Човекът в религиите (продължение)

Арxив | брой 2 / 1996

(продължение)

Теологичните идеи еволюират и йерархират човека.

Клиширани религиозни познания забравят, че човекът, че теологичните идеи се развиват; пропускат, че и потоп е имало, за да бъдат осъществени промени. „Недоволството“ на Висшия предизвиква потопа – но заради ново човечество, заради нови идеи! Европа обаче изповядва Декартовия рационализъм и щом нещо не пасва на прокрустовото и рационално мислене, обявява го за митология. Митология беше и циклопът, но му намериха костите... В Тексас двама учени са открили череп само с една очна кухина на челото. (Да си спомним приказката за циклопа Полифем, който не успява да хване Одисей, скрил се под овена.) Съществото вероятно е било три метра високо, триста килограма тежко, но конкретните данни са без особена стойност. Важното е, че в наличност е един факт, една находка, която свидетелства, че приказките (както ги нарича рационалната европейска култура) са реалност, че знанието на митологиите е неоспоримо, а историческите или археологическите доказателства опровергават ума и подкрепят вътрешната будност. Какво знае по този въпрос окултната наука? Това, че циклопите са от третата – Лемурийската раса, оставила белези на земята. (За втората и първата раси нямаме свидетелства.) Вярно е, че може да има съмнение как този череп се озовава чак в Тексас? Трудно е да се каже, че аргонавтите са го отвлекли, но факт е, че съществува. Факт е, че и Троя – до миналия век считана за измама, бе извадена на показ от Шлиман. Затова трябва да се отворим за онова, което довчера сме наричали нереално.

Има митологични светове! Съществува един „полусвят“ на митологични същества, колкото и невероятно да изглежда това (вили, самодиви, русалки...); човечеството има и свои образци, които като мисъл-форми оставя в живот и те се одухотворяват от време на време. Има и огнища, съхранили и излъчващи енергии, защото там са се намирали храмови или олтарни светилища. Този, който е видял там светлина, говори за чудеса, а всъщност това е астрална енергия. Въпросът е как да си спестим страха от „нереалните“ явления. Когато имаме знания, тогава можем да преценим колко са реални нереалностите; тогава няма да се задоволяваме само с това, което една официална наука разкрива или религиозна доктрина твърди.

В „Шестоднев“, който Йоан Екзарх представя на българския читател през IХ-Х век, намираме част от тайните на старата световна култура. Там се говори, че има четири вида същества: растенията, рибите и всички пълзящи, животните и накрая човека. Човекът! В юдаизма Адам Кадмон е първоначалният човек. Идеята за него в различните епоси намираме в различни светлини; те показват видимата страна на човека като битие. Но той е и образ, и подобие – затова е земен и небесен! Тази теза намираме и по времето на Филон Александрийски, както и при апостол Павел, който казва в „Коринтяни“: „Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето“ (1 Кор. 15:47). В индийските предания Пуруша е първочовекът, вселенската душа, от която са възникнали елементите на Космоса. Химни в Ригведа са посвещавани на Пуруша. В процеса на жертвоприношението той се разчленява на съставни части. От тях се появяват различните касти.[2] От устата – брахманите (жреците), от ръцете – кшатрите (войните), от бедрата – ваишитите (земеделците), от краката – шудрите (нисшето съсловие). Частите на Пуруша се отъждествяват с елементите на Космоса. Неговият дух е Луната, очите – Слънцето, устата му е Агни и Индра, диханието – вятърът, пъпът – въздушното пространство, главата – небето, краката – земята. Ето докъде е стигало въображението и дори по-далече, но догмата е забранявала порива. А догмата какво е? Необходимостта да узреем за определено знание. Но тогава не трябва да се изпуска еволюцията! Ето защо са разкъсвани религиозните съзнания на човека – различна е будността му в признанието и служението. Религиите, създадени от Адамо-Евиното начало, имат расов характер (не в смисъла на сегашната расова ненавист) – етничността е всичко, тя трябва да бъде защитена! Всички религии до Христовата са дефинирали расовия принцип, всяка една от тях е защитавала съответната душевност и е извеждала себичността в живот. Безспорно, егоцентризмът е бил нужен, но е липсвала идеята за всемирността. Това най-красноречиво е изявено при евреите: „Ние сме богоизбраният народ; ние родихме символиката и дадохме мъдростта!“ Един Моисеев закон зове да обичаме ближния си, което ще рече – сънародника си, но за врага е: око за око, зъб за зъб. Ето идеята за свободата през какви перипетии минава, за да създаде една особена будност, която трябва да градира утрешното битие на човека!

Опитът пък на Буда да стесни границите на расовия принцип, като премахне кастите, се проваля, защото той отрича идеята за Божеството. Още преди душата да се е осъществила в нейната егоцентричност, той казва: „Освободи се от желанията и няма да страдаш!“ Да, но Лунните божества, които изграждат тялото на човека и трябва да създадат предпоставки, за да може Земята да му даде и физика, съществуват в него с вибрации за желание. Как да живее човекът без тях?! В това е липсата на дълбочина и прозрение на Буда. Но той дава Учение за Правдата (както преди него и евреите); Учение за Любовта – за обич и към врага, оставя Христос. Христос надкрачва идеята за расовия принцип; Той идва с идеята за всемирно братство, за национална общност. Не била осъществена?! Не – осъществява се! Говорим не за интернационалисти и космополити, техните концепции са продукт на мисловни възможности. Когато узрее в душата на човечеството голготското всемирно прощение, когато угаснат огньовете на кармата и прераждането, когато с окото на Мъдростта заработи интуицията, тогава безспорно ще навлезе идеята за Всемирността! Човекът ще работи и с четвъртото, и с петото измерение!

Оставена е на света идеята на Христос за Царството Небесно! (Душите на хората преди Него отиваха в Адеса, в преизподнята.) Ето как се сменят не само вибрациите за преценки, но и отговорностите, с които трябва да служим. Реалност за преценката е: има ли Царство Небесно? Христос казва на апостолите: Аз трябва да отида при Моя Отец, защото там има много жилища – да ви ги приготвя, за да бъдете с Мен! Това не е кастово разделение, а нравствена градация и духовна потреба, при които йерархията не е праг, а улей, в който всеки може да сложи своето мисловно, своето духовно зърно, за да ги направи брашно и хляб на будността.

Така трябва да оценяваме човека в религиите, защото религията е не само молитва, не само олтарно поклонение, не само обред. Религията е и душевна потреба, и нравствена градация, и социално явление! Всяка нация, оплодена от едно религиозно съзнание, има свои исторически, дори и биологични постижения. Религията дава не само духовно знание, но и биологично съхранение. За него религиозните учители са се трудили, въвеждайки правила, които са сигурност за анатомията. Няма религия, която да не се грижи за човека в цялост, но тя го и диференцира, за да върви той пътя си на земята с достойнство и да присъства в другите царства (преизподни или небесни) с отговорност. Религията поставя свои хероични образи, които човек следва – тя като частица от историята взема участие в социалните деяния, изявяващи се във война, мир, поклонение. Няма само бог на войната, има и мир; няма само бог на любовта, има и конфликти; няма само богиня на правдата, има и безправие. Всичко това носим ние, наречени човеци! Затова възникват различни спорове и конфликти.

Имало е един идеен спор в културата, във философските страници на Древна Гърция между Платон и неговия ученик Аристотел за необходимостта от трагедията. Въпреки идеята за неизбежността, която е славата (до известна степен) на гръцката култура, Платон, този магьосник на голямото знание за предшествието на идеите, защитава тезата, че трагедиите са голяма беда. Защото трагичният актьор, оплаквайки се от съдбата си, не признава, че е получил възмездност за лично недостойно деяние, а преценява, че боговете го наказват. Но като се събужда състрадание и болка към този, който на сцената преживява своята житейска драма на чакано възмездие от Ананкето (това демонстрира една Медея, която разкъсва децата си в знак на отмъщение на Язон), според Платон се разколебава убеждението на човека в съвършенството и светостта на боговете. Това е оскърбление за тях и нарушава величието им. Така се губи и всемирната мяра на религията по отношение на божествата, а роденото съмнение в безпогрешността им ги сваля от троновете им. (Иисус Христос внесе съмнение: Не око за око, зъб за зъб, а прощавайте на враговете си!, и с това наистина взриви един трон!) Затова Платон въстава и иска трагедията да слезе от сцената на древногръцката култура. От друга страна, според Аристотел трагедията събужда състрадание и страх и изправя човешката душа и мисъл пред катарзис, пред пречистване. С това тя има принос към усъвършенстването на човека.

Катарзисът и бедата от трагедията са основни въпроси на древността, които за съжаление нашата култура рядко поставя. Ето как човек е бил разкъсван между различни концепции.

И така, не може да има култура и история (на земята или небето) без човека! Създадена е енергия за изграждането му, въведена е в движение, но с това не приключва битието на божествата в човека. Осъществяваме седем коренни раси и всеки, поставен в личното, семейното, историческото и всемирното битие, ще стане и миров. Кога? Когато започне да се освобождава, когато започне да се осъзнава като микрокосмос. Идеята за човека в космоса е тази, която го извежда в живот! В него работят божествата (вложеното, което го градира), за да понесе плискащата го вълна на Космичността. Идеите за страданието, страха и свободата съставляват неговия велик триъгълник, който е знакът на огъня, на огнените синове, на синовете на гърма (както Христос нарича Иоан и неговия брат Иаков).

В пътя на човека символните знаци безспорно се сменят: божествения огън, който краде Прометей, липсата на отчаяние, което показва Сизиф, религията като социална сила, с която злоупотребява Моисей... Така в потока-живот левият и десен бряг дават своята опорност; и в гънките на спиралата на Еволюцията ни се напомня да вървим напред – инволюцията не е ретроградие, а необходимо знание.

Ние вече разгърнахме една велика енергия – атомната. Ужасът от нея е другата страна на въпроса. Човек притежава и висш, и нисш ум; и висши, и нисши желания. Така че енергията сама по себе си не е ужас, ужасът е у нас. Човек притежава криле, но понеже не ги употреби, те атрофираха. Мисълта ни обаче отново ги ражда – и се качихме на Луната! Това трябва да се види в човека. А се натрапва, че е мързелив, гневлив, безсилен; че е един неудачник, безмисленик, роб и най-вече – че си е позволил да яде ябълката на знанието. Страшни доктрини една след друга се изнизват, опитвайки се да му отнемат божествеността. И затова е изумителен Христос, когато говори за единство с Отец Си. (И то когато никой не смее да помене името на Бога – в юдаизма е забранено да се изрича името Му; може да се назове: Адонай, Елохим, но не и Яхве.) Това е най-големият взрив! Преди две хиляди години Иисус открива атомната енергия в душата Си, взривява гроба Си и я дава на човечеството. Ето защо човекът в религиите е белязан, а не само минава през тях. Те са ни направили същества, а Христос – човеци. (Но не можем да отминем Адам и тогава, когато е бил още същество, защото е носил качествата и на човек.)

Човекът е и горд, и унижен, и борещ се, и страхуващ се; с морални и с неморални предпоставки в битието си – човек–канибал, човек–херой, човек, който отива да убие Минотавъра, за да спаси своите братя и сестри... За първично-пещерното съзнание на канибала някой би казал: „Та той има Диханието на Бога, а яде себеподобните си!?“ Канибалът обаче има религия и в изпълнение на нейните повели върши своето дело. (Обидно и недостойно е, когато във века на просветлението има канибали – и реални, и мисловни.) Сега гледаме на канибализма с погнуса – защото прилагаме разумна знайност за човека в нашето време, но с тази мярка ли трябва да се оценява онази пещерна епоха?! Ето как религиите градират! Знаем за надбягването между Ахил и костенурката – бързоногий Ахил не я надмина (не казвам „бързокраки“, защото българската дума „нога“ е изумително звучна). Това също е религия – религия на митичните образи, които сме носили. Когато искаме да изпреварим незнанието и си сложим бързоногостта на Ахила, с ирония ни се показва, че костенурката – уж най-бавновървящото, ни надбягва. (От нейната коруба Хермес си прави прочутата седмострунна лира.)

Във всяка религия виждаме една отстоявана душевност, която може да възвисява, но също и да унижава. И човек може да се отвърне от себе си, съзнавайки, че не е достатъчно героичен, за да спаси душата си. Тогава се ражда това, което религиите му поднасят – идеята за разкаянието. Безспорно, можем на един канибал да дадем най-добрата схема на покаянието, но какво значение би имало това, ако той не я отработи! Човек трябва да роди покаянието в себе си! Таблиците на възземането, които Бог чрез Своите посланици внася в душите ни, само ни улесняват. Човекът е, който, възхитен от себе си, може да си каже: „Смело, върви!“; той е, който, оскърбен от своите нисши желания, може да се разкае; той е, който може да се види оглозган от червея, но неунищожен! Човек не умира! Може да се разглежда преходността му, но милиони години той е тук, на тази земя... Адамовото начало у нас никога не умира! То е жива плът в плътта ни, то е субстанция в йерархията на полетата!

Човечеството се развива, а онези, които не могат да следват темпа на еволюцията, са праг; те остават при култа на своето минало. Култът е най-големият бент на еволюцията. Той е енергия за докос с Божеството, но не Божеството ни вика чрез култа, а ние сами се обвързваме с култа.

Възземането, ренесансирането е много потребно, но и тежко за този, когото веригата държи. Еволюцията и без това е бавна и нишката `и е много тънка. Присъствието на човека в религията трябва да е в хармония с това, което тя дава. Но този, който надкрачи една религия, влиза в конфликт с нея.

Между животното и свръхчовека има един мост и този мост се нарича човек, казва Ницше, и това е безспорно – човек е преходност с дрехата на вечност. Затова, когато се разглежда присъствието му в религиите, не трябва да се забравят полюсите: преходност – вечност. Нищо обидно няма, че в преходността се проявява повече човекът, отколкото свръхчовекът. Това е проблем на йерархия. Но Бог в човека – това е борба за истина! Бог не може да бъде нещо отделно, нецялостно, той е всичко. Тогава и човек е всичко, а в преходността ще се развива, в нея ще води борба за истина и ще се себеизгражда. Този човек трябва да търсим!

  • Във всяка религия човекът е различен, но в душата си е само един – божествен!

Това е величието му, за което е изграждана религията-връзка със съответните божества. И тя му създава условията – добри или лоши, да се осъществява. Защото незримо е като поведение да се види в гроба, но неизбежно е, че през гроб минава! Човек трябва да навикне на това махало: божествен – земен, велик – нищожен. Но кога е нищожен – само в неприложността на духовната енергия, която носи и която все още не е усвоил. Човекът е индивидуалност, която нанизва на личния си гердан много свои явявания, но често без да прави събития. А във всекиго е вложена частица и на отказа (един Иблис отказва да се поклони на Адам, значи във всеки има един лъч на противопоставяне).

Човек е изпълнител, но в същото време като дарение му се дава и правото на творец! Той има правото на мисловна щедрост от знания и на вътрешно откровение. А религиите като концепции са първоначалният източник, събуждал в човека възхищение и вдъхновение. Представата за великото, възхищението от голямото дава крила, с които се напуска полето на физиката. Чрез религиозното съзнание се внасят плодовете на вдъхновеното знание във всички области на изкуството. Не става въпрос за моление, а за вътрешно кореспондиране между личност и божественост (като ниво на религия). И ето Омир изявява тази връзка чрез „Илиада“; Хезиод в своята „Теогония“ дава концепцията си за сътворението на света; Овидий в „Метаморфози“ ще каже изумителната мисъл: „Иска душата да пея как в нови тела се превръщат формите.“[3] Безспорно, Овидий е имал велико проницание, за да може да напише „Метаморфози“. Той е бил в една пряка контактност: Дух – материя (това, което християнството изразява в своя велик символ – Кръста). Ето как са изграждани религиите! И тогава, когато не може да се разбере Овидий, се приема Алигиери... Той нанизва (по католически) девет кръга на мъчението! „Божествена комедия“ е една нравология, не обаче и концепция. Отделен е въпросът как социалният, гражданският глед я характеризира. Девет кръга, а след Чистилището Беатриче ще води в блаженство. Това са само елементи на духовността, която наричаме религиозна концепция на времето.

Незнайник ще напише: „Познай себе си и ще познаеш боговете.“ Изглежда много простичко, когато го прочетем, но първом трябва да е дадено. Представете си колко сблъсъци е имало между Дух и материя, между Божество и човек, между душевност и физически корпус, за да бъде изведен този надпис, който хилядолетия е стоял на Аполоновия храм! Много е просто да се каже, че устните на мъдростта се отварят само за уши, които могат да слушат – изрича го Хермес, но колко струйна мъдрост е излял този велик посветен, какви потоци са бликали от душевността му, колко много властност е сложил в улеите, за да смели зърното на мъдростта и да поднесе тази тайна! Това е човекът в религиите – защото един Хермес е човек, Орфей е човек, Иисус е човек, Зевс, Аполон, Дионис са човеци. Така че не само този, който е отишъл да си запали една вощеница, е представител на човека в религиите; или пък онази, която е занесла съчките да подсили кладата на Ян Хус: за да изгори еретикът! Какво не бива да се пропуска обаче? Смисълът да съществуват белязаните личности. За да бъдат цитирани в дискусии ли са дошли Хермес, Орфей, Иисус? Не, дискутирайте ги в себе си! Потребни са не публични дискусии, а вътрешна светлина, прозрение; нужна е поне една вибрация с първичния ключ на най-обикновената песничка за мъдростта (както на децата, които караме да пеят „Хей ръчички, хей ги две“). Ето това е знакът: изпейте песента на мъдростта вътре в себе си, иначе просто ще имате теоретично знание за Великите чохани, за Аватарите, за белязаните Синове. Душевност се прави не само с имена, а и с осъществен живот.

  • Всяка духовна будност е свидетелство за присъствие в знанието за Бога, наречено религия.

Отделен е въпросът коя е стълбата, по която се качваме. Но вярата е безспорна, духовното знание – необходимо, откровението – дарение. Това са пътища и не е достатъчно някой да заяви: „Аз много вярвам!“ Апостол Иаков в съборното си послание казва: „Вярата без дела е мъртва.“ (2:20); апостол Павел пък изрича: „Щом любов нямам..., ще бъда кимвал що звека.“ (1 Кор. 13:1). Трябва да се хармонират плът и духовност! Именно затова митичните божества слизат на Земята да вършат човешки неща: да засвидетелстват това, което Адам и Ева получават – бреговете на реката на еволюцията – знанието за добро и зло. Човек с основание би се попитал: „Що за богове са, щом такива дела вършат?“ Да, вършат! Митологичните богове просто показват как се върви в еволюцията. Трябва да търсим символа, защото те са свидетели на една религия на символите (от която Индия още не се е освободила независимо мъдростите си).

Човекът в религиите! Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение, а улицата вика: „Богохулник! Разпни Го!“ Същността на Кръста не е в това, че нямало дърво, на което Иисус да бъде разпнат, както казват някои „мъдреци“ (дърво за Иисус винаги ще бъде намерено, за Христос – никога!), а в двубоя между Христос и Иисус, между Дух и материя – в този велик символ е тайната, която донася Синът Божий и Синът Човечески. Христовата религия даде Царство небесно, храм, в който се освободи духовната щедрост на Светия Дух! Така Духът става реална сила в Триединството, а не в пророческата наука и действия на юдейската религия. Сега Той не е осенение, а същина на всеки, приел християнството в Триединството му. Иудеите приемат нещата в пасивен порядък – коленичене и жертвопринасяне на кръвни жертви в служение на небето, а Христос издига нов бряг: „Милост искам, а не жертва.“ (Матей 9:13). Така унищожава една стена на плача (Не жертви!) и извежда човека от една стара религия, за да го въведе в нов храм. Християнството като идеология обаче минава през сянката на древногръцката философска мисъл (Аристотел се налага над Платон в християнска Европа). Концепцията за Троица Единосъщна, която е метафизичната сърцевина на религията ни, нито философите, нито големите вдъхновени писатели успяват да изнесат. Тя си остава само в букварите на християнството, в изповеданията на монасите и в един малък кръг през средновековието на няколко добри есеисти в тази област. По-късно една философска група от руски емигранти се опълчва срещу комунистическото безбожие и се опитва да я изведе, но същността на християнството си остава неяден хляб!

За съжаление на човек са сложени тежки вериги – хомотът на грехопадението, „Убий желанията!“, „Убий тялото“ и пр. Щом си на 70 години, казват стоиците, убий тялото. Но какво от това, по закона за прераждането човек пак ще се роди! Другаде трябва да се извърши победата – там, на Кръста, между Духа и материята. Защото Духът е създал човек и като материя и няма да го унищожи. А човек ще трябва да вибрира в Неговата енергия, за да има хармония, мир.

Ето защо се яде тотемът – за да се трансформира тотемното животно в божествена енергия. А каква съвършена сублимация извършва Христос: Този хляб е Моето тяло – Аз съм вашият утрешен „тотем“; Това вино е Моята кръв – един нов завет. Това е човекът – от тотема-животно до жертвата, която Буда много характерно изразява: Няма защо да принасям животни в жертва – дивото животно в мен давам в жертва. Христос обаче не жертва диви животни (а само петстотин години ги делят), Той дава идеята за най-съвършената жертва – човека! (Траките и прабългарите имат един много интересен обичай – гениалният трябва да умре, за да отиде на Небето да работи за света на Земята – човекът с прозрение и дарение няма защо да се пилее, той трябва да работи горе за света тук.)

Това трябва да разберем, за да изведем образа на човека – от еволюцията му в религиите до съвършеното му единство с Отец. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен! И тогава няма да упрекваме онези първопещерници, които са яли тотема, за да бъдат вечни – за тях той е бил толкова божествен, колкото сега за нас е Бог Отец! Това е била тяхната религия, но човек надраства всичко. Така че не бива и една обидна дума да изроним за предшествениците си. Имали са проницание, щом са устояли до века на христолюбието, до деня на Мъдростта, която е живот! И тогава защо тотемът животно да не бъде божество; защо едно астрономическо тяло, чийто енергии влизат в пулсацията на развитието, да не бъде и лъч в съдбата на човека?!

Така човек се изгражда – сред божества, които неговата енергия може да понесе и неговата мисъл може да създава. Но време е да бъде свободен от минотаврите; време е половата енергия чрез ларинкса да сложи едно двойно „а“ (както на Авраам), за да създаде друга вибрация и друго повеление на името му; време е да се намери помирение между схващанията на Платон и Аристотел. Огънят в триъгълника ще е знакът на човеците, на прометеевците; а змията е мъдростта, която ще ни освободи. Още Христос казва: Бъдете мъдри като змията и кротки като гълъба! Може ли човек да бъде и кротък, и мъдър? Може и трябва! Това е идеята на Христос за целокупността, това е знакът на бъдната мъдрост. Затова казвам, че е по-добре да си капка в океана (а океанът от капки се състои), отколкото капка на личното си цвете, която и най-малкият вятър на себичност или на чужда завист ще събори!

Нравствената измеримост – от канибала до Христос – е реалност и трябва да я разберем! Човекът е непослушно, но не и лошо дете на Отец, Който го праща да се труди и развива, а после го призовава в Своето жилище.

Човек има свободна воля да върши предопределение, но не и да извърши предназначение. Предназначението не е въпрос на ограничена, а на Божествена воля в човека. Затова Божествената воля може да надмогне кармичното предопределение, може да измести историческото битие, може да смени духовното служение. Тези, които са имали пробудността, знаят как всичко, което е било съществено за историческото им битие, се губи за миг. Божията помощ понякога идва и се осъществява без пълното осъзнаване на личната воля на човека. Това е предназначението – в разрез с предопределението. Личната воля – заради развитието – може да бъде принудена от Волята на Отец с предпоставката на предопределението да извърши едно деяние, което има законна последователност като действие от каузалността. Но в еволюцията, когато е включена вече човешката душевност, Божията помощ може да не се съобрази с причинността; Божията щедрост заради някакво голямо дело може да калцира, да заключи нужната възмездност. Защото личната воля е подчинена на Божията! (Апостол Павел не е ограничен във волята да върши свои деяния, но когато идва време да изпълни предназначението, получава просветлението: „Савле, Савле, що Ме гониш?“ (Деян. 9:4), и осъмва с отговорност да изпълни предназначението: От утробата на майка ти съм те избрал да бъдеш апостол сред езичниците. Така Савел става Павел!)

При пробива да се реализира една нова духовна вълна няма място да се вадят везни и да се претегля добро и зло. Една духовна вълна идва с порива на дарението за промяна. Христос казва: „Слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил!“ (Иоан 6:38); „Моят Отец досега работи, и Аз работя!“ (Иоан 5:17); „Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме пратил, и да извърша Неговото дело!“ (Иоан 4:34). Това е същественото – личната Му воля Го спира, връща Го, дори Го упреква, Той обаче върши това, което е на Отец Му, хармонизира се с Божията воля.

В същината на различните философски концепции относно образа на човека в религиите ще намерим повече човешко мислене, отколкото духовно прозрение. Не можем да се отречем от човешкото си, но не бива да оставаме само на това възглаве, когато имаме сън за богове. Не трябва да лишим своето божие от крилата за Бог, защото Той е, Който ще ни освободи от многото богове. Така чрез религиите човек върви към себепознание – ще познае себе си, за да познае и Бога. Свобода от страдание и идея за единство – това е утрешната пътека на свободния от модерния Декартов рационализъм и европейския платонизъм. Мъдростта е свобода заради Истината!

Боговете умират, остават да живее Бог!

 

[2] Мифы народов мира, Москва, 1987, т. 2, с. 351.

[3] Овидий, Метаморфози, НК, София, 1981, с. 5.

Още от броя
AXIS LIBRI (2/1996) Културата е обществена молитва. Culture is public prayer. Теологичните идеи еволюират и йерархират чов ... Проглас (2/1996) Културата не е рефлекс на мислене, а душевно развитие! Един народ възмъжава чрез култура и бран, макар че боговете имат само едно оръжие – Словото. Културата е обществена м ... България – дух и култура (2/1996) Културата е обществена молитва. Оръжието на боговете е само едно – словото. И право на боговете е да дадат словото, а основанието на миряните е да го направят живот, като възправ ... Човекът в религиите (продължение) (продължение) Теологичните идеи еволюират и йерархират човека. Клиширани религиозни познания забравят, че човекът, че теологичните идеи се развиват; пропускат, че и потоп е имало ... Върху Посланието - Агни Йога (2/1996) (Агни Йога) Учението не избягва живота. След Евангелията, Агни Йога зида другата страна на великия триъгълник от Посланието, която ни дава сигурността и трябва да сме благодар ... Розенкройцерство (битие) (битие) Логосът е един приложен Бог в живот, човекът – логос, осъществяващ се на Земята! Всички окултните учения имат един и същ корен, един Всемирен Отец; имат един и същ ... Лъчът на проницанието Лъчът на проницанието е мостикът на духовността! Всемирният Отец непреривно ни дарява със Своята благодат, но съществена е нашата готовност да приемем щедростта. Затова нека не упреква ...