„ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ“ е свобода от институти и възгледи! Много е болезнено, при сегашното доктринерство, след хилядолетия да се изведе достоверен духовен лик на поселниците на една земя – България, живели с хипнозата на тракийската митология; с преварата на тангризма за едноличен бог; със съдбовната изневяра на тотемната обредност в славянството; и накрая – с повеленията на християнския егоцентризъм човекът – бог, т.е. Единосъщието!
Авторът знае, че съмнението е прикрита завист, защото невежеството е вековна „панацея“.
Слезте както Орфей в подземното царство на Хадес, за да изведете своята Евридика; играйте на селското хорище със самодивите на славяните; водете със своята оренда един предназначен народ; и пожертвайте своята болярска кръв, за да се научат другите, че има Възкресение и национална общност!
Българският народ има духовното предназначение да възкръсва!
Единството на българския народ, новият олтар, е трябвало да бъде осветен с нещо много по-особено – Азбуката! Защото прозрението на държавника не може да се простира само до упражнения закон, който укротява физика и ум. То трябва да намери кандило, в което да сипе горивото; верското изповедание трябва да бъде писано, за да бъде усвоено и приложено. Паметта на един народ се уморява и хилядолетията са били достатъчно уморителни. Трябвало е да се даде на ръката динамика, за да напише знака, да се роди буквата, която да запечати душевността на миналото и провиденцията и откровението на бъдещето.
Така княз Борис I прави най-голямото чудо в историята на България! Тази изумителна личност преценява целия обстоятелствен свят, за да даде промяна на мироглед, да даде грамотност; предвижда нещо, което световната история крие – властта, с която големите държави владеят. Той има прозрението да знае, че няма по-ужасна тайна от робството вследствие на невежество! Не, че народът му е бил невеж; не, че той е бил непросветен; не, че българите са нямали своите „чертами и драсками“. Имали сме своя самобитна култура, която е етнология, но не сме имали още дух, освободен чрез слово и буква. Ние сме били по-културни от другите народи, но нашата култура е била на психологията, не на реалността. А светът е имал друга култура, друг морал, друга преценка.
В средата на Европа, в средата на една християнска култура, почти цели два века Танг Ра е бил жив, несменен и велик! И можем да си представим колко болезненост българите са изживели, когато е трябвало величието им, непомраченото им Божество (с нищо по-малко властно от Христос) да бъде сменено, защото светът е друг. Тази необходимост от промяна наричам глад за друга култура, наричам дрезгавия глас на времето.
И в „Рамаяна“ е казано за познанието и вярата:
И княз Борис прави единство от ново познание и нова вяра! Не е смутена вярата му, а е обедняло познанието му. Той трябва да тръгне на кръстоносен поход срещу културата на Византия, защото тя има една единствена цел – да владее, да асимилира. И не само силата е служила за асимилация, а именно нейната култура – това, което нашите ханове изживяват като тревога. Не можем едно да оспорим – онова, което дава нарицателно на Византия като културна инвазия – византийщината. А тя се е дължала на културата, която е най-добрият фермент, който преобразява и асимилира. Точно тук ще се познае далновидността на княз Борис, когато приема изгонената култура като азбучно начало чрез светите Седмочисленици...
Светът никога не е лишавал от прозрение оня, който е готов. Колкото и да е далече, преди 3000 години, ето идеята в химна: „... има ли поне различие, о птицо стара, между познание и вяра?“ Всъщност не трябва да има, защото една държава трябва да добие религия, а една религия – живот! За да получи християнството тук живот, трябва да се съединят вяра и познание – заради идея за държавата и религия за съвършенство. Това прави големият държавник! Не е достатъчна само идеята за оцеляването. Идеята за оцеляването на една социална единица трябва да бъде посветена и на това, което иска умът, това, което иска сърцето, това, което иска Творецът!
Нищо по-властно няма от това, когато на някого разширите съзнанието, да го освободите от пояса, който го привързва към миналото. И тук е тайната, която княз Борис съзира – свобода от невежество, просвета срещу византийщината. Неграмотността оправдава невежеството, но той иска да се освободи от неграмотност, за да няма основание културата в невежество да ни направи роби. Това е величието на Борис – преди да замисли кръщението, той е помислил за познанието. Така че далновидността му не се състои само в идеята за кръщението, а и в идеята да се скриптира онова, което един народ изживява, за да остави оръжие, защото наистина най-лесна плячка е невежеството. Много добре го е знаел.
Когато не можеш да скриптираш душевната си тайна, когато не можеш да дадеш на подвига си историческо име, трябва в чужда вяра и с чужди знаци да се подписваш. Колко, може би, гениални незнайни българи в продължение на два века не са могли да драснат това, което ги вълнува, това което е откровение или вдъхновение... Защо? Защото освен чертами и драсками не са имали друго писмо. Елитът е работил с гръцки език, но за обикновения остава т. нар. фолклорно богатство. (Сега, когато в Копривщица или в Смолянските подножия правят надпеви и надговаряния, са точно от тези, които някога не са могли да пишат – това е част от народната памет.)
И прозрението на държавника приема хулата и клетвата, приема проклятието на своите си, надкрачва личната си болка, за да създаде онова, което историята налага и което бъдещето на Духа изисква.
Ако това не може да извърши един държавник, един мислител, дори един баща в своя дом, той не може да направи крачка напред. Така княз Борис жертва син – сваля го от престола, ослепява го; така жертва 52 болярски рода – изцяло! И отива в манастир. Но Византия слезе от сцената на историята, а Борисовата кръстена България и днес я има! Може тогава и обикновеният човек да бъде справедлив съдник...
Затова още от древността и досега, когато се влезе в съдилището, богинята на правосъдието, вечната Темида, е с вързани очи – да не бъде пристрастна, когато решава проблем. Ако трябва над себе си човек да произнесе присъда, да не бъде смутен, че история и род могат да го похулят, защото бъдещето го изисква на живот. Такава е била съдбата и на Онзи, който създава християнството – на Иисус Христос. Как Го наричат – „богохулник“. А Той е имал Мисия! И точно в този смисъл трябва да кажем, че наистина и княз Борис, Кръстителят ни, наречен добре и вярно Равноапостолен, е имал прозрението за мисия, която не се е състояла само в Покръстването. При него Покръстването не е идея само за религия, то е идея и за култура!
Голямото прозрение на дипломата и голямата му зримост за необходимост от защитна стена можа да роди култура като стратегия, култура като бъдеще! Трябвало е срещу Византия да имаме своя култура, да имаме своя грамотност и наука, защото, както говорих, победимо е всяко невежество, но непобедими сте, когато имате Аз, Буки... Това е стратегия за култура! След това в неговото още живо битие и в неговия син – Симеон, прераства в стратегия на културата. Тези два пътя вървят така, както самият св. Константин-Кирил Философ рече на своя брат Методий: Като два волци ние правихме браздата на славянство, аз паднах, но ти продължи!
Така непосредствено след покръстването си, създаваме култура, и то нещо неповторимо в историята – Златен век на българската книжнина, който винаги ни е бил щит срещу инвазията и срещу преобрата. Само когато говорят в древна Индия за епохи, изброяват епоха на Златния век, на Сребърния век..., а ние правим Златен век на книжнина! Ясно е, че сме имали потенциални психически сили, които само за някакво десетилетие правят чудеса в мисленето. Нека сложим на преценка и това!
Потребността в историята някой да си отиде не е оскърбление, стига да носи съзнание, че дава път на друг, който може да не е най-добрият, но е потребният. Потребен! Така че християнството беше потребност в сравнение с нашия съвършен тангризъм. Колкото и да изглежда неудобно като нагледна исторична даденост, дори определено за жестокост, Покръстването е една необходима поточност от духовни ценности!
Защото бъднината ни е отредила място за вечност!
Ето предпоставките, които Борис – този държавен и духовен мъж, вожд на един народ, трябва да сложи в своята активизация като право, за да му даде нов път и да го избави от невежество. В това кръщение, което според мен е и великото му прощение, има информации, че той не е бил неподготвен и не го е направил само като политическо съображение. Не е бил неподготвен поради срещите, които е имал с християни. Имал е и един домашен шепот, една интимност, която му донася неговата сестра – исторически се знае, че тя е християнка (пленница преди това във Византия) и е монахиня. Разбира се, за мен държавните му дела и отговорността пред историята са стояли на преден план и по-основателно в душата му, отколкото шепотите на пътуващия свещеник и на добрата му сестра. Но някои от историците, особено богословите-апологети на нашето християнство, слагат ударението в това негово преждевътрешно кръщение, на този белязан пробуден дар като нужда от християнство, както е казано, че: „Anima humana naturaliter christiana“ – „Човешката душа е християнка по природа“[2].
Малцина знаят, и историята го потвърждава вече, че Борис, като представител на родовата си династия в Кутмичевица, прави среща с Методий. И още тогава има нашепот и за култура – за Аз, Буки... Така че онова още неродено бебе, което Ростислав (князът на Велика Моравия) иска, нашият княз го е вече люлнал. И тогава, когато идва великият ден на Кръщението, той знае тази велика тайна: „Аз трябва да направя култура, с която да избавя народа си, както в продължение на два века устойчиво моят Танг Ра устояваше.“ Но Танг Ра е обграден от Византия, от тевтоните, от папата... Танг Ра трябва да стане Христос, Който е благословение за Европа и света!
Това налага княз Борис да ползва конфликтите: Византия е смутена от това, което научава – че българският владетел прави преговори с Людовиг Немски и че е съгласен от тях да приеме християнството, заради което папата пък прави благодарствен молебен. Така княз Борис е в обстоятелствения свят на историческата необходимост да се защити, защото инвазията на немските императори, папският апетит и нотата на Византия да приеме християнството са три меча в снагата на една от трите големи държави на Европа и на света – България, Византия и Римската империя. Тогава се определя тактиката от голямата стратегия – на коя река да отиде да извърши кръщението си и кръщението на своя народ?
Колко трудно наистина се е изживял един държавник, който е трябвало да съвмести аскетичния дух на българина с хероичното начало на римското насилие и с лицемерността на византийщината! Защото двата бряга вече съществуват – Западно и Източно християнство, макар че векове след това ще дойде анатемата, която ще ги раздели и обособи като неприятели. Но още в IХ век папата и патриархът си разменят проклятия. А безспорен е и фактът на различие между Цариградската църква, която е подчинена на принципа цезаропапизъм, т.е. църквата е подчинена на императора; и обратното – папската с принципа папацезаризъм. Ето между тези два бряга, между тези два огъня един голям държавник трябва да направи Църква. И започва дебненето и голямата борба между двете църкви.
Тук въздействие имат и немските императори в борба срещу Великоморавия. Великоморавия от своя страна търси спасение на славянското си ядро от тевтонските ордени и моли император Михаил да създаде славянска азбука. Императорът на Византия с радост нарежда да им се даде. Защо? Защото това е вал, с който пази от тевтонците и България. Византия два века не можа да покори България нито с войнството си, нито с византийщината си – остава `и едно оръжие: оръжието на причастието, християнството. И затова тя затичана прави азбуката в лицето на двамата славяни.
Отделен е въпросът, когато трябва да характеризирам делото на Кирил и Методий, какво бих казал за тяхната велика мисия и с какво основание ние съхраняваме писменост, като вземаме азбуката им и ги ознаменуваме. Никаква обаче триезична догма не сме разрушавали, защото папата благославя двамата братя така добронамерено, както ги благословя и Цариградската патриаршия. Но това, което Кирил и Методий дават, е на което българската престолнина дължи своето хилядилетно съществувание – култура! Предопределеното за Великоморавия, става предназначено за България – азбука се пише заради моравците, а обслужва нас, българите.
Това е голямото прозрение на държавника – че когато иска да поеме едно религиозно кръщение, той намира опорност в просветното дело. Защото, когато иска кръщение, папата му изпраща своите кардинали, които проповядват на латински език; патриаршията му изпраща своите свещенослужители, проповядващи на гръцки език. Така княз Борис трябва на своя кръстопът да избере от кой извор да пие причастието. И великият Фотий – патриархът, живее с тревога да не изпусне България – тя да не влезе в лапите на папската диоцезия...
Разбира се, спорове ще има. Някои още твърдят, че ако бяхме приели от Западната църква своята юрисдикция, щяхме да бъдем... Аз винаги твърдя едно – това, което има Източната църква като култура, като догматика, като философия, като космогония, като етнически култури, никъде не може да бъде намерено! Проблемното е не в този извор, а колко сме могли да приемем. И тогава, когато знаем колко сме пили от тази жива вода, няма да се учудваме, че можахме във всичкото това богатство, което е имала византийската култура, да направим собствен Златен век на култура.
Така през 864 година пратениците на княз Борис в Цариград получават кръщението си, връщат се и тук се извършва кръщението над княжеския род. Някои от историците твърдят, че при него, в столицата, е пратен епископ. Писаното е от Кедрин[3], който повтаря Скилица[4]. Твърдението на Лъв Граматик е, че самият император извършва кръстничеството си с лично присъствие. Напоследък се появиха някои нови данни, намериха се писма, които твърдят, че това кръщение е извършено на Аязмото в Стара Загора лично от патриарх Фотий. Отделен е въпросът за пълната историческа достоверност. Едно е истина – че държавник и духовник е трябвало да се срещнат и да решат съдба. Съдба! Както казах: Една държава трябваше да добие религия, една религия трябваше да добие живот!
Патриарх Фотий, загрижен за църквата и за империята, пише лични писма на Борис, а след това и на Симеон. Чрез Николай Мистик императорът поддържа непрекъснати връзки с българския двор и Българската църква, като иска подготовката им. И през 865 година се извършва кръщението на българския народ от Цариградската църква, от византийски свещенослужители. Имало и разменяне на територии. Дори се говори, че Византия е отстъпила Загорската област, въпреки че исторически това не е доказано. Установено е, че са ни отстъпени земи около Карнобат, но това е било още по времето на Омуртаг. Все пак се споменават известни териториални отстъпки към българите, за да приемат християнството.
В този момент Борис води една тежка битка със своето болярство, със своята аристокрация. Когато говоря за болярството или за аристократизма, имам предвид онова, което е имало повече грамотност и е водило делата на държавата – не за класово разслоение, а за една йерархия на знание и дори на посвещение. Така че идеята за Българска църква или за приемането на християнството става casus belli[5] не само на външните сили, които враждуват помежду си и с нас, а и в сърцето на собствената ни държава, на собствения род на Борис.
Невъобразимо е, какво е за един държавник този път на възземането! И аз наистина се питам – как е могъл Покръстителят да понесе на плещите си тази тегоба на отрицанието!? Защото нашето болярство не приема Кръщението и още в началото – 865 и 866 година прави бунт. Не става въпрос за историческото признание на акта, става въпрос за душевна даденост, която не се подчинява. 52-ма от болярите, които безспорно в системата тогава на нашата държава са били великият парламент и са имали своите последователи, са унищожени родово – без милост. Трудно е човек да намери морално основание дали да спре, или да благослови ръката на Борис, когато унищожава тези болярски родове. Много е трудно! Особено когато липсва прозрение за историческа бъднина, когато епохата на времето е ограничила пътя в далечината. Но князът го извършва, не се спира! Държавникът има една задача – бъдеще; да създава епоха, която още не е минала.
Така че нещата трябва да се гледат в тяхната вътрешна предназначеност. Те не могат да бъдат разглеждани нито само като правно-наказателни, нито само като геноцидни. И действията на княз Борис нямат нищо общо с геноцидите, които вършат другите народи. Той жертва именно културата в лицето на болярските родове. Не наказва никого от простолюдието, защото то не може да направи само нищо. Но е имал проникновението да схване идеята „причинявам смърт, за да узаконя безсмъртието“. Много голямо виждане! (Защото идеята за безсмъртието не лежи, например, в юдаизма и макар да стои в митологиите, там не е позитив.) Страшно виждане – престъпление, което е виждане! Покръстителят осъзнава голямата идея, че величието е да живеем в безсмъртието! Имали сме неговата далновидност на водач да направи трона си едновременно меч и молитва и смелостта да сложи бариера на довчерашното изповедание в душите и в институцията.
Княз Борис ще прати въпроси до папата да иска обяснения и папата ще му отговори. Тези проблеми поставя и пред Византийската църква, където патриарх Фотий в своята панегиричност (той е бил знаменит в това отношение) ще дава утешителност и метафизични обяснения. Но князът не се храни с метафизика. Папата, разбира се, ще бъде по-практичен и ще дава назидания. Единият ще поощрява мъжеството му, другият ще го утешава, че този грях – унищожаването на болярските родове, е простим, защото е за Учителя на Любовта. Можете ли да си го представите това?! Може ли отделният човек, ако не носи корона, ако не носи величие, да прати в забвение онова, което довчера го е съпровождало, собственото си сърце да прати в забвение...
И упрекът към княза е: „Ти ни даде лош закон!“ Защото християнството донася законите на Църквата и модерното тогава право: еклога – гражданският закон; моноканонът – законът за съдене на людете; кармчия-книга, т.е. книга на напътствията. Ето как е оградено със закони, сложена е ризницата, но никой не пита душата на Борис, която е смутена, че е нарушил една от тези заповеди – Не убивай! Кръщението е един акт моментален: „Кръщаваме те, потапяме те във водата в името на Отца и Сина, и Светия Дух.“ Да, но вътре? Българинът бил ли е свободен от Танг Ра; кръстените славяни били ли са свободни от Перун, от Морена? Безспорно, болярите въобще не са били свободни, щом вдигат бунта... Но княз Борис вижда държавата си, вижда историята; вижда потребата от храмове, от академии, от онова, което след това прави – школи... Нещо, което е било величие на Византия.
Проф. Петър Мутафчиев в своята „Книга за българите“, когато говори за тези мигове, ще каже: „Принудени да се борим на живот и смърт с Византия, ние трябваше да се стремим да я достигнем и се изравним с нея.“[6] Симеон Велики обаче много добре ще прецени: Аз няма да вляза в столицата на Византия, за да не похабя светостта на невежия ми още народ. Защото културата може също да е развратна, когато няма йерархия на посвещението. (Оттам е и тайната на окултните школи: „Мълчи!“ – защото малкото знание за големия избор е гибелно.)
И така, княз Борис I извършва Покръстването; пише писма и получава отговори; има разкъсана гръд, бунт и никаква утешност. Още по-страшно – плъзва из страната му расоносието на чужд език. С папата имат уговорка и той изпраща епископ Формоза и други, латинизират... А князът иска да направи един народ – с една молитва, с един език, с една трапеза! Издига, разбира се, храмове, манастири. И чака провидението да му прати великия монах – Словесарят, Азбучникът!
След кончината на Константин Философ, Методий се завръща във Великоморавия, става епископ. Но сменя се папата – на мястото на Николай I идва Адриан II, а с него започва атака ведно с тевтонския орден срещу славянското богослужение. Жертва става Методий – лежи по затворите, изгонено е неговото „войнство“, ако мога така да се изразя. Съдбата определя – тя вдига своята жестока ръка срещу учениците на братята и те тръгват да бягат, предназначението обаче ги е дало за българите. И идват в нашата страна трима, от които единият много рано почива – Ангеларий. Великият Климент Охридски, както и Наум, остават и създават големите школи. Радостта на княза е неизмерима! Намерих оръжие, което не може да бъде победено. Дайте книжнина, дайте писменост на моя народ! Сменете своята глаголица и създайте кирилица!
И така, в душата на българина навлиза култура, самородна култура – Златен век на книжнина! Тя е не само преводно достояние на чуждо знание, защото, когато четем „Шестоднева“, ще видим мнения и позиции на нашия Йоан Екзарх... Но ще се говори: „Ние бяхме толкова бедни, малко идейни и необемни в творчеството си, пък сме направили Златен век?!“ Човекът може в целия си живот една мисъл да каже и тя да е по-богата от цялата световна култура. Стига да я има и стига да знае как да я каже. Някои по тридесет години говорят и не могат три години да останат живи, а Христос само три години говори, но 2000 години живее!
Това бяха българските книжовници и това беше цветето на радостта на княз Борис. Така той започва своето велико дело: чрез писмо, четмо, както и чрез материалния образ на религията, наречен църква, манастир – това, което привързва, което държи човека жив в потребата на образа и служението. Няма религия без свой олтар и няма олтар без свой обред! Затова се създава тя – в своята метафизика, в своята приложност, чрез събори се решават догматични канонични неща. Така че този, който иска да отхвърли едно религиозно съзнание на своя прародител или на своето довчерашно служение, ще трябва да се запознае с тайната на обреда в служението, а не просто от модернизъм да си наметне дрехата на едно неусвоено съвремие, на едно дребно религиозно сектанско невежество. Човек трябва да е наясно, ако иска да прави преобрат, за да може да бъде цялостен, когато се жертва – както Иисус Христос. Когато реши да прави преобрат с юдаизма, Той взе кръста Си, изходи един Голготски път, направи едно Разпятие и след това извърши великото Възкресение – това е жертвата, която трябва човекът да направи!
Борис се оттегля да търси утешна молитва в храма и предоставя управлението на своя син Владимир Расате, който има млякото на рода Дуловци (рода Дуло води началото си из далечните пустини – от Авитoхолното начало). Но понякога историята си прави шеги. Това е големият конфликт между баща и син – синът извършва достатъчно престъпления към бащината нова вяра и към бащината историческа позиция и поведение. Като държавен глава започва гонение към християнството – разрушаване на храмовете, договори с немците...
Борбата на Владимир Расате срещу Българската църква е проблем, който исторически е изяснен. Голяма е драматичността! Душевното спокойствие на монаха Борис-Михаил е нарушено – държавата в тревожност вика своя избраник отново, вика своя Кръстител на нов кръстопът. И наистина, той напуска монашеската килия, препасва пояса на войнството и отново тръгва в защита на християнството. Отново завзема властта, детронира своя син и го пренася като първа жертва от старото вероизповедание на новоучредената църква. Голямата жертва, която Покръстването поема, е именно синът на Покръстителя. Това е единственото деяние в нашата история, което повтаря или по-скоро подражава на византийската казън избождане на очи. Но ослепена е не биологията на отделния човек, не тогавашния принц или княз на България, ослепена е слепотата за бъдещето! Него не можа да види княз Владимир и затова Борис ще рече: Ослепете слепотата, която не можа да види бъдеще! Така бунтът на сина му е потушен. Казват, че в историята и в политиката поправителен изпит няма!
През 893 година княз Борис прави т. нар. Преславски събор, с който решава два големи проблема в историята на България.
Първият, това е проблемът с езика, или както в историята е известно – „Приложение книг“, което значи „Защита културата на книгата“. Изхвърля гръцкия език от употреба и въвежда задължително в църкви и в администрация славянския език. Ето кое ни събра за повече от 1100 години! Никой не е видял и няма да види вулкан без кратер. Наистина, българският род беше един немирен чакащ вулкан, който един голям държавник отвори със своя изблик за духовна потреба. Това аз наричам невечерен ден – ден на „Приложение книг“. Това е великата причастна сила, която княз Борис даде на собствената си държава – да има собствен език, да има собствен олтар и собствено служение!
И вторият акт на Борис е да свали отново бойния си пояс и да предаде властта на сина си Симеон. Така че неговата стратегия за култура завършва с този венец „Приложение книг“ и със свободата отново да се върне в монашеската си килия. С това деяние вече можем да кажем, че той фактически привършва Кръщението.
Една гръд, поселена със святости и с трагична отговорност – това е Борис! И никак не е странно, че отива да завърши в манастир живота си. Така той слага и наченките на институцията, която след това св. Иван Рилски осветява – монашеската. Българинът безспорно е бил аскетичен – аскетичен по вътрешно живеене, но не е правил монашеска институция, нито монашеско поведение. Имал е аскетичност, която е вътрешен проблем – на съвест и святост. Борис създава първата формула на приложение на монашество. Не че преди него на тези земи не е имало християнизирани славяни, дори и българи, живели в отшелничество, но става въпрос за официална институция, става въпрос за историческото леговище, на което бъдещето на историята ни ще сложи своите културни води. Той дава и институция монашество!
На възпитаника на Магнаурската школа – на другия си син, когото готви именно за патриарх на България, предоставя властта на княз, който пък със своята дързост и смелост се нарича цар. Предоставя му бъдната страница на историята – това, което нарекох стратегия на културата. Защото с тази стратегия, която е родена от стратегията за култура, българите тръгват на кръщение и просвета – Сърбия, Русия (Киевска тогава) и пр. Това е била мисията на българския народ, тук е величието! Не че сме рушили, както казах, триезични догми. Щом папата благославя славянската азбука и след това Евангелието на славянски език служи за коронясване на френските царе, щом императорът и патриархът благославят този език – кой е бранел тогава триезичната догма?! Не! Просто българите дават култура, стратегия на културата; дават най-същественото, за което е плачело сърцето на княз Борис: Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Есть... – учи!
А колко висша е дипломацията на българите, която ползват с умелост. Защото, за да оцелеят почти двеста години, когато не могат да бъдат с византийския император на равноправни начала, трябва наистина нашите държавници и ханове да са били големи, изключително големи дипломати.
Ето защо княз Борис ще праща делегации в Рим, ще получава отговори, ще иска да назначат Формоза за архиепископ, защото оцеляването и животът на религията е идея за самостоятелна църква. Князът води стъпка по стъпка политика за независима църква, за самостоятелна патриаршия. И в писмата си, и в делегациите до папата това иска. Другото е дипломация: Голям грях имам, че пренесохме еди-каква си жертва... Та цялото християнство е пълно със суеверия – принасят още жертви! Но голямата тайна, скрита зад дипломатическата завеса, е идеята за самостоятелни църква и патриаршия, или папата да ги признае, а папата го мами...
Съдбата на Българската православна църква се решава на 4 март 870 година на Цариградския събор, където има голям конфликт между представителите на двете църкви. Надделява Византийската църква и Българската остава под нейната юрисдикция. Това е вече един материален правен документ, с който Цариградската църква може да намери упование, когато иска да изгони папските делегати. На Събора са извикани български представители – един от най-големите дипломати на българската история в средните векове – кавхан Петър, изключителен дипломат. Поставя се въпросът: Вие какво ще кажете? Той отговаря така: Когато ние дойдохме на тази земя и с оръжие я овладяхме, тук не заварихме латински свещеници, а византийски. И въпросът се решава.
Така Цариградският събор решава, че Българската православна църква е под юрисдикцията на Византийската и се праща вече архиепископ Йосиф. Следователно имаме вече архиепископ. Тогава папата разбира грешката си. А княз Борис продължава голямата си дипломация – пак му праща писма... Дори в държавните дела не може да се каже, че един порок е добродетел, но не може да се отрече добродетел, която някой иска да бъде опорочена.
След като нашата Църква получава своето вече официално право на принадлежност и архиепископия, Борис, а след това и Симеон започват борбата си за патриаршеска самостоятелност, за български патриарх. И през 917 година, когато Симеон е победител при Ахелой, иска да му дадат царска титла и патриаршия. Разбира се, че Църквата му отказва, но той си ги обявява. Тогава патриарх Фотий (който много го обича), а и Николай Мистик – новият патриарх, му пишат похвални писма, че той е „детето на мира“, защото е роден след Покръстването, и следователно едно дете на мира не може срещу своята майка да въстане. Но Симеон не е вече дете, а мъж, който е минал през Магнаурската школа и знае всички византийщини...
Тогава Българската църква получава схизма, отлъчват я. (На 3 април 1860 година нашите възрожденци пак казват „Сбогом“ на Цариградската патариаршия и признават султана; обявяват независима Българска православна църква и тя пак получава схизма. Виждаме как историята се върти и прави спирали...) Официалното признание идва вече при Петър, синът на Симеон, който получава царска титла, византийците безспорно го признават, дават и патриаршия. Отстъпваме някои земи – в голямата политика има компромиси.
Разбира се, това са деца на Покръстителя, на Равноапостола, който безспорно няма никога да залезе в съзнанието на българския народ. Никога няма да излезе от иконната му чинност „равноапостолен“ – заради пътя на историята му, на живота му, на присъствието му в нашето моление. Той е иконен в Православната църква и следователно е със съответните служба и житие, което го прави светец! Но не е до иконата въпросът, а до историческата незаличимост. Да дадеш на един народ не само вече идеята за спасение чрез кръщение и просвета, а и собствения си син... Борис не направи Покръстването заради това, че иска признание, а заради историчността, с която тръгваме на едно друго историческо битие. Трябва да имаме достатъчно кураж и в същото време достатъчно проницание да си хвърлим старата дреха, да се освободим от веригата на традиционализма. Той не казва, че мехът е стар и че в стари мехове ново вино не се слага, но знае, че новото вино е потребно заради осъществяването на историческата тенденция и белязания път на българското племе.
Княз Борис Покръстител е, може би, най-голямото дарение, което е имал българският народ! И аз наистина понякога с много болка говоря, че историците ни не можаха да го изведат и го оставиха само на Църквата, пък за нея е достатъчно да го направи Равноапостолен и да каже, че е извършил велик подвиг в идеята на покръщението, а не в идеята на историческото ни бъдеще. Това е липсата на прозрение! А той е държавник, който съчетава два от голeмите Лъча, с които човечеството се развива – Лъчът на Волята, на Жизнелюбието, и Лъчът на Религията, на Молението.
Не може да бъде изчерпано неговото величие, достатъчно е да се каже само това, което той ни остави – глад за друга култура. Ако тази будност нямат държавниците – за друга култура, за друга духовност, тогава те ще изпълняват воля на малките сили, не на големите исторически прозрения и битиета!
Княз Борис Покръстителят, Равноапостолът, приложи вярата като сила, църквата като институция, храма като съхранение и упорност! Една реална приложност на човешкото вълнение и потреба от признание на великото.
За великото се жертва, за божественото се възкръсва!
[1] За познанието и вярата. Махабхарата. Рамаяна. София, НК, 1981, с. 465.
[2] Тертулиан. Апология на християнството. ХVII, §6.
[3] Кедрин, Георгий (края на ХI или нач. на ХII в.) – византийски хронист.
[4] Скилица, Йоан (ХI в.) – византийски хронист.
[5] Casus belli (лат.) – причина за война (Бел. ред.)
[6] Мутафчиев, П. Книга за българите. София, Болкан Пъблишинг Къмпани ООД, 1990, с. 236.
