Името – проява на Словото

Арxив | брой 1 / 2018

Името е ритъмът и ударението на човека!

Ще се опитам да изходя един дълъг, дълъг път, който цялото човечество е ходило. Ходило е, защото светостта на Духа като негова същност и като негово прозрение го е водила от часа на сътворението му до несвършения още живот. Несвършен, защото раждането на света е било, но Гробът още не – оня Гроб, за който културите древни свидетелстват – Нощта на Брама. А и не се казва, че в тази Нощ, когато настъпи, настъпва и краят на Живота – защото Животът не може да свърши.

Животът има едно име и ще говоря именно за „Името – проява на Словото“. Или по-скоро за Словото, което е име във всекиго и не му позволява да има мрачини.

Името като проява на Словото е било толкова властно в пътя на човечеството, че без име не е оставено дори по-нисшето царство, камо ли царството на човека. Когато Бог е сътворил света, завел е при Адам всички животни, всички птици – всичко, що е сътворено, да получи име, т.е. да получи енергия, с която да осъществява вложената Божествена искра. Име... А Адам е умът.

Тогава, когато сме имали Божествено съзнание, но не сме имали още лично съзнание, когато умът на човека започва да усвоява, го изпращат на отговорно дефиниране, за да определи енергиите: „Ето това ще бъде „сърна“, това ще бъде „вол“... Можете ли да си представите колко изтънко е трябвало да се познават и владеят енергиите, за да могат да бъдат вложени в оная материя, която е създала лик на съществата, но те не са имали имена. (При тях колективното съзнание и сега преобладава.) Първата голяма жертва на човека в сътрудничество със света на другото, по-нисшето царство, е тази – че той излъчва своя мисловна енергия. Представете си колко същества е трябвало да бъдат дефинирани, да бъдат наречени, да бъдат оформени!

Бог не дава на Логоса Си правото да наименува животинския, растителния и другия свят, а го дава на Адам – на Ума. И той им определя имената. (Което не значи, че тези светове е нямало да еволюират.) Умът нарича всички предмети – одушевени и неодушевени, за да станат негова храна. Адам нарича тези светове, защото те не могат да приемат Логосовото начало в душите си, в пътя си. Така че „Господ Бог... ги заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та, както човекът нарече всяка жива душа, тъй да бъде и името `и. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове...“ [1]

С тази наименованост азбука ли е употребена, или е било само енергия, която нотира, за да може със същата енергия, когато го извикаш едно същество, то да може да реагира? Именно внесената идея за познаваемостта е чрез енергията, преди да се направи буквата. Тук е тайната как различните школи правят от името не само хороскоп, а характеристика на битието както на отделния човек, така и на цяла държава, на континент, на планета. (Неслучайно една планета ще се нарече Юпитер, другата Сатурн, третата Уран, четвъртата Земя...) Всичко това е до такава степен енергетично кодирано, че трябва вашата същност да се хармонизира и да получите име, с което изразявате същността. Вярно е, че от едно име може да се изведе характеристиката – и вътрешната, и външната психология на човека.

Така се създава хармонията, но тя много често се нарушава. Защо? Защото другите сили, които ръководят царството на животните, царството на растенията, планетите и пр. създават конфликт. В този конфликт човек колкото губи, толкова и печели, защото йерархира, защото познава. Точно с хармонията и дисхармонията ще познае действието на планетата, която е в неговия хороскоп. Така че много властна е идеята за Словото като сакралност и в същото време като демонстрирана явност, която не може да се избегне.

Оставеното в човека зрение (не блуждение) на духовността в нейните тежки живеения в плътта – тази душевност, тази Божия искра е направила своя първи повик с вдигане на очите му нагоре към Небето, с търсенето на олтар, с който той да освидетелства потребата си от Бог. Ето защо се е работило хоризонталният гръбнак да стане вертикален. Милиони години висшата енергия на възпроизводството на Бога в човека – половата енергия, е работила да отработи мозъчно вещество, но другото, властното, което е трябвало на п`овика на Бог: Адаме, где си? да отговори: Гол съм – това е ларинксът. Работило се е и върху него, защото само чрез ларинкса е могло да се изрази търсенето на Бог, Който е вън и Който е вътре в човека.

Така се чува и един вътрешен глас, който казва: „Да се свети Твоето име“. Неслучайно е изписано в молитвата на народите това искане. И в християнската молитва „Отче наш“ се казва – да се свети: „Да се свети Твоето име“. Име! Име, за което никой не знае от колко гласни и съгласни се състои. Никой, защото, когато се разгадае от колко гласни и съгласни се състои името на Този Бог, Когото наричаме Отец, тогава се казва, че ще може да се сътворява свят. (Ще стане ли някога? Сигурно). И нататък в християнската молитва: „Да дойде Твоето царство; Да бъде Твоята воля“ са другите феномени на Богоизявената, животворната сила на Словото. Но преди всичко „Името Ти да се свети“, защото Словото е, Което носи просветлението, защото То е влязло във вибрацията и е станало плът в енергия и енергия в плътта. То, с динамиката си, е дало възможността да се прави разлика и да може умът да различи и да даде имена.

  • Адам – умът, създава имената, а Логосът – Духът, дава динамиката!

Фактически със Словото е започнал един нов живот. Словото – само то можеше да каже: Fiat Lux! – Да бъде Светлина!; само То можеше да каже: Да се сътвори... Това Слово е онова Звание, оня Звук, който трябва да бъде възприет, за да събуди енергетична динамичност в развиващото се, към което е отпратено. Когато Вечният е казал: Да бъде Светлина!, Той я отпраща към мъглявината, която трябва да стане физическа реалност, трябва да стане земя, вода, да стане растения, животни... А след това от цялата тази планетност, напоена с жизнеността на Словото, с тази Светлина да бъде изведено корпусно същество, което по-късно Диханието на Отца ще го направи и духовно. Ето как тази енергия е действала върху онова, което трябва да я възприеме.

Логос е понятие от древногръцката философия и освен „слово“ значи още и „мисъл“, и „разум“. Външната форма на словото е фонемата – звуковата обвивка, а вътрешната е семемата – структурата на значението.[2] Семемата е душата на словото. И щом тя е вътре, тогава е ясен изразът на Йоан: „И светлината вътре в мрака свети, и мракът я не обзе...“[3] Коя е тъмнината в идеята за развитието? Материята, която трябва да става все по-съвършена и все по-освобождаваща се чрез онова, което е скрепено в нейната тайна – чрез Fiat Lux!

Словото като смисъл е довеждано до съзнанието на човека под различни наименования като име. Словото, или Логосът, е в християнството и в неоплатонизма като Втора Ипостас; Вак е в индийската митология; в космогониите е живот като излив на Ненаречимото, Абсолютното, Вечното... (Затова Христос казва, че нищо не е станало без Него от всичко, що е станало.) Ето защо почти всички големи окултни учители са характеризирали Логоса, че е от Абсолюта роден. И не можем да кажем, че Той е онтологичен – не, Той е роден от Онзи, Който не може да бъде нито назован, нито отречен. (Най-доброто е, когато няма име, за да не Го отричаме!)

Йоан Богослов в глава 1-ва на своето Евангелие казва: „В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в начало у Бога. Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него имаше живот, и животът беше светлина на човеците“. Светлина на човеците... Но беше живот! Това е дързостта на Христос, когато е упрекнат: Защо казваш, че си видял Авраама, Ти нямаш още петдесет години? – да отвърне: Преди да е бил Авраама, бях Аз.[4] Словото – не Иисус, Словото, Енергията, Изходилото от Абсолютното – То е било преди всичко; То е живот, светлина на човеците! Това е, което Йоан ни остави като най-изчистеното теологично схващане за Логоса. Но и още нещо – голямата идея, че Словото, което е било начало у Бога, стана плът.

Значи първоизворността и основанието на думата „първороден“ като физиономираност, като ипостасност – за първи път е в християнството. С изумителна смелост Светите Отци, знаещите и посветените, можаха да надкрачат всички религии, за да кажат, че не само човекът е сътворен, а че има и Първороден – роден от Отца! Единосъщ, но ипостасно различен, Син Божий, но и Син Човечески! Така че Христос е цялостен. И именно Той е наречен Словото – Първородено! Логосът е и дума, и учение, Логосът е всичко, но когато Го сложим в Христовото интерпретиране, Той е Първородният Син на Отца Си.

Ето виждате колко дълбоко се влезе в същината на Боготвореца и на Онзи, Който дава Светлина и Живот. Това акуширане – от Вечния да се изведе Словото и Словото да осени онова, което можем да наречем висш разум, да осени и прозрението на човека. Сътворението остави в човека дълбоката, мистична необходимост за зрение вътре в себе си и извеждане в живот на енергиите, чрез които се усвоява и прилага онова, което наричаме Логос.

Ако някой не може да приложи Логоса, той е останал в света на нисшето почитание – това, което религиите са изповядвали (а някои философи са надмогнали) – религиите на тотема, на каменните богове, на двубожието... И все пак това е било вътрешно моление, усещане за присъствие в Бога. Каменен е, това няма значение, важно е как божествеността на човека го приема. Христос обаче поднася на каменнобожествената Европа една нова религия, едно ново име. Извършва една битка, която изглежда много нелогична, но тя е духовно реална. Как се е бил с толкова много божества, как е могъл да изведе от милиони човешки същества молитвеността към каменните богове и да им сложи един жив Бог, Който е страдал, Който се е оплаквал (пък сигурно са се късали и обувките Му)... Но Той дава идея за нов живот: „Който вярва в Мене, има живот вечен“[5], и излиза от гробницата. Така освободи човечеството от скръбния плач, че боговете го изоставят! Даже един Ницше пише „Gotterdammerung“ – „Залезът на боговете“. Да, ще залязват! Който го е страх от залези, няма да дочака изгрев! Човекът трябва да се види как се възражда, да знае, че се преражда.

Губи ли се съзнанието за Божество, останало само в мисъл и желание; може ли задълго човек да го загуби? Може – има и изпадане. Затова за Божеството са необходими таблици на нравственото поведение или пък внушен страх, за да събудят в човека необходимост за почитание. Необходимост от почит...

Боговете са образи на Словото в различните религии, различно поднасяни. Затова трябва поглед както в дълбочина, така и в простор, когато се разглеждат религиите. Защото всяка религия е велико учение, но в никакъв случай не бива да бъде верига. Това, че музеите са пълни с каменни божества, не значи, че бъдещите музеи няма да бъдат пълни и с други. Защо? Защото има нужда от еволюция, която освобождава предишното съзнание от трагичната участ да остане глупаво традиционно. Поведението на човека към Божеството не е невежество, но когато стане невежество, религията не струва. Това е и величието на Христос – прозрението да освободи хората от невежество! Той освободи хоризонта от юдейската верига, даде Път! Прати апостолите да освободят света от духовно невежество, след като религиите са изчерпали своята възможност да йерархират духовността. Не само моралните ценности и не само съзерцанието!

И никоя религия преди не беше дала Логосността като израз на Божественост, която след това в приложно действие стана Син не само Човечески, но и Син Божий. Словото – Логосът, дори не изхожда от Бога, а е роден! Това е голямата разлика, която ще се направи между изхождащия Свят Дух и Родения, и то Първороден – Този, Който предшества света. Все пак Той не е Раждащият, а е роден – роден е от Живота на Всемирното, на Вечното. Затова тази молитва към Раждащия: „Да се свети Твоето име“ е най-изчистеният израз в светознанието за Бог, за Вечност, за Слово. Затова се казва, че „всеки, който призове името Господне, ще се спаси!“[6], а Христос рече: Аз съм вратата, през която, който влезе, ще се спаси[7].

Словото като явление е и мистично, и магично. Магично, но не магийно. Магийно употребено, то е злосторно. И когато се разминават тези две енергетични сили, може да се създаде магийното злосторство, а не магичната властност на Словото. А тайната му във вгърнатата дреха на плътта на материята е това, което усетливостта ще нарече мистично. Може ли едно име в себе си да крие мистичност? Безспорно да! И тогава с основание някои, които са съхранявали името на Великото, са казвали, че ако някой го знае и може да го ритмира, може да каже: Да се сътвори; Да стане! Рече ли Христос: Тебе казвам, момиче, стани![8] Рече, защото е знаел ритмичността на Словото. Стани! И затова човешката даденост, когато се осъзнава в Божественост, може дори да възкресява.

Магичността на Словото е заредената енергия. А какво име ще `и се даде след това – Логос, Вак, или нещо друго... енергетичната сила е вътре в Него. Така че, когато говорим за Словото, ние трябва да сме много наясно за тази негова вътрешна сила. Магичността – не магийността, може да бъде виртуозността на неговото дарение! Разбира се, религиите изначало са изходили от магийни начала, но това е необходимата йерархия, защото тогава религиите са били и наука, и медицина. Не може обаче да се докоснеш без мистичността до великото Слово, не може да живееш реалния Син на човечеството без неоспоримостта, че всеки чака да изходи своя Път за Логосно присъствие! Това е дързост... Разбира се, че е дързост, но която ще се прилага в бъдеще като реалност. Това направи Иисус Христос – Той приложи дързостта Си като реалност, за да освободи човека от страха от Бога и му покаже вътрешната потребност на антиномността[9], на противоречивостта на явленията.

Така като голяма идея за Божеството Логосът е мистична и магична същност. Голяма е разликата, както казах, между енергетично-мистичното и магично-заклинателното, които са съпровождали човека. Името е властното, когато се извършва великото моление за единение с Божеството, или пък заклинанието, за да се направи това, което наричаме „зло“, с което, за съжаление, някои още си служат. Тук ще намерите и тайната, че наистина зло не съществува, а съществува нееволюирало добро. Защото заклинанието е чрез името, което носите, а името сам`о за себе си не е зло. То е част от вашата йерархия, съчетана в буквеност, отговаряща на вътрешната ви субстанция, на външната ви конструкция и на духовното ви разположение да приемете чрез това, което ви е дадено, енергиите и да се устоявате в света на физиката.

Името е изходното начало и за двете действия – за енергетичността, в която трябва да влезе човекът, за да се хармонизира с йерархията, за да може да изземе от нея чрез молитвеното това, което е божествено, или да извърши повелително-заклинателното. Заклинанието има характер на заповед, докато другото има характер на увереност и доверие, но не и на повеля – доверяваш се чрез вярата си, доверяваш се с провиденцията си на Божеството, което изповядваш. Заклинателно-магичната страна обаче е повеление. И тогава името, вгърнато вътре в заклинанието, сложената енергия в мисъл-формата е, която бомбардира, която разрушава.

Това е властта на името, това е и словото на магията! И тя много често е била хранена с жестокост. А жестокостта има ненаситна уста – тя не е само понятие, не са само букви в името, а са и енергии. Енергии, които вибрират и върху тъканта на националното историческо битие, и върху всемирността на човечеството. Ние често с гирлянди се кичим какви големи богомилски тайни сме дали на Европа – защото това са имена, това са енергии! А представете си колко магична сила е събирана, колко енергия се е събирала в една реторта – често употребявана като оръжие на зло! Затова трябва да се утвърди вярата, която е доверие, за да може човекът в далновидността си да надмогне ужаса от заклинанието, което е повеление, и да се разгърне в своето пътуване за Божественост.

Споменаването на имената е крадене на енергия! Това е много важен въпрос – особено когато се касае за лично име при извършване повеля на заклинание. Затова в обръщението към хората в повечето случаи, особено когато тенденцията е твърде пакостна (а когато има благоразположение, това е вече другата страна), се употребява фамилията. Акумулирането енергията на едно лично име от този, с когото влизате във връзка, е процес, който носи рискове. Защото някой може да ви краде. Много несъзнателно цивилизациите са приложили предпаза, но посветените са знаели опасността. Затова са си слагали други имена, които да са достатъчна гаранция, че не могат да бъдат докоснати. Така, ако сме с едно име на светостта, няма да се позволи на всекидневието да ни окраде енергията. Ето защо ще трябва човек да навикне да носи името си с възможност за корекции и с чувство на отговорност.

Какво е било въздействието на тази действеност – името, за да бъде усетена (в милионите години се е работило за това върху плътта)? Когато се каже едно име, словото е въздействало като мистична сила (като озарение от духовното), като заклинателна сила (като депресия, с която се е работило още в Третата Коренна раса). Заклинанието с името е трябвало да размеси, да депресира плътта, за да стане тя усетлива, за да се роди в нея памет. И когато се каже името, тази памет да го върне в съзнание (макар и колективно съзнание, или неизлязлото на преден план Божие съзнание) и да се събуди индивидуализирана, личностна усетност за име.

  • Силата на името дефинира колективността в индивидуалност!

Ето защо, след като са сътворени животните и растителното царство, човекът е трябвало да им даде име – за да се създаде памет и връщане на Божествената енергия в онова, което го извика. Така звукът, колкото и външен да е, има и вътрешна същност на събудена ответност – той е видим и невидим.

Когато кажете едно име, има въздействие, защото с него сте вложили енергия, чрез която съответната плът прави хармонична цялост или в конфликт изгражда онова, което е недостатък. Или пък може да бъде разрушавана добротата, която то носи, от една заклинателна формула. Така се съпровождат двете енергии, двете въздействия – за утвърждаване и за разрушаване. (Ето защо в древността има богове, които са били едновременно на разрушението и на възраждането – като Дионис, Озирис, Шива...)

Тогава какво е името – ритъм и ударение. Името е ритъмът и ударението в човека! И неслучайно то е точно това, което може една организирана плът – една хилядолетна отработена мисловност да изразява като съзнание и като творчество.

  • Човекът с името си твори!

Името е творчество! Затова трябва много прецизно да бъдат употребявани имената, трябва да бъде много прецизна една молитва към едно име, както към това, което наричаме „светци“. Има обаче и една повеля, която е много характерна, но която християнството не е приело: можете да се молите само на Вечния, не на посредниците! А християнството въвежда своя теза – човек да се моли и на светците. Тогава идва това, което малцина знаят – несъвпадението на енергиите, които в своята кохезия могат да се саморазбият. И човек може да се учудва защо хиляди молитви е направил, а нищо не получава.

Не може да се мине синора на това, което е възможно една корпусност да приеме. Ако е по-слаба енергията на молитвата ти към този, който я пренася, там някъде в нозете на Великия ще падне. Ако е по-силна, тогава посредникът пък не може да я пренесе. Вижте колко е необходима идеята за устойчивостта.

Така посредниците, в лицето на светците, много често просто спират и не могат да пренесат молитвата или щението, от което човешката душа има нужда в потребата на своята еволюция. И тогава човекът остава обезкрилен, а често пъти и обезнадежден, защото приложно-обредната потреба да удовлетвори една нужда не получава ответност, не акушира. Както Сократ е акуширал в мисленето на човека – предизвикателно е поставял въпрос, за да се роди от него отговор. Той самият да отговори, защото всеки носи в себе си едно бебе, което трябва да изведе и да му чуе гласа – бебето на нероденото божество в човека.

Личното име на човека е едно велико изключение. Енергетичните съчетания, когато създават едно име, трябва да съответстват на поносимостта и на вложената идея за развитие. Няма същество, в което да няма сложена поне капка от океана на Всемирната еволюция! И следователно тя, когато се ходи един живот, ще трябва да бъде съчетавана и с телесната необходимост. Името на човека е съчетано в даденото превъплътяване със състоянието му, както и с неговата генерална, белязана идея за живот. От какво е белязан в дадения момент, на кой от Седемте Лъча на еволюцията е служител, коя е доминантата? Кои гласни и съгласни трябва да се съчетаят в тази вибрация на името, че той да бъде защитен в онова, за което е изработил величието си, и уязвим за онова, което е пропуснал и си е оставил Ахилесова пета (фигуративно казано)? Защото и боговете, когато дават безсмъртие, както богинята, майка на Ахила, оставя там нещо уязвимо – петата на своето дете. Потапя го във водите на безсмъртието, но му оставя една „Ахилесова пета“ и точно там го уцелва стрелата. Така че, когато ще говорим за името, трябва да знаем този готов човек с какво е съхранен.

Казвам, че когато си достатъчен на Себе си, никой не може да те победи! Това е из тайните на Логоса – една от великите тайни! Тогава няма защо да се учудваме, че поведението на Иисус като Христос е граничело с чудеса. Не тези, елементарните чудеса, не – вътрешните, големите чудеса: да сваляш идеи, които човечеството няма; да прозреш бъднини, за които човечеството е предназначено!

Ипостасността на Иисус е Единосъщие с Божествеността като енергия, но има и телесна изява. И точно това е величието и на Светите Отци, които можаха да кажат, че Иисус Христос има две естества – естеството на човека и естеството на Бога. Разбира се, това никак не е лишено от дълбочина и преценяване. Защото Словото е това, което казва Йоан Богослов: Словото стана плът. Дори още в древността Лукреций Кар – предхристиянски философ и поет, ще каже: „И гласът, и звукът непременно трябва да бъдат телесни!“[10]. Гласът и звукът. Оттук – колко властна е била ларинксовата изговорност, когато се върши едно действие било за добро, било за лошо. Така че Словото е напоено с енергия, която или благодатно облива, или зломислено поразява.

Тук е сложена великата тайна – да се освободи човека чрез ларинкса... Зрението много по-късно е дадено от слуха. Когато очите са получени, човекът се е отделил от стадното съзнание. Но слухът е предшествал – викът е бил преди зрението. И тази вътрешна сакралност, изразена във вибрацията, е докосвала една субстанция, която може да я абсорбира, която е работила, за да може да я изрази. Нещо повече – една от безспорните тайни е, че звукът е видим, звукът е цветен, звукът е ароматен... Както и мисълта има аромат, цвят – вие можете да я усетите, да я видите. И това ще намерите в дълбочините на знанието, оставено от посветените.

Човекът е телесен, душевен... Християнската религия остави само тези две естества. Апостол Павел подхвърли тезата за трихотомност – човекът е телесен, душевен и духовен! Значи усвояването на знанието като привилегия на будността ни дава и преценката за присъствие.

Така че съществуват в различни измерения неща, които модерната физика доказва. Тук е трето измерение, а има и четвърто (Айнщайн го даде като знание вече), има и пето измерение... и така, докато се стигне до онова, което можем да наречем Свят на Атмичността и на Духа. Астралът ни служи като плоча, на която записваме желанията, и затова имаме Акашеви анали. Нещо, което не може да се оспори, защото тези, които имат съзнание за своето връщане, си ги четат, и като отиват нагоре, пак си ги четат, когато имат отговорност. Това е, което културата на религиите можа да го постави като бряг на съпротивата, т.е. Рай и Ад. Тогава, когато можеш да видиш в преценка на съвестта си доброто и злото – ето ти Рая и Ада. И изживяваш гърча, с който се съзнаваш. Тогава идва идеята за чистотата, с която трябва да постъпваме.

Преценката за телесност е логична, когато и науката каза, че материята е материализирана енергия! Нещо, което е толкова естествено и толкова възможно да бъде научено и прилагано. Дали една материя е подвластна на Духа? Да – това именно е създало йерархия и казваме, че този, който владее Духа, може да възкръсва. Затова говоря, че Възкресението е безспорно доказателство за безсмъртието, щом можеш да пръснеш и събереш материята и да се явиш.

Много са се разминавали в човешката история словото и неговият антином – материята. Докато тя, материята, стане толкова усетлива, че да му послужи да го пренесе така, че да стане негово тяло, каквато е фонемата в звука или морфемата в думата. До такава степен външната форма – фонемата, обслужва вътрешната форма на словото – семемата, т.е. душата на словото. Така въздействащо, то може да бъде употребено и за мистично възземане, и за магично заклинание. Оттук можем да изведем необходимостта да бъде бранено съществото, което се е отделило от стадото, т.е. човекът.

Колко лесно е било на човечеството преди хиляди години, когато се е използвало едно по-общо име – племето на еди-кой си, воините на Александър Велики, победните легиони на Цезар... Докато се стигне до името, което до такава степен е изчистено, че да отговаря на вибрацията на човека както като защита, така и като уязвимост – въпрос на йерархия, с която той се е отработил.

Така личното име на човека е било необходимо, за да се засвидетелства победа над стадното съзнание на човека като единица. Свобода от расовото божество, свобода от вожда на клана с егото. Това его е трябвало да получи име. Отделят се вече кръвните групи 0, А, В... но трябва да има име. И то така да бъдат съчетани в него буквите-звуци, че да създават щита на защитата и антената на дарованието, за да приемате благодатта на Словото. Тази семема като душевност да бъде благодатно дарявана и тази фонема на звука като тяло (и плътта ни като цялост) да могат да поставят човека в даден живот и исторически път.

В света много се е работило върху школа на имената. Много добре е разработено в съответните науки местото на гласните и съгласните в едно име, които изработват тайната, която, изречена, може дори да разрушава. Затова идва забраната да се споменава напразно името на Бога в юдейската религия: „Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог“[11]. В еврейската култура и в тяхната религия е забранено да се каже името на Иехова. И досега не могат да намерят най-точните и верни гласни и съгласни, които го съставят. Каква предвидливост – заради злоупотребата, и каква недалновидност – когато трябва да се влиза в нови и нови тайни...

Това не е някаква детска игра, която се прави като кръстословица – трябва да се мине границата на довчерашното знание за име. Ето защо един народ, който има достатъчно белязани личности, ще трябва да поеме акция на смяна на имената, за да се откъсне от родовото коляно – не само като карма, а и като енергия. Стига с това „Иван Георгиев, Георги Иванов“ и пр., и пр. – тази вечна верига, с която човечеството се обвързва, и то с хилядолетия! Въртят се, въртят се в някакъв кръг, все едно и също – и как това внуче прилича на дядо си...

Освободете децата от кармична връзка! Защо? За да се смени ритмичната група, за да може дарението, което ще дойде, да не носи бремето на един род, на едно семейство, макар че то може да идва с идея да ги изкупи. Чужда карма не се изкупва, но от родовата карма всеки носи известен дял... Крайно необходимо е да се смени фонемата, ако щете, да се смени и семемата, за да можем да позволим на Словото свободно да отработи своето гнездо на живот от великото към Вечното! Ето защо, когато някой Миров Учител дойде, Той пораздвижва нещата, дава идеи, както Христос е една безспорност в света на идеите... Потърси се и смяна на имената. Трагичното винаги ще стои на преден план заради това, което наричаме традиция – да не разсърдим дядото или божествата, които след това, не толкова с миром, нито „со кротце и со благо“ ги прибират в музеи. Сега никой не отива да прави молитви пред тях. Но представете си потребата на цезаря, който трябва да отиде там, пред своя Марс, да направи молитвата си, та неговото войнство да каже, че той също е бог! Сега никой няма да отиде да го направи, въпреки че върху дадени вече каменни паметници още малко и ще избухнат „Пунически войни“. Трагично, но факт! Защо? Защото те са напоени с енергия на фаталност. А някои искат да ги опазят като национално достойнство...

Заради индивидуализираното божество, наречено човек, Христос се опита да даде идеята да бъде преборена кръвта (която си е изградила богове на расово или кланово почитание, но която пулсира и циркулира за изграждането и свободата) в идеята на жертвата. Тогава ще разберете дързостта на Ева (а не упрека към нея), защото тя дава знание що е добро и зло, а добро и зло могат да бъдат преценявани, когато сме индивидуализирани! Колективното тяло, родовата душа в цялост, расовата идеология в път не могат да създадат отговорност за добро и зло. Представете си колко много е трябвало да се работи, за да могат да се изградят устойчиви пулсации, след като са прогонени Адам и Ева от царството на Рая, за да влязат в плътта на развитието със знанието и името! Това знание и това име създават тайната на еволюцията и откриват ключа на обожествяването. Да знаеш що е добро, що е зло...

После употребяваните формули в молитви или в заклинателните знаци са ставали фаталност, или съдба-фаталност. А енергетичната концентрация в една молитва, в едно „Ом“ или „Амин“ е нещо, което отговаря на духовната реалност. Затова известни срички са играели неизбежната роля и като молитвени потреби – „Он“, но има и „Оон“, на бодхито[12]. И една сричка от Словото е достатъчна, когато е израз на Господня сила и на власт. Въпросът, обаче, е кой знае ударението и познава ли се местото на гласните? А те дълго време не са били изписвани (особено в юдейския ръкопис) – били са устно произнасяни, не са били изписвани в думите. Устно! Аз не зная дали страхът е бил от това, че ако една гласна се изпише, няма да направи обратна реакция на въздействие на енергиите, които дава. И вие си спомняте израза „Сезам, отвори се!“ – ако не се каже правилно, не се отваря. Не се отваря вратата.

Вижте до каква степен в човечеството е лежало едно голямо знание и как постепенно се е върнала почитта към това, което наричаме слово. Но не само изговорно слово, а и овладяна вече в душата ни енергия за изразяване, когато кажем: „Господи, да бъде Твоята воля!“ или: Ето, рабинята Ти, която се предоставя на Твоята щедра дарност, да ме направиш майка на Божеството![13]... Мария е смутена, защото като човек много естествено отреагира: Аз не познавам мъж, а ангелът `и казва: Светият Дух ще те осени. Как е изречена тази фраза, каква енергия е съдържало това Слово, че изведнъж намираме един обрат: Ето Твоята рабиня... – покорността и готовността!

Гласните, които са ни оставени в различните азбуки, носят един мъжки заряд, те създават идеята за оплождането. А съгласните са една утроба, една семепоемница. Така във взаимност буквите ще ни изградят словото. Но онова, което е същност, са гласните, които почти за всички народи ще бъдат едни и същи – „а“, „о“, „у“, „и“, „е“. Счита се, както е предложил Мариус Шнайдер, че „а“ и „о“ са положителни, утвърдителни гласни, а „у“ и „и“ – отрицателни, разтварящи гласни, и „е“ – междинно положение (плюс-минус, ако можем да кажем). Интересни са съчетанията, с които могат да се направят – букви и цветове, букви и ноти[14].

Утвърдителните гласни са една непоколебимост. И може би точно с това „а“, удвоено в „Аврам“ – „Авраам“, се добива онази енергия, която му дава име, че е „баща на много народи“[15]. На Аарон... Виждате как добре са познавали, дори в звукова видимост са познавали тези енергии! Така че, когато едно двойно „а“ се е сложило в името на Аврам, той става „баща на множество народи“. Колко видимо плодна енергия, какво ударение! Представете си една гласна колко съхранена атомна сила съдържа. И колко усилия е трябвало, за да се разбие, защото не всеки човек е готов да понесе енергията на двойното „а“ – той трябва да еволюира. Каква промяна е трябвало да стане, та азбучното изписване да направи от Иаков Израил!?

Голямата тайна на Словото-име направи нова жизненост в световното битие. Тази енергия от Абсолюта, от Вечния се оживява в зримост на идея за познание. „Ти си Авраам!“, а бъдещото поколение, което не може да понесе тези енергии, защото пък и не е натоварено с идеята да стане „баща на народите“, ще си остане само с имената Аврам – без двойно „а“; само с името Сара, а не със Сарра.

Така че „а“, „о“ са положителни и утвърдителни гласни, а „у“ и „и“ са отрицателни и разтварящи гласни. Тук има нещо, което не е преценено в цялост. Разтварящи – да, защото те могат да приемат по-голям терен с по-малка концентрация. Но когато се говори за отрицателни... а „у“ и „и“ са белязани като цвят, „у“ чрез виолетовия – цвета на Духа, а „и“ – светло син, може ли тогава да бъдат отрицателни?! Тук има някакво разминаване. Виолетовият цвят е цветът на Духа! Той може да бъде отрицателен към всичко онова, което е изостанало и да играе ролята на бомбардировка; може да отрицае онова, което е вехто, както го казва Христос: На вехта дреха нова кръпка не се слага; във вехти мехове ново вино не се слага[16]. Ако така е схванато... Обаче, ако се схване в буквалния смисъл, това е явно противоречие.

Накрая „е“ е с междинно положение, защото винаги в разслоението на човешкото живеене като дух, мисъл и плът ще намираме и междинното съществуване – нито гениалността, нито пък тъпотата – средното положение, човек да се ориентира за хляб и да се бори за власт. Не че крайностите са вредни, а че дотам достигат силите. Това може да послужи за оправдание, но не може да бъде постоянно битие! Така че, когато човек търси едно „е“ и си го повтаря в своята молитва или в своя път, трябва да намери сили да се разбуни срещу всекидневието – което безспорно е едно всекидневие с голямо „Е“ – за да може Логосът да прати Своето дарование. Защото иначе, когато сме загубили своя Логос, ние сме се обрекли не на онази законно-еволюционна смърт (която не унищожава), а на Причинната смърт на неизползвана енергия, която, изхабена или неправилно употребена, ни оставя суховейници, безплодници. Това е страхът, когато може човек да загуби своята семема, своята душа в плътта.

Едно име в себе си, кодирайки и включвайки съответните гласни, трябва да прави пълна хармония и да съответства точно на психологията или на душевната цялост на човека.

  • Човек получава име, което може да носи!

Име, което в никакъв случай не го заковава, но му дава възможности той да може да се осъществи. А копнежът да разтроши веригата, с която е вкован в един жизнен път, говори за потребност да се развива. Имената съдържат в себе си енергии и всяко име може да бъде разтълмено!

Разбира се, това създава и евтините тълкувания върху имената. Затова, когато разглеждате гласните или съгласните в името на човека, не изхождайте от това какво са ви оставили някои „специалисти“. Например, има една такава идея, че буквата-звук „р“ напомня на „гръм“ и на разтърсване при Сътворението – гръм, грохот, творение... Ами „трън“ също има „р“... Знаете ли колко смешно си ги измислят понякога. (Вярно е, че и трънът, като ви убоде, може да е разтърсващо...) Не се увличайте, търсете чистотата на Логоса, колкото и звукът да е слабичък вътре в душата ви – Него търсете. Чрез молитвата – молитвата на теурга, на действието, молитвата към архетиповете, защото човешката душа трудно може да се освободи още от това, което нарекохме „родово цяло“. Най-изчистената душевност носи Вселенната цялост, но най-много там тежи, когато човек още се моли на нейните архетипове – животински или каменни божества, а не на Вечния, Цялостния, Безкрайния...

Така че може човек да бъде подведен от една формула на разумна (не Логосова) преценка. И ако реши да тълкува името си, да се ужаси, или пък така да се възхвали, че на Икар крилата да са нищо. Много внимавайте в тези разчитания, независимо кой ви ги поднася. Рискът е голям, защото в името на даден човек може една гласна да стои именно с цел да разруши нещо, което друга да допълни, защото е в наличие една приложена отрицателна сила от миналото, на която е трябвало тази гласна да послужи. Понякога човек може да бъде употребен с предопределение за нещо, за което не е предназначен, но моментът го изисква.

Еволюцията не прощава! Тя може да си послужи и с гръмотевицата, може да си послужи и с поройния поток, стига да иска да разшири гръдта на своето корито, чрез което трябва да отведе в океана на Вечното нещо за бъдещето. Но човекът не трябва в даден момент, ако са съчетани така нещата, да бъде смутен и да не прави смели стъпки. Светът се е развивал заради това, че има смели, и то безумно смели хора. Развива се благодарение на безумно смелите, защото Духът не може да греши, а умът греши! Умът може да бъде смел само докато сгреши... Когато Христос излиза на сцената на историята, Той е обявен за безумен, наричат Го луд, но никой не е знаел, че Духът Му е прозрение за идеи, които са живот на бъдещето. Защо? Защото Го преценяват с ума си. Дори братята Му, майка Му, всички казват: „Хайде, направи това“. А Той много естествено им отвръща: Не е дошло времето Ми[17]. Така ли лесно може една Духовна вълна да дойде, след като Римската империя е създала идея за универсалност, но се брани да не отстъпи в отделната позиция от целостта на властника, а не на Духа?!

Видимостта е Дух, който се сгъстява, за да ни се представи в знание, когато още не сме получили будността. С будността на Третото око или пък с интуицията си още нямаме прозрение, че всичко е Дух. Няма нищо страшно в това, което съм казал – че материята трябва да се одухотвори, и Христос го демонстрира с Възкресението Си. Заради това ще трябва да изпълним волята Му: Вземи кръста си, тръгни и следвай Моя Път! Личният кръст – личният двубой между Дух и материя, личният Голготски път от страдален става Божествен – това направи! Но този, който Го попита какво не му достига, нито отиде да продаде имота си, нито пък Го последва.

Представете си, и досега човечеството не можа да прочете това, което Христос е писал с пръста Си, когато Му довеждат грешницата-прелюбодейка (казано е в Евангелието, че Той пишел с пръста Си на земята). Какво е писал? Никой не можа да го разчете. А това е, което после Той `и рече – писал е за двубоя между старо и ново: И Аз не те осъждам, но повече не греши. Никой не можа да узнае и името на самарянката. Тя остана също едно нарицателно, защото пък на нея `и рече: Бог е Дух и с Дух и истина трябва да Му се покланяте[18]. Това е Словото! Словото – Той, Който толкова живително, толкова цялостно е бил в живота на човека, за да Го познаем и да Му служим!

Това е приложното Слово на Вечността в планетното ни живеене – присъствието на Божествения, на Началния; присъствието на Онзи, Когото мракът не можа да обземе и Който стана живот – светлина на хората. Уплътненото Слово носи отговорност за еманациите си, защото нищо не стана в света без Него. И какво казва Христос: Трябва да положа душата си за всички. Следователно Синът Божий като глас, като Слово съществува в нас!

Разбира се, много големи учени във всички времена, много богослови, философи, мислители са коментирали проблема и са търсели определения що е Словото. Древногръцкият философ Прокъл, ще каже за Единното: Едното е само по себе си неизразимо и непознаваемо...[19] Но всичко, що от Него излиза, вече ще има име. В Библията пише: Аз съм вечно Съществуващият; Аз съм Господ, Бог ваш[20]. Другото, което Му даваме като определения: благ, красив, любвеобилен – всичко това няма никаква стойност, защото това са атрибути на човека, който се е напътил към своето съвършенство.

Когато някой реши да дава имена на Бог като същност, трябва да знае, че още от най-древно време се е казвало, че за Него няма имена, тъй като наименованието е енергия, която може да бъде изразходвана. Изразходвана! Затова и името на човека е като акумулатор – взема и дава! И в такъв случай можем да направим разлика между блясъка на името и поведението на изпълненото задължение. Така можем да снемем от величие, защото сме навикнали с блясъка.

Мистичното богословие трябва да брани величието на Бога и да знае как се постига Божествеността. Някои от школите, каквато е тази и на Дионисий Ареопагит, може да даде на Бог символно едно име: опиянението. Достатъчно ли е? Да. За една йерархия и позиция в обяснението на самото Божество – да, но за Същността – не. И много от древните мислители, както знаете, намират смисъла на някои имена чрез символи. Например, за Питагор Десетката е символ на Космичността. Той нарича свещени 4-ката и 10-ката (последователните числа 1, 2, 3, 4 събрани, дават 10). Десет е и тайната на пирамидите. Ето ви Слово в приложна математика! Тогава защо ще се питаме как са могли тези хора преди три-четири хиляди години да градят пирамиди, в които са сложили енигми. Те са знаели – работили са със Слово. Слово: Слово-звук, Слово-зрение, Слово-аромат... Словото като приложна душевност им е служило! (По-друга ще остане мистичната идея за триъгълника, защото само там – в него, е сложено окото на Бога...)

Трябва да търсим йерархия в развитието и познанието на това, което Словото е оставило чрез своето символно значение. Аврелий Августин в своите „Изповеди“ ще каже: Какво тайнство съдържат думите: „Словото стана плът.“ Тази плът е била свързана със Словото единство чрез душата и човешкия разум.[21] Ще кажат, че ако описанията за Христос не бяха верни, нямаше да остане идеята за спасението на човешкия род посредством вярата.

Вижте до каква степен е било ограничено действието на Словото в човека! Предоставено е само на вярата – това, което очебийно е дадено в Учението на Христос, въпреки че Той дава много повече от вяра. Така християнството, или която и да е вече школа, ограничава присъствието на Логоса в живия живот. Само чрез вяра – не! Защото дори един ап. Павел, който е пеел най-много възхвали на вярата, казва: Вяра без любов е кимвал, що звека[22]. Разбира се, че вярата носи „religion“ – „свързване“. Тя е, която може да се степенува в чистотата на търсенето и както казах: свобода от праговете, наречени светци. Или това, което е в една исихастка доктрина на Плотин или на Симеон Нови Богослов – екстазата. Екстазата обаче е нещо повече от вярата. Вярата ще ви напъти, но екстазата е вътрешното знание на пробудената и осезаемо след това приложена интуиция! Екстазата е вътрешно живеене. Вярата също би трябвало да бъде вътрешно пътуване, но когато обредът я обремени и чрез обред се търси вяра – това няма нищо общо с вътрешното откровение на интуицията.

На друго место ще кажат, че Бог е създал умопостижимо и сетивнопостижимо, сиреч душевно и телесно творение, което не е далеч от идеята, че Словото е плът. Но Бог е създал безформената материя на духовното и телесното творение. И това е Словото, когато се отработва вече от Божията безформеност материята, телесното; отработва се творението, което започва от Висшите полета, минава през Менталното поле, Астралното поле и т. н. (И тогава чак ще разберем защо е бил потребен сънят на Адам, за да се отдели Ева – астралът).

Филон Александрийски ще рече, и то е логично, че копие и отблясък на Бога е Логосът, Мислящият Разум, Първородният Син. Когато философите и другите доктрини разглеждат Логоса, макар и да го наричат една първична еманация на Вечния, не го наричат Първородния Син. Но Филон Александрийски, а след това и християнството, ще го нарече Първороден Син, което значи, че управлява света и го държи в ред. Че Този Логос е съвкупност от всички идеи – на Самия Бог като единен Бог, като Такъв, или както се казва: „Този, Който е бил и Е“, т.е. чистото Битие, защото Логосът е Син на Онзи, Който е Битие. В Единосъщие са, но в Ипостасността, в персоналността – не. (Затова се казва в Светата ни Троица, че „Бог Отец е нероден, Бог Син е роден, Бог Светий Дух изхожда“.)

За Словото, за този Логос някои философи ще кажат, че е проява на Божията мъдрост. Но това е ограничение, защото мерилката за стойността на Божеството в Неговите изяви не остава Мъдростта, а Истината, която, както каза Христос, ще ви направи свободни. И тогава, свободни от това, което дори Логосът ви е дал (това е малко дързостно, но е вярно), ще можете да се слеете в единство. Свободата дава Безпричинна възможност за сливане! Иначе може да има някакъв недостатък, който може да ви попречи в единството с Отца. Защото има някои неща, за които Логосът е казал: Вие ще вършите по-големи неща от Мен[23]; А кога небе и земя ще преминат никой не знае, нито ангелите, нито Аз, а само Отец[24]. Виждате – идеята за сливането, макар че Аз и Отец сме едно е налице като потенциална даденост, като Логосност, но не като реално движение. Вижте как се спира.

Така че не мога да приема, че Логосът може да бъде покрит с идеята за Мъдростта, със София. Не. Мъдростта е една проява (или както казвам – Духовна вълна), която ще се изживее в своето търсене и в своята плътност, но тя ще бъде измерена с една нова стъпка, наречена Истина, която пък ви прави свободни заради единството с Отца!

Когато говорим за Логоса, трябва да кажем, че Словото е енергия, името е енергия! И Светите Отци ще кажат, че енергията е движение на всяка същност и че само в Небитието няма енергии. Това решение ще го видим на Събора от 1351 г. и нашите исихасти го приемат. Защото те не могат да дискутират върху същината на Таворската светлина – зрима ли е, или е незрима; същност ли е, или е енергия? Име – Вечното име!

Още едно явление потвърждава, че всичко е енергия, че името е енергия. Има едно слово, което миналото употребява и нарича од. Одът е енергията, която се отделя от повърхността на тялото, където завършват някои важни нервни окончания на човека. Од е скритата, повсеместно разлята енергия, чиято сила брани човека, която лекува отсрещния... (Затова Иисус Христос ще протегне ръцете си: Лазаре, стани, излез!) Одът, това е енергия, чиито прояви се улавят от свръхчувствителния. И тази енергия се проявява като свръхчувствителност в събудените, но всеки я има в себе си. Това е Кундалини, но когато не е събудена в централната нейна схема, изливите `и са тези еманации. Кундалини си е създала и три канала – централен (Сушумна), който е по гръбначния стълб, и два странични (Ида и Пингала). Но именно чрез повърхността на нашето тяло тя се излива. Това е „Од“ – скритата голяма енергия, която се разлива. Затова много естествено дори човек, когато върви в мнозинство (забележете го това), фино се брани, без другите да знаят (понякога и той не знае) – отваря си път с ръцете. Одът – енергията не може да не смути отсрещния, за да ви направи път. Вижте, това е име! И когато човек ще върви и ще шепне... Така че тази велика енергия, това Слово не може да бъде взето от нас – то стои у нас, вечно е у нас. Онова Дихание, чрез което Отец одухотворява човека, за да Му бъде Негово дете: Син Човечески; а когато Му потрябва в Мировото служение, да стане и Син Божий според йерархията си.

Един голям учен на индийската култура – Т. Субба Роу, ще каже: „Еволюцията започва от мислещата енергия на Логоса...“[25]. А представете си, че Този жив, Вечен Логос в цялост се излее във вашето мислене – е, тогава няма ли да станете Син Божий? Ще станете! Дори наполовина да се излее – тогава ще бъдете гений. А пък по-малко ако е – ще бъдете талантлив. Въпросът е дали можете да поемете тази енергия, която е еволюционна даденост чрез Логоса.

Това е действието на Словото в различните йерархии на човешките възможности. В гения – по един начин, в таланта – по друг... Енергията е една и съща, но човекът може да няма антена, с която да я улови – обикновеният няма антената на таланта, талантът няма антената на гения, а геният пък няма антената на божествения. Не се губи енергията, не се губи Словото – Логосът като физиогномирана Ипостасност в Троицата. Тук е голямата свобода, която християнството остави на света. Защото във всички други религии не може да си позволите да се оприличите с Бог Отец. Величието на императорите да се правят на богове е било себичност – божественост, на която е имало подчинение, но не е била реалност. Докато духовността на християнството позволява на човека оприличаване с Бога и оттук идеята за светеца е теза за събудено Слово в изявени мащаби, което е във всеки човек.

  • Словото е звено между обективната материя и субективната Неназоваемост!

Това е голямата тайна, свързана с името Логос. Затова Великите посветени са наричани Синове човечески... Отделен е въпросът за тяхната йерархия, за техните степени на посвещение – дали в един миг на Космичната вечност и еволюционност една личност е облечена със Словото. Както Иисус, Който ще каже: Аз върша това, което върши Моят Отец[26]. Защото в Сина се намира точно дадеността на Отца Му. Затова Той ще каже още Аз и Отец сме едно! и че Го обяснява. Ако вършеше само Свое дело, щеше, както обикновените очи виждаха, с основание да бъде наричан луд. (При посветените това е най-добрата награда, която могат да им дадат нормалните!)

Вечното слово в индийската култура и религия, както казах, е Вак. Тя е богинята на словото, богинята на силата, дъщеря и женствената половина на Брама; „родена от боговете“. А боговете за всички времена са прояви на Словото, на Логоса. Логоса християнската религия Го направи Втора Ипостас, Бог Син, т.е. ще повтори това, което са направили индийците с Вак – дъщерята на Брама, богиня на красноречието – Слово на живота.

Индийците още родиха т. нар. татви[27]Ади татва, Анупадака татва, Акаша татва, Ваю татва и т. н. Татвите са чувствителността, сетивата, с които човек усвоява света. Ще се каже, че има седем татви, но както знаем, има и Седем Коренни раси. Ето как ще идват татва след татва. Засега сме в Петата Коренна раса – пет татви действат. В шестата – още една татва ще влезе в живот...

Това е логична последователност, но човечеството трябва да се освобождава от формулите на миналото. Като вземем да си ги повтаряме тези татви, започваме да вкаменяваме субстрата, с който сме се хранили, и си остава все една и съща трапеза. Не може да направим упованието си само на татвите, не можем чрез тях да изведем философията на живота си! Защото Словото може да динамизира всичко! Това, за съжаление, не можа да се разбере – че светът не е само сила и материя. Светът е вграждане на Синовността в йерархията на развитието! Защото Христос вгради не само своята Синовност, Той даде Учение за Любовта. Следователно какво се влива в идеята на Живота? Влива се нещо съвършено ново – Любовта, този субстрат, тази „татва“. Колко време ще обслужи и ще дойде ли време да я освободим? Време ли е да изхвърлим „татвата“ на Правдата при юдеите? Време е, влезе другата! Но ще трябва ли и този субстрат все повече да го вкаменяваме? Христос даде един великолепен пример как правното нарушение може да бъде мотивирано и изведено чрез прощението, което много по-силно действа и е свидетел на Любовта. Но кой се замисли, кой окултист го каза?

Човечеството ще трябва да се научи да търси и да се опита да разбере защо Христос рече: Още много тайни имаше да ви кажа, но не сте готови да ги понесете[28]. Защото споменаването на едно име, когато е не само молитва, а е всекидневие, може да разруши, да загуби светостта си. Не може ежедневието да се нарече достатъчно достойно, за да се упражнява светостта. Затова трябва да го осветим, за да се освободим, та и когато сме ежедневни, да сме свети! Това е обратът, с който трябва да се работи. Ето защо специално слово е имало, когато се прави, примерно казано, преобретяване на даровете – от хляб и вино в тяло и кръв Господни. Тази молитва е много специална – специално слово. Тя е един ритуал, в който динамичността на молитвата трябва да нагнети, да напълни с енергии – това, което наричаме хляб и вино, да стане тяло и кръв. Вижте какви преобрази! Има в Православната църква и един специален ритуал, със специално слово, когато се слагат т. нар. митри – корони, каквито още в древността са носени – носят ги и папите.

Така че не в безсмисленост са известни обреди. Както да кажем, религиите на практично-приложния разум (рационалните религии) с известна лекота решават: „Това тайнство да се махне!“, за разлика от голяма част от окултните школи. Ето, вземете теософията (която е пробив в световното религиозно мислене) – тя не отрече нито едно от Седемте тайнства. Нейната програмна и живителна идея за жив Бог в живота на човека, в най-рационалния век, не отрече тайнствата. А какво направи протестантството – побърза да махне четири от тайнствата, остави три, след това още едно махна и остави основни две. Това е практицизъм, това е рационалност в религиите! И Европа точно това прави и сега. Тя се рационализира с баналността на прилежна вярност да стои или да се прочете един псалом, а псалмите са пълни с еврейщина. Затова отдавна съм казал, че Реформацията не се извърши с присъствието на Велик посветен! Не се призова име, не се приложи Слово, а се дъвчат и повтарят баналности...

И точно затова изказах възхищение от едно голямо учение на мистична база, каквото беше теософията – не отрече Седемте тайнства! И тяхната Либерална вселенска църква си ги изпълняваше. Затова за ритуалите, които ви казвам, за митрата; за пението, което се прави при освещаване на даровете – това не са неща, които могат да бъдат решени с умуване, а с прозрение и Божествена вътрешна знайност. Не са друго освен велики знания. Тези неща за съжаление нито са обяснени, нито са дадени достатъчно основания на човека, който реши да ги брани, да не изглежда твърде неудобен за цивилизования век. А той три пъти по-смешен изглежда в своя рационализъм.

Човекът е надарен с буквите, с имената, със същностите. Ще остане ли той най-свидното дете на Отца? Безспорно да, защото Логосът не може да бъде усвоен от никой друг. Човешката същност е осезаемата даденост на Отца Му. Ето защо и в Агни Йога пише: „Трябва да се знае, че развитието на Духа се отразява върху тялото... Този, който се издига духовно, трябва да бъде пазен. В това отношение хората са най-несъобразителни. Те са готови да стоварват най-дребнавите си желания върху всеки, който се издига“ [29]. Затова трябва да се избягва по възможност да се споменават личните имена, защото или се краде енергия, или тя се спира без нужда. А това, което еманира от едно име, е в състояние или да разруши някого, или да причини освобождаване от енергии, които са злосторни.

С името обикновено се изпълва пространството. Но този, който го носи, дори без да съзнава, може в своето съчетание на гласни и съгласни да излъчва отрицателни, враждебни сили. А това е една очебиеща истина и народът ни има едно отработено рефлективно отношение, когато срещне някой човек, да каже: „Този е злина!“. Може съзнателно, но в повечето случаи несъзнателно, човекът да излъчва рушителни сили. Защо? Това е вече отделен въпрос. Дали е негово кармично задължение, или в случая е употребен, за да свидетелства като сеизмограф – еди-къде си имаше трус... Може просто да трябва да внесе в някого знание, което другият няма, и с отрицанието да си послужи за определяне на неговото поведение и живот. Много е кръстословен проблемът защо една отрицателна енергия може да послужи и за положителни тенденции.

В Агни Йога е казано още, че дори една само йотичка от империла – отровата на раздразнението, която се наслоява у нас – много страдания принася и омърсява пространството.[30] Това е силата на магичността на словото и на неговата приложност, тези елементи – от първичната материя до духовността, всичко това като спиралата на Кундалини се извива. И представете си колко много и колко лесно се прави злина. И затова се отива до молитви за опазване от злосторни сили.

Не се е спирало човечеството осезаемо върху великата тайна, върху това явление за смисъла на словото, за тази вътрешна сила. Липсвала е увереност във вярата, а е имало само доверие в божеството. И тогава властта на заклинанието като повеля, като заповед е имала повече действеност, отколкото силата, с която човекът е правил своята молитва. Защото иначе как бихте си обяснили, че милиарди уста милиарди пъти са казвали: „Господи, Господи, Господи...“ И какво? Накрая Господ ще прави едно заключение: Тоз народ с уста Ме почита, но в сърцето си не Ме носи...[31] – ще му направя потоп да го унищожа! Питат ли се тези, които водят душите на хората, защо? Великата тайна е, че не се владее оня тирбушон, с който можете да отворите енергията на доброто – жертвата, с която трябва да нахраните прогреса! А не с елементаризма на отричането, което сектите правят: „Не, няма да гледате телевизор – дяволът е вътре!“.

За съжаление нашият народ владее един много рефлексен отговор за някого: „Да те вземат дяволите!“. Защо да го вземат дяволите – нека да го вземат ангелите! Не му се пожелава йерархия в развитието, не му се дава енергия, с която би се разтопило нуклеинчето на злото, а му се казва: „Да те вземе дяволът!“. Щом името на дявола е толкова злосторно, защо го споменават!? Ето тези неща за човека са твърде далечни и твърде чудати. Можем да изречем името на Господа така, че да извърши чудатостта; можем да се научим да трансформираме отрицателната енергия в положителна. Тогава толкова естествено бихме помогнали на еволюцията, която има една отговорна задача – от своите блъскания, или от това, което наричаме страдание, да направи развитие.

Името – там е сложено Словото! Самата дума, самото име е едно реално човешко, разумно мислене. Знанието мисли самото себе си отвътре. На етапа на мисленето думата е знание за себе си и знание за факта на това знание, т.е. самосъзнание – казва Лосев. Думата не е сляп вик на усещането, а членоразделна реч. Само думата става оръдие на самосъзнанието. Без такава дума човекът би бил звяр, не би мислил за нищо, нито за себе си, нито за друго, не би отличавал себе си от другото и би останал сляп.[32] Представете си какво значи Логос, какво значи име! Име, което ви събужда за себесъзнание. Когато се огледате, когато се подпишете, когато ви дадат паспорт, вие сте име, което е самосъзнание и ако то не е Логосно осветено, то е само в човек, който би бил звяр.

  • Името като израз на Словото е
    вътрешното живеене на Вечния!

И човек трябва да погледне на името си като усийност с Божеството вътре в себе си. Дали това е най-съвършеното божество, което той си има като вътрешен олтар и като потреба, това е отделен въпрос – името му ще го каже. То трябва да го прави все по-единен и все по-цялостен, докато стигне до онова, което Христос толкова смело и красиво рече: Аз и Отец едно сме! Тогава Той можа да Си каже: „Излез от гробницата на Йосиф Ариматейски, защото с Отца сте едно“. Това не е предизвикателство. Да, обида е за еврейската религия, която не можеше да дели името и Божеството, и затова Иисус Го нарекоха богохулник.

Човечеството в една предистория е решило да стигне до Бога с изграждането на своя кула – Вавилонската кула. Тогава идва размесване на езиците. Размесват се човешките пластове, защото са нямали още събудения Логос за велико служение. Да се мери ръст с Бога чрез изграждането на тялото без Логоса е грешка – не, по-скоро исторически етап за самосъзнание, че трябва да си Дух и тогава да градиш Вавилонска кула, за да можеш да отидеш при Отца си!

И ако някой сложи нови няколко реда във Вавилонската кула, това беше Христос, т.е. Словото. Светът се осъзна в Логосовото облекло, в облеклото на Словото, Което беше Бог, Което беше Светлина. А Светлината беше живот благодарение на Този, Който направи Път в света, Който даде на човечеството Себе Си. Това е цяла една школа, която даде възможността християнството да бъде универсално – универсално битие заради своя Логосен, наречен Иисус Христос.

Прибавете и вие към Вавилонската кула нови редове – заради възможността човек да бъде в Отца си и Отец да бъде в него! Един бъдещ храм ще бъде необходим – ще имаме една всеобща даденост. Тя ще бъде Духът на Словото, приложено чрез Мъдростта!

Нека тръгнем със Словото – като неизбежност в идеята за Свобода – срещу забраната и срещу табутата, откъдето и да идват! Светостта на Словото е идея за Свобода!

 

Въпрос: Как може да се разтълми притчата за Вавилонската кула – какво са тухлите, огънят, земята, смолата, варта там; какво означава смесването на езиците?

В книга Битие, глава 11-а, пише:

„По цялата земя имаше един език и един говор.“ Логично е да има един език и един говор, защото този, който първи проговори, беше умът – Адам даде имена на животните. Затова е имало един език. А самите животни по род и по видове започват да си създават колективност...

„Като се дигнаха на Изток, те намериха равнище в Сенаарската земя и се заселиха там. И се заселиха...“ Значи, отиваме от Евиното, т.е. астралното тяло, до ума – вдига се нашият ум по-нагоре, защото Адам в четирите си букви не само е ум, но и четирите посоки: изток, запад, север, юг. А те са енергии!

„И рекоха един другиму: хайде да направим тухли и да ги изпечем на огън...“ От какво се прави тухла? От пръст. С какво `и се дава живот? С огън. Огънят винаги ще бъде духовната страница на човека, а пръстта ще бъде неговата плът. Какво трябва да направим? Трябва да култивираме плътта си, да я прекараме през огъня, за да бъде устойчива за предназначението на човека.

„И тухлите им служеха вместо камъни...“ А камъните какво са били? Изходната вибрация в Сатурн, където е била сложена пулсацията за човек. Значи нямали са още Духа – пулсацията, тухли са правили – от пръст.

„...а земната смола – вместо вар.“ Коя е земната смола? Кое е това, което обединява тяло и Дух? Мисълта. Тя може да ги съедини. Духът е висш, плътта – нисша, посредникът е душата, която се храни от ума. Нейното знание е знание на зримостта, знание на доктрината на очите. Какво обаче ще ги събуди?

„И рекоха: хайде да си съградим град и кула, висока до небето; и да си спечелим име, преди да се пръснем по лицето на цялата земя.“ Това е вложеният копнеж на човека! Преди да тръгне да гради единиците, да гради национално-обособения исторически дух, собственото си родово начало, той ще трябва да се възправи към Онзи – чрез това, което наричам олтар, за да направи молитва. Това е великото в Адамовата еволюция – молитва. Нагоре очите! Това, което Христос след хилядолетия ще дойде да каже: Стига сте стояли в преизподнята – идете в царствата Небесни!

„Тогава Господ слезе да види града и кулата, що градяха синовете човешки.“ Кой слезе? Духът. И видя какво правят от тялото си. Видя как се гради, как се прави човекът, който трябва да е божествен.

„И рече Господ: ето, един народ са и всички имат един език, а на, какво са почнали да правят; и няма да се откажат от онова, що са намислили да правят...“ Това е осъдителната, но и поощрената борба на човека – да се изгражда. Логична е йерархията на нашия клетъчен свят, на отделната родова памет, на отделното родово душевно пътуване – да започнат да се разграничават. Разбира се, че една доктрина като еврейското учение ще трябва да ги накаже.

„...нека слезем и смесим там езиците им тъй, че един да не разбира езика на другиго.“ Така, преди да е станало съвършенството, не можеше да стане Единството.

Това е кулата – човечеството възправя ръцете си към Небето, но още не може с несъвършенството си да понесе идеята за Единство. Тогава силите разделят хората, за да еволюират! Започва историческата еволюция на човека.

 

Въпрос: Как да получим прозрение, какво трябва да правим?

Това ще си остане въпрос, който не може да бъде вечен, защото щом някой го е разрешил, значи и друг ще го разреши. Щом някой има прозрение – и друг ще има. Няма нещо, от което човекът да е лишен, защото единствената привилегия в цялата Космичност е духовната будност, която, както ви казах, е предоставена на човека чрез Логоса. А как?

Когато решават да отидат да мерят ръст с Отца си и строят Вавилонската кула, хората не са били подготвили своите духовни тела. Имали са само зрението, което като хилядолетно поведение на човека е трябвало да се възправя нагоре, за да може да изговори думи – ларинксът е бил вложен и гръбначният стълб подготвен, за да потече това, което наричаме Логосовата сила. Ведно с това се създават и морално-нравствените таблици за единство, което брани от снижената отговорност пред Божеството. Моралната стойност, както виждате, във всички религии стои по-горе дори и от самата им метафизика. Ако в християнската църква някога са се занимавали с проблеми на метафизиката – това е било времето, когато са отработени догми, канони, моления във Вселенските събори. От там нататък нито искат да ги сменят, нито искат да ги степенуват, а пък камо ли да ги отрекат. Таблиците си остават едни и същи. Тези таблици – не убивай, не кради... имат три хиляди и петстотин години живот. Християнското Учение не ги сложи в своя кодекс, защото, изхождайки от юдейството, както се казва, те станаха присъщи и на християнството. Но – достатъчни ли са? Никак даже, никак!

Така че, за да може да се даде на човека прозрение, той ще трябва да промени своите навици! Защото навиците са тежък камък. Затова тези школи, които са изграждали възземането на човека, са налагали и външни, и вътрешни правила. Външните – това са били начинът на хранене, на пиене... срещу това, което се нарича порок. Няма никаква стойност да наречете порок, че някой пиел и пушел. Просто обяснете му, че това е пречката в неговото духовно развитие. Защо трябва да е порок? Защото религията така го нарича... Не, освободете човека от страх – кажете му, че това е неговата потребност.

Второ (това, което един исихазъм го прави), идеята на вътрешното съсредоточаване, на концентрацията. Тя ще ви доведе до едно (колкото и странно да е) необходимо не толкова мълчание, а безмълвие, което е една потреба да се съсредоточиш в себе си. Човекът, като се умори, елементарно намира начина да си почине – отива да си легне. А когато се е уморил от безсмислието на безнравствени поведения, не отива да се пречисти. Измисля се идеята за разкаянието. Добре, но неговата съвест не всякога свети за разкаяние. Или пък католиците измислиха една стаичка за изповед, но вие не знаете под расото какво се крие...

Идеята за прозрението започва със свобода от всекидневие! Освободете се от всекидневието!

 

Въпрос: Какво е кармичното значение на рождената дата на един човек?

Много е важна и никой не си избира, както се казва, родителите, нито датата си. Ако обаче трябва да бъде белязана една личност, ще `и се създаде такава общност на астрологическото разположение, че енергиите на съответните планети да създадат от него характер, който трябва да се приложи в социално действие. Това е много важното.

 

Въпрос: Бихте ли изяснили връзката между съдбата, кармата и името, което носи човек?

Не може да не се търси взаимността, защото онова, което се нарича съдба, е вашата изживяност като личност, като социална съставка, като действие. То е, което сте осъществили в предишни живеения; то е, което ви създава това, което се нарича карма. В един живот вие можете да осъществите неблагоприятна, но и благоприятна карма, защото карма не значи в никакъв случай само нещо лошо – иначе нямаше да има и награди.

Кармата е консумираните ви действия, които са образували вашата оценка за живот, и в другия смисъл – наречено по-общо съдба. Много често в това, в което ще надникнете, за да определите, не е само един, а десетки минали животи. Много често Липиките, които определят правото на човека да се върне, не изхождат само от предишното, а и от много други превъплътявания. При една много тежка карма те не могат да определят в следващия живот на човека само тежкия самар на възмездието. Напротив, има т. нар. натрупване на карма, която се оставя в моменти, когато сте достатъчно властни – със знание, с воля, с посветеност, тогава да дойде най-тежкото. Затова много често народът казва: „Много добър човек, а много страда...“. И другата форма в Притчи Соломонови: Когото Бог обича, него наказва! Именно това – че когато сте зрели за Божието изпълнение и воля, вие изплащате дълг от минали карми. Тогава ще разберете защо казвам: няма страдание, има развитие!

Вие сте, които ще прецените възмездието – било лично, било заради един народ, било заради една Космична вълна, каквото е поведението на Христос. Той заради една Космична вълна, каквато е Любовта, трябваше да акумулира отрицанието, което удовлетворяваше нисшите сили: похулете Го; приковете Го; разпнете Го! Той всичко това го погълна, за да ги освободи. Защото една отрицателна енергия, ако не бъде изразходвана, тя се накамарява и след това някъде трябва да пробие и да удари.

Така че съдбата не е само едно минало кармично живеене. Тя може да бъде формулирана от десетки живеения и в един зрял момент да ви натоварят с най-тежкото, а всъщност тогава да сте най-добър.

 

Въпрос: Може ли някой да получи име нехармонично с него?

Всеки получава име, което си е изтъкал. Няма друг тъкач освен собственото ви духовно и физическо, морално и разумно живеене в един откъс от времето, в което сте пратени. Друг тъкач няма. Шарки, които някои си слагат, могат да бъдат съблазън в платното на живота... Като гледаме сега стотици млади как хубаво си пият и се веселят, но после викат: „Ама как ми се случи да изпусна знанието?“.

Една само нова дума да научи човек или стойността на едно понятие Логосово (дори да бъде усетено чак след пет века, няма никакво значение), то е вътрешната ви широта, то е бъдното ви знайно, което казва: „Откъде ми дойдоха тези неща?“. Да, дойдоха ви, защото някога в една пещера сте слушали някой белобрадец. Това е тайната. Защото и сега, ако знае някой да гледа отвъд, ще види, че горе пак стоят във вътрешни пещери тези, които ги посвещават.

Така че няма нищо нехармонично. Въпрос е обаче, когато разглеждате кое е хармонично и нехармонично, дали т. нар. нехармонично не ви трябва, за да израснете – това трябва да се разбере. „Ами аз съм сбъркан човек“ – не, няма сбъркан човек. Има човек, който е на местото си, но трябва да се съсредоточи и да се открие, и да знае защо една нехармоничност е потреба, за да стане той нещо повече.

Никога не приемайте, че наказанието или някакъв неуспех е удар срещу Божеството вътре у вас. Не, вашето Божество никой не може да го убие! Може да ви замъглят нещо, но никой не може да убие Божеството вътре у вас, както никой не може да ви вземе тайната от знание!

 

Въпрос: Как да се обръщаме към роднините си – по име или с „батко“, „вуйчо“, „лельо“...?

Няма в паметта на никой народ по-богато родово наименование на различните роднински съпоставки от българското. Няма! Защото вуйчо и чичо на френски, испански, английски е все с една дума, например на английски е „uncle“. Да, но при нас е много различно. И сватовската линия – това си е истинско богатство. Защо? Защото е точно тази дистанция да не кажете името, а да кажете родовата връзка или почитанието.

Няма в другите народи по-изтънчено и по-тънко дефиниране от българското. Нарочно съм правил тези изследвания... Кой знае какво значи „етърва“ – на брат ми жената. Това е богатство! А един Пенчо Славейков за Балкана казва побащим стар, побащим. Че кой знае какво значи побащим? Това е характеристика уж роднинска, но не е на родова линия. Побащим стар. Вижте как Пенчо го характеризира. Защото побащим е от друг род, с когото правите вече роднинство; той е още и старият, който ще води сватбата.

Така че викайте си му „вуйчо“, а на чичото си му казвайте „чичо“, а не както на английски „uncle“ и т. н. Не, чичото ти е чичо, защото е брат на баща ти – родовата ти кръв, а вуйчото е на майка ти брат, няма кръв на рода. Виждате ли какви тънкости има? С единия имате родова кръв, с другия – имате кръвна връзка, но не на рода. Има и сватовство – то е съвършено друго.

 

Въпрос: Има ли тайни в името на родината ни България?

Безспорно, че има тайни. И ако тръгнем от Кабалата, достатъчно е това „Б“ отпред – буква, с която се пише в нашата кирилица и глаголица – защото с нея започва Бог. А някой пък беше извел, че от България започва думата „ария“ – значи Божия песен...

 

Въпрос: Защо гласът е една от най-трудно променящи се физически характеристики на човека?

Защо? Защото той е нотиран. Нотиран. И напоследък, когато искат да познаят и да различат един човек, вече не слагат отпечатъка на палеца само, а и гласа. И трябва да сте много музициран, за да можете веднага да познаете специфичност. Затова че гласът, както казах, звукът е с цвят, с аромат.

Гласът прави чудеса. Един Борис Христов е чудо на чудесата! Толкова топлота, толкова кадифеност, когато ви изпява едно „алилуя“ или един руски романс. И други изключителни баси има, но при него си е нещо друго. Гласът е една изключителна характеристика.

 

Въпрос: Именната система на българите пази ли тайните за влиянието на Логоса в битието ни? Как хармонизира с думите на Пенчо Славейков „Бог и България – единство в двойна плът“?

Безспорно ги пази. Но казвам „сменяйте имената“, защото традиционната потреба за устойчивост на една идея след това става бариера.

А щом самият Пенчо е написал това, значи наистина е имало нещо, което хармонизира, защото не можете да родите нещо, което не е хармония, а камо ли такова прозрение, каквото той направи. Може в България пет-десет души да има, които в тази система на имената да са приели Логосовата енергия – Пенчо Славейков, пък и някои други. Те ясно са защитили принципа на Логосовото присъствие в България.

Така че самият факт, че тук Пенчо Славейков можа да каже: Бог и България – единство в двойна плът!, говори за едно реално присъствие на Логоса в душевността на българина. А сега отделно е как е могъл да я изведе до такава фина постройка от мисъл, от въображение, от присъствие на Духовните енергии на Логоса в душата на българина, да я изземе и да я формулира: Бог и България... Това е изключителното!

В този народ може пет имена да има, които са спазили тази велика тайна – да приемат Логосово влияние, а гениалността изразена свидетелства, че когато човек прочете това знание, не може да бяга, когато го чуе – не може да се освободи от ласото на Словото. То го гони, то е на врата му. Българинът не можа да избяга в наложеното му робство от себе си. Това беше великото! Не можа да избяга от себе си, остана си българин. Както сега известен двубой има: дали македонецът е българин – ами българин си е...

 

Въпрос: Някои пишат, че Орфей не звучи толкова тракийско. Дали да се доверим на гърците?

Първом ще почна с края на въпроса за Орфей – дали да се доверим на гърците? Ами, вижте: „Timeo Danaos et dona ferentes!“ – бяха казали две от най-големите личности на Древна Троя – единият беше Лаокоон, жрецът; другата беше Касандра, пророчицата. Те казаха, че когато данайците (т.е. гърците) ви дават дар, трябва да се съмнявате – това е преди три хиляди години. (За да не бъда аз лошият, цитирам ви тях.)

Всеки, който се е ровил малко в книжнини, ще види, особено в историята ни, че трагичната неосведоменост на българина в историята се дължи на това, че нашите исторически страници са пълни с византийски лъжи. Когато се разровите, вие ще видите как е изопачена историята. Трагичността на нашата неосведоменост се крие в това, че в продължение на седемстотин години тя се предостави на ужаса на огъня – преднамерено са унищожени паметници, които говорят за величие на българите!

Цар Симеон има едно изключително добродетелно дело – това е „Pax Symeonika“ – идея, с която е искал да освободи неудобството си лично и на собствената си държава от обстоятелството, че византийците са ни наричали „варвари“. Затова създава идея и води борба срещу „вечната“ империя. И проявява една изключителна далновидност – когато е пред Цариград, не пуска воините си да го унищожат заради, какво мислите – заради разврата, който има там и може да ги подмами...

Аз съм се възхищавал на двама души в историята заради далновидност: единият е Атила, който се спира пред вратите на Константинопол, а е можел да го унищожи (и гъските е нямало да го спасят, както е имало ситуация, че крясъците на гъските са спасили Рим от промъкващите се варвари). Но знаете ли, че този човек е бил един изключително нравствен тип – всичко, каквото му се приписва, е една византийска лъжа. Много лесно е да обесите едно огърлие на злото на някоя голяма личност, какъвто е бил Атила. Добре, „бич Божий“ е, ама в чия ръка? В ръката на справедливостта или на престъпността?!

Та византийци са изопачили историята ни и са поставили своите „героизми“. Даже когато Крум ги загражда и унищожава във Върбишкия проход, пак лъжат – и за там! Така че историята ни е толкова подправена... И от остатъците от византийски източници ние трябва да си досглобяваме история, благодарение че някъде далеч сарацини са писали нещичко. Защото Европа пък е била неграмотна. Ние сме буферът срещу Византия, срещу сарацините, след това срещу турците – Европа да прави цивилизация. Робството ни е дебелата постеля на Европа да прави цивилизация...

Аз не съм съгласен с нашите историци и с изводите им, защото те това не можаха да видят. И робството ни не е изкупление, че сме гонили богомилите, както казва Дънов. Не! Иначе трябваше Европа пък да не съмне от робство... Значи нямат виждане или си ги натъкмяват. Нашето робство е буферът срещу инвазията на дивачеството – цялата мюсюлманщина и арабщина, която владя повече от седем века Испания. Тогава, когато ние правим тук история, Европа има една обширна, но слаба Свещена Римска империя, а ние имаме такова величие, че правим Златен век на българската книжнина! Дотогава два века тук имаме Танг Ра и меч, а след това вече – и перо. Така създаваме култура!

А сега, касателно Орфей – напротив, Орфей звучи много добре. Друг е въпросът какво значи неговото име: „аур“ е „светлея“, и „руфе“ е „лекувам“. Така че „Орфей“, преведено, значи „лекувам със светлина“. Това значи. Те се опитаха да го крадат, но не можаха да го откраднат.

Разбира се, ние имаме една мощна държава тук, на тази земя! Не сме казали, че бяха прабългари – те си бяха тракийци, но в немного далечно време ще се види, както Малала (един от историците, или хроникьорите на Древната империя) пише Ахиловите мирмидонци са българи. Българи! А първият ни професор по история – Марин Дринов, го цитира в своя труд за произхода на българския народ. Книгата е издадена 1869 г., там го има. В „Шестоднева“ Йоан Екзарх още в IХ век пък цитира Йоан Малала, който пише, че мирмидонците на Ахил са се считали за българи. Има такава теза. Разбира се, ще се оспорва, но истината е тази.

Така че Орфей си е тракиец по произход – знаят се някои данни за неговия бащин дом и майчина гръд. Той има една велика идея: да събере две взаимно опустошаващи се божества в душите на народите – това е Аполоновото начало и Дионисиевото начало. Вакханките са прогонени от Орфей – вакханките и вакханализмът. Но нищо не ни е оставено неизопачено! Timeo Danaos et dona ferentes!

 

Въпрос: Каква е разликата между Исус и Иисус?

Разликата между Иисус и Исус – така, както го пишат мнозинството... Когато отворите Евангелията, вие ще намерите, че целият Запад, най-вече протестантизмът, който направи реформациите, пише „Иисус“ с едно „и“. Удвоеното „и“ в Иисус е в православната Библия, в православните Евангелия. Когато отворите Евангелие, където ви пишат Исус (само с едно „и“), знайте, че не изповядват православието.

Говорих за удвоените гласни, така че много ясно е какво значи. Беше Аврам, но когато стана Авраам, стана „баща на много народи“! „Иисус“ като име – буквалният му превод значи „спасител“. Ако трябва да кажем – спасител на милиони с двойното „и“, както Авраам, или както Аарон, който става първият първосвещеник. Иисус с двойно „и“, в добрия смисъл, ви дава тази сила. Така трябва да се разбира подсилената гласна, която в случая, както ви казах, е разтваряне.

 

Въпрос: Може ли да се каже, че Любовта възражда, Мъдростта възкресява, Истината освобождава, Божията воля оживява?

Може, стига човекът до такава властност да е усвоил всяка една от тези енергии и прилагайки ги, да извърши тази промяна. Една блага дума, както казва народната поговорка, железни врати отваря. Народът отдавна е усетил благодатната енергия, а най-вече самата дума, в която ние сме приели, че е пълна с енергии, които са благотворни, защото, когато на някого кажете „сатана“, няма да чакате да стане ангел! Защо? Защото самата дума е пълна с отрицателна енергия, макар и да обиждаме „дявола“.

Следователно човечеството е отработило поведение към словото, което е концентрирало енергии, които въздействат. Когато на смъртта се е гледало само като на плашило, трябваше някой с проницание към бъдещето да освободи човека от страх, като каже, че смъртта е врата за нов живот! Така Христос го демонстрира с идея за Възкресение и промени обикновеното схващане, което само очите са констатирали, но душата – не. Така че човек трябва да знае откъде идва науката му, знанието му. Пред очите ни Той се губи, но в душата ни Той живее. Ето как Христос го демонстрира: Аз съм Възкресението и Животът!

Трябва да се знае, че всяка дума може да въздейства. Много често човекът е съветван, когато го нападнат лоши сили или нещо друго, да спомене името на Господа или да направи един символен кръстен знак.

Следователно винаги човек може да си определи валенцията на съответната дума, с която иска да работи в своето еволюционно ниво. Чрез Любов искаш възраждане – добре, извоювай го! Чрез Мъдростта искаш възкресяване... въпреки че чрез Любовта стана Възкресението. Именно Христос даде основание чрез Любовта Си да прости и да възкръсне! И затуй ние поставяме сега въпроса така: когато отмине идеята за прощението, т.е. Любовта, ще дойде Мъдростта и тя ще научи човека да възкръсва. Едно е знанието, друго е благодатта. А знанието като Мъдрост е също от изворите на благодатта!

Така че думата според вашата собствена вътрешна йерархия може да ви дава това, което искате, защото вие с нея работите. Вие имате ключето на това ковчеже от бисери, вие сте, които ще го врътнете.

Безспорно, че Истината освобождава, защото даже да се опитаме да набогатяваме, Христос ясно казва: Истината ще ви направи свободни! А Божията воля, приложена, има само едно – Живот! При Божията воля всичко оживява.

Избраната пътека трябва да си я направи всеки човек и да си употреби оная дума, която най-добре с него ще създаде хармония за цялостното му развитие – да събуди ум, да събуди сърце, да събуди душевност, жертва...

 

Из Слова на Ваклуш, 1996 г. в София, Пловдив и Варна

 

[1] Битие 2:19-20.

[2] Вж. Лосев, А. Философия на името. София, Евразия, 1994, с. 27, 29. (Бел. ред.)

[3] Иоан 1:5.

[4]Иоан 8:57-58.

[5] Иоан 6:47.

[6] Деяния 2:21.

[7] Иоан 10:9.

[8] Марко 5:41.

[9] Антиномия (лат.) – противоречия между две положения, признати за еднакво правилни. (Бел. ред.)

[10] Тит Лукреций Кар. О природе вещей. Москва, Художественная литература, 1983, с. 384. (Бел. ред.)

[11] Изход 20:7.

[12] Бодхи (санскр.) – възприемащ ум, пробуждане, духовно просветление (Бел. ред.)

[13] Лука 1:38.

[14] Вж. Карлот, Хуст. Словарь символов. Москва, REFL – book, 1994, с. 464-467. (Бел. ред.)

[15] Битие 17:5-6.

[16] Лука 5:36-37.

[17] Иоан 7:6.

[18] Иоан 4:24.

[19] Хегел. История на философията. Т. 3. София, Наука и изкуство, 1982, с. 70.

[20] Изход 3:14; 16:12.

[21] Августин Аврелий, Изповеди. Кн. 7. ХIХ, 25.

[22] I Коринтяни 13:1.

[23] Иоан 14:12.

[24] Марко 13:32.

[25] Блаватска, Е. Тайната доктрина. Т. 1. Кн. 1. София, Астрала, 1993, с. 191.

[26] Иоан 5:19.

[27] Вж. Блаватска, Е. Езотеричен речник. София, Астрала, с. 602. (Бел. ред.)

[28] Иоан 16:12.

[29] Агни йога, §383. Севлиево, Братство, 1935, с. 215, 216.

[30] Вж. Агни йога, §221. Севлиево, Братство, 1935, с. 125.

[31] Исаия 29:13.

[32] Лосев, А. Философия на името. София, Евразия, 1994, с. 70.

Още от броя
AXIS LIBRI (1/2018) Ако осъществите Мъдростта, ще познаете Истината! If you realise the Wisdom, you will know the Truth! Й ... Проглас (1/2018)   Ако осъществите Мъдростта, ще познаете Истината! Авторът си отиде и рече: Осъществете се! Традицията е временно бреме; Учението е ... Съвършенство и Божественост Йерархията в еволюцията е воля за знание, път за съвършенство и идея за божественост! Бог не може да се ограничи в щедростта Си да даде на човека божественост. И когато щедростта на Не ... Името – проява на Словото Името е ритъмът и ударението на човека! Ще се опитам да изходя един дълъг, дълъг път, който цялото човечество е ходило. Ходило е, защото светостта на Духа като негова същност и като не ... Пътят на Кундалини (Беседа) (Беседа) Ваклуш Толев: Обществото ни, колкото и в дадени моменти да няма най-големия градус, все пак, да кажем, едно десет души могат да играят водителска роля – както това, коет ... Съвършенство и несъвършенство - Мъдростта в скрижали Мъдростта в скрижали   Съвършенството е степен в градуирането за Божественост! Съвършенството е предназначение – Бог живее в човека. Съвършенствот ...