Послание на Присъствието (Върху Агни Йога)

Арxив | брой 3 / 2000

(Върху Агни Йога)

Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението!

Отговорността е първият белег, с който трябва да се влезе в Служението. Доколко зрелостта го е поставила пред нас е въпрос, който поведението ни ще покаже.

Ще разгледаме Посланието на Планетния Логос в неговата, ако мога така да кажа, трета част – какво тя дава, как охранява, защо към Посланията в продължение на толкова години поставям и параграфи от „Агни Йога“. Именно тази трета част на Посланието е една от приложните необходимости, с които съхраняваме онова, което е ценност, и безспорно даваме формули, които в хилядилетията са сътрудничили реално в приложни школи и метафизично – като причастие на душевността ни в пътя за съвършенство и служение.

Школите са давали резултати и някои от тях, независимо от хилядилетията, продължават, но в една по-особена йерархия – след онова първично възпитание на тялото до тази овладяна мисъл, с която трябва да пристъпим към съзерцанието, към вътрешната аскеза, с която ни се дава знание повече от преходното, знанието на интуицията, знанието на Богоблагодатта, знанието на Богооткровенията.

Във всички досега давани Послания съм слагал няколко параграфа от „Агни Йога“, т.е. знанието на Огъня, възможността да имате огнено слияние, макар че преводът на „йога“, който дават на български, е „единение“ или „съединение“. Това не е вярно. Преводът е „слияние“. Както не може да бъде вярно, когато се превежда „исихазъм“ като „повеля на мълчанието“, защото както мълчанието, така и съединението са предмет на упражнена воля, а слиянието е вътрешна тайна. Тези разлики (колкото и да са незначителни) в никакъв случай не са проблем на етимология, а на липса на най-вярно усетено понятие в нашия език. Да мълчиш е предмет на воля, да си безмълвен е предмет на съзерцание, на вътрешно откровение. Така че под Агни Йога ние трябва да разбираме приемането на огъня на нашето слияние. Това е един огнен поток, който залива, както казваме, като еманация на по-възвишената мисъл; който влиза именно като слияние, а не се съединява да прави конгломерат.

Какво е Агни Йога за Посланията? Ще повторя това, което всяка година казвам – за мен тя е живият плет, който охранява всяко Дете на Деня както в умението му да влезе в царството на забраненото, така и да покаже на света, че всеки може да влезе в градината Едем и ако има дързостта на Ева, да яде плода на Мъдростта. Потреба за охраняване и потреба на обучение! Не е проблемът тук вече на прозрението или на дарението, или на Посланието, което само за себе си е пулсът на Мировия Учител, или на Мировия Логос, а на стъпки на обучение, на подготовка. Дадени са правила, дадени са слова, които като медитация или като повторение създават възможности да се влезе в градината на първия човек, в градината на боговете.

Агни Йога е онзи жив плет, през който много трудно ще влезе онова, което може да оскърби или да оскверни райското Дърво на знанието, както и другото – Дървото на Живота. Но както казахме, там е забравено да се сложи и Дървото на Мъдростта. Дървото на познанието създава илюзорността за първороден грях, но поставя схемата на възземането, на еволюцията – големия принцип на реката: двата бряга, за да може човекът тогава да отработи поведение към Доктрината на Правдата. Така живият плет съхранява и пази от посегателство светостта на Дървото на познанието, свещеността на Дървото на Живота и просветлението от Дървото на Мъдростта. А при Доктрината на Мъдростта светът смени олтара на служението, както казваме, с Книгата на Живота, която е съзнанието на Бога.

Параграфите от „Агни Йога“ ни съпътстват, защото никой не може да пие от чашата на посветеността, без да мине голямо обучение, без да се кръсти в посветеност. В съответните Послания тези параграфи ни улесняват в идеята на усвояването; те ни дават това, което много често казвам – валентност, чрез която правим своя избор с какво от Посланието да направим съединението. Това е голямото, което Агни Йога предостави на човечеството, и тя винаги ще бъде усвоявана според йерархията, с която както отделният човек, така и съответното общество, школа или цели народи, могат да я приложат. Приложението е проблем на йерархия! Всички могат да четат свещените книги, но те са написани поне, както уговорно е прието, в три различни степени – буквалност, мистификационност и сакралност. Със сакралността човек все пак може да отгадава известни неща, но в тайната на йероглифа той получава своето посвещение на вътрешно зрение. Така че Агни Йога като огън влиза в Посланията почти всички години, в които съм ги давал. А те не са само тези десет, които вие имахте възможност да следите...

Нищо по-властно няма от това, с което наименувахме тази година Посланието: Право на Присъствие! Трагичното е, че ще се задържи някой на местото си (тогава, когато има хармония със света, който го заобикаля), въпреки прозрението, което му дава право да напусне своите земни виждания в една друга субстанциалност и безспорно да се потопи в свещеността на това причастие, за което хиляди години хиляди човеци (под званието на богове, определени да дават пътища) са ратували.

Най-голяма тайна в Посланието на Присъствието е: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението! Това е една от силите, с които Третото хилядолетие, а оттам нататък, разбира се, устойчивостта, пренасяна чрез душите и посвещенията и хранена от Духа на неизчерпаемостта, ще си служи. Защото има да се постигат няколко тайни – да бъдеш (което значи не да имаш); да владееш и да осветиш материята... – така, че да се даде осезаемост и след това тази осезаемост да изглежда илюзорна в знанието на очите. А аз казах, че знанието на очите е винаги чуждо.

В Агни Йога безспорно има много ценности, които отколе са изживени. Но в параграф 103 има нещо много странно; именно с неговата същност се охранява или изгражда поведението ни в Служението, в правото ни на Присъствие в Третото хилядилетие.

  • §103. Взаимоотношенията на Учителя и ученика. Учителят дава напътвания в пределите на позволеното. Той издига ученика, очиствайки го от старите привички. Той го предпазва от всички видове предателство, суеверие и лицемерие. Той му изпраща тайни и явни изпитания. Учителят отваря вратите на следващото посвещение с думите: „Радвай се, брат.“ И пак Той ги затваря с думите: „Сбогом, минувачо.“ Ученикът си избира Учител. Той го почита наравно с висшите същества. Той вярва в него и му изпраща най-добрите мисли. Той пази Името на Учителя и го написва върху меча на своето слово. Той прилежава в труда и устоява в подвига. Той среща изпитанията като светлина на утрото и пази надеждата си за достигане на новата врата.
  • Приятели, ако искате да се приближите към Нас, изберете си Учител на земята и предайте нему да ви ръководи. Той ще ви каже навреме кога ключът на вратата трябва да се обърне. Всички имайте Учител на земята.

Може би наистина този параграф е в най-добър синхрон с това, което Посланието на Присъствието ни налага в Третото хилядолетие. В него безспорно стои нещо, което е същностно – Служението. Ако някой в Учението на Правдата можеше да се съмни в добродетелта на това, което се иска извън рамките на Правдата – както идеята на Христос Аз и Отец сме едно!; ако някой в Учението на Любовта можеше в съмнението си да се подбуди в неверие за Възкресението, то в Учението на Мъдростта подобно нещо не може да бъде допуснато. Тогава реалната предпоставка е гласът на Учителя. Ако някой иска да живее с гласа на ехото – да, той може да каже: „Аз съм Христов, аз съм Моисеев...“ Но в Мъдростта няма място за „аз“, защото казах изрично, че служение се върши без себе си. А кога можете да освободите себе си, за да кажете, че вършите служение? Когато сте могли именно да надмогнете това, което Правдата ви е забранявала да правите, това, което Любовта ви е ограничавала да имате. Защото няма (досега) по-голяма свобода от идеята на Мъдростта. Тогава ние поставяме въпроса: Кое определя позволеното, за да се каже тук, че „Учителят дава напътвания в пределите на позволеното“?

Кой спазва границите на позволеното? А жаждата или алканието на ученика да бъде благославян и да получава признание?! Позволеното не всякога е признание на успеха, защото има потенциални сили, които трябва да бъдат изведени. Има похвала, която може да изхаби човека, има и упрек, който може да спъне някого завинаги. И това е вещината – да кажете нужното, в границите на позволеното, след като знаете пътя на този ученик, който идва, или на това общество, което тръгва в някакво свое посветено служение.

Ще припомня това, което Христос рече: Имаше много неща да ви кажа, но не сте готови. Учителят никога не си служи с насилие, за да не затулят Учението остатъците от страховата психоза, която са проповядвали миналите учения. Учения, които са ползвали страха, за да направят социална общност, била тя и религия – нещо толкоз очебиещо в еврейството. Може да се запитаме: позволено ли е да разпнете някого? Да, позволено е. Защото нямаше да познаете възкресение, ако не бе позволено на големите да го правят.

„Той издига ученика, очиствайки го от старите привички.“ Най-голямата стара привичка, от която трябва да бъде освободен ученикът, това е страхът; страх, на който са жертви всички. Страх и като този, който идва от това да се признае: „Да, този е величав.“ Хората се страхуват от величие, заради това, че сами си създават нищожество. Но никой не позволява на необоснованото величие да мине за достойнство.

Наистина едно от най-мъчителните катарзисни състояния на човечеството, както и на отделния човек, това е да се освободи от привичките. И в предишните Послания съм слагал тази идея за борба срещу навика. Навикът е част от наркотика на себичния. А казахме, че служение в Духовната вълна на Мъдростта се върши без себе си. Затова обърнете другата страна на листа на тщеславието. Там пише онова, за което съм говорил – само смирението не е обидило нито Господа, нито Съдбата.

Да започнеш да се качваш по стълбата на смирението, това е да извикаш точно този огън – от Агни Йога, който гори старите мостове, по които си минавал: старата ти слава, признанието, възхвалите... Знаете ли колко е трудно друг да ви свали дрехата (когато нямате кураж да я свалите сам), дрехата че сте толкоз велик, а всъщност измеренията ви са само детска играчка. Когато егоцентризмът стане привичка като егоизъм – вече не като сила, която ви води към идея за личност, тогава той ви спъва, става пречка. Затова Учителят освобождава. И тогава защо ще се чудят някои, че са получили някакво насилие: че Учителят им е пратил изпитания, че им бил пратил болест (което няма никога да направи); че ги е поставил там, където трябва, да си преценят добродетелите, морала и пр., които наистина са отходни. Никой морал не е вечен! Но в момента на преценката този морал те обвинява.

„...в пределите на позволеното...“ Щом искаш да вървиш, кое е позволено? Да, позволено е „Разпни Го!“, защото Той носи Възкресение; Той издига ученика, освобождава го от стари привички и вижте: „Той го предпазва от всички видове предателство, суеверие и лицемерие.“

Кое е първото предателство, от което човек трябва да се опази? Трябва да въстане срещу тези привички, за които говорих преди малко. Най-голямото предателство, което можете да извършите, това е да станете жертва на собствената си съблазън, предавайки Онзи, за Когото Учението на Мъдростта ви каза „Изведете Го!“. Така вие предателствате срещу Бога у вас, вместо да Го изведете, вместо да чуете гласа или ако щете само вибрацията Му! Това е най-тежкото предателство, за което и Христос предупреждава учениците Си.

Няма по-голямо предателство от това да предателстваш срещу Бог в себе си и после така лицемерничко да говориш за Господа и да се оправдаваш, че си отишъл да поднесеш един дар или един курбан. Така се извиняваш с това, че нямаш прозрение за голямата жертва.

Трагедията е и другаде – на човечеството не се даде градацията на Духовните вълни, в която то трябваше да знае, че, тръгвайки от пещерата, ще дойде до своя Сътворител. Но човекът винаги е знаел този път, защото, макар и с външни фактори, той е свидетелствал, че има признание към един Творец (Чийто образ може да е наричал тотем, понеже е нямал друго проницание), Който е вътре в него. Този глас „Адаме, где си?“ не е гласът на Бог Отец, Който го търси – обидно е за Бог да не знае къде е Адам, но Бога вътре в човека, в Адамовата коруба, винаги ще се търси. Защото Адам е Космичният човек! Адам е образ, но Адам е и Дух! И когато човекът предателства срещу вложения в него Бог, това е страшното. А не манифестацията, че не си отишъл да запалиш една свещ или да направиш един курбан. Защото тази илюзия, с която се говори за вероподаничество, за признание, за клетви в Господа, е също своего форма предателство, само че с надпис „суеверие“!

Суеверието е всекидневие, сега облечено в по-модното – развлечение. Толкова канала телевизия и в нито един няма нещо, което да ви набогати. Само забавление, дори не занимание, а да не говорим за знание. После се чудят, че имало много порочност. Ами как няма да има?! Дори тази кукерщина, която и ние повтаряме; да не говорим за фестивалите в Южна Америка. Няма нищо страшно в това да бъдат „адамити“; страшното е, когато прикриват Адам в порока на мисленето си. Така че най-тежкото е именно предателството на Бога, лицемерието и суетата.

От това предателство ви пази Учителят. Защото връща тезата, която я има във всички времена – че в човека има един бог, който чака своето осъществяване. И точно това Школата Път на Мъдростта рече открито. Както Озирис казва, че този, който в него се осъществи, става Син Божий, както и Христос го рече и Го признаха след столетия, че е Син Божий. Човечеството не е било лишено от богове в себе си, само че не е имало своя духовен окомер, не е имало онова око – окото на Ра, третото око (както искате го наречете); не е имало този триъгълник, в който е сложено Окото на Отца, и в който триъгълник сега Школата Път на Мъдростта сложи змията. Това са неща, които човечеството тепърва ще трябва да научи. Когато като доктрина в познанието му стои идеята, че е един зрим теогон, той започва да отработва своята валентност, с която огражда знание за надмога над себе си и света.

Така че предателството трябва да спре най-напред като предателство към Бога. Признанието на бога у нас, този зрим теогон, изведен в битие – това е голямото! На него трябва да позволим да се осъществява, него трябва да отведем в другата Духовна вълна – на Истината, когато ще бъде овладян теогон.

След това идва предателството към Учението. Този, който предателства спрямо Бога, а дадено е в Учението Път на Мъдростта, че човекът е един жив теогон, един зрим теогон, един бог в развитие – той прави именно предателство към Учението. А когато не го е разбрал, когато не го е усвоил, когато неговото равнище не може да си направи броеница за това Учение, тогава той не може дори да бъде предател. Това е единственото му извинение – че не е достоен да бъде дори предател. (Защото има и благородно предателство!)

И така, можем да почнем да градираме предателството. Предателство спрямо Учителя – измерение на несъгласие. Навремето казах, че само малкият се измерва, големият няма нужда да се мери. Мери се в своите контактьорства този, който е получил някаква доктрина от някой дребен мислител от ниските полета на астрала. И когато му кажеш, че това е една илюзия, че му е дадено най-първичното, което отдавна доктрините са го знаели, той, разбира се, ще остане неудовлетворен. А ниските полета винаги се хранят от ниските енергии на малките хора на земята...

Така че, предателство към Учителя може да се извърши. Това, което побърза един Петър дори да каже: А, Той ли? Не, не Го познавам... Предателство към Учителя, и то много често от най-близките. Но те – Учителите, имат опит. Изрично съм казал: когато си наметнеш дрехата на светостта, колкото и мисловни стрели да те обстрелват, нито една няма да бъде като тази на Зевс, която може да те унищожи, защото Зевс те е пратил.

Учителят няма нужда от защита. И може би тук е илюзията на предателите – знаят, че Учителите нямат нужда от защита и почват да си вършат предателства. Защото никой не можеше да разпне Христос! Какво си мислите – че Иуда Го разпна с това, че отиде да каже?! Не! Не Иуда, а голямата идея „Аз и Отец сме едно“, за да ви остави след това следгробна властност – Възкресение! Никой не може да предаде един Христос!

Илюзията на някои, които мислят, че могат да предадат, няма никакво значение. Най-малко пък хлевоустието, което си позволяват. Голямата идея не може да бъде смутена. И един Гамалиил казва на синедриона: Защо ги гоните тези единадесет души апостоли и седемдесет души ученици (това е било Христовото тогава). Защо ги гоните? Ако едно учение е Божие (вижте, пак еврейството – „божие“), никой не може да го разбие; ако е човешко, то само ще си отиде. Но страшното не е, че се предателства спрямо Учителя – страшното е, че се навиква и когато станете в необходимостта Учители, ще си платите за това, че сте били преди това предатели. Да, вече никой не ви праща да учителствате – това бяха школите; могат да ви дадат култура, но не ви пращат за Учители. Но така или иначе този, който иска да прави предателство, трябва да знае, че ще го получи.

След това имате предателство към Обществото. Защото някои идват на една трапеза, ядат и след това недоволни, защото не са получили десерт, отиват на улицата да говорят евтини приказки. Това е предателство към Обществото. Защото най-лесното е: „Те ли, та те са...“ Никой не може да смути аурата на Обществото! От аурата на Обществото могат да се скъсат копчета, но никой не може да ви свали дрехата му.

Другото предателство е към събожника – да не искате да признаете другия, който е до вас – от завист, от измерение, от тщеславие... Да не можете да приемете събожника си! И тогава думите на Христос са ясни: Ти казваш, че обичаш Бога, а не можеш да обичаш брат си. Обичаш нещо, което не виждаш, а не можеш да обичаш това, което виждаш! (Дори по еврейството – по кръвната линия.) Това разминаване се дължи именно на чувството на завист – както е сложено в притчата за блудния син.

Така предателството в доктрината на незнанието е, че рано или късно с този събожник ще бъдете заедно. А защо той закъснява? Заради себичност. Когато омаловажаваш поведението на твоя събрат, на твоя събожник, ти предателстваш като му изгребваш една енергия, с която неговият буден свят го изнася; когато проявиш съмнение, ти създаваш властност на земното притегляне и не може да върви този човек. Това е предателство! И затова в школите, когато посветеният е пращан да върши работа, преценката не идва от това какво иска някой, а какво ще каже великият йерофант.

Другото, което винаги много ще бъде оксърбително (нещо което за нещастие се случва най-често), това е предателство на Учението за материални блага.

Нищо по-обидно не съм наблюдавал в живота на хората, когато за материални блага предават. Имал съм възможност да видя (с целостта си на едно живеене) как някои се продават, примерно казано, за едно парче хляб, защото бяха гладни, или други – защото им се даваше обещание за кариера. Виждал съм го стотици пъти. За материалните облаги човек много съзнателно, с казуистиката на малкия си ум, намира оправдания даже смешни, даже неприлични, но се брани в ненаситността към това, което се нарича материално благо.

В нашите читанки някога имаше разказче – когато царят трябва да награди една баба, заради сторено добро. И я пита: „Какво искаш?“ Тя му отговаря: „Ето това човешко око, извадено от гроб, сложи го на едната страна на везната, а на другата – колкото трябва злато.“ Царят се зарадвал – колко е едно око! Сипват, сипват – хазната се изпразва. Най-после друга баба се сетила: „Царю, свали златото!“ Взела от земята пръст (това, от което е сътворено окото), сложила я на везната и се получило равенство. Може би затова митологията върза очите на богинята на правосъдието – да не се съблазнява от злато и да не се утешава само с пръст. Това е ненаситността, това е неизмерението на отговорност към материалното благо, които безспорно създават най-тежките кармични връзки, макар и най-лесно разплатими. Когато Христос отива да гостува на Закхей, Го упрекват, че се отбива при бирник, при грешен човек. А Закхей след това дава на сиромаси половината си имот, а което е взел несправедливо, отплаща четворно[3]. Ето как могат материалните кармични плитки да бъдат разплитани.

Така че предателство спрямо Бога у вас, предателство спрямо Учителя, Учението, Обществото, спрямо събожника, предателство за кариера, предателство от завист... и има едно благородно предателство – когато развързвате кармични връзки от миналото. Понякога може да помолите някой да ви предаде, за да ви освободи. Това е една теза, която никоя доктрина – нито психологията, нито правната доктрина, нито религията, не е разработвала. Да помолите някой да ви предаде, защото в хилядилетията някога сте били предател – за да може да се освободите! И тогава ще посрещнете предателството с идея за свобода.

Има нужда от благородно предателство. И посветените понякога нарочно правят един акт, за да освободят някой, който в хилядилетията е бил предател. Така се поема отрицателното на този човек, прави се своего рода предателство, чиито измерения не са предателството на дребния човек, а освобождаване от това, че някога един малък човек в него (който обикновено сега наричат Иуда – съвършено невярно, разбира се) е извършил определено действие. Трябва някой посветен да го предаде, за да може да го освободи от капсулацията на енергията на предателя, за да го поведе към Светлината. Това са големите неща, това е мащабът на човека – бог в развитие! Не зная дали разбирате какво ви стои като предназначение и кое ви тежи на волята за изпълнението.

„Той го предпазва от всички видове предателство, суеверие и лицемерие.“ Да не говорим за лицемерието. То не може да има образ, освен това, което природата е оставила – хамелеон. За лицемерието цветове няма.

Как се обръща Учителят към този, който иска посвещение и който не е лицемерен и суеверен? (Разбира се, че стрелката на суеверието много трудно се определя, но все пак, когато човек носи такъв нюанс, личи.) Какво казва Той? „Радвай се, брат...“ Когато преди години казах, че радостта е усмивка на Мъдростта, колко ли си шепнеха: „Ей тъй си ги казва!“ Не! Нищо от схемата не е вън от прозрението и нищо от нея не е по-малко потребно във всички времена (защото и човешката мъдрост трябва да даде човешки закони). Божествената Мъдрост в Доктрината на Мъдростта дава законите и правилата на Мъдростта. Колко верни са думите на Учителя „Радвай се!“, когато иска да приветства онзи, който се е събудил, и онзи, който има достатъчно признание да поеме енергии, за да се освободи от привички, които не всякога са осъдителни, но винаги са непотребни като пречка в еволюцията му.

„Радвай се, брат!“ – това е да поздравиш, че някой, независимо от школата, в която е възпитаван (за Правда, за Любов), е стигнал до възможността вътре Мъдростта да го осени, да му се усмихне. И така Той поздравява Децата на Деня: „Радвайте се!“ А какво казва на този, който си отива? Не е проблем дали е суеверен, не е проблем дали е лицемер, дори не е проблем дали е предател – отива си, защото не може да яде от трапезата на Мъдростта, от трапезата на определена школа на йерархирането. Казва му: „Сбогом, минувачо!“ Въпреки че това „сбогом“ не е най-доброто, което може да се каже на преходността. Преходността има закон – пак се връща. Но за момента може да го характеризирате.

„Сбогом“ в нашето съзнание като дума е в смисъл, че се лишавате от бъдещо виждане. Така е употребено. Макар че в ритъма има нещо друго – все пак този „минувач“ получава пожеланието „С Бога да бъдеш“. Енергията, с която го отпращат, не е отрицателна. Защото Учителят познава закона на бъдещото развитие и връщане. Затова когато на гроба на някой говоря, никога не казвам: „Дойдохме да се сбогуваме“ (и я наложих тази практика), а казвам: „Дойдохме да се разделим“. Защото има едно царство, в което всички пак ще се виждаме. Но иначе, когато се казва „Сбогом, минувачо!“, трябва така да го приемем. Защото този минувач след столетия или хилядилетия ще се върне. Няма къде да ходи. А с Бог да бъде, това значи тезата да не върши предателство към Бога, който е в него.

„Сбогом, минувачо!“ е може би най-мекото възмездие, което можете да кажете на онзи, който трябва да си отиде, или онзи, който, като не може да понесе ритмиката на една Духовна вълна, си отива сам. През школата на Мъдростта минаха доста минувачи, дори с напудрени перуки, дори с умувания, да не говорим за твърденията им откъде сме взели известни неща. С това би ви обидил по-скоро един хлапак, отколкото един минувач. Нехайността на хлапака е извинителна, но на минувача не, защото е минал точно там, откъдето трябва, и не е могъл да види това, което е потребно в еволюцията.

Може би преди повече от двадесет години се постави ребром въпросът именно за това „Радвай се, братко!“ и „Сбогом, минувачо!“. (Нека някои не се съблазняват, че те са попълнили състава в битието на Школата Път на Мъдростта. Да не се изживяват като изначални класове, които всеки вятър би обрулил, ако въобще имат зърно. Доктрината Път на Мъдростта е едно Мирово дете; тя е един отгледан плод в хилядилетията. И така че не е само гостолюбието или присъствието на този или онзи.) Понеже Христос бил рекъл на Своите Си: Вървяха сто овце, една се загуби – Аз ги оставям и отивам да търся едната..., попитаха ме: „Какво ти ще направиш?“. Отговорих, че акт на милосърдие, жертва на любов – това е тайната, това е гръбнакът на Учението на Любовта, да не позволиш никой да погине. (Тезата за погиването е много еврейска, защото не могат да приемат тезата на еволюцията и закона на прераждането.

Няма погиване, дори и след хиляди години ще отидеш да гониш онова, което другите го имат като венец на служението си толкова преди теб.) Но в Мъдростта от сто, деветдесет и девет да се загубят, една да остане, няма да търся другите. Защото зная закона „Сбогом, минувачо!“ Тя, едната е главнята – тя е огънят, тя е светилото, тя е от ония благоразумни девици, които си взеха достатъчно гориво. А другите, които не бяха си взели, хлопаха, но никой не им отвори. Да, ще дойдат времена, ще отидат и те на своето място. Въпросът е да направите крачка в едно ново битие, а не да влачите веригите на старото!

Не може да правите трагедия от това, че някой се възголемял, понеже научил едно изречение или прочел една книга, или че друг, на който чувстволюбието (не честта му, а чувстолюбието) е накърнено, е решил да си вземе чаша с вода – защото тя е още астрал. Но не е взел главнята, която е огънят на мисълта. Сбогом, минувачо...

Казах, и то ясно: Школата Път на Мъдростта е мирова даденост. Не е важно дали съществува някъде, или не. Тя като мирова даденост е! А това кой ще яде от нейната трапеза е проблем на йерархия и будност или на суеверие, или на лицемерие. Оставих нещо, което е много странно и страшно – Доктрина на Духовните вълни. Дали я приемат, дали академичността ще се съгласи, това не е проблем. В Космоса се живее с духовни дадености и те се наричат Духовни вълни!

Така че за минувачите не ми е скръбно. За тях има еволюция, ако ще след хиляда години да дойдат. Ние трябва да вървим!

„Ученикът си избира Учител“. Това е най-трудното, макар всички да мислят, че е най-лесното. Какво е трудното? Когато литераторът се занимава с физика или когато физикът се занимава с литература е трудно. Физикът иска да научи как се пише поезия, но трябва да отиде при математика да го научи, че седем по четири е двадесет и осем. А две плюс осем е десет. Това трябва да се научи; това е да избираш Учител. Ако не можеш да избереш десятката, тогава вървиш там, по оная йерархия...

Наистина трябва човек, когато реши да върви, да си избере Учител. И не търсете пощада от Учителя, не търсете погалване, защото Децата на Деня не са приятелите на християнството, още по-малко расовата типизация на еврейството, най-малко пък стихийните богове, разкъсани в познанието за цивилизация, но не още и за Богове.

„Той го почита наравно с висшите същества.“ Това е много трудно да се каже, защото много е трудно да определите кои са вашите висши същества. Какво значи висше същество?! Ангелите, архангелите...?! Разбирате ли какъв барометър трябва да си „купите“, за да може да направите измерение! Другото е словесност – „Почитам го!“ Че какво като го почиташ?! Това никаква стойност няма, абсолютно никаква! Ще добавя и казаното в Библията: Тоз народ Ме почита повече с устата си отколкото със сърцето си. Толкова „добродетелна“ проява! Всеки ден човек я среща. Проблемът не е почитта, а да събудиш в себе си енергии, които те изнасят в някакво велико тайнство, че нещо по-голямо ти дава основание да го догонваш, дава ти основание да го разчиташ.

„Той вярва в него и му изпраща най-добрите мисли“. Добре, съгласен съм, че могат да изпращат най-добрите мисли, но не знам как могат да досегнат Учителя. Тук е и грешката на Агни Йога, но тя изхожда от един по-първичен свят. Идеята е ученикът да расте, а не да покровителства! Като изпраща добри мисли, на неговото равнище ги изпраща. А той е, който трябва да расте! И тогава когато навикне да си дава по-висока преценка в признанията, еволюира.

„Той пази Името на Учителя и го написва върху меча на своето слово.“ Знаете от светото Евангелие, че словото е меч, а пък тук е казано, че той върху меча на словото си слага Името на Учителя. Понякога похвалата е по-лоша от упрека. Защото така могат да ви похвалят, че някой човек с прозрение да каже: „Колко нискостеблен е тоя негов Учител!“ Пазете се от похвали. И то много отговорно. Затова казвам: Не е грижа, ако почва да тежи, и не е похвала, ако не прави добро. Правете си молитвата вътре! Не я пращайте в Космоса тогава, когато не може да стигне олтара на храма на Всемирността.

„Той прилежава в труда и устоява в подвига.“ Трудът е част от голямата идея за дисциплината, а дисциплината е дрехата на отговорността. Така че ако един ученик не иска да събуди и приложи отговорност към труда, не може да извърши подвиг, подвиг, който не чака награда. Защото, когато искаш да получиш награда от един подвиг, който е много първичен, утре, когато узрееш, си казваш: „Чакай, защо взех този орден!“ И тогава ще разберете защо големи личности отказват ордени на държавни глави. (Защото сега на някои им е много неудобно, когато трябва да им правят биографии, че са получили звание „народен писател“ и пр., а без такъв указ дядо Вазов си го нарекоха „народен поет“.) Искане на награди не може да си позволи един ученик, ако има усета, че той е ученик на една Школа. Трудът не е проблем за награда, подвигът не е път, от който чакате похвала, а изработване, изграждане, стъпка към голямата идея на Служението!

„Той среща изпитанията като светлина на утрото и пази надеждата си за достигане на новата врата.“ Не мога да си представя този, който се е напътил в едно изграждане на ученичество, да не се радва на утрото, на светлината. Защото една от най-големите тайни, която трябва да ни даде това, което наричаме йерархия на признанието, е именно моментът, в който трябва да се научите кога да отключите вратата на своето посвещение. Някой забързан, неовладян, веднага отваря вратата и нахлуват заедно с него ветрове.

В нашия народ има една много интересна приказка: „От дъжд на вятър.“ Вижте – нито вятърът, нито дъждът са нещо постоянно. „От дъжд на вятър“ – непостоянни явления, които създават формули. Ако човек това го вземе като всекидневие на радостта си да отключва и да влиза вътре – не, не може да влиза всичко! Още по-малко неметена улица – вятър да подеме праха и да влезе в дома ти. Ще се върна на моята стара мисъл – тежко и горко на личност, дом или нация, която внася уличните неща вкъщи и изнася къщните неща на улицата! Това трябва да разбере ученикът, а не шушукане и размени на клюки – верни или неверни, няма значение. Вярното се казва там, пред масата на отговорността. Другото е клюка. Така че този миг на усетеност – кога да щракнеш ключа, за да отключиш вратата!

Бях казал, че когато Христос извърши своето голямо дело, Той хвърли ключовете на школите, които подготвяха посветени. И няма сега египетски школи, елевзийски поклонения... Голямата тайна е кога ще дойде новата врата. Но какво имате за нея? Учител! Ако вие не Го пуснете в своя дом, ако вие, когато отворите вратата, нямате Учителя си, безспорно ще се проиграете. Тогава обръщението на Агни йога: „Приятели, ако искате да се приближите към Нас, изберете си Учител на Земята и предайте нему да ви ръководи, е ясно. Безспорно, учители има различни в света. Особено в Индия толкова са наситени с школи, че човек се учудва и трябва да си вземе няколко компаса. И те не само да показват север-юг, а и изток-запад – време е вече за такъв компас. Ако природата носи някакви несъвършенства, нека ги оправим; крайно време е да се оправи и тя!

Защо трябва компасът непременно да бъде север-юг? Това бяха старите учения, ученията на миналото – Митологията, Правдата, Любовта! Север-юг – никой не изведе Бог да им каже и изток-запад, и долу-горе... Усещате ли предназначението си като тайна? И знаете ли под предназначение какво са разбирали посветените? Метод на обучение за прозрение! Защото за предназначението, когато не си готов, естествено е, че не можеш да го изпълниш. Това е предназначението – подготовка, път, обучение!

Много се насити светът от призвания. Вече демонстративно звучи, дори като неудобство – „Изберете си Учител!“. Всеки може да каже „избрах си“. Съседът му го е научил да язди кон – учител, учител по езда! Разбирате ли?! Това е трагедията на човечеството.

„Той ще ви каже навреме кога ключът на вратата трябва да се обърне. Всички имайте Учител на земята.“ Това е параграф 103. Той съдържа една от най-великите тайни – това, че Мировата еволюция, че Учителите признават и дават енергия за йерархия. Ето защо, когато искаме да признаем необходимостта от присъствието на това, което се нарича огнено слияние, ние ще трябва наистина да сложим труд в прилежание и борба за подвиг. Другото е пожелание – всеки да си има свой Учител. Но трагичното е, че когато измеренията ти за Учител са в угода на твоите потреби, тогава няма нито Учител, нито ученик.

  • §179. Пред най-голямата битка ще правим разпореждания по обикновения план. Не бива битките да нарушават хода на живота. Борбата е нашето предназначение. Трябва да я предвидим в плана на всеки ден.

Коя е най-голямата битка, и то като неизбежна необходимост „всеки ден“? Коя е битката на ученика, коя е битката на нашето хилядолетие? Да изведем Бога у човека – това е битката на Децата на Деня. Докато в Доктрината на Правдата битката е расата да не погине, родът да не пресекне, жертвата да не бъде по-малка от няколко стотици животни, нашата битка е съвършено друга. Битката за Бога, битката за човека бог в развитие. Това е, което ще определя и границите на борбата, това е и идеята за предназначението. Битка между светлината и тъмнината, битка на онзи, който усеща зазоряванието или утрото, битка на онзи, който по неволя ще трябва да приеме законите на природата, че има и мръкване. Тогава бихме разбрали защо трябва да разработим, както тук е казано, обикновения план. Не можеш да направиш извънреден, или план на гениалността, когато не си се научил с обикновената твоя даденост да изтръгваш победи в тази битка. А те какви са? Йерархирането, както много често говоря, на първичния човек в един zoon politikon, на един zoon politikon в един homo sapiens, на един homo sapiens в ессе homo и в края на краищата в homo deus. Това е планът на всекидневието, на голямата битка, за която не се иска извънреден план. Тя не може да бъде манифестно обявена, тя е непривършима. И тогава победата не създава опиянение, а отговорност, като изгражда една защитна стена, та случайността да не взима участие в победата. Отработената реакция във водената битка! И в такъв случай ние не можем да кажем, че нарушаваме живота си.

Ние в никакъв случай не можем да изместим правото си на предназначение, защото не сме имали кураж да водим битката. Ако в този живот то не те е накарало до водиш битка, ще те извика в другия. И тогава – двойни усилия на всекидневния ти план. Защото предназначението не е проблем на предопределение – предназначението е приложна отговорност за осъществено достойнство!

И тогава разбираме смисъла на обучението, тогава разбираме тайната на Агни йога, започвайки, както казах, от този компас и свършвайки с възземането и победата. Разбира се, че в това пътуване много често ние трябва да предвидим това, което е казано в Посланието: „Осъществете зримия теогон като съдбовно присъствие...“ Когато сядате сега да отработите плана на своята битка за себе си като зрим теогон, това трябва да стане в едно съдбовно присъствие „...и чакано предназначение в Третото хилядолетие“. Това Децата на Деня трябва сега да правят. Те трябва да се съобразят с присъствието си, трябва да дадат отговор на чаканото предназначение и в края на краищата трябва да се осветят. Това е голямата битка. А тя наистина е всекидневна. Защото започва с изгрева и свършва със залеза, започва с раждане и свършва с умиране. Умиране, което е знакът на смъртта и най-безспорната тайна на безсмъртието.

Никой не може да свидетелства за безсмъртие без наличието на смърт. Ако някой е схванал раждането си наистина като утрото, няма защо да се тревожи, че ще го сполети умирането като вечерта. И обратно – ако някой схване своето умиране като възземане в другите царства, за които е предназначен да работи и да отработва бъдещето на планетата, ще го види като раждане. (Затова всички, които са били в мнима смърт, говорят за тунела, в който минават и отиват в светлина.) Така трябва да се схване тази тайна – именно пред голямата битка с всекидневен план на стратега човека бог в развитие.

  • § 299. Ако един Учител каже: „Аз имам десет хиляди ученици“, запитайте го: „Възможно ли е щото всички да могат да влязат?“ Числеността изключва успеха. Големината на войската не е гаранция за победата.

Това е проблемът за бройността – една социална напаст. И вие виждате с каква надпревара и безогледна лъжливост се говори: „Нашата партия е еди-колко си хиляди души!“ Едва ли имат няколкостотин, защото няма откъде да ги вземат, но – „тя е няколко хиляди“. Напаст социална! Но нещо друго има – може ли Учител да си позволи да каже: „Аз имам десет хиляди ученици“? Проблемът е, че в един килограм захар при три литра вода ще имате шербет, но при тридесет едва ли ще усетите вкус на сладост – това разводняване, тази непреценка за стойността и тази илюзорност, че бройността прави чудеса! Тя е отколешна илюзия и Христос с един израз казва не колко са призвани, а колко са избрани. Вие може да призовете наистина десет хиляди души, които да се чудите къде да подслоните, и може да имате десет души, които да сте подслонили в своята мисъл и в своята душа, защото те носят това, което давате.

Няма по-голяма непрозримост от това, което човекът може да извърши в липса на измерения. Липсата на измерения е част от липсата на отговорност, то е непознаване тайната не да имаш, а да бъдеш! Има ли по-голяма съвместимост, само че в друг стил и с други предназначения! Не да имаш десет хиляди, защото и сто хиляди да имаш е същото. И могат ли всички да влязат? Да, когато се обезсмисля нещо. Както се случи с всички Учения, станали религии – обезсмислиха се. Не е въпросът за елит, въпросът е за вътрешно причастие с нещо, с което си посветен, а другият го прави само като суеверие. Това е обезсмислянето на Ученията (но не може и без религии). И тогава ще се разбере, че не бива да се говори безотговорно „Аз имам десет хиляди“. Да, Христос имаше дванадесет апостола и седемдесет ученика. Това е истината. Но след това дойдоха милиардите. Това е, което много често казвам: Разпнаха „богохулник“, Който сега изповядат три милиарда, а те си останаха десет милиона.

„Големината на войската не е гаранция за победата.“ Така е. Но когато искаш да направиш универсално битие на едно Учение, ти му предоставяш ресорите на религии, ти му предоставяш правото на това, което един Платон прави – академия, или един Аристотел – разхождащите се... И както виждате, слизат от сцената. Не може да не слязат, защото Платон преподава, но „платончетата“ не могат да бъдат Платон. И няма нищо обидно! Затова се създават школите, затова от Ученията се създават религии. Но някой, когато иска да направи едно Учение последица, може така да го опорочи, че човек наистина да не познае този, който го е дал.

Така че наистина големината на войската не е гаранция за победа. Но има нещо друго – не може човек да живее с илюзията да прави мистификации пък: „С пет души мога да победя!“ Не. Това е измерението за плана от всекидневието, което в по-горния параграф беше дадено. Разбира се, ако някой пита как са вдигани тридесеттонните блокове за пирамидите, да, ще кажем, там бяха нужни сто хиляди души. Но може ли само с енергията си да извършиш това, за което говоря – когато овладяваш материята и я одухотворяваш, да я направиш безтегловна? Може. И това е потвърждение, че не бройката решава нещата, а възможностите. Може да я направиш безтегловна. И свидетелство за това имате – една голяма тежест, пусната във вода, както виждате се носи, цял кораб се носи. Архимед защо извика „Еврика!“? Защото една кора падна във ваната му и той видя, че тя стои отгоре, не потъва. Законите в природата са закони, които ни обслужват, и ние трябва да ги владеем. В такъв случай трябва да имаме измерение или както често употребявам една римска поговорка: „Според мярката“. Според мярката, с мярка, за да можеш да кажеш, че и ти служиш, а не, че си само в ръцете на Всемирността, която си служи с теб. Нашата победа е тепърва. И ме учудва, когато това зрение на вътрешната същност е загубено от някои.

  • §428. Още от времето на Атлантида и в обредите на друидите главният жрец се е движил срещу слънцето, докато другите са вървели в кръга по посока на слънчевото движение. В това е вложен символът на малкото и на великото знание. Малкото знание върви по пътя на обикновените енергии, но великото знание, действайки с космичните сили, поражда из хаоса нови енергии. Така в слънчевия култ са били мъдро отбелязвани степените на човешкия възход.
  • Както знаете, това не са били отвлечени символи, но основи на реалното действие, защото центровете, въртящи се в обратна посока на слънцето, произвеждат особена огнена енергия.

Често казвам, че не се страхувам от хаоса, а от анархията. Защото великото знание „поражда из хаоса нови енергии“. Та нали от хаоса изведоха цялата цивилизация, наречена култура на митологиите.

„Както знаете, това не са били отвлечени символи, но основи на реалното действие...“ Да, реално действие. Когато празнувахме седем години на списанието, казах, че ние сме реални мистици, а не медиуми и контактьори. Не отричаме явлението, но знаем, че има степени на познанието. Много добре е казано: „Още от времето на Атлантида и в обредите на друидите...“, т.е. на келтите, чийто жреци не са имали храм – правили са своите служения на открито в гората. Има обаче нещо, което е много странно – че именно посветеният е ходел срещу слънцето.

Идеята за Слънцето като божество е едно от най-големите богатства на света, дадено чрез културата на религията на човечеството. Отделен е въпросът, наистина ли Слънцето е сбор от велики посветени души, които преди милиарди години са завършили своята еволюция. Важното е, че то е, от което като енергия може да вземете най-дълбокото откровение и най-голямото знание. Затова Ра ще бъде божество на Слънцето и ще имаме окото на Ра; затова Хелиос ще притежава колесницата, с която ще излиза от подземния свят да изгрее и ще отива пак в подземния да залезе.

Дадени народи, какъвто е българският, са имали привилегията да имат за бог Небето и Слънцето. Танг Ра! И вижте къде е благодатта на българския генетичен корен. Ние сме единствените, които имаме един бог – само Небето, Слънцето – Танг Ра. Разбира се, египтяните също имат бог на Слънцето (само че най-напред не го и приемат). После и други го имат. Но никой няма тази велика тайна – енергията на Танг Ра, сложена в главата на хана! Затова казвам, че история не се прави без волята на цезаря и без молитвата на жреца. В главата на хана стои орендата, тази велика сила да можеш да ходиш срещу слънцето. Затова хановете са били едновременно и жреци.

Във всички митологии има бог на Слънцето. Въпросът е, че българинът го е имал реализиран като божество през цялата своя жизнена пътека и после тук вече получава кръщението, а другите, останалите във Волжска България, стават мохамедани. Също и изгонените богомили през време на робството, които отиват в Босна, след това стават мохамедани. (Така че за някои, които сега си приписват, че са били богомили, не е много ласкателно.)

Бог на Слънцето имаме и в митологията на Елада – Хелиос. Той като всеки стихиен бог се съблазнил по една нимфа – Климена наречена, и имат син – Фаетон. Този син на Климена от Хелиос е оскърбен, че не е син на бог (пак това тщеславие!), отива и плаче пред майка си и тя му се кълне, че той наистина е син на Хелиос. Фаетон не вярва и отива при баща си, който му дава клетва, че каквото и да поиска, ще му го даде в уверение на това, че е негов син. (Вижте, тогава не е имало Десет Божи заповеди, та да не лъжат. Боговете няма начин да лъжат, но са изпълнявали клетвите си.) Тогава Фаетон иска да му даде колесницата на Слънцето. Хелиос е тревожен за това (за което и сега всеки Учител е тревожен) някой да иска да се разхожда по тесния и стръмен път с колесницата на Слънцето, но да не знае нито имената на конете, нито как се държат юздите. Той започва да предупреждава, да моли Фаетон да се откаже, Фаетон обаче е неотстъпчив. Качва се на колесницата, както казах, без да знае имената на конете. А какво значи да знаеш имената? Това е да владееш ритмиката. Качва се Фаетон, но не може да овладее колесницата и връхлита към страшните Небесни зверове. Когато насреща си вижда чудовищния скорпион[4] – великата отрова, обзема го страхът и разбира се, изпуща юздите. И става това, което винаги ще става, когато малкият иска да бъде голям – Фаетон изгаря. Дори застрашава земята да изгори, защото губи пътя. (Ако нямате в себе си възможността да държите юздите на конете, може да запалите света.) Земята, Гея, пламва, всичко гори! Боговете са в тревога, Гея най-вече и моли баща си – Зевс, да упражни волята си. За да бъде спасен светът, Зевс праща своята огнена стрела, спира погрома и убива Фаетон.

Фаетон не бе изживял идеята за Синовността, за да бъде Единосъщ. Той е това, което в Старозаветието пише: Вие сте синове Божии! Да, синове сте, но нямате Синовност. Затова разграничих тези неща – за да не се съблазни някой, макар и да има основание в тази йерархична стълба.

Така Фаетон ще падне в реката Еридан и там се счита, че е гробът му. Там майка му и сестрите му – хелиадите, го оплакват (майките ще оплакват – не е важно дали са небесни, или земни) и от този плач, тези ридания – ето пак ритмиката на словото – хелиадите стават тополи. Сълзите им – клеят от тополите, пада във водите на реката и става прозрачен кехлибар. (Кехлибарът, от който се правят броениците на молитвениците, но малцина знаят тайната защо кехлибарът е прозрачност.)

Вижте, легендите винаги ще бъдат пълни със знания и не случайно говоря, че митологията е богатство на цивилизациите. Плачът на земния човек ражда растенията. Защо? Защото растенията са астрал, а сълзата е вода – астрален образ на светлината. Без астрал не може да се създаде нищо тук. Затова от сълзите на Ра се ражда човечество.

Легендата ни говори за прозрачното невежество и за болната амбиция. Този, който не знае имената на конете, този който не познава коловозите на вътрешната и външната светлина, не може да кара колесницата и не може да изпълнява ролята на първожреца – да върви срещу слънцето. Затова народът ни има една пословица много прецизна: „Голям залък хапни, голяма дума не казвай!“ Когато махалата започне да прави клюки, големите думи изхабяват всички стойности на малката истина дори. Ето защо трябва да се знае как може да разпределите енергиите. Само великият жрец ще върви срещу слънцето. Другите, в процеса на своето развитие, ще се въртят – това е колелото на еволюцията, това са йерархиите на посвещенията, това са Духовните вълни в Мировото пространство. Така енергиите в петте (или в десетте) ни пръста ще влязат и с тях всеки един пръст, както знаете, става принцип, защото носи ритмиката на известна вълна.

Така всеки върви в своето развитие, а само жрецът може да понесе слънцето, защото го акумулира и знае в кой център какво да позволи. Атлантите са имали това знание, понеже са имали съзнание над земята. Те са знаели сакралната песен, знаели са този сакрален път. Тези жреци не са имали страх, че може да изгорят. Както великите йерофанти са нямали проблема, че ако се задвижи някой център, ще изгорят. Защото те отколе не работят с центрове, а с пробудността на цялата си същност, или това, което казваме – отдавна от седмия си център са излезли. Затова Христос не е ясновидец, на Христос не е нужно ясновидство, яснослушане..., Той е Космично съзнание, Той е Пуруша!

„...защото центровете, въртящи се в обратна посока на слънцето, произвеждат особена огнена енергия.“ Именно в разпределението на енергиите трябва да потърсим тайната как се изгражда човекът. Защото откъде идват енергиите в петте ви пръста, в чакрите и така нататък?! Нищо в света не е чуждо на събуждащия се Бог! Борбата на Ра с противниците му, това е идеята за всеосвобождаващото, или всеовладяващото, всевиждащо и всепобедно око – окото на Ра. Това, което безспорно в триъгълника на Отца в Троица Единосъщна стои. И тогава, когато човекът е, който дава и енергиите, и може да се качи в Небето и на Слънцето, няма защо да се изживява в страх пред това, което казахме в Учението Път на Мъдростта – човекът е един зрим теогон.

Грижата на Учителите е да дадат свобода. Но който не може да я носи, става роб! Затова, когато някой поиска да направи път на посвещението си, отначало му позволяват да язди камили двугърби, за да не падне (защото отзад и отпред го пазят). А този, който иска да върви път напред, може да язди и едногърба камила, но очите му да са винаги напред.

Окото на Ра – това е било прозрението на българския хански път! То е част от благодатта. И тогава когато ви дойде страдание, трябва да познаете, че нямате по-голяма награда от щедростта на боговете, които са били Слънце!

 

Който върши Божие дело,
той не се уморява!

 

[3] Лука 19:8.

[4] Кун. Н., Старогръцки легенди и митове, ИК „Ведрина“, 1967, с. 77.

Още от броя
Обръщение (3/2000) На Общество Път на Мъдростта по случай Рождеството Към Децата на Деня, Воинството на Любовта и поселниците на Третото хилядолетие! ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО! Той дойде пре ... Интервю с Ваклуш Толев (3/2000)   Г-н Толев, на 1 ноември 2000 г. открихте първия Дом на Мъдростта в гр. Пловдив. Ще има ли други такива Домове, какво е тяхното бъдеще в Третото хилядолетие?   И ... Дни - празници на Общество Път на Мъдростта   7 януари – Ден на Рождеството Рождеството е Път на обожествяване!   13 февруари – Ден на сп. „Нур“ Нур е свет ... AXIS LIBRI (3/2000) Битката между мисъл и откровение е битка за очовечване и за обожествяване! The struggle between thought and revelation is a fight for huma ... Проглас (3/2000) Дайте на света името на Богобъдното изповедание! Зримият теогон – човекът бог в развитие, ще бъде тревогата на Третото хилядолетие. Започва битката между очовечването и обожествя ... Битката между мисъл и откровение Битката между мисъл и откровение е битка за очовечване и за обожествяване! Човечеството е навикнало да живее с традиционност и с отъпкани пътища. Но не може да влезе в Третото хилядоле ... Послание на Присъствието (Върху Агни Йога) (Върху Агни Йога) Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението! Отговорността е първият белег, с който трябва да се влезе в Служението. Доколко зрелостта го е поставила ... Пътят на Кундалини (продължение) (Продължение) Пътят на Кундалини е доктрината на Живота! Енергиите, които слизат, инволюционните, са в ниските полета – първи център, втори център, трети център. В четвърти ... Рождеството Христово Живейте Христос не като празник, живейте Го като вътрешен Бог! Неуморността на Децата на Деня прогонва всеки облак от съмнение във великото служение на Оня Син, Който преди 2000 години ... Откриване на Дома на Мъдростта Мъдростта не казва: „Двери, отворете се!“ Мъдростта отваря двери! Мили Деца на Деня! Онази йерархия, която човешката душа мина, това, което като поселници на Земята се е ос ... Дом на Мъдростта (Пловдив 4000, ул. „Йоаким Груев“ 43, тел.: 032/628 990) представя 13 тематични празнични дни от 18.12. до 30.12.2000 г.   ...