В храма на Истината – олтар е Бог в човека!

Mоже би щедростта на Небето беше неизмерима към Децата на Деня, когато им даде едно велико повеление – служение без Себе си. Защото ако нямаше Бог, нямаше да има човек; ако няма човек, няма кой да говори за Бог!

Възможността да бъде усвоено нещо е, че преди това е минала една духовност, излъчена е една еманация на познание – на онова, което се нарича мистичност, а Учението на Мъдростта го нарече реалност: Има една реалност, по-реална от реалността, това е реалността на Духа![1]

Кое е онова, което трябва да изведем в идеята „Бог в човека“, а оттук вече и „борба за Истина“? В същността на тази тема може да бъде казано като изначало определението, което дадох – че една велика среща предстои на Децата на Деня (понеже те имат щедрото дарение на универсалността чрез Мъдростта да я поставят като проблем на живота си), срещата между Божията човечност и Човешката божественост. Това голямо кръстовище, което има човекът да направи със себе си в милионите, след това в хилядите, след това в десетките години, в които той излиза в съприкосновение – човекът в обучение, човекът пред олтарите, човекът, който става социално животно... Така Бог се осъществява чрез човека, за когото казахме, че е Богонеобходимост, и човекът, свидетелствайки за Божеството, се освещава, защото съм казал, че само човекът е свещен – чрез Бога! На този кръстопът се извършва самореализацията и на Божията човечност, и на Човешката Божественост.

Но възможно ли е Божията човечност да се с осъществи в Човешка божественост и наистина ли има Божия човечност? Има ли такава предпоставка, за да дадем енергия на тази констатация – Божията човечност и Човешката божественост? Коя е онази опорна точка, от която можем да кажем, че в Бог има човечност? И ако в Него има човечност, тогава в човека коя същност от този Бог е вложена, за да говорим за среща между Божията човечност и Човешката божественост?

• Има ли в Бога човечност – да, щом Той иска да сътвори човек; има ли в човека божественост – да, щом Той възкръсва и сяда в Единосъщие!

Безспорно има Божия човечност като предмисъл, като утроба; такава мисъл има в идеята на Сътворението, защото Бог е, Който казва: Да сътворим човека! Значи имало е такова предсетие в Универсалността на Онова, Което ние ограничено наричаме Бог. Човекът е сътворен, не е роден – значи има Божия човечност! След това в него, когато започва да работи Бог, ние говорим за Човешка божественост.

Кой обаче е Този Бог Баща, с Когото ние вървим път? Този, Който сътворява небе и земя; Този, Който казва да бъде светлина; Този, Който сътворява твърд – небесна и земна, Който произвежда живи души – риби, птици..., Той – Сътворителят, е, с Когото ние общуваме! Не с Абсолюта, за Когото не може да се даде определение, или както далечните Източни религии ще ви кажат Безпричинната Причина или Нищото, от Което е всичко. Контактът на човека, преди да се загуби в Нищото, е с Нещото, с Мировото съзнание, Което е прието като извор на Сътворението. То е, с Което ние бродим взаимен път, за да дойдем до голямата идея, че човекът е един бог в развитие, а още повече от това – казваме, че човекът може да бъде Съсътворител. Но нашата първа стъпка – а тя е стъпка не на най-нисшето, тя е на най-висшето стъпало, е срещата между Божията човечност и Човешката божественост.

Да сътворим човека е знакът на Божията човечност! По-нататък в Библията ще има вече и пояснение как трябва да го сътворят – от земна пръст. А цялата тази вибрация на планетната плът е пълна с богове. Бог взима от този планетен живот и прави плът в образ. И щом на човека се дава Божий образ, той не може да не говори, че има Бог, а щом говори за Бог, това е свидетелство за човечност в Бога.

Значи Сътворението е идеята най-напред да се сътвори човек. След това вече, със съставките, той трябва да бъде изведен в познание, за да бъде натоварен с еволюция – така ще дойде идеята за Божието подобие, за Диханието, която пък е Човешката божественост. (Ето опорността ни, че човекът е един бог в развитие!)

• Сътворението е знакът на Божията човечност, Подобието – знакът на Човешката божественост!

Вижте колко добре могат да бъдат събрани на великото кръстовище Божията човечност и Човешката божественост, материята и Диханието! В това е великата тайна за Родения и сътворения, за които говоря как се събраха на Голгота – Бог в Своята човечност и човекът в своята Божественост, срещнати на Голгота. Кога? Когато човекът със своята Божественост е одухотворил материята; когато може да направи голямата битка за свобода от материя. Но преди това в еволюцията съдбата под различни образи на богини е съпровождала събуждането на божествеността в човека и извеждане на Божията човечност.

Това е търсената Истина, за която безспорно е водена милиони години битка. Може да не е констатирана, понеже съзнанието не е в състояние още да даде отражение на Божията човечност (тя е Истина тогава, когато Човешката божественост отлисти страница от Книгата на Живота – новият олтар на битието на човечеството), но дори и да не може да бъде усвоена една вибрация, тя съществува.

Менталният свят като Адам, като ум, съществува. И за да стане Адам същност да възприема, трябва да прави отношения, да определя поведение, да си зида олтар, да изрича молитва... Разбира се, той е изричал молитва на очите, защото олтарът е бил още вън от него. Човекът е правел едно поклонение на животното, наречено тотем, а „тотем“ значи „покровител“. Вижте колко фини неща са сложени в будността на Божията човечност, за да се усвоява, и колко Човешката божественост се е лутала, за да дойдем до това, което казах: Битката за човека свърши (не е привършила, разбира се) – дайте место да изведем Бога от нас! И ако така схване човечеството Бога – защото то е същност на плът, изваяна от Неговите ръце, и Дихание като Негово подобие – няма да се люшка. Но ние посочихме защо се люшка – това е йерархията на Духовните вълни! За съжаление културата не ги регистрира като мислене и поведение на осъществяване, за да намери безболезнеността в онова, което се нарича болка. Това подсказване липсва като доктрина и система.

Толкова реално е вложеното подобие като Дихание! Да сътворим човека, да го направим Наш образ, а след това – Да му дадем и Дихание, да го направим Наше подобие. Не е важно дали ще ползваме термина Бог, Разумност Висша, какво ли не – това е услуга, с която човекът се съприкосновява с Космичната даденост. Намерил е една формула, намерил е един образец, намерил е една валентност, на която предава всички възможности, за да може да прави великата комбинация да изнесе своята еволюция до онзи момент на голямото Единство, когато извиканото Подобие ви срещне в Единосъщието.

Когато раздипляме, за да открием известни вложени възможности, трябва наистина да се попитаме: да, човекът е сътворен, в него е вложена цялата даденост на Човешката божественост, която трябва да го отведе до Божията човечност, но как? На Голгота се срещат черепът на Адам и кръстът на Христос, а Кръстът е победата на Духа над материята. Черепът на Адам е образецът на сътворения, но с Кръста (където Духът побеждава материята и извежда идеята за Възкресението, за да се създаде формулата Единосъщие) какво става вече? В сътворения Адам работи роденият Христос! Това е извървяният път.

Ето защо Сътворителят е трябвало да помисли за бъдността на сътворения. Между евристиката – вътрешното откровение на Твореца, и експеримента, с който праща човека в еволюция, Той е трябвало да намери бъдещата утроба като разлика между сътворения и Родения. Най-голямата тайна, която крие космичната идея за Сътворението: сътвореният Адам получава една привилегия – да ражда! Иначе срещата с Родения не може да се осъществи. Така се търси първия дом на човека.

Адам има рай, но няма дом, а трябва да имате човек с дом. И първият дом на човека е утробата на жената – идея за раждане, а всъщност за свобода от сътворение. Затова Бог ще каже: Адам не може да бъде сам, да му направим помощник. Да създадем утроба – а не само ръце, които сътворяват – утроба, която ражда човек с божественост. Тогава какво прави Сътворителят? Приспива Адам – ето го Хипноса. (Разбирате ли какви големи идеи лежат в битиейността на човечеството?) Заспи, Адаме – заспи ум, за да изведа от теб онова, което се нарича желание; да изведа от теб онова, което ще стане утроба – първи дом на човека! Така се извежда Ева, Ева, която започва да ражда. Затова формулата за срещата на Адам с Христос на Голгота е именно, че вече в сътворения работи Роденият. Ама милиони години, милиарди са минали Иисус да стане Христос – няма никакво значение. Изведе се жена, която носи цялата пулсация на планетата, където има всичко. Не е това, което иронията прави за нея – къде отива тогава Диханието, подобието? Бог казва да сътворим човека от пръст, но не моли съработниците да вземат участие, когато му дава Диханието Си – ето кога и как е индивидуализирана душата ни! Вие сте, които Ми помагахте да събера плътта на планетата, да направя Адам, но само Аз мога да му дам Дихание! И тогава: образ и подобие – Боголичие и Боговластие!

Не е казано за Адам, че възкръсва – Христос възкръсва! Как тогава да отпратим този поселник на Диханието, на душата на Бога, за да го върнем; как да седне отдясно на своя Отец? Вторият дом, или вторият път, това е гробът. Гробът! И е казано в Свещената книга: В гроба тлението ще вземе своето (когато още не можем да го възкресяваме), а освободената духовност ще отиде при своя Сътворител. Значи две са утробите – утробата на жената, за да прати Божественост на земята, и утробата на земята, за да прати човека в неговата еволюция към онова, което Христос нарече царство Небесно, а ние казваме: търсеното Единосъщие.

Без гроба, без втората утроба, без смъртта няма безсмъртие! Знаете ли колко далече са хората от същината си? Но може би точно тази градация ги е тласкала – с един рефлекс за самозащита живяха в наколното жилище, без да се съзнава, че именно водата, която нарекох астралният образ на светлината, е основната енергия, която храни жизнеността ни; след това отиват в пещерата, но за какво – за да изживеят аскезата, посвещението си...

И така, Адам търпеше капризите на Ева, защото тя трябваше да ражда – умът търпи капризите на астрала си (астралът е по-ниско), защото трябва да живее! И затуй казвам, че в притчата за блудния син се натрапва една грешна теза – човекът пожелал да си поживее. Всъщност неговият астрал го извежда къде ли не и накрая заедно със свинете да яде жълъди. Но се сеща за своя баща – за своя Дух, и че в изобилие при него има всичко (пак съблазън на астрала, но все пак се отива към върха). Тогава се връща и получава прощение от баща си. А брат му се сърди на баща им и прави протести: Аз, който толкоз много труд съм сложил, не съм получил за награда и една обикновена овца, а на него, който разпиля всичко, ти му колиш цяло теле! Кой е този брат? Умът. Той не може да прецени, че разпиляната енергия на астрала е пулсацията на еволюцията и отработване на поведение да се върнеш, защото опитът и съдбата няма къде другаде да те пратят освен да се върнеш при Духа – духовният ти баща. (А умът не може да не бъде разсърден, че не е награден.) Това е смисълът на тази притча. Разбирате ли кое е загубеното? Блудният син има едно достойнство – че получава от самата реалност знание и се връща. А умът няма опита на това знание – и играе ролята на сърдит. (Сърденето обаче в мисълта ни ражда идеи, макар и идеи на завист.) Но бащата, Духът, му отговаря: „Не се ли радваш.“

Характеристиката на човека не е социологията. А и как можеш да говориш за социология на човека, когато не знаеш тази тайна – Божията човечност в Човешката божественост?! Какво говорят социолозите и теолозите? Съображения на ума (а те са като игра на пинг-понг) – с това се удовлетворява категория култури! И знаете „голямата“ им фраза: „Донаучно знание – магии.“ А тичат по магьосници... Сега всички екстрасенси и тем-подобните са „големи“ маги. Някога обаче се говореше за посветеност, защото наистина бяха маги, така както тази персийска дума означава – „посветен“. Донаучно знание... А всичко каквото се доказва – този емпиризъм, е под ризата на евристичността, казана от големите учители. Ако някой може да обърне преднаучното знание, ще види, че всичко, което науката изнася, го има при посветените. Те са знаели за атома още преди хиляди години, а ние едва в ХХ век можахме да разберем за него. И не му махнахме отпред „а“-то, за да си стане „томос“, а остана „атом“, т.е. „неделим“, когато всъщност той е делим. Ето с това було на невестата наука живеем...

Материята, както казвам, трябва да бъде овладяна, трябва да бъде одухотворена – това, което Христос демонстрира. Двете утроби ви водят по един път нагоре, наречен Голготски, където имате лично битие. Личното битие е Голготският път не заради това, че е тесен и че някакъв кръст тежи на Христос, а защото сами трябва да извършите тази битка – между сътворения и Родения. Ама ще ви плюят, ще ви тежи кръстът – това няма значение. Личното битие е израз на емпиричността, която е хранена от евристичната енергия – има такъв път: Пътят Голготски! Затова Христос рече Аз съм Пътят...

Когато трябва да станете трапеза на социално битие, тогава извършвате акта, или позволявате да го извършат над вас – Разпятието. Разпятието не е само външна формула на гвоздеите и копието – то е социално битие, защото вие се раздавате: Иоане, ето майка ти! Вие дарявате в социалната си потреба, за да се освободите в жертвата на Всемирното; вие дарявате майка си – тази първа утроба, от която идва човекът. После: Майко, ето сина ти! Това е социално битие.

След като сте имали лично битие на Голготски път, след като сте приели Разпятие, за да се разделите, можете вече да имате и Мирово съзнание за Мирова жертва. Мировата жертва – свърших със своята земност, моят глед смени материята и го внесох в битието на другите – е която ви води до Възкресение. Тогава чак можем да разберем защо Христос рече Аз и Отец сме едно. Възкресението Го води до единствената Истина, която Го прави свободен – Истината, че е Син на Своя Сътворител, на Своя Отец: „Седи от дясната Ми страна!“[2]

В такъв случай какво е Възкресението, какво е това велико Единство – кого събра, кого открихме? В него ние имаме априорното знание на събудения Бог у нас и емпирично (опитно) извървяната знайност на човешкия път, който „кр`аде“ добро и зло, който имаше формула за живот и направи социална жертва Разпятие. Чак тогава ние разбираме евристичността и емпиричността. И тогава ясно ли е, че Бог е в човека и че този Бог води борба за Истина с онази фраза знаещият е повече от безгрешния?!

Дълбокият Изток има брахмавидия – наука за Бога. Но не тази наука, която нашата теология, европейското знание ни дава. Защото стои потребата да приемем Иманентния, но наложена е формата да живеем с Трансценденталния – обредът е контактът ни, а не събудената духовност. (Трагично, но факт – това обаче е еволюцията.) Чак когато може човек да се върне в иманентния си Бог, тогава всички тези олтари, създали отношенията, с които човек почита божество (или по-съвършеното), отпадат, понеже единственият олтар е Книгата на Живота. Със седем печата! Колко странно, колко дълбоко е сложено всичко... Да, там много чакат, но не могат да отворят, не могат да снемат и един печат. Защото нито са имали Голгота, нито са имали Разпятие, нито Гробница, от която да възкръснат, за да бъдат поканени от своя Творец – Сине, седни от дясната Ми страна.

Така че, когато трябва да говорим за брахмавидия, за богознанието, ние не можем да изходим от догмата, която и не е достатъчно властна, за да ни забрани идея за свобода да „крадем“ знание – нещо, което можем да изведем от първата глава още на Битие: Няма да ядеш...! Тогава обявяват човека за грешник, но Бог го пъди като равен Нему: Адам яде от плода на знанието и стана като Нас; и за да не яде от плода на живота – нека слезе долу да се обучава! Това става догма за грехопадение, без да се има ясното прозрение, че Самият Бог казва: Той стана като Нас, боговете, да знае що е добро и зло.

Тогава вече ние можем да питаме: с тази характеристика на човека и с тази среща на кръстовището – среща на Човешката божественост и Божията човечност, как ще влезем в борба за Истина, чий плод е тя?

• Истината е плод на Огъня!

Огънят е бащата на света, бащата на светлината. Той носи светлината, а тя е, която може да даде на зрението ни познание. Какво е светлината според Евангелието на Иоана – живот: „...животът беше светлината на човеците.“[3] Имало ли е тогава подстъпи, в които можем да кажем през какви култури е минала идеята ни за светлина, с която сме усвоявали истини? Да, в йерархията на усвояването на Истината ние имаме различни светлини, с които достоверим собствената си възможност за истини. (Отделен е въпросът дали са Истина, но така е в обстоятелствения свят.)

Стои една такава тайна – тайната за Прометей, който иска да открадне огъня, за да спасява човечеството. Светлината на Прометей е светлина за човека! И това с хиляди години е поведение, в което човекът е в живот.

Има ли друга светлина, дала друг знак? Да, това е светлината на Преображението, която наричаме Таворска (станало е на планината Тавор). Така че след Прометеевата светлина, във вътрешната характеристика на човечеството идва енергията на извеждане на светлината на вашето посланичество, с което Бог ви е пратил. Това е светлината, която е вече борба за безсмъртие. Затова Христос не се плаши от гроб. Той показва безсмъртието, а Прометей краде огъня на боговете, за да спасява човека. Това може да прави Прометей! Той не може да се освободи с човешка светлина. (Затуй се загуби книгата „Освободеният Прометей“.) Приковават го в Колхида, заради онова, което отиде да го пита Хермес: „Кажи, кой ще свали Зевс?“ Понеже е знаел как се пали обикновена светлина, Прометей е мислел, че има тайни... Не, нямал е тайни, но човекът трябва да бъде разпъван, трябва да бъде приковаван, за да изведе Таворска светлина, което е йерархия на Христос – на Иисус в културата на човечеството. Разбирате ли защо е окуцяло човечеството? Защото никой не му е разкрил тайните!

Светлината на Преображението е светлина на безсмъртието! Христос демонстрира пред Своите изповедници и съпроводци идеята на безсмъртието, демонстрира я с образите – със Своето преображение извиква цялото Си минало в битие на бъдещето. Еманация...! И тази светлина не е тленната Прометеева, при която, когато изгасне главнята, нямате светлина. Тя е нетленна (макар че в културата на християнството в продължение на хилядилетия се води битка за нетленността или тленността є), което като идеология след това ще намерим и в нашия исихазъм. И там, на Тавор, са показани два образа от едно минало на Христос, за които твърдя, че на това Таворско тържество нямат место нито законникът Моисей, нито дъждоносецът Илия! По принцип Христос отрича и Илия, и Моисей: Казано ви е „око за око, зъб за зъб“ (какво общо имат?!), Аз ви казвам – обичайте врага си! Така че това са минали животи на Христос – Кришна и Хермес. Тази светлина тогава може ли да дава Истина? Безспорно! Това е Таворската светлина – свидетелят на безсмъртието, а безсмъртието е, което ви води чрез Възкресението до Единосъщието!

И другата светлина, за която можем да говорим вече, е тази на Възкресението. Светлината на Възкресението е светлината на Божествеността! Тя е знакът, който, първо – съхранява Откровението, и второ – дава правото да бъдете Син Божий, или тази формула, която съм употребил – Синовност, защото ставате единосъщ със своя Отец. Единосъщието е Възкресенската светлина – тя е, която може да го даде!

В някои нюанси на далечната култура на индийците в идеята за техните трилични божества се опитват да намерят поне някакво сродяване – да ги загубят в едно единство, но никой не дава толкова ясно и толкова зримо, както християнството, по-скоро Христос, идеята за Единосъщието. Дава я като Човекът, Който беше надмогнал Себе си, за да изведе Божията човечност в Себе Си да послужи; и след това дава Човешката Си божественост в идея за слияние със Своя Отец. Това е една от най-големите тайни, която Възкресенската светлина Му позволява да направи – Единосъщието. И то не с три отделни Божества, а с излъчени три Личности в Единосъщие. Нямате Брама, който си има своите изповедници, нито Шива или Вишну, всеки от тях с религия; имате Бог Син и Бог Свети Дух в Единосъщие и в изпълнение на една обща жизненост – Бог Отец!

Ето защо, когато искаме да говорим за всичко това, ние ще трябва да кажем кога може да стане достояние едно отлистено знание за Божията човечност и кога будността, или валентността на човека, може да работи за божественост. Защото другото е: този е гений, този е талантлив, този е посредствен... Това са наименования, които умът си дава и утешението носи награди. А в Учението на Мъдростта награда не се чака! Служението, което Христос направи, е знак – в него няма друго. Митологичните богове търсеха признание, но те не бяха човеци, те бяха стихии, които човекът облече в дрехата на богове. И добрите ангели, за които толкова много говорим, нямат нашата еволюция. Ето защо никой от тях не можа да направи услуга на Христос, когато в Откровението Си Той вижда Книгата на Живота – те не могат да снемат и един печат, да дадат и половин страница знание... Затова казвам, че човекът е Богоосезаема необходимост; затова казвам, че Бог прави послание на природата, като праща човека. Вижте големите неща! Но това не дава основание човекът да бъде грандоман, както някои пък „станаха“ вече богове. Те още не са направили човек, но готово – почнаха богове да стават! Това е така, както може да се каже – грешните безгрешници.

Ние вече можем да потърсим – наистина ли човекът е една осезаема необходимост на Бога, носеща това, което Бог е делегирал в него? И дали той може да каже, че като поселник на земята е направил това, което Сътворителят иска? Коя е голямата услуга, която той трябва да направи? Не е само идеята да се върне като Човек; голямата идея е, че когато е сътворено всичко, има нуждата от човека, който да отведе цялата планета в нейното одухотворяване – защото неговата материя може да бъде одухотворена! Но какво му трябва – Човешка божественост. Следователно човекът в своята божественост прави това, което наричаме култивиране на планетата – съпроводът, който имаме с животните, с растенията, с полудуховете... Те са отговорността на бъдния човек – бог в развитие. Ето защо толкова властно трябва да изведем този Бог в човека, или Божествената човечност да я намерим в една, както казах, самореализация в Човешката божественост. Затова Бог праща човека като едно велико послание в света на зримото и в света на незримото.

В тези междини човечеството, разбира се, се лута и тогава то тръгва да търси коя е Истината. Дали това зрение, чийто преходност знаем много добре? Толкова „зрима“, че увеличаваме диоптрите на очилата си... Това ли е, което може да ни даде Истината, или то е обстоятелственото наше огледало, в което си осигуряваме идея за съществувание, но не и идея за служение?! Ето как се сблъсква едно мистично начало, което е жива реалност, с ужаса на натрапената реалност да не ви се позволява мистичност. Да бягате от мистичност – защото ви е внушено, че това не е реалното, е най-голямата шега, която може да съществува в природата! Всичко е една мистика и тя трябва да бъде разгадана! А то не е и мистика, а евристичност, която трябва да бъде потвърдена от емпиричността. Емпиричността да потвърди евристичното откровение, вътрешното знание – това е задача в универсалната същност на Божественото слияние. И бихме могли наистина да съчетаем великата евристичност с приложната експерименталност – евристичността на Божията човечност и експерименталността на Човешката божественост в едно екстатично състояние (което в дадени моменти на вашата еволюция може да ви доведе до определена аскеза, но това е част от пътя на обучението, а не на служението). Тогава чак бихме могли да разберем идеята за свобода от съдба, която може да ни накара да правим себесъдба.

• Човешката божественост реализира евристичното на Божията човечност!

Значи имаме основание да поставим проблема за свобода от съдбата в пътя на еволюцията; имаме основание да кажем, че човек не само може да се освободи от съдба, но може да прави себесъдба. И тогава бихме били в пълен синхрон с Божията човечност (която осъществяваме като Човешка божественост) да говорим и за Живот! Аз винаги твърдя, че човечеството още съществува, но не живее – Път, Истина, Живот. Ако вие не извървите този Път, който на Голгота да ви срещне; ако вие не извършите Възкресението, с което познавате Истината на победата на Духа над материята; ако вие не добиете Мировото съзнание да седнете до своя Отец, как можете тогава да сте свободни за живот в Бога?! И това е необходимото, с което вече можете да правите себесъдба. Можете да кажете, че чрез извървяния път сте правили човекът бог в развитие (но в развитие – още не е Бог) и че правите себесъдба, за да осъществите голямата тайна на Христовото Аз съм Пътят, Истината и Животът. Чак тогава може да се живее, защото този, който живее, той твори. Само Бог живее! Само Той! Когато станеш Събожественик, когато станеш Син Негов в Единосъщие (иначе всички са Негови синове), само тогава можеш да кажеш „живея“. И затова в Откровението много добре са дадени три книги – Книгата на Съществуването, Книгата на Акаша (акашиевите анали са първата утроба на жизнеността, утробата, която ще ражда живот, т.е. жената, астралът) и Книгата на Живота.

Борбата за Истина наистина е възможна, осъществима тогава, когато нашата Човешка божественост си е послужила вече със знанието, което е извикала от Божията човечност. А то е в Книгата на Живота вътре у нас – там отмятате, там ще видите преходността на собствената ви истина, сравнена с Истината на Всемирното съзнание, на ходения път към предназначението.

За Книгата на Живота, както и за Акашиевите анали говорят смехории разни интерпретатори и гадатели. Но без прозрение не е възможно да дадете път! Не са виновни храстите около пътя, а че знанието идва още от очи, което наричам доктрина на очите. Разбира се, нищо обидно няма в това човекът да има очи, защото наличието им е първият знак, че се е отделил от едно колективно съзнание (без зрение). Когато добива очите, той се самоусвоява и се отлъчва, става егоцентрик – една от най-великите енергии, но след това – горко му и тежко, че става пък егоист! Егоцентризмът е велика тайна – обособяване, извеждане в личност, а егоизмът е вече това, което цели култури налагаха – да имаш враг: „око за око, зъб за зъб“. След това се ражда голямата идея да обичаш врага си – но иди насилвай човека да го обича... Колкото и сияйно Божествен да е Христос, Който им казва обичайте врага си, как да го обичат, като бил пък злосторник...

Оттук нататък вече можем да кажем с какво и как ние сме защитили Бог в себе си. Родихме един великолепен термин – събожник. Виждате как защитихме Човешката божественост чрез Божията човечност: събожник! Не можеш да отречеш другия, защото това си ти в него и той в теб. Няма ръката на Правдата, още по-малко ръката на ревнивия и отмъстителен Йехова; няма дори и обичай врага си. Ти нямаш враг – имаш човек с божественост, а твоята вложена божественост, от Бога човечност, е в отсрещния да намериш великото единство и признание. Разбира се, че това може да изглежда утопия, смешно, но то е реалността на Третото хилядолетие. Всяко нещо е достатъчно смешно, когато преценката не достига, както всяко нещо в обикновеното всекидневие ви краде желанието да имате празник. А всеки празник, когато го унижите с всекидневие, е кражба от духовната ви същност за една обикновена трапеза на бедния ум или на евтино щастливия, обявен за гений.

Коя е Истината тогава? Боговластието! Защото: Истината ви прави свободни! А Свободата е нещо, което не може нито да бъде измерено, нито да бъде дадено. Тя, както казах навремето, се понася: Свободата е проблем не на измеримост, а на поносимост! Ти може на някого да му дадеш един километър свобода, а той да не може да изходи и един метър. Поносимост! Затуй и Христос удължи пътя: Когато някой иска да ходите с него една миля, ходете две – за да се научите на поносимост на голямото. Защото много трудно се понася големия. Щом видите голям... Само Залмоксис – тази изключителност на нашата земя, е разбирал тези неща. Когато видял, че се събужда завист, злобение в човешката порода, казал: „Убийте ме да отида на Небето, та дано оттам мога да ви помогна.“ Това е в нашата, тракийската култура – жрец, цар, пророк, роб – Залмоксис. „Убийте ме, за да отида горе да работя за вас долу“ – това, което Христос след няколко хилядолетия направи за човечеството.

Трябва да извикаме у нас Духа, за да можем тази велика среща между Божията човечност и Човешката божественост да направим там някъде, фигурно и образно дадено на Голгота. Тогава чак бихме разбрали някои от тайните знания на индийската митология – Пуруша, т.е. Мировият Човек; Човекът, Който има Аз-а и съзерцава Пракрити – Майката природа, и є дава десетки енергии и сили, за да я отработят, за да може след това Христос да я възкреси. И понеже това е толкова далечно, един Буда закъснява в идеята си, защото не приема Аз-а като лично поведение и Аз-а като поведение на природата. „Ан“ – будистите имат една такава сричка, с която, както гърците, отричат (затуй е „а-tomos“, а не „tomos“). Така будистката школа в своите търсения отрича наличието на „Аз“ в личността и в природата и по този начин тя създава идея за нирвана без личност. Затова там монашеството преобладава. То е колективно съзнание (ако щете и колективна перверзност). Това, което те предоставят в една такава формула – да загубиш личностност, което всъщност значи да нямаш душа. И следователно ти можеш да малтретираш материята – както в християнството я наричат творба на сатаната. Това, бихме казали, най-подчертано го изповяда нашето богомилство. То нарече материята дело на сатаната, на дявола. Оттук лесно е да правиш упреци срещу онова, което една институция може да съхранява – идеята за святост, и тогава – отричай църквата, отричай държавата... По този начин богомилите си спечелиха име, а социалистическата доктрина ги сложи под свое покровителство без да разбира това, което културата на религиите оставя. Абсолютно невежество по отношение абстрактната страна на религията! Дуализъм, като религия на социалното изповедание, вместо монотеизмът, изповядан или прилаган от нашата Църква.

Така че индийската философия, или по-скоро клон от учението на будизма, създаде формулата „ан-атман“. Защото „атман“ значи „душа“, значи „Аз“. Това течение разглежда прераждането само като резултат на несъвършенство, на неовладяна материя и на неукротен ум. Но понеже т. нар. ментален свят може да бъде укротяван, за да имате йерархия, те все пак работят с формула за святост, за съвършенство или за неуспехи. „Ан-атман“ е тяхното централно учение, с което отричат и оттук предоставят вече само голямата наслада, която може да ви създаде удоволствието да имате уравновесено мислене. Затова в учението на будизма съм казал, че преобладава тезата за правдата като метод на усвояване. Защото Правдата (и Любовта) е метод на поклонение с възмездни тенденции, докато в Мъдростта знанието не е метод на изповедание, а формула на Богоусвояване и оттук – идея за Свобода!

Имало ли е обаче такава институция, в която можем да приведем човека в изпълнение на посвещение? Да. Тези велики маги, които преди хиляди години са носили донаучното знание (което, както казах, е по-дълбоко от научното), в края на краищата се изработват в една институция, каквато са пирамидите – там минават своите посвещения. Там има школа на обучението, там има един коридор, през който се отива и се престоява три дни в ковчега на Изида, за да може да се възкръсне. (Три дни; след три дни астралът напуща етерното тяло!) А кое е онова, което може да направи възкресението, за да доведе до Христовата тайна в търсената идея на Единосъщието? Енергията на Божествеността! Възкресението първо се е търсело чрез кадуцея – жезъла, който Хермес притежава, жезъл, който има енергиите да възкресява. Възкресява се с енергия отвън навътре (както и цялото пророчество е осенение отвън навътре), енергия отвън е кадуцеят. Така и самата Изида връща своя разкъсан брат и съпруг – възкресява го. Вижте разликите между едно възкресение, което е със сила отвън, и Възкресението, което освидетелства Божията човечност!

Бог у нас не може да не потърси пътя на това, което наричаме борба за Истина. И когато Божеството спечели човека в борба за човека, тогава страницата, която ни се дава от Книгата на Живота, започва да ни говори чрез Откровението за божествеността в човека. Значи Бог е водил една дълга битка с човека да се върне; Божията човечност води човека, та неговата самочовечност да се промени с божествената му даденост. Тогава получава великото посвещение, защото емпиричното знание, хранено от всекидневието, е забранявало на душевността му да прави празник от свръхзнанието, от евристичното откровение в Бога. И затуй никой от наредените около трона на Отца двадесет и четири старци (които са мъчениците – водачи на миналите планетни култури) не можа да счупи нито един печат – защото бяха само човеци. Но Христос им показа, че носи Човека-Бог.

Когато носите Човека-Бог, тогава Истината е безспорна! Снемаш печатите и какво откриваш? Не страха, който Апокалипсисът всява – как щели да загинат, как щели да пият от чашите с отровите... Ами човечеството ги пи през всичките милиони години! А Христос му каза: Ще си светите сами – Бог е светлина, изведената Божественост е вашата светлина! И оня, който е имал поне малкото прозрение да мине полетата на сегашните магьосници, той знае, че наистина е светлина и че няма граници. Няма граници!

• Бог у човека не може да не търси пътя на Себевръщането!

Затова има една голяма битка в идеята за Свободата, която се води между реалното и Иреалното. Има и едно прозрение, което е повече от опитите на човечеството да надмогне своите добродетели – няма зло, има нееволюирало добро. Ако чакаме опитът да го потвърди, можем да бъдем огорчени, но не и нерешителни в истинността. Тайната си е тайна – евристичността е евристичност. И ще го има това, което сме казали! В такъв случай формулата за илюзията, това което можем да видим – Майата, е във всекиго, но в никакъв случай тя не е надвластна. Тя е това, което на голямата сцена стои като завеса. Някои по-рано дърпат завесата, за да видят театъра живот, други по-късно, но тя е само завеса пред онова, което сцената ще ни покаже!

Затова в една от книгите на творението – „Сефер Йецира“, има една формула, или съчетание. Между двадесет и двете еврейски букви (защото всяка буква е енергия и символи) и десетте Сефирота има едно единение, което посочва пътя на Мъдростта, която Мъдрост носи прасилите за сътворението на света и човека. Защо трябваше да бъдат скрити тези неща; защо трябваше да не се казва на човека, че идеята за обезличването му е най-добрата сила в поведението на приложната му воля на служение в целостта!? Свободата от личността е служение в Целостта! На това кръстовище, където ще се срещнат Божията човечност и Човешката божественост, не може да има друго освен самореализацията: човекът – Богонеобходимост. И в такъв случай ние добре сме казали, че нямаме цел, а служение и че благодарността не е нужна, защото личната жертва, която чака благодарност, изпълнява само личен план.

Ако човек с тези диоптри, които давам, иска да погледне в личния си, в социалния си, ако щете в държавния исторически живот и в мировия, тогава чак той може да разбере, че наистина Мъдростта е едно себесъзнаване като бог. Първата стъпка в нея е себесъзнаване на човека като бог! Това е голямото на Учението Път на Мъдростта. И не е някаква сензация, че човекът е бог в развитие! Дързостно, еретично – това няма никакво значение. Еволюцията и съдбата си имат свои енергии, а казахме, че трябва да победим съдбата. Ние трябва да разберем Мъдростта от какво ни освобождава. Тя създава един човек, който се себесъзнава като бог, разбира се, в развитие. Тогава Истината, която го съпровожда, какво осъществява, какво става с този човек? Тя прави едно Богораждане. И затова Бог в човека е борба за Истина.

• Срещата на Богочовечността и Човекобожествеността дава Богораждане!

Водите една битка, водите една борба за Истина – за Богораждане. А Свободата какво ще ви достави? Богоживеене. Затова тя не може да бъде Духовна вълна – Богоживеене ви създава! И тогава може да се види несъщественото. Това е Майата – тя ви дава зрение за несъщественото и вие се зареждате с енергията на преходността. Така човек тръгва да търси прилики и разлики между гения и посредственика, а бях казал навремето една мисъл – че посредственикът може да бъде клоун, но никога шут! Шутът е пособие на кралете! (Шутът може да бъде по-умен от краля си.) Но илюзията, голямата Майа ви маха от очите и тези диоптри. Истината обаче е Свобода и тогава няма место за съпоставки!

Трябва да изгорим съня на довчерашното наше битие, съня на нашия астрал, блужденията и сенките на нашата мисъл, евтиното тщеславие на личните жертви в личен план, за да защитим Бог в себе си. Така в признание ще приемем, че отсрещният е наш събожник. Тогава наистина на това кръстовище на Божията човечност и Човешката божественост ще сме направили един нов храм с един нов олтар, за който казах, че е Книгата на Живота!

 

Себесъдбата среща вложения Бог
с еволюционно дошлия!