„ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ“ е свобода от институти и възгледи! Много е болезнено, при сегашното доктринерство, след хилядолетия да се изведе достоверен духовен лик на поселниците на една земя – България, живели с хипнозата на тракийската митология; с преварата на тангризма за едноличен бог; със съдбовната изневяра на тотемната обредност в славянството; и накрая – с повеленията на християнския егоцентризъм човекът – бог, т.е. Единосъщието!
Авторът знае, че съмнението е прикрита завист, защото невежеството е вековна „панацея“.
Слезте както Орфей в подземното царство на Хадес, за да изведете своята Евридика; играйте на селското хорище със самодивите на славяните; водете със своята оренда един предназначен народ; и пожертвайте своята болярска кръв, за да се научат другите, че има Възкресение и национална общност!
Българският народ има духовното предназначение да възкръсва!
Другото религиозно съзнание, което опложда тази свещена земя Тракия и което оставя необходимия белег, макар и не така богат, както при траките, влиза с пришествието на славяните. Славяните идват тук с един свой митологичен мироглед, с една схема на божества и с десетки суеверия. Тази втора религиозна форма на живот по нашите земи безспорно е твърде опростена, сравнена с тракийската култура, но все пак отдава дължимото на това, без което човекът не може – човекът не може без божества и без олтар. Не може, колкото и суетни и примитивни да бъдат те. Затова той е почнал от една първична памет да отдава почит на тотема, което пък в цивилизования свят преминава в хералдическите знаци – гербовете на определени родове. Това, което техни прадеди са имали за бог, им става герб. Ето историческата последователност – от митологичното признание на тотема за божество до евтиното извинение на психологията на човека, че се е кланял на животното, със сублимирането му да си го нарече сега герб. Фактът обаче е един – човекът не може без божество, колкото и да е първично, и не може без молитвено приложно дело, което наричаме олтар.
Религията на славяните е преди, разбира се, покръстването ни. Може спокойно да говорим за религия – независимо от това, че наричат времето преди християнизацията на нашите земи „период на митологиите“. Безспорно нямаме основание да осъдим онези поселници в предишните хилядолетия защо не са имали това, което сега наричаме религия. Би било наистина странно да искаме нещо, което не е било, да бъде – очевидно не е могло да бъдат християни тогава, когато още не е имало християнство.
За славянските племена има исторически информации, че се формират в края на II хил. пр. Хр. и че тяхното преселение в нашите земи е през IV – V век. След това тук славянството като етническа група в единство с българите образуват един народ, който има вече обща религия – именно християнството. Но преди да влязат в състава на българската държава, а и в нея до Покръстването, те имат своя религиозен многобожнически мироглед. Много трудно може обаче да се говори за едно системно, бих казал, доктринирано схващане, каквато е митологията на древните египтяни, каквито са митологиите на индийците, на гърците, на римляните, които имат стройни системи със съответните стадии на едно основно виждане върху теогонията, върху космогонията, а след това вече – обредното приложение на съответната религия или вероизповедание.
Тази голяма част поселници, заемали една ширна област (големи са териториите, където са живели), не ни оставят стройна доктрина за своето вероизповедание. Една от причините за липса на формирана идейна и приложна обредно-олтарна митология е, че рано падат под влиянието на гръко-римската митологична философия и българското единобожие на Танг Ра. Но когато направим сравнение между тяхната митологична таблица и древногръцката, ще намерим много голяма разлика, в смисъл че славянската митология няма своя теогония, каквато намираме в Елада (разбира се, по подражание ще намерим такава в Рим); каквато намираме в Египет, каквато намираме и в Индия. Славяните нямат своя теогония.
Не можем да кажем, че са оставили и свои свещени книги. Но такива, за съжаление, не са оставили дори и гърците, и римляните. Вярно е, че в наличие е една „Теогония“ на Хезиод и „Метаморфози“ на Овидий; имаме и т. нар. сибилски книги; ведно със схващанията за митологично поклонение сградени са и съответните гнезда на посвещение, каквито са елевзийските тайнства, каквито са и египетските мистерии, но това са схващания за божествата, не и онова, което обикновеният верующ е имал в своето всекидневие. В свещените книги са изнесени правила и поведение на служение, които религиите създават. Но и при славяните ги няма. Това, може би, в известна степен е било необходимото, за да има един изчистен хоризонт, в който да се впише по-късно една нова религия.
Тъй или иначе, славяните са имали митология, имали са божества – славянски божества. Налице са, обаче, разминавания по отношение преценката дали тяхната религия е идея само на подражателство – аналогия на гръко-римската митология, или е самобитна. Не можем с положителност да твърдим, че всичко, което славяните са оставили, е подражание. А и подражанието предполага, че имате усет за това, на което подражавате, за да направите нещо лично.
Подражателска е митологията на римляните. Те имат първенство само в законодателството – своите знаменити 12 таблици (но пък шумерите преди това са имали таблица на съдбата). Така можем да кажем, че Рим даде на света правото, но не даде религията; религията им е, бих казал, „купена“, знанието им е подражателско. Все пак техните философи и мислители се различават много дълбоко от гръцките. Гърция има големи школи, като започнете от идеализма и свършите до грубия материализъм. Но Рим дава една друга дълбочина в своята класическа, преди всичко правна мисъл и след това концепция във философията – повече нравствена сила. Един Сенека например е изумителен, когато се квалифицира поведение. Може би точно това, което са дали дванадесетте таблици, е послужило, както обикновено религиозните позиции за нравственост служат след това на философията и на етиката, да се изгради стълбата за съотношение човек с човек.
Славяните нямат такива концепции. Така че трудно е да се приеме, че са донесли една митология, която е изцяло подражателство, но и много е трудно (освен за някои от обичаите или образите) да кажем, че са имали лично своя душевна митология във вярванията и изповеданията. (Митологията за мен никога не е била приказка, нито „бабини деветини“, както си позволяват да говорят хората. Тя е една велика символика, особено когато е богата.)
Те нямат Омир, Есхил и пр., защото нямат извори, нямат деветте музи, за да имат живителните струи на едно поетично виждане. Имат необюздана волна душа, която без прилежна дисциплина може да се ширне и като вода в пясък да не направи река. Съсредоточеното мислене и институции им липсват. Но, разбира се, няма не само човешка душа, но и социална формация (род, задруга, племе) без свое религиозно убеждение. Славянската митология е ограничена в липсата на институция религия и на държавна структура.
Безспорно една държава има нужда от религия, а една религия има нужда от живот. Ето хармонията, която трябва да се изгради, за да можем да кажем, че те ще имат устойчивост. Така че, когато разглеждам този период, отбелязвам, че славянинът, който идва тук преди прабългарина, почти два века не е могъл да изгради своя държава, именно защото не е имал институцията религия. И щом не е могъл да изгради организирана държавна структура, не е могъл да даде и устойчивост на религията – в наличие са само княжески олтари в съответните славянски райони на тази земя. Не случайно и Христовото изповедание цели три века от катакомба на катакомба, от арена на арена и заколение върви. Става достояние, а няма живот до 313 година, когато един император – Константин Велики, издава едикт за признаване правото на християнската религия на равенство с другите религии. Така три века е трябвало на християнството, за да стане официална религия, а оттам вече и битие. Затова казвам, че не може да има държава без религия и не може религия да има живот без държава. Защото едната институция трябва да ражда идеите за битие, другата да дава концепциите и моралните статути.
Много лесно му било, така както си мислят хората, на Моисей да отиде в Синайската планина и Саваот да му начертае на каменни плочи Десетте Божии заповеди… Не, години са му трябвали. Казано е, че четиридесет години евреите са бродили из пустинята. За да се създаде държава, трябва религия, а религията дава нравствените правила, правните статути, които държавата санкционира. Това е голямата тайна, когато се питаме защо тук, на тази земя, са обитавали славянски божества, а ги нямаме врязани в паметта си – защото славяните не са имали държавническо мислене. Имали са племенни съюзи, имали са и князе, но са нямали дори идея за държава. Племенният състав остава единствената тяхна социална формация в живот и това прави невъзможно изграждането на институция, която да има религиозен характер. Остава си племето в своите племенни поклонения. А когато едно племе победи друго, неговият първенствуващ племенен бог става предмет на поклонение. Имат, както се казва, примотеизъм.
Славяните много късно изграждат държави, и то винаги под някакво чуждо давление. Когато славянството в своите три основни клона се разслоява – на север, на юг и на запад – то започва да има свои огнища, свои исторически места, и изгражда социален живот, но и тук няма държавен – нямат една централизирана държава до идването на прабългарите. Въобще славянството като психология не е могло да изгради никъде свои такива формации без внушението или без присъствието на някой друг етнос. Племената им гравитират, за да направят държавен живот. Такъв е случаят, примерно казано, със западните славяни – чехите, моравците и словаките, където първата им държава като идея ражда и осъществява през 623 година прочутият французин, наречен С`амо. Или както при руснаците – варягите; при поляците – внушението на Немската империя; и както на заварените тук славяни – ръката, умът и идеята за държава се донася от прабългарите. Безспорно, всичко това може да има уточнения, може да няма пълно съгласие от някои историци, но фактическият момент е този.
А оттам липсата на воля в идея за държавен живот (разбира се, по-късно имаха идея дори за интернационална държава…). Така славянинът имаше трагичната участ да не може да даде престиж на изповеданието си.
Това е бил нашият славянски бит. Идея за власт славяните не можаха да имат, идея за земя не можаха да осъществят, а се гърчеха в огъня на византийците. И в края на краищата дойдоха българите, подадоха им ръка и те, макар и със страх, приеха защитата. После лесно приеха християнството…
Все пак трудно можем категорично да определим защо липсва стройна система от митология на славяните. Въпреки това, когато вече са организирани в държава, религиозният им мироглед до християнизирането не е изпускан от съзнанието на водещия – на държавния глава, на княза. Защо? Защото това е форма, чрез която социалната общност може да бъде подчинявана, може да бъде извиквана за жертва и подвизи, както си послужиха с християнската религия и държавниците – императорите във Византийската империя и папите в Западните държави – за да извикат християнската общност в идея за кръстоносни походи.
Религията, разбира се, не може да се третира само като инструмент за насилие. Тя, преди всичко, е инструмент за одухотворяване, тя е стълбица за съвършенство, след като сама за себе си създава божества – едно, две, десетки, с които хармонизира естетически, етичен и духовен живот. И славяните, все пак, имат своя вероизповед – твърде опростена, но адекватна на онова, което времето им поднася, и това, което околният свят като въздействие и внушение моделира в тяхното съзнание за създаване на божества и съответно даване на поклони. Странно е, че наистина историята не можа да намери големи паметници, въпреки че се намериха некрополи, които свидетелстват за някои от техните обреди. Но не можа да намери класически храмове, не можа да намери, да кажем, една статуя на Перун, каквито имаме на Зевс или на Юпитер. (Затова казвам, че е трудно да се приеме, че е налице само подражателство.)
Тази митологичност не ни е оставила величествени паметници, както митологията на Елада ни остави Партенона или храма в Ефес на Артемида; както митологията на Рим ни даде амфитеатри и светилища; както митологията на Египет ни остави пирамидите… Индийската митология, която още не е слязла от сцената си, също ни даде своите изумителни храмове, а ведно с това свещени книги, наречени „Веди“, които (да оставим епичното начало и разказвателната история за богове и богини) не можем да оспорим. Не можем да оспорим нито Ведите, нито Упанишадите.
За съжаление славянската народност тук, на нашите земи, а и другаде – с изключение на няколко дървени и каменни фигури на боговете им (посочени в „Пантеонът на древните славяни и митологията им“ от проф. Панчовски), не е оставила големи статуи и храмове. Нещо, което е много странно! Какво показва това? Дали е липсвало на славянина чувство за изкуство, или по-малко е било чувството на признателност към божествата? Какво е липсвало на молителя? Съзнание за поклонение ли, почит достатъчно ли, чувство на страх от божеството ли? Но най-голямото чувство на страх от божеството намираме в Старозаветието, в юдаизма. Юдеите, обаче, не издигнаха много храмове, а само един – Иерусалимският (другото е синагоги, което значи „събиране, обучение“). Един храм – защото са монотеисти! За прабългарина също е логично единствено светилище да има, защото и той е монотеист. Но славянинът защо няма нито един храм? И не намерихме останала дори нито една статуя, макар че в Полша техните историци откриха някои дървени идоли – дори четирилики, което е твърде странно, разбира се.
Така че с много малко разполагаме за материалната култура на митологията на славянина. Това всъщност говори не толкова за липса на въображение, колкото за липса на приложна мисъл. Липсата на идея за организирана формация от племенния състав нагоре е осакатила славянина в идеята за изграждане статуи на богове и храмове на религия. Подобна аналогия мога да направя с евреите, когато ги извеждат от египетското робство. Какво имат – скиния, която опъват и в която слагат своето светилище, но нямат устойчивостта на родената, осъществената държава, за да направи тя олтар. Много по-късно тази скиния се материализира във онова вълшебство, наречено Иерусалимски храм.
Религията има приложно-обредна страна, но има и метафизика, философия, мъдрост. А изкуството дава реална образност. И тук, на тази земя, славяните са заварили много образци. Траките са оставили своите прекрасни храмове-гробниците, които са изумителни. Те са бисери, раковини на изкуство, на песенност, на моление… Такава изящност – и без размерността на пирамидите да видите душевното величие, една ръка, която ви води. Страшно нещо – защото траките са имали мироглед, който е изключителен! Те са приемали, че последователност на раждането е трагичност, а кончината е право на радост. И тогава как няма да иззидат великолепни гробници…
Историята тук е оставила и своите класически образци. Един Рим, който е минал, е оставил свои големи паметници – и сега откриваме техни некрополи и храмове; откриваме амфитеатри и стадиони. Трагичното е, когато ги сравняваме със славяните – тогава се губим. Не можем обаче да кажем, че се губим, когато ги сравняваме с изящните тракийски гробници.
Така че земята ни не е лишена от паметници – откриваме чудесни творения. Но когато говорим за присъствието на славянина в неговото религиозно битие, нямаме храмове нито на Лада или на Морена, нито на Перун или на Дажбог… Затова, когато квалифицирам какво направи християнството в своите три века на нелегално живеене, казвам, че то можа да измести хилядите каменни божества на Европа – прати ги в музеите, но за съжаление не прати там нито един каменен славянски бог, защото такъв няма.
Това говори наистина за малко съзнание, за плитчина в мисленето. Само с щит война не се води – и копие трябва. На мисълта на славянина є липсва копие, а религиите са оръжие. Защото може един Аполон да е жрец на изкуствата, един Марс да е щитоносец, но една Атина Палада с шлема и меча е мъдрост…
За мен митологиите са жив живот на народите, когато духовната им мощ като стихийни явления в контакт с природната цялост е образувала светилища. А за да се направи светилище, това значи, че е зидано в душата. Човек не може да има светилище, ако няма усет за поклонение в признание на величие. И най-бледият бог, ако ви е събудил за признание и величие, има стойност. Защото и на най-големия ум нито е градено светилище, нито някой му е запалил свещица. Признание – да, но светилище на гения никой не е направил. А на богове – да!
Какво славяните оставиха тук? Древна Гърция ни остави доктрината на студената красота, а славяните ни оставиха характера, че може да се прави контакт с други народи. Това можеха те да правят с тази тяхна трудно уловима душевност. Тя е недисциплинирана и без провиденция и затова изградена концепция, която създава мироглед, им липсва, но във фолклора са изумително мощни. Оттам и в нашия фолклор ще намерим наистина едно богатство, но на битологичното вероизповедание, на това, което обикновеният, битуващият в тези земи славянин е могъл да изгради като поведение – към самодивата, към върколака, към дявола, когото по-късно и християнството му внася в мирозрението. А при държавниците вече, в подражание на съответния римски или византийски двор, или на стари немски дворове, ще видим разукраси – разни нимфи, самодиви…
Това, което извеждаме като митологично съзнание от фолклора в нашата тринадесетвековна българска държава, ние повече го третираме като суеверие, защото имаме вече един друг огледален образ – образът на християнството. Но във фолклорното ни изповедание една змеева сватба, една слънчева сватба и пр. са страшни неща, които умовете на славянина и на българина тук са раждали и са формирали трайности. Това са олтари, но ние сега казваме – олтари на суеверието. Всъщност тогава се е удовлетворявала една духовност, човекът е растял в своето поведение морално и историческо. Това е била една хармония между възможности и необходимости. Затова, когато ще говорим за своите митологии, не бива да е с насмешката колко прости са били. Нима сега е много сложно, когато танцуват – толкова по-първично е, ако го сравните с оня танц край огъня, в който изпадат във вътрешен транс, за да видят божества! Нима нашите огнепоклонци не са били много по-съвършени, без да са суеверни! Така че, когато правим своите съпоставки, трябва да имаме поглед върху историческата последователност или най-малкото грамотността – за да не решаваме събитията или подвизите на хората с това: „Колко са били прости – вярвали са във водата!“ Безспорно, че ще вярват във водата! Макар на шега, аз понякога казвам, че гениален трябва да е бил онзи, който е измислил водата. Можете ли да си представите живота без вода?! Във водата се осъществява животът, въпреки че се ражда от Огъня. Защото, ако нямаше вода, нямаше да има кой да го съхрани…
Безспорно, не можем да лишим славянина от възможности потенциални, които по-късно проявява, но ето, че липсата на една по-предишна култура, в по-късните векове не му дава опорна стена, не му дава градивен камък. За една култура, която немците (примерно казано) правят в ХVII – ХVIII век, или една култура, която правят италианците в своето Възраждане, те имат крайъгълен камък, както е казано, на който почват да градят. И виждаме едно наситено въображение в приложност. Славянинът не направи такава приложност, понеже му липсва предишен реален образ на божества.
При християнизацията, която след това идва, достатъчно богатият пантеон на божества и в Западната, и в Източната култура внася твърде много митологичност. Когато Европа иска да се очисти и има няколко века, в които е забравена митологията, тогава пък се ражда векът на Ренесанса – не само в хуманитарността, но и във връщане на митологичните образи. И един Жан-Батист Расин[1] през XVII век ще започне да пише трагедии така, както съдбата е третирала човека в Елада. Това са много странни неща. Разбира се, за упрек не можем да говорим, защото това, което е в историческа наличност, то може да бъде преценявано, но не може да бъде упреквано.
Така че въпросът е, защо не е имало достатъчно потенциалност, коя анархистична сила е крадяла на славянина творческото му въображение? Дали наистина е бил предимно земеделец и земята му е била цялата сила, където той в хлебородието е сложил всичкото си битие? Във необюзденото си въображение обаче, особено в ХVIII – ХIХ век, ще видим, че славяните също са правили изумителни творби и открития.
Но въпросът е за това южно славянско поселение, което е дошло до тук, какво е носило? Каква формула в душата си е било сложило за божества и как ги е осъществявало? Останало ли е с оня примитивизъм, с който е дошло из руските степи? Умножило ли е нещо така, както, да кажем, с малки изменения са направили поляците? Или тук при българина е имало някаква спирачка, защото славяните са могли да се удовлетворяват несмущавани от това, което са изповядали.
Прабългарите не са налагали промяна на съзнанието на славяните. Водили са с тях известни преговори с оглед на социално единство за държава, но не и на религиозно изграждане. Примотеизъм при българина няма. Така Танг Ра не е примотеистично божество; той не е и само племенно – Танг Ра е слънчевият и вечен бог и другите племена не са насилвани да го изповядат. И ще видим, че има някакво покриване – въпреки че славянинът е и многобожник, все пак в своята митология той изгражда някаква форма на т. нар. примотеизъм: един върховен бог в лицето на Перун, който е едновременно бог на гръмотевиците. Този Перун в същото време е и бог на Небето.
„Перун“ – старобългарският глагол перψ, пьрати, в превод ще рече „удрям, бия“. На руски и на полски значи също и „светкавица“, на украински – „гръм“… И когато гръм овъгли някое дърво, най-вече дъб (чиято устойчивост е най-голяма, а и тук е имало големи дъбрави), славяните са го правили обект на своето поклонение. Защо? Защото със свещения си огън божеството е благоволило да го покрие със своята сила, макар че го е овъглило. И дървото е ставало негов храм, както се казва. Там те са отивали на приют. Значи огънят като почитание – енергията на Перун, е и в славянството, макар да идва от дълбоката тракийска долина, макар да идва, може би от Персия, защото там огънят е божество. Така че славяните са правили поклонение пред дърво; правили са поклонение и пред камък. Някаква памет им носи идея, че всичко е започнало от кристала, но дървото е било за тях приютност – обител на Перун.
Останало е убеждението, че славянинът има предпочитание към Перун като единствено главно божество на славянската митология. Ако човекът не разпери криле на познание, ще мисли, че и в еладската митология имаме само един главен бог – Зевс, който има безброй похождения: Зевс може да се превъплъти на бик, за да гони любимата; може да се преобрази на златен дъжд, за да опложда; може да изпрати със стрелата си оплождащото семе в океана и ще направи пяна, от която ще се роди Афродита… Но този, който има малко повече поглед надалече, ще разбере, че Зевс дели властта си и с Хадес, и с Посейдон, а и жена му Хера го направлява…
Така не е обаче при славянската митология. При Перун не намираме жена, както е при Зевс. Затова някои историци остават с убеждение, че Перун е главно божество, че той е примотеос. Не е много вярно. Нито Лада, нито Морена е съпруга на някого, но не заради това, че са имали толкова индивидуализирано поведение и липса на колективна божественост. Напротив, и в гръцката митология ще намерим много индивидуализирани божества, без да се страхуват от колективност, в която Зевс е баща. При славяните Перун – така поне е в съзнанието им – остава цялостен, но е само относително върховен бог. Безспорно, той е гръмовержец – именно тази аналогичност трябва да се търси. Той е обаче една бледа изразност – праща светкавиците, но дотам… Докато Зевс има стотици любовни истории (разбира се, не е обвинен в грехопадение и в прелюбодейство!) – създавани са чеда, изграждани са култури. А една широка славянска душа е можела да се напие, но не и да създава култура.
Този гръмовержец – Перун, е приемал и жертви, и то обикновено това, което се е случвало и при другите божества – кръвни жертви. Кръвни жертви – бикове и други животни. Един Орфей се е борил и е успял да победи вакханалията в служението – така е освободил дори Дионисиевите почитатели от кръвните жертви, а хилядолетия след него славянинът ги принася!?
Това е разслоението и психологията, с която се изгражда една институция, без да има материален образ. Институцията религия при славянина остава в душевността му. И затуй след това душата му е поселена с обредности и със суеверия.
Трябва да кажем за религиите, без да щадим която и да е, че всички са пълни със суеверия. А какво е суеверието? Суеверието е да не сте изживели примитивизма на съзнанието си в познание на Бога! Това, от което Христос освободи евреите, но те пък нямаха кураж да надкрачат своя Саваот. Голяма е тайната! „Милост искам, а не жертва“[2], рече Той, а в храмовия двор на еврейството стада се носят на заколение…
Славянинът много рядко е извеждал в изповеданието си жрец. Жертвоприносът се е извършвал от най-възрастния в рода или от племенния вожд. А тракийците са имали жреци, наречени тракиди, които са пазели свещеното знание, т.е. мистичността. Нямаме го тук – на Перун се принасяли жертви от най-възрастния или от вожда. А какво значи да липсва жреческо съсловие? Това значи, че липсва институция. Институция! Ето защо, когато Моисей извежда народа си и иска, и Саваот му обещава, че ще му даде религия, първото нещо, което му се казва, е: Помажи и Аарона и синовете му и посвети ги, за да бъдат богослужители.[3] Други нямат това право. В този смисъл трябва да схванем и кастовия характер на индийската религия (касти, но които след това трябва да се изживеят, а не да се трансформират в класи, които се обръщат в потисници).
Така от липсата на идея за институция се идва до опростителство по отношение на служението! Оттук е и липсата на подбуда, за да се роди чрез въображението доктрина за религия, а не само почитание. Това трябва да разберем: как се ражда пробудата за доктрина, за да може да се създаде катехизис, но не на почитанието само, а на раждащата се идея! Защото една религия трябва да има метафизика, трябва да има нравствени начала, но трябва да има и обредно-приложна страна и тя да бъде обоснована. Примерно, когато един християнин отива да вземе причастието, той трябва да знае великата тайна Ето този хляб е Моето тяло[4] – ти вземаш от него, което те прави Единство с Христос. Това е идея – материализирана, но криеща в себе си пулса на метафизиката. Виждаме какво е липсвало на славянина.
Не е проблемът на осъждане, а на анализ. Не просто, както историци ни поднасят схемата: „Ето ви идолите – покланяха им се, молиха се, принасяха жертви.“ Ами кой ще каже защо този голям народ не е дал сибили, примерно казано, нито свещени книги? Какво му е липсвало на славянина, който има, както казах, обширна душа? Липсва му прозрение в идеята за приложен дисциплиниран ум (затова така лесно е можел да си сменя религията). И не крият старите автори на историята, че славяните са били пияници. Каква ли болка е носила душата на този народ, за да има въображение, което го прави анархист, вместо да го събере в съзерцание и да направи подвиг? Нещо което, за съжаление, и сега съзираме.
Много често се случва върховното божество на славяните да бъде третирано от различни историци различно. Рибаков, например, застава на тезата, че това висше божество е Род и че Божеството Род обзема цялата космогония и цялата (по принцип много бедна) теогония на славяните.
В балтийските страни се е считало, че тази висша сила, този бог на Небесата, на гръмотевиците, е бил един (затова казах „примотеизъм“), от който са другите божества – от неговата, фактически, кръв те са произлезли и са т. нар. „вторични богове“ и подчинени на него. Той е господар на Небесата, урежда всички небесни неща и контролира живота на другите божества, които са негови рожби, „от неговата кръв“. Това е единствената теза за космогония не толкова, колкото за теогония в цялата славянска митология. Прокопий Кесарийски в своята „История за войните“ се спира на това схващане за този бог-гръмовержец (сравняван, разбира се, със Зевс или с Юпитер).
В друго свидетелство – на Хелмолд (ХII век), намираме, че името на този бог е Свантевит. Бог Свантевит си имал и свой прочут оракул. Ето още едно подражание, което свидетелства за присвояване на мироглед, какъвто е мирогледът на древногръцката митология. Там Зевс има своя оракул или жрец, но най-подчертано това е при Аполон, който си има своите велики жреци, има и свой храм, където прочутата пития прави предсказания.
Така че на славяните наистина не им е липсвала идея за подражание, но тя е толкова прозрачна, че митологията им очевидно не е автохтонна както се казва, не е самобитна. Не може да се ражда съмнение, че този пантеон на славянските божества не е самороден. Обогатен с идеята за оракулство – това е наистина едно подражание.
Кои други божества са наредили славяните в своя свещен ред? Един Дажбог. Той може да бъде преведен на езика на предишните митологии – да го наречем Слънчевият или Феб, както наричат Аполон; или Хелиос, т.е. пак Слънце. Славянският бог на Слънцето е Дажбог. Във всички религии, разбира се, ще намерим бог на Слънцето. И славяните си имат бог на Слънцето. (Но не и бог, който възкресява!)
Друг бог, това е Сварог, когото считат за баща на Дажбог. На него дават атрибутите на Хефест, или римския Вулкан, т.е. онова божество, което за мене е най-дареното. Можем да кажем, че за разлика от Сварог Вулкан е велик откривател. Той прави нещо, което историята с възхищение чете – изработва щита на Ахила и в него влага всичко, що светът е сътворил; слага цялата култура вътре – от житното зърно до меча. Какво поетично въображение е имал! И Ахиловият щит в Омировата поезия е нещо изключително! Но още по-изключителното е, че този бог Вулкан внася нещо, което едва след тридесет века го направиха. Той дава и наука. Това, което днес считаме за достижение, Вулкан отдавна го е направил. Ние се радваме на робота, радваме се на своите дистанционни апаратчета, а той, когато е работел в своята работилница-ковачница, с мисъл е повелявал да заработят меховете и цялата тази уредност, която е трябвало да му създаде разтапяне на метала и изграждане на оръдието на труда или оръжието на боя. С мисъл! Ние сега упражняваме силата на магнита, на електричеството, а той – с мисъл. Изумително! И в бъдните векове това е безспорната тайна не, a безспорната възможност на утрешния ден – с мисъл ще правите всичко.
Затова натур-философията при тях е властна. Тогава няма защо да се учудваме, че имат великолепни писатели, но не и философи… Имат писатели-философи (един Достоевски е и философ, интерпретатор на цялото християнство, по-мъдър от всички други), но нямат постижения във философията. Липсва метафизично мислене. Не можаха да си измислят някой крадец на огън, както го измисли древногръцката митология – един Прометей отиде да краде огън. Разпнаха го, но е образ, концентрирал идеология: идея да крадеш огън, за да спасяваш човечество! А какво е Сварог – бедност. Не говоря, за да обидя, а говоря за нужда от прозрение, за да се видят реалности.
Така че Сварог не е бил Вулкан – творящият, изграждащият…, но и грозният. Вулкан е бил най-грозното божество – баща му го е хвърлил… Разбира се, боговете не се нуждаят от огледална харесваемост, те са богове – който не ги харесва, не им прави метани! (Афродита обаче обича Вулкан…)
Друго божество в славянската схема е Велес (Влас или Волас). Това е божество, което е господар на стадата. То е преминало в християнството – св. Власий точно това върши. И дори има специален ден – 11 февруари, в нашето изповедание, когато се правят молитви в защита на животните. Малко по-далеч великият Аполон също е давал указания на троянците как да се правят скотовъдство и земеделие. Значи това, което се нарича „далечно“, „недосегаемо“, това, което наричаме „божества“, какво всъщност е? Хора, които са имали култура и които, колкото и странно да звучи, са намирали приложност в онова човечество, на което са решили да му създадат познания за живот. А човечеството – в признание, че е еволюирало – ги е изграждало в божества. Тогава защо да съдим митологиите, щом са ни научили на добродетели и щом можем да преценим известни игри, че са иносказания и идеи за превъплъщения, каквито е правил Зевс!?
В славянската митология има още Белобог и Чернобог. Трудно може да се каже, че това е една дефинирана концепция в идеята за наученото от Адам и Ева, т.е. „доброто и злото“. Славяните са имали откъде да вземат тези понятия, но такава диференциация ми се струва доста неприемлива. Това показва не идеята за дуализма, а поведение за наличност на добродетели; показва не дотам изработена концепция за отношенията между хората.
Известно е, че християнството по това време е било гостенин на Балканския полуостров и по този начин е могло да даде отражение върху съзнанието, което постепенно се е пригаждало към идеята за божества, макар и да не са изповядани. От друга страна виждаме, че никое изповедание не може да се освободи от съзнанието на предишното. Тази верига съпровожда човека и той не може напълно да се лиши от нея.
Така за всички славяни ще остане още едно име, което най-вече източните и западните ще го употребяват – това е името Ярило. Считано като монограма, така ако може да се каже, веднъж употребен като бог на злото, друг път – като бог на доброто, но все пак нещо като „бащина ръка“ в славянската митология.
В източното славянство Ярило е бърза светлина, възбуждаща живота. Този бог е млад, красив, на бял кон; в дясната ръка държи човешка глава, в лявата – снопче ръжени класове. В южното славянство Ярило е Герман. За славяните също като Ярило е бил и бог Тур – бог на Слънцето и плодородието. Явява се като многорог или златорог див бик.
Разбира се, славянската митология, както другите световни митологии, не е лишена и от женски божества. В генезиса на другите митологии има някакъв паритет, защото Хера е майка на боговете, а Сарасвати, която е живата мъдрост на Брахма, заедно с него ражда боговете на Индия. Тук няма това съотношение, но има богини, които са жени – като Мокош, Лада, Морена и пр. Една Лада е богиня на красотата, на любовта. Не можем, както казах, да търсим пълни аналогии, нито да се освободим и от мисълта за подражание, откъдето е понякога допълнителната украса към богините. След като тук идва славянството, колкото и да е било късно и колкото и да е отмирала древногръцката митология, тя е останала в разказите, тя е останала в паметта на поселението и не е могло да не окаже давление върху изграждания образ на Лада като богиня на красотата и любовта. Но Лада в никакъв случай не може да бъде една Афродита, която след изстрелване на оплодително семе от стрелата на Зевс във водите, е родена от пяна. А Лада си е една богиня, родена на славянска земя. Това наистина показва, че имаме бедна митология. Но, разбира се, нямаме основание да се себеотричаме.
Другата богиня, която така властно остава в митологията на славянина, това е Морена или Морана, а „мор“ значи смърт. Така Морена е богиня на „мор“ – тя е унищожавала и е донасяла беда както пряко на човека, така и на неговото земеделие и скотовъдство. Можем да я сравним с Хеката – властната магьосница на гръцката митология, защото и славяните са запазили черна и бяла магия, т.е., както казах, и черен бог, и бял бог. Хеката е поклонница на Луната, а славяните също са били поклонници на Луната (Месечината) и Морена, като Хеката, е имала своята енергетична сила от нея.
Луната действа на планетата ни и с магична, и с магнетична сила. Тези, които познават йерархията на окултните знания, които познават жизнения път на човечеството, знаят за неговото преминаване през Лунния период, както преди това през Слънчевия и Сатурновия периоди – човекът не е само планетен, земен. Затова лунната аура, ако можем така да се изразим, въздейства върху човечеството още. Оттам е много лесно (не зная защо психолозите не могат да направят тази връзка) да се разбере проблемът „лунатици“ – една много голяма магнетична сила ги взема в пълнолунието и ги изнася. Цели океани се местят при пълнолуние – тази логика не бива да се изпуска.
Нещо друго, което трябва да кажем за славянските богове, това е, че те се равняват на някои от сезоните. Лада (която е равна и на Венера) характеризира образ на природата – наричана е и В`есна, което значи „пролет“. И сега „весна“ превеждат „пролет“. Има богове, изрази на годишни времена или на месеци, обект на признание и поклонение. Какво е един Марс в Римската митология? Месец март. Ама е наречен на бога на войната – това няма никакво значение, март и сега го наричат.
Ето ви и богове на ветровете, буреносните богове: вятър-майка, вятър-баща. А буреносният облак в западното славянство, това е баба Яга с всичките си свои кусури – на един костен крак и пр. Разбира се, при нас тя е гостенка, за тях е божество.
За съжаление, няма оставени храмове, от които да утвърдим тезата за някакво свое голямо метафизично познание за славянските богове. Но има знания за начина на вярата, изведени от обредността в некрополите, които са открити. И трябва да признаем (няколко от големите историци също го признават), че славянинът (тук говорим за южния славянин в тези наши земи) е имал вяра в задгробния живот, вярвал е в безсмъртието на душата. В славянската митология обаче нямаме този въображаем ад, в който героите да слизат, да се разговарят със сенките на починалите. Нямаме онези подземни божества, които ни оставят древните гърци. Но нямаме и небесни ангели, които светът на евреите, а след това и християнството донася. Дали е бедност, или е правоверност, е въпрос на оценка – според потребите на историческото време, а не от това, ние сега какво мислим.
След кончина славяните са имали съответните тържества – тризна – с битки, с игри, с разни светителски обреди. След това са изгаряли трупа в специален ковчег, който може да бъде наречен лодка – Хароновата лодка. Пак е донякъде подражание. И тук намираме един стар обред, който в митологията на Гърция лежи – това е, че душите на мъртвите (най-добре е дадено това в „Илиада“ и в „Одисея“) чакат пред реката Стикс – да платят на Харон да ги пренесе на другия бряг. Макар и като митология, тези, които познават пластовете на човешката душевност, знаят, че такава „река“ съществува – да преминеш към астралното си битие. И в митологията на гърците на този Харон се плаща монета.
Нашите археолози намират някъде, където има още оцелели кости или гробове, именно и някаква пар`а. Аз не зная доколко силно е това, но и сега – в сегашния стадий на нашата рационална култура, по места още слагат пари на умрелия; на починали по селата, когато ги изпращат, им слагат и кесията с известна сума – слагат я в джоба, там да си платят…
Още по-странното е, че на Торинската плащеница – плащеницата на Иисус (оспорвано или неоспорвано дали е Той), на окото откриват една монета (която е и дефектна), също обичайна. Този обичай е много стар и ето го при славяните.
Понякога при славяните ще видим, че любимата, жертвената жена, отива на заколение и след това заедно с починалия є съпруг – на изгаряне. Това на практика е едно потвърждение, че те са вярвали в безсмъртието на душата и са признавали задгробния живот.
Може да се каже, че част от тази Перунова религия, така да я наречем, съществува в нашите земи чак до ХIХ век. Този бог, донесен в земите ни със славянската общност, е имал признание. Васил Априлов ще пише в своята творба „Зора на новобългарското образование“, че българската народна песен слави Перун, Коледа, Лада и Лел. (Васил Априлов – този, който се е гърчеел, а след това става един от най-добрите радетели и будители на българската просвета и предоставя онова, което сега много малко дават – благотворителността да се изгради една гимназия, наречена Априловска, както братята Георгиеви дадоха седем милиона златни лева, за да имаме Университет.)
Народът ни вмъква славянския бог на гръмотевиците и в християнството – свети Илия с колата си ще мине, светкавиците ще блеснат, дъждът ще дойде. Ето остатък на славянския Перун. А който познава историята на християнството, знае, че свети Илия няма нищо общо с християнството. Този старозаветен пророк избива стотиците Ваалови пророци… (На едно място в Евангелията е казано, че Иоан Кръстител е прероденият Илия.) Но Перун е жив в паметта на славянина и в душата на българина и затуй – ето ви свети Илия. Трагично, но факт… Нищо обидно няма, че някой е неграмотен – страшното е, когато е невеж и от невежеството си направи религия…
Друго такова внесено в християнството име, което намираме при славяните, това е т. нар. Божич – син на върховния Бог. Име, което обикновено употребяваме на Бъдни вечер – че Божич ще се яви. И така Бъдни вечер се освещава – чаканият Божич… Но това, което прави Перун, както казах примотеос, това е, че те го признават за един върховен Бог на Небесата, че той, фактически, е грижовната ръка, той е господарят…
И тогава можем да намерим един много интересен елемент: защо двете общности – прабългари и славяни са се понасяли, къде са намирали единство, след като славяните ги наричаме „многобожници“. Но ето, че те са своего рода „единобожници“, защото си имат в определен смисъл върховно божество – другите са някакви помощници; а прабългарите пък идват само с един Танг Ра. Може би тази душевна нагласа е била в основата на взаимността, която безспорно след това ще помири и другите етнически и обредни различия. Все пак за славянина християнството е било по-удобната религия – като свобода от тези Дажбог, Лада, Морена, от черни и бели божества, от ония нимфи, в които те са вярвали, от ония самодиви…; докато прабългаринът има много отработено съзнание за единобожие.
Много често Перун, който е мъжко божество, има и своите отклонения в женски имена. Oттам са Перуна и Перуника. Перуника, цветето перуника какво е? „Iris germanica“ – окото на родството. Значи Перун са го преобразявали и в женски аспект. Може би оттук са и част от нашите обреди (добре описани от акад. Арнаудов и от някои други наши изследователи), като обредът „пеперуди“ – „дъждоносните пеперуди“, които се играят и сега. Виждаме християнството как приема техните обреди – славяните имат един бог на дъжда и след това християнизирана България си слага едни „пеперуди“ и: „Дай, Боже, дъжд!“ Ето ви го Дажбог. Точно един митологичен навик да се моли небето да даде дъжд. Това е от Перуновото коляно, ако мога така да се изразя.
Фактически от липсата на мироглед, в идеята за подражанието, много лесно се сменят божествата! Но има ли пълна промяна в съзнанието? За съжаление от две хиляди години имаме християнство, но си имаме и „пеперуди“, които пеят за дъжд. И църквата си ги покровителства, а пък някой, ако рече да каже нещо ново, го обявяват за еретик! Това е трагедията. Вярно е, че когато тъчете една пътека, като имате и друг вътък на кросното, щете не щете, ще ги сплитате. Но краската се прави от майстора тъкач. А този тъкач в човека е неговата душа.
И така, хората тук не можаха да се освободят нито от Дажбог, нито от Сварог, нито от Велес, нито от богове като Падога, Сива… Славяните имат божество Сива, което го пишем и Жива – индийците имат Сива или Шива. Ето откъде нашата Веда Словена (не само оспорвана, но и много нецялостна и игрива) си извежда някои свои имена на т. нар. „митологични образи“ – от Индия. Така във Веда Словена ще намерим божества, които индийската митология е оставила. Но ако се върнем малко назад, Малала (VI век сл. Хр.), както и Иоан Екзарх (в „Шестоднев“) говорят, че мирмидонците на Ахил са българи и че българите са живели в Тесалия – пра-пра-прабългарите. След това се предполага, че пътуват вече към Имеон и Хималаите. Тогава може и да са донесли тук идеята за божества с такива наименования и характеристики, защото индийските предбожества са отпреди 4 – 5000 години, а славяните се разстилат тук от IV – V век насам, т.е. от 1500 години…
Славяни по нашите земи са вярвали и в т. нар. „наречници“ (наръчници) или с общо познатото име „орисници“. В руската литература те се наричат „рожаници“ – добри или лоши. Много е уточнено, въпреки че славянинът като мироглед не е имал познание и не е имал признание на идеята за съдба. Това, което е Ананке или Мойра в гръцката митология, не съществува в славянската. Не толкова по липса на въображение, а заради липсата на идея за съсредоточено организирано живеене не са могли да направят и своя химнология както Елада, която ни даде и трагедия, и комедия, и някаква философия. Славянинът не направи това, защото му липсва дисциплинирана рационалност. И следователно идеята за съдбата при него не е наложителна. Има орисници, но няма класическия образ на велик мъченик, какъвто е случаят с прикования Прометей, за да имаме една трагична участ, която може да извика вече концепция. Славяните ще имат един Иванчо глупака; ние ще имаме много късни въображения от славянството и прабългарите, че един т. нар. Крали Марко може да прекрачи от Пирин на Хемус, а в съзнанието на историята ни (и в документите) той ще е един васал на турската власт. Така че няма свидетелство, че въображението на славянина е минало през една героична трагичност, за да може да има и идея за съдба като мироглед. Нямат божество съдба, няма я и тази трагичност.
В другите митологии идеята за съдбата е върховна повеля, която решава всичко. И гърците най-добре са го изразили в приложното си изкуство, особено с това, с което са известни: трагедията, където са отредили място и на хор, който ще има напева – тъжния или възхвалния – с молбата съдбата да реши; Ананке да реши битието на героя за казън или за възхвала. И когато идва Ананке, на героя или ще му даде наказание (както, примерно казано, на Едип – да си избоде очите), или ще го освободи. Но съдбата може да не чуе хора, може да приеме сълзите на молещия є се…
Дори когато приложно жената споделя пътя на съпруга си като отива на кладата за изгаряне и след това – на погребване с него, не се е считало поведението на жертвата є трагичен акт. Има и нещо вярно в това, но когато правите саможертва. Тя не може да бъде трагедия, какъвто е случаят с Иисус Христос – Той не прави трагичен акт, както непрекъснато се пее: „страстим Твоим, Господи“, т.е. „страданията Твои, Господи“. Не, напротив: идея за свобода, за развитие! Защо? Защото след това Той възкръсва. Тогава какво страдание е?! Но трябва да наложат на човека да страда, та да му дадат благоволение…
Ведно с това, много ясно е, както казах, че славяните са били поклонници на Слънцето. Този факт ни го потвърждават почти всички изследователи – като почнете още от Прокопий Кесарийски (VI век сл. Хр.). Но като слънцепоклонници ние, за съжаление, нямаме храм и на Слънцето. Интересното обаче е, че Слънцето го има в битологията: в обредността, във фолклора го имаме. Живо е в културата ни, защото фолклорът е култура, култура на едно особено ниво.
Ето и в християнството: Христос е слънчев Бог. В наличие е идеята за соларните божества. Когато на кръста се направи един кръг около средата на кръстосването, това е соларният знак (с рози е знакът на розенкройцерите). В коледния хляб (хората го наричат и Богов хляб) точно слънцето стои.
Така че в прослойката и на славянина идеята за слънцето е дадена. При славяните обаче, както споменах, липсва аристокрация. Говорим за князе, но те имат по-скоро общества, в които Вечето (тяхното народно събрание) решава нещата.
Старейшинският съвет е решавал всичко под някой дъб. Защото в поклонението си те имат растението; имат и животното – това, което свидетелства за тотемно съзнание. Почитали са и птицата, именно орела, което безспорно е едно подражание на жезъла на Зевс, на чийто връх стои орел.
Имали са поклон и към звездите (то е съвършено логично), и към огъня (както казах самият Перун е огън), към планините… Ето защо според мен това митологично съзнание е по-скоро психоза на колектива, отколкото на личността. Докато при тракиеца имаме личност, която става божество, тук имаме едно колективно съзнание на признание на стихии. Затова винаги съм твърдял, че славянинът е бил благодарен, че се е освободил от многото стихийни божества, когато му дават само Христос, макар че е имал Перун за главен бог.
Поклонението към природата му ражда самодивите, самовилите, нимфите, русалките. Русалките са един митологичен образ, а може би и реален в световете на получовека. Почитта, която са отдавали към тях е и почит към реките, защото не може да имате русалка, без да имате река. (Русалката е речно същество, сирената е морско.) И не съм чел по-хубава илюстрация от тази във великолепната поема „Русалка“ на Кирил Христов. Краката на коня, който трябва да мине Дунава, се заплитат в косата на една русалка (силата на русалките е в косите); и безспорно конникът е пленник на русалката. Това е въображение, но вече на един поет по-късно. Аз се чудя защо нашите историографи и обредни етнографи не се спрат да анализират – тя е великолепна илюстрация за душевността на славянина в идеята за вяра в русалки, в самодиви…
Сега много е лесно да кажем – ние си имаме един Бог и какви ти русалки там ще бродят! Но това е било част от религията, това е бил живот, който тук е осъществяван; това е плът от плътта на тази земя. Сега ако се затичваме, когато чуем израза на християнската религия – камбаната, то трябва да знаем, че онези хора също са имали хорище – хорище на русалката; имали са самодиви. Това е кредо, верую, с което се пълни жизнената пътека на един народ. И досега ще намерим краища, където ще отиват по съответните празници (уж християнски, а те са съвършено минали) да се раздава, да се дава някакъв благодатен дар, за да се усмири стихия. Защото тя е властното в митологиите – всяка стихия е бог: ето го Нептун; ето Морена… Това са стихии, които хората са овладявали. С какво? С жертвопринос и с молитвен шепот.
Стихийна сила е самодивата, стихийна сила е русалката, стихийни сили са огньовете, с които те във всекидневен контакт са правили своето почитание. След това нашата култура ще ги изведе до литературни образци. Както идеята за самодивите в поемата „Хаджи Димитър“: Една му с билки раните върже, друга… Дадено е, защото това Христо Ботев го носи като колективно съзнание. Ботев също е едно отражение на колективния дух. В отделни моменти той е индивидуалност, в отделни моменти ще го намерим изключително гениален, но цялото му творчество разказва душевността на родната битология. И затуй самодивите му лежат душевно, независимо от обвиненията, че същото описание – за онова бдение в нощта, за самодивата, която ще целуне юнака в уста, ще го намерим преди това великолепно написано от Лермонтов (стихотворението „Русалка“). Този, който е чел Лермонтов, знае това. Ние обаче имаме един страх, че ще загубим величие, ако казваме истина, а една философия на зороастризма казва: „Можем да приемем безверието, но не можем да приемем лъжата!“
Но въпреки всичко, мисля, че в поемата на Ботев, независимо дали е взел картината от Лермонтов, усещането е по-фино, много по-поетично и по-красиво. Това, което Ботев дава за звездите, е нещо изумително! Но може да го изрази само усетът на колективната душа, която признава природата за божество. Тази В`есна, която славянинът е празнувал, природата да ви каже: Гора зашуми, вятър повее… – най-напред зашумява, после повява. Това е изключителен усет на вътрешна съпричастност с божеството природа. Ето какво е носил славянинът. Ето къде е ковчежето, в което е пазено митологичното съзнание на един народ, за да видим, че е било живо. И трябва да отворим страниците на нашата обредност, за да можем да изведем знания, че тук, на тази земя, която обитаваме, е имало реално отношение към митологичните сили и че те са вплетени в кръстословицата на нашата култура. Това е останало в душите ни и продължаваме да го носим, съзнателно или несъзнателно. И понякога някой ще изведе нещо; ще го изведе от определен обред или от играта на огньовете, каквито са Маш`ала празниците. „Маш`ала“ буквално означава „факел“, т.е. огън, предавал се в тежките години на робството като израз за национално самочувствие. Така че религиите не са само историческа пътека, те са живян живот, който е давал белег за историчност.
Иоан Екзарх в своя „Шестоднев“ също говори за славянското душевно разслоение и за признанието им на природата, на Слънцето и т.н., но като упрек, че още не са християнизирани. Не е много леко обаче една душа, която със столетия е изповядала нещо, веднага да я освободите. Затова се ражда идеята и за Христос, че е соларно божество. Защо им е на християните иначе, Той е достатъчно божествен, за да Го правят и слънчев… Но душевността, социологията на вярата е още колективна. Единицата може да се бори, колективът изпълнява. И тогава – ето русалките, ето почит към огъня и като домашно огнище. Не можем да кажем, че това е подражание на весталския обред в римската митология, защото, в края на краищата, всеки народ, който се лиши от своето номадство, трябва да стане домосед, а дом не се прави без огнище. (Така, както камъкът, който послужи на главата на Якова, за да види Яковата стълба, стана основен камък на Иерусалимския храм.) Славяните са имали признание и на т. нар. поколения, които в тяхната митология стоят като дед, дид, дзяд. Имали са почит към духа на предците, към това, което римляните са наричали „домашни богове“. (Този „дед“ е използван като обръщение и към богомилските учители, въпреки че те са доста по-късно.)
Славяните са вярвали, че мъртвите могат да вампирясват. Оттам почит към мъртвите, които могат да бъдат благотворци, но и страх от мъртви, които могат да бъдат вампири, върколаци. Преобразяване в какво ли не, само и само да се удовлетвори душевността, защото є липсва свобода. Човекът е пълен с божества – мъртви и раждащи се – и не може да се освободи. И затуй големите религии се поддържат повече с приложни обреди, отколкото с изяснено съзнание. Оттам много първобитни реформации стават съблазън за един размишляващ (но не и духовен) човек – по-съблазнителни са, отколкото обредната повтаряемост. Това трябва да се разбере и от ония, които водят институции: свобода от колективно съзнание – заради душевен път! То е било пълно и не може да бъде заличено. И досега се ширят магиите; и отиват хората при някой ходжа да им ги развали…
Така светът продължава с идеите за превъплъщението във вълка, за вампиризма и тем подобните образи, които за съжаление, нищо не можа да ги отнеме – и новите идеологии не можаха да освободят човека от тях. Защото не е достатъчно да кажете, че „религията е опиум“ – безверието не може да бъде достатъчно основание, нито генерален мотив за битие. Човек може да бъде безбожник, но безверник никога! Да вярваш в преходност, това значи да вярваш само в гроб, а Христос рече: Аз съм Възкресението и Животът! Това е дълбоката тайна!
Големи наши предшественици, когато описват най-малкия син на цар Симеон I – Боян (който, както се говори, е получил културата си в далечна Индия и през Византия идва тук), наречен „великият маг“, също ще кажат, че той е могъл всеки момент да се преобрази на вълк или на друг звяр. Много лесно се удовлетворява картинното съзнание на човека. Това говори за по-нисшия слой на възприемане на религия. Защото Боян Магът носи велики тайни и знания, а за тях като концепция се изисква мислене и духовно прозрение, но за вълк всички могат лесно да го приемат. Какво показва това? Показва съзнанието на славянина (разбира се и на българина вече), че е колективно-образно, но не и концепциално-интуитивно.
Така че Боян Магът може да стане върколак. А да не говорим и за в`ещерите, и вещиците. Имаме една хубава дума „вещер“, която идва от „вед“, „вед`ат“, което значи „зная“. Но ето как прогресира в обратен знак – „вещица“, която пък не само знае, но прави пакост. Ако ние преценим, че знанието е пакост, сигурно колективното ни съзнание не се е освободило. Адам и Ева, като научиха що значи добро и зло, т.е. потърсиха знанието, станаха ли вещици? Не бива така да се мисли. В идеята за „ведат“, вещерят, който знае, дори се равнява на онова, което се нарича „влъхви“ във вавилонското мислене, докато „вещица“ наистина е вече злоупотреба със знанието, което се използва за заклинание, магичност…
Това са големите неща в културата ни. И когато ще правим анализ, било на едно настояще или пък на минали събития, тези проблеми трябва да бъдат изнесени. Нека да видим с какво е поселена душата ни. Дали само със „Сивушка“ – кравичката в разказа на Елин Пелин, или както е в стихотворението на Яворов: „Дий, воле, дий…“ Не! За съжаление предимно на това големи писатели у нас се спираха – да ни дадат описанието, а не проницанието. Ето в какво е трагедията на този народ. А това трябваше да се види – да се даде път, което е голямата същина!
И така, обред след обред свидетелстват за един културен живот на славяните на едно определено ниво. Не са имали Партенона, но и това е живот. Потвърждение са гробовете им като извор на живот – в археологическите изследвания са намерили от некрополите доказателства за тази идея, прилагана от славянската общност, която е осъществявала своето съществуване тук. Гробът, фактически, какво става? Вестител на смъртта, но в същото време е свързан и с онези обичаи, за които казах – за тр`изната с борбите, със съответните състезания, с кладата, с ковчега-лодка… Така той започва да служи със своите сили за отрицателни или положителни явления. Защото не е много малко да ви даде един положителен знак от онова, което можем да наречем „помагачи“ (знае се за тях от по-висшите науки). Ще се явят най-различни полусенки, с които човекът в сън или наяве почва да контактува и оживява една митология славянска…
Естествено е, когато ще говорим за тези митологични съзнания, да споменем, че това, което е давало наименование на племето, по-скоро са били местностите, самите прародители или някой героичен образ. Там ще ги нарекат „драговичи“, другаде – „радимичи“, на трето място поради някое селище ще ги нарекат „смоляни“, „древляни“, „поляни“… Така те са имали свое лице, обримчено от това, къде живеят, или от съответния прародител, който е герой. Постепенно преминават и към реката, край която обитават – и там ще ги нарекат „струмяни“… По този начин ние получаваме един живот, който е по-скоро отражение, отколкото прозрение. Ето защо славянинът тук ще живее няколко столетия и няма да може да си направи държава. Славяните са отразявали живота, но не са го променяли!
И все пак, необходимо е да се питаме: идвайки и съхранявайки една своя бедна митология, дали оскъдността на мисленето не им е позволила да бъдат напълно подражатели, или страхът да не бъдат заличени от подражанието и подчинени, ги е пазил да не приемат чужда митология? Това са проблеми, които нашата историография би трябвало да реши. Така че, ако само нимфите са ги удовлетворявали, ние трябва да разберем защо изворът с деветте музи, който беше в тази земя, не беляза някой, за да направи чудо в културата; защо го няма онзи Залмоксис, както при траките, защо го няма Орфей… И защо от културата на един Боян Мага ще остане само магичната му страна – че можел да се преобразява, а не, че създава една нова култура, за каквато безспорно е бил подготвен и е дошъл тук.
Ние имаме характеристика на славянина от страна на писатели, в която те са могли да проследят и по-миналата му съдба. Характеристиката им обаче не е толкова ласкава, че човек да направи заключението да поиска и славянска култура. Прокопий Кесарийски пише, че те живеят в пълна „демокрация“ – демокрация в кавички, т.е. хаотично са живеели с безвластие. В общите събрания всичко се е решавало от народа – пазело се е статуквото на липсата на личности. И такава една „демокрация“ можем да си я наречем спокойно „охлокрация“ – затова не са белязали някакви далечни пътища.
Ето защо българинът оставя името на народа, когато тук поселниците са в изобилие славяни. Прабългаринът е бил здравата ръка, защото е имал идея за държава и една много силна религия, и то еднобожническа. Душата му не е била разкъсвана, както тази на славянина – от Перун до самодивите. Затова е оставил само един храм и паметник едновременно, но храм по същината и предназначението си: Мадарският конник. Там е кондензирана една велика идея, която прабългарите са имали – идеята за държавен живот с този дар, който кановете от върховното Божество са носили – орендата.
В славянските племена липсва идеята за централизираното божество в лицето на княза. Това, което виждам от най-древни времена в други народи – този, когото ще упълномощят да бъде водачът, той ще носи и великата благодат на божеството, което изповядват. Тук това го няма. Ето защо не можем да имаме благоволението на някакво божество над племенния вожд и той не може да се издигне повече в идея за цялост.
Рим създава не само мощна държава, създава и една до такава степен мощна институция в религията си, че тези божества стават съблазън императорът да се нарече божество. Ето обратния рефлекс – в лицето на божеството, виждайки съвършенството, да го припишеш на своя върховен водител в настоящата земя. Това го нямаме при славяните. Затова те не са само подражатели. Славяните никога не са издигали някого до божество – нито свой княз, нито след това свой император. (Не говоря за имперска Русия, когато е християнска.)
В едно съчинение, което ни е оставил Псевдомаврикий (пак от VI век сл. Хр.), ще се говори за невъзможността да се постигне споразумение със славяните, защото всяко племе живее само за себе си. Точно, може би, тази тяхна особеност е била и защитната им дреха, за да не може Византийската империя с всичката своя мощ да ги асимилира и да ги направи съставка на своето битие и те после да минат под магнетичната сила на прабългарина и да влязат в състава на неговата държава.
Странното при славяните е един особен род морал – те не са използвали в своя изгода едно племе срещу друго, което говори за чистота по отношение етичния норматив. Докато при прабългарина в поведението за единобожие ще намерим точно морала, защото то е едно и също с Танг Ра вижда, Танг Ра помни, славянинът е проявявал по-скоро етичност и не си е позволявал да използва съсед или враг за свое действие срещу друго племе.
Така славяните са имали определено особен морал, макар да се говори за тях, че невестите им са крадени. Обичай, който показва не толкова религиозно поведение, колкото проява на нерелигиозно задължение. Защо? Защото в славянина мъжкото божество си остава валидно. Следователно това, което ние наричаме „рицарско поведение“, липсва. Мощта е в Перун, не е в Лада, не е в Морена. Ето как е изграждал обичая си, как е изграждал обреда си въз основа на едно религиозно съзнание – и следователно го принася в социалните отношения.
И така, без една толкова строга граница, славяните са имали три пласта на божества. А именно: Перун – висшето Небесно божество. Атрибут на Перун безспорно е била гръмотевицата, както казах, затова е и гръмовержец, като Зевс. Атрибут на Зевс е и стрелата, която при Перун е нещо друго – каменната брадва. Но славянството се е отличавало като култура с почитанието към дъба, който фактически е олтар на Перун. (Този дъб ще го намерим още по времето на Авраам, т.е. хилядилетия преди християнството, където ще се молят и където ще отиде на гости старозаветната троица.) Така Перун е висшето небесно първо слоение на божествата им.
Вторият пласт техни божества са природните явления, за които говорих – като Лада, като Дажбог, като Волас (или Велес, който е бог на скотовъдството и който създава дома).
След това ще стигнем до митологични вярвания в получовека-полубожеството – самодивата, русалката и пр.; ще се стигне до змея, който е много далечно божество не, а върховна енергия на мъдрост… И така те ще изградят храмове в душата си за тези полубожества – третият пласт от тяхното религиозно съзнание. Затова в културата ни стои поведение на признание и е отбелязано не само като народоприказ, но по-късното ни изкуство пее за самодивската грижа; пее за една особено красива любов – змеевото либе, змеевата сватба. Змеят е една много интересна символика в българската народопсихология. И нашият писател Петко Тодоров написа „Змеева сватба“, в която просто освобождава себе си от митологичност. Каква анимистичност само поставя – змеева сватба… Ние я имаме – други народи нямат змееви сватби. Доколко е могло поетичното въображение да разкрие концепция, това е отделен въпрос. Вие можете да направите прекрасна поезия и да нямате концепция; вие можете да имате концепция, пък да нямате поезия – това са две различни неща.
Безспорно вълшебният змей идва отдалече, оттам, където драконът е божество – от далечен Китай, но никоя митология няма толкова ясна представа за змея като съпруг. И това никак не говори за наше снижено съзнание, а за един усет, ако, разбира се, сложим това, което подразбираме под „змей“ или „змия“.
Змията не е низостта, не е ехидността, а идеята за едно същество, което, като сменя кожата си, е символ на превъплъщението, а има и гъвкавост, за която Христос казва: Бъдете мъдри като змията. Така че може една мисловна идея да не е отивала много далече, но един усет за преценка да е налице, и то в този нисш стадий – именно в третия пласт на поклонението, което е много съществено. Тук е именно онова, което казах: може да не им е липсвало голямо въображение (славянинът го има), но им е липсвала идея за концентрирана себевглъбена познаваемост, каквато пише на храма на Аполон: Познай себе си и ще познаеш света и боговете! Точно това съсредоточаване им е липсвало, за да може да бъде концепция. Но в почитанието си го имат. Имат го в третия пласт на своето отношение като мисъл-форма.
Славяните, правейки плът идеята и за слънчеви сватби, повтарят слънчевите богове, които намираме в дълбочината на вековете – Амон-Ра, а след това дошлият тук Танг Ра. (Ще ги намерим и при акадите, шумерите, където прабългаринът е имал участие.) Това въображение не е било плод само на вяра, то е било плод на реалност. И там е силата на вярата, когато чрез тези идеи дава позитивност на човека, дава му положително присъствие. Едно ниво на мисловност се удволетворява с определена верска теза, с едно верско огнище. Ще отиде там, ще принесе в жертва нещо, ще омилостиви боговете, защото те са стихии. И когато свободата от тях в душата му трябва да се разгърне, постепенно от многобожието ще върви към идеята на единобожието.
Славяните имат наименование за съвършенството с думата „бог“, откъдето извеждат свои производни – именно: „богат“ – който е „дарен“, и „убог“, което значи „беден“. В нашата църковна литература тази дума се употребява много: „убог“ – „беден“, или „сугуба“ – двойно, т.е. два пъти губя. Изумително!
За съжаление е (това, което ни поставят историците), че нямаме нито един автентичен текст на славянска молитва. Дадени са известни частици от молитви на славянина (такива, каквито в общия смисъл са във всяка молитва). Имаме съобщение на различни историци, примерно Ибн Фандлам (Х век) пише, че когато един търговец дойде в нашите земи, той взема богатите си дарове, минава до реката, слага своите дървени идоли, застава пред тях, изброява всичката стока, която е докарал, и се моли на своето божество да му помогне да ги продаде. А ако не могат да бъдат продадени, той се обръща за втори път към божеството.
Така че в митологичната история на славяните не можем да изведем една класическа молитва, в която да кажем – ето символ веруюто на тези милиони люде, които в V – VI век са се разстлали в Централна Европа, в нашия полуостров, разбира се и в Русия. Остават ни какво? Остават ни обредът и приказката, остава ни малката легенда (малка, защото голямата е почти едно религиозно мирогледно виждане).
Няколко години преди кръщението на Рус (ние є даваме покръщението в християнството) княз Владимир за първи път в славянската народност прави един общодържавен Пантеон (980 г.) от божества на славяните. Но само 7 – 8 години след това, когато приемат християнството, той разрушава този идолен храм. И така, фактически, славянството запазва пантеон само в душата си. A една Капитолия – хълм на боговете, още стои…
Това е, което трябва да се каже за славянската митология, която е толкова бледа и толкова неизследвана. Може би точно заради тази нейна изсушена снага никой не е почнал да прави дисекции, за да види нервните є клетки…
Да изследва славянската митология (твърде занемарена в нашата литература още от началните векове) като с Аладинова лампа е тръгнал най-напред Георги Сава Раковски. Една изключителна личност, която е белязана със знака да бъде универсална, макар и някъде да е грешила. Той е, който прави едно, бих казал, ковчеже, където иска да съхрани митологичното съзнание на българина. Няма област, в която Раковски да не е пращал своята мисъл. Разбира се, културата му е била твърде ограничена поради липсата на една сериозна грамотност, въпреки че е възпитаник на колежа в Цариград (все пак, това е едно основно, бих казал, образование). Но не му е липсвало вроденото чувство за култура и потреба от знания. Така че той прави т. нар. изследване върху българското народно баснословие. И като представител на романтичната школа твърди, че нашите божества са по-велики и от гръцките, и от римските. Дава обаче една много смела теза за произхода на прабългарите, което му прави голяма чест, и ни улеснява да не се лутаме, че имаме индийски корени. (Знаем и неговата теза, че Наполеон е българин.) Няма место за съмнение – ще докажат рано или късно, че ние, българите, имаме арийски произход… Така че Раковски работи върху митологията в онова време и нарича труда си: „Събрание вещества за българско баснословие“. Въображението му е голямо, но пък му липсва някакъв особен род преценка, за да каже, че тези баснословия са глупаво въображение, едно незряло състояние.
Разбира се, човек и с такова дарование, може да сгреши и така да отиде в другата крайност, която по същина не е вярна. Митологиите не са глупаво въображение; те могат да бъдат йерархирани в стойността си доколко са богати и проницателни, доколко са космогонични и теогонични, но не и глупави. Ето колко далече е останал изследователят от вдъхновителя, защото, когато ще етажирате с изследванията си психологията на един народ, не можете да кажете, че неговото предхристиянско битие е глупост. Научната истина налага да бъдете дори безупречно отговорни. С какво трябва да бъдат тогава отбелязани гръцкият, римският или другите народи, които не са имали преди две хиляди години Христос?! Но все пак, Раковски ни оставя добър дар – в тези баснословия ще намерим достатъчно позитивни факти, ще видим как от обредите на един народ се изважда неговата религиозно-изповедна концепция… Ето защо трябва да сме благодарни на „Събрание вещества за българско баснословие“, в което чувството на изследователя е в наличие. И Раковски оставя първия, бих казал, лист на едно бъдещо изследване на митологиите.
Малко преди него ще намерим Станчо Р. Ваклинов, който пише, че славянската религия и митология е една от най-неизследваните и ще направи един опит за няколко проучвания, които попълват оскъдната култура върху нея.
Идеята за славянската митология има различни преценки. Някои автори твърдят, че въобще такава митология няма. Но един Сергей Токарев (1899 – 1985) ще каже, че я има, но не е проучена. Това е срещу тезата на Михаил Грушевски (1866 – 1934) и Евгений Аничков (1866 – 1936), които изказват становище, че славянските племена нямали особена склонност към религиозно творчество, затуй техните богове са жалки. Мнението на Токарев създава предпоставки, в послешните години и векове дори, да се тръгне към един по-сериозен научен подход, да се търси от баснословията реалното поведение на изповедание, без то да бъде съдено.
Разбира се, по-късно ще намерим вече и няколко по-нови изследвания. Един от големите наши изследователи, това е Кузман Шапкарев (1834 – 1909), който много е работил върху българската история и теза. Той ни дава данни за съответните русал`ии, древните и твърде интересни народни обичаи, които са публикувани в „Сборник от български народни умотворения“.
Свещеникът Петър Любенов също издава един сборник – за Баба Яга (1887 год.).
Друг изследовател това е Йордан Николов Иванов (1872 – 1947), който публикува една монография върху „Культ Перуна у южных славян“ (именно при нас), където доказва, че Перун не е само руско божество, а и на славяните тук.
Другият голям изследовател на нашите обреди, на българската етнография и етнология, това е Димитър Маринов (1848 – 1914) с „Народни вярвания и религиозни народни обичаи“. (Той остави един знаменит труд върху биографията пък на Стамболов.) В този дух е работил и архимандрит Евтимий Сапунджиев (1884 – 1943), ректор на Факултета по богословие. Той оставя доста много материали върху история на религиите и специално върху славянската митология.
Два големи труда – „Студия върху българските обреди и легенди“ и „Очерки на българския фолклор“, оставя и акад. Михаил Арнаудов (1878 – 1978), който наистина прави едно много сериозно изследване, но в доста конфликтна ситуация срещу някои други изследователи. За съжаление като мироглед не са разгледани отделни обреди, отделни моменти от т. нар. „легенди“ в българското творчество (не разбирам защо трябва да бъде наречено легенда онова, което е било всекидневие на цял един народ в продължение на няколко столетия).
Също в този смисъл доста много е работил Христо Вакарелски (1896 – 1979), който е бил и уредник на Етнографския музей в София – голям, наистина голям изследовател.
Има и една студия „Вярата на древните славяни“ от проф. Николай Маджуров, която е по-скоро това, което беше събрано във вековете.
Най-потребно на онези, които се интересуват малко повече от този проблем, е трудът на проф. Панчовски, който е наречен „Пантеонът на древните славяни и митологията им“. Но той е пълен с много цитати, без констатации. Защо така са работили нашите изследователи, не е ясно. Не мога да си представя защо само цитират и никога не казват какво мислят! Може би е по-лесно да се цитира…
Иваничка П. Георгиева в труда си „Българска народна митология“ вече разслоява космогонията на славяните тук; след това и представите за змея – змеят като една акумулация, като един медиатор… Там още ще намерим, между живота и смъртта вече, орисниците, болестите, които са вестители; а след това ще видим след живота, т.е. в света на мъртвите, вампирите, н`авите, ще видим ст`опана… В този труд имаме и т. нар. следи от езическата митология в култа към светците. Това е нещо много интересно. Създаването на идеята за култ към светците не е безспорно християнска, защото още и маните, и праговите божества, които има римската митология, са едно анимизиране на предците. Ще намерим анимизъм във всички митологии. Така че древнославянската религия, фактически, има своята натурфилософия или натурализма в признанията. В края на краищата, не официално подчертано, имат и една идея за дуализъм и тя е логична…
Разбира се, с посоченото не се изчерпва нито културата, нито това голямо богатство, което са ни оставили славянските обичаи и митология. Не могат и не са достатъчни тези изследвания да ги изчерпят. Много вече трудове има издадени в руската литература по отношение техните митове, защото те пък получават кръщение в християнството цял век след нас. Следователно още един век са трупали нещо. Така имаме една култура, тъй като и битологията е култура, белег на достижение – не е на Олимпийски връх, а на Перунова гръмотевица, но е култура. Човешката мисъл и душевност не се е занимавала само с трапеза – с какво да се нахрани, а е мислила и за ония божества, на които е отдавала своето почитание, защото те са изграждали поведение на човека.
Така идването на славяните е един наистина много особен момент в историята на Тракия. Защо те е трябвало да дойдат? Какво е трябвало да взривят? Те идват тук, за да дадат на ширната си душа един ум, който да ги направи дисциплинирани. Имало е какво да учат. Душата им е трябвало да се просветли в една земя, която е свещена, а умът им да се научи на дисциплина, на нравствени отговорности, с каквито тракиецът в приложното си всекидневие е бил белязан. Какво значи да имате най-изящните коне и най-победните двуколки? Значи да имате един ум, който сте го приложили в осъществяване; това значи, че владеете, а не се разхищавате. Ето какво славяните е трябвало да вземат – енергията на голямото минало, за да може да устоят на онова, което ги чака като съдба в далечините.
И така, славяните създават свои райони, но не могат да създадат своя голяма култура, която да ни свидетелства за личност. С векове те изграждат свои по-скоро фолклорни обредни олтари – повече в пазвата си, отколкото в пространството – над които правят своя вегетативен живот.
Като изходим от това, че славянската утроба остава неплодна в творчество, трябва да кажем, че тяхната култура е била не в мъжкия, а в женския принцип, нямала е оплодителя – това, което гръцката е притежавала. Докато при българите ние можем да говорим безспорно за мъжки принцип, който опложда и създава култа, жреца, храма и, разбира се, идеята за единобожието с идея за държава. Така че в такъв смисъл ние можем да кажем, че в славянството лежи женският принцип, който е трябвало да бъде оплоден.
Славяните е трябвало да станат брашното и тестото, да станат основата, от която прабългарската мощ като дух, като стратегия и тактика, да направи онова, което наричаме след това държавата България и безспорно запазеното във вековете обаяние и признание – български народ!
Според йерархията е и усвоеното!
