Свещен е човекът, не институцията!

Тревожността ни само Един може да я отнеме – Този, Когото наричаме своя Сътворител, предоставил правото ни да градим съдба. А съдбата, или историята, в която е отбелязано, безспорно прави поведението на този, който създава идея за социално развитие. Тази история, от своя страна, не може да бъде само очовечаване, а и ритмизиране, влагане в Пътя на човека като ритъм на това, което наричаме Дух; на това, което наричаме Всемирност, Бог Отец, Син Божествен.

В една от книгите[1] на Лао Дзъ се говори за Пътя и неговата властност и сила – Пътя като благодатност. Може би точно с това вековете са били властни: тези, които са давали Път, са давали и трапезата, която е оставяла богатството на своя плод – плода на Духа. И точно с това Христос започва Своето историческо битие, за да остави религията на християнството, т.е. Учението на Любовта: Аз съм Пътят, Истината и Животът. Една особена йерархия. Не можеш да направиш непосредствено Живот. Наистина ние съществуваме, но само Животът е Божията ни цялост, усвояван в това, което се нарича история – вървейки Пътя, познавайки същността му с Истината. Едва тогава човек може да каже, че живее, защото Животът е овладяна божественост, победа над смъртта.

Смъртта е пораждала вечната тревожност, тя е разлъчвала човека, тя е създавала тенденция, че боговете са безсмъртни, а човекът смъртен, въпреки онази фраза (която безспорно след това ще послужи на човечеството да се потърси в своята безсмъртност), речена от Хермес: „Боговете са безсмъртни човеци“, т.е. той влага една тенденция, която трябва да потърсим и да осъществим; слага и идеята за социалното развитие под ритъма на Духа, за да може да рече още, че „човеците са смъртни богове“. Именно идеята за социалното развитие създава това, което можем да наречем „учебник на човека“.

• Социалното развитие под ритъма на Духа е учебникът на човека в приложност на Сътворителя му, в приложност на онези Учители, които са му чертали Път за себеосъществяване във вътрешната си потреба и цялост.

Ние можем с различни диоптри да почнем да анализираме тази тематика: можем да я гледаме като история, можем да я гледаме като нравология, аретология (каквато Аристотел остави на човечеството), можем да я гледаме като религия в провиденцията на Твореца или като наука на земята. Много е трудно да се тръгне само по една пътека. Но ужасно е, разбира се, човек да ходи по улици, защото Пътят е един, улиците са много!

Погледът, през който можем да дадем характеристика на предметността, с която искам да поставим проблема, е наистина много пъстроцвет. И все пак се питам коя е основата? Можем ли да говорим за социално развитие, което неизбежно трябва да сложи така нареченото „социално животно“, както Аристотел наименува човека, или би трябвало преди това да вложим човека в социалната общност, която сама за себе си може да създава история? Защото ние имаме и личност, и институции. Но те трябва да бъдат поставени в една гръд и разгледани в това, което наричаме Пракрити – Природа, Вселена, Всемирност. А тя също има своето развитие. Защото ако няма своя градация и йерархия, с какво би накърмила онова, което след това я осъзнава? В самата нея е вложена една загадъчна клетка, която е чакала своята изява. Ние можем да я наречем клетката, от която се ражда Адамовото начало, по-вярно Пурушевото – на Космичния човек, защото Адам като формула в книга „Битие“ е много близо до нашата история. А това не е цялата история на човечеството.

Така че преди да имаме социално развитие, което безспорно трябва да мине под ритъма на Духа, е била необходима някаква друга формация, която също е одухотворена, макар и не очовечена. Тя, Пракрити, или това, което наричаме Всемир, също има развитие, също има институции – това са ерите, епохите; това са периодите в световната знайност, когато се търси за Земята нейната възраст. Така че има институции, само че трябва сега очите на човека да ги отчетат. Разбира се, преди човека е имало и други „очи“ – най-малко на Оногова, Който дава ритъма на Духа, за да може да изгражда институциите. Когато говорим за епохите, за ерите, за периодите на Земята, те са свързани и с още някои знания. Защото ритъмът на Духа само в социалното развитие ли е белязал себе си? Ами това, което наричаме системи на планетите? Те без история ли са, без развитие ли са?! Знае се дори, че Луната се е откъснала от Земята. И всяка отделна планета има история, а те са милиарди. Ведно с това сложете и звездите, които създават възможност за развитие на тези, които след това ще са очовечени (да вземем дори само Адамовите деца или по-точно Пурушевите).

Създавана ни е възможност, захранван е някакъв орган на знанието, с който тъй или иначе се отработва една култура. Култура, ако щете, след това доведена до една астрология – нещо, което гениално е упражнила Вавилония (тя се счита за родителката на астрологията). Разбира се, ако отидем малко по-назад, това атлантите са го владеели с много повече вещина и с много по-голяма близост, защото те не са били така отдалечени от присъствието в други полета.

Свидетели сме, че този всемирен свят, това, което наричаме Космос, Вселена, също има своето развитие, притежава потенциалност, която динамизира изявяването и изглаждането на образите му. Следователно някой ритмира. Отделен е въпросът, че ние чак сега правим разчитане на тази голяма книга.

Ведно с планетните социални ядра има и надпланетни, надземни – поселници, които са отвъд: ангелски светове, архангелски светове; има и това, което в Откровението се говори – двадесет и четири старци, които стоят около трона на Вечния. И те са имали развитие. Как иначе да погледнем на това войнство от ангели, архангели и т.н.? Те също имат своята социална даденост и този ритмичен пулс на Духа работи и там. Ангелите нямат нашата еволюция, но те съществуват като институция и социална общност, която играе роля на съпомощник. Те са съпомощници, кореспонденти на човека. И още по-властното – една институция, която има реално битие, която носи въздействена енергия, защото при нея Духът наистина дава: Свят, свят... – това, което и в църквата, и в синагогите се пее. Но кой счупи печатите на Книгата на Живота и каква страница се предостави на този еволюиращ или развиващ се социален елемент или на социалната душа? Човек! Да, Христос, но кой беше Той? Иисус – Синът на Мария и на Иосифа. На Мария. Добре, нека да е непорочен зачатък, но Той е жив човек, наречен в църквата ни Син Човечески. А Неговата социална развитост Го изведе и в Син на Бога. Той, Който бе тук – Синът Човечески, Който не бе при тези двадесет и четири стола, този Син Божий сне печатите!

Природата, Всемирността носи ритъма и приютява и разгръща това, което наричаме социални същества. Тя приготвя в себе си гръдта, която ни храни. Защото представете си, че човек няма водата; че той няма това, което се нарича кислород, което се нарича плод! А можете ли да си представите тази обиталница – Световната Душа, с колко много енергии в различните инволюционни слизания (от Твореца) до момента на едно възземане е градила своите стъпала! Най-добрият пример е Орфей, който слиза да изведе своята Евридика, своята душа, както е казано, на Слънчевата земя. Значи има и други общества освен земни и надземни. Да, има и подземни в доктрините на древните религии – преизподни и адеси, в които някои представители слизат. Социална общност, наречена сенки на живота, с възможност да ги изведете оттам без съмнение в убедеността, че има слънчева земя, заради която сте готови на жертва.

Следователно, преди да разгледаме тази голяма форма на социалното развитие и ритъма на Духа, ние ще трябва да видим великата формация, наречена Космична цялост, за която наистина трудно е да се каже колко системи притежава, колко милиони звезди; и всичко това, което я съставлява, наречено с една дума – макрокосмос. И в същата дълбочина на прозрение за човека се каза (и то много логично), че е микрокосмос, т.е. той е една негова излъчка. Само че процесът Всемирността да ви храни в развитие ви е довел в своята еволюционна възможност до това и вие да можете да храните този макрокосмос. Е ли е човекът в състояние да дава? Да, така както митологичните божества обслужват своя баща бог – Зевс, Уран, или който и да е. Именно в този смисъл можем да храним Космичната цялост, макар и неочовечена (не можем да кажем за нея социална общност или социално развитие), неочовечена, въпреки че човекът се опитва да характеризира Божеството си в творчеството; неочовечена, но реална и неизбежно необходима и наложително жизнена.

Това, което се счита само като форма на материята, никой не може да го лиши от правото на духовност – духовност, която астрологията взема предвид, когато говори за звездите. (Защото тайната е да намерите енергията, която ви дава една звезда или планета.) Именно ритъмът на Духа носи енергии, които създават култури, които създават науки. Този Дух, Който може в различни наименования да бъде знаен: ще го нарекат Anima Mundi (Световна Душа); ще бъде Абсолютният Дух според Хегел; Безпричинната Причина, както древната култура казва. Тази Властност сътворява нещо, което в себе си съдържа цялата социална реалност на бъдещите битиета. Тя отработва гръдта, от която човек взима своята битийна храна. Казва се: Да бъде небе, да бъде земя! Да дойдат зверове... Това също е ритмичността на големия и вечен Дух. Ние приемаме да Го наречем Бог Отец, други Го наричат Всемирния, Извора на Несвършека.

За отлика обаче от идеята за Безпричинната Причина, това, което можем да кажем, че йерархира и прави социална общност, е Бог Отец, Неговите Синове и пр. Това са понятия, които имат и социална, и гражданска формула и йерархия. А Безименният не може да има йерархия; Този, Който е Несвършек, не може да има йерархия.

В книга Битие (1:1-2) е казано: „В начало Бог сътвори небето и земята. А земята беше безвидна и пуста; тъмнината се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над водата.“ Вижте, една много странна формула – Духът Божий се носел над водата, но Той сътворява небето и земята, не сътворява водата. Значи водата е йерархия в развитието и ненапразно казах, че тя е астралният образ на светлината. „Рече Бог: Да бъде светлина! (Fiat lux!) И биде светлина!“ (Битие 1:3) И нещо повече – тази Светлина по волята на Твореца се разделя от тъмнината и след това се дефинират пространство и време. Така чрез Fiat lux се определят ден и нощ, а не с това, което Бог прави в четвъртия Си ден – светилата на небето. Слънцето и Луната само свидетелстват (това е характерното в идеята на Сътворението) за ден и нощ. Не са те обаче, които определят деня и нощта – те само ги отбелязват. Точно тази тайна трябва да се разбере, когато искаме да поставим социалното развитие. Но това е привичката ни – без дълбочина и прозрение да взимаме… (Както църквата изповядва Птоломеевата доктрина за геоцентризма чак до началото на ХVІІ век – една грешна теза, за която се платиха човешки жертви.)

Денят и нощта са създадени в идеята на Светлината, те са дело на Светлината. Може би тук стои голямата битка след това, когато се създава институцията за социална общност, за социални елементи; стои битката тъмно и светло, добро и зло, въпреки че самата тайна за добро и зло е толкова преходна, колкото всяко денонощие, което си отива. В това, че се формулира с конституционна сила идеята за тъмнината и светлината като зло и добро, е жестокостта на човешкото мислене, което е употребило идеята за греха и тя е станала надвластна. А аз говоря за следгробна властност: това, което трябва да разбере бъдещата култура – следгробната властност ще определя битие! Време е да се простят хилядилетията с този навик и тази убийствена традиция за добро и зло.

Тъй или иначе в цялата глъбина идва човекът, който носи за момента, когато го създават, неочовечената ритмичност на Духа. Защото от цялата планета той взима плът. И тогава ще разберем тайната: Словото стана плът; „И Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе“ (Йоан 1:5). Тази диференциация в момента на Fiat lux, когато Отец казва да се отдели тъмнина от светлина, остава вътре. Тя е ядрената сила, с която това, което вече наричаме човек, може да облагородява онова, което му дава планетата. Тук вече идва нещо, което наистина ще остави другия, неочовечения свят – идва Диханието, което е целостта на ритмичността. Това е Подобието, живият образ на Твореца в човека. А другото е ритъмът на Духа във вселенността като цялост. Zoon politikon не е само съществото, което знае да мисли. Той е отговорното Подобие, което ще трябва да вземе участие и в Сътворението. Ето неизбежната необходимост от социалното развитие и безспорно ритъма на Духа – заради привилегията, че сме деца на Подобието. Нещо, което Христос изрази с пълната Си отговорност да бъде разпнат, че е „богохулник“. Направи го като дете на Подобието – рече: Аз и Отец сме едно!

Когато разглеждаме социалното развитие, ние непременно трябва да го сложим в йерархии, защото от едно дивачество до пълногледността човек да бъде зрим теогон (който ние изнесохме в Духовната вълна на Мъдростта) безспорно има много стъпала, през които той е минал. Този боговидец е и онзи, който е изживявал страха, налаган му от водачите или запретите на религиите, внасяли му ужаса, че няма право да помене името на Бога (не можеш да Го видиш, защото ще изгориш); този боговидец е и онзи дивак, който, излизайки от пещерата, започва да прави молитва – първом вън от себе си (тъй като когато Творителят гони Адам и Ева на Земята, им дава идея – Себе Си и те). Защото първият човек започва да си прави олтар заради Онзи, Който го е родил.

Действително съществува една воля на Твореца, която обаче не може да бъде ограничена в това изповедание, което ние сме си поставили, или което Митологията ни е поднесла. Дори и тогава, когато се опитва да направи единобожие, културата на юдеите пак слага известно ограничение – слага един Бог Саваот, който безспорно във всички свои проявления е теза за расовия бог. Затова както е забранено да му кажете името, така и нямате готовността да го поемете като енергия и да го понесете като градация на морални принципи, каквито са Десетте Божи заповеди (предшествани от Хамурапи).

Едно Учение за Любовта пък можеше да говори за прощение, но не можеше да говори за другата бъднина – бъднината на преходността на злото като нееволюирала битийност, като свобода, защото роденият теогон е онова, което Сътворителят слага в сътворения: образ – добре, но и нещо повече – подобието!

Духовните вълни идват една след друга именно, за да изведат подобието. Но още не можем да кажем, че те са създали олтар, на който човекът да прави опити да стане Подобие, въпреки че олтарът е опит да бъде божествен. Досега йерархира само нравствената потреба да признаеш в другия това, което имаш ти. Тази потреба е част от психологията на социалното развитие и социалната общност; това е, което изгражда социалната характеристика и психология на един народ, характеристиката на един континент. И ние с основание се питаме защо Атлантида си отиде...

Грешки след грешки – уроци на еволюцията, учебник на човека. И победа! Победа на Онзи, Който от олтарната търсена подобност стана Подобен. Победа – възкръсна и слезе в Адеса (преизподнята на еврейското вероизповедание), и изведе душите! Върху една общност, върху една социална реалност в подземното `и царство слизаме, за да извършим извеждане. Това го прави Онзи, Който е подобен на Отца Си.

В Апокалипсиса на Иоан има един великолепен момент: И няма да има нужда нито от слънце, нито от месечина, защото Бог и човеците ще са светило![2] Значи ще има Светлина! Fiat lux е в този социален бранник на Божеството, Което е вложило Себе Си в Диханието. Това, което много ме е учудвало, когато се тълкува Апокалипсисът, е, че само за злосторствата говорят, а никой не казва за благодатта, че тогава човек (защото няма да погине човечеството, така както си го мислят тълкувателите) сам ще си свети. Само това като прозрение е достатъчно човек да няма друго изповедание освен тази велика тайна – че той е един еволюиращ бог. Всички бързат да кажат как щял да свърши светът, което е абсолютно невярно – още шестнадесет подкоренни раси имаме да изживяваме! Трагично е, когато не се познава същината – същината на религиите, или доктрината за Духовните вълни – йерархията на Духовните вълни (която оставих на света). И когато искаш да лишиш природата от нейното право понякога да страда и да се гърчи, защото еволюцията я тика, това е, най-меко казано, мисловен недоимък. Вие сами ще си светите ведно с Бога – ето голямата тайна! И тази светлина е фактически това, което древните наричат светлината на Кундалини – Змията-Огън, а християнството – Светия Дух.

Загадката човек! За да може тази загадъчна клетка, от която ще излезем, да бъде универсално съзнание на това, което се нарича образ и подобие.

• Универсалното съзнание на Подобието е най-върховната идея в социалното развитие, Диханието е ритъмът на Духа.

Това е голямото знание. И затова Творецът приготвя на човека гръдта на физическото поле. А тази гръд какво трябва да носи, за да може да му даде правото на подобие? Защото не е казано за това право на нито една звезда, макар че в еволюцията, за която говоря, и те са наричани богове: Астра, Ра… Те не са това, от което може да се отгледа социалното същество. И тогава безспорно формулата, че човекът е социално животно, не е само констатация. Земята е изградена от енергия с идеята да бъде негова кърмачка. А с какво е захранена клетъчната му система? От цялата планета, от нейната клетъчна материя е изграден човекът. После Бог му дава Своето Дихание, зримостта на концепцията, че човекът е един бог в еволюция. Ето как ние можем да разберем онези тайни, които, вложени в алегории или в реалност, трябва да се осъществят. Една битка на илюзията да бъде по-властна от реалността! Защо – защото реалността познава преходност, а илюзията е недемонстрирана още енергия на Божеството, вложена както в цялата Негова Вселенност, така и в гънките на това, което се нарича човек. От преходността на нашите измерения може да изглежда, че ние сме с най-малкото възможно битие на присъствие. Не! Цялата природа може да е милиардна, но ние сме, които я констатираме, защото признаваме това Родителско начало, тази йерархия на ритъма на Духа. Затова съм си позволил да кажа, че свещен е човекът, не институцията. Не институцията!

• Социалното развитие е привилегия само на човека, който пък е единствената привилегия на Подобието.

Той е смутителят, той е, който трябва в подвластието на цялата тази ритмика на Духа, създадена в околосветието, в което той пребивава, да започне своето осъзнаване. А Мировите Учители идват да дадат Своята схема за живот, в която стоят принципите еволюция, инволюция, служение, идея за достойнство, величие и жертва за Възкресение. Идеята за Възкресението не е илюзорност. Щом я манифестира Един, това е достатъчно, за да се знае, че бъдещето може да я осъществява! Така човекът потърси своето право.

Това е пътят към онази Anima Mundi, която е един лик от една не само нехарактеризирана Душа, но и невъзможно уловима в това състояние, в което се намира човечеството. То характеризира Световната Душа като вечна, служейки си с термин, който е толкова преходен! Какво значи вечност?! Социалното развитие може да идва късно, но то е било и в началото, защото родител му е Онзи, Който прави Пракрити, Който прави Пуруша. Щом Той е предшественикът, явно е, че когато си праща детето, то ще Му остане не само най-добрият, но и непреходен свидетел. Духовната субстанция никога не може да бъде отмината. За нея няма време, няма преход. Както за смъртта, която трябва да освидетелства живота, не може да има отпуска. Не може, защото смъртта е свидетелят на Живота! Това не искат да разберат хората, за да бъдат наясно с нея. Тя не може да отива в отпуска, защото е другото лице, освидетелстващо тогава, когато имаме тази програмност, с която планетата се осъществява. А ние само в тази планета ли работим? Та нали говорим за седем планетни вериги и за седем планети, в които минаваме? Но ги йерархираме от своето първично усещане до Божественото живеене и усещане. Та нали точно затова протестирам – че на човека не му се позволи да бъде божествен, а само безгрешен и съвършен!

Когато искаме да видим този път за социалното развитие, който, разбира се, ритъмът на Духа дава, ние ще кажем, че най-късият път е от Бога до човека, а най-дългият – от човека до Бога. И в тази взаимност те нито могат да се отрекат, нито могат да се разминат. Тогава когато развиващият се бог е вече един зрим теогон, пътят се е скъсил. А когато в Духовната вълна на Свободата човекът е единство с Бога, тогава Пътят е извървян. Точно затова Христос казва, че е Пътят, Истината и Животът. Защото в тази Вълна на Свободата Животът и Единството са едно и също. Единството е целостта в раздяла и раздялата в цялост! Ние имаме понятия, които не са много адекватни на духовната реалност, но навикът да се мисли е да сложим едни революции, прераждания, карми, какво ли не – така усложняваме всичко... Но и това е част от социалното развитие, защото то се бележи с онова, което наричам валенции на ума, а не на голямата тайна. Затова когато в големия смисъл трябва да говорим за тези неща, в окултните школи, в дълбоките кладенци, в които малцина са влизали (в цялата световна история единици са влизали в тях), тези термини нямат никакво значение. Там има един термин – „аспекти на Безпричинната Сила“. Това е голямото – аспекти! А ние за улеснение, защото с очи знаем, с ум разсъждаваме, си създаваме еволюции, инволюции…

Безпричинната Сила Сама за Себе Си сътворява всичко, в което безспорно слага бъдещия върховник във взаимност с цялата енергичност, която само осветеният може да понесе. Цялата енергичност само човекът може да понесе в своята йерархия на посвещение, за да преобрази – нещо, което е дадено в Учението на Христос: Преображението. Виждате Раждането, което е тръгнало, което е основа на т.нар. социално развитие. Но за да дойдете до голямата тайна на Възкресението, вие ще трябва да извършите Преображението; Преображението е една от най-великите възможности, с които знакът на Възкресението е белязан. То не е символ. И тогава ще разберем защо нямаме сътворена вода, а свидетелстващ аспект на астрала, който е жизнена съсъставка на човека. Това е великата тайна на идеята на Космогонията и на Сътворението – водата, за която безспорно трябва да знаем едно: че е жилището на живота, но не и раждането на живота. Раждането на живота е Огънят, който се носи от менталния свят. А одухотворяването, за да бъде това, което се казва – непояждащият Огън, идва от Духа. Духът не пояжда, но може да го понесе само онзи, който носи отговорността на Служението, защото даром нищо не се дава.

Може ли отделната личност да стане социална общност, за да видим в нея как бихме прилагали след това ритъма на Духа? Какво прави Творецът? Една от най-великите идеи – освобождава, взема част от суверенитета на Адам (Адам, разбира се, така както го дава писанието, че толкова късно се е появил, е смешно), за да изведе онова, което се нарича Ева. Така създава двойката, която е първичният, основният камък на храма на обществото, на социалната даденост. Защото само индивидът не е още социална даденост – голямото прозрение е в това! И кога тогава ще започне социалното развитие? След като Адам е подложен на това „ограбване“, на „разкъсване“; след като му се взема суверенитетът на индивид, който носи в себе си потенциалната мощ да ражда. Един сътворен Адам ражда; Ева и Адам са вече социална формация. Това е една от най-големите битки в културата на човечеството, за съжаление неразбрана в нашата европейска култура, в нашата европейска цивилизация.

Андрогинът, за да бъде човек роден и оформен, е трябвало да бъде разделен, трябвало е да стане индивид. В андрогина не са били и жената, и мъжът, както сега се разбира това, не. Той е бил Дух и материя. И е трябвало да се отделят, та Духът да почне да овладява материята – да овладява Ева и тя да ражда! Това е, което трябва да се направи. Да се потърси идея за индивида – да се отлъчи, за да можем после да го характеризираме с това, което се нарича психология, душа. Душа, която може да се освидетелства в индивидуалност и след това, като отработва познавателния процес, да направи личност, а личността, от своя страна, да създаде бъдещия Бог, защото Той е вложен там, вътре в човека. Този аспект на Безпричинната Сила, който бихме нарекли „действеност“, трябва да го съпроводят вече законите на развитието. Затова се слага идея в тези социални общности: да се създаде освен религия и морал; освен морал, да се създаде и наука; освен наука – и битология…

Безспорно, светът не е креационност, както е в доктрините на някои религии. Самата Книга Битие го прави еволюционен, йерархиращ в Сътворението: ето ви един ден – земя и небе; ето ви друг ден – звезди, ето ви големи риби... Но го извеждат само като доктрина на креацията, на Сътворението без изменение, защото не могат да си представят, че Бог трябва да еволюира. Бог, Който е в идеята на Сътворението, еволюира, Безпричинната Причина – не! Това е, което не могат да отведат в познание, за да създадат вярност и истинност по отношение изграждането на Космоса, а след това, разбира се, и по отношение развитието на човека, т.е. на социалното му развитие. И затова социалното развитие ще има своите големи битки; затова то, непознато във великата му тайна, ще си създаде сам`о за себе си вътрешни конфликти (като идеята за грешника), за да може да се оправдае това, че не се знае тайната, от която да се изгради идеята за човека – бог в развитие. И затова се е поставял най-важният въпрос – Познай себе си! Познай себе си!

Така започва да се изгражда социалната единица. Тя като неосъщественост е подвластна както на законите на природата, така и на законите на човека в идеята на себетърсенето. Но неговият ум трябва да му дава знанията, така както еволюцията му дава очи, за да може да се откъсне от стадото; трябва да му дава прозрение, интуиция, идея за Бога като непреходност. Ето как в еволюцията на Космоса поселникът му започва своето развитие. Откъде идва потребата за родството им? От това, че всичко, каквото е в човека, е и вън от него. Тогава ще видим колко властно Хермес Трисмегист е знаел: „Това, което е горе, е също такова, като това, което е долу…“ Всичко, каквото имаш, е във всекиго. Различието свидетелства за Единството, защото не може еднотипността да бъде приписана на идеята на Сътворението, след като когато Бог казва Да бъде светлина!, казва и: Да се отдели светлината от тъмнината! Значи тази воля на динамичността, или на ритъма на Духа, създава и разнообразието, макар че е част от Единството.

Но коя е тази властна потреба социалната общност да има трайност – трайност на планетата, в която се намира, трайност в защита на живота. Безспорно идеята за безсмъртието. И вижте как йерархират: боговете са безсмъртни, човеците – смъртни. Йерархират, правейки едно от най-големите открития, за да не се загубим – безсмъртието е най-великата тайна да не се загуби човекът. Той може да се бори в идея за възкресение като свидетелство на това, което и науката ни казва – че и материята, и Духът са движение (те са слети, както твърди и Айнщайн). Ето какво иска знаменитият Ескулап – иска лекарите не само да лекуват, но дори да възкресяват! Виждате ли какво знаят посветените? Да възкресяват! Този човек, който лекува тялото, добре е знаел как се лекува и душата; че може да се извежда в живот възкресението. Защо? Защото стои една знайност – идеята за манвантарите. Това е най-доброто доказателство в търсенето на безсмъртието. Ето как са дали безсмъртието тези, които оставиха с боговдъхновението си епос и школи – чрез Нощта и Деня на Брама. Оставиха идея, че нищо не умира. На милиарди години може би се сменя и привършва една манвантара, но привършва в смисъл, че нейният еволюционен аспект, или аспектът на дейността `и, ще трябва да изведе в друга потреба човека – бог в развитие. Така че ние, когато говорим за социалното развитие, трябва да имаме предвид, че вън от социалното – а то не може да бъде вън, защото и социалното е вътре в Мировото и Мировото е вътре в социалното – стои идеята за глед на преходността, който свидетелства за вечното.

Човечеството, разбира се, в първите си милиони години организира една социална общност, която може да облагородява и да се облагородява от природата. Една социална общност, един човешки живот трябва да се осмисли в това съприкосновение, но винаги с една отговорност. Затова милиардите човешки същества идват от пещерното търсене до олтарното моление в големите храмове. За нещастие в някои от тях, както в хилядите джамии, се оверижват и с хилядилетия стоят без импулса на Безпричинната аспектност. Но това е бил пътят. Било е какво ли не: и неудобството хората да си свалят косматата дреха, както сега – неудобството да се почувстват като богове в еволюция (ако, разбира се, нещо друго не ги спира).

(Следва)