Историята и културата са биография на човечеството!

Има едно вечно дихание на Всевишия, в чиито вибрации живеем. И в дните ни има надежда толкова, колкото сме приложили от Неговата любов; и светлина толкова, колкото сме сложили от Неговата мъдрост. Нека във волята Му да осъществяваме себе си, защото човечеството чрез Бога живее, а Бог чрез човека Се познава.

Езикът на Твореца в нашия свят на познание има едно трихрамие, един трикирий[1]: човечество, история, култура. С този език Той е писал за Всемира, а ние от Неговото писание познаваме себе си и създаваме биография на света – създаваме я чрез историята и културата.

Хилядолетията са чертали върху камък и папирус, но най-същественото е, че чертаят в нашето мирозрение, в нашия дневник на паметта – в ментала, астрала и физическото ни тяло. Дори върху едно дърво може да се намери историята на цял народ (и неслучайно някога дървото е било тотем); или върху един камък, оплоден чрез слово, може да се прочете не само това, което светкавицата на Саваот или жезълът на Зевс са оставили. Навсякъде някой нещо е драснал, но този, който разчита тайната и я съхранява повече от всяко дърво, по-трайно от всеки камък, е човекът – защото само той има право да бъде подобие Божие!

Няма по-устойчива природна даденост и по-велико творение от човека! Той съхранява Божествеността – чрез вложените в него Дух и душа – затова няма по-трайно нещо от него в цялата космичност. Камъкът може да бъде разрушен, дървото изгорено, листата наесен окапват и отнасят спомена (макар да оставят вибрация в утрешната пъпка), но човеците, променяйки своята пътека от раждане до гроб и от гроб до раждане, остават неразрушими – вечни като душевност и непроменими като божественост.

В сърцата им написах законите – изрича Господ – а този народ с устата си Ме хвали, но със сърцето си не Ме почита. Диханието е непобедимостта на човека! Умираме, но и се раждаме. Дали приемаме прераждането, или не, дали приемаме възкресението, или не, раждаме се поне като наследие на своите родители и създаваме история и култура.

Безспорно преди историята и културата е човечеството! Само човекът може да прави история – като съхранен Дух в събития, и от историята си да създава култура – като философски концепции, кристализация на идеи и канонизиране на известни нормативи в правила на живот (морални статути). Не всяко явление е събитие и не всяко събитие – история! И не всяко нещо, с което си служим в даден момент, представлява култура, дори и в историческата давност да е било откритие и да е създавало тогава културни предпоставки. С насмешка се казва в социалните доктрини: „Да хвърлим ралото на дядо Адам!“ Да, сега може, но преди хилядолетия можело ли е някой да хвърли ралото? Не, то е било провиденция и евристика – откритие, за да не ровим с ръцете си! Можем ли да отречем стана на Пенелопа? Сега имаме машини, но станът е тъкал ведно с душевната красота и изкуство, той е създавал и нещо друго, нещо много ценно – идеите на търпимостта, моралната устойчивост и семейната святост на жената в нейната героичност. Трябва да разглеждаме нещата в тяхната родилна болка, която всъщност е творчество.

• Историята отсява ценностите, които наричаме култура, а културата е създаденото от човека като израз на божествеността му.

Затова терминът „култура“, произхождащ от латинското „colo“, „cultus“, което значи и „почитам“, „тача“, трябва да се преведе с другото значение – „обработвам“ (оттам е „култивирам“). А обработва, култивира този, който носи съзнание и има рефлекс за ценност (разбира се, създавана от ръката – тя обработва нивата, за да даде насъщния хляб – но индуцирана от мисълта).

Така че културата не е само богопочитание, тя е и работа, която изгражда духовните ни вибрации в съответните нива. Колко много е трябвало да се обработва, за да се намери ритмичната група на мисълта, която ще създаде поетичност или ще води ръката, за да вибрира на света. Очите гледат, душата диктува, но ръката трябва да се научи да глиптира, да пише. (Ето защо писането идва много по-късно от устните предания на фолклора, който също е част от културата.)

Човек има възможността да обработва своите мисли, желания и тяло. Затова индийската йогическа система включва от първичната Хатха йога за физическото развитие през Карма йога на деятелността и Бхакти йога на молитвата до Агни йога – йогата на мисълта. Така че културата фактически е сила, с която градираме световете в нас, а оттам и вън от нас. Страниците на историята започваме да пишем в нашата душевност и в хилядолетията я изнасяме, усвояваме и йерархираме.

В еволюцията, през която минава душевността на човека, се започва с тотема и се завършва с онова единство, което само Христос можа да разкрие на света като споделена тайна между Бога и човека – Аз и Отец едно сме! Това е вътрешната култура.

Другата култура е външната – културата на очите, вследствие заповедта: Иди там долу и обработвай земята, за да се изградиш! Тази Божия повеля дойде след като човекът яде плода на знанието и Бог изрече: „Адам стана като един от Нас да познава добро и зло“ (Битие 3:22). Значи първият голям урок, който човекът научава, за да има история, е нравственото разделяне на принципи, създаващи развитие. А оттам-нататък с това знание той слиза на земята, за да осъществява култура, която се прави от ръката, но започва от очите. Културата на ръката – това е било ралото на Адам (макар че сега не можем да кажем, че то е култура), докато културата на очите е принципът да се усвоим във физическото поле. После идва културата на мисълта, а след това и на еволюиращия вече бог в човека. Затова казвам, че човекът е един бог в еволюция – Бог се разгръща в човека!

И така човек върви чрез провиденцията към едно откровение и в делотворство неговата мисъл и духовност търсят и култивират в живота история.

• Човекът е и паметта, и душата на историята.

Няма религия, която да не говори, че човекът е Божие дете. Дали Брама ще роди своята Сарасвати и от нея ще произлезе човекът, или Амон Ра (било в скръб или радост) ще отрони сълзи и те ще станат човеци – но човекът е Божие творение! Иначе има много теории, които доказват, че е едно биологично, а според Аристотел – и социално животно. Но преди теориите за биологичната и социална еволюция е налице теорията на теологията. Първичното в тази теория е Първоизворът на човека, творческата воля (макар и повелителна), която изрича: Да сътворим човека по образ Божий и по Божие подобие! Значи преди да разглеждаме човека като история, трябва да го осъзнаем като едно изключително сътворение, като идея на Висша воля, която създава цялата природа, изричайки „Да бъде Светлина!“, т.е. „Да бъде живот!“. Тя създава растенията, животните, създава живи души. В богосътворения влиза всичко, сътворено до момента, когато ще получи лично дихание. Другото е повеля на Твореца и еволюционната сила го развива, но за човека е отделено дихание, кодирана е великата тайна – подобието! От цялата планетна плът Бог създава образа и след това му влага подобието. Адам след като дълго време е само плът от планетата, с Диханието става човек.

Човекът като биологично същество не е отречен от Твореца, щом изрично е казано, че Бог „взе пръст“. Така е и в доктрината за сътворението в мохамеданството. В дуалистичната теория на зороастризма също се приема, че се взема пръст от единия бряг на реката, за да се сътвори човека, а от пръстта на другия бряг – огнения бик, който дава оплождащото семе.

Човекът е образ и подобие Божие, но разбира се, Бог не е като човека: Той нито може да бъде видян и показан, нито нарисуван. Творецът не може да бъде доказан, Той се живее! В едно Свое откровение на огледално търсене, когато може да се намери вътре във вибрацията на цялата Си космичност, Той казва на човека: „Ти си Мой образ и подобие Мое.“ Следователно вложена е една идея за коловоза, по който трябва да минем, за да можем да се видим в огледалото, дадено ни от Бог. Първо трябва да се усетим като Божий образ, който изминава цялата еволюция, за да се търсим като подобие, което трябва да ни дочака и да ни осъществява в път.

• Подобието е вложената загадка, кодираната божественост, която чрез еволюцията на образа ще стигне до своя Отец.

И така, човекът, който ще отбелязва и ще слага в паметта си, е сътворен от Онова, Което нито памет има, нито начало, нито край. В един от псалмите на Давид е казано: „Господи, що е човек, та го помниш, и син човечески та го спохождаш? Понизил си го малко нещо спроти Ангелите: със слава и чест си го увенчал; поставил си го владетел над делата на Твоите ръце; всичко си покорил под нозете му“ (Псалом 8:5-7). Виждаме пъпната връв на човека с Бога – спохожда го и го поставя владетел над делата Му. Човекът е религия на Бога (и оттук човекът има религия към Бога) – това е писано в аналите на нашата душа и никога не може да изчезне! Така би трябвало да се погледне: какво е човекът в съзнанието на неговия Творец. И в един върховен момент някой ще го познае – „Ессе Homo“, именно като Син Човечески, когото Бог спохожда и го натоварва с дела, които трябва да осъществи, за да чертае слово на историята и пътища на развитието.

Първата тайна, оставена на човека, е повелята да не яде от плода на знанието. Налице е конфликт между онова, което Отец е създал, и това, което човек трябва да изгради като история. Този конфликт, макар и според Светото Писание да създава на човечеството трагичната участ да влачи „първороден грях“, фактически ражда историята и културата – без този прецедент тях нямаше да ги има. Така че, когато Адам прави „нарушението“, той се събужда, съзнавайки отговорността за еволюция. Адам слага в съзнанието си за бъдещото човечество знанието, слага идеята за творчеството, което трябва да мине през паметта. Със знанието и неговото приложение човекът става изходно начало на своите дела – той прави развитие, култивира, гради история! Има ли Адам история в Рая?! Човекът не се нуждае само от житейска биография – животното също има биография, но не може да пише история! Историята и културата са биография на човечеството, йерархия, която му поставя Сътворителят. И трябва, когато ще отворим страница от историята, да се освободим от фактологията и да я погледнем като вибрация на висшата мисъл и на Духа!

Ето как ще дойде нашият свят, за да минаваме през седемте лъча – от царствеността до роба и от роба до царствеността. Човекът по същност е „царствен“ – като подобие, но минава „робството“ на инволюционността – като образ.

Инволюционност, еволюционност – в този цикъл се осъществяваме в хиляди свои живеения; вървим една пътека, в която създаваме събития. Милиони години е употребила еволюцията, за да направи хоризонталния гръбнак вертикален и да можем да приемаме ментални вълни. После във всяка коренна раса се изграждат и различните ни сетива. Така се създават предпоставки, създава се поле за работа, за да се прави история и култура. Затова чак в петата подкоренна раса на четвъртата коренна раса виждаме Адам, който има вече право да създава cultura animi[2] – духовна култура, култура на душата.

Различни са тезите за планетното ни поселничество и затова на историческите факти се гледа с различен окомер и диоптър; затова има многобройни философски концепции. Коя теория ще бъде изповядвана, е проблем на времето, на йерархията на възможностите, вложени в човека според коренната раса, с която е дошъл, с нейните поделения, както и с определеното, което дадена народност трябва да остави на света. Защото в цялост историята и еволюцията се осъществяват, но в този път има белези – особено тогава, когато една подкоренна раса трябва да стане утробна майка на онова, което ще изгради следващата коренна раса. Такъв е случаят с петата подкоренна раса на четвъртата раса, от която е взето едно духовно ядро с неговите физически наследници, за да мине през Шамбала, да се обучи в тази висша академия на знанията и да спази един закон, за който в Светото Писание е казано, че е нарушен – синовете божии започват да се женят за дъщерите човешки. (Не че е нямало и дъщери божии, напротив – точно те правят утробната защита на подкоренната раса, която трябва да стане майка на петата раса.) Безспорно е, че когато има отклонение, започва известен пад. Все пак общият пулс е един – малкият белязан кръг, с който трябва в една утроба да се отгледа бъдеще, и той е специфичното, даващо ново начало.

Избраната подкоренна раса се посвещава в знания и понася отговорности. И има едно задължение, за което при посветените в Египет изрично е казано – след като са готови, ги пращат на отговорно служение! Подкоренната раса с подготовката, с осенението си служи както за раждането на новите чеда на коренната раса, така и като носител на учение, което трябва да даде на другите.

В „Битие“ богоизбрани са семитите – именно те са тази придошла пета подкоренна раса на четвъртата раса. Тогава се заражда умът, който се съюзява с астрала (както плитката на прабългарите се сплита с орендата). Атлантите са живели повече в астралното, отколкото на физическото поле, и така се раждат хитрините, ражда се одисейщината. (За мен Одисей е символ на хитреца.) И умът е трябвало много да работи, за да се освободи от игрите на астрала, от неговите познания, за да слезем изцяло на земята и да освободим Адамово начало. Адам не е първият човек, а първата личност в расата на атлантите, където започват принципите на ума и моралните статути за добро и зло заради обратния процес – връщането на човечеството към Отец.

Само човекът има вероизповедание, защото само той има олтар. Никое животно не си е направило олтар, макар и на едно и също място да ходи да пие вода. То с жертвеност пази малките си и щом усети, че противник е дошъл, си намира и друг брод – но човекът заради храма си остава и се жертва! Когато Сципион Африкански Втори иска Картаген да се предаде и запалва храма на боговете, картагенската царица води своя син в пламъците със следните думи: „Този, който иска да бъде равен на боговете, трябва да умре с равна на боговете смърт!“ Влизат и изгарят! Това никое животно не може да направи (въпреки че пеликанът разкъсва гърдите си, за да храни рожбите си). По-нисшият свят има регистрация, има вегетация – това също е значителна заслуга в голямото море на развитието ни, но той няма история, няма духовна култура, защото не носи Диханието. В биологията, в цялата космичност е вложена духовност, но само човекът може да чете биографията на природата. Другото е рефлекс за съществуване, което Дарвин нарича стимул за създаване на еволюционни йерархии.

До Адамово време човекът също се е борил само за съществуване, но оттогава прави и история. Дали тя е история на насилието – като потреба за развитие, е проблем, който философията на историята ще разглежда. Тя трябва да каже до каква степен формулите за насилие отвътре навън и отвън навътре са създавали историческия човек. Защото много странно е, когато една война се води от двете страни с едно и също религиозно съзнание, с едни и същи молитви към Божеството – То да им подкрепи десницата, та да свият венци на победата. И в такъв случай кое стимулира? Само биологичното ли начало или именно тази cultura animi, която трябва да разгърне и да отдаде влага, въздух и слънце на семенцето, за да твори.

Творецът е оставил евристичното начало, творението Му да сътворява. И тук е проблемът със свободата на волята във всички философски доктрини: дали волята е индетерминирана, или детерминирана. Различните доктрини ще се разделят: едната – с идеята на ограничението в сътворението на „грешника“, а другата – със свободната воля, която позволява на човека да сгреши.

Адам със свободната си воля започва да осъществява историческо развитие, когато вече е могъл като своя Отец да дава дихание на корпуса, наречен човечество. И той е този, който има до себе си Ева – това „ребро“, значещо не само живот, но и втората половина на половата му диференциация. Тя ще дава потекло, тя ще роди Авраам, наречен баща на народите.

• Бог е дал на човека дихание, а човекът като творческа изява дава дихание на човечеството, за да прави то история и култура.

Както Отец в лицето на човека е вложил Себе Си, така в историята и културата човекът влага своя биографичен образ и духовната си сила. Разбира се, в историята Той ни води, защото „B начало беше Словото...“ (Иоан 1:1). Боговете нямат друго оръжие освен Словото и то дава живот, периодизация, история. Ето защо в идеята за човечеството тези, които са надникнали в периода преди началната вибрация на Диханието, говорят за коренни раси, където се изгражда Адам преди благоволението: Да сътворим човека по образ и подобие наше!

Френският поет Пол Валери под влияние на символизма ще каже: В началото беше измислицата, но това е заключение на нисшия ум. Измислица няма в идеята за Сътворението – Бог няма нужда от измислици. Той не Си измисля човека. Хилядолетната история е постлана от човеци – върховни или не, престъпни или благородни, но ги има! Измислица ли е Иисус Христос? За материалистическата философия – да, но каква измислица е, след като Синедрионът Го обявява за богохулник, защото твърди, че е единство с Отца Си; каква измислица е, че е разпнат и когато единият разбойник казва: Правиш се на голям, а не можеш нито нас да освободиш, нито Себе Си!, другият – смиреният го упреква: Млъкни, не виждаш ли, че Този е праведен и Го измъчват като нас, виновните (което вече е вътрешна будност на съзнанието – Духът пробива всяка материя!). Измислица ли е, че Мойсей изрича: Саваот драсна със Своята светкавица на каменни плочи десет заповеди. Кое е измислицата – десетте Божии заповеди лежат в законодателството на Европа! Били написани на камък... Да, защото тогава са считали камъка за най-трайното явление, а и досега се изграждат каменни паметници. Така че не може да е измислица и да бъде в хармонична цялост с онова, което Иоан казва: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Слово.“Човекът е Слово – Слово, Което е Бог; душата ни е страница, поведението наше – явленията.

Според доктрината на теолозите само провиденцията чрез историческия дух – било на личния човек, на обществото или на държавата, ще се манифестира в исторически факти, в които е вложена духовността, евристичността и нравствеността, създаващи облика на културата. Другата доктрина – на еволюционистите, твърди, че всичко е постъпателно развитие на материята. И докато теолозите разглеждат произхода на човека отгоре надолу, от Върховенството към крайното поле, до физическото му осъзнаване (това Адам демонстрира със срама си, когато вижда тялото си голо), то за еволюционистите той започва отдолу нагоре, от нисшето към висшето. Но въпреки разминаванията, никой не лишава човека от посвещението му!

Освен теологичната теория за Сътворението и природната теория на еволюционистите, по-модерното време роди и тезата на деизма: Бог е първопричина на света; Той сътворява човека, но оставя природата и обществото на собственото им развитие. В това твърдение има нещо, което може да се вземе предвид, защото културите извеждат стремежа ни към съвършенство независимо дали го съзнаваме, или не. Затова Сенека казва: Този, който иска да върви, съдбата го води, а който не иска, тя го влачи. Дали иска, или не, човекът има пиетет към Върховното. (Не говоря за покорност пред олтари – човечеството без олтари не е минавало и докато съществуваме, ще ги има – става въпрос за история и култура.)

Представител на християнската философия, Блажений Августин, казва, че автор на всичко е Бог, че Негов е планът за спасение на човешката душа в пътя към Царството Небесно. Ето как се слагат ограничения. Има религии, които не изповядват подобни тези, но това не значи, че техните верующи не пишат история. В епохата на политеизма има нещо повече даже от история – има героизъм. Всеки, който носи една провиденция, прави история независимо дали е християнин, или не. Когато Христос праща учениците Си: Идете по света и кръщавайте, не ги ограничава така, както доктрината на юдаизма проповядва – само за нашите. Затова Христос направи Учение, което милиони следват, а юдаизмът си остана затворен.

Когато една будност дойде в живот, ние трябва да я потърсим във вътрешното откровение на носителя на новите идеи – в това кога и как е отработвал светоглед, как са улягали пластовете за йерархия, каква е била историческата необходимост от съответната личност.

В прозрението на историята и в културите на човечеството трябва да се знае какво са дали и духовните учители, какъв белег са оставили те - макар че ученията им така се напрашават и обезобразяват понякога. Но така или иначе в улея на еволюцията влиза духовната сила на Учителя, изсипва се енергията на едно Учение и тя не изчезва, докато висшата мисловност не даде своя плод. Не обичаме още враговете си, въпреки че две хиляди години Духовната вълна на Любовта плиска човечеството. Но нали човек всяка сутрин и всяка вечер се мие и пак знае, че не е изчистил нито нощта, нито деня си. Важното е, че имаме възможност да се мием, че съществува тази Велика вълна с нейната лъчева сила – прощението. Христос казва на грешницата: И Аз ти прощавам, но повече не греши!Човечеството греши не защото нарушава закон, а понеже еволюира. И прощението вече се прилага, то премахва отмъщението – камъкът излиза вън от идеята да бъде убита прелюбодейката, отпада и кръвната дан. Сега законът не носи отмъщение, а правораздаване. Юздите са в ръцете на една богиня, която никой още не е сменил Темида. Няма правосъдна доктрина, която да не казва, че е темидина, т.е. че е с вързани очи, за да е безпристрастна. Разбира се, че има пристрастия, има и подкупи, но това са отделни явления – историческият път е от личното кръвно отмъщение до вързаните очи на Темида!

Всички системи на Учители, давали историческо време, пълно с тайни, са били изворно начало на културни идеи, образци на вдъхновение и постулати за морал и етика. А йерархията на човечеството е онова, което му е дал Учителят. (Християнството е учение за хилядолетията, а не това, което правят папи и патриарси.) Така че, когато ще съдим за човечеството, за историята и за културата, ще трябва неизмеримо да търсим и идеята за Учителите.

• Учителят е частица от провиденцията, Той е актът не на предопределението, а на предназначението за историческо развитие!

Колкото и разнообразно и богато да изглежда историческото поле, има една тънка нишка (каквато е нашата с астралния свят), по която протича провиденцията и се осъществява предопределението за историческа физиономия и предназначението за историческо развитие. Тогава историческата необходимост като обстоятелственост и провиденцията като пратеничество се конфронтират. Това е великата тайна.

Личността чрез провиденцията осъществява промяната на света! Единици творят историята, редиците на мнозинството осъществяват идеите. Колективната воля реализира като една психоза събития, които стават история. Походът за една война, мотивиран с някакви тенденции да бъдат защитени лична, социална или национална даденост, осъществява психоза и всеки, който е съставка в тази общност, е сътрудник в правенето на история. Ницше говори за „природна антикултурност“. Лесно е да се каже, че тълпата е антикултурна. Тълпата е необходима за проява на будността, защото как някой би изявил будност, ако няма на кого да я даде – на Божеството тя е достатъчна. Будността е за човечеството, на човечеството е нужен мащабният израз на поета или трагичната драматургия с прикования Прометей. А белязаните Учители идват със специална задача – да носят елемент на подкваса, но само един lactobacillus bulgaricus не би дал кисело мляко, ако не се сложи в прясно, което бацилът да преобрази.

Идеята за провиденцията е дадена във всички митологии, във всички доктрини. Отделен е въпросът кой какво място `и отрежда в живота. Движеща сила ли е или само теза за сляпа случайност, която извинява историка в незнанието му да обясни събитието. Обстоятелственият свят е много властен, студеният факт е натрапчиво налице, а историкът не може да направи лабораторна експертиза на минал факт. Как да върне събитието – с детайла от обстоятелствата на хилядолетията?! Затова някой ще каже, че времето носи забрава. Да, носи забрава, но за неща, които няма смисъл да бъдат помнени. А вътре у нас необходимостта да се връщаме към Този, Който ни е сътворил, е направила паметта ни устойчива. И това не е временна, не е малка потреба. Осъзнавана е различно, но с нея ще живеем до последното ни сливане.

Човек трябва да върви, човек трябва да еволюира, процесът не бива да спира. И тогава може да се постави въпросът кой прави историята: необходимостта на еволюцията, провиденцията на Висшето, Което си служи с еволюцията, или личната воля като потреба за динамика (защото има лична воля, която е пасивна).

Затова съществено е да определим каква история се прави: история на фактите, които обстоятелствата – външни или вътрешни – налагат, или история на провиденцията, която от йерархията на мисловността, на духовността и на волята опложда човека в пътеката на творчеството. Ето защо има и различни нива на култури.

• Всяка култура е пълният духовен израз както на съответната за историческото време идейност, така и на позволената воля на Отец да се осъществява страница от Неговото битие.

В такъв случай, когато тълмим един исторически факт – било в личното творчество, било в конфликта или социалното поведение, било в изграденото (в онази пирамида, материализирала идеята за безсмъртието, в онзи сфинкс, демонстрирал смълчаната мисъл и оверижената воля...) – ние ще видим Божествената провиденция, която сътвореният човек осъществява. Ако се качим още по-нагоре по стълбата на развитието ни, то ще стигнем до върховния момент да видим Човека. Диоген го търси посред бял ден с фенер, но не го намира в себе си, за да го очертае в другия. Само когато в другия видите себе си, тогава ще сте осъществили завета на Христос: Обичай врага си! – себе си не можеш да не обичаш! Когато човек намери единството в себе си, тогава ще го види и в другия; когато в другия намери единството, ще го види и в себе си! В Един елемент са всички валенции – Единството се съединява с всичко.

Бог не се търси вън, Той е в нас и трябва да го видим и в другия. Това до известна степен постига Пилат, защото той единствен между всички, изпълняващи волята на Цезаря и на Синедриона и решили да убият Иисус като бунтовник и богохулник, вижда човека. Пилат няма религиозното възпитание на юдеите и без да определи: „Това е вашият чакан Месия, Когото вие отхвърляте“, без да знае, че това е Синът Божий на вековете, има прозрение да характеризира какво е човекът.

Никой обаче още не е казал: „Ето Бога!“ Значи има още път! Пилат вижда съвършенството „човек“, но не и Единосъщността, усийното начало в Христос, за да изрече: „Ето вашия Бог.“ А той, римлянинът, има стотици богове, нарича своя Цезар бог, но не и Христос. Затова пита: Ти ли Си царят? – Ти казваш, но Моето царство не е от този свят, отговаря Христос.

Каква е тогава характеристиката за Христос като човек? Христос е битието на Бога в човека! Следователно човечеството създава история на провиденцията и историческите събития показват, че можем да бъдем господари над страданието, над себе си, над доктрините, които съществуват. Аз върша това, което върши Моят Отец – ето характеристика!

Друг е въпросът кои от страниците на историята трябва да разтълмим, за да знаем тайната. Безспорно най-напред ще е необходимо да разчетем личните си страници, на които е писало Божеството. В древността е казано: „Познай себе си и ще познаеш боговете!“, а Христос изрича: Дойдох за грешниците – да послужа, а не да Ми служат. Не жертви искам, а милост! Ето характеристики, страници, писани в душите ни, които трябва да разгърнем и да видим, какво през хилядолетията това перо на Всемирността е скриптирало върху нашата душевност. Животът като явление създава обстоятелствения свят, на чиито въздействия сме подложени, но и на когото и ние въздействаме. Човек не е само покорност, върху която се пише; той е и перо, което волята движи. И оттук е необходимостта от историчност като минало в лицето на културата, наречена наука, философия, религия, съставляваща личното ни богатство и принос в ценности как да живеем тогава, когато още сами нямаме своя ориентир.

В Средните векове Тома Кемпийски призовава: „Подражение на Христа!“ Тогава още са нямали прозрение да кажат: „Върви Пътя на Христос!“ Защо трябва да се подражава? Това е логика на ума, който още култивира, но не твори. Така е и с историята като наука.

• Трагедията на историята е, че търси само минало, а величието на религията – че търси бъдеще.

Човекът е повече от едно минало и макар че винаги ще има връзка с миналото, той никога няма да се откаже от бъдеще. А будността му оставя история и дава трапеза на културата.

Онзи, който не служи на други, работи още само за себе си, а този, който е написал своята страница, може да даде на другия урок и идея за себежертва. Затова казвам: По-добре капка в океана на Еволюцията, отколкото капка на личния ни цвят, откъдето и най-малкият вятър на страстта и всекидневието ще я събори. Така че когато една лична страница сме написали, ние можем да пожертваме от удобствата да бъдем умни, богати, просветлени, за да дадем ръка и на другите, които са част от общата мисъл и вибрация от океана на Вечното.

Човекът пише история първом върху страниците на личната си душа. Иначе би било много обидно за онзи, който не е оставил върху социалната история нито една драска, да бъде без лична история и така нихилиран в утрешния живот. А когато йерархията го доведе до социалността – в т. нар. тронни фамилии, ще носи отговорност. Но никой не може да се лиши от лична история; тя е, която го гради за бъдеще – каквото от живота той е сложил, такава оценка ще остане. Така че всеки от нас в душата си има история, преди тя да е върху външните му листи. И най-малката наша почтеност, с която сме протегнали ръка, всяка вибрация като мисъл, прозрение и откровение, е вписана в паметта на астралните, на Акашиевите анали – памет, свидетел и в най-радостните, и в най-трудните ни моменти. Всяка направена стъпка отеква във вековете и създава явления, които стават история, а извлечените тайни от явленията, могат да се квалифицират като концепции и закони. В един йерархически ред някой ще наплоди земята, друг ще се вгърне в едно благородство и ще извади рицарската си шпага за чест, трети ще облече смиреното расо и ще стане монах на изповеданието и ще моли своя Отец за благодат над отруденото и скърбящо човечество. Всеки слага някаква идея, за да създаде поне частица култура в общия път за исторически прогрес.

Първата историческа стъпка, която прави човекът, е свобода от идеята за стадо – с принципа на егоцентризма. От пещерата до трона, от тоягата до рицарския меч, от воина до монашеското расо той трябва да бъде егоцентрик, за да стане личност, която след това да служи и на човечеството!

• Човекът е и оръдие на Космичността, и самоуправляваща се духовност.

Той е оръдие до деня, когато със своята вложена божественост ще овладее природата. Не да я покори, а да я овладее, както трябва да овладее своите сили, вътрешната си тайна. Ако някога, когато Бог е прилагал идеята за Сътворението, само Той е знаел химическия състав на планетата, днес ученият също може да каже какви са съставките на малките биологични дадености, на онези човешки клетчици, които ни съставляват, за да потърсим тази планетна плът.

Върху това, което ръцете на Бога са сътворили – върху цялата природна даденост и изградената душевност, върху благодатно изсипания Дух, ние имаме право да работим. Нужно е било ралото на Адам, когато е започнал да овладява земята и с пот да си вади хляба. После му хрумва идеята да укроти вятъра, който безспорно и тъй на воля веещ, пак има своя принос, защото опложда. Тази стихия ни учи и на друго – когато умът ни направи улей, в него да пуснем струя за още нещо. Вятърът ни навя идеята да създадем тяга – ето овладяване, а не покоряване. Така започваме да управляваме всяка стихия: от дивия кон до дивата мисъл.

Човекът, бих казал, като еретик, е Адам и Ева – един благороден еретик. Казва му се: Няма да ядеш от плода на познанието!, а той проявява еретизъм, друга догма си изгражда – водачество. И виждаме вложената будност, която трябва да се даде на човечеството в големия двубой за йерархия на развитието. Иначе за кого Ахура Мазда води своята битка с Ариман? Заради човека. Бог има дължима дан към човека – създава му религия, култура, история, изпраща му будности, за да се усвоява и да Го прилага. Така че историята и културата са характеристика на човечеството.

(Следва)

Човечеството е онова, което дават Учителите!