Небесната летопис – идея за Сътворението!

Пътят, който е чертало Небето и е оставил диря върху Земята, е вървян от всички, но никой не го е изходил без Бог. Никой не е могъл да живее без Бог: нека да е каменен, нека да е дървен, нека да е тотем. Но без Бог не се живее! Да Го живеем така, както нашите души в блаженство чрез Мъдрост са Го потърсили!

Много е трудно да се прецени една велика тайна: кое е символ – животът или смъртта. Небесната летопис ни дава нещо много странно – една идея за Сътворението, демонстрирала своя храм изграден, в който след това внася човека. Предоставя го на неговото развитие и наистина с известна грижа му дава знание. Милиони години е работено докато материята получи памет за реакция, а след това очите да му дадат право да се отдели от стадото, за да може да се огледа. После в тази мироздайност създадена човекът да направи разлика между реалната присъственост и символното живеене. Затова поставих въпроса: животът ли е символ, смъртта ли е символ? Защото безспорно и утробата, и гробът са врати на живот. Чрез утробата на майката ние се раждаме да живеем тук, се легитимираме като жители на планетата. Но в същата тази планета осъществяваме още един феномен, феномена смърт, който в никакъв случай не е победил живота.

След смъртта живее ли се, какво се извършва и там има ли символи? Неразривността на живота и смъртта свидетелства за нещо, което наистина много трудно може да се реши. Смъртта е врата за едно отвъдно живеене, което за известни религии, за известни личности, а и за известни народи е неоспоримо. Особено за онези религиозни доктрини, които изповядват закона за прераждането. Тях никой не може да ги лиши от правото да имат своя социология и да говорят за битие в отвъдността, за няколко полета на живеене, които носим в нашата корпусност. Чрез утробата на планетата – това, което наричаме гроб, оплодителят смърт ни въвежда в друго живеене, в което започваме да се качваме, минавайки през различните седем полета (а ние казваме, че ни вземат живота!).

Кое е символът, кое е реалността?

• Има една реалност по-реална от реалността, това е Духът.

Но той се манифестира и тук, и там. И трябваше с отговорност, заземени да преживеем милиони години чрез символи, чрез реалности, чрез раждане на идеи.

Какво е символът? Казват – „условен знак, предаден в съкращение“. Никой от възпитаниците на Христовото учение когато види кръста, няма да каже, че е две дъски – знак на измъчването, на които е бил сложен Иисус като разпятие... Кръстът е символът на Учението, дадено от Христос. Затова и неговите последователи са го сложили в една реалност. Каква е тя? Не е въпросът само във вярата, въпросът е в реалното зрение. И всеки може да го попълни с една тайна. Тази реалност и този знак имат едно великолепно изработено от светите Отци верую, което е словесната символност на цялото християнско учение, дадено в един кръст. Кръстът става белег – човек да се прекръсти, когато ще извика духовността си, когато ще се докосне до пъпната си връв. Неслучайно човекът има своята пъпна връв с майка си в реалност и в същото време със Земята. Защото коя е неговата пъпна връв, когато трябва от Земята да отива другаде? Това е етерно-астралната му връзка Земя – Небе, майка – дете. И този двубой винаги ще продължава. Така че Иисус Христос има своята пъпна връв – човекът въобще има своята пъпна връв и тя е неговата пътека между реалност и символ.

Символите на народите като предмет на размисъл, на интерпретация и дори на гадание (което понякога е по-реално, отколкото пресметливото мислене), това аз наричам небесна летопис, едно непрекъснато кореспондиране с човека бог в развитие – осветен, но несъбуден. Защото освещението му идва от Създателя, от Сътворителя – Той му дава едно Дихание, с което му поставя идеята за богоподобието, но събуждането е вече негова воля, събуждането е неговото вечно търсене. Това търсене е на самия Бог у него, Който, тревожен (ако можем да кажем) заради Своето творение, вътре у него казва онази знаменита фраза в Сътворението (в книга Битие): Адаме, где си? Гласът на Вечния Бог в човека е, който пита – да се търсиш, да се намериш. Иначе много смешно изглежда, че Бог, един Вседържител, Който е всевиждащ и всезнаещ, не може да види къде са Адам и Ева. (Те в своята инволюция когато са слезли и яли ябълката на познанието, са се видели голи и са се скрили.) Адам е на своето място, но Бог в Адам го пита „где си, накъде тръгваш“. Ето неотрязаната пъпна връв на човека като космична даденост и човека като пътник на планетата. Небесната летопис е най-добрият свидетел за тази неразривност.

Пъпната връв е една от най-съществените дадености и една от безспорните ценности на неразделна делимост, която човекът изживява, когато трябва да бъде отделен от майката и когато трябва да бъде разделен неразделно от своя Сътворител. Колко съществена е потребата на отговорността и колко властна е идеята на разлъчването, за да се предостави на поселника на тази планета правото на бог в развитие! Сам или като цялост в Космичността, от която той никога няма да може да се откъса, защото цялата Космичност е самият той и той самият е цялата Космичност!

• Сборното човечество е един Бог и този Бог е едно събрано човечество!

Как обаче да се извърви пътят за едно цялостно, вътрешно познание? Трябвало е да се дават на човека знаци, да му се противопоставят „плочите на знанието“, трябвало е според събудената функционалност на даден орган да му се намери такова писмо, чрез което той да може да се ориентира в битие и в същото време да прочете тайни. С различни органи и тела той е трябвало да получава както информация, така и познание. Тогава логично е в една такава небесна кореспонденция, с оглед на йерархията на събудените познавателни органи и функции, да се яви и това, което можем да наречем „кореспонденция на символите“.

Ето как в символи, в йероглифност, в криптограма е направена образната усвоимост на едно знание – до буквата. А всеки ще си избере своята буква, която, безспорно, е и неговият символ. Всяко име е енергия, всяко име е един образ, в който тя е концентрирана; чрез нея работи онова, което в даден човек и според името се усвоява, съхранява, разпространява; чрез нея той се осъществява в този живот и ще вземе един или друг символ, за да си го сложи.

Така че човекът е трябвало да кореспондира със знанието и умът в една Трета коренна раса, макар и много трудно, започва да възприема онова, което едно ментално, едно причинно поле, една духовност дават. Той е трябвало като магнит да го привлича и да го слага в своя орган – мозъка, чрез което да намира ориентир в живота и да създава култура според своето ниво. Така са се раждали съответните духовни вълни на религиите и на културите. Така и едно голямо въображение в безспорност стои в планетната цялост и излязло из утробата на астрала създава това, което наричаме митология. Боговете на митологията вършат не чак толкова добри човешки дела. Преимуществено те имат знание, което черпят в самата непосредственост на едно астрално и на едно етерно поле, но нямат възможност да материализират в мисъл. Много малко работят с мисълта, а дават тайни, които са много големи.

Така символите са се определяли според йерархията на човешката будност и полето и тялото, с което се работи. Затова когато ще разглеждаме слезлите, усвоените, приложените в хилядолетия знаци – символи на познанието, ние ще трябва да знаем, че те в различните епохи с различна стойност на познавателност са имали своето място. Не те, не символите са се изменяли, а съдържанието се е изменяло с познавателността от вече събудения ум. А него чак в Четвъртата – Атлантската коренна раса ще го намерим. И може би това, което пълни страниците на различните символики, и записките, които са ни оставени в йероглифните писма, са от един такъв период – повече из света на Четвъртата коренна раса, света на Адам.

Всяка коренна раса със своето присъствие (две от тях – Първа и Втора, въобще не са се докосвали до физическата материя на нашата планета) има своите проекции и прави свои символни знаци. Но онова, което насити страниците на познанието на хората от Четвъртата коренна раса, е Адамовото време. И естествено тези символни знаци са се попълвали с една друга преценка. Когато идва Атлантската раса, пъпната връв на космичния човек с космичната даденост не е вече етерът или астралът, а менталът, мисловното поле. Тогава мисъл-формата като първи поглед на познанието създава пиктограмата, която улеснява йероглифа. А след това, когато се събудят и зрението, и слухът, ще се създаде и фонетичността. Но символните знаци са тези, с които са кореспондирали Небе и Земя, посветените помежду си; те са оставени знаци и за служение.

И ако ние наистина приемем неразривността на живота като битие, трябва да признаем, че идеята за Сътворението, в която имаме реалността – осъзнаваме го и го тълмим, е също така един символ. Кръгът, в който няма още нищо – , е идея, която не се е манифестирала и не се вижда нейната материална изява – това е Божественото единство. Но когато се сложи вътре точката – , според генезиса на Сътворението ние сме пред неизбежността, че започва едно плодоносие.

Човечеството трябва осезаемо да приеме един символ, за да може да се намери в олтар. И точно това прави Адам. Адам е изгонен от Рая, т.е. онази точка в кръга, когато ще трябва инволюционно да слезе, когато ще трябва да се облече в материя. Точката е яйцето, от което според някои религии ще се роди Лотосът, който ще роди човека... Тази потенциална даденост е една енергия, която е и потенциална цялост и чака своята динамичност, когато ще прореже хоризонталната линия – . За някои това е женското начало – Божествената и непорочна майка, за други е лентяйният ум – лентяен, защото още е несъбуден. Адам трябва да мине през хоризонталата, която е лентяещият интелект в човека. (Българинът страда от лентяещ ум, който е бил несъвместим с римовизантийската култура и етиката на Европа. Българинът е много първичен в духовността си, много интуитивен в усета си, а тази неподвижност, тази лентяйност на интелекта е трябвало да се оплоди.)

Енергията на точката се разпространява, прави своята хоризонтала – дели Небе и Земя: Когато се разделят твърд от твърд... (вж. Битие 1:7). Но ето че идва и вертикалът – , вселенският кръст. Разделя се тъмнина от светлина. Идва една нова идея, един оплодител, една голяма, наистина голяма битност в цялата култура и социология на човека!

Никога няма да споделя баналността на вековете. Те са имали основание, защото йерархията на познаването на света е била точно такава – символна, без да крие в себе си друго. Напротив – символът е носел, но йерархията на познанието не е позволявала да влезнат в тайните. А вижте какви ясни понятия са сложени за самия еволюционен генезис. Да бъде Светлина! Значи познанието е слизало в една жива реалност, ставало е плът в плътта и много основателно в Евангелието на Иоан се казва: Словото стана плът! В свещените книги независимо от някои разукраси и гирлянди, които са слагани за утеха на малокалибреното мислене, големите неща си остават големи.

Слизането на Духа не е само Земя и Небе, а е женско и мъжко начало; не е само грижа на еволюцията, а потреба за раждане и отработване на органи. Трябва да се изправи, трябва да бъде вертикален гръбнакът на човека, а не хоризонтален, за да може да се приемат информация и знания – иначе се получава само жизнеустояване. Това е, което разлъчва човечеството от царството на животните.

Ето белезите, с които символно посветените са давали на човека четмо и писмо. Имали са азбука за кореспонденция с Духа, с Божеството, с Вселенския кръст! Това е, когато човечеството е стигнало Третата коренна раса и е получило гръбначен стълб, в който започва да тече духовната енергия. Тя в края на краищата се концентрира там и чака после събуждане. Това е слизането на Адам. Защото в райската градина нищо не е правил – умът на човека в лентяйството. Разхожда се Адам, а Господ го търси. Ето голямата тайна, големият символ – Господ влиза в човека и го вика да си направи тялото, да си издигне първия олтар, олтара на търсенето на Бога. Излизането от ограничеността е вече в последното, материалното поле на човешкия дух.

И така, човечеството, достигнало до Третата коренна раса, се легитимира – имаме известни паметници, които са останали тук-там, за да ни свидетелстват, че тогава са знаели да си кореспондират. Защо? Защото са имали друг апарат за знание, непрепречената от никоя завеса пряка контактност.

Човекът в Четвъртата коренна раса продължава своята грамотност; той се ограмотява – Бог в човека се търси чрез грамотността на човека. Така му се дава знание и така той трябва да се освободи. Тогава без окръжност – , човекът ще слезе. Няма ограничението и той започва да овладява веществото. Тук кръстът е фалически и често се изобразява като тау – , или свастика – .

Сега казваме, че една окръжност е чиста като световната вечност. Тогава хората са знаели само, че тя е знак на познание, че не си вън и че не си безотговорен. Вътре си в една енергия, която стои в теб. И не си безотговорен по процеса на нейното събуждане и сътворението от нея – кореспонденцията, която ще си направиш в света. Ето голямата тайна! Вътре в човека е тази енергия – това е Кундалини. У нас е живият Бог! Кой го казва? Христос: Аз и Той сме едно и също! Вижте колко наясно са били по отношение на това, за което ние сега казваме: „Нарисува си детето едно кръгче...“ То не е нищо – ти си вътре в това кръгче и си отговорен по отношение неговата изява. Тази точка, тази задвижена енергия, е именно Кундалини, на който някои сега правят толкова много поклони, за да видят какво ще им даде. Когато се събуди, тя прави една хоризонтала и разделя – ето лентяещия ум. Но изведнъж след това от същата тази енергия идва вертикалът, който го опложда и той става активният ум. Ето оплодителя, великото начало – Вечният, Който слиза във вещество .

В Четвъртата раса вече идва идеята за победата. От този кръст в кръга, който Третата коренна раса има, до освобождението на кръста – със законите, с принципите, които придружават еволюцията в нейните отговорности. Законът за прераждането е налице, законът за кармата – също.

В Четвъртата именно коренна раса Адам ще се изобрази с олтара, ще си направи жертвоприношенията. Тау – , първият олтар; ето ви жертвеника, сложете каквото искате на него. Какво е жертвеникът? Не обременяване, както са го вършили и продължават да го вършат, а събудената потенциална енергия в действие, която започва да се търси нагоре. Събуденото начало на Боготърсенето: Бог се търси в човека, човекът търси Бога. И тогава се получава тази много странна формула в символите – формулата на тау. Тау е нещо, с което човекът се освобождава от ограничението на кръга, то е най-старият глиф на Трета коренна раса (преминал по-късно в Четвъртата), най-старият писмен знак, за който човечеството знае. Първото нещо, което човек като писмо отпраща на своя Сътворител, това е тау. То е и образ, и йероглиф, и свят знак, и интуицията на човечеството в неусвоена още мисловност, без завесата на ума – пряката кореспонденция, с която си е служило .

Това, което човекът можеше да направи на тази Земя, е да се потърси в Бога. Слизайки, облечен в плътта вече, той си издига олтар – олтар на служението! Първият олтар, с който човекът се изгражда, това е да направи молитва, да потърси себе си. Да потърси себе си чрез възпоменание, защото молитвата в началния му стадий е била само едно: Где си? – Тук съм, у Тебе съм, Господи; и Ти си у мене! Тази убеденост създава традиция и научава човека на признателност – да принася и да прави жертви. Тя е, която още е много валидна и е страшно потребна, но като традиция тежи. Човекът се надмогва, защото това е задачата на будния – да изходи пътя на пъпната връв на етерното битие, на астрала, да обслужи олтара на ума; да се видят разделени тъмнина от светлина и да се принесат жертви – да се развие, да се изгради Адам в процес на служение за път на съвършенство. Адам започва да се изгражда с принципите. Принципът на раждането го задължава в път на святост и му слага закони, които, ако наруши, ще трябва да се разплаща – законът за причино-следствието. Ето защо първото нещо, с което е подразнен умът, но с властността на желанието, за да се събуди идея за еволюция, това е плодът на знанието. Плодът на знанието, който е трябвало да се откъса от Дървото на познанието заради развитието. Ето защо са сложени принципите на доброто и злото.

Така символите са обслужвали човечеството и особено в първия им стадий са много по-верни и много по-близо до вътрешната същност, защото са неукрасени от ума, на който липсва интуицията. Духът има изчистен път, но душата още не е направила своя голям знак. Символът обаче започва да еволюира. И тогава ще се появи свастиката – , едно продължение на тау. Свастиката е една от най-големите тайни на движението, голямото движение, което можем да кажем, че идва от един Алеф, първата буква на буквите. Алеф, Аз, Аз... Бог вика в човека! Така в чисто белия кръг, където е неподвижността, където е идеята за пробуждане, има дремещи енергии. И тя, свастиката, трябва да е по посоката така, че енергията, която взима, да прави движението, а движението е най-същественото. То е събудената вече енергия в точката, то е най-старият знак за пътя на обожествяването, както тау е първият знак на писмеността в Четвъртата коренна раса. Символът на свастиката (която няма нищо общо с Хитлер) трябва да се приеме като една от големите, събудените тайни на човешкото битие в хилядолетията. Говори се, че този кръст е магичен. Но не е имало друга наука човечеството тогава, когато е познавало нещата в тяхната същност. Просто са знаели. Магия казва умът, който няма още прозрение. Това е движението и знакът никак не е магьоснически, нито престъпен! Сега казваме, че е магия, защото разсъждаваме. Но нека го приемем с нашите духовни очи и ще видим едно непосредствено, велико знание на душевността. Това е „perpetuum mobile“-то, защото събудената Кундалини ще го задвижи. Нека си го търсят отвън, нека си има слънчеви батерии, но в самата символика е дадена енергията, която ние носим и която не е още събудена.

И така, движението изменя кръгчето – бялото, неподвижното, вечността, божественото единство; идва пробуждането. Създава се вече четмо и писмо на душевностите, които безспорно са едно божествено единство, почнало да се разпложда. Бог винаги ще е единен в мнозинството Си и мнозинството винаги ще е единно в Бога. Затова човекът има астрал, ум, причинност – всичко това събрано у него.

Създава се и т. нар. пентаграма – , която считат за езотеричния знак на Кали Юга, а в същото време и за магьосничество. (Това не са петте континента, както някои твърдят, нито има нещо общо с петолъчката на Октомврийската революция.) Тя е много стар символен знак и много сакрален. Затова я наричат знак на човешкото магьосничество.

И така от тази окръжност, от този кръг с точката, от тази хоризонтала, от това тау до онзи безполов живот: само вертикала в кръга – , ето андрогина. Колко време и пространство е трябвало в пулсациите на Духа, за да се създаде ответното желание, за да се направи раздялата – Адам заспа, за да се отдели Ева, женското начало. Затова преди да е бил Танатос, е бил Хипнос, преди смъртта, е бил сънят. Колко големи закони е имало! И тогава ще дойде разделеното, дефинираният пол – ще дойде онова оплождане. Няма енергия по-фина от тази да възпроизвеждаш себе си. Възпроизвеждайки себе си, възпроизвеждаш Бог! Тази енергия е употребена върху материята, за да стане мозък, т.е. толкова чувствителна, че да може да приема света, защото тя и светът са едно и също.

С оглед на усвояването на кореспонденцията със заложените у нас енергии, човечеството е минало своите милиони години. И след безполовото начало знакът се изменя в египетското тау – . То е ключът на Нил и тайната на Египет – знакът анку или ану, който във всичките си времена носи и е символът на живота. Не живеене – емблема на живот. Защото е започнала еволюцията – търсеният Адам се намира пред своя олтар и започва да усвоява. На този Адамов олтар е сложена земята и този Адамов олтар е сложен на земята, за да може да се изгради едно битие .

Ето как това, което може да наречем сигнални знаци, или както казваме символи, е било едно много голямо знание. Разбира се, умът сега ги констатира, но нашата духовност ги е знаела, нашето възприемане, за да станат част от плътта ни е трябвало да си послужи с тях. Така са се раждали и религиите. Религиите не са баналности, нито магии, нито фокуси. Религиите са първите култури на събуждащото се човечество. Ще се яви знакът на триъгълника, който има връх нагоре – . Изправеният триъгълник (когато върхът е нагоре) е египетската емблема за божествеността. Нищо странно, имат го и индийците и означава Шива Създател; има го и обърнат – , което означава Шива Разрушител; има ги и двата вплетени един в друг – , получената шестоъгълност, което всъщност е съхранението, Шива Пазител. Триъгълникът, обърнат нагоре или надолу, е, който дава и началото – мъжкото или женското.

В школата на Питагор триъгълникът като формула и идея за мъдрост е бил преподаван. Явно е, че Питагор когато характеризира тази фигура, все още е нямало едно усвоено и приложено поведение на Христос в културата на човечеството, Възкресението го е нямало. Има акт на възкресение на отделни богове, но не като цяла доктрина: побеждавайки и одухотворявайки материята, да се прави Възкресение. Много по-късно, в християнството вече, триъгълникът е Троица Единосъщна. А като сложим вътре и окото, ще стане и Божествеността.

Сега с една прибавка много фина, много тънка избираме за Духовната вълна на Мъдростта символният знак да е триъгълникът. Намираме потвърждение в древността – добре, но било е въпрос на прозрение, на вътрешни тайни. Триъгълникът на Мъдростта, символът на Мъдростта, е изживеният вече двубой в Кръста. Защото Кръстът е двубоят, в който трябва да се надмогне бремето на материята. Когато Словото ще стане плът, а не плътта да дава основание да живее Слово. Откровението идва с ще се роди – и се ражда, но връщането е в това, че той – Духът, става плът!

В Триъгълника сложихме и другия символен знак, който вече е тайна на изходената култура на човечеството в символните знаци на познанието – идеята за прераждането чрез змията, която си сваля всяка година кожата. Триъгълникът на Мъдростта е с върха нагоре, следователно още трябва да се търси, още трябва тази внесена змия вътре да съблича кожата си, т.е. законът за прераждането е валиден.

Няма зло, има нееволюирало добро! Това сега не е само констатация, но е и една вътрешна борба в този Триъгълник. Интуицията отваря и окото на знанието за свобода от възможност някой да бъде излъган. Не е страшно, че е имало лъжа, страшно е, че е ставала за известни периоди изповядана истина! Идвало е време, разбира се, когато отново се е събличала змията и тя е падала. Но естествено в Триъгълника на Истината ще се създаде целостта на живеенето. Така в този триъгълник с връх надолу – Триъгълника на духовното, имаме идеята на бъдещето и няма да го избегнем в еволюцията. Както имаме Триъгълника на Мъдростта, така ще изживеем и Триъгълника на Истината, който няма да има змията на прераждането, а знание, което е пряко, без нужда от доказателства и от проницание.

Христос каза „Царството Небесно“, слезе в Адиса, взе човечеството и го изведе горе. Но Той поднесе мисълта, че Царството Божие е у човека. Така че ние с обърнатия надолу триъгълник трябва да направим Царството небесно Царство земно. Когато това единство е постигнато, този връх ще е вече освободен от насилието, от еволюцията. Така че Триъгълникът на Истината е идея за свобода.

Естествено е едно глиптиране на Триъгълника на Мъдростта в душевността на човека да създаде това, за което казваме Бог, или Богиня на Истината. Тя не може да има образ такъв, какъвто създадоха митологиите, защото те са плод на въображението и на четвъртото измерение. Образът на Триъгълника на Истината в неговата изобразеност външна не е въпрос на измерение четвърто, даже на измерение пето. Причинният свят, който е шестото измерение, ще освободи материалната образност на символа, но не може да ни освободи от вътрешното зрение. Така че образът на Триъгълника в Истината ще бъде проблем на вътрешно зрение и йерархия. Той може да бъде дотолкова общовалиден, доколкото едно ниво на човечеството може да го възприеме. Иначе ще си остане вътрешна тайна. Боговете са имали образи, защото човечеството не е имало вътрешно зрение – затова са и символи.

Когато няма да има символи, ще има Живот! Няма защо да се внушава на някого потребата за усвояване на знание, след като той го носи като непосредственост. Няма да има нито догми, нито формули, нито пък нормативи за нравствено поведение. Защото една таблица на съдбата, каквато имат акадите, или Десетте Божи заповеди са потреби на Духовната вълна на Правдата, когато нравствените правила явно се нарушават и трябва човек да се коригира. Христос от много неща опази, за да може да създаде свобода на изява на вътрешното зрение.

Колко хилядолетия преди това хората са кореспондирали със знанието! Безспорно че мнозинството не е знаело, но посветените са кореспондирали и тогава, когато не е имало школи; и когато не е имало училища, те са знаели. Затова и после, когато паметта слага завеса пред прозрението, в човешката история ще намерим йероглифността, криптограмите, ако щете и олтарни моления. Така се създавала азбуката, която не е фонетична, а е пиктографна – образна. Защо? Казвал съм, че милиони години е трябвало да се работи върху ларинкса, върху мозъчното вещество, за да приема нюанса или вибрацията на Духа. Не да ражда, а да приема. Човекът е правил своята кореспонденция чрез тези пиктограми преди да дойде фонетиката или преди да са сложени в действие събудените вложени идеи за не само образ Божий, но и подобие.

• Идеята за богоподобието е събуждането – бавното, но вярното събуждане в идеята за знание.

Някой ще си напише едно триъгълниче, ще застане пред него, друг ще си направи кръст, трети ще изобрази тау, четвърти – квадрат. Квадратът е израз на света – една обобщеност, една емблема на света и природата, той е светското начало, четворката. Четворката е една особена тайна. Тя е знакът на Хермес. А кой беше Хермес? Кореспондентът на боговете. Махнете лявата страна на четворката и вие ще получите кръста с разделянето, световния кръст. Така ще се яви еволюцията на кръста. И няма никакво основание да се храни съмнение, че тази четворка на Хермес ще стане бъдещият кръст на Христос. Този кръст представлява и самият човек. Но идея за разпятие – съвършено невярно! А толкова мъчително се изживява от изповедниците измъчването на Христос, голготската пътека на страданието. Не! Това е низата от еволюционната даденост, с която човекът (а той е представител на Духа и в същото време е носител на материята) води голямата битва. Това е Кръстът – двубоят между Дух и материя.

И тук е величието на Христовото учение – когато Христос демонстрира одухотворяване на материята, за да покаже, че може да няма гробница за човека. А е поднесено според философията на очите, че тялото му е гробница. Христос даде тайната – влезе в гробницата и възкръсна, за да каже, че материята може да се одухотворява. И тя е одухотворена, когато Той демонстрира точно това Хермесово начало – цялата богосътворителност.

Не мога да си представя и другата идея – че човекът е пръст, макар и в Библията да пише, че тялото се връщало пръст, а Духът си отивал при Отца. Човек връща една клетъчна система, която го е обслужвала в продължение на години. Пръст ли връща или живот?! Тогава можем да кажем колко живителна е планетата и да разберем символите. Ето защо в средата на кръста ще напишат „NIKA“ – победа, „Иисус Христос Ника“! Защо тези тайни не са видени!

В християнството има един друг кръст с пресичане в средата – , който е бранител и кръст на Живота. В същото време той съхранява и спира диференциацията на двете начала – мъжко и женско. Ще намерим и хиксовия кръст – , който някои народи употребяват – кръстът на обединението. И разбира се, кръстът с хоризонталата горе – , който наричаме борбата между Дух и материя. Но в сърцевината, в точката на пресичане на всеки кръст, е събрана енергията.

Цялата еволюция, цялата култура на човечеството е била символи на числа, символи на животни, на цветове... И всичко това в един двубой: добро и зло. Еволюция – живот и смърт, кръстове, триъгълници... Разбира се, след това човечеството към всичко си слага гирлянди, слага си украси. И от най-обикновения кръст на нашето християнство вие ще намерите стотици видове. Един копски кръст например е с четири гвоздея. Това е, когато познанието на ума е приело вече решението на едно космично явление и в него като характеристика ще си сложи разукраса. Колкото по-изчистен можеха да го пазят, толкова повече щяха да прозрат, че се касае именно за двубой между Дух и материя. И тогава ще се разберат някои от тайните, които ни са оставени. И че е несъвместимо да бъде наричан „кръст на мъчението“, и не е време да бъде наричан само голготски кръст, а Кръст на Божествеността. Колко далече са... И вижте как остана човечеството в една илюзорност, защото Римската империя го е употребявала като разпятие, като унижение, като уред на наказанието. Но кой е имал прозрението освен Христос!

Кришна, Хермес, Христос! Четворката на Хермес става кръст на Христос, Кръстът става Христос. Това е знанието, което трябваше отдавна човечеството да има, а то продължава да прави интерпретации на кръстовете. Неща, с които еволюцията просто се е забавила. Вместо да се дойде до центризма, с който великата тайна на Христос да бъде казана, обличат го в дрехи, защото трябва да се усвои. И след това вече, след толкова много образност, след толкова много пиктограми, след толкова много йероглифност, най-после ще дойде фонетичността, изговорността – затова в християнството имаме тайната, че Словото стана плът, словото не само като Божествен дух, но и като изказ. Стана плът! Защо? Трябва да се оправдаят всички тези белези. Христос е знаел, че ще Го нашарят след това. Сложиха на кръста Му една роза и стана розенкройцерски, сложиха му какво ли не... Но от всичката тази образност, от всичките тези кръстове, все пак неоспоримо остана двубоят между Дух и материя. Този Кръст е Христовият!

Безспорно чрез подобен род знания, наречени „символи“ или „символики“, започва пряката кореспонденция с предметния свят, който ще трябва да бъде усвоен не само от отделната личност, но и да стане социално знание. А как ще стане социално знание, освен като на тези предмети им дадете съответния символен знак!

Динамичността, с която трябва да върви светът, е създала в науката астрономическите знаци. И ето – същият този кръг с една точка не е само генетичното начало на светораждането, а е и Слънцето. Египетското тау ще премине във Венериния знак – ; върху кръга сложен кръстът – , ето ви вече символа на Земята.

Цялата система на астрономията почива на символи – еди кое си съзвездие, еди коя си планета... Символи в астрологията, символи в ботаниката, символи в химията. Пише се един знак – Na (натрий), или Са (калций), или Н (водород). Така кореспондира културата на човечеството с хилядолетия. И можете ли да си представите как се е напластявало както в личната душевност на този, който води и дава, така и в социалната цялост знание след знание! И какво отражение на знанието! Ще изобразяват Луната като сърп. Защо? Защото са видели, че тя се „разпада“ и „възстановява“.

Големите процеси са били изразявани със символи. А какво е Луната? Въображението на човека. Дали това въображение не е родило нейния разпад и нейното възстановяване? Или те са по-реални от въображението на човека? Дали този, който и живее, и умира, има участие? За мен човекът е космична цялост и той не се къса от нито един феномен на природата. Защото онова, което е отбелязано за Космичния човек, този миров Пуруша знае. В такъв случай можем ли да го лишим от състав в действие? Не можем. Но това е едно бъдеще или, както казах, неотрязана пъпната връв на човека с Всемира. Дадено му е право на едно поселище на тази планета с отрязване от майката. Да, но имаме ли Мирови майки? Имаме. Някой отряза ли тяхната пъпна връв от космичната даденост?! Извърши ли се обредът? Дори Иисус занасят, за да Го обрежат, защото на осмия ден трябва да бъде кръстен като евреин...

Имаме знаци – цялата същност на човека е поета, прецедена, кристализирала в четирите елемента. Ето холерика – пак един триъгълник нагоре. (Много пъти ще го срещаме в различни знания. Аз наистина се чудя как са ги различавали, но определено са имали усет.) Същият този триъгълник – , е един от елементите – огънят. А ако ние сега правим символ на огън, сигурно ще направим огнище. Но те са направили триъгълник, защото от земята към Небето се върви. И пламъкът е така – идея да се търси, а не идея да се инволюира. На този триъгълник, ако му сложите една „лъжичка“ – , така пресечен, това е елементът въздух. Въздух – топъл, влажен, но в същото време и вид характер – сангвиникът. Ако триъгълникът е обърнат надолу – , това е вода. Тече водолеят. Водата е флегматичният човек. Колкото и да е бързотечна, тя не е като въздуха и не е като огъня. Човекът-вода е флегматичен, човекът-огън е холеричен, човекът-въздух е сангвиничен. Ако на обърнатия триъгълник му сложим същата „лъжичка“ – , той става земя: сух, твърд – тип меланхоличен. Това е класическата форма за характерите – флегматичният, сангвиничният, холеричният, меланхоличният. (Древна Гърция ги остави, не дотам модерна Франция ги прекопира!)

Такъв вид знания са били първото посвещение, с което човекът живее, кореспондира и се съхранява. Тогава има ли нещо чудно, че първите народи са толкова вещи в онова, което, разбира се, обидно науката ще нарече гадания, магии. Никакви гадания няма и никакви магии – просто има читанка, небесна читанка! Как да я усвои един човек, който няма още събуден ум и памет?! Остава му символният знак и след това, когато умът започва своите констатации и своя доктрина за познание, те му служат като символи, с които решава съдби. Затова когато се говори за една астрология, ние не можем да я наречем квазинаука. Стига някой да може да се върне в знанията тогава, когато са я изучавали първите хора, ще види какво голямо знание крие.

Така всеки си е намирал, както се казва, своята тайна. Същото се е касаело за астрономическите и астрологическите знаци. Защо астрономията е най-старата наука? Защото тя е осезаемото писмо, чрез което се усвоява – чрез слух, чрез зрение. Защо се говори за музика на сферите, за музиката на седемте сфери в космичния свят? Защото по-лесно се е схващала, отколкото сега с ума.

Тези хора са виждали някакво бъдеще – не, те просто са го знаели, понеже такава е логиката на тези тела – небесни, земни, полуземни. Вие не можете без едно дърво, защото то е при вас; не можете без една канара и от нея няма начин да не потече вода, щом я докосне жезълът. Голямата битка – ето свастиката – голямата битка винаги ще се води!

Съответните народи са си слагали някои свои различия. Защото същият този кръг, в който можете да намерите кръста, има различни тайни. За някои това е кръстът на Вотан (немският стар бог), а за други – слънчевият кръст.

Така хиляди години човечеството е кореспондирало, а разширявайки своя обем на познавателност, то си изготвя безспорно все повече и все повече знаци за тълмежа на тайната за Божествените откровения и създаване на свещеност. Така ще се дойде и до руническото писмо, руните на готите. Техните знаци, взети от курсивното писмо на гърци и римляни, се използват и даже се допълват чак до XVII век. И тогава няма защо да се учудваме, че нашият свещен Златен век на книжнина, а и предшестващото битие на българите са пълни с рунически знаци.

Ние сме единствените в света, които имаме не петолъчна звезда, която е магическа сила, не шестолъчната звезда на Соломон, а една розета седмолъчна. Единствени в света със седмолъчна звезда и тя е влязла и в азбуката като буквата Ж, която в цифреност изразява седем. Ж силно наподобява и знака на Умая, която не е богиня, но е космичната същност в тангризма. Умая, това е майката земя.

Ние имаме и четиринадесет лъчева розета. Българинът е работел с числото седем – ето защо имаме и седмочисленици. Никоя друга църква няма седмочисленици. Двама от тях не са идвали тук, но са признати всичките седем. Числото седем е било нещо като магичен знак в битието на българския народ.

Седем сфери, седем лъча... Ние сме имали своя символика и затова Танг Ра е толкова устойчив. Ж () е символът на нашите древни българи, знак на Бога и знак за огън (единствен пак в света). Така че Азът на българите ще си остане една идея за свобода от обременяване от богове. Затова навярно ние имаме най-наситения и най-пъстрия обичаен празник с много обреди. Имаме чудни легенди и животворни полусветове на самодиви, саламандри, русалки, за които говори и една великолепна поема на Кирил Христов, озаглавена „Русалка“.

И така, под знака на Алеф, това вертикално и хоризонтално пресичане с две отсечки надолу – , от което безспорно започва и нашата психология, ние слагаме бъдещето на своята азбука. Много спорен ще остане за мен въпросът дали наистина глаголическата азбука, която братята Кирил и Методий оставят, е окултна тайна, след като толкова много се е знаело (не само сега), след като Алефът на евреите е съществувал. Дали опростяването на азбуката ни от глаголическа в кирилица не е изхабяване на известни окултни сили – аз винаги ще се противопоставям на тази теза. Сега отново се шири едно прабългарско идеологическо течение. Вижте, възхвалата е хубаво нещо, когато е с мярка. Ние имаме достатъчно добродетели, показани в реалната ни история, за да нямаме нужда от лустро. Имаме вложен ген като вероизповедна тайна от Танг Ра още с така наречената оренда. Разбира се, социалното приложение на едно религиозно съзнание може да бъде понякога унижавано или пък изопачавано. Това е логично. Съображенията не всякога са достатъчно добродетелни, но историческата потреба е налагала тяхното действие, въпреки че това може да оскърби един национален дух. Така че когато искаме да се възхвалим с нещо, ние имаме достатъчно много!

Естествено, символни знаци има в цялото християнство, образно отпечатани в разукрасата, в приложението на дрехата. Те, съзнати от нашата символност, са слагани като инсигниум, т.е. давани за величие. Когато видите в дрехата на един патриарх съответните знаци начертани, вие ще знаете, че с тях се е отразила една културна или духовна ценност. Ето защо прабългарите са имали за символен знак и орела, който е израз на вечния стремеж на духа. Нямаме Феникса, но имаме орела! Орелът е първото знаме на прабългарите ведно с конската опашка. Орелът, който е част от голямото въображение, стои както на жезъла на Зевс, така и върху нашите жезли. Той е не само въображение, той е и една реалност. И в индийската митология, когато става Сътворението и голямата битка, за да направят великото питие – сомата на безсмъртието, именно тази сома е занесена от орел на боговете .

Така с нищо реалната ни история не е била лишена от величие, каквото другите са имали. Някои неща са дори много по-ценни, ако трябва да ги разтълмяме поотделно. Ние имаме лъка (с лък Зевс изстрелва стрелата, за да оплоди океана и от него да се събере пяната, от която прави Афродита), един лък има българинът, който винаги безшумно носи и с него побеждава света, защото в лъка е дъгата. Българинът има своя воля. Ценното в еволюцията на българската символична култура е в приложна лична воля с достатъчно изобилие и с достатъчно прозрение като дарение на орендата – нещо, което другите религии нямат! Да ви е казано преди хилядолетия, че в собствената си корпусност носите божествената енергия? Вие не я чакате като послание, вие не я чакате като гълъб да кацне над вас, сами трябва да си я събудите, да я извикате на живот. Това е голямата тайна на българската култура – орендата е вътре у нас. Трябва да се извика! Тя не е благоволение, а е път на съвършенство. Това е, което можем да признаем на този народ. Не е въпросът само наистина ли има богобелязани народи в йерархията на духовните и културни раси. Знае се как идват и защо – по силата на йерархията на известни, както се казва в Библията, колена (дванадесетте колена на Иаков). Съществуват в битието, трябва да бъдат извикани!

Конската опашка и главата на хана са местата, където е съхранена орендата. Така че всяка свобода от кармична обремененост може да стане с това, което казвам – динамиката на коня и идеите за държава и земя. Така ние ще дойдем безспорно до онова, което всеки народ е търсил в идеята на своето изнасяне във висините. Динамиката на коня! (Неслучайно има кон с крила, т. нар. Пегас.) При прабългарите, ако някой си позволи да убие кон, се наказва със смърт. Колко святост!

А Византия ще бъде смутена с векове и ще иска да забие своята ромфея в медното гумно на българската духовност и националност. Медното гумно не е само калайдисан съд – то е идеология. И затова Византия е изживявала постоянна криза как да унищожи духовното огнище на този народ. Медното гумно е символ! Символ, който е пълен със същности. Както сфинксът не е мълчаливият над седемдесет метра дълъг камък, а е смълчаната воля и чакащата мисъл. Това е, което направи египетската философия: за едно малко човеченце там от 170 сантиметра – 147 метра пирамида, за да го сложи вътре. За какво? За да може утре да му каже: „Озирис, ти възкръсна!“

• Идея за възкресението, идея за победа над материята – това е голямата същност на символите!

Символи, разбира се, има във всички религии. Тази небесна летопис е проблем на еволюция. Ето защо ще го има и другия кон – кентавъра, който преди всичко е човек, чието тяло все още е тяло на кон. Ще има обаче и минотавър, който е бик като глава и човек като тяло. Освободителят Тезей е идея за героичността – не е проблем за награди. Героичността е проблем за свобода! Затова Тезей ще отиде да убие минотавъра, за да освободи Атина да не плаща данък седем девици и седем младежи. Големият двубой е символ. Тризъбецът на Посейдон е това, което после наричаме големия жезъл – с него Моисей ще удари канарата и тя ще даде вода. Но Атина Палада, която ще иска да освободи своята земя Атика, ще направи жест на противодействие и нейното копие ще се забие в земята, за да излезе едно ново величие; там ще израсне маслиново дърво, знак на победителя и мира. Какво ще донесе гълъбът на Ной – маслинено клонче. Ето как са се раждали символите. (Сега плетат някакви венци за награди...)

Гарванът, за който Ботев ще каже: „и ти, птицо проклета“, изразява носителя. Той е формула на четвъртото посвещение. Гарванът е, който носи храна на пророк Илия. Паунът е символ на безсмъртието, а лебедът е птица на Аполон и символ на поетичността. Пеликанът обаче е птицата, която символизира жертвата на Христос. Това е единствената птица, която си разкъсва гръдта – когато са застрашени неговите пиленца от глад, той разкъсва своята гръд и ги нахранва. Счита се за символ на служението, символ на Възкресението, на смелостта, на царствеността. Разкъсваш своята гръд, за да нахраниш чедата си! И християнството го е взело за свой голям символ на Христос, защото Той се разкъса, за да нахрани човечеството.

Така за всички птици все има по нещичко; за цветята – също; за онзи меч, на който българите са давали клетва – също. Мечът и сабята са символи на правосъдието (както ние и досега приемаме везната с вързаните очи на Темида за символ на правосъдната истина). Лъкът е считан за един от йероглифите на живота. (Виждаме го в Откровението на Иоана в ездача на белия кон, който побеждава.) Ключът пък е символ на притежанието – затова се дава на Петър правото да притежава небесата за добро и зло.

Хилядолетия човечеството е усвоявало и разчитало тайните на боговете, за да създаде това, което наричаме знание. Тогава какво да правят Адам и Ева – защо да не ядат ябълката на знанието? Те бяха улеснени, защото с ябълката на знанието си направиха тау-то и знаеха, че има още едно дърво, Дървото на Живота, на безсмъртието. То там ги чака – в тях. Но има още едно дърво, Дървото на Мъдростта.

Ето колко цялостен е този лабиринт, от който ако нямате Ариаднината нишка, няма да може да излезете. А всъщност намери се нишка и пак се излезе; Дедал пък си направи криле и взе сина си; някой роди вълшебно килимче... Икар ще си залепи с восък крила и ще върви към Слънцето – човекът винаги има един устрем за слънце.

Идеята да си направите крила е именно утрешната стъпка, новият символ, който е реалност в материята, но още не е реалност в духа ни – да летим. Не да си направим дървени крила, не метални, не най-различни ракети – не, сами да отиваме! Ще стане ли? Да, безспорно. Защото е вложено, а и пиктограмите, разчитани, ни го показват. А Икар трябваше да падне, това си е другата страна на въпроса. Човечеството не е падало, а се е развивало!

Лабиринт – може ли някой да го направи? Може, разбира се, защото го носим в себе си. Всеки от нас е един лабиринт, във всеки от нас е имало по един минотавър, имало е по един цар Минос, един Дедал – най-великият скулптор и архитект. Имало е един Икар, който е мечтал за полет; една Ариадна, която е живата нишка човек-Бог – Бог-човек. И затова когато тръгва, я спират и тя не става съпруга на Тезей, а остава и е обявена за богиня. Това е нашата душа. Къде ще я водим ние? В земно царство, когато тя е богиня. Значи всичко е у нас. Кой е този Минос? Нашият Дух.

Митологиите не са приказки. Митологиите са символи, с които са скрепени толкова много знания, че е обидно човечеството да не поиска да ги разтълми. Трудът на Сизиф, който изкачва камъка на планината (той наистина е наказан), не е идея за мъченичество, а е идея за развитие. И камъкът се връща, и той пак го качва... Не е проблем на безсмислен труд, както ни го поднесоха философи и тълкуватели, а е проблем на липса на отчаяние в идеята на прераждането, в идеята на кармата, в идеята на това, което в нашата философия ние наричаме развитие или еволюция и закон за наследство.

Така символите започват да живеят и се явяват в техните форми, с които ние сме кореспондирали във всички времена. Когато намерите само три хоризонтални линии касателно интелекта, това се нарича „пасивен интелект“. (Не всяка активност е позитивна!) Ако обаче тези три линии са вертикални – „активен интелект“. Три лъкатушещи линии хоризонтални – интелект в действие. Това не е лентяйство. И няма защо да се учудваме, че китайците имат над три хиляди букви. Представете си колко много енергия трябва да употребят, за да ги усвоят. Но усвоеното какво богатство дава – с три хиляди знака може да се напишат, да се предадат и най-тънките вълнения, ако се знае как да се разчете символиката на всеки един от тези знаци. А не да се измъчваме да намерим понятия в собствения си език. Кирил и Методий са се опитвали да превеждат Евангелието и философите на славянски. Но това съвсем не означава, че с тези букви, които са ни оставили, са могли да изразят всичко.

Седем са небесата, седем са планетите, седем са светилата, седем чаши в Откровението на Иоана ще се излеят. За седем дни Бог сътвори света. Ако се изходи от това, че още в самото изначалие светът е сътворяван в една поредица – първи, втори, трети, четвърти, пети, шести, седми ден, тази вибрация влиза във всяка предметност и в това, което казахме – цялата плът на планетата. И тогава с тази воля на Сътворителя в тези седем дни вибрира всичко и тя, планетната плът, си остава осветена.

Науката тепърва може да докаже, че ерите, в които светът е сътворен, са наистина седем. (В еврейския език, когато се говори за Сътворението за седем дни, под един „ион“ не се разбира „ден“, а „хиляди години“.)

Символите дават и психологическа характеристика на националните духове. Това са знамената. Знамената, безспорно, са най-концентрираната психологична воля и култура. Цветовете и начинът на тяхното построяване отговарят на душевността на съответния народ. И според цветовете те характеризират както достижението и търсената потреба, така и формулата на неудовлетвореност.

Трябва да знаем тайната не само на цветовете, а и на разположението им – някои са хоризонтални, други са вертикални. Трети са крещящо многоцветни, четвърти – просто мълчаливи, защото са в еволюция. От едно знаме винаги можете да откриете и минало, и настояще, и бъдеще. Затова националният дух може да бъде разчетен. Разбира се, често има навеи, от които може един цвят на знамето да бъде затъмнен, но това не е решаващо, а е неизживяна първичност, която много често се случва. Защото понякога дори с голямо посвещение някой, ако има пропуски в по-предишни (трето, четвърто), ще бъде върнат. Ще дойде не беда, а знание, което ще разкъса една гръд, както пеликанът.

Така е със знамената – както тяхното подреждане, така и знаците им. Белият цвят не е само невинност. Защото човек не може да се съзерцава само невинен, ако е бездействен. Каква полза? Дадоха му таланта, той го зари. Дойде господарят: Вземете от този, който няма и го дайте на онзи, който има. Защо? Защото това е и духовно, и бизнесменско (според сегашната терминология) лентяйство, а то е опасно. Така че когато човек види на своето знаме белия цвят отгоре, не може непременно да каже: „Трябва да бъда мълчалив?“

Нашите сестри, майки, тези будителки, които везаха с тънкостта на иглата и коприната част от битието и психологията на един народ – „Свобода или смърт!“, го везаха върху зелено и бяло, което е любов, знание, свобода – и в същото време смут. Толкова ясно психологически! Смут, но идея за свобода. Обич, Венерината тайна (защото това е светът на Венера), но в същото време според окултното знание зеленото е цветът на познанието. А каква е била тезата на будителството? Знание! Знание за род, знание за минало, жертва за бъдеще. Тази изповед трябва да направим пред своето знаме, съчетаващо активната невинност (а не богомолната бездейственост) със знанието и цвета на Марс – червеният цвят, сложен отдолу. Но когато отивахме на действие, ние го слагахме отгоре. Това е националност вече, не универсалният знак и символ; това е психологията, която като символ прави свое знаме на един народ. И досега българите македонци когато излизат на манифестация или на някакъв протест, знамето им е в черно. Ето как тези цветове са съчетавани. Много често в знамената е слагано и жълтото, което е цвят на медитацията, на съсредоточаването, на изчакването, на вътрешното моление. (Така е и при пътните знаци – да почакате, да се съсредоточите, да помислите.)

Трябва да се избегне буквалността. И по този начин когато погледнете на знамената, вие ще видите и в сегашната постановка дали едно знаме се покрива с националния дух. Ето например Алжир, където е голямата касапница: вертикално разположени зелено, бяло и един полумесец с червена звезда. В самата Турция този полумесец, който е знакът на мохамеданството, е бял, а в един Алжир го правят червен. Марсовото начало е доминиращо, въпреки потребата, която една религия им дава, въпреки че зеленото е търсене, а бялото е една смиреност и чистота. Но онова, което доминира, онази воля, която задвижва битието, това е червен полумесец и червена звезда. Тогава няма защо да се учудваме на това, което се нарича фундаментализъм. Червена петолъчка в полумесеца – въображение, насилие, студенина. Като го погледнете едно знаме, веднага трябва да знаете какво ще става там. Не само се колят, те просто удоволствие изпитват от това... Защото тази полулуна на Корана им казва: „Когато убиеш гяурина (неверника), ти отиваш горе в Рая.“

Черна звезда в средата с червено отгоре – в Гана, където непрекъснато си сменят господарите. Йордания – черно отгоре, бяло в средата, зелено отдолу и червен триъгълник с малка бяла звездичка. Когато зацари мир и посоката е ясна, това е бялото, иначе вечна скръб, неудовлетвореност, готовност за погребение. И виждате каква роля играе този крал там, точно както е дадено – искаш да направиш нещо, но черна кърпа отгоре.

Албания бе някаква чудатост. Знаме червено с петолъчна звезда над черен двуглав орел. Тя бе единствената страна в света, която конституционно премахна религията – обяви атеизма за своя религия. Не както при нас – подчинена, разделена църква, нямаш право на агитации... Не, конституционно премахната! И виждате какво става. Може да се обясни като се знаят дължините на вълните на цветовете – енергиите, с които те са в съприкосновение със света.

Защо няма да намерите никъде виолетово знаме? Видимо е как едно знаме характеризира психологията на тези, които го прилагат, съпоставяйки реалностите, дадени им от историята и тяхното настояще. Защото ако някъде има сложен един малък знак на бялото, колкото и мрачината да е голяма, все пак и едно газениче може да освети път! Достатъчно е да е вложена идея за повече душевност и да се надмогват вибрациите на една острота. Така да внесете в душевността на един народ поне поглед отвъд реката.

Символите за нещастие така се накичиха, че много обремениха с разукраси човека, който търсеше нюансите на собственото си мислене, а не тайната. И когато на една религия трябва да се даде символния знак, изповеданието може да е кръстът. Но веруюто, кредото, словесната символност, е нещо изключително! В десет реда да напишеш цялата концепция, цялата философия да дадеш. Защото християнството е нарушение на големия принцип, който съществува – идеята за насилие с идеята за грехопадение, за да може да се създаде теокрация. Ужас, който продължава и ние много трудно разбираме тревожната болезненост на българската душевност. Измъчена, защото е интуитивна, а трябва да се съвмести, както казах, в римо-византийската култура. Едната наистина даде правната доктрина, но и насилието. Другата даде олтар, но и лицемерие. Българите нямаме статут на роби – нито писан, нито словесен, нито приложен. Тази душевност си представете трябваше да дойде тук и да се съвмести в Европа!

И така, ще трябва да разберем Икаровци, ще трябва да намерим Ариаднината нишка у нас. Ние не сме гробница! И тогава ще видим големия двубой – защо Ариадна, която даде нишката, ще тръгне с Тезей, който победи Минотавъра, а след това ще стане богиня; защо една жителка на тази планета – Арахна, научила се много изкусно да тъче, ще иска да се съревновава с Атина Палада. Разбира се, ще я посъветват да не се измерва с богове, а само с човеци. (В митологиите боговете са безсмъртни човеци, човеците – смъртни богове.) Така че с богиня не бива да се съревновавате – богинята победи, Арахна стана паяк. Това е идеята за себичността. Трагично е, когато себелюбието непрекъснато тъче паячни мрежи. Човекът, изявата на националния дух, докато се себеосъществи, ще търси признание и гордост, както направи Арахна, но нека не влизаме в тази мрежа вечно да тъчем себелюбието си.

Символните знаци безспорно в съответните бъдещи културни и религиозни, и духовни, и расови вълни ще отпадат. Кръстът, който е употребен като мъчение, обслужи фактически, една от най-великите тенденции на развитието – борбата между Дух и материя. А то е и много логично, защото Този, Който е наречен Син Божий, Го разпна една материя. Ето конфликта – Това е човекът и Това е Моят възлюбен Син. Голямата трагедия на човечеството в усвояването на живота – двете големи тенденции: ето ви Човека – разпни го, но и ето ви Моя Син Божествен.

Символите ще останат дотогава, докато човек в своята еволюция пробуди други органи, защото функционално той е пригоден за по-други знания. Няма нищо обидно в това, че една институция, каквато беше пророчеството, бе анатемосана. Пророческото начало в човека ще стои. Той винаги ще стои. И в триъгълника е сложено третото око – окото на виждането. Така по-малко да плетем мрежата на себелюбието и повече тайна!

Българският знак на Аз е същият този кръст, само че в хоризонталата му са сведени надолу крилата. Монограмът на Христос ще си остане вечен, както всяка религия като духовна вълна е давала своя принос човекът да става един бог. Време е да бъдат сменени божества, които са лоши човеци, с човеци, които са добри богове.

Това, което сме сложили в Пътя си чрез виделината на Мъдростта – да направим своето Служение и олтарно, и отговорно – е нашето днес!

Докато не се освободиш от веригата на себичността,
не можеш да имаш съзнание за Служение!