Служението е Мирова отговорност!
Дарението, което ни остави нашият Сътворител, в неизбежност ни повика на Служение и ние правим своето развитие, като първо – градим олтара си, второ – понасяме и поднасяме жертвата си, и трето – тръгваме на път в Служението. Обречени на Служение, естествено като зов на Сътворителя, в отговорност да свършим делото, за което сме повикани и за което ще трябва да отговорим пред Мировото безмълвие – за Него носим правото да го размълвим. Мъдростта говори!
Фактически след отварянето, ако можем да кажем, вратите на храма на Служението, започва нашият основен познавателен процес в доктрините, които характеризират идеята за присъствието на човека в Космоса, за неговия безспорен Сътворител. Как в тази стълбица – от Сътворението до връщането с право на сътворителност на личната ни, вече изградена вложена Божественост, е извървяна човешката еволюция в идеята `и на обожествяване, за да имаме основание в това, което казваме: в доктрината на Свободата човекът, сътворен от Бога, да е в самия Бог; да създава Живота в такава форма, в която той сътрудничи и става сътворител.
Затова ще разгледаме един от върховните моменти, преломен, разбира се, в еволюцията – когато половината от Пътя е извървян в работа, в търсене на достойнство. Безспорно, трябва човекът да се научи да понася страданието, защото страданието е импулсията на развитието. И тогава чак той може да дарява своята добродетел в едно познание – във възправения срещу себе си да види не враг, а събожник. Тази преломност трябва да се извърши в Духовната вълна на Мъдростта. Мъдростта е, която, след като е минала формата му на познаване, може да го извика вече на работа, на жертва и пр.; тя е, която може да му открие тайната, че той самият е работил заради онова вложено Божество, което след това трябва да даде енергиите си в съработничество. Така че Мъдростта изведе и наименува своите действия Служение.
- Служението е причинността, с която вложеното Дихание показва лика и енергиите на Сътворителя.
То не е интелектуалната висша или нисша форма, с която сме си служили тогава, когато сме работили; не е астралът, който ни е давал защитната дреха, за да оцелеем в света на хилядилетията със своята биология. Именно Причинният свят е, който ни дава енергиите на интуицията, и тогава ние можем да кажем, че правим прелом, така както в световната еволюция Земята е преломният момент за поселената душа, за оня лъч на Духа, сложен в кристала още в Сатурн.
Земната обител, в която сега съществуваме, е преломният момент, когато инволюционното начало е привършило своята еманация и е започнал един еволюционен път, в който се изграждаме в тезата за бог в развитие, или за оня зов, който почваме да чуваме вече на сцената на човешкото съществувание: Адаме, где си? Не да се губи там някъде в гласностите на Едемската градина, не. Сега този Адам е тук и той работи. Затова от тезата на нашата будност към нашата цялостна осъщественост в бъдещите две културни духовни вълни, които ще трябва да минем, а именно Истината и след това Свободата, безспорно трябва Мъдростта да извика на реално осъществяване изведения на живот „Адаме, где си?“, и то става вече със Служение. Човекът в Мъдростта когато иска да служи, трябва да влезе в служението без себе си, т.е. трябва да извърши едно преосвещаване, едно самоосъществяване, една себенадмога, и трябва, както е казано в Посланието: Мъдростта не повелява, тя ви употребява в идеята на жертвата заради Възкресение!
Това са нещата, с които ние бихме търсили как и с какво се върши служение във всяка духовна вълна, оставена вече като елемент в историчната даденост. Затова ще направим един присъствен преглед на Служението в неговите йерархии като категория на познанието в духовните вълни; на тези вложени възможности на Служението в различните духовни вълни. То е един особен род познание, с което ние йерархираме и градим своето явно присъствие в дома на Отца си, защото Служението е присъствие в Сътворителя, и то най-вече изведено сега от Мъдростта. Но ние не можем да кажем, че мъдрост не е имало в нюансировките, с които се е изграждала човешката присъственост в осъзнавано работене със Сътворителя си. Това е една от най-големите битки, чрез които трябва да влезем в новата духовна вълна. Затова, когато градираме схемата за духовните вълни, ние не можем да започнем с друго, освен с идеята за Сътворението и изграждането на познанието за усвояването на Сътворителя си. За да стигнем до този върховен момент, в който можехме да кажем, че битката за човека привърши, започна битката за извеждането на Бога от човека. И тогава вече ние поставихме въпроса за Служението. В този дълъг път на осъзнато присъствие на нашето Аз в Богоцелността, на извеждането на Бога от човека в неговата потреба на зрим теогон, ние ще го намерим в духовните вълни с различно чувство и последователност да работи и с отговорност, която дава знаците на Служението.
Цялата история на човечеството е една идея на служение на боговете. И наистина – докато изведе себе си като вложено божество, човекът има хиляди божества със съответната осезаемост. Докато дойдем до прозрението, докато в идеята на Мъдростта и вибрациите на Петата коренна раса с нейната вече податка – шестата подкоренна раса и будното трето око, ние можем да имаме зримост, която минава през обективната субективност, наречена човек.
Човекът винаги ще има някакво определение за това, което нарича живот. Ще има и някакъв пиетет. Философията ще се опита да ви го обясни; религията ще ви го поднесе като олтарна потреба и душевна възмога да се търсите в признание – страшното е, че когато са ви поднасяли това, те са сложили или по-скоро внушили са в душата на човека това, което се нарича „страх“, като формула за ръководене на човека (да не говоря за управление).
Първата духовна вълна, с която човечеството се осъществява, това е Сътворението – тя е, която го създава. За Сътворението, безспорно, е говорено, за него може да се намери четмо и достатъчно писмо. Но това, което нас ни интересува, е, какво е онова, което започва да познава своя Бог и да има отношение към Него. Това е вече човекът. Защото засега само той има олтари. Онези предшественици, т. нар. ангелски свят, който бил сам се разделил на две – на добри и на лоши (искало им се послушание и по този начин били се разделили), не са имали олтар. Първият човек, за когото се говори в свещените книги – в юдейството, в християнството, в мохамеданството и в другите религии – това при нас е Адам. Адам е сътворен, както много пъти казвам, от цялата планетна плът. Но онова, което го прави божество – заради което сега можем да кажем, че потомството на Адам са богове в развитие – това е Диханието, което стои в писаната Книга, там стои подобието. Образ и подобие! Ето защо, когато искаме да минем тази йерархия – Служението като велика сила в различните духовни вълни, трябва да признаем еволюционната възможност, вложена в този Адам, тези четири букви, които са четирите посоки на света.
Следователно, какво имаме? В Доктрината на Сътворението имаме едно вложено божество. В Адам е вложено чрез Диханието едно божество, което, безспорно, ще трябва да се разгръща, да дойде до онзи момент, когато дързостно ние казваме, а преди нас Христос рече: Аз и Отец сме едно. Защото безспорността на Христос в Иисуса е, че Той е Син Човечески и след това – Син Божий!
- В Духовната вълна на Сътворението имаме едно вложено божество, което трябва да си отвоюва образ, за да се разгръща!
В момента когато вложеното божество се опомни в идеята за Служение, чухме гласа му, чухме гласа на Сътворителя: Адаме, где си? Един повик в идеята за Служението. Защото друго познание на Бога към човека и на човека към Бога не е имало; то е било идеята за Служението, но йерархирала в различни усвоявания. Раждат се различните духовни вълни, които от своя страна създават култури, чрез които човечеството започва да се осъществява в богослужение – не още чрез Служение, а чрез работа: чрез изграждане на олтари, чрез битка за себесъзнание и подсказана идея за жертва. Там ние ще намерим, когато Бог иска, иска от Авраам да принесе жертва, и той води своя син: „Иехова-ире“ – „Господ ще предвиди“ (Битие 22:14). А какво бяхме казали поначало? За обикновеното се работи. Адам е работил с хилядилетия. И дори този Авраам, който се себепознава в жертва за Отца, Който му рече: „Доведи сина си!“, и той още не определя битието на жертвения си син, а казва: „Бог ще предвиди.“ Идеята за свободата липсва. Но идеята за Сътворението, за вложеното божество стои. Гласът Адаме, где си вика. Идеята на вложения Бог се крие в този израз на служението, с което Той се търси. Защото иначе не мога да си представя – Вседържителят, Всевиждащият Бог да не може да види къде се е скрил Адам! Не, този, който вика, е вложеното подобие у нас, у човека, който в тази своя тайна се раздели с едно знание между добро и зло и който няма да набере тогава куража да отиде до Дървото на Живота, а ще откъса само от Дървото на познанието. Въпреки че там, в същата тази градина, има още едно дърво – Дървото на Мъдростта, с плодовете на което тепърва ще правим отклонение на цялата битиейност на човешкия род. Човекът яде от Дървото на доброто и злото и му се предостави една подсказана интересна привилегия: Когато ядете от това Дърво, вие ще станете богове. И затуй когато ги гони, Сътворителят казва: Да изгоним Адам и Ева, защото те станаха като нас, боговете, да знаят що е добро и зло. Вижте, още тогава е казана тази голяма тайна. Само че не му се позволи да яде от Дървото на Живота и разбира се, от плода на Мъдростта...
В Първата духовна вълна, фактически, тайната на Служението е борбата в себе си – Адаме, где си? Можете ли да си представите това ехо сега, тогава като глас на съдбата – когато Адам излиза на сцената да прави история! (Защото той направи памет и даде имена.) Но не само „Иди и работи!“, а „Оrа et labora!“ – „Моли се и работи!“. Защото в идеята на Сътворението нямаме само работа, така както на Адам му е казано: Слез и иди да обработваш земята, от която Съм те направил! Да, тя ти даде цялата клетъчна система. Цялата планетна плът: Работи, обработвай я! – всичката клетъчност. Но когато говорим за великата тайна на Служението, ние ще кажем, че Служението е космичният израз на усвоената божественост. Тогава една безспорна тайна е, че всяка клетка е част от космичната идея на Служението – клетка, в която е целият живот. И никак не е странно, че след хиляди години от една от тези клетки клонират живот! (Безспорността на тезата ни ще я доказва науката, макар че аз винаги я наричам бедната сестра на истината. Бедна е, защото трябва да я облече нейният голям родител Духът, който създава духовни вълни.)
Адам трябваше да обработва своята богодаденост – в тяло и в душевност. Кога отиде, кога Бог го изгони, ако можем така да кажем? То не е изгонване – фигурата е в идея за изгонване, а всъщност е инволюционност. Инволюционността – слизането на Духа в материята! Затова може да се каже, че го изгони от Рая, изгони го от Едема, когато го отлъчи от Себе Си. Но с Диханието вътре в него! В тази духовна вълна на Сътворението, самото вложено божество е едно Служение на Сътворителя, а оттук нататък Той праща човека да работи, Той го изгражда, Той му предоставя йерархия на телата – „Давам ти сън“. А сънят е присъствие в света на астрала, в който се създават две големи форми – сънят като идея на познанието и смъртта като идея за безсмъртие. Цивилизацията ни почна да доказва, че в съня има големи познания. Има, разбира се, в астрала се пише, астралните акашеви форми стоят. Можем да градираме още съня като идея на знание – когато ще имаме и буден сън, и когато няма да имаме сън. А можем ли без сън? Да, но какви трябва да бъдем, за да можем без сън?! Сънят е реален живот, защото какво казва Христос за мъртвия Лазар, когато отива да го възкреси? Той е заспал. Една идея за друг живот. Създава се идеята за Танатоса, за смъртта като предпоставка за безсмъртие. В сън Бог извежда Ева от Адам, извежда астрала, който след това му ражда потомство, защото Ева значи „живот“. Така, когато го праща на земята за развитие, му създава живот.
Следователно, Служение имаме още в Първата духовна вълна, т.е. в идеята на Сътворението – вложеният Бог, Диханието, Което свидетелства за Своето съществувание. Търси се, търси се Той Самият в Адама, за да можем да чуем глас, който ни свидетелства, че нашата дреха няма да ни лиши от присъствието на онази същност, която Бог ни оставя, на сътворителната сила. И тогава това Служение, което ние търсим, го намираме в този повик. То дава плът, дава Ева. И дава една безспорност – Хипносът, т.е. сънят, като метод на знанието и Танатосът, т.е. смъртта, като идея за преходности, в която остава идеята за безсмъртие. Тук се слагат големите уроци – уроците на Служението. Сън и смърт, гласът на Адам и безсмъртие...
- Служението в Духовната вълна на Сътворението е първата борба за себе си.
Бог се Себеосъзнава в човека и човекът се разгръща в Бога. Тази йерархия, с която ще тръгне вложеното божество, неговото служение ще дойде в битка за себе си. Че това служение се върши в рамките на Духовната вълна на Сътворението, няма защо да се учудваме, защото това вложено Себе е самият Бог; няма защо да се учудваме и когато извеждаме човека вече като един йерархиращ, като един развиващ се бог, като един зрим теогон. От битката за себе си до битката за свобода от себе си! Единство в противоречията.
Така че в Духовната вълна на Сътворението ние ще намерим работата или целността, защото човекът трябва да се отработи – Адам като ум, за да даде памет на историята. История не може да има без памет. Паметта на историята бе дадена с идеята за имената. Тази идея е, можем да кажем, първият пласт на човека към Служението. Но е знание, но е работа – теза за онова, което той носи, ума. Умът му създава предпоставки да започне да се учи, за да може след това в Мъдростта да може да служи. Въпреки че и в Духовната вълна на Сътворението умът се храни от идеята на Служението – създава имената, паметта на историята. Адам извърши едно от най-великите служения, като даде имена на това, което Сътворителят бе направил. Вижте как е поднесено – след като сътворява света, след като сътворява живителността му, Самият Сътворител води при Адам, т.е. при човека, при ума, води Своя сътворен свят – да получи име. Идеята на познавателността, идеята на материализираната мисъл, на работата, стои в това – довеждаш при него сътвореното и той прилага знание. На това животно името ще е „крава“. Дали е свещена или несвещена, няма никакво значение. (В Индия са свещени, в Египет има свещен бик, няма свещена крава.) Това е приложността, с която умът върши своята еволюция. Виждате как е извикан на служение. И той слага първата, най-дълбока бразда на това, което наричаме памет на историята. Следователно, той създава една драска върху космичната памет, за да може тя да се отрази в човешката история – паметта в страницата на историите, именно наименованието на света. Ако това не можем да направим, ако това не можем да върнем в себе си, ако този първи Адам, на когото уж носим греховете, не можем да го извикаме да направи подобно нещо в битието сега на Учението на Мъдростта, ние нищо няма да направим! Имената – тази велика вибрация, която наричам „първия пласт на историческото присъствие на сътвореното“. Ако ние имаме зримост, за да отчетем онова, което няма зримостта, то носи пък целостта – целостта на цялата космична даденост. И тогава бихме познали защо Адам е всичко и защо човекът, когото нарекохме зрим теогон, е именно бъдната сътворителност със Сътворителя. Това е част от идеята на Служението. Идеята за наименованията е една от големите идеи на работата.
Вложеното божество дава преценка на света и слага вибрация на бъдещата еволюция със създаване имена на сътвореното. Това е вибрационната власт, под която еволюционният поток се движи. И никак не е чудато, че подобна вибрационна сила внася със своята „Песен на гласните“ един Хермес.
Във всяка една духовна вълна ние ще намерим кълнове, ще намерим посявки, които ще класят след това във формата Служение. Ние знаем, че за обикновеното се работи, но ако Адам беше само обикновен, той нямаше да дойде до Духовната вълна на Мъдростта, която да го нарече зрим теогон. Но трябва да минем през него. За обикновеното се работи, за достойното, за развиващото се страда. Тогава ние ще намерим йерархията на развитието, в която той трябва да се научи да се развива, казвайки баналната дума „страдам“. Ето защо, когато тръгнем в тази голяма идея на йерархиите на духовните вълни и присъствието, именно различно, защото човекът не е още теогон, ние ще намерим точно тези предпоставки, или зърната на бъдещото Служение.
Формулата „да се работи“ постави идеята за олтара. Както паметта поставя имената, така необходимостта на отношението човек с неизвестността, викащият вътре в него Бог, именуван или ненаименован, създава първия олтар – вътре у нас. Олтарът на утешението и идеята на знанието, знание, което не е още откровение. Олтарът, който, когато излезе вън, ще бъде изгорен. Както Херострат направи. Смеят се на Херострат, че се възбунил, че разрушил и изгорил един храм на Диана! Не е идеята само за себичността му, за да остане в историята, както се мисли. Защото всички иносказания за обикновено-логичното мислене са все нещо изкорубено, тъй като в душата на човека се внесе страх от върховенството и подчинение от злосторството. Тук е и неразбирането идеята на Сизиф, като го правят само мъченик, а му отнемат великата тайна, с която той преобратява света – липсата на отчаяние! Така става със Сизиф, така е и с други големи идеи. Те са върховенствени, понеже вътре е вложена една голяма енергия. И да ги обявим за злосторници, за да не позволим да се знае тайната?! Така стана и с Херострат – Херострат е илюстрация на злосторника, който гори храмовете и който унищожава олтарите. Аз питам: кой ще смени олтарите, ако няма такива огньове?! Но кои олтари трябва да се горят, за да имаме еволюционна стъпка в друга култура...?
Служението е слагало свои знаци; отбелязвало е свои образци; изграждало е символи, които са влизали в нашата душевност; вдигало е и събаряло олтари... Ако някой нямаше дързостта да разрушава храмове и вън от душата си, как щяхме да градим нови?! Не може да не се разрушават! Оттук е и радостта, макар митологията и културата или цивилизацията на вековете да са белязали тези хора само като злосторници. (Разбира се, идеята за злосторника в сравнение с тази, дала образа на „богохулника“, е много бледа и бихме казали, твърде незначителна в размера на злото. Нищо не е „злосторник“ в сравнение с употребеното „богохулник“, а такова бе сложено само на Христос.) Толкоз много олтари изгоряха – олтарите на цялата митология изгориха. Защо не ги наричат злосторници? Защото една нова религия им дава основание, че тя е по-съвършена, по-голяма. Аз не мога да кажа, че Херострат беше служител, но не мога да не призная, че той направи стъпка, защото това е поведението на Шива – да разрушиш, за да изградиш. Можем да признаем Шива, можем да признаем Дионис – също бог на разрушението и бог на възмогата, и да считаме това наистина като прогрес, дори да кажем, че те са богове на Служението, а да не можем в обикновеното свое пътуване да наберем смелостта да изгорим олтарите: вътрешните, за да сложим други; външните, за да се освободим от традиции! Щом сме направили една своя Тайна вечеря, а не сме я направили на улицата, тази Тайна вечеря е част от един нов олтар. И точно този олтар служи сега за велика молитва, за причастие.
Ето как йерархират идеите „да работим“, „да страдаме“... Христос дори в Духовната вълна на Любовта какво казва: „Моят Отец досега работи и Аз работя“ (Иоан 5:17). Има места, където говори за Служението, но не можеше то тогава да бъде предмет на официално признание като енергия в идеята за принос на съпричастност със световността Бог и човек. Така че Моят Отец работи и Аз работя! В Учението на Любовта това е един много характерен, преповтарящ се напев, който Христос рече на Своите ученици.
Бог не каза на Адам иди и служи, защото Адам трябваше да извърви битката на хилядилетията – ora et labora. И тогава той си направи олтара, с който трябваше да тръгне. Трябваше земята да стане плодородна. Това ще го намерите и в персийския Ахура Мазда. Когато го пита Заратустра: Кой е първият човек, с когото си разговарял? – той ще му каже: С хубавия Йима, този който беше начело на едни хора, заслужаващи похвала, и аз му предоставих надвластност да създава плодородието! И така на Йима е позволено да създава плодородие, да наддава блага, за които тази земя и този ход на историята ще бъдат благодарни. А когато Заратустра иска безсмъртие, Ахура Мазда ще му каже: Имай смърт, за да познаеш възкресението!
Ето как нещата в световната култура са имали с различни малки нюансировки и с йерархията на познанието една обща велика теза на това, което нарекох „вложеният бог“. Това е идеята и безспорно сътворената реалност: вложеното божество.
Така в „Зенд Авеста“ вие ще намерите тезата за първичния човек, за „хубавия Йима“. (Йима, който в Индия е Рама.) Аз му казах: Бди над световете... Виждате ли, както на Адама е казано: Властвай над всичко, що Съм сътворил!, какво е предоставено не, а какво е вложено: Божеството в човека. Пак повтарям старата си фраза: Адам е сътворен, но на Адам се позволи да ражда. Да ражда – това е една нова формула. (И след това да го виждаме до такава степен безперспективен...!)
Бди над световете, които са Мои, направи ги плодородни в качеството си на покровител. Навсякъде трябва да липсва безцелие. А концепцията на древна Индия, която още стои и която нарекох интелектуален мързел, другата `и изразност е безцелието. И точно тук водачите или тези, които изграждат духовните вълни, са живели в тревогата си. Трябва да се даде на света плодородие, а плодородие не се създава без труд. Затова: „работи!“
Във всичката тази теза на Сътворението започва да излиза на преден план част от голямата характеристика „човек“. Какво? Една добродетел, една необходимост за знание – ще ям плода на доброто и злото, те ме заплашват, но аз ще го ям, заради самото знание! Ще излезе на преден план всичко онова, което изгражда човека в неговото потребие, та когато дойде времето, като богоосезаема необходимост да каже: Аз съм и Отец Ми едно! Тогава великото Служение е надмогнало работата на обикновеното; минало е през идеята на достойнството, независимо от страданията; минало е през величието, правейки жертва човека; поело е идеята на Възкресението, за да стане той божествен, т.е. идеята за Възкресението е следгробната властност, която ви дава правото на божественост. Да работим.
Втората духовна вълна, това е митологията. В Духовната вълна на Митологията имаме едно разкъсано божество. Защо? Защото стотиците стихии са и у нас самите. Орфей не е свирил, за да укроти животните вън от себе си, а животните вътре в себе си! (В човека пълзи змията на съмнението, а в същото време тя е символ на мъдростта и прераждането, защото е гъвкава, а свалянето на кожата е знак, че всяка година се променя.) И тогава започва една битка, битка за индивидуалност с идея за героизми. Защото идеята за героизма е част от проблема за величие. Затова митологиите са наситени с толкоз много властност, с толкоз много потреби и с такава възможност да могат да слизат в Адеса, за да търсят откудената от Земята душа. Орфей най-добре го дава – неговата Евридика е жертва и той трябва да слезе в Адеса, за да я изведе. А този Адес е нашето тяло – този лабиринт. Там вътре трябва да слезете!
Неовладяните още стихийни енергии човекът решава да ги нарече богове, но Бог е, Който може да внася в теб това, което се казва почитание, и ти да молиш за благодат. И ето онова, което създава боговдъхновението – този викащ глас си създаде стихийните божества, които нямаха целокупност, бяха многолики. Възможност да овладеете една стихия е да я облечете в дрехата, която носи името на стихията-бог. Даваш на самата стихия известна организирана нотна сила, с която я наименуваш (така както Хермес наистина им даде имена), за да може в даден момент, когато искаш Еол да ти изпее една песен, да кажеш онази основна гласна, която може да извика бога на вятъра да изпее песен на оплождането, защото без оплождане не може да има и плодородие. Тук е властта на гласната, на името на стихията-бог. Така че Еол, за да свърши своето голямо дело, трябва някой да знае да го извика. Хермес точно това прави – дава вибрационната сила на името. Оттук е и неговата власт над боговете, защото според съответната вибрация, тези богове-стихии са облечени в дрехата на едно богонаименование. И Хермес, когато слага съответната гласна в името на дадено божество, му предоставя и власт, и подчинение, за да може да създаде хармонията в отговорност на поколенията, които идват. Оттук е тезата ми – сменяйте имената, за да сменяте вибрационността на бъдещото си развитие. Не може непрекъснато да имаме Иван Драганов, Драган Иванов и т. н. Страх от това е именно ужасът на традицията. Ужасът на традицията е властта на земното притегляне, в която в религиозни общности са живели известни поколения с хилядилетия. Това е страшното. Да не оскърбим еди-кой си, но да сме верни на традицията... И ако някой нямаше куража като Херострат, ние щяхме да си имаме Аполоновци още. Ние ги имаме само за образци – да казваме, че ето, този е като Аполон. Ама че не притежава вибрациите на Аполон... Вилнеенето на енергиите – те не могат да бъдат обюздени, освен да им дадете имена, така както Адам даде на животните и почна да ги обюздва, и ги впрегна в работа. Енергиите овладявате именно като ги наречете с имена и им направите олтари.
Олтарът е задължение не само на човека в идея на молитва, но и на Божеството в приемане на жертви. А приемането на жертвите е признание на оня, който му ги дава. Оттук е ужасът, който още съществува: „Да нахраним лошите богове.“ Не се познава и този велик закон – че божествата взимат жертвите, за да бъдат благодарни, а развиващите се ги поднасят, за да ги укротяват. Тогава за хилядите божества, като започнете от Слънцето и свършите с Еол, трябва да потърсим и да кажем какво правеха те. Това, което можахме да направим ние от тях! Тези богове, които са част от Диханието на човека, са били всекидневната ни трапеза – от покорността и волята ни, от войнствеността ни... И те са вдъхновявали битки, покровителствали са народи. Дори боговете послужват чрез измама да се превземе Троя. (Timeo Danaos, et dona ferentes!) Този дребен мислител Одисей измисли как може да се даде Троянският кон като измама. Чрез религия да мамите, чрез богове да мамите – кого? Себе си, защото още не сте се освободили от тях. Боговете работеха, само че хората не можаха да разберат изначало енергията им къде да я впрегнат. Разбира се, научихме се. И работят, и страдат, и любовни истории имат, и какво ли не... И жертви, както казах, приемат – до онзи момент, когато човекът ги сложи в своята вече измеримост да му служат.
Множеството стихии, ако не бяха диференцирани, никой не можеше да ги ползва за това, за което са потребни. Изпречен си пред една стихийност, която може да представлява хаос, но от този хаос умението на голямото вдъхновение Божие е да създадеш ред. Да кажеш на водата: „Да, ти ще ми послужиш да ходя по тебе“; да кажеш на вятъра: „Ти ще ми послужиш с песента си и оплождането“; на огъня да наредиш, колкото и свещен да е... (В Ахурамаздизма не позволяват човешка уста да раздуха огъня, за да не го омърси!) Представете си какви тайни е откривало Служението, за да работи обикновеният човек!
Стихиите ни служат, за да дойде голямата ни властност над всичко, когато ние като богозрими можем да служим. Цялата природа е в ръцете ти и тогава ти служиш с нея на Онзи, Който я сътвори. Ако това не можем да разберем, тогава ние наистина не можем да признаем правото на йерархиите на духовните вълни. Тук е умението и тук е дарението на Мъдростта. Не можеха да ги кажат преди (не защото са били по-малко умни от нас) тези, които са правили доктрини, тези които са ставали човеци-божества.
Така ние направихме една много странна вивисекция, бих казал, на тези идеи. В този разряд на божествата на митологиите имаме много особения процес на човека, процеса на боговдъхновението. Да създадеш на стотици божества характеристики, то е под въздействието на боговдъхновението, както расовата доктрина е родена от пророчествата. И тук вече тези божества създават идея постепенно на индивидуализация. Да, ти си вятърът, ти си водата – къде е скиптърът ти, или тризъбецът ти, Посейдоне?! Виждате как всичко е характеризирано. А сега ще направим там един орфеев празник, ще изкараме един Нептун (в гръцката митология същият този Посейдон) и ще го разиграем там, и някои ще поизпеят нещо, ще им дадем наградка някаква... Не! Нещата са много големи. И точно тук ние създаваме будност на оня, викащия – „Адаме, где си?“, който работеше, който се търсеше като бог, който се жертваше...
И така, в тази вълна на Митологията, на разкъсаното божество, се води битката за свобода на човека като индивидуалност в признание на стихията, а след това – и на власт над стихията, нещо, което е изключително героична битка (затова митологиите са пълни с героични епизоди). В тази героична битка ще намерим работата като изграждане на човека в добродетели, а Служението – като израз на боговдъхновението.
- Служението в Духовната вълна на Митологията е израз на боговдъхновението, което създава многоликите божества, за да овладява стихиите!
Много е голяма тази поточност на Богоизлиянието в идея на Служението и поставяне форми на работа – търсене на героичност, която създава един достоен човек. (А достойнството е потреба на страданието, което трябва да понесеш, защото то те прави да се развиваш.) И точно тук ще поставим наистина велики възможности човек да се върне, да освети онова, което е потреба, без да се губи в търсене и в блуждение.
Наистина ли боговдъхновението създаде форми за просветление? Да! Просветлението да владеете една стихия, която сега е добре дошла, защото я владеем. Отделен е въпросът за бедствията и катастрофите. Някой ще каже: „Да, ама ето, не можахме...“ Разбира се това е пък развитието и богослужението на Космоса в цялост, не на човека само. И той има право на своя будност, на своя работа, на служение. Това показва, че още човекът е един развиващ се и неовладян още бог. Така че теогоничните богове – богове на боговете природни, са безспорно тези властници, наречени човеци, с въображение по-голямо от това, което можем да си представим. Аз наистина понякога се изживявам във възхита от размера на Хезиод, на Омир или на Овидий, могли да задържат в съзнанието си стотици божества стихийни, на които да дадат характеристика! Това е невъобразимо, неизмеримо въображение. Не само им правиш дреха, но им създаваш и характер, предоставяш им потенциални възможности – даваш им битие!
Трябваше човекът да се раздели в потребата на раждането чрез онова, което създаде двата бряга на еволюцията – добро и зло; и трябваше с този принцип да се създадат и предпоставки за смърт и безсмъртие.
- В Духовната вълна на Митологията имаме едно разкъсано божество, което трябва да събуди потребата на човека от безсмъртие!
И тогава човек, събуден в идея за безсмъртие, иска да стане властник, дори, ако щете, като подражание на слънцето, на вятъра, на водите... Вятърът не умира, Слънцето не загасва, за да ги обявят за мъртъвци – хиляди, хиляди, хиляди... Идеята за безсмъртието ще бъде реална в онова развиващо се същество в цялата природа, наречено човек – а ние вече говорим за зрим теогон. В бъдеще безспорността да ни се доказва идеята за безсмъртие с природните цялости няма да има стойност, но в развитието тя е крайно необходима. Това правят божествата митологични – слагат дълбоко безсмъртието. Създават една особена етика, която не е много достойна, но все пак владеят енергиите и както винаги съм казвал, Вулкан е върхът на цивилизацията, недостигнат и в съвремието. Той е голямата власт – с ума си, с мислите си да командваш! Слово, думи! Кога именно можем да кажем, че думата е властна, че думата е, която може да бъде енергия? Точно затова Иоан нарече Христос Логос – Слово, Което е Единство с Отца Си. Но това може да стане в културата и Духовната вълна на Мъдростта, която разкрива под одеждата на човека бъдещия Бог. Това е голямата тайна! Затова тези митологии са едно изключително богатство. Какво имаме още да вземем от тях? Какво и кой е този, който може да говори като Вулкан, за да вземе слово, което може да бъде енергия, и да създава огън или движение, или каквото му е потребно.
Идеята на безсмъртието е идея на дързост и смелост. И човек започва вече да прави това, което казваме – великото служение да подчиниш. Защото ти си по-властният – на онези енергии ти даваш дреха, която можеш да махнеш. Но ако в своята собствена душевност извикаш една от тези енергии и си я овладял, ти си станал този, който може да накара да работи една воденица, защото владееш водата; или ти си станал онзи бог на огъня, който може да го сложи в потребата на всекидневието. Ето идея на Служението! Идеята за безсмъртие на боговете трябва да роди дързост, за да я уплътниш и да кажеш: Аз съм безсмъртен!
За да могат да бъдат безсмъртни, боговете имат една тайна – преображението на смъртта в безсмъртност от така нареченото питие на безсмъртието. Какво е то – големите богове знаеха да служат, а щом знаят да служат, те знаят и с какво да събудят безсмъртие и да го поддържат – ето ви амритата, ето ви хаомата, ето ви амброзия... Каква битка се води обаче за тази амрита, та чак един Шива трябва да изпие отровата, когато Млечното море се бие с голямата планина... Виждате как се работи и как идеята за страданието влиза, но се търси достойнство, че човекът трябва да побеждава. Защото идеята за победата е точно тази надмога, за която ние пак говорим – зримият теогон трябва да надмогне и съдба, и богове, и йерархии... Кога ги е изработил? Ето в тези предишни духовни вълни. Там е работил, там е страдал, там се е развивал, там е учил закона на любовта, там е научил закона на жертвата. И му са давани образци в идеята за Възкресението (какъвто е Озирис), за да може след това той да бъде Бог на боговете. Колко сложно изглежда и колко логично опростено последователно върви! Духовна вълна на Сътворението с вложеното божество, с всички тези податки; Духовна вълна на Митологията с разкъсаните божества, с всички свои посявки. За да можем да сложим един кореспондент между тях – великия Хермес, който след това ще даде на човечеството най-голямото си откровение и най-великото си знание. И колкото и да искат, не могат да го махнат бъдещите духовни вълни, които се бореха срещу митологиите и овладяваха стихиите. Една духовна вълна на Правдата, едно учение за Правдата на Моисей е пълно със стихии. Там дори царят ще отиде при врачката; дори мъдрий Соломон ще отиде в краката на една Астра да умре! Това всичко говори само за величието човек – Бог е вътре в него. Нищо по-велико няма. Аз не говоря с ирония, когато казвам, че ангелите нямат нашата еволюция. Не, аз казвам голямата истина – няма по-велико нещо от човека! Защото сега като изведено божество (което, разбира се, е още неовладяно), цялата тази „книга“ като я разтворите и погледнете, виждате какво е било. Кой може да устои на всичката тази мощ, наречена Космос? Кой е в този Космос? Един Пуруша! Реалност ли е? Много пъти го казвам – да, няма по-реално нещо от реалността на Пуруша. Милиарди същества милиони години не могат да го стигнат, но го има! Представете си какво е поглъщал човекът, представете си какво е имал, за да може, когато ще говорим в идеята на Служението, да знае, че то не е азбучна молитва (макар че този дух на българина в неговата „Азбучна молитва“ е страшен и творчески). Не, Служението е най-великата идея – човекът в Бога и Бог в човека.
Не е проблемът на изкачването на потирите, с които ще вземете причастие – това е форма на част от жертвата, показана жертва, възкръснало битие. Потирът с причастието е първото предмостие, велик олтар за Служение. Какво да кажем за тотема? Не е ли бил реална тайна? Да – за онзи ръст и за онова човечество, а то е същото това, което е сега в своята друга йерархия!
(Следва)
Служението не награждава – то освобождава!