Настоящето е вещание за бъдещето!

Деца на Деня! Няма по-светло щение от събудената Божественост в човека да поиска святост в мисъл и тяло и в една приложна молитвеност да изведе Божията човечност със своята Човешка божественост! Да благодарим на Посланието – на този висш дар, който ви чертае поведение и изисква осъществяване. Иска да съзнаете отговорността, че сте Деца на Мировата даденост, които трябва да приложат едно историческо битие като неизбежна необходимост, дадена като харизма на националния Дух на България!

Няма друга страна, която да е родила повече знание в името на тайнството (в бъдещето тайни няма да има, но тайнства ще има), че човекът е един бог в развитие! И точно тук е окото на будността на Учението на Мъдростта, точно тук е неговата бъдна задача в приложната молитвеност – служение без Себе си, понеже в края на краищата Учението като духовен път е безспорно както Мирова потреба, така и родова задача. Защото белегът един народ да остави диря е будност на Мировото съзнание, а сигурността му е в служението без Себе си.

Още изначало бях казал, че трапезата на Мъдростта е бъдещият път на човечеството. Затова наистина трябва да помислим с каква отговорност и с колко сетива извършваме поднасянето на тайните на Учението в едно настояще – когато поднасяме трапезата на Знанието какво бъдеще вещаем! Да преценим какви съображения имаме, когато даваме своята настолна трапеза на Мъдростта като хляб на бъдното – на тези, които ни изповядват, и на онези, които под различни форми ни слушат. Имаме ли в това свое работно настояще някаква особена отговорност; от какво е тя съобразена, за да се даде една нова духовна идея на човечеството и то да се спаси от изглозганата вече идеология на миналото – било като религии, било като социални и политически доктрини, било като философии?

Ние имаме основание на една равносметка какво правим в настоящето и каква е неговата съобразност в преценката какво ще оставим в скрижалите на миналото. (Защото всяко настояще започва с азбуката и безспорно минава в това, което се нарича минало.) А още по-отговорно е какво ще сложим в онова, което наричаме бъдеще? Ще сложим ли една от най-големите идеи – идеята за Живот. Това, което като манифест направихме в навечерието на свършека на века и започването на Третото хилядолетие – една история и култура, предизвикателство пред битието на Третото хилядолетие.

Така че ние трябва наистина да помислим каква е нашата дейност в настоящето! Тя създаде ли полюсите минало и бъдеще; тя можа ли да роди в себе си идея за цялост? Дадохме ли нещо, което да съедини двата полюса, за да бъде осветено настоящето? Да. Казахме, че Божията човечност е у нас и Човешката божественост ще я изведе; дадохме една голяма идея, с която безспорно сложихме трапезата на всекидневието в нашите лекции – идеята за Приложната Молитвеност в таз-годишното Послание. А тази идея е мотивирана и взима обилна храна от Посланието на Присъствието, където рекох: Бях, за да ме няма! Няма ме, защото бях – Възкресението.

Обществото не само с очите трябва да чете – то трябва с духовна будност да познава своето основание на отредено бъдеще и никога да не забравя, че няма по-властно нещо от признанието, че Животът е непобедим! Затова дадохме и едно Послание – на Живототворчеството, където казахме, че трябва да позволим на себе си Огъня, който да победи съдбата.

Свобода от съдба... Имаме достатъчно зримост в утвърждение на това, че богините на съдбата си отидоха, а човечеството продължава да се извинява като кръстосва ръцете си и говори за съдба или за карма, като се предоставя на чужда воля и на неудобно подчинение на Мировостта. Все пак древността каза, че човекът е микрокосмос! Тогава защо го лишаваме от неговото „микро“, а не му дадем и „макро“-то?! И великата фраза: Божията човечност е у нас – изведете я чрез своята Човешка божественост, потвърждава тезата за един микро-макрокосмичен човек. Това е знание, това е идея за свобода от съдба! А че човекът не е властен още, не го лишава от дадената му идея за подобие – да стане това, което само Учението на Мъдростта ви предостави в бъднини: Човека – Съсътворител!

Така ние сложихме една система в цялата лекционност, сложихме един статут, сложихме тържества – тържества на Духа, тържества на светските и исторически потреби. Реализирахме и отиваме да изживеем отново т. нар. Събор със съответните семинари... Мина времето за пещерите, в които се събираха посветените; мина времето на залите в Египет, мина времето на обучителните мантри, йоги и прочие. Колкото по-пестеливо и по-рафинирано направите своето мислене, толкова по-малко илюзиращи упражнения ще ви трябват.

Причинността е, която трябва да обработи ума! Умът трябва да бъде перо в ръката на откровението, в ръката на причинността, а не той да пише. Той трябва да слуша; ние трябва да го направим оръдие на голямото причинно живеене и на откровението. Защото знаете какви труфила са сложили хилядилетията, за да направят човека. И най-хубавата гримна индустрия е имало в Египет. Там най-много грим се е правило навремето, и то по-фин в сравнение с оня изобилен грим, който имат индийците. Това е гримната история на мисълта, упражнението да овладеете мисълта. Мисълта – онази маймуна, която е инжектирана за лудост...

Някой се възхищават как молитвата вдига на крак стотици болни. Да, и все пак стотиците не са милиарди, а за тези милиарди са нужни и доктори. И бъдещият гениален лекар ще е не само с молитва, ами и с това, което Христос каза: Стани чедо! Но кога, как...? Както и един Буда – легнал да го изяде лъвица, защото била гладна и водела след себе си пет лъвчета. Петдесет лъвчета да стопите, няма да направят и един пръст на Буда! Тогава това е възхвала на кое? На жертвата в безсмислието. (Да махнем носа заради мухата!) Светът иска да бъде умен в обезумяване. Това е трагедията. И чак сега разбираме какво са Децата на Деня! Каква категория са в йерархията на усвояването на Учението на Мъдростта, на свобода от добродетели – от любов, правда, от това да хващаш стихиите и да ги правиш богове, за да ги слагаш в себе си или да седнеш и да правиш една мантра; или да отидеш да кажеш на цветенцата колко са благоуханни и да изсвириш с цигулката си „Цветенца, цветенца“...

Аз не зная дали понякога имате възможност вътре в себе си да видите, че наистина една хипербола, за каквато дядо Вазов пише[1] – прочутият Крали Марко с единия крак на Хемус, с другия на Пирин – е възможна. Макар че този същият Крали Марко беше на страната на турците. Но аз се възхищавам на хиперболата в човека, който трябва да води битки. Има ли гигантската крачка?! На това се възхищавам, а не на поведението му, че е с турците срещу християните.

Латинците имат една поговорка: „Добрият край увенчава лошото начало.“ Ние не сме започнали с лошо начало, за да търсим извинение с добър край. Имаме достатъчно морална сила и естествен белег на прозрение с право на предназначение – когато правим едно настояще, да знаем, че не можем да бъдем упрекнати, като го оставим в миналото, и не можем да бъдем недоволни, че бъдещето ще протестира. Защото ние предоставяме нещо, което е изключително. Сложихме великата тайна – битката между мисъл и откровение; сложихме битката за извеждане на Бога от човека. И в края на краищата сложихме, че когато Бог преустанови Своето Домостроителство, предостави онова, което вещаем като бъдеще – правото на човека бог в развитие да възпроизвежда.

Възпроизводството! Както като идея за човек – защото само човекът ражда човек, така и като идея на мисленето. Сътворението спря, но сътворителността не! В Сътворението Адам притежава правото да ражда! И на Голгота между черепа на сътворения и кръста на Родения има едно сродяване – в сътворения работи Роденият.

Това са неща, които Учението на Мъдростта предаде. Сменихме ли цялата Нравствена таблица в хилядилетията на човечеството?! Няма зло, има нееволюирало добро! Имаме ли основание да се изживяваме в тревога, че миналото, което оставяме, няма да е в хармония с бъдността и енергията на времето? Не. Човечеството живее с остатъци на морални обици, които са му закачили водещите – сложили са ги на ухото на човека, защото трябва непрекъснато да му напомнят, че е грешник. А ние казахме какво? Знаещият е повече от безгрешния! Сменихме обредния приносен олтар. Сменихме вибрационността на откровението, което казвам, че е съхранена добродетел. Защото то съхрани чрез самокръщението идеята за Възкресение, а Възкресението ви води до Откровението в своето Единосъщие. Тогава разбираме и какво – че утробата на майката е идея за раждане на земята, утробата на земята, или гробът, е идея за раждане към Небето, към Живота. Ние с хилядилетия предварваме възможността в човека да еволюира идеята за свобода от несъвместимости между Дух и тяло. Затова съм казал, че материята не се отрича, а се одухотворява. Разбирате ли, че всичко сме сменили? Безспорно още не всичко е усвоено, макар и всичко почти да е казано.

Идеята на посветения е една пътека, която отваря врати към Небеса, както го каза Христос, но тайнството е дом в Божеството и затуй казахме, че Книгата на Живота е бъдният олтар на човека. Тогава имате ли смелост да отворите страници от нея, имате ли личен кураж да се огледате в неудобство на едно оставено от вас минало, но в достатъчна готовност за жертва от едно предназначение на човека?

Децата на Деня не са в разпра, а по-скоро в прощение с това, което културата е оставила. И благодарение на тази идея на прощението, която трябва да бъде хранена с прозрение, идва еволюционната промяна на онова, което наричаме доктрини на духовното развитие. И тогава нашето основание е да не живеем в тревога, че сме несъвместими с настоящата история като култура, защото нямаме време да се връщаме към онова, което идеологиите на Ренесанса сложиха като психоза в битието на човека чрез насилие и инквизиция. Това блудство е изживяно. Разбира се като история ще го отчитаме, но в Мировото съзнание това е отживяно.

Деца на Деня е едно специално прозвище, на което дрехата не е благовестникът, а будността – онази велика тайна, с която безспорно беше наметнат и живееше великият, посветеният, неизбежно несменен с нищо, т. нар. бог Тот. Ние не се питаме, когато сме пред Рубикон, не можем да кажем като Цезар: „Жребият е хвърлен!“ Не, ние следваме своята даденост, която културата на Духовните вълни извежда в приложна воля пред Мировата даденост. Затова и Посланието тази година е: Деца на Деня, вие сте Мирова необходимост и историческо битие! И това, което ги определя като предназначение, е да бъдат освободители. А свобода може да дава, който е свободен. Затова направете себе си свободни от това, което наричам дракона на всекидневието (в което можем да сложим святост), за да бъдете наистина освободители!

Нищо обидно няма, че предшествате с хилядилетия голямата река на човешката еволюция. Това е културата ни и тази година. И аз се радвам, че все пак можем в такъв разделен момент да признаем нуждата от думите на Христос: Не само с хляб ще се живее!

По същност с Мъдростта престава да се прави Учение или религия с добродетели, а се прави със знание – не е добродетелта, която ви освидетелства в право на олтарно моление на грешник или безгрешник, на изповедник или на неизповедник.

Това е, което правихме, и в цялата учебна година ние наистина работихме с отговорност в това настояще, което няма да остави знак на неудобство, че минава в минало, нито ще илюзира бъдещето. Така в приложната воля, не само в приложната молитвеност, Обществото Път на Мъдростта направи своето разгърнато социално поведение, то разшири своето присъствие в още няколко големи града. То направи няколко нови модула, излезе с нови книги, предостави нови броеве на списание „Нур“...

Ние върнахме едно ново съзнание, създадохме една култура на Седемте свои празници, което е част, осветяваща светилището ни, набогатяваща социалната валентност на хората, които имат повече социални измерения, отколкото духовни посвещения. Защото във формулата на тези Седем празника ние сложихме и една новост – искаме едно светилище на сътворителите на България, на 13 безсмъртници. Не че другите са смъртни. Всички са безсмъртни, но онази сянка вградена, която е влязла в темела на храма, тя е, която дава здравина, така както нашата митология и нашата приказност ражда поведение за жертва и признание за трайност. Жертва в темела на сградата – това са нашите 13 безсмъртници!

Какво друго направихме? Повик към световната съвест (в чиито измерения на добродетелност винаги съм хранил съмнение). Направихме обръщение към Организацията на обединените народи и то специално в Конвенцията за правата на човека. Поискахме защита правото на душата. Институции, институции – колкото искате: и църкви, и държави, и нации, и европейски общности, и морални блюстители, и папи... Никой не поиска защита на душата от порочната клетвеност и проклятие, които институциите – и то най-вече духовни, си позволяват. Анатема на душата, анатема на човека – това е издевателство и в Третото хилядолетие то въобще не може да бъде мислено! И това ми даде основание да кажа, че културата на света е една оглозгана вече идеология на миналото – когато институцията направиха по-свята от личността! Но ние дадохме една социална схема, един управленчески статус, с който набогатихме всекидневието на настоящето, за да може в бъдещето да няма съмнение, че институцията трябва да бъде осветена от свещени личности. Това е белегът, който дадохме – личността е свещена, а не институцията. Институцията става свещена, когато личността е свещена!

Така ведно с нашата политика на духовността стоят и социално-историческите потреби, разбира се и идеята да позволим на света да яде от една трапеза, в която човекът трябва да проведе една от най-големите битки, а именно да освободим Бога от себе си. След като можете да победите в себе си човека, изграждайки го, тогава защо да не изведете, да не освободите Бог?! Колкото и да е зловещ в някои свои схващания на бестиалната си доктрина, Ницше все пак има един израз, който е изключително знаменит: Между животното и свръхчовека има един мост, който се нарича човек! Трябва да бъде изходен! Тази битка на победа на човека е възможността да изведем свръхчовека, т.е. Бог у нас. Ето каква е културата, която нашето настояще и нашето Общество Път на Мъдростта си позволява.

Безспорно, за да не позволите да се сведе величието на будността на Учението на Мъдростта до недостойни страници, много прецизни трябва да бъдете в своите искания на показ, защото понякога една идея, която още не е сложена в идеология, трябва да бъде защитена много повече, отколкото рицаря с ризницата. А ризницата на рицаря изисква от него победа! Ако не се научите да побеждавате, не обличайте дрехата на Учението, защото то е бъдна святост, или, така както сме казали в моралната си таблица, то е ново битие, то е да бъдеш, а не да имаш! Всяко имане, както казва Христос, молци могат да го изядат, ръжда може да го пояде, но „да бъдеш“, това е твоята духовност.

Ние сложихме и един нов морал с много особена енергия за възможности. Човекът не съзираше в себе си идеята за събожника като изграждащо поведение на морал и като приложна възможност за липса на принуда да обичаш враг. Следователно, можем с основание да поставим и един друг въпрос – имало ли е криза в Обществото? Не! Имаше отпадане. Онова, което няма емник, за да приеме повече от културата на битието на Учението на Мъдростта, то е, което отпада. Това е нашата идея за свобода от липса на духовна зрялост и възраст. То е отживяване на липсата на морал. Децата на Деня трябва да имат право на свобода, когато има малоръстие и когато нямаме основание да се съмняваме, че в клона на това овъглено, безплодно дърво могат да отидат, които искат. И когато не може да се разбере служението без Себе си, а се живее с идея за себична възхвала, както виждате, на този овъглен клон на безплодието, остават непеещите птици. Но това не може да смути никого, нито е потребно на онези, които нямат самочувствие да потърсят кураж да си намерят мястото.

В този смисъл нека 2002/03 учебна година бъде благословена и пътят ви отреден да няма смут в загубено себесъзнание. Нека вашата будна отговорност да премине в определенията, които дадох за преданост; вашата битка да прерасне, така както е предоставено в бъдните Духовни вълни, за да не бъдат те ощетени, че предшественикът не е оставил това, което Мировото съзнание дава като щедър дар на Децата на Мъдростта.

Честитя ви всички успехи, които годината ви поднесе. Ние никога няма да даваме свидетелства за безгрешност или за отличници, нито индулгенции, че сте си простили миналото. Не! Вие тепърва ще го извикате, когато културата ви като знаещи и посветени няма със страданието да ви причини болка, а просветеност, чрез която се разделяте с него.

• Човек не трябва да се срамува от своето минало, но е отговорен за своето настояще, защото то е вещание за бъдеще!

Будност е вложена – така добре е казана в това велико Послание: Сътворението е идея за Човека, когото трябва да надмогнем! И другото, което прави човека буден, е, че няма безсмислие в страданието, има липса на отчаяние. Липса на отчаяние – това е, което може да лекува! С пожелание будността да бъде двойно по-голяма – сугуба, както го казваме в нашата Православна църква. Сугуба – двойно по-голяма да бъде тази святост на този нов молитвен дар с Новата учебна година, която ще започнем наесен, след Събора, където ще може кръстословицата на спомена да ви събере и да се изживеете, макар и не всякога да се понасяте. Не е страшно, че хората не могат да се по-насят, защото още будността им не е достатъчно свидетелство за събожник – те бяха учени, че имат врагове. Христос ги помоли да обичат врага си, ние казваме: няма врагове, има събожници! Нека там, на Събора, да напълним, както се казва, своята раница с много надежди и да я върнем с изобилния плод на Знанието и Мъдростта.

Имаме едно признание на столетието като гост, то ще бъде нашето битие! Ще надмогнем столетията, Деца на Деня!

Пловдив, София, Хасково и Варна