„ДУХОВНИТЕ ДАРОВЕ НА БЪЛГАРИЯ“ е свобода от институти и възгледи! Много е болезнено, при сегашното доктринерство, след хилядолетия да се изведе достоверен духовен лик на поселниците на една земя – България, живели с хипнозата на тракийската митология; с преварата на тангризма за едноличен бог; със съдбовната изневяра на тотемната обредност в славянството; и накрая – с повеленията на християнския егоцентризъм човекът – бог, т.е. Единосъщието!
Авторът знае, че съмнението е прикрита завист, защото невежеството е вековна „панацея“.
Слезте както Орфей в подземното царство на Хадес, за да изведете своята Евридика; играйте на селското хорище със самодивите на славяните; водете със своята оренда един предназначен народ; и пожертвайте своята болярска кръв, за да се научат другите, че има Възкресение и национална общност!
Българският народ има духовното предназначение да възкръсва!
Човечеството живее в хилядилетията чрез две велики тайни. Едната е поселничеството на земята, другата е идеите, чрез които се осъществява!
Без поселничеството човек не би имало нито история, нито религия, нито култура. И безспорно, човечеството е преди историята, преди религията и преди културата. Само човекът може да прави история – като съхранен Дух в събития, и в историята си да създава религии, а религиите раждат културите – като кристализации на идеи, философски концепции и канонизиране на известни нормативи в правила на живот (морални статути).
Когато трябва да се прави история, това става с идеи – идея за държава и идея за земя. Но земята се покрива с култура само тогава, когато се направи олтар. Така трябва да разглеждаме нещата – в цялост и в тяхната родилна болка, която всъщност е творчеството. От него историята отсява ценностите, които наричаме култура, а културата е създаденото от човека като израз на божествеността му!
Културата е социална молитва! На нейния канделабър всеки със своята даровитост поднася запалена вощеница – един с четката, друг с нотата, трети със словото, четвърти с изповеданието си... Всичко това създава културата на един народ. Всеки слага своето право да светлее и богатее историята му. Но в тази социална молитва религиите не са ограничението, а изворното начало, от което може да правите всичко, за да набогатите с цивилизация или с плода на Духа историческото си място и предназначение.
Култура се прави от плодовете на Духа! Много е трудно да намерим всички тайни, с които Той си е служил да направи материализация като възможна усвоимост, за да имаме душевност. Защото културата се създава, за да храни и изявява душевността; културата се създава за тези, които са гладни за мисловност, за душевност и за духовност. Тя се прави, за да осъществява човека – бог в развитие!
Културата е наистина голямото течение, с което човечеството в хилядилетия отбелязва присъствия. Има много народи, поселили земя, които са отбелязали присъствие само като фактология, но не и като духовност с белязан знак за съдбовност и историческа последователност. Историята ги губи, макар че тя оставя в архив и в музеи много ценности. Тези ценности са били удовлетворение на мисълта или олтарно моление, което е имало своя външен образ. Но ние не можем да бъдем оскърбени, че едно каменно божество е сложено в музей, не можем и да не му признаем правото на присъствие в душевността на онези, които са го приемали за божество и са изграждали своя духовен свят. Така са давали жизненост и на онова, което наричаме култура. (Както от една пяна е направена Афродита и сега има написани томове за Афродита като еманация на енергията за любов.) Ето защо оставяме като възможност за преценка йерархията на Духовните вълни – усвоявани от човешката мисловност и прилагани заради необходимостта душевността ни да създава трайности.
Това са културите! Те идват от религиите, защото във всяка религия има сложено всичко. Културата може да бъде поусилена от една идеология, от един мироглед, от един отмерен светоусет за ценности, но не може без религиозното. Тя има тази пулсация!
Затова, когато говорим за българската култура, трябва да поставим въпроса: Щяхме ли да имаме Златен век на българската книжнина, ако нямахме Покръстването? Не!
Безспорно е, че ако нямаше Покръстването, т.е. идеологията на Християнското учение, нямаше да имаме и Златен век на българската книжнина! Ролята на тази нова идеология в Първото българско царство е в излезлите именно из недрата `и азбучни новости в областта на мисленето и освобождаване от чужда азбука, която повече от 70 години е официално административен и почти 20 години е официално богослужебен език – гръцкият с примеси на латинския. Така се сменят приносителите на Цариградската и Римската църква и се обособява едно ядро, което слага основата на онази Златна църква – кръглата, която в бъднините остава катедралата на Преславската ни култура. Именно Христовото учение става един преломен момент в историята на българския народ – въплътено и живяно в това, което наричаме история след Покръстването. Затова с тази благодатна роса, ако мога така да се изразя, над българската творческа нива, се раждат твърде много плодности.
Наистина е нямало да имаме Златен век на българската книжнина или на българската култура без наличието на християнизирането ни; без наличието и на славянска азбука или както нашите стари учени казваха „старобългарски език“ – макар и да е от славянски говор, но е старобългарски – една Глаголица, след това Кирилица. Академик Дмитрий Лихачов (една от най-тачените в душата ми личности) се възправя срещу цялата съветска култура, за да каже, че славянската писменост е старобългарска. Старобългарска! Този човек толкова дълбоко е вникнал в тайните ни! Това е и усетът му, защото кой е този Дмитрий Лихачов, за да има такова признато поведение към българския дух, към българската даденост, въпреки неприятностите, които си беше извикал от една власт? Върнат назад във времето, той е Иоан Екзарх – онзи, който ни оставя „Шестоднев“ и „Небеса“. (Дмитрий Лихачов е прероденият Иоан Екзарх! В това, разбира се, не е задължително да се вярва.) И тогава наистина виждаме, че мотивът му да обича България е даденост; че затова има прозрението: Българската държава е държава на Духа! За мен Лихачов е повече от пророк, той е боговидец, на когото безспорно ние дължим поклон!
Наистина, тази дан, която оставихме на човечеството, не може да бъде наречена само славянска. Славяните са тук почти три века преди българите. Те имат земя, която не могат да направят територия, още по-малко раждат идея да правят държава. Но идва един народ, който носи идеите за държава и за земя, която прави територия. Това не бива да се изпуска не от болезненост към националната ни отговорност, а поради ненужна заблуда да търсим признание за величие от други, когато сме го донесли ние. Голяма е разликата между определения дух на нашата националност и това разстилане и разливане на културни ценности при славяните. Така че проблемът не е толкова дали нас щедро ни даряват сега славяните с признание. Ние не сме загубили лик да се наричаме българи, да наричаме държавата си България. Това го е приела тогава и славянската общност. Ние може да сме претърпели славянизация, но не сме загубили България!
Покръстването на българите от княз Борис I е трябвало да се осъществи и с това да се смени пулсацията на личното ни битие и да се даде репрезентативност на България пред европейската цивилизация и европейската (неоформена още) култура. Защото, ако говорим за култура, трябва да говорим предимно за подквасата, която християнството слага като идеология в живота на човечеството и формиращите се социални общности, държави или народи. Така че същността на Златния век на българската книжнина, или онова, което дава живителни сокове на дървото на знанието и културата, е идеологията, моралните таблици, душевните откровения, които идват от Христовото учение. И изначало онази преводна литература, която изгражда нов мироглед в българина, са именно културните ценности, оставени ни от предшествениците в християнската история.
Религията е родова памет на човечеството! Но преди да стане родова памет, тя е Божие благословение и културна потреба. Оттам-нататък се нареждат моралните таблици, чрез които тя се осъществява, и историческите институции, които се създават.
Ако липсва и едно от тях, няма култура. Но най-важното е Божието благословение! Именно благодатта като Божия щедрост трябва да се усвои и историзира. Това е приложената вече провиденция.
В идеята за Покръстването протестът на старобългарската религия – на тангризма, показва, че религията е наистина родова памет. Затова новата религия е извоювана с жертвен принос на 52 рода болярски. Религията не докосва само ума, който може да създаде наука, нито само въображението, което може да създаде образци на изкуството – тя докосва един друг, по-вътрешен свят, макар той да изглежда понякога примитивен. И само когато религията е в душата ви, може да коленичите. Пред науката малцина са коленичили. Трябва някой да има гениалност и прозрение, за да „полудее“ с едно откритие в областта на науката и да извика, както един Архимед: „Еврика!“ Но пред Кръста на Разпятието или пред Каабето в мохамеданското моление – колене, молитви... Затова казвам, че религията е родова памет – тя не се изтръгва тъй лесно. Но и не се ражда тъй просто!
Религията е духовна потреба, нравствена градация и социална сила! В своята същност тя е и една вяра в националното достойнство. И когато говорим за Покръстителя, не мога да не спомня, че неговото най-величаво достойнство е това, че иска да избави от околовръстието, в което се намира третата по големина държава на Европа. Да я избави от най-страшното – невежеството, което може да я затрие, като позволи на Византийската хиена да я асимилира, въпреки устойчивостта на народа ни. Това е голямото, което княз Борис прави в националната ни история.
Следователно ние не бихме могли да говорим за култура, ако не беше извършено Кръщението. Но то е родено от голямата потреба за единство в идеята не само за репрезентативност пред европейския свят, който е бил много далече от нашата култура, макар че ние сме били с Танг Ра, а те – с Христос. Византия, безспорно, тогава е най-цивилизованата и най-културната, но Европа няма очертана физиономия. Арабите, които са в Испания, занасят култура, но Европа тепърва започва да ражда своя култура. И когато ние вече имаме университети, европейците имат училища за начално образование...
Нашето Покръстване е и културна, и историческа необходимост. В потребата за оцеляване и за репрезентативност, княз Борис ражда стратегия за култура. Точно тук е неговото прозрение за историческата необходимост и за културата като приложна воля на съпротива срещу византийската хиенщина (както наричам политиката на византийците) – да не ни асимилира поради неграмотност. Именно той, Покръстителят, освобождава от културна асимилация българите и славяните. Това е голямото му прозрение, което е повече от божествен дар – то е човешка потреба заради божествени дела в бъдещето. Защото цялата наша култура след това е благословение на един нов Бог! Разбира се, конфликтът в душата на народа е налице...
Но колкото и да изглежда неудобно като нагледна историческа даденост, дори определена за жестокост, Покръстването е една необходима поточност за духовни ценности! Не е проблем на оцеляване, а право на историческо присъствие, защото бъднината ни е отредила место за вечност!
Но искам една скоба друга да отворя: Културата на България от Кръщението ли започва, или имаме и преди това култура? Българинът и преди християнството е притежавал потенциални възможности за култура, той е имал достатъчно силна религия – тангризмът. Имал е култура, и то в идеята за държава. Ако държавата не е предшествала Кръщението ни, какво щяхме да имаме тук – племена. Нямаше да имаме организирана общност, която да приеме просветление, да прилага писмо. Значи преди наличието на християнската идеология, която създава предпоставки за култура, ние сме имали идея за държава, което е изключително. Защото човек може да бъде гениален, но когато не е в тази обществена формация, наречена държава, ще плоди само в небесата. Няма да направи принос в социалните ядра, наречени семейство, племе... Българинът обаче идва тук с волята на цезаря – да направи държава, и с молитвата на жреца – да направи олтар! Това е началото, което поставя, това е и ръката на провиденцията. Тя го води. Води го из далечини – няколко хилядолетия прабългаринът броди. Броди със смелост и идея! И ние сме имали няколко държави. Разбира се, България сега само тук има. Но прабългарите са били тук и преди – обикаляли са по света и се връщат обратно. Били са тук и затова носят едно Орфеево начало, което съчетава бога на Слънцето – Аполон, с бога на вътрешната мистичност – Дионис.
Така че всичко, което прабългаринът носи, е люлка, която е отглеждала, която е кърмила бебето на културата ни. Съберете всичката тази душевност, тези големи вълнения на това невъобразимо, неограничено въображение на твореца, тази дълбока интуитивност, която той е притежавал, съчетайте ги с новата свещеност, с новата религия, която той е отричал, но все пак е приел – ето така създава Златния век на българската книжнина! Това е голямата тайна и от нея ние не можем и няма начини да се откажем, защото всичко това у нас е кръвна плазма, нашата кръвна група, с която сме деца на благоволението както на Танг Ра, така и след това на Христос.
Ние идваме тук със своя културен лик – културен лик в една дълга памет. Културата ни е и в защитата, която ханската институция търси, за да намери опорната олтарност. Ето защо тя сменя едно Божество, единобожно изчистено – Танг Ра, с реалния, живия Бог, наречен Христос. Събира тези две начала в една единствена звезда, която само ние притежаваме – седмолъчната. Това е седемструнната лира на Духа на българина – само той може да свири на седем струни, за да създава култура! Всичко това изгражда националния ни дух и приложната ни воля за направена история и живяно творчество. А националният дух е майката на ония, които искат да правят историята на един народ. Той определя присъствието на всеки. Той безспорно дава името на нашата история – име, което остава повече от тринадесет века властно и потребно: България! Това е националният ни дух, манифестиран в една дума – България. Естествено, тя е наситена от онова, което Духът като ниспослание, като харизма дава на своите синове – дарението да я набогатят с песен или молитва; с хоровода, който е съвършен у нас; с гълчавата, която е толкоз красива – българската реч; с богатството на тази багра, която имаме в тъканите; и в края на краищата – с една природа, която също тъй е изключителна. Като че ли тя наистина е поезията на България, или България живее в поезията на дарението, което Бог й дава – тази земя!
За мен земята не само ни дава плодове – тя дава енергии. И безспорно ние `и дължим благодарност, но и земята дължи благодарност на човека, че с прозрението си той я прави все по-съвършена, все по-красива и все по-необходима за небесното си пътуване. И тогава ще разберем съвместността „земя – човек – Небе“, за да можем да говорим за култура. Така че много логично е, когато ще говорим за Духа на България и оттам за културата `и, да изходим, че той е както от Небето даден, така и от земята хранен. Българинът винаги е имал съчетанието на онова, което Небето дава, с това, което земята иска. (Силата на един Антей е земята – когато стъпва на нея, е непобедим, и това знае небесният Херкулес – вдига го над земята и го побеждава.)
През тези две столетия отделната творческа личност е нямала начин да освободи своите вълнения – не е притежавала своя писменост като база и като понятия. Но тук етносът отработва мисловния си свят, приготвя духовността си и изведнъж, когато идва едно обновление чрез Покръстването, той е набогатен. Извикани са онези гениални личности, които могат да направят от небосвода ни звездно небе! За една държава понякога е достатъчна и една личност. Милионите са земни поданици, но за една личност може Небето да е откровение. Така че тук десетина-двадесет души правят една култура, и то изумителна, а тя от своя страна дава грамотност на милионите.
Културата се ражда от гениални идеи! Творческите личности могат да пулсират културата – могат да сведат идеите в облекло осезаемо – но само гениалните могат да я предвидят. И тогава се явява онова, което влиза в противоречие с ядрото, което ви дава културата. Ето защо един вулкан от ереси и от секти има във византийската земя. Но и това е творчество, и това е битие – проява на Духа. А как ще бъде канонизирано и как ще бъде рамкирано е проблем на социалните организации – църквата като институция и държавата като сила. Но без църквата държавата не е могла да живее. И затова има една непреривност още от времената древни, когато фараонът е и жрец, както и българският хан е жрец.
Волята на цезаря, която прави история, трябва да бъде придружена с онова, което изкласът на Духа дава – молитвата на жреца. Чрез волята с благодатта човечеството се осъществява. Бог, Мировото Съзнание, позволява духовно зрение, така че от историческата даденост в опорност да се създаде институция, която ражда култури. В такъв смисъл можем да кажем, че и държавата, и религията са институции, чрез които, осъществявайки историческото предназначение, хранено от един национален дух (оттук е и разнобагрието и богатството на световните култури), се осъществява целостта. Така че без волята на цезаря и без молитвата на жреца не можем да изграждаме институции, които създават духовно-материални паметници, които остават!
Княз Борис, с прозрението на покръстения, започва да изгражда култура! Изцяло поведението му е в търсене на култура и създаване на независима институция – църква. Тази независимост е основният камък за изграждане на културата. Именно идеята за християнството и неговата институция – църквата като независимост, дават още една възможност на държавата ни като социална институция да ражда свобода. И затова княз Борис иска независимост за църквата си.
Има събори, които стават с оглед оцеляването и опазването на Българската църква. В 869 г. (само четири години след нашето Покръстване), на Осмия събор, има съюз между патриарх Игнатий и папа Адриан II. И на 4 март 870 г. се взима решение Българската църква да премине под юрисдикцията на Византия, или на Цариградската патриаршия. Така ние получаваме положение на подчинение. Първият архиепископ, когото императорът и патриархът пращат, това е архиепископ Йосиф. Той обаче е от висшия кадър на Византийската църква и там е ръкоположен. Ние нямаме своя лична независима църква, нямаме свой синод.
Някои историци считат, че това не става без съгласието на княз Борис, но делото му се осъществява стъпка по стъпка. Тези, които го придружават, и български църковници, които започват своя живот, след това съставляват неговия епископат. И от 870 г. до 918 г. ние имаме трима нови архиепископи – Леонтий, Сергей и Григорий, които не са византийци и вече се ръкополагат от Българската църква. Те успяват да наложат свобода на българския епископат и митрополитство от Византия. Лùстата, на която ще бъдат епископите, е българска и не зависи вече от Цариградската църква. И през 917 г., след голямата историческа победа при Ахелой, цар Симеон обявява Българската църква за независима и си слага архиепископ...
Когато е изградена религиозната потреба и е изтръгната църковната независимост, ще се смени и правната система – ще влезе гражданският кодекс на Византийската империя, т. нар. „Еклога“ и „Номоканон“, а оттам ще влезе в нашата гражданска, наказателна, семейна, правна инстанция „Закон за съдене на людете“. Създава се култура – правна идея, приложена чрез религията. Една jus divine сменена с една jus publicum – това, което е сборник от поучения, които Съборите са оставили на човечеството, ще стане Кърмчая-книга – ръководещото, напътствието. Значи, не се касае само за религии, а за цялата правна структура, която изгражда в отговорност социалната формация държава. Така ще дойде „Закон за съдене на людете“, който след това предаваме на сърби и на руснаци.
А пък идеята за свобода от чуждия език във вероизповедността е, че словото, което езикът ще изрече, трябва да бъде в единство със съвестта и вярата. Когато се разминава словото на езика със съвестта, може много лесно да се изкористи и изповедание, и вярност. Това е съзнавал Борис, защото го е изпитвал в душевния си свят със собствения си син, който е приел едно ново вероизповедание, но езикът му е бил тангристки. И е трябвало да ослепи сина си. Жертвата е религиозната тайна за създаването на култура и олтар!
В 893 г. Борис прави първия събор – Преславският, който създава един велик момент в историята ни, най-великият момент – свобода от гръцкия език в църквата и в администрацията; въвеждане на старобългарския език. „Приложение книг“ – това е тайната на този събор, мотивация за една лична култура – култура на българския дух в българската държава! Преславският събор решава не съдба, а жизнената тайна на богодарението на българския народ.
Религията е родова памет, но трябват големи личности и светила да направят вярата ни национално достойнство! За съжаление нашите историци точно това не отбелязват. (Не го слагам като въпрос на невежество, а на непрозрение.) „Приложение книг“ – да приложиш старобългарския език в служението на олтара и на меча в държавата. Ще се кълнем не в меча, а чрез молитва на своя си език. Това е религия, това е история, това е зид, на който се изгражда културата ни!
Но как ли е работил княз Борис – този държавник, който е трябвало да отговори на реалния свят, свят на война, бедствия (защото тогава България изживява страшни гладни години) и непрекъсната борба между двете църкви... Прозрението на големия стратег са школите, и то там, където са били земите на България. Да създаде две големи школи, където да сложи огнището на българската култура, която след това неговият син безспорно приема и потвърждава. Тази идея за школите е нещо, което нито Моравия е имала, за да прави култура, нито някои от онези държави, които се латинизират и превеждат литературата си на гръцки и на латински език. Така Покръстителят създава една от най-мощните духовни сили – собствена култура! Събира белязаното и проводеното в своята държава – дава покровителство на избягалите ученици на братята. Защото в 885 г. Методий почива, след като е изваден от затворите на Моравия. Сменен е императорът, сменени са духовниците и идва гонението на техните ученици. Каква безсънна далновидност носи душата на княза, за да ги поиска! Когато те, прогонени, нямат приют, той ги приема; когато са продавани на тържището в Константинопол и другите нямат прозрение и ги отхвърлят, той ги взема, за да създават култура, за да създават устойчивост, защото, както казах, невежеството е най-лесната плячка. И те след това стават духовните мъже на България. Това е прозрението на Борис, но и благоволението на Христос – съчетание на реалността и Божието предназначение!
Историята се прави от провиденция! Това трябва да се разбере. Историята е констатирани факти, но докато стане факт, който слагаме в наниза на своите исторически дни, има провиденция.
Така учениците – чедата на предопределението, са се върнали в предназначението си. За една Тайна вечеря на културата в Плиска е събран елитът на просветителите. Тук са Климент, Ангеларий, Наум. Действително, това е една велика Тайна вечеря на култура, на християнския хляб, неяден още от всички българи, неубедени още в същината му.
Тайната вътре в идеята за християнизацията ни е азбуката, която наистина е предназначена за България. Нито Великоморавия, нито някой друг я задържа. Тук, на тази земя, словото се одухотвори, стана, както пише Иоан Богослов – Словото стана плът! Отгонените знайници на писмото славянско са приютени от княз Борис Покръстителя. И това е голямата благодат.
Тя идва тук и извършва великата ферментация на събудената гениалност! Защото тайната на писмеността ни е в това, което се нарича съдба. И трябва да кажа, че не буквата използва езика, а езикът използва буквите, защото най-добрият свидетел са великоморавците, които ги поискват, а не опазват книжнината на славянина.
Писмеността открадна бъдеще за България! Тази писменост след това ни прави тук основа – в робство сме, без да бъдем роби и спираме инвазията на мюсюлманството. Не може да не се признае това, което направи Българската държава – макар и да мина в робство, погълна инвазията с всичката нейна динамика към Европа. Европа ни дължи изключителна благодарност! И ако трябва някой да празнува нашата писменост, която остави история и направи бъдеще, те са длъжни! Те трябва да я празнуват, защото нашето прозрение и нашето знание погълна мюсюлманската инвазия и по този начин ние ги предпазихме. Така че писмеността ни не е тържество на българина само. Аз не зная докъде е прозрението да приемат сега българския език в Европейската общност, но утвърждаването му ако не е прозрение, то е съдбовно приложение на волята на българина в историята на Европа, на континенталната конституция и социология.
Ние приемаме християнството не защото сме езичници – нашето „езичество“ с няколко степени е надвишавало добродетелите на най-съвършените религии. Но е трябвало да направим историческа постановка на приложна култура. Това прави княз Борис. Този човек провежда една от най-големите дипломации на века. Никъде в Европа няма да намерите неговия мащаб! И разбира се, като този на цар Симеон, Птоломей наречен. Баща и син – историята ги награждава с прозвища: княз Борис – Равноапостолен, цар Симеон – Велики! Симеон Победителят е съхранен героизъм, но Симеон Просветителят е и ще остане живата жарава на културата ни чрез името Златен век на българската книжнина.
Магнаурският възпитаник знае значението и силата на знанието и затова изгражда двете школи, двата културни центъра като фронтова стратегия на бъдна България. И в културата Симеон се оказва по-добър цезар, отколкото жрец, за какъвто го готви неговият баща. Прозрението му отсъжда този жребий. Той има радарните способности да улавя кой носи духовности, за да направи този голям сбор, който неговият баща оставя – да го направи едно слънце. И неслучайно ще го нарекат „новият Птоломей“. Птоломей I, Сотер е онзи, който заграбва властта в Египет и Либия – става техен сатрап, но какво прави – академия, която нарича музей. А Птоломей II отваря най-голямата библиотека в света и събира отвсякъде философи, мислители, творци, астрономи... Ето това правят Птоломеите, това прави и цар Симеон Просветителят! И с основание Иоан Екзарх го възпява като „нов Птоломей“. Явно е, че тогава творят голяма култура – „Учително евангелие“, „Шестоднев“, „Азбучна молитва“, „Проглас“...; че нещата са вече кристализирали по отношение различията в догми, канони…
В същото време ще видим и една изключителна светска култура. Не само църковна, не само християнска книжнина, но и гражданска – „Великите войни“, „Александрията“, разказа „Кръчмарката Теофана“, която става императрица, басните на Езоп... Иоан Екзарх ще превежда Аристотел, ще цитира Платон... Защото още апостол Павел слага всички предхристови умове в своите послания. Ето каква тайна е носена, носена е от християнството като подкваса. А в душевността на българина ценностите на Духа и плодовете на ума винаги са били широко дадени!
Българинът, за да оцелее сред една цивилизация и една хиенщина, носи някакъв изключителен усет и дисциплина. И затова казвам, че като символ Симеон ни дава меч и перо. Ние живеем тук два века с меч и повече от единадесет века с меч и перо. Каква духовна ширина! Не само да поискате култура, но и да я понесете. Защото много е лесно да се иска благодат, а да няма плещи да се понесе величие. Българинът има величие и винаги го е градял!
Вярно е, че в този исторически момент на първо място като наши учители слагаме Седмочислениците. Тези избраници, като провиденция пратени, събрани в едно духовно вълмо, идват с огъня на жертвата в служението, което изгражда Златния век на българската книжнина. Никой народ няма в историята си седем светци – Седмочисленици! Децата на посветеното бъдеще на България идват прогонени и отречени от Европа. Те слагат ъгловия камък на устойчивата ни култура – именно тези двама белязани бродника – Кирил и Методий, и тези пет съпровождащи ги посветени. Ние може би с историческа достоверност сме си присвоили двамата братя, защото с морална чистота и отговорност ги съхраняваме във времената! И неслучайно, когато гледам този откъс от българската история, който безспорно е свързан с християнизацията ни, се спирам на онзи много странен факт, наистина много странен. Тези, които искат братята Кирил и Методий във Великоморавия, в Панония, нито ги имат в душите си, нито ги празнуват, нито ги канонизират!
И тогава ще се попитаме кое е било съдба и кое е било благоволение? Ние носим странна душевност с тези двама братя! Да, те са славяни, но къде е нашият афинитет, къде е нашата душевна преливност? Не е ли в солунските славяни и в прабългарите, за които в „Шестоднев“ пише, че мирмидонците на Ахила са прабългари?! Българите се наричали „ахилови чеда“, италианците – „енееви чеда“, англичаните – „брутови чеда“... Тази легенда – за Троя, се шири в средните векове като вътрешна изповед за единство с герои, т.е. повтаря се тотемния образ. (Средновековието повтаря лъва, мечката, вълка и пр. като родова хералдика.)
Така двамата братя, които отминават и отиват в далечините, за да дадат на Ростислав писменост в защита срещу тевтоните, стават наша плът, стават наша душевност, стават наши иконни образи, които носим и като молитва, и като култура. Ние единствени ги имаме като иконни светци. (А „свети“ значи „академичен“. Тогава не е имало академични звания – или са казвали „учители“, или „светци“.) Тази святост те наистина я имат като харизма на божественото, което донасят на света. В църквата ни са наречени равноапостолни – равноапостолни братя, и техните, разбира се, свети ученици. Но във всичката тази святост на тези мъже ние трябва да кажем, че те са повече от свети – те са свещени!
В историята единственото, което има право да бъде наречено свещено, това са книгите, които Божиите пратеници са оставили. Други творения могат да бъдат гениални, но само на Божиите пратеници книгите са свещени. Свещените книги: тази велика тайна оставят двамата братя чрез своите възпитаници и съратници – техни страдни братя, но достатъчно жертвени, за да не слязат от олтара, който имаме. Безспорно това величие създава основанието за националната молитва, която в по-късното време изрича този дял от нашата история – Златен век на българската книжнина! И ние наистина единствени ги празнуваме и като културни представители: не само на 11 май – в религията, но и на 24 май – Празникът на културата ни.
Историята не можа да ни ги оспори – сега времето ги оспорва!? А ние първи – още в IХ-Х век, ги канонизираме. Още тогава ги приемаме за светци и им отдаваме почит. Нито Византия, нито Русия, която сега си приписва, че тя ни дала азбука… (Няма да говоря за сърбите.) Защото Киевска Рус цял един век след нас приема християнизация – ние ù даваме четмо и писмо, и то Кирилицата... Нашето основание може би е и етническо достойнство, защото тези двама братя са от етническата група на солунските славяни. Затова те слагат букви, които гърците и сега не могат да изговарят. Именно тези двама светители дават звук и мисъл, те написват в душите на българския народ и на славянството: Аз, Буки, Веди, Глаголи, Добро, Есть... Това, с което ние изразяваме както историческото си предназначение, така и духовната енергия, която носим за лично присъствие и за будност на ония, които взеха от нашия кладенец водата на словото.
Единият от братята – Константин (после свети Кирил), завършва Магнаурската школа и е изключение в културата на Византия. Византийският двор го приласкава в служение и византийската аристокрация иска да го ожени. А патриарх Фотий през 855 г., когато напуска Магнаурската школа, го поставя там – имал е усет! (Тайната на гениалния човек е да си намери таланти, а на талантливия – да се поклони на гения; посредственикът отрича всичко – това е ужасът!) Но ние трябва да бъдем трезви по отношение оценките си, когато говорим за сарацинските борби и отстоявания на Кирил Философ, защото там той е само в състава на делегацията на патриарх Фотий. (Аз не зная защо нашите историци често слагат венци от цветя, които много лесно могат да вехнат от исторически истини.)
Не е вярно и че ние сме разрушили триезичната догма: на еврейския, гръцкия и латинския. Още в III век на сирийски са преведени Евангелията. Не бива да живеем с илюзорности за евтин героизъм, защото искането да се напише славянска азбука е на Ростислав Великоморавски, с разрешението на император Михаил III, а след това Евангелието, преведено на славянски език, е благословено от папата. Тогава какво сме рушили?! Достатъчен е подвигът на двамата братя, че раждат нещо, което е изумително, което се счита, че е само Божий дар – да напишат азбука. Римският папа наистина благославя Славянското евангелие. И тези, които познават историята, знаят, че до миналия век коронацията на френските крале се върши с Евангелие, написано на славянски език. Това е достатъчно, за да не си приписваме излишни достойнства. Факт е, че папата благославя двамата братя; факт е, че гробът на свети Кирил и досега е в Рим. Така че обструкция си правим сами, когато създаваме диалози.
Съвременният човек не може да си представи живота вън от писмената. И има една странна, изумителна тайна за двубоя между паметта и ръката. Когато паметта е била обременена, когато паметта е била пренатрупана, е трябвало да се освободи енергия за ръката. Защото, когато паметта е уморена, какво да се прави с това, което историята дава? Какво да се прави, след като не може да погълне събитията и с приказа си да издържи на бъдещето? Тогава е потърсена ръката. Паметта е дала своя ритмика и свое въображение на ръката, за да се роди образ, който е наречен „буква“. Ръката се е научила да пише. Но писането е ставало с образци, които е оставила природата. Тогава се явява прозрението – образът, който носим запечатан в себе си, да го изразим в звук, да го изразим в буква, да създадем низ, който представя мисълта. Този двубой между памет и ръка ражда буквите в света!
Буквата изначало има само символично значение, а след това и нотирана игра. И точно буквите са една от най-големите игри, които освобождават човешката памет от задължение и претовареност чрез възприемане след това на материализирано слово. За да може и този, който няма въображение по-голямо от това да изкара своята прехрана, да се научи на грамотност, което е отговорност към бъдната култура. Затова тази вътрешна гълчава, която е израз както на сърце, така и на мисъл, прави онова, което се нарича азбука. Как само е изведена една особена песенност – песента на будността! По този начин паметта се освобождава от умората си, а ръката дава път. И азбуката става израз както на вълненията лични, така и на историческите събития!
Ето как се ражда всяка азбука. В древността тя е образна и я наричат свещена. Няма азбука, която да не е свещена! Но е трябвало да се освободим от магиката на свещеността, защото всекидневието няма да издържи на постоянна свещеност. То има свое основание да прави битология и тази битологията е необходимо да се отбелязва. А тогава при наличие на скиптъра на свещеността можем да не споменем всяка дума и така бихме оставили непълноти в културата на един народ (както е забранено в някои религии да споменаваш името на Бога).
Но тъй или иначе ние имаме азбука – азбука българска! И българската азбука като потреба я правим от мистична реалност – култура. Мистичната реалност освобождава терен на онова, което се нарича реална култура. Култура на стратегията, защото всичко, каквото чрез азбуката се ражда, е защитна ризница в пътя на нашето осъществяване.
Никоя културна общественост не може да осъществи своя път вън от провиденцията на историческия дух, който винаги се въплъщава за национално предназначение. Така националният ни дух се изявява чрез това, което като награда се нарече Кирилица, осъществила се чрез Климент Охридски. За мен мастилницата на българската азбука е тази на Климент Охридски! Затова го наричам Азбучникът. Той прави българската азбука, макар да е наречена Кирилица в дар на двамата братя. И Климент Охридски ще изпее възхвалното слово на Кирил, където ще го нарече „блестящият“, „брилянтният“. Безспорно този стил на панегиричност, както е известен в културата ни, е свойствен за цялата тогава средновековна мисъл и начин на изразяване. В него има много тънкост и много, разбира се, разукраса.
Климент е наречен Охридски, защото тази изключителна личност е пратена там – в град Охрид, както старата българска държава е знаела: едно от крилата надясно, другото наляво, в центъра – държавата... Той е изключително просветен и делови – школа, университет и всичко това в синхрон с една държавна и национална политика. Не случайно първите ни университетски мъже кръщават нашата Алма-матер на негово име, а не на светите братя. Потребата от двамата братя е историческа необходимост, но не и духовна дан за България.
Целият живот на Климент Охридски е социална отдаденост и жертвен принос. Затова го включих в 13-те безсмъртни българи[1] и той, Азбучникът, не може да бъде откраднат от чужди амбиции и прищевки. Климент има кръвната група на нашата земя и на нашия народ. Той е, който сваля финикийщината от Глаголицата, за да имаме и сега да си служим с Кирилицата. И не е шовинизъм почитта ни към него, защото той има един реален живот и едно осъществено битие. Не по-малко радостен е фактът, че Наум пък в своята школа в Преслав създава един сомн от посветени, наистина гениални мъже.
Така този приют – България, става место на две големи школи. Оттам – от този костер, от тази клада, започват духовните езици.
Осенение за какво – „Дайте азбука, дайте четмо!“.
Понякога, когато хвърлят съмнение, че ние сме били шовинисти, или че нямаме основание за дадено историческо право, е твърде бледо и недостатъчно дори да бъде наречено недуховно – просто е престъпно! Има разлика между престъпност и глупост. Престъпно е да се говори и както сега в Македония за историята, защото Василий II не е наречен македоноубиец, а българоубиец! Не става въпрос за шовинизъм, става въпрос за провиденция, която историята е направила факти. А това, че един факт е оспорван, е съвършено друг проблем...
Този именно Климент Охридски е, който извайва най-хубавата скулптура от азбучното ни мъчение. Глаголицата е една трудна азбука, защото тя е идиомно писмо. Там в наличие е почти целият финикийски свят, взет е и „алеф“ на евреите... (Преди еврейската е финикийската азбука, която все пак е по-опростена от йероглифното писмо на египтяните.) Но Климент извайва Кирилицата, в която влизат двадесет и четирите гръцки букви (тях, безспорно, старите гръцки племена са взели също от финикийската азбука). Той с прозрение слага още дванадесет букви, за да обслужи артикулацията на българската реч. Облекчена е ръката, улеснена е изговорността. (Разбира се, по-късно отпадат някои букви.)
С това ще разберем, че братята Кирил и Методий наистина не правят азбука за България. Те сътворяват четиридесет букви, които занасят във Велеград. Когато идва необходимостта, и тук ние започваме да ги прилагаме, тогава Климент усеща изговора, вътрешната гълчава – и като артикулация, и като психология. (Има думи, има букви, които някои народи не могат да ги изговорят. Поляците, например, могат да ви наредят пет съгласни и да си ги кажат, но ние не можем да ги изговорим една след друга.) Но Климент иззида от нашата гълчава азбуката, на която после се пишат великолепните трудове – и негови, и на неговия събрат Наум, и на ония, които идват в България, както и от тези, които са раждани тук (какъвто е случаят с Константин Преславски, който не е учил в Магнаур).
Азбуката става израз на овладяна психология и фантазия. И ние правим онова, което учудва света – Златен век на българска книжнина!
Това може да се нарече взривяване! Започва преводът на световната християнска култура в нейните най-същностни потреби – Евангелията, „Богословието“. Осъществява се блянът на Борис Покръстителя да се създаде култура в нейната писмена реч, осъществява се и мечтата на неговия син, Симеон Просветителя. С основание казваме, че великият просветен цар Симеон е баща на Златния век на българската книжнина, но аз никога не мога да отделя предисловието, ядката на битието – това, което княз Борис ни оставя. Без него ние не можехме да имаме книжнина!
И всичко това започва в една държава, която не е имала нито книжнина, нито свои академии. Този, който се е върнал от една висша култура, който е познавал характера на знанието, той изгражда стратегия на културата – за да може да я изнася. Борис прави всичко, за да зида култура, а Симеон – за да иззида култура в душата на своя народ! Стратегията на културата ни опазва и като религиозно битие. Тя не само ни защитава като крепостна стена от вулгаризирането на социалния бит, но и опазва светостта на вътрешното ни изповедание, когато не позволяваме кандилцето в домашния ни храм да загасне по време на робствата. Защото имаме „Отче наш“ на български!
И така, свети Климент Охридски има 3500 ученици и студенти. И прилага точно универсалната система – не само богословие, но и земеописание, и агрономство, и какво ли още не. Седем дисциплини влизат в знанието, наречено „свободно изкуство“. Преподава се онова, което е властно на времето – нещо, на което е обучавала старата школа в три специални науки, или „тривиум“. Това са граматика, диалектика и реторика. А „квадрум“ – другите четири, са: аритметика, геометрия, астрономия и музика.
Голямото дело, което ни оставя родителят на Кирилицата, включва още и неговите слова, неговите проповеди, неговото строително дело на манастири и църкви. Това дело нито може да бъде отминато, нито може да бъде забравено, нито безверие може да го опровергае. Достатъчен е манастирът „Свети Пантелеймон“, който той оставя; достатъчна е църквата, която прави (след това тя носи неговото име). След поробването от византийците, един Теофилакт Охридски (1084 – 1107г.), който е сравнително близо до това време (защото се знае, че Климент е починал 916 г.), пише житие за св. Климент Охридски, за което безспорно не само църквата, а всеки българин е благодарен.
Много други са привлечени в служение – не само тези, които нашата история е оставила – един Константин Преславски или един Иоан Екзарх... Много повече са ония, които не са достигнали до нас поради една основна предпоставка – че онова, което сме писали със собствена воля и със своя култура, вековете след това го разрушават, разпиляват и е трябвало да открием и напишем собствената си история или от апокрифи, или от чужди истории. Това е трагедията на българския народ – от чужди истории да извеждаме своята! (Димитър Съселов точно тази трагедия изнася в своя труд „Пътят на България“.)
Така на приют и на творчески живот тук идва Константин Преславски, който в първата половина на Х век слага своята духовна сила в един голям превод на „Четири слова против арианите“ от Атанасий Александрийски (когото ние наричаме Атанасий Велики). Едно знание, до което новопокръстеният български народ може би едва се докосва, но неговият първенствуващ ум му дава обяснение върху една от големите ереси на времето – на Арий. Още неукрепнала нашата религия, под сянката на Източното православие, води вече тежка битка за чистотата на религиозното съзнание и има слова против арианите, които не признават Единосъщието. Виждаме, че тогава не крият противоречията в религията. Ние имаме тук един вулкан – богомилство, варлаамитство, адамити... Тук, на тази земя. И въпреки страха ни, че се разкъсва гръдта на националното единство, културата ни е богата. Защото, когато един държавник даде култура на поданиците си, той може да разчита, че тяхното знание ще бъде приложено в историческия път за просперитета на националния дух! А не да бъдат умъртвени в усещането за национален дух. Не, културата е битие на бъдещето!
Страшното е, когато се отмине с отрицание една култура, например каквато Византийската империя гради в продължение на десет века почти. Не е важно тяхното намерение да ни унищожат – важна за нас е била тяхната култура, която за съжаление и досега нито Европа, нито Източното православие изведоха в цялост.
Западната църква няма културата на двубоя, на вулканическото изригване на десетки ереси, които създават философии и концепции. Къде е техният неоплатонизъм; къде е, дори ако щете, тяхното богомилство? А прозрението на Константин Преславски е да отстоява чистотата на едно религиозно схващане, което в същото време е част от основната гражданска култура на човека, защото в края на краищата религията е съставка от културата ни. Върху религиозния мироглед се изгражда философия, от която пък се прави и всекидневие, и история. Иначе какво ще правим? Ще дойде свещеникът и ще изпее едно „алилуя“ и – край. Това ли е културата?! Това „алилуя“ трябва да стане кръстен знак на мироглед, за да стане култура, за да създаде Златен век...
И ето, освен превода на „Четири слова против арианите“, Константин Преславски ще напише още в онова време „Служба на Методий“ – в IX век имаме „Служба на Методий“ в Българската църква! А Методий и неговият брат не са само църковници – те са културен бяг, с който човечеството се измерва. (Затова ние с удоволствие говорим колко могъщ диалектик и оратор е Константин-Кирил Философ, когато казва знаменитите думи: Ами дъжд не вали ли над цялата земя...) Имаме и един проповеднически сборник от Константин Преславски, който е тълкувания, това е т. нар. „Учително Евангелие“, написано през 893 – 894 г. Състои се от: „Азбучна молитва“, „Църковно сказание“, „Историкии“ и др. Създава се мироглед, който започва да влиза в нашата душевност, а с това правим преценка. За нас сега е много лесно, когато се говори каква е църквата или какво е Евангелието. Но ако си нямал едно знание и го получиш, тогава разбираш как се разширяват границите на просветността ти. Много е лесно сега, когато някой вече го е казал; просто е, но този, който го е дал, е имал прозрение.
В „Проглас към Евангелието“ Константин Преславски прави възхвала на вярата на Христовия род. Там споменава също за Платон. Тези хора, които съставляват канделабъра на българския културен живот, наречен Златен век, не са били, както византийците са говорили: „онези варвари“. Или както пише в Солунска легенда, че когато св. Кирил отива при митрополит Иоан и му споделя, че сънувал да му се казва: „Иди в България да дадеш слово“, митрополитът му отговаря: „Българите са човекоядци и ще те изядат.“ Това е политиката на Византия. И това е боляло в душата на Симеон, за да създаде тази теория, която наричаме Pax Simeonika, т.е. да разруши преклонението пред старата Римска империя в новия `и образ – Византийската. Именно доктрината Pax Simeonica е първата Китайска стена срещу тези две империи: едната на насилието и втората на лицемерието. Двете империи, събрали се в тезата си да унищожат България – империята на Рим, която погива, но Папската институция повежда отново, и империята на Византия, която Теофана императрицата води.
Симеон със своята Pax Simeonica отстоява тезата, че ние не сме варвари; възправя се срещу обидата на националния дух! И за да се избавим, за да хвърлим тази дреха, първо е трябвало Борис с прозрение да приеме християнството и да събере онези запалени вощеници на културата, а след това Симеон да направи с тях Златния век на българската книжнина. Именно тези хора са обслужили социалния ни живот чрез религиозната си култура. И аз съм убеден, че те, когато са поднасяли своето духовно ядиво, са знаели, че правят от хората граждани с добродетели, защото в религията освен просветността, идва и моралната гама от отговорности.
Pax Simeonyka е идеята да се повика на жертва и да се създаде нещо, което трябва да възхищава поданика и да респектира гостенина. Защото, когато ти дойде гост и не може да бъде впечатлен от знанията ти, поне от материалната ти култура да бъде респектиран. Вярно е, че когато сме дошли тук, ние не сме могли да впечатляваме със знания, защото сме нямали своя писменост, но сме респектирали с меч. А след това далновидността на княз Борис за азбука и културата на Симеон респектират и с писмо. Така имаме тайни, които другите народи нямат – като тези, които Константин Преславски пише в „Азбучна молитва“.
„Азбучна молитва“ – един химн към Бога! Целият християнки свят има своето „Отче наш“, само българите (вече християнизирани) имат Азбучна молитва. Една вътрешна изповед на духовно родство със своето Божество – освободени от Танг Ра, вживяни в Христос! Колко ритъм, колко енергии, какво прозрение за бъдна България са сложени там! Идея за самосъзнание и национално достойнство. Защо? Заради това, което казвам – белязан народ. Народ, който минава през толкова много горила и остава жив, за да дава култури и идеи. Няма светът своя Азбучна молитва! Тя наистина е нещо много странно. Сравнявам я с великото откровение на Хермес „Песен на гласните“. Хермес е дал „Песен на гласните“, а Константин Преславски – „Азбучна молитва“! Какво съвършено проницание... И мисля, че най-добрия, бих казал, вълшебен превод прави нашият голям поет Емануил Попдимитров:
Сега на нас ни звучи много тривиално, но това е призив за исторически път. Да поканите едно племе, един народ да литне към онова, което е същината...
Ето това се врязва, това е дълбоката бразда, за която един Кирил Философ казва: „Братко, аз падам на браздата – ти продължи...“ Тези думи на Кирил са едно смирено разпятие – един дух, освободен от тлението си, не лишава от покров делото си. Той е знаел, че правят бразда в славянския род. Именно това са поучителните идеи, които такива велики личности предоставят на човечеството. И Кирил дава ускорена пътнина на своите ученици, които след това са приети със странно гостолюбие от Българската държава. Тази държава, която извисява и изписва тайните, донесени от братята; изписва ги със светостта на културата като необходимост за социален и държавен живот. Култура, която поемаме, утвърждаваме и естествено –защитаваме. Това, което един народ винаги трябва да има – култура, която се пази от държавата му и която храни чедата му!
Колкото и да изглежда патетично – Литна днес и славянското племе..., то е исторически вярно и е тъкан от тъканта ни. Не е само панегиричност, защото тези запалени кандила правят слънце: двете школи – Охридската и Преславската, а в по-късните векове и Търновската, правят предренесансова епоха, която Западът цял век, век и половина след това ще гони. Така духът на българина ще продължи в творчество през цялата онази богата, и то наистина изключително богата култура на Второто българско царство. Търновската школа създава онези големи културни имена, които след падането ни под робство оглавяват и патриаршески, и други църкви на Русия; оглавяват и културата на Сърбия чрез един Костенечки. Следователно в духовното ядро на българския национален път съществува неизбежната пробуда да създава култура и да води духа си към висоти. Тогава ще намерим и големия паметник – Боянската църква, където ще видим изографисани през 1259 г. по-реални образци – без моминските образи, каквито Западът дава век и половина след нас като Ренесанс в областта на четката.
Ето как е дебуширана душевността на българина в творчество и създаване на култура! Това се дължи на огненото ни християнизирано битие. И когато поставим въпроса: Бихме ли били поласкани от Божията воля да имаме Златен век на българска култура без християнизирането? Отговорът е – не!
Така, когато говорим за Златния век на българската книжнина, трябва да го разглеждаме като християнско виждане във всичката тази обемност, която, безспорно, не може да бъде описана. Тя толкова много богати пластове има... Ако само погледнем областта на изкуството в този IХ век, ще видим една от най-старите икони – керамичната икона на св. Теодор. Имали сме към самите църкви школи за иконопис, наречени тогава „шерилници“. И с изключение на малки остатъци, които Византийската империя е оставила, по-съвършено одухотворена, по спиритуална икона от българската няма! (Затова Западът с нескрито желание и с изявено възхищение търси българската икона.)
Освен Константин Преславски, другият белязан в историята на нашата култура е, както споменах, Иоан Екзарх български. Той е основоположникът на философия и богословие. Изключителен диалектик, изумителен апологет, може би най-мащабната, най-културната личност. Този човек ни оставя освен лични свои трудове и онези трудове, които се наричат „За православната вяра“ и „Небеса“ – преводи от Иоан Дамаскин; написва оригинални предговори. А Иоан Дамаскин е също една изключителна личност на християнската църква в VIII век. Заради религията и заради устойчивостта му мохамеданският халиф в Дамаск отсича дясната му ръка, за да не може да твори.
Това погласие – „Небеса“, ще го видим после в нещо, което е безценно в ценностите – „Шестоднев“. „Шестоднев“ – Сътворението на света! Сътворението ще го намерим при всички интерпретатори, които се занимават с възникването на света, но „Шестоднев“ от Иоан Екзарх е битие на християнската теологична мисъл – не е нито на митологията, нито на мохамеданството, нито на будизма. Концепция за Сътворението на света – с оригинален пролог и 6 слова. Единствен той си позволява да прави интерпретации в идеята за Сътворението. Така това съчинение дава на българската книжнина труд с космологичен характер. Това ли не е култура?! Ние никога не сме били подражатели – ние сме творци!
В „Шестоднев“ Иоан Екзарх ще каже смелата мисъл, че: Светът е една чудна хармония. Там ще намерим отделни неща, взаимствани от светите отци като Василий Велики, Северин Гавалски и др. Когато иска да характеризира човека, Иоан Екзарх ползва знания и тези на Аристотел... Занимава се и с голяма полемичност. Всичкото това му дава безспорното право след неговата кончина веднага да бъде канонизиран от нашата църква. Самото прозвище „екзарх“ не е означавало сан в йерархията, както после се дава, а е значело „грижовник“, който е натоварен с устройствата на църквите и с тяхното битие. Затова историята ще го нарече „черковният строител“ на българската земя.
Разбира се, няма да му намерим икони. Имаме икони на свети Георги Софийски, който хвърля феса и го смачква, но църковниците да върнат от IX век някой си Иоан Екзарх – нe... Можем и някои други да потърсим – толкова лесно достояние станали за канонизация. Но тези, които градят храма на българската култура и които слагат олтара на българското религиозно съзнание – няма ги по иконите. Това е беда! А Иоан Екзарх има най-голямата култура за античното знание. Виждате какви обширни познания носят тези белязани синове! И тогава има ли защо да се учудваме, че нашето Възраждане в ХIХ век е наситено с изключителни мислители?!
Много трудно мога да сравнявам настоящите академици с онези титани на културата, защото трудно бих намерил пристрастие в техните концепции, а сега не могат да се отърват от бодлите на различни идеологически историци. Не говоря и за културните ни дейци. Защото едно звание „народен деятел на културата“ може да изопачи всички културни ценности. При цар Симеон няма институт да издава награди. Дори някои от тях, с всичката си дан на жертвеност, не са направени епископи. Един Наум не е епископ, а сега се бият да станат епископи, пък други се отделят, за да станат патриарси... С какво късно битие е даден епископски сан на Климент Охридски! И папата е, който дава епископски сан на Методий. А на Кирил въобще не е даден, въпреки че го рисуват с такива атрибути.
Друг син на този род български е Черноризец Храбър. Черноризец е свидетелство за одеждата, с която е бил облечен – черно расо. Затова върху името му има много разминавания. Някои казват, че това е псевдоним на самия цар Симеон. Съмненията са, защото Симеон е готвен за духовен глава на българската държава – той слага расо и оглавява школата по времето на своя баща и на брат си. (Оставя ни т. нар. „Симеонов сборник“ – в 915 г., превод от гръцки, в който има подбрани слова от светите отци – св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Григорий Нисский, св. Григорий Богослов и т.н.) Последните изследвания обаче опровергават тезата, че под Черноризец Храбър се крие черноризецът Симеон.
Черноризец Храбър ни оставя нещо, което също е изумително: „О писменех“ – „За буквите“. Този човек извършва една от най-добрите апологетики на славянската писменост. Там са и онези знаменити думи, за които знаем – че когато попитате първолачето: „Кой е вашият създател на азбуката?“, веднага ще каже: „Константин Философ“. Това е панегиричност, на която ние можем да се възхитим, но не можем да кажем, че е достатъчно като обида срещу другите – като гърците, например, които не знаят кой им е създал азбуката. Защото арменците, пък и други, си знаят създателя на писмеността. Така че този маниер има стойности, но все пак си остава панегиричност. Но възхвалното е, че славянските букви стават тухлите, с които градим култура, получаваме личен облик, правим световен пробив. Защото буквата сама за себе си нищо не представлява, колкото и хвалебни да са словата за нея.
Тогава буквата обслужва словото, за да създаде култура!
Както казах, не всякога основателно говорим, че нашият език е четвъртият в света, на който е преведено Евангелието. Защото още в III век то е преведено на сирийски, превод наречен “пешито“ т.е. „простичък“. Ние, обаче, сме тенденция на четвърта култура, славянската – това е съвършено друго. Но дали далновидността или историческата потреба е родила тези идеи е въпрос, върху който може да се спори и да се говори. За нас е достатъчно, че тогава са имали преценка за стойността на азбуката, за да имаме „О писменех“. Това е достатъчно. Да преценим стойността на изобретеното, което ни освобождава да се изразим, защото паметта започва да изневерява.
Ето как е зидан този храм на културата – едно велико преддверие, един голям наус и един олтар. Със съответния Събор и с школите, които са изградени, в плътта на Българската държава влизат вибрациите за наука, за църква, за държава. Това е голямата тайна, когато един баща дава кръщението и един син дава култура. Те не са имали свое битие вън от служението на църква и държава. И затова се казва: „Не даде дрямка на очите си, за да изпълни дълг!“ Вижте колко фино е изразена душевността на жертвения – да не даде дрямка на очите си, за да изпълни дълг! Аз не зная защо нашата книжнина през последните няколко десетилетия иска да омаловажи битието на тези хора, а можа да възпее героичните отричания на държава и църква от един поп Богомил... А никоя кауза не е толкова добра, когато всичко отрича.
Във всичката тази цялост, когато е застрашена църквата, се явява една личност, която също оставя във вековете името си – Презвитер Козма. В защита на християнската православност в Х век, той пише един изумителен труд – „Беседа против новопоявилата се богомилска ерес на недостойния Презвитер Козма“. Това са най-полемичните и най-реалните знания – характеристика с безпристрастие към управлението, църквата и еретичността. С еднаква съвест и строгост преценява действията на цар, на боляри, на патриарси, на свещеници, на монаси и гибелността на онзи, който създава богомилското движение – с една елегантна фраза, че той не е Богомил, а Богонемил. Тази беседа е първият идеологически отпор срещу отклоненията; срещу инвазията, която Византия ни праща и родната земя ги отглежда – богомили, павликяни, адамити, варлаамити и други. Но към всички е еднакво безпристрастен и строг. Презвитер Козма излиза с достатъчно теологична култура да посочи не само недъзите, но да посочи и пътищата. Защото да кажете само недостатъците, това показва, че оставате в материята, а човек трябва да лекува с Духа си мисълта! Така се явяват нови тенденции, явяват се нови култури.
За мен Презвитер Козма е първият идеолог, който приема отговорност на апологет. Този голям просветител изказва много странни мисли: Не е ли време всеки от нас да се замисли: Да не би заради мене Бог да е изпратил тази война на земята? Изправя човека пред огледалото на отговорността – национална, историческа, космическа...
Къде е сега Презвитер Козма?! Защото няма нужда само да се констатира неустойчивостта и неграмотността – налице са порнографията и корупцията на църква и държава. Така че нуждата от един нов Козма е много по-потребна сега, отколкото в X век. Не само защото в наличие са „богомили“, а защото държавата ни е опорочена. Разбира се, всеки сега ще се извини с това, че религията не се развива. Културата еволюира, знанието еволюира и религията безспорно трябва да еволюира. Затова казвам, че църквата няма нужда от китари, но има нужда от динамика! Тези, които я водят, трябва динамика да имат. Не да се вкарват китари, за да стане модерна. Защото на улицата не се прави религия; както култура не се прави само с пътувания... В онова време нямат интереси в гражданското поле и наистина водят битката си, както я води Презвитер Козма; приемат монашество, какъвто е случаят с Иоан Рилски, който наистина е един свят и чист човек.
Св. Иоан Рилски, когото наричам Покровителят, също така играе изключителна роля в нашата история. Когато говорим за културата, когато говорим за съчетанието на отговорности, ние не можем да не отворим още една страница от това, което ни оставя християнството. Няма информация, че тангризмът е имал монашески ордени. Може да е имал езотерична вътрешна школа, може да е останал верен на единствения си Бог, но монашество няма. Християнството внася тази нова формула на живеене – защото монашеството е отношение към социалната действителност, бягство от света. В историята на един народ християнството донася институция, която определя поведение към социалната реалност и готовност за жертва в името на Бога, в името на Христос. А св. Иоан Рилски, макар че имаме и други монаси, неслучайно оставя знака на монашеството в българската земя. Това е знак за устойчивостта!
За мен желанието за среща между двамата големи – единият, който губи държава, и другият, който с молитва след това я връща – между цар Петър и Иоан Рилски, е едно изключение в световната история. Цар Петър става монах след това, той не умира като тронна личност. Много малко ще намерим сред императорите (освен насила да пратят императрицата в манастир) такива като княз Борис или цар Петър, които отиват в една институция, наречена монашество. Не е достатъчно обаче само да кажете на цар Петър: Плодовете приемам, но златото не! (с него да си организира защита на държавата и да даде храна на културата, която баща му е оставил), и да отидете в пещерата и да чакате. Но все пак, св. Иоан Рилски за нас е пътека в историята на петвековното робство; достатъчен е неговият олтар да държи пет века будно и цялостно съзнанието на българина. Културата обаче е и живителна потреба!
За културата ни безспорно бяха нужни двете големи огнища – едното да даде нов тласък на азбуката, другото – да отхрани тези синове, за които казах – Константин Преславски, Иоан Екзарх, Черноризец Храбър... Каква култура са имали тези хора! Колко изтънко са познавали догматиката, канониката, правилата на светата църква, символите... Това е голямото вътрешно посвещение, което те са имали. Тяхното въображение е една жива реалност и затова са пледирали каузата за величие – защото са го носили в душата си. Просто са били струна от великата наша песен, от онази лира, чрез която е могъл Орфей да събуди милост, за да си върне своята душа – Евридика. Това е, което са носили тези велики мъже. А тази същата фаланга от гениални личности вече можем да я пренесем след това във Второто българско царство, в онова ядро, което Патриарх Евтимий изгражда със своята школа на исихасти. Но това вече не е Златен век. Златен век е онова, което тези първенци на събуждащото се в душата на българите християнство извикват на живот. И ние в продължение на няколко само десетилетия правим великото си посвещение като култура.
С тази култура българският народ носи едно внушение – той поднася на света своите мисли. На света не само в неговите континенти, а в неговата всемирност даваме духовни ценности. Родени идеи, макар и понякога неосъществени на тази територия, хранят битието на онези, които знаят как да се докоснат до олимпийските висоти. Нашият Златен век предоставя голямото въображение – голямата драма на човека в битка: в битка с бъдната история – това, което един Дон Кихот дава; или в битка с великото съмнение: умът на човека с волята на Твореца – Хамлетовото начало. Ние ги раждаме още в IX век, не в XVI и XVII. Това е голямата тайна на българската духовност! Тази страна ражда блестящи творби, тя освобождава Духа от неговата бременност, тя дава прозрението като единствено качество на истината! Истина без прозрение е мотивировка на ума, а умът ражда съмнение. Това дарование на българския народ – да има прозрение – му дава едно название: „белязан“. Народ с определена съдба! Ако някой белязването може да го вгърне, да го сложи в браздата на българската нива – той трябва да знае, че ще има духовна, богата жътва.
И когато Теодор Траянов – този маг на големите тайни, характеризира българина в своя „Пилигрим“, изрича много странните и знаменити думи за пилигримите, т.е. за преносителите на духовните богатства:
Толкова съвършено е уловена тайната на един народ – пилигримският дух, и е направен иконостас на битието, на който са коленичили и ще коленичат милиони още „сред непозната катедрала пред величав иконостас“! Да, на този български иконостас стоят ликовете на десетки апостоли на българската култура. Там има царствени икони, там има смирени монаси, там има български светци.
Едва ли някой народ има нашия иконостас. Това не е драматизъм, нито е шовинизъм, не! Говоря за културния иконостас, не за институционалния. Говоря за онзи иконостас, в който имаме творци; гениални стратези, духовници, царе; в който имаме и един Левски – Икона на българската свобода. Това е култура! А тя можа да изрази духа ни и да бъде фиксирана благодарение на Азбуката. Тайната на нашата култура не се състои във външния глед – тя е вътре у нас. И ние трябва наистина да я направим душевност, не празник. Душевността иска и взема жертви, но тя е, която възкресява жертвите! Умението е Духът да се разцвети в една богата душевност и след това с дарованията на ума да направи писменост, четка, нота или камъка издялан. Това е голямото битие! Народ, който няма Дух, той не може да направи Златен век.
Духът е потребата! И „Азбучна молитва“, и „Шестоднев“, и „О писменех“, а след това и О, неразумний, защо се срамуваш... – всичко това е огнената вълна на великия български Дух – дарение с идеи, поведение за жертва, живот за достойнство и за другите! Пътища, бродени чак от Хималаите, Китай, Монголия... до България. Пътища достатъчно дълги, предостатъчно мъчителни, но никога несвършващи.
Живеейки в Бога – в своя Танг Ра, след това в своя Христос, българите не се изчерпват, защото са концентрирани в националната съвест на едно духовно предназначение – България! Тази страна България, която има един Орфически ум и един Дионисиевски ирационализъм; която има една екстатична драматичност в живота си, не може да не роди такава култура, защото нейната интуиция носи това предназначение. Нейните синове имат необуздано творческо въображение и безпогрешна интуиция и чертаят граници, изграждат битието на един народ!
Народ, който има меч и перо, има свои победи и погроми, но никога отчаяния. Аз не зная дали Сизиф е наш учител. Да ни липсва отчаяние... Ето тази дързост на българина му дава правото да съществува и да победи милионна Византия, която сега като държава я няма, а ние още продължаваме битие и култура. Това е плод именно на безпогрешната интуиция и творческото ни въображение. Един народ, ако няма творческо въображение, не може от буквите да направи мисъл и да напише светостта за поклонението си. Това носим, това е индивидуалният ни белег, личната ни енергия, но и обществената ни отговорност. Народ без обществена отговорност не може да изяви творческия дар, който историческият дух му предназначава. Предназначава ни грамотността, защото няма по-страшно робство от неграмотността, освен полуграмотността, която е унищожение на ценностите с претенция за величие!
Златен век! Никъде в световната история няма да намерим това прозвище – Златен век на книжнина. Ще намерим Златни векове на епохи, но век на култура, век на книжнина златен – не! Защо? Защото именно българският народ е роден и живее за такива дела! Ако българите не бяха приготвени да приемат будност, нямаше да ги споходи щедростта на тези огнени езици, които нарекох Петдесятницата на българската култура. Този кладенец на българския живот остана, според мен, неизчерпан за преценка и като жива вода на поколенията, които идват.
Ние, българите, имаме благоволението на историческото предназначение, защото носим белега на прозрението, или онова, което прабългарската култура дава в душевността на ханската институция – Орендата, висшата духовна сила за една търсена приложност. И точно тук стои белегът на бъдещето на България – като белязана в Третото хилядолетие да остави една нова култура: Духовната култура на Мъдростта. А тя е: Да бъдеш, не да имаш! Защото уроците на божествата не са да ни направят благоденствуващи и богати, а да ни направят събожествени. Беше позволено на човека да бъде греховен и се търсят формули да му бъде простено; рече му се, че може да бъде съвършен. Но време е да му се каже, че може да бъде и божествен!
Това носи българският дух и той ще създаде култура на богове!
[1] Нур Панорама, кн. 55, 2006, с.13.
