Йерархията в еволюцията е воля за знание, път за съвършенство и идея за божественост!

Бог не може да се ограничи в щедростта Си да даде на човека божественост. И когато щедростта на Небето не е ограничавана, то волята на човека не бива да бъде по-малко приложна в това, което неговият Творец му е дал. Човекът като обреченост не може да има друг път, освен да прави принос и да извършва служение, което в никакъв случай не е дълг, който може да го извинява. Изпълнението на дълг носи повеля, а служението е жертва. И когато тя е доброволна, освещава гроба на Възкресението.

Това, което ни беляза в отношение на служението, е привършекът на двете хиляди години от голямата тайна и от жертвата на Христос в пътя за човечеството. Защото Пътят на Мъдростта ни вика на служение в Третото хилядолетие като йерархия, която Космичната еволюция отрежда в идеята на усвояването на Бога. Нека обречените изпълнят своето служение; нека белязаните понесат отговорността си! Нека тези, които искат да дадат на Небето своето звездеене, да го направят с отговорност и без страх, в името на Вечното!

„Съвършенство и Божественост“ е тема, която е синорният знак на Второто с Третото хилядолетие. Считам, че тя не можеше да бъде поставена нито преди пет години, нито преди три години, нито дори преди два месеца. Може би от цикъла лекции, без да е имало преднамерена умисъл, се е вървяло към една ск`ала на усвояване на знания, с които по-лесно да се разбере, а естествено е и да се приложи усвояването като съвършенство и като божественост. Защото се извървя един път на познание – волята изискваше да усвоим знанието като възможност и път на съвършенството, а след това, безспорно, и като дарение за божественост.

Наистина трябва да се мине тази неимоверно тежка пътека, както и Самият Христос поставя един въпрос пред Своите ученици. След като им е казал онова, което знанието позволява като йерархия на усвояването да притежават в Учението на Любовта – че врагът трябва да бъде обичан, за да може да слезе от съзнанията понятието „враг“, Той казва и нещо, което като бъдеще завещава – поставя им нещо, което светът отдавна е вгърнал в душевната Книга, в Книгата на Живота. Той слага един надслов заради самата същност на това, което наричаме съвършенство: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“[1].

Това е, може би, част от Неговия трънен венец. Защото под трънен венец не трябва да разбираме болезнеността, която Му причиняват бодлите. Бодлите са по-страшни, когато са словесни, и може би са били по-болезнени от бича. Болезнени са и бодлите на развитието – на прозрението, като възможност на вложената даденост в човека да потърси съвършенството в себе си като сравнение с Онова, Което се нарича Небесен Отец! Това е надкрачване на една от най-големите потреби на човека – да се потърси като божество, и то в измерение с Божеството.

Всички религии са казали, че човекът трябва да стане съвършен, че съвършенството е един знак на божественост. Ние ще намерим тези идеи, казани от страна на големите Учители във всички хилядолетия, които са оставяли йерархията на усвояване на Божествеността – чертания Път, по който трябва да се стигне до нея. Ще ги намерим и в „Книгата на мъртвите“, където пише: Ставам съвършен, тъй както е съвършен Озирис[2]; ще ги намерим и в Древна Индия, където се казва, че човекът и Брахма са едно. Но там предоставената теза има друг живец. Там тази идея стои като изповедание в предназначението на човека чрез принципи и закони, наречени прераждане, карма и еволюция. И все пак и те не са предоставили правото на човека да приеме бъдеща верска изповед, което е едно заземяване, гибелно за човечеството.

Голямата битка на Христос е срещу доктрини, които в същината си са креационни. Както доктрината на юдейството, която за съжаление остана като изповедание и в християнството, въпреки че Христос надкрачи всичко и даде цялата Своя енергия в идеята Път на съвършенство: както е съвършен вашият Отец... Той не прави сравнение със Себе Си (и не може да го прави), не казва: „Бъдете съвършени като Мене!“. Защото дава още по-колосално неизмерна енергия – да бъдете божествени така, както е и вашият Отец: Аз и Отец сме едно! Тази дързост, заради която Той бе разпнат, остана жертва пред Космичната цялост, без да се влее в еволюцията на бъдните Учения – нито на християнството, което Той създаде, нито на мохамеданството, което след това перифразира юдаисткото изповедание – далеч, далеч от големите тайни.

Винаги съм се учудвал защо в християнството на човека бе предоставена формулата да бъде съвършен, но не му е посочено: Бъди божествен.

Разбира се, когато трябва да говорим за тези неизповядани велики тайни, ние трябва да започнем с това, което изначало е една воля за знание – един Евин принцип. Волята за знание...

В идеята за Божественост ние можем да проследим битката между Божието и божествеността още в Сътворението, дадена в книга Битие. Но не може да се стигне другаде без волята за знание. Дързостта за знание, като един избран път на сътвореното от Бога, е на Ева – знание, с което започва цялата еволюция на усвояването на Божеството у нас. Времето не играе роля, а принципите, които са вложени, и законите, които водят човека към това, което се нарича еволюция в себепознанието. (Когато казвам Ева, аз не говоря толкова за жената, а за принципа „живот“.) Той в идеята на еволюцията и в търсеното съвършенство е трябвало да „яде“ плода на знанието.

Знанието, признато и наложено като грехопадение, е една от най-големите илюзии и измами на света, която се изповядва в продължение на 2000 години след Христа, а преди това още 1500 години. 3500 години човекът живее в измамната илюзия на непозволеното, че е грехопаднал. Ева, която безспорно е плодието на човека в идеята му за безсмъртие, носи вибрацията на Адам, който се търси като бог в себесъзнанието си и тя проявява първата дързост – да яде плода на познанието, за което бе наказана. За мен това наказание е само привидност, с която социалният радетел Моисей е искал да има поданици. Същината е, че в градината Едем има Дърво на знанието (има и още едно Дърво – Дървото на Живота, което прави човека безсмъртен). Предоставено е нещо на човека, но му го забраняват. (Най-трагичното е, когато буквално се търси да се разтълми тайната на Сътворението.) Има го там, а е забранено! Ако яде от Дървото на познанието, ще стане знаещ що е добро и зло. И Ева, която уж е нарушила заповедта, всъщност получава знание, за което осъдително боговете казват: Те ядоха от плода на познанието и станаха като Нас, богове, да знаят що е добро и зло. Значи някой е съхранявал за себе си ковчежето на знанието. То е било, за да бъде човекът като тях, боговете!

Знанието е енергията, гръдната същност на челното водачество в идеята на еволюцията на човека като бог! На човека, който може да каже след хиляди години пред света: Аз и Отец сме едно! Затова и изведох мисълта, че знаещият е повече от безгрешния!

Така този човек, който яде плода на знанието, е изгонен от Рая със словата на Сътворителя си, че е станал като боговете – да знае що е добро и зло! Този момент се отминава в интерпретирането на книга Битие – че Ева прави едно чудо. Тази дързост в културата на човечеството е историзмът, в който не може да не бъде признат човека като реалност, но някой е искал да му забрани да бъде и божествен.

Това е първият знак, който бележи процеса на усвояване на знанието, а той от своя страна вече започва да бележи Пътя за съвършенството. Този Път минава през вибрацията на еволюцията, която безспорно има раждане и смърт, има идея за възмездие. Но върху Адам и Ева незаслужено пада знака, че са извършили грехопадение. Ева е с проклятие – да ражда с болки. Но Адам проявява дипломатически ход – когато Бог казва: Защо яде от това, от което ти забраних?, той отговаря (както и най-големият дипломат в света не е казвал): Ти ми даде тази жена[3]. Значи обвинява Бог, след което може да Му каже: „Вие ми казахте, че станах като вас, боговете, да зная що е добро и зло“.

Знанието е най-потребно на човека да почне да разширява кръгозор, да изгражда това, което се нарича личност, да прераства в социално служение, да се ориентира в света, да изгражда доктрини на право и доктрини на вероизповеданието си, които наричаме заповеди или морални таблици. Следователно имаме и път за съвършенство.

Не става въпрос дали може да направим съвършено усвояване на това, ралото на дядо Адама да бъде сменено с машината, а еволюирайки в развитието, да узаконяваме вътрешни тенденции в търсене на съвършенството. И то е посочено в тревожността, с която Христос насочи човечеството – посочи го и го поиска, в същото време Самият Той го усвои и приложи.

Така от волята за знанието, през пътя на съвършенството, ние идваме до идея за божественост. Това едва сега можехме да кажем при Доктрината на Мъдростта – че битката за човека привърши и започна битка за извеждане на Бога от човека!

Поисканото съвършенство е, за да може да се изпълни и идеята на божествеността – божествеността в Божието и Божието в божествеността. Бог се е вложил у нас, но ние сме, които трябва да изведем божествеността.

• Волята за знание, пътят за съвършенството и идеята за обожествяване са трите големи сили, които владеят Мировата еволюция!

Този особен триъгълник съществува в цялата Космичност и е най-важната същност в изграждането на човека като бог в развитие. В неговата безспорност ние не можем да се съмним, независимо че знанието на очите винаги е преходно и не всякога достоверно.

Една от най-големите тайни е този триъгълник. Непременно трябва да имате воля за знание, но ако останете само на това ниво и не отидете да го приложите – да направите с него път на съвършенство, сте добили знание, което може да загние. Христос рече: Продайте имотите си и си купете съкровище на Небесата, което молци не го ядат[4], значи пътят на съвършенството е свобода от „молците на живота“. И най-съществено е да си изнесете своя кръст на Голгота. Това е знакът, че имате идея за божественост, а там, на Голгота, идва освещаването, защото иначе Иисус щеше да си остане Иисус. Колкото и дрехи на величие да Му намятат, ако не беше Голгота, ако този Човек нямаше воля за знание, т.е. за една нова Духовна вълна; ако Той не пожертва всичко, за да изнесе този път на съвършенство, тогава и божествеността нямаше да е осъществена и Той да стане Син Божий. Трябваше съвършенство, защото ако и една клетка от поселниците богове в Неговата клетъчна система и душевност се беше противопоставила, ако не беше съгласна с идеята на Неговото Разпятие, нямаше да го има свидетеля на божествеността – Възкресението. Защо? Защото човекът е сътворен като образ Божий от планетната плът. И всяка една негова клетчица е битие на Бога. И неслучайно съм казал фразата: Няма по-поселено с божества същество от човека – не само като изповедание, а и като Сътворение!

Измеренията, с които си служим в еволюцията, са това, което много обикновено се казва: „две хиляди години от Христовото летоброене“, „три хиляди и петстотин години от юдейското летоброене“, „пет хиляди години от индуизма“... Вижте, времето е толкова условно и преходно. Когато се говори пък за атлантите, има информация, че преди един милион години те са имали държава. (Разбира се, тяхното битие е в една митологична среда – между етера и астрала, която след това я виждаме демонстрирана.) Един милион години преди това, което ние условно слагаме като бройно време. А представете си колко много е било потребно да се създаде материя, от която Творецът да създаде и човека.

С Адам започва човешкият род, защото самият Адам като четирите посоки – изток, запад, север, юг, е с онова универсално мисловно поле и енергия, с която на света се дават наименования, за да може да се прави съприкосновение. Светът, сам за себе си, си има език на съприкосновението, на разговорността, но е трябвало на човека да се предостави начина и той да даде наименование на всяка твар, на всяко дърво, на всяка вещ, за да може да взема тяхната енергия, когато му трябва. Това е една Космична даденост – човек и природа! (Не е проблем на пантеизъм като религиозно-философско убеждение, а е неразделност между Бога-Творец и творението Му.)

После сътвореният Адам прави нещо изключително – започва да ражда; да ражда – това е пълномощието на Адама! А кой ражда? Какво е казано за Христа? Първородният Син на Отца. Първородният! Значи раждането е привилегия на Боговете.

За да се роди светът, Бог казва: Fiat Lux! – Да бъде Светлина! Точно тази Светлина после влиза в процеса на еволюцията в едно битие, което ни оставя три различни усвоявания на идеята на Светлината.

Първата тайна на тази Светлина е Прометеевата светлина (която е повторение на подвига на Ева)! Прометеевата светлина е крадене на огън заради самия човек – идея за знание и спасение. Това е светлина в битката за човека. Прометей краде огън, за да спаси човека. И тогава, когато дава на света тази светлина, той си плаща с приковаване, но и със знанието за една тайна – кога ще падне Зевс. Културата на древността не е знаела, че трябва да си отиде Зевс... Тази запрета на човека като богобъдещо знание!

Втората светлина, оставена на човечеството като чертана пътека, по която трябва да се върви заради съвършенството, е Таворската светлина! Тя е битка за безсмъртие – битка, освидетелстваща безсмъртието. Христос дава знак за доказано безсмъртие в идеята за Преображението. В Преображението може да се видите във всичко ваше. И Той извежда от Себе Си още двама, които Го съпровождат в съприкосновението с Небе. В Евангелията е казано, че при Преображението се явяват два образа – единият е Илия, другият е Моисей.[5] Аз не приемам тази теза, защото нито един от тези двама няма право там на присъствие – нито Моисей, който каза, че човекът е грешен и рече: Око за око, зъб за зъб, нито Илия, който изби стотици жреци на по-старото моление. Може ли да ги съвместите с Този, Който каза: Обичайте врага си? Не, за мен Иисус се срещна на Тавор със Своите предшественици в лицето на Кришна и Хермес. (Нещо, което Алис Бейли в „Посланията на Тибетеца“ подсказва.)

Таворската светлина е първото голямо свидетелство, което дава основание за безспорност в безсмъртието на човека. Не е привилегия на стихийните богове, че само те са безсмъртни! Още Хермес (който присъства при Преображението) е казал, че боговете са безсмъртни човеци, а човеците – смъртни богове. Човекът е един бог, макар и смъртен! И точно актът на неговата смърт е свидетелство за безсмъртието.

Казвам, че Боговете умират – остава Бог, а щом Той е сложил в човека вечността Си, значи ще бъдем вечни и свещени. Оттук е тезата ми, че свещен е само човекът – институциите са преходни! Вярно е, че ние чрез институциите получаваме кръщелни свидетелства, че сме били; удостоверения, че сме завършили... Това вършат институциите, но щеше ли да има институция, ако нямаше личности, ако нямаше човек?!

Това е голямата битка на Преображението – личността, безсмъртието; светостта и съвършенството на Христос в идеята на Своето минало – Кришна и Хермес. Ако някой не може това да разбере, тогава той не знае Таворското преображение какво е. За Неговата светлина дори апостолите бяха слепи и спяха.

И третата светлина е Светлината на Възкресението! Тя е вече битка за Божественост. Именно Възкресението е една от най-великите тайни, една от най-безспорните възможности, за да кажем, че Божествеността е псевдонимът на еволюцията на зримия теогон! След като завърши битката за човека, той е, който може да каже, че свидетелства чрез съвършенството си в неоспоримостта за историчност – признание, че неговата божественост е в конфликт с Божеството, докато Го изведе.

Този конфликт е хилядолетен. Той е безспорен, защото Иисус Христос чрез Възкресението го освидетелства. Право на боговете за Възкресение! Това прави и Озирис – след като неговата сестра и съпруга получава кадуцея на Хермес, с който докосва своя убит и разкъсан брат и съпруг – той възкръсва. Ето потвърждение, че боговете, чрез идеята и светлината на Възкресението, дават знака на безспорността на историчността в човека, показала божествеността му.

Непознаването на възможностите в това, което Тавор показа, а именно духовния склад или духовната спирала, в която са боговете, с които сме се осъществявали, дава основание на тези, които не искат да видят идеята за Възкресението. Идеята не е само да се излезе от гроба, Възкресението е надгробна властност! Това е да избродите след това света и от някакви дванадесет души апостоли и седемдесет ученици да направите милиарди да ви изповядват. Не защото давате обикновена социална доктрина, а защото извеждате Боговложения!

В тази голяма тайна за нас е достатъчно да признаем човека, в когото са сложени спорите на бъдещето, от които ще излезе великата тайна – еволюиращият бог. Буда, когато има своя сън на провиденция, сънува как мравки са го облазили, а от пъпа му излиза едно дърво, което стига до Небето. Какво съновидение! Тогава той разбира, че колкото и мравките да го облазят, колкото и много пречки да среща, колкото и много небожествености да има още, все пак дървото от пъпа ще стигне Небето. И така става с неговата религия. (Знанията на окултистите наричат пъпа „плексус соларис“ – в този център става разпределението на енергиите, които си вземаме от астрала, за да храним своята физическа или анатомическа съставка.)

Религиите не можаха да оспорят човека като историческо и социално същество, макар и да го оспориха като божественост. Не е достатъчно да се приеме религия, която не ни признава, че сме божествени. Йерархията в еволюцията е воля за знание, път за съвършенство и идея за божественост! Тази голяма битка е започнала още от идеята на Сътворението и тя ще завърши в йерархията на Духовните вълни. Доктрината на Духовните вълни е благодатта, която Децата на Деня можаха да получат в Учението на Мъдростта, за да имат в себе си опорността, че божествеността е една йерархия на познанието!

Дълъг е този път! Затова йерархиите са давали различни енергии, с които са определяли сърцевината на битието със своите доктрини – идеята за Сътворението, идеята за Митологията, доктрините на Правдата, Учението на Любовта...

Правдата води в съпровод добро и зло; Любовта дава идеята за прощението и прави човека божествен в идея на съпричастие: Който яде Моето тяло, той е вечен! И в края на краищата, идваме до тази безспорност – че човекът не само когато яде Божеството става божествен, а е вложена в него Божественост. И вижте „Махабхарата“ какво ще каже: „О, врано...“ (Това обръщение е, защото (малцина знаят) враната е била символ, с който се легитимира онзи, който трябва да получи Божие покровителство, когато достигне четвъртото си посвещение.)

• „О, врано, веди и пурани
  и мъдреци богоизбрани
  твърдят, че знанието може
  в делата хорски, а и божи
  да вниква, да ги обяснява.
  А ти дотук въздаде слава
  на вярата, на него – не...“[6]

Това е една много интересна констатация, че знанието е било отбягвано, защото науките на Ведите, на Пураните и пр. са давали не само знание, а и слово за вяра. Даже и всички т. нар. модерни религии (религии модерни няма, но модернизирани стари) остават на нивото като че ли някой може да отнеме тази антена на вярата. Но тя пък дава основание да се търси прозрение, за да се даде обяснение, т.е. знание.

За прозрението няма времена! Има вродено благоразположение и щедър Божи дар, който дарява на всяка будност това, което тя може да поеме. И аз правя една съпоставка между древногръцката и древноиндийската философия. Един Омир е изключителна личност, той е едно богатство, което малцина могат да съзнаят, защото представете си какво трябва да притежавате, за да можете да дадете характеристики на стотици божества... Но в „Илиада“ е казано: Музо, възпей пагубний гняв на Ахила!, а в индийската философия не се говори за възпяване на гняв, а за прозрението на мъдростта. Там не е казано да се възпее това, което наричаме емоции, а прозрението на разумността да даде характеристика. Затова те имат бог на сътворението, бог на съхранението и бог на разрушение и възземане. Те нямат идея за гняв, за да търсим любвеобилие, което може да прощава. И в християнството дойде точно идеята за прощение чрез Любовта. Обич – не разумност, да не говорим пък за Мъдрост...

Виждате ли колко е голяма разликата? Не Учението на Христа, което е именно вяра в идеята на Любовта, а Мъдростта е, която може да вниква и да обяснява делата хорски и божии... Ето откъде идва привилегията, че в йерархията на Духовните вълни Мъдростта изведе на живот и вътрешно изповедание зримия теогон като бог в развитие.

Казвам, че зримият теогон е бог в развитие, за да не се изживява някой в съблазънта на неговата немощ да мисли, че е много мощен. Още не всичко сме овладели, за да можем да си позволим мощ, която безспорно човекът ще постигне. Това науката в добра услуга, извеждайки внесените тайни на прозренията на религиите (а не тяхната традиционнообредна консервативност), ще може да открива. Човекът-бог е вложен още от сътворението му: Вие сте богове. Но да се каже само не е достатъчно, защото нарицанието може да бъде услуга, не още и реална приложност.

В коя Духовна вълна са осъществими съвършенството и божествеността? При Любовта е посочен образецът – Отец, при Мъдростта ще ги преценяваме, при Истината трябва да ги знаем, при Свободата трябва да ги осъществим! Тогава чак ще се разбере, че нищо по-властно не е имало от илюзорността за някаква непроменяемост – илюзорността, че светът на зримото е по-властен от света на незримото. Това ми е дало оправдание да сменя тази парадигма и да кажа: Има една реалност, по-реална от реалността, това е реалността на Духа! Има едно Божество, по-реално от божествата, които в различните културни Духовни вълни имат своята манифестация. То като реалност е изведеният Бог от човека в Доктрината на Мъдростта. И тогава можем да кажем: Битката между божественото и Божието е свършила, защото божественият ще покаже своя Бог!

Воля за знание, път за съвършенство и идея за божественост! Когато Учителите са давали или когато сами са извървявали този път, делата им са изглеждали чудати и те са обличани в дрехата на чудотворци. А те са правили реални неща! Чудотворството е заради незнанието, но знаещият може да направи това, което е казано в „Махабхарата“ – да вникне, да обясни. Трябва обаче да се прилага и търсенето на сигурност чрез изграждането на съществуването, което иска едно биотяло и един астрал, заради приложността на измеренията на взаимността човек – човек, макар че вътре в човека чрез Бога му се повелява. Но човекът с човека е трябвало да работи чрез идеята добро и зло. Може би затова предишните са нямали социалния кураж или прозрението за една нова доктрина, която открива тезата: Няма зло, има нееволюирало добро! Трябвало е да бъде подсказана – и безспорно Учителите сигурно са я казвали, но светът не е бил пригоден за подобна еволюция, когато е правил цивилизацията, която Митологията ни остави, когато е правил Учения на Правда и на Любов.

Митологията е една изумителна тайна. Тя създава стотици характеристики на божества, макар и стихии, да им даде физиономия. Те са стихии, а ги прави физиономни, т.е. образни и ги влага след това в по-висшите чакащи Духовни вълни на развитието. Защото стихиите вън от човека, но и в човека трябва да бъдат овладени. И умът е стихия, и астралът е стихия... Любовта също е стихия, защото в името на една такава любов-стихия в християнството се извършиха жестокости, които нямат измерение, какъвто е случаят с инквизициите. В името на любовта! (Или за лудешката любов на някой, който се убива от себелюбие, че любимата му го оставила.) Тези стихии, които ще намерим в учението и поведението на Орфей, се укротяват с музиката му. Дали е с лирата, или е с флейтата, това няма значение, важното е да се създаде хармоничност, важното е да се създаде една песенност на Бога чрез образа и ритмиката на музиката. И тогава животните, както е казано, вън от него били укротени. Не, те са вътре във вас и ако можете, така трябва да запеете, че да ги укротите.

Митологиите са най-възвишената досега възможна цивилизация, неразтълмена още! Там е скрито всичко онова, което сега науката се опитва да го открие или да ни докаже. Цивилизацията на Митологията е нещо изумително, защото тя е вън от т. нар. реалност. Това е една голяма култура, но тя не можеше да даде божествеността на хората, а я сложи в дрехата на стихийните богове. Боговете си послужиха с ограничение – на други да не дават право да бъдат безсмъртни (една, може би, грижа, която обаче лошо обслужи човешкото битие), но си позволяват безсмъртните със смъртни да създават чада... Какъв конкубинат[7] в правото! А в същото време как еволюцията се вместваше, за да даде на това, което се нарича смъртно, идея за безсмъртност – оплождана от Безсмъртния! Това е идеята безсмъртният Дух да оплоди смъртното тяло.

Така ние имаме различни етапи в битието. Но факт е, че и тогава, когато заповедите на Правдата стават изповедание, и тогава, когато Любовта започва да учи човека, че трябва да обича врага си – тези добродетели не постигат онова, което се нарича изведен Бог от него. А Той в Своята неизмеримост прави човека съвършен като Отца му, за да има възможността да бъде божествен. Оттук можем да кажем колко странно могат да прозвучат тенденциите, които са предоставили някои религии в пътя на съвършенството – да се малтретира плътта! Оттам остават след това в монашеските институции и йогическите мъчения – да омаломощят плътта си. Омаломощена плът може да се смени след това с гроба, но неомаломощената мисъл?! Защото няма къде да закачите на мъченичество мисълта си, да не говорим за душевната цялост.

Минава се и през едно мъченичество на желанията... Разпъват желанието си, както Буда казва: Убий желанието и си победил! Нищо подобно – нито той можа да победи света, нито последователите му ще го победят. Идеята им е да угасне великата напорност за живот заради това, което Буда казва: Аз ви давам нирвана. А „нирвана“ буквално значи „угасване“. Угасване на жизнеността в потребата да се удовлетворяват желания. Но не всяко желание, срещу което той въстава, лишава човека от право на битие. (Други школи пък търсят как да укротят властта на мисълта.) Желанието не е проблем само на измерение на страсти в четвъртото измерение – то може да е и благородно. Ами ако от благородните желания се лишите, какво ще ви остане? Защото и Ева като изкушена в плода казва, че той е многожелан... Така че желанията също имат своя степен. Висшата им степен е да поискате интуитивното откровение, с което може да видите над стените на битието си.

Проблем е, че с йерархията на възможността да се усвоява култура, била на религиите или на социалната даденост, човечеството се оверижва двойно, вместо да си освобождава първичните вериги. Проблемът не е да махнете желанията, а да ги одухотворите, да ги осветите. Защото не можете да имате битие вън от Диханието. Битката за човека може да свърши, но не може да угасне Богочовекът! Така че в една идея за нирваната, т.е. „угасване“, трябва наистина много добре да потърсим дали да угасне у нас стремежът за божественост в едно удовлетворение, което ни дава едното или другото будистко течение. Какво е една нирвана – блаженство ли е, или една висша динамика? За Буда е блаженство, понеже той не приема, че човекът може да бъде един бог в развитие, тъй като не иска личен Бог, а и Миров не признава...

И сега се правят опити да докажат, че Христос навремето взел та разучил будизма и проповядвал будизъм. Или не познават Христос, или искат да припознаят Буда за малко по-възвишен и търсят чрез Христос да го оправдаят... Ние не можем да не признаем йерархията в идеята за осъществяването на Бога. Защото яденето на божеството е правило човека божествен. После в изграждането на човека божеството е било стихийно. Винаги има основание да се иска и правда, да се създават навици за някаква правна доктрина. И понеже правната доктрина е проблем на съзнанието, много трудно става. Тогава естествено религиите са си послужили с внушението за грешник, който трябва да се изповяда и непременно ще трябва да получи благоволение на Небето. Конфликтът, който учението на Моисей създава в културите на човечеството, е око за око, зъб за зъб! и че Бог е жесток. Тази страхова психоза е най-добрата възможност идеологията да създава социални ядра – семейство, племе, народ, държава... Това е социалната даденост на исторически употребена идея за страх. Тогава тя лесно може да оправдава, в името на бъдната социална организация, че упражнява необходима жестокост. Но тя трябва да бъде мотивирана като вътрешна подбуда; трябва да бъде изисквана от едно поведение на вярност. Тогава излиза проблемът за кръвта като расов елемент. Защото в края на краищата кръвта е Азовият представител, който се мотивира в това, което наричаме индивид и личност.

Виждате през какви стадии трябва да се мине в пътя за съвършенство! Съвършенството на човека е потребно не защото е грешен, а защото иска да бъде безгрешен. Разбира се, сега когато преценяваме, твърде много престъпност има. Но има и нещо друго – една река, когато се напъти към своя океан, с безжалие разрушава онова, което `и пречи. Друг е въпросът в човека докога реката ще има нужда от два бряга? А те са добро и зло. Но божествеността няма нужда от добро и зло. И затова казвам, че злото е нееволюирало добро! Това не значи, че от утре всички ще са без зло, а че осъзнато можем да трансформираме енергията на това, което наричаме отрицание или зло. Защото между отрицателна енергия и зломислодействие има голяма разлика.

Отрицателни енергии ще има, но едно зломислие и злодействие не са проблем само на отрицателна енергия, те могат да бъдат въпрос и на положителна енергия. Защото умението е да трансформирате т. нар. зло в добро. Това ще бъде част от един Път. И когато искаме тези измерения да бъдат чрез Правдата, не можем да ги приложим към божествеността, защото Правдата е поведение на ума. Там са сложили и везните; там и богинята на правосъдието е с вързани очи, защото тя е проблем на ум, не на милосърдие. Не може да се раздава правосъдие с милосърдие, може да се раздава със справедливост. И това е в Доктрината на Правдата, която има своите образци в лицето на юдаизма, мохамеданството и в лицето на будизма. (Учението на Буда е учение на Правдата – права мисъл, право действие...)

И сега някои от големите водачи в областта на социалната политика говорят: „Да изпълним Десетте Божии заповеди!“. Но коя от тях? Първата ли, втората ли...? Нямаме ли право да кажем името на Бога? Коя заповед да изпълним? Не мога понякога да се начудя, когато се говори с безмерна безотговорност... Трябва да познавате една материя в нейната цялост и след това да сложите: „Да изпълним Десетте Божии заповеди, да спазим добродетелите на християнството!“. Кои са християнските добродетели? Десетте Божии заповеди? Не, нито една от тях не е! Какво казва юдейският Бог? Да нямаш други богове освен Мене, защото Аз съм ревнив Бог и отмъщавам до третото и четвъртото родово коляно![8] Тази заповед ли да изпълним!? А Десетте повели не са и юдейски дори. Има ги столетия преди това в Акадските таблици на съдбата и в Законите на Хамурапи, които са около 400 г. преди Моисей – във всички тези знания...

Когато казвате нещо, прецизирайте го, защото от непознаване създавате една еманация на отрицателна енергия. Този, който е неграмотен, има позволено незнание, а онзи, който е невеж, има непозволено знание! Непозволено знание! Докато неграмотността е извинена в незнанието на това, което изначален път тръгва, невежеството в претенциозността е обидно знание, защото е евтина парадност. И затова се получава едно изключително разслоение в познанието и безспорно оттук различна възможност за чертани пътища на усвояване на знанието.

Удобство на човека е да не му се дават тайни, а да му се създаде невежество. И пледиране и говорене какво ли не, без да се съзре, че в голямата дълбочина това е невежество и е един лош принос в културата на човечеството. (И сега сме свидетели.) Страшното е, че и социологиите на човечеството от родовото начало до големите държави и континенталните обединения страдат от недостатъка за вътрешно откровение.

Разбира се, не може да не се признае предшествието, но не може и да се влезе в този гроб. Христос почете миналото, но след това го разруши – това е великата тайна на посветените... Когато Му заведоха грешницата, Той не поиска възмездие, а каза: Който е праведен, да хвърли камък. Хвърли ли някой камък – не. Оказа се, че цялата доктрина на Правдата не е могла да изгради един праведен човек – не можа да се намери нито един праведен, който да защити законите на Правдата! И Христос цялата Правда я обърна с главата надолу – вместо възмездието, убиването с камъни, предложи прощението, което след това допълни с идеята „обичай врага си“.

Не може да не признаем гънките на еволюцията и прегрешенията, които са част от пътя за съвършенството. Както Христос – не казва за грешницата, че е съвършена, Той показва, че тя наистина не е праведна, но че и другите не са праведни. Извежда ги в един нов път, поставя им едно ново стъпало в познанието „що е добро“ и след това „що е любов“ в пътя на съвършенството. Той не иска да я съди, че тя е несъвършена и не казва „кой от вас е съвършен“. Не, Той иска това, което доктрината на Правдата проповядва и усвоява като правило на живот – тезата: Който е праведен... И никой не хвърля камък! С това Той дава една формула – идеята за прощението. Ето и другия път за търсене на съвършенството. Иисус прощава, но `и казва: И Аз не те осъждам, но вече не греши![9] Не е можел да не отбележи недостатъка или знака на т. нар. порок, но в този път на съвършенството прави още едно стъпало в идеята обичай врага си. Когато намира формула за нейното прощение, Той дава още нещо много важно – една нова йерархия в знанието. Тя е прелюбодействала като биология, а Той казва: Всеки, който е пожелал, в сърцето си е вече прелюбодействал![10] Нова формула на знанието! Следователно пътят става по-друг.

Най-тежката присъда, която остави дуализмът като философия в религиите на човечеството, това е тезата, че материята е извор на злото, че тя е „фабриката“, която ни е направила грешници. Разбира се, прозрения в историята на религиите има – има прозрения, и то доста ясни. Но непрозрението на някои мислители е, че искат да докажат, че материята поема отрицателни енергии и следователно тя отклонява. Не, тя не отклонява, тя търси пътища за своята еволюция. Това в никакъв случай не значи, че изявите на нееволюиралото не са налице и че не се извършват злосторства и злодеяния, които създават това, от което човекът се оплаква – страдание. А Иисус Христос точно това опроверга с жизнения Си път. Материята, одухотворена от Неговата кръстност – в двубоя между Дух и материя, гробът не можа да я задържи.

Идеята е да се извика онова велико тайнство, вложено в битката между образ и подобие. Това са големите тайни – образът и подобието: Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие![11] Изрично е казано: по образ и по подобие, а не „образ и подобие“ – и по образ, и по подобие! По Божий образ, но човекът не е самият образ на Бога. Тогава равностойни ли са, различни ли са, синонимни ли са? И тук започва една от най-големите битки. Някои видни богослови разглеждат дефинитивно всяко понятие. Едни приемат, че те са равностойни по съдържание; други казват, че те са синонимни; трети приемат, че те са различни. Този спор продължава. И понеже всеки си е взел по една валенция, спорът остава нерешен.

Кое тогава имаме и кое трябва да осъществим? Образът е това, което бе реализирано, подобието – което трябва да осъществим. Разбира се, образът на човека се променя като историчност по пътя на съвършенството, а съвършенството събужда тенденция на Диханието Божие, което чака – тенденцията да му се даде основание на живот.

И създаде Господ Бог човек от земя, земна пръст, и вдъхна в лицето му Дихание за живот. Има един много характерен белег – когато става изграждането на образа, са повикани и помощници, така както е казано в книга Битие; но когато се дава Диханието, то е дело само на Твореца. А това, че образът се изгражда с помощниците, говори вече за една друга формула – на тези, които в сътрудничество след това, йерархирайки в Духовните култури, могат да дойдат във Всемирната доктрина на Съслужение с Отца си. И това е голямото предназначение на човека.

Щом Диханието е дело само на Твореца, когато искаме да разделим Божество от божественост, ние трябва да дефинираме в образа ли е Бог, Когото наподобяваме, или в Диханието е вложената духовност, с която трябва да Го изявим и чрез която трябва да Го достигнем? Образът е акумулирал цялата Вселена и също го получаваме от Бога, но имаме подобието – съхраненото Негово Дихание, което е потенциално вложените енергии на Божеството. Както при сятото семе – когато има вече цвят, но още без плод от енергиите на вложеното семе.

Човек, за да запази лика на Божество, трябва да Го храни с енергията на божествеността (и в особен случай може и да се вкаменява...). Следователно образът и подобието нито са синоними, нито са противоречащи, но и в никакъв случай не са едно и също, защото иначе трябва да отречем Пътя на съвършенството, за да станем Божествени. Тогава можем да кажем, че всичко у нас работи за образа Божий, за да догони в своето съвършенство подобието. И когато това подобие е догонено, тогава вече ще имаме в себе си доктрината на Истината, за която Христос каза, че само Истината ще ви направи свободни. Не каза, че Правдата или Любовта, която именно Той дава като Учение, ще ви направи свободни. И аз не мога да кажа, че Мъдростта ще ви направи свободни, но тя ви сменя статута, че всеки е един бог, а това е една идея за свобода. Но Истината е догонено подобие – тя ще ви направи свободни!

Така че ние не можем да поставим на образа и подобието статично състояние, защото Бог не търси никога крепостен акт върху това, което е сътворил – няма пред какъв съд да го изнесе. Човекът може да потърси свидетелство в съда, че е добър, когато го нападат, че е лош. В идеята на тази взаимност – съвършенство и божественост, место за социални актове на притежавани добродетели няма. Архивен материал няма, в смисъла, в който ние сме навикнали чрез ума си да търсим доказателства.

В Битие е казано за забраната да се яде от Дървото на познанието, т.е. това вече е в ск`алата на добродетелите... Но ск`алата на добродетелите и божествеността са две съвсем различни неща. Таблиците на добродетелите са като парапетите на мост над река, за да не падне човекът. Вложеното Дихание обаче е, чрез което имаме потенциалната възможност на това, което не може да бъде наричано другояче освен Бог Отец. (А ние трябва да потърсим в Този Отец и Безпричинната Причина.) Така че Той Самият ни е дал, чрез Диханието Си, ск`алата на нашето пътуване в идея на съвършенство. Но не можем да чакаме божественост, ако не сме сътворени като Божий образ. Божия образ го виждаме, но част от потребата, която еволюцията налага, е да понесем Божествеността, която ни е дала огледалност, че сме божества.

Може би точно недостигната зримост е водила човека към друга възможност. Да му се предостави един Бог вън от него – тотема. И той го яде с вътрешната си убеденост, че яде божество и става съвършен като божеството. Да, но когато това божество е мечката или вълкът и пр., се внася вибрацията на звяр... Така човекът е воден от концепции в различните Духовни вълни – давали са му трапези, водели са го на водопойност с идеи. Но трагичността е в това, че са наложили идеята на насилието, за да създадат социални общности, които безспорно са и историческа даденост. Разбира се, не може без организираността на личността в присъствие на дом, на семейство, на племе... Затова съм извел една фраза: История не може да се прави от друго, освен от волята на цезаря, но безспорно там трябва да съществува и олтарът, и молитвата на жреца! Онова, което докосва всеки – и цезарят, и философът, и поетът, и грамотният, и неграмотният, е молитвата на жреца. Жрецът е тази, разбира се, излята благодат на Небето върху потребата човекът да стане съвършен. В хилядолетията той не е осъзнавал потребата си за съвършенство за себе си, но е извървявал пътя по навик, път, даден от посветени. Това обаче много често е било ползвано и за налагане на доктрини, с които човечеството се е водело в подчинение и в една грамотност, която съзнателно го е лишавала от дълбочината на прозрението или е била узаконена неправда.

Човекът досега не е можел да понесе огнеността на Божеството (на Кундалини) в себе си и тогава какво му е оставало – олтар вън от него. В Учението на Мъдростта казахме, че когато вътре у нас Книгата на Живота стане олтар, тя ще е живият ни Бог. Той не иска кръвни жертви, а иска човека! Затова служение се върши без Себе си – когато сте без Себе си, тогава сте божественост! Защото Божество и божественост не могат да се оспорят и могат да се понасят.

Единственият материал, който освидетелства божествеността ни, това са счупените печати от Книгата на Живота, в която можем да намерим себе си с ръката на Твореца писали. Както можеше да се оправдае този, който сложи Христос на Кръста – Пилат: Писах каквото писах. Виждате колко неопровержимо сложи тайна: „Иисус Назорей, Цар Иудейски“[12]. Те го упрекват. Знаете ли колко странични очи и колко неизраснали души упрекват, когато за някого кажете: Този е божествен, този е гениален, този е талантлив... Стотици очи Аргусови се настървяват там, да кажат: „Не, не е“. Така беше и при Пилат, но той даде първия урок на безспорността на това, което пише в Книгата на Живота: Писах каквото писах. И не се отвърна: Цар Иудейски! Вярвал ли е някой, че този Иисус, синът на Мария, ще бъде цар, и то Небесен?! А изповедниците Го имат като повече от цар. Защото царете могат да царуват там в някакъв си век, но не могат две хиляди години.

Голямата битка на Божествеността е хилядолетна и най-добре я освидетелства Адам, когато Бог го търси (или по-скоро когато сам се търси). Самото Божество в него се търси, защото, както казах, преводът на името „Адам“, това е „изток-запад-север-юг“, т.е. всичко. Търси се в това, което можеше да се нарече образ Божий – от клетъчния свят сътворено. И той постави един основен въпрос: Гол съм... За първи път съзнание за анатомия и биология. Тогава тази вътрешна битка между разпластяванията от инволюционността, която стъпва до физиката и може да каже гол съм, е битката между Божество и божественост, за да бъде божествеността изведена. Как? С кое усвоено тайнство? С признание за наличност, че си гол; с признание за безсмъртие, че манифестираш и еманираш Себе си. В Преображението се изнасяш напред за усвоимост и след това с една нихилация и събиране във Възкресението на своята материя. „Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението!“[13] Затова Ме няма, защото бях – Възкресението. Вие констатирахте, че бях, а Мен Ме няма...

Това е великата тайна на голямата идея на Възкресението. Тя може да бъде оспорвана. Дали наистина жив са свалили Иисус и са Го излекували, това няма никакво значение. Когато говорим за Възкресение, ние не говорим само за личност, говорим за вложена Божественост, чрез която можеш да се нихилираш и събираш, чрез която бъдното човечество ще отива в Нощта на Брама...

За да направи възможността за осъществяване тайната на божествеността, сложиха на човека идеята за съня, който свидетелства като урок първи за безсмъртие. В този сън се извежда, извиква се на живот Ева. Преди това Адам дълго време стои без жена, т.е. стои без втория белег – астрала. Виждате само колко характерно е, че когато Адам получава заповед да не яде от Дървото на познанието – Ева я няма още, тя се явява много по-късно. Но имаме ли при него вегетативност – не! Тогава защо стои? В идеята на Сътворението на мохамеданите ще намерите, че известно време държат човека, за да го опекат от глината, от която е направен. А като го пекат, няма ли да умрат клетките? И сега модерната наука в идеята за клонирането търси дали в замразено преди милион години животно има някаква жива клетка. Разбира се, ще докажат, че и от неживите може да клонират. Тогава можем да си представим, след като Адама го пекат като глина, какво е останало в него заради жизненост. Има ли нещо в него, което не може да бъде умъртвено? Да, онова, което сега търсим – божествеността, дадена му от Бог, това е имало в него! И затова, когато той се осъществява без биологично начало, дава му се другата идея – да се изведе от него живот чрез Ева.

Така чрез Диханието на Отца, което безспорно трябва да изведем в своята еволюционност, инволюционността като Мировост прави първо поле, второ поле, трето... – от най-висшето до глината, или пръстта, от която е направен човекът. След това астралът трябва да му създаде жизнеността чрез съня. Първо е Хипнос, по-късно е Танатос! Виждате каква безспорност има – сънят като предвестник. А Ева го демонстрира след това като смърт в идеята на познанието, смърт, която е доказателство за безсмъртието.

Когато имаме воля за знание, път за съвършенство и идея за божественост, ние сме властни вече над това, което наричаме Космична еволюция, в която сме участници. Участници сме! Изведена е Ева (на която Адам `и дава името – че тя е живот) и тя става родителка. Това е идея за божествеността – раждането потвърди Твореца! (Макар историята, дълбочините на прозрението да ни говорят, че андрогинът, т.е. човекът, който носи двата пола, се е възпроизвеждал.) Тя създава живот! Живот, който вече свидетелства за божествеността като енергия, т.е. приближаваме се със стъпки към онова, което казахме, че в бъдните доктрини човекът ще стане – ще стане Съсътворител.

Има от древността една формула, която се нарича Пуруша – Космичният човек. И има още едно състояние, което наричат Турия. Турия е четвъртото състояние на съзнанието – над всяка мисъл.[14] Това е един от големите принципи: съзнанието да стане светлина на очите! Съзнанието – светлина на очите... Тогава може да понесете идеята за Преображението или да видите това, което е един Пуруша – Мировото сияние; онова, което е Турия – еманацията на Божествеността от образа Божий.

Нека не се самоилюзираме, че цялата концентрация на Безпричинната Причина, на Абсолюта, за Който философи и мистици говорят, е могла да създаде само нас в тази планета като форми на съществуване. Това, което можем да наречем Отци, Бащи на Сътворението ни, и след това Логоси в ск`алата на нашата еволюция и развитие, е наша планетна възможност, която минава през седем планети с оглед на присъствието ни в тази Слънчева система. Как е дошла тази идея на Сътворението и какво ни е предоставено; къде е основната грешка и до известна степен и на науките, и на философията, а и на религиите, които се ограничиха в една креационна доктрина, без да имат достатъчно прозрение или пък дори и достатъчно доказателства, за да се откажат от еволюционната доктрина? Но трябва да се знае, че еволюционната доктрина не може да направи стъпка в своята ск`ала без наличието на Творец. Дали ще Го наречете Космичен Разум или потенциална възможност, с която една планета е напоена, няма значение.

• Чрез знанието е устремът ни към съвършенство, за да се сродим с Твореца, и след това да приемем дрехата Му на божественост!

Дрехата на божественост в митологиите е идея за безсмъртие. Ние свалихме тази дреха, защото при нас вече проблемът не е идеята на безсмъртието, нито е потеклото на онези богове, които митологиите ни оставиха, а Съсътворителството с Отца. Две съвършено различни тези в живота на човека. Ние не можем да приемем статиката на креацията – че така, както е създаден, така ще си свърши светът. Но не можем и да предоставим еволюционността на случайностите, а камо ли пък на другата материалистична теза, че каквото ядеш, такъв образ ще имаш...

Когато религиите говорят за своите божества, не могат да предоставят битието на човека само в тях. Защото иначе Бог би се ограничил и би умрял. Много по-богата е тайната на Сътворението, отколкото един къс, в който е взето и се обяснява. Да не говоря за т. нар. случайности... И може ли преди пет-шест хиляди години да е сътворен светът – то е смешно дори да се говори за една такава доктрина!

Трябва да имаме дързостта да видим Божеството в неговата цялост! Тази голяма тайна, с която човечеството тръгна да се търси в идеята за богове, даде възможност на Децата на Деня да видят човека като една реална божественост, но разбира се, не още и като Бог. Дързостта отива дори малко по-далече, но тя не бива да бъде всекидневна – трябва да разграничим това, което приемаме като богове, от Онова, Което оценяваме като свой Отец. А Отец е ли е онази Безпричинна Причина, за която казах? Един Плотин толкова ясно го защити в идеята, че добре е да бъдете син Божий, добре е да бъдете богове, но още по-добре е да бъдете Бащи на боговете! Това с тънка прецизност е сложено в идеята на християнството. (Юдаизмът не дава йерархия на божественост.)

В християнството се говори за Отец, но и за Логос. Логосът, Който след това става Негов Син – Втора Ипостас! Тогава можем ли да кажем, че Христос е именно Божествеността? Да, безспорно! Но може ли някой да каже: „Аз сложих дрехата на Божествеността“, ако не изходи пътя на съвършенството, както направи Иисус Христос? Не може! Трябва първом да се извърви този път Голготски, който за нещастие човечеството нарече мъченически, а той всъщност е път на обожествяване. Трагичното е, че го направиха път на страданието, за да не усвоим както трябва най-голямата тайна – идеята за Възкресението. Защото „да си вземеш кръста“, това значи да водиш голямата битка между Дух и материя. Тогава, когато се опитват даже известни окултни школи да говорят, че кръстът бил нещо обидно и че нямало дърво, на което може да бъде разпнат Христос – да, Христос не може да бъде разпнат, но Иисус може. Тайната на Иисус обаче е в това как метаморфозира в Христос, защото човекът е, който трябва да изведе от себе си Божеството. И точно това направи Иисус, а хората сведоха Голгота до страдание. Не е страдание, защото, когато казва последните си думи на Кръста: Свърши се!, завесата на храма пред Светая Светих (където е имал право в годината един път само първосвещеникът да влезе) се разкъсва.[15] Тази завеса е у нас и Христос я разкъса и показа на Кръста победата на Духа над материята.

Иисус Го разпнаха и ние няма защо да бягаме от една жива реалност, която крие в себе си великата мистерия как да направим от материята духовност с двубоя между Дух и материя. Това е Пътят, който трябва да се извърви. Той е на развитието. И ако не може човек да се осъзнае в идеята на развитието, винаги ще каже, че страда. Голгота не е мъченичество и няма Mater dolorosa – „Майка скърбяща“. Тази майка има предвестие и предназначение! Тя не може да скърби затова, че Синът `и става Бог, както Го изповядва сега християнството.

Така че Пътят на Голгота е път божествен – условността на нашата биологична болка да я правим светилище. А религиите, когато искат да направят някого светец, трябва непременно да е великомученик. Верски доктрини търсят мотивите, когато ще обявят светеца дали да бъде великомученик. Трагедията е, че търсят белези, които нямат нищо общо с вътрешната святост! Онзи, който е мъчен, може да не е светец. Показал е някакъв героизъм и ние не знаем отстъплението му от Бога какво е било... Няма страдание за посветения, има развитие! Но ако не е мученик, не е светец... Така внасят стрес в душевността на човека да се напъти по един път на съвършенството. Лишават го от една воля на познание на това, което е повече от всекидневното. А не можете да вървите път на съвършенството, ако нямате воля за друго познание, което очите не ви дават. Онова, което виждаме в съществуването на света, ни говори за безспорност, а богатството, което той дава на човека, го възпитава в отговорност за прозрение...

Трябва човекът да не приема идеята за нещастието си, за да се улесни в дързостта да ходи път за съвършенство чрез знание. А не чрез това, което и будистите са сложили – трите корена на нещастието. Трагедията на това пък, че знаят другата тайна – на своето прераждане, ги направи интелектуални мързеливци. Три големи корена на нещастието – алчност, омраза и заблуда. Добре. Коя алчност трябва да сложим в юзди? Алчността да знаеш?! Защо не я трансформирате в идея на знание?

Някой желае да има знание, за да може да си изкара хляба; друг – да може да си отрече хляба! Както Христос си го отрече – Самият стана Хляб: Този хляб е Моето тяло, т.е. Моето Учение е хляб на Живота. Трети иска от този хляб да направи това, което се нарича евхаристия – т.е. благодарност, че Бог се трансформира и че ти можеш да Го вземаш. Великото в Христос е точно тази сублимация – трансформира тялото и кръвта в хляб и вино. И така стана Миров.

Разбирате ли превратността на понятията, с които убиха Бог в човека? Но понеже Бог не умира, убиха човека в страдание. Това е ужасът! Затова най-добрата ми теза е, че няма зло! Защото не можаха да трансформират алчността – в алчност да знаеш, да се пожертваш, да отидеш и да изнесеш Кръста до Голгота... Направиха от егоцентризма – тази велика тайна – егоисти, а не личности. Егоцентризмът е най-голямата добродетел! Онези, които създаваха доктрини, не можаха да направят от него великата тайна на това, което Христос направи с цялото Си Учение – да освободи личността от дом, от раса, от история! Защото им каза: „Който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка“[16]. Защо не събудиха алчност към Учението, а сплетоха мрежата на олтарното моление, наречено екзорсизъм – да се гонят зли духове, демони. „Дайте да гоним зли духове!“ – и внесоха в човека рояк от зли мисли. Създадоха му идеята да се брани от зли духове, вместо да стане поселник на благородство. А битката ни да одухотворим материята какво е? Подвиг – героичната добродетел!

Богословите се страхуват да кажат, че материята трябва да бъде одухотворена! Не, направиха я извор на злини и майка на зли духове! Разбирате ли къде отседна злосторномисленето и как се изопачи? Какво значи омраза, какво значи заблуда!? Защо не ги трансформираха? Нима Един, Който даваше Учение за Мирово битие, не каза и не се възправи срещу тези неща? А като се възправи, ония пък след Него така Го напудриха, че Христос не може да Се познае Той ли е... На човека не се отвори олтарът. В юдаизма на човека не му се позволява да влиза в олтара, а в нашето християнство не се позволява жена да влезе в олтара... В Света гора на острова не може жена да влезе. Но нали Бог я изведе?! А съблазънта не е в жената, съблазънта е вътре у нас, както го каза Христос. „Не, в Света Гора жена не може да влезе!“ Вижте как им се извращава мисълта – не позволяват и животно от женски пол да влезе, защото ще се съблазни монахът... Ами нали преди да отидат там, са гледали и жени, и животни.

Трябва да направим преценка за стойностите на хилядолетието, за да можем наистина да кажем: „O, Теос, кой те оскърби?“ – кой оскърби Божеството? И все пак трябва да кажем колко сме благодарни, че образът на Божествеността се е запазил, а някои са намерили и правото на път за съвършенство. Разбира се, не още както техния Отец, но търсят съвършенство, а други имат дързостта да говорят дори за божественост.

Не може обаче знанието на очите да ни дава олтар за божественост. Това знание получава доказателства за колосалността на Универсума и затова се казва: „Погледни, това е творение на Бога!“. Но зрението като знание може да ви илюзира. Не може да създаде доктрина на божественост и един висш ум, каквито са почти всички родени философии, защото те са игра на ума, не на прозрението. Все пак има философи, които са ни създали чрез интуицията си формули на голяма вътрешна тайна. И тогава трябва да тръгнем към едно знание, което може да ни даде пулсацията на нашата вътрешна причинност, на интуицията. Върху него е работено толкова бедно, че наистина може да се каже – по-бедна институция от познанието за интуиция няма в световната култура! В Европа само Анри Бергсон го даде, а още в III век сл. Хр. Плотин остави идеята за интуицията. И затова Плотин, за когото ви казах, не може да бъде стигнат, колкото и възхвално да се говори за Платон, който го предшества, или за Аристотел, или за когото и да е от тези големи след това европейски мислители. И Хегел говори за Абсолютната идея, но след това ще я сумира в осъществената мощна държава. Има и други мистици, но не можаха да стигнат Плотин. Говорят за априорно знание и след това контраверсията – апостериорно знание, т.е. – пак очите трябва да го докажат.

Хората са доволни, че имат реални, логични, ако щете, дори алогични знания – но нямат екстатичните знания. Екстазата – това, за което един Плотин говори. Тя в християнството влезе в доктрината на исихастите – безмълвното вътрешно съзерцание, което е култура, а не поведения и упражнения, които правят йогите. Исихазмът е една екстатика на вътрешния човек!

И най-после ние можем да говорим за знания, които могат да ни създадат божественост. Могат да ни утвърдят божествеността, защото я имаме. Това знание е Откровението! Но преди откровенията ние обикновено имаме това, което се нарича Боговдъхновение. Не пророчеството, което е дар отгоре – то е по-скоро благоволение или контакт с ония, с които сте имали предишни животи – а Боговдъхновение. То създава доктрините на митологиите. Индийската митология се дължи точно на Боговдъхновение. Можем да го търсим и в гръцката митология, но още по-възвишеното е Богооткровението, което са ни предоставили в историята само двама – Хермес и Христос. Хермес оставя Откровение и Христос това, което вижда, го предоставя на Своя ученик Йоан. Знанието, което е проблем на Боговдъхновението и на най-великото посвещение – Богооткровението, безспорно свидетелства за божественост.

Тези енергии будността вътре в човека като идея за познание ги носи в себе си, но те са спящи за векове. Те са тревожни в искането си за проява и затова понякога, събудени, създават катастрофа. Този дар не тежи, но дарът може да унищожи човека, когато не е пригоден. Както една специална огърлица, която първожрецът на египтяните носи, за да пази петия му център, може да ви унищожи, но него – не.

В Евангелието на Лука е казано, че когато майката на Иисус отива при Елисавета, плодът в нейната утроба заиграл.[17] Възможни ли са тези еманации? Да, защото, когато носите Божественост, тя действа. Тогава на Децата на Деня не им остава нищо друго освен наистина да станат бременни с Божественост, та да могат онези, които ги чуят или видят, да знаят, че нещо в тях трябва да заиграе; нещо, което трябва да родят, вместо да ходят по сеанси...

В тази отговорност човекът трябва да се осъществи! Да знае, че това, което създава у него съвършенство, са добродетелите, но ако те не се одухотворят, ще останат само знак на приноса на жертва, но не и на осветяване. При Духовната вълна на Мъдростта служението е обожествяване! То е жертвата, която можем да направим с голямата идея, че човечеството е една Божественост. И съм казал, че Христос е едно живяно човечество! Божествеността е един сбор от човеци, щом Христос е живяно човечество. Това е, с което трябва да вървим! Тогава зримият теогон, безспорно, ще бъде нашето осъществяващо се божество.

Христос казва: Обичай врага си! Ние ще трябва да кажем: „не, нямаме врагове, имаме събожници“. Враг, що значи „враг“? Това, че има невзаимност; че се създава в някого страдание... Това, че в някого не е изкласила благородността и няма устрема в идея за съвършенство, не значи, че възправеното не е чакащо и търсещо своето развитие добро. Идеята за съвършенството, или тази нравствена стълба, е една от най-тревожните, с които човечеството е имало и ще има своето пътуване. Защото тя е цялост в идеята на жертвата.

Кога може човек да каже, че е съвършен, както е съвършен неговият Небесен Отец? Разчел ли е той своя Небесен Отец, знае ли колко валенции има неговият Небесен Отец, за да може да събуди в себе си тази възможност за съединения? Тогава ние му казваме: Бъди смирен! Пак образец – какво се казва за Христос: Смири се до смърт.[18] Смъртта като формула за сравнение със смирение, когато всички я живеят като ужас! Можете ли да си представите какво значи „смири се до смърт“? Ами то самото сравнение е ужасяващо, макар че е най-голямата истина, която човек може да има. Защото кой се смири до смърт – Онзи, Който беше съвършен като Своя Отец и в непротивене на нищо в Него отиде на Разпятие.

Сега Разпятието го оспорват – пък дали е бил полужив, пък как са Го измъкнали, пък как са Го лекували есеите... Вижте, това естественият организъм – биологичен, социален, природен, Миров – може да върши. Това, което се опитват известни научни богослови или пък известни издирвачи на тайната на погребението и в идеята на Възкресението да докажат – те не могат да разберат, че социалният феномен не може да не придружава душевната даденост. И тук е нашата болка в защита свободата или недокосването на човешката душа. Защото тя е също част от света като социалност. Да оскърбите макар и един човек в неговата национална даденост, да го оскърбите с анатема и отлъчване – на целия национален дух лежи нещо като прокоба. Ама ще кажат: „Това са били грешниците“. Да, но сега папата ги опрощава... Ирония. Джордано Бруно го изгориха, обаче той остави теория за Всемирността. Когото и друг да изгорите, не можете, ако не изгорите себе си в идеята на търсеното съвършенство, да го намерите. Какво иска то – признание на събожника, иска смирение, иска святост. Ето защо са сложили в атрибутите си да обявят за светец онзи, който непременно има смирение.

Някои богослови се опитват да изваят божествеността като нравствен принцип. Не, не е нравствен принцип. Божествеността е субстанциална даденост, тя е Богожизненост! Жизнеността ни в присъствие на Бога не е нравственост! Смирението може да ни даде, че чрез тази божественост можем да бъдем събожествени и да бъдем единство с Отца. Безспорно, голяма е тази битка.

Процесът на обучението ще продължи с хода на Духовните вълни. Аз се учудвам защо Свещените книги не са отбелязали йерархията на Духовните вълни! Макар че някои от тези учения носят сами за себе си вложената еволюционност и безспорно идея за прераждането, които сами по себе си диктуват подобна спирала на развитието. Но пък не искат да си отидат. И индийците се къпят още в Ганг...

Ние оставяме врати хилядолетията да осъществяват битието на Мъдростта! Оставяме една, две... врати отворени. Не може да се влезе в Третото хилядолетие с доктрината на грехопадението. Още по-малко може да се влезе с олтар, на който трябва да занесеш няколко животни в жертводарение. Не може да се приеме доктрината на братоубийствата между Исаака и Исмаила – между еврейството и мохамеданството... Новият знак на Третото хилядолетие е да се влезе с Доктрината Път на Мъдростта, за да можем в съприкосновение с Божествеността да направим живота си отговорен пред бъдещето. Децата на Деня трябва в своята битнина към Истина и съвършенство да могат да кажат: Да бъда, вместо да имам!

В йерархията на Духовните вълни Мъдростта е вложената и осъществявана божественост на човека! Затова моето пожелание към вас е това: Да бъдете и да дишате чрез Бога, не само чрез Природата! В дописки на учени пише: Има живи камъни и те дишат. Пулсацията на Това, Което наричаме Животворецът, Сътворителят, в идеята за жизнеността в цялата Космичност, е сложена в кристала и учените дават доказателства. Камъните дишат! Ще бъде много трагично човекът да спре да диша чрез Бога и да се върне да диша само с кислород.

Не мога да пожелая някой да осъмне, защото не искам да му мръква в душата. Затова бъдете будни във вътрешното си служение и в отговорността!

 

Из Слова на Ваклуш, 1999 г., в Пловдив, София, Шумен, Добрич