенкройцерите той е едно обърнато растение, т.е. храни се не от Земята, а от Слънцето.

Животното като междинна граница между растението и човека е символизирано от хоризонталната част на кръста. Неговият хоризонтален гръбнак дава възможност да протичат токовете на животинския групов дух, който обитава пространството около Земята. Индивидуализирането е най-същественият проблем за еволюцията! А за да може Егото да се изяви, три фактора са потребни: изправен вървеж, вертикален ларинкс и топла кръв.

Изявата на индивидуалния Аз е невъзможна без вертикалния гръбнак. За да може да протича висшата енергия, трябва `и вертикален канал – иначе тя разрушава. Затова животните са с хоризонтален гръбнак – те не могат да понасят духовни вибрации. Вертикалният ларинкс също освобождава от груповия животински дух – той е свобода от крясъка, от мученето. Смислената употреба на думи (не като папагала) е най-отличителният белег за човека като разумно същество. Топлата кръв пък подготвя индивидуализирането на Егото, Аза (ето защо е в наличие при животните), тя е пряката връзка на Егото с тялото.

Кръвта е Азовият представител на човека на Земята. Затова съществува т. нар. теза за кръвното отмъщение – виждаме колко далече е нейният корен и какво вещо знание е имало човечеството, за да го вгради в правните си кодекси. В юдаизма кръвното отмъщение е основна теза, но понеже човечеството е трябвало да мине от своето Азово състояние на мисъл в духовна пробуда, Христос ни освобождава от кръвната дан – не Зъб за зъб, око за око, а Обичай врага си! Той скъсва веригата на кръвното родство, като търси родството на Духа – Който слуша словото на Отца, той Ми е майка, брат, сестра... Това е голямата промяна в световната история! Ново знание на човечеството е необходимо, защото – нова епоха, нови добродетели! А никак не е малка добродетелта да се свали дрехата на старото и да се сложи мечът в ножницата. Христос казва на Петър: „Върни ножа си на мястото му; защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат“ (Матей 26:52).

И така, вертикален гръбнак, изправен ларинкс и топла кръв – това е знакът на индивидуализираното Аз. При тези условия Божественият Дух може да се излъчва във физическото тяло, може да създава съзнание за душа (за отлика от животното, което е жизнено, но не още божествено).

За розенкройцерите трите висши свята, които човек носи: на Божествения Дух, на Духа на Живота и на Абстрактната мисъл, образуват неговия троен Дух – Егото, а светът на Желанието и Физическият свят (в неговата Химическа и Етерна области) образуват тройното му тяло. Областта на Конкретната мисъл, или на Логическия ум, е фокусната точка – чрез нея тройният Дух работи върху тройното тяло. Така през еволюционния период Егото създава т. нар. от розенкройцерите тройна Душа като одухотворен продукт на тройното тяло. Божественият Дух, одухотворявайки физическото тяло, поражда Съзнателната душа; Духът на Живота, одухотворявайки етерното тяло, поражда Интелектуалната душа; а Човешкият дух (светът на Абстрактната мисъл), одухотворявайки тялото на желанието, поражда Емоционалната душа. От своя страна развитието на тройната Душа, усилва мощта на тройния Дух.

За розенкройцерите планетното развитие преминава в седем големи еволюционни Периоди – Сатурнов, Слънчев, Земен, Юпитеров, Венерин и Вулканов. През тези седем периода Девственият Дух (еволюиращият живот), подпомаган от дванадесет Велики йерархии, постепенно се формира в човек, за да стане след това Бог. След приключване на периодите на планетното развитие Егото извлича и асимилира силите на вече достигналата съвършенство Душа.

Във всеки период вълната-живот минава седем пъти през седем глобуса, разположени параболично съответно в четири от седемте свята на Мирозданието, усвоявайки различни енергии. Сега в Земния период, разположен в четирите най-плътни области на материята, сме изминали три цикъла и в четвъртия цикъл се намираме на четвъртия глобус – Земята.[4]

Фактически в този период – Земния, имаме изминати двадесет и четири еволюционни цикъла. И е даден един много показателен урок в Откровението на Иоан – идеята, че Логосът, Иисус Христос, е по-мощен от двадесет и четирите старци, които са около трона на Отец, и само Той може да разгърне Книгата на Живота (най-незатворената книга, писана в човешката душа), и снеме седемте `и печата. Това е великата тайна на Логоса на Земния период!

  • Логосът е един приложен Бог в живот, човекът – логос, осъществяващ се на Земята!

Затова Иисус Христос е Логос Небесен, затова е Син Човечески, и Син Божий! Той дава идеята, че човекът е толкова божествен, колкото и Неговият Отец, и в същото време – толкова човек, колкото и неговата майка, баща, братя, сестри, но не кръвните, а слушащите Словото на Отца. Йерархията, която прави Христос с идеята за Единството, не отделя човека от Божеството, напротив – прави го единство с Него, прави го цялостен с Космоса!

Идеята, че човекът е космична цялост, лежи и в индийската култура. Там Пуруша – Космичният човек, е единство с Космоса, неделим като идея за цялост и единство и отлъчен за действие като еволюция. Защо? Защото Космосът еволюира! Така от този Индивид се ражда индивидуалност, която е нашата проява на Земята. Такъв индивидуализиран земен Син Човечески е Иисус, Който показва пътя за единство с Космоса като неделимост, защото изрича: Аз и Отец едно сме. В различните периоди образа усвояваме като крайност, с която характеризираме Безкрайното и осъществяваме подобието.

Всеки човек е един бъдещ Логос! А до каква степен и до каква граница ще се осъществява, докато стане Аз и Отец едно сме; Аз работя това, което работи и Моят Отец, е въпрос на еволюция. Вложена е тази тайна във всеки, но кой може да я изрече, за да видим до каква степен е усвоил Бога у себе си. Ние усвояваме Бога в демонстрираната творчественост – в Самия Себе Си Той не Се усвоява! Да Му сложим Себеусвояване, значи да Го направим еволюиращ. Да, Логосът еволюира, но Абсолютът – не!

Предстои ни много дълъг път през още еволюционни цикли и периоди, но Онзи, Който е Пуруша, Онзи, Който е Мировият човек, Който е единство с Космичната цялост, Той знае, че в Неговите ръце е планетата. И точно това символизира иконата на Пантократора в християнството. Тя е най-доброто свидетелство за пробудено усещане, че човек е родено бъдеще!

За розенкройцерството същинският човек е небесно творение – духовна и божествена искра. И макар временно да присъства във веригата на материята, той не трябва да я отрича – тя е Божия вибрация и чрез духовното си битие ще я обожестви. Тогава плътта ще го освободи, тогава ще му даде крилата на Икар (не, разбира се, с восък прикрепени). Това е тайната на развитието и розенкройцерството възстановява единството между наука и религия, разкъсано с формирането на индивидуалните религии, за да не се губи окултното знание.

В учението на розенкройцерите развитието е в натрупания опит, непрекъснато актуализиран и ревизиран. Затова в тяхното учение няма догми, но има правила, в които се възпитават учениците. За розенкройцерите най-страшни са самозаблудата и самоувереността, те са и най-трудно преодолими. Техен плод е непресметнатата смелост.

Самозаблуда е, когато човек мисли, че може да надхвърли ръста си; и в народната приказ има такъв израз: „Иска да надскочи ръста си.“ За разлика от самозаблудата самоувереността е една необходимост, но също когато е пресметната. Човек, както казват древните римляни, трябва да притежава „res in rebus“ – „мярка на измеримостта си“, за да може да си позволи да мине границата. Тогава вече самоувереността е оправдана добродетел, защото храбростта не е изкушение за величие, а достойнство! Но когато самоувереността е едно разхищение на сили в празно пространство, енергията трудно се връща и лихвата е много голяма – тя граничи с унижението. Наистина неоправданата самоувереност, както и самозаблудата, понасят жестоко унижение и от това са предпазвали розенкройцерите своите членове. Те са ги пазили от унижения в пространството на търсенето и от мизерия в полето на знанието. И затова йерархията винаги има оправдание – именно да спаси човека от тези беди. Ето защо розенкройцерите приемат идеята за получаване на благодат, но само когато човек спазва всички правила на достойнството. Апостолите на Христос получават в Петдесятницата благодатта на Светия Дух, но след пътя на подготовката, извървян с Христос, и вследствие тяхната готовност за жертва.

Според розенкройцерите благодатта не само че не се дава даром, но и тя не освобождава от всичко – нещо, което някои църковни общини изповядват (чакат само на благодатта – безпричинна или причинна). Никой дар не идва без труд! И евангелската притча свидетелства за това: Вземете таланта от този, който няма, защото е проявил немарливост, и го дайте на оногова, който има, защото е проявил инициативност. Благодатта при розенкройцерите има и един друг прицел – след като получи низпосланието на Светия Дух, човекът е длъжен да го излъчи като благодат над онези, които го следват или имат нужда. Така се помага на болни; така се дава сила, с която може да се понасят и надделяват лоши мисли и действия (свои и чужди) – както Иисус простира ръка над Своите ученици, както Той извървява Своя мартирологичен път. Благодатта е една афинитетност, една аура, която човек носи – било на собствената си душевност, на собствения си духовен Аз, било като пратеничество, с което излива на други. След Възкресението Христос четиридесет дни присъства сред учениците Си, изпитва ги, облъчва ги със Своята аура и с дара на благодатта на Вълната на Любовта. Четиридесет дни се дава знание и пробуда на онези, които ще Го следват в бъднини. Такъв период виждаме и в потопа: след като се затваря Ноевият ковчег, четиридесет денонощия вали – изсипва се благодатта на една астрална енергия. Така четиридесет дни избраниците са между две царства. Розенкройцерите считат, че Ноевият ковчег е символ на онази духовна общност, наречена впоследствие Христова църква, която приема в своя наос онова, което съставлява нейната земна и небесна задача. И именно ковчегът, както и кръстът, са двата символа на това явление.

В окултните школи се характеризират и други такива символи – например Червеното море, което прекосяват евреите, се приема, че е Астралният свят; пустинята, в която четиридесет години те скитат – Умственият свят, а в Обетованата земя могат да влизат само тези, които познават света на Причината.

Но най-мистичният символичен акт е Тайната вечеря. Там Христос събира апостолите, за да направят Живота битие. Логосът го дава на децата Си, за да им покаже не съществуването, а вечността! Тайната вечеря е битие на Космоса, причастие с ЛогосаТози хляб е Моето тяло, това вино е Моята кръв. А вино дават още на Ной – да пие, за да се освободи от астралните си въображения, да се освободи от магията на четвъртата коренна раса – атлантската, и да създаде предпоставка на живот за петата коренна раса – арийската. Виното като символ е идея за свобода от едно съзнание, давало битие, за друго съзнание в настояще и бъдеще. И Христос сменя битието на учениците Си: Оставете мрежите и елате да ви науча да ловите човеци! – освобождава ги от астралното блуждение и ги въвежда в Адамовото начало! Ето тази мистерия е достатъчна, за да се разбере как се воюва за вечност и как се крадат бразди за безкрайност!

Според Макс Хайндл – автора на книгата „Космогонията на розенкройцерите“, в своята система на обучение розенкройцерството поставя четири основни стъпала: концентрация, медитация, съзерцание и обожаване. Усвояването на тези стъпала (добре познати в системата йога) се придружава и с една ретроспекция, с един анализ на изминалите през деня събития, който обучаващият трябва да прави в определен час, за да преценява себе си в света и света в себе си. Вън от света човек е невъзможно да се осъществява, но ако не носи благодат на своя вътрешен мир, не може да дава будност или прилежна жертва и на външния. В този смисъл Христос отправя упрека: Виждате сламката в чуждото око, а гредата в собственото си – не. Значи когато човек изработи благодатта като жертва за другия, е направил и голям дар на себе си. А когато има дар и го принася на олтара на всемирното служение, отваря вратите на Светая Светих. Ето това трябва да направи човек в своята ретроспекция, в онова съсредоточаване, което извършва като равносметка на всеки изминат ден. Така осъществява една промяна на всекидневието, което понякога дотолкова ни обладава, че загубваме чувството си за празничност. А празник е, когато в душата си извикаме светлината, когато вдигнем завесата пред нашия олтар.

Концентрацията за розенкройцерите е основата на окултното обучение. Тя ще научи човека да овладява и фокусира мисълта си върху дадена идея или предмет. Това съзнателно насочване на мисълта трябва да премине и в медитация.

Медитацията е вътрешно вживяване, концентрация вече вътре у нас – когато светът е всичко и всичко е светът. Тогава можем да получим и знания чрез интуицията. Но ако се върви в тази градация, представена от розенкройцерите, ще се получи такъв род интуиция, която един Анри Бергсон нарича „elan“ – усет на границата на чистата интуиция и на биологичния рефлекс, на усещането и на бързата реакция. Усетът обаче може да дойде от по-нисши полета, а не от Причинния свят. А интуицията не е рефлекс, тя е вътрешно знание.

Съзерцанието за розенкройцерите е знание вече за Живота, който пулсира във всичко проявено. Но ако считаме, че ще го получим като лежим спокойно и отпуснато, както препоръчва Макс Хайндл, се лъжем. Така лесно не идва такова знание, иначе хилядите, които практикуват тези упражнения, ще дават мъдрости, а не поучения само. Мъдростта не е поучение, тя е живот на истината. Така че колкото и съвременна да е тезата на розенкройцерството за съзерцанието, един Плотин, както и един исихазъм, дават правила с много по-вярна стойност.

Обожаването е последното стъпало в розенкройцерската система – то е единение с Източника на нещата, с Бога.

В своята доктрина розенкройцерите поставят проблема и за следсмъртното съществувание на човека. За тях смъртта е време за жътва на засятото в един живот. При смъртта по-висшите тела напускат физическото, като извличат от него душата на един атом, наречен „семенен“. В него е глиптирана същността на преживяното във Физическото поле. От тлението на тялото остава все пак на земното поле един траен белег – скелетът. В древността не се е позволявало изгаряне на мъртвите – имали са прозрението да оставят след себе си белези. Така съвременните антрополози могат да установяват типизациите. Скелетът е свидетел на живота. Трайността на камъка също – докато човечеството се научи да разчита живота. В Сътворението е дадена идеята за перманентност, а камъкът е кодирано време на еволюцията. Така смъртта на физическото тяло свидетелства за живота, защото остават паметници. А всичко е подложено и на съграждане, и на разрушение, следователно е съпроводено и с освобождаване. Така и човекът – носи се в изграждането и се повтаря в разрушението. Странно ли е тогава, че митологиите имат богове на разрушението и богове на сътворението?! Тези богове са фактически наша характеристика, те са образец, от който може да се чете паметта на човечеството и делото на Бога като сътворение.

При напускането на етерното тяло, както при физическото, се извлича неговият семенен атом, т.е. виталните сили, които като ядка ще послужат при следващото въплъщение. По този начин Егото с квинтесенцията на опита в плътното и етерно тела се озовава в Чистилището – така розенкройцерите наричат трите долни области на света на Желанието. Този термин е едно явно пригаждане към схващането на католическата църква.

В католицизма Чистилището е един специален разред за следсмъртния живот на душата – една възможност за пречистване и преминаване в Рая. Тази идея, макар и да не се доближава много до теорията на прераждането, все пак е един динамичен момент в идеята за изкупление. Източното православие не допуска такава теза: там според определението на везните човек ще бъде закован за хилядолетия – било в адовите поделения, било в райските поселища. Това е един статичен момент – да се чака пасивно Страшен съд... В православието все пак е дадена една малка възможност – казано е, че чрез молитвите на Божията Майка може да се търси милостиня по благоволение. Протестантски формации пък отиват в крайност – внушават, че само онези, които са в техния храм, ще бъдат спасени. Това е недомислие! Бог не създава привилегии за избраници!

Идеята, че физическото тяло е адово обиталище също е погром за Духа. Христос ясно казва: Там, където са двама души в Мое име, Аз съм при тях! А на друго място: Вие сте храм господен. Не бива в старанието си да внасяме страх или необходимост от разкаяние, да наричаме нашето тяло гробница или ад.

Чистилището в окултното виждане на розенкройцерите освобождава човека от неговата бестиалност. Там той трябва да изпита в същия размер страданието, което е причинявал на други; там трябва да изживее теготата на своите страсти, за да има опора срещу тях в бъдещите животи. Чистилището дава идеята, че човек може още приживе да се подготви чрез осмисляне на грешките и лошите си постъпки за едно по-скъсено пребиваване в ниските астрални полета.

Случва се обаче някои с десетилетия да стоят в тези ниски области на Астралния свят, без да са напуснали представата си за реален физически живот. Именно такива души много често въвеждат в заблуда медиуми или разни „събудени“ контактьори. Човек трябва да има знания дори само заради ориентация, заради трезвото гледане на нещата. Необходимо е да се разбере след прехода на човека при смъртта от Физическото поле към другите полета колко време и къде той се губи и каква информация може да дава на своите близки. Без стойност са виканията на духове, които не са освободени и нямат своето запалено кандилце на мисълта. Те живеят в приземните полета и дават или незначителни, или неверни информации, а хората казват, че са получили знания от отвъдния свят. А в този отвъден свят само от Причинното поле се свеждат истини. Всички други полета, дори и това на Мисълта, е възможно да заблудят. Наистина те ще ни откриват цели теории – могат да ни направят дори откриватели. Така например Едисон е бил и голям учен, и медиум, който обаче се е контролирал и затова е направил изобретения, ползвани от цялото човечество. Но това, че тези светове могат да ни затрупат с първични информации и с неверни или верни теории, не значи, че не трябва да търсим вътрешна будност. Всеки пленник е длъжен да търси път да се освободи, да избяга. (Затова достойно е да не се наказва пленник, когато се е опитал да бяга!)

След чистилищния живот Егото преминава в Първото небе – в трите по-висши области на света на Желанието. (Чистилището и Първото небе се разделят от една междинна област, наречена от розенкройцерите Централна.) Първото небе е обиталище вече на радостта (без да е онзи рай, който мохамеданството проповядва). В тази област се усвоява доброто, сторено през изтеклия живот, като то се преживява отново. Тук Егото изпитва истинска наслада от безкрайно менящите се прекрасни цветове. Така ако Физическият свят е свят на формата, то светът на Желанието е свят на баграта.

След пребиваването си в Първото небе Егото, напускайки го, влиза във Второто небе, в областта на Конкретната мисъл, облечено само в обвивката на ума, съдържаща есенциала на трите разрушени вече тела. Преминаването от Първото към Второто небе според розенкройцерите се извършва в едно пълно съзнание за разлика от състоянието на несъзнателност при преминаване в света на Желанието. Това се изживява в една дълбока тишина. Човекът, чувствайки се присъствен във вселенната вечност, без страх и с пълно спокойствие получава вътрешната си духовна будност. В това вътрешно съсредоточаване, събрало цялата му същност, той изживява една от най-великите тайни – „великото безмълвие“! Извеждане на Бога в живот, на вътрешното Дихание – ето какво е великото безмълвие! В такова състояние човек осъзнава, че смъртта е освобождаване, а Животът – непобедим! С това изгражда чувство за Великата вечност! Смълчаният Бог у нас, Сфинксът – тази смълчана мисъл и оверижена воля, се пробуждат.

Във Второто небе човек вече е в собствения си дом, тук има съзнание за принадлежност и себепознаване. В областта на Конкретната мисъл той чува и „музиката на сферите“ (нещо, за което свидетелства шест века пр. Хр. един Питагор). Тази планетна хармония е символизирана с Аполоновата лира – дванадесетте знака на Зодиака са платформата, на която са опънати седемте струни, т.е. седемте планети. Това е тайната – Аполон, богът на изкуствата, който същевременно е и ясновидец, е бил така щедро дарен, че имал в ръцете си седемте планети и дванадесетте знака на Зодиака, т.е. цялата тайна на Всемирността в нейния закон за развитие! И според потребността на еволюцията се опъва една или друга струна, както Орфей свири на онази струна, с която трябва да събуди било Зевс, било Вулкан, било Марс...

И така след великото безмълвие човек има в ръцете си инструмента на развитието – светът, събран в седем струни и дванадесет знака на Зодиака! Той вече може да усети ритмичността колко е властна за света. Светът на Мисълта, където се намират и Второто, и Третото небе, е сферата на тона. Тук мисълта е и цвят, и звук, и ритъм. (Затова някои виждат музиката в картини.)

Когато четем в Стария завет, че Иерихонските тръби събарят крепостни стени, не бива да се учудваме – това са енергии и тяхната ритмична вибрация може да руши. Ето причината заклинателните знаци, магиите, анатемите да са низости – използване на висша енергия с низки цели и дребни намерения. Школите, в които заклинанията и магиите играят роля, са голяма пакост за човечеството. И трябва да се пазим от онези, които правят подобни пъклени внушения. Неслучайно се казва, че мисълта убива. Великите посветени не си служат никога с остра мисъл – ако Аполоновата лира извика да даде своята ритмичност Марс, то жертвата ще е налице!

Във Второто небе според степента на развитието си някои прекарват мигове, а други – векове (особенно онези, които доктринерстват). Тук Егото подготвя бъдещото си прераждане, като подработва обстоятелствата, времето, потребата за едно ново превъплътяване. Следващата си стъпка може там да определи и така да подготви и подходящо за проявлението си тяло. Разбира се, преценката за новото раждане извършват Великите господари на съдбата, но все пак на едни души ще им бъде позволено да си определят мястото, на други – времето на превъплътяване, а на трети и времето, и мястото ще бъдат определени. Само посветеният има свобода сам да си създава необходимости да служи на еволюцията на съответно място и време със съответна потреба!

Така преминавайки в Третото небе, във висшите области на Мисловния свят, Егото прецежда всичкия опит на миналия си живот и извлича от ума най-чистата есенция (като капчица розово масло), която отива във вечното и развиващо се Аз. То ще продължава еволюцията си, макар и да е импрегнирано с тайната за вечността.

За Третото небе свидетелства и апостол Павел – в едно от своите послания той казва, че го вземат и занасят на Третото небе.[5] Значи в йерархията на будността той е бил във висшия свят на Мисълта. Някои могат да оспорват това, но знанията, които апостол Павел донася като прозрение от своите гостувания там, говорят наистина за една велика посветеност. Достатъчно е да споменем идеята му за универсалността на Христовото учение – иначе то е щяло да остане една секта в юдаизма. С предназначението и подготовката си, с вижданията си за Всемирната империя той дава идеята за всемирно християнство. И така от идеята за всемирна империя и от една шепица ученици, но на едно Божествено Учение, се прави приложност за всемирно религиозно изповедание! Материята е кристализация на Духа и делото на апостол Павел е една изкристализирала идея на Всемирността на Учението на Любовта, защото Христос повелява: Идете и проповядвайте по света.

Тук, в Третото небе, точно преди отпътуването си за ново въплътяване в материята, Егото извиква панорамата на предстоящия си живот. Така вградил в тройния си Дух квинтесенцията на миналото и носейки тенденцията на бъдещето, човекът слиза за своето ново предназначение. Природата не върши нищо без логична причина – в нея действа закон за причинност и следствие, наричан на Изток карма. Но нека не се мисли, че кармата има по-голяма власт от еволюцията. Кармата е праг на възмездност заради будността, заради преценката, а не за отмъщение. За розенкройцерите веригата причина – следствие не е едно монотонно повторение; в нея има един постоянен поток на нови творчески импулси. Това за тях е гръбнакът на еволюцията! Свободата на волята в избора `и, макар и да носи възмездие, е тайната на развитието и смисълът на неговото предназначение. Ето защо кармата не е верига, макар и да тежи. Този закон има за задача да даде опитност, за да се върне човек цялостен при Онзи, от Когото е тръгнал. Тук безспорно играят роля добродетелите или моралните ценности, но все пак те са само патерици в еволюцията. Много ценности се сменят, но има една неизменна Истина. Еволюцията може да я оцветява, но не и да я лишава от правото и на живот. Животът на Истината е от Бога – Той я дава, а Еволюцията е неин сътрудник. Затова ние определяме морална оценка на това, което може да бъда пречка, или на онова, което може да бъде подтик, но нашата задача е пътят на Истината. А как ще усетим и ще надкрачим страданието, или как ще изпием чашата на радостта, е личен проблем. Еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а богове! И тя – този велик закон, който работи за доброто на човека, не прощава прахосването.

И така след като е сложен законът за причината и следствието, Егото започва своето спускане. То събужда активността последователно на четирите семенни атома, които привличат около себе си материали от съответния свят, отговарящи на неговата резонантна вибрация. Когато обаче се идва до изграждане на етерното тяло и поставянето му в подходящи условия, вземат участие и т. нар. от розенкройцерите „Регистриращи Ангели“ – четири Велики същества, които глиптират в отразяващия етер картините на предстоящия живот. Етерното тяло, дадено вече като матрица, се помества в утробата на майката, а оплождането идва, когато бащата вложи семенен атом на плътното тяло. Безспорно роля за изграждане на физическото тяло играе Егото, но силно влияят също желанието и мисълта на майката. Неслучайно римските матрони, когато са били бременни и искали да родят красиви чеда, ходели в храмовете и съзерцавали боговете. Това е една много добро разбиране на прилива на енергии. Но ще кажем: може ли камъкът да дава енергия? Несъмнено, защото името на каменния бог е един принцип в Космоса, повтарян в хилядолетията. Камъкът носи в себе си първичните още импулси на живот, а изваяните Аполон или Атина Палада са повик за красота или мъдрост. Така самата мисъл, събудена у майката, създава съответния образ.

И така, Божествеността слиза в материята, за да може да се възземе като одухотворена в пътя за Бога. Това дават окултните школи – те трасират и проправят просеки в гората на човешкото всекидневие, за да извеждат до храмове. А оттам тези, които имат дързостта да чуят гласа „Идете и кръщавайте“, да поведат и другите. Това е път на знанието, път на съвършенството!

Нека не слагаме ключ на ковчега, та някой да го врътне и да остави в хилядолетия онова, което не може да бъде сложено нито в ковчег, нито във верига. Човек може да бъде душевен, може да бъде и духовен, но трябва да се осъществи като божествен!

 

Още от броя
AXIS LIBRI (2/1996) Културата е обществена молитва. Culture is public prayer. Теологичните идеи еволюират и йерархират чов ... Проглас (2/1996) Културата не е рефлекс на мислене, а душевно развитие! Един народ възмъжава чрез култура и бран, макар че боговете имат само едно оръжие – Словото. Културата е обществена м ... България – дух и култура (2/1996) Културата е обществена молитва. Оръжието на боговете е само едно – словото. И право на боговете е да дадат словото, а основанието на миряните е да го направят живот, като възправ ... Човекът в религиите (продължение) (продължение) Теологичните идеи еволюират и йерархират човека. Клиширани религиозни познания забравят, че човекът, че теологичните идеи се развиват; пропускат, че и потоп е имало ... Върху Посланието - Агни Йога (2/1996) (Агни Йога) Учението не избягва живота. След Евангелията, Агни Йога зида другата страна на великия триъгълник от Посланието, която ни дава сигурността и трябва да сме благодар ... Розенкройцерство (битие) (битие) Логосът е един приложен Бог в живот, човекът – логос, осъществяващ се на Земята! Всички окултните учения имат един и същ корен, един Всемирен Отец; имат един и същ ... Лъчът на проницанието Лъчът на проницанието е мостикът на духовността! Всемирният Отец непреривно ни дарява със Своята благодат, но съществена е нашата готовност да приемем щедростта. Затова нека не упреква ...