Мъдростта – житейска съдба

Арxив | брой 1 / 2021

Мъдростта като житейска съдба
е свобода на Бога в човека!

Всеки Учител се съобразява с историческото време и с това дава измеримост според йерархията на познанието на човека. А всяка Духовна вълна предшества човешкия праг за нови пътища. С една нова Духовна вълна много идеи са отминавали и ще отминават. Но вярата, надеждата и любовта са три тайни, без които не можем и без които човечеството не е вървяло.

Вярата винаги ще бъде знаме. Когато сте вдигнали знамето не на държавната институция, а на вярата, Господарят е у вас, т.е. събуден е Бог в живот.

Надеждата винаги ще бъде път. Защото тя е устременост, която гасне само в онези, които отчаянието ги е надмогнало – да бъде по-силно от радостта. Тогава човек няма надежда, няма път. Но тя е единствената, която остава в кутията на Пандора – надеждата, пътят от себе си до Себе Си. От себе си като „аз“ и до Себе Си като събудения Бог.

Любовта винаги ще бъде жертва. Тя преобрази кръста – от поведение на мъчение в символ на Възкресение и спасение.

Затова ние в своя символен знак сложихме горната част на Кръста с тайната на Змията – Мъдростта. Защото само Мъдростта може да освети вярата, да даде енергия на надеждата за път и безуморност на човека за любов.

Мъдростта отваря врати заради силата на Знанието, което е огънят на радостта. А тя е едно мистично безмълвие. Бях казал, че радостта е усмивка на Мъдростта, защото усмивката на Мъдростта е именно безмълвие. Мъдростта трябва да стане житейска съдба. Затова радостта ще работи за предаността, предаността ще е дълг на отговорността, а отговорността ще е чистота на служението. Това са пътищата!

Време е да хвърлим дрехата на безсмислията, време е да не късаме повече колената си в покорност, а да вдигнем знамето си. Страхът и отчаянието трябва да си отидат, за да освободят този, който може и трябва да си каже: Талита, куми – Момиче, стани![1] Кажете на своята душа, кажете на своята чакаща ви да я разбудите мъдрост: „Талита, куми!“ – стани, дете на Мъдростта, поеми своя път! Стани, защото трябва Мъдростта да стане житейска съдба. Стани! Защото всички сме събрани от най-древни времена до ден днешен – като потреба, сложени в голямата чаша на Живота.

От водоема на паметта ние трябва да си върнем всичко, което с велико уж мъчение, а всъщност с енергия за будност се е вписало. Питате ли се колко болка е изживял камъкът да дращят върху него – за да го насилят за будност. Вписвани са йероглифи на мъдростта на непринуденото знание върху цялата природа, получила и в своята динамичност, и в своята покойност силите на Духовните вълни, които правят живот. Тази велика болка, която е раждала живот!

Събрани сме точно затова – в своята съдност да разберем насилието и да се извисим. Сега сме призовани от всички векове, за да се освободим от минало, защото повикът е, че Мъдростта е едно бъдеще, че Учението на Мъдростта е един Път на бъдещето. А бъдещето е едно прозряно деяние на всекидневното ни служение. Призовани сме, за да се намерим в един нов Път на служение и всеотдайност; събрани сме, за да можем да изпълним едно повеление – именно да направим Мъдростта – житейска съдба. Това е великото ни призвание. Ето защо не сме само едно последование на еволюцията. Извикани сме, за да бъде обособена една нова категория на служението – да бъдем Деца на Деня. Тогава можем да кажем, че правим именно: Стани! И че не сме Деца на някакво давление, а сме Деца на Деня – прозрение за бъдещето.

В малкото човешко сърце са великите скрижали на всичко, що светът има. Там – в нашата свещена седм`ица – както като тяло, така и като битие, стои Книгата на Живота. В нея е глиптирано всичко – от камъка до листата на дървото, от папируса до постиженията на съвремието. Там е слагало печат всяко едно от нашите тела: слагала е драска възвишената астралност, поставял е своята будност умът, давала е своето откровение интуицията... И трябва да тръгнем към свещените скрижали на нашата душа, в които е писано от Мировия Дух, от Духовните вълни, които са давали живот на потенциалния и на динамичния свят. Така ще отгръщаме и ще пишем страница след страница, за да може настоящето да стане едно изработено прозрение. Именно с прозрение трябва да правим стъпка след стъпка в своето битие и да направим Мъдростта – житейска съдба.

Кого трябва да освободим в себе си, за да изведем тайните на Знанието и да ги приложим, за да направим съдба, т.е. живяно минало? Ние не можем без прозряно настояще и без озаренията на светостта, не можем без възхищението на будността и без вдъхновението на себежертвата, за да направим съдба. Мъдростта като житейска съдба е свобода на нашия вът­решен Бог! Това е да оставите трохите на миналото и себичността.

Свобода! Свобода и от страх, че боговете са лоши – така е внушавано на човека. Дали социалната необходимост го е налагала, или природната даденост го е затвърждавала, но го е имало. За да изведем сега една неказана, но вечна тайна – че Бог е събрано човечество, а човекът – еволюиращ бог. Затова дайте на боговете право да слязат от троновете си, защото човекът-бог си направи трон в своята душа, в своя път!

Ако се устремим наистина да направим Мъдростта – житейска съдба, ще трябва със смирение да влезем, с кротост да искаме, но с дързост да вземаме. Оня, който не знае да взема, той никога не може да прави нови пътища: чукайте, искайте, вземайте! Това е Пътят на Мъдростта. Не е достатъчен външният ритуал – извършете го вътре в себе си! Направете така, че прощението, което е най-добрата тайна, открита на човечеството чрез Христа, да не е достатъчно. Нека да бъдем мъдри във величието на вложения Бог у нас. Мъдри! Не е достатъчно вече Прости им!, трябва Научи ги!

Никой не може да ни направи давление и всичко, що носи такъв спомен, ще трябва да отиде в забвение. Това е смелостта – да се разделиш със себе си и да се освободиш от Себе си. Колко прозрение е имал Иисус, за да каже: Не се налива ново вино в стари мехове[2]. Защото стари мехове и досега стоят. Стои око за око, зъб за зъб, а Той ги учеше да прощават. Това правят някои – искат да пият лудо вино и да бъдат кротки. Не може – ферментацията е нещо страшно.

  • ...Мъдростта като житейска съдба
    е свобода от Себе си!

Ето защо е оня велик надпис в храма на Делфи: „Познай себе си и ще познаеш боговете!“. Ние познахме боговете, за да се освободим от тях, за да остане само Бог. Нашето присъствие не е на скитника, а е присъствие на служещия. Затова трябва в светостта на своето служение да иззидаме един нов храм – храма на свобода от Себе си. Този, който не може да освободи Себе Си от Себе си, той ще остане в себичното служене, в редиците на ратниците за блага. А нашето единствено благо е Той – Вечният, Несменният.

В Посланието за 1996 година, Повеление 1, е казано, че съдба без мъдрост, без воля и без жертва няма![3] В знанието на интуитивното просветление ние ще открием една велика тайна като образец – волята на човека, толкова изящно гравирана върху историята и битието, в пълна жертва за Бог и път – Йов праведний. Той, въпреки цялата бедственост, която му се случва – въпреки отнетите му имоти, въпреки загубените деца, въпреки проказата, въпреки жена му, която в него като астрал го подканя: „Похули Бога и умри!“[4] – не събужда дори и негодувание. Преценки – да, но негодувание – не. Праведният Йов е един образец на човешката воля, привлечена в защита на неговата същност – божествеността му. Така човешката воля оставя най-добрия образец на невъзбунената мъка, на страдание, понесено с достойнство. Праведният Йов е поразен в своя телесен и душевен свят, но не възбунва в душата си слово срещу Бога, срещу Вечното. Защо? Защото в него е Божествената воля, която оставя после образец в лицето на Иисус Христос – волята на Божествения, Който осветява Кръста. Кръстът Христов не е страдание и мъчение, а обожествяване – двубоят между Дух и материя!

Божествената воля на Иисус Христос рече: Отче, нека бъде не Моята, а Твоята воля[5]. Така останаха на света две велики тайни, разчетени и приложени у нас самите – волята човешка и волята Божия, без които не може да има съдба. И тогава ще разберете защо Иисус Христос с такава доброта е можел да каже: „Игото Ми е благо, и бремето Ми е леко“[6]. Той не е бил мазохист, а е знаел как да обезтеглява бремената, защото човешката Му воля е вземала опорност от Божествената Му воля. Това е, което трябва да направи човекът, за да може чрез волята и чрез жертвата да направи Учението житейска съдба.

Бъдещето е вече онова, което не знанието, а прозрението ни дава, онова, което сумира в себе си всичките лъчи на едно ново зазоряване, на едно ново битие. Будността е тази, която трябва да носи бъдеще! Будност, която може да ви кара да станете от възглавето и да закусите, не е будност. Бъдеще трябва да ви даде – да може да трансформирате тайнствата в служение – това е будност! Не е достатъчно само да прощавате, а да живеете величието на вложения Бог във вас. А когато Го познаете, не може да не бъдете по-смирени.

Няма по-заслужена благодат от смирението. Ето защо Христос рече, че е смирен по сърце.[7] Не се разбуни срещу гонението, а се смири до жертва. Твърдя, че само смирението не е обидило съдбата! И във връзка с това има един исторически образец, с който Византийската империя си е служила – акакия – кожена торбичка, пълна с пръст, която е връзвана на лявата ръка на императора, за да бъде жрец на смирението...

Житейската съдба е онова, което сме градили, но Мъдростта трябваше да си пробие в хилядолетията свой път, трябваше да създаде идея за свое битие. А това значеше да се минат десетки прагове. Трябва сега тя да отмине олтари и храмове, да отмине моления и изповеди на души и сърца, създавали свещени таблици и морални правила, схващани най-напред като повеля на Правда, усвоявани после като идея на Любовта и за братство. Мъдростта трябва да създаде и идея за богомоление, защото човекът има поведение, но няма богомоление.

В християнството идеята за молението чрез вяра стигна до социална отговорност, но не с прозрение и мъдрост пред Отца. Затова и Църквите претърпяват гърчовете на неизживяна себичност, дребномислие и евтина властност, защото никой от духовниците не си върза акакия на лявата ръка. (Извиняват се, че се кръстят с дясната.) Това е ужасът в религиите, които бавно стареят и дълго стоят стари! Радват се, че митологиите си отидоха или закърняха в хилядолетията, но не могат да приемат да бъдат, а искат само да имат. Това е, което оскърби човека, защото той имаше вяра, но нямаше богомоление. Богомолението е поведение на Мъдростта.

Религиите създават идеи за примирение и за една опростена философия, която дава най-евтината трапеза, удовлетворяваща дори белязаните. Затова Христос в една притча казва: Идете, кажете на поканените, че е готова Моята трапеза![8] Но те си намериха работа... Тогава повика онези, които можеха да усетят Учението на Любовта.

Много дълъг е пътят, в който човекът узрява. Много е дълъг – да узрее за божественост.

  • ...Обожествяването е ново битие, което
    Вълната на Мъдростта носи и дава!

Когато едно Учение стане не само богомоление, а вече и всекидневност, тогава човек може да се събуди от сън или може да се потърси в съня, за да си върне своята „първичност“ и да познае това, което изглежда дързостно, но не и неоправдано, но не и невярно – че той е един бог в развитие. Дързостта като Правда беше изтърпяна, като Любов беше живяна! Ето защо живеем с нова душевност – за нови обиталища в света и Отца. (Отивам, за да ви направя жилища при Отца Ми[9], рече Христос.) Значи на човек с нова душевност е необходимо ново обиталище. Сега то е обиталището на Мъдростта – на вътрешното откровение.

Религията на човека ще си остане една лична потреба, но тя не може да не бъде и социален дълг, защото неговата еволюция е да служи на Всемирността, усъвършенствайки себе си. Олтарите може да се сменят, но социалният дълг – никога, а личната възможност за религия е йерархия на посветеността. Човекът е едно родено бъдеще! Той е родено бъдеще, защото е неизчерпаемост, дошла от Онзи, Който му е дал Дихание и Който му рече: Ти си образ и подобие Мое!

Тогава, когато човек е надкрачил безразличието и апатията, има прозрението, което оценява преходността. А този, който е свободен от преходност, той е във Вечността, той е познал Възкресението. Ето защо човекът ще умира, докато узрее за идеята, че е безсмъртен. Митологиите са го лишавали от правото на безсмъртие. Боговете на Олимп са били безсмъртни, но са правили човешки неща. Пазили са безсмъртието заради своята божественост (нещо, което днес би било смешно, но тогава твърде потребно). Затова казвам: човекът още умира, умират цели народи и култури, умират и религии... Но какво има на нашия кораб, за да кажем, че не сме родени да бъдем мъртви? Това е, че на флага, с който пътуваме в еволюцията – еволюция на човешкия Дух, еволюция на Всемирния Дух – пише именно: човекът е едно родено бъдеще! С този флаг ние пътуваме в безбрежността на културите и на утвърдените религиозни земни притегляния.

Съдба хората са правили във всички времена с потребата на съответната Духовна вълна. И когато искам да видя историята на нашия народ, много често съм се питал къде мога да намеря съдбовни олтари и в тях жертвоприношения. В страниците на българската история има само три такива олтара.

Първият олтар е, когато кхан Аспарух спира набега и динамиката на коня, за да овладее територия. Това е олтарът земя и държава.

Вторият олтар е, когато княз Борис I с проницание извършва служение. Това е олтарът на Покръстването, където духът на народа ни е трябвало да се защити в историческата си потреба на един континент.

Третият олтар е идеята за Съединена България, когато се връща молитвеният ни напев и възглас. Не е олтар Освобождението ни, защото ние получихме освобождение, но не и свобода.

Пред третия олтар се връща тайната на българския народ, който след Покръстването прави нещо, което никой друг народ няма – „Азбучна молитва“. Има официални молитви на религиите, но никой няма молитва на своето вътрешно откровение – „Азбучна молитва“. И след това – „За буквите“. Аз винаги съм пял възхвала на почитания в душата ми Хермес за неговата „Песен на гласните“. Това е „За буквите“ – нещо еквивалентно на „Песен на гласните“. Изумително същностна е мъдростта, дадена от тези, които направиха Златен век на българската книжнина. Ето къде можем да кажем, че имаме „прозори“ (както е приказът на Пенчо Славейков[10]), за да видим част от великата мъдрост. Мъдрост, която стана съдба на българския народ.

В пазвите на нашата земя има изключително много мистични енергии, донасяни от посветени и раждани от предназначение. Мистицизъм тук има от траките, от първото християнство, от богомилството, от исихазма – енергетични генератори – души, които са хранили вековете за нови пътища, за нови скрижали. Културата на Знанието ще стане вече една идея за предварване на злината и за свобода от малоценност. Ние много често, бих казал, дори с историческа безотговорност говорим, че сме робски народ... Защо? Защото нямаме достатъчно будни очи да видим, че Западът може да си има своите добри достижения, но в неговия интимен свят също се виждат достатъчно малоценности. Те се учат от нашите апокрифи и се възхищават, защото никога не са имали посветени. Имали са добри умове, талантливи философи, гениални поети, но не са имали посветени, не са имали мъдреци – тяхното ухо не е навикнало да слуша раковината на Мъдростта.

Бедността – бяха рекли богатите – не е порок, но никой не пожела да си продаде богатството, за да си купи този „непорок“. Това е неуравновесеността на меркантилната доктрина и на рационалното мислене на целия Запад. Алчността е нещо, което не може да бъде укротено. Къде с такава алчност да се прояви духовността?!

Но ние не може да не изкажем възхищение и от умовете, които родиха рационалния апогей на присъствието в тази планета – от атомната енергия до компютрите, от откриването на рибонуклеиновата киселина, в която стои зачатъкът на битието, до биологичното инженерство. Не трябва да отминем без благодарност културата на рационалността, защото тя е една приложена енергия на волята и на знанието, хранени от Планетния Логос като израз на Мировия Дух!

Но ние не можем да не бъдем и смутени от дрипавата душевна дреха на отживели вече първобитни религиозни и верски поклонения, в които още се правят колесници с гирлянди и кукли на божества. Светът се развива с достиженията на будността и посланията на Учителите. Направихме компакт дискове, за да освободим камъка от мъката, когато е писано на него; гостувах­ме на Луната – предшественица на земния живот на човека...

Разбира се, не се е лишил човекът и от мисъл, която е откровение. Дали то е само на религията, това ще каже бъдещето. Религията не е само емоция, тя е знание за незнайното. Кой им`а дързостта да наруши принципа на Боговете, че са недосегаеми? Иисус Христос – Аз и Отец сме едно! Стига страх! Пътят е ясен. Ние сме достатъчно Небесни, достатъчно душевни, но и достатъчно земни, защото няма къде другаде да учим освен тук – голямото училище, където Божествеността е склонила Своя благослов да създаде най-скъпото дете на Своя живот. Затова не можем да отречем плътта си, a казал съм, че материята трябва да се одухотвори, не да се отрича.

В идеята на Мъдростта материята е потребно да бъде одухотворена. Защото, колкото по-съвършена става, толкова по-цялостно се глиптира в нея образът на Вечния, чрез Когото се осъществяваме. Всичко е толкова божествено, колкото нашата будност може да му даде знака на божественост – както на материята, така и на желанията, така и на мислите, така и на душевността, така и на интуицията. Божественото не е вън от нас, то е у нас! Тогава в лицето на всеки човек ще видим себе си. А когато видим себе си, ние сме признали Бога в другия, защото не искаме Себе Си да оскърбим. Наш дълг е, освобождавайки се от Себе си, в другия да видим свободния брат на път и живот.

Ние никого не слагаме на клада освен себе си. Горени са мисли, горени са желания. На клади са поставяни и мисловни трудове, на клади и на разпятия са отивали и Учители. Но никой никога няма да може на клада да изгори Мъдростта, защото тя е битието на историята в бъдните ни дни. Тук или там винаги ще има запалени огньове, но е време за Мъдрост, която няма да опорочи нито един принцип на Великите Учители. Който закъснява, ще трябва да си смени дрехата...

Раят е нашият ум, но ние го надкрачваме.

  • ...Мъдростта е причинната даденост
    на светоустройството ни!

Това е да направите Мъдростта житейска съдба. Затова имаме този йероглиф: Няма зло, има нееволюирало добро. Той ще бъде генераторът във векове – свобода от всички сатани. Така можем да разберем еволюцията. Ужасяващо е, че религиите не искат да я разберат, защото навикът, че са добродетелни, не е достатъчен за проницание. Време е да се каже, че дотук са стигнали. Една Вълна на Правдата можа да стигне до възмездие, една Вълна на Любовта стигна до прощение. И това ли е всичко? Вълната на Мъдростта трябва да стигне до прозрение! Какво ще каже Истината и как ще живеем в Бога, когато сме свободни?... Това е еволюцията. А религиите стоят. Христос възкръсна, а те стоят на кръста. Искат да минат за мъченици, а не за будници, не за носещи свобода. Така и в Древна Гърция остана прикован Прометей – творбата на Есхил за освободения Прометей не е запазена... Защо? Защото Елада прикова науката с идеята за атом. Или другата нелепост – геоцентризмът, който в Средновековието сложи на кладата много будни умове. Затова искаме свобода. Свобода в божественото прозрение на човека за надмогване на Себе си. И тогава няма да бъде смутен.

Пред нас стои отговорността. Тя не е отговорност с някакъв страж, както древните са правили храмове с редици от десни и леви колони, за да ни покажат, че влизаме в царството между доброто и злото. Не. Злото е нееволюирало добро! Отговорността трябва да бъде юздата на нашата приложност за свобода. Така бихме свършили едно велико дело, за което не е нужно светът да ни даде благодарност, нужно е ние да му бъдем благодарни, че може да чуе и да види.

Тези, които имат очи, ще видят, тези, които имат уши, ще чуят, рече Христос. А Хермес е казал, че устните на мъдростта се отварят само тогава, когато има уши, които знаят да слушат. Следователно всички Учители са знаели, че вината не е в този, който еволюира, че такава вина въобще не съществува. Отговорността обаче води Учителите пред жертва – и то жертва като служение. Ако тези, които трябва да изпълнят дълг, имат цел, Учителите нямат цел, защото тя ограничава! Те имат служение, и то служение пред Всемирния храм – да се живее за нова духовност и да се правят нови обиталища. Къде са те? У нас. Не ги търсете вън от себе си. Човекът е с много жилища: жилище на своята анатомия, жилище на своите желания, жилище на своя мисловен нисш и висш свят, жилище на своята причинна даденост. Тях трябва да надмогнете, да надкрачите житейската необходимост. Никой няма право да отрече нейната стойност. Но светът се осъзнава и анализира благодарение на това, че има едно Божество у нас. Самите ние, в търсенето на Твореца си, се изграждаме и Му служим.

Разбира се, волята на Всевишния никога не ни отлъчва, колкото и неласкателни слова в себе си да казваме. А щом тя не ни отлъчва, тогава нямаме основание да оскърбяваме Бога като бягащи деца от голямата Му щедрост – да бъдем Негови синове.

Културата на Знанието е едно дерзание, че когато правим жертва, не трябва да раждаме отчаяние. А това го казах преди десетки години: трудът на Сизифа не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние! Сега, когато правим своите усилия да родим Ново битие – не раждайте отчаяние! Христос рече на Своите Си: Мене гониха, и вас ще гонят[11]. Да ви гонят отвън не е страшно, защото виждате, че Той възкръсна. Гоненето е страшно, ако отвътре ви гони някой – ако ви гони безсмислието, ако ви гони отчаянието. Ние не проповядваме отказ от света. Отказ от света няма – както не може да отречете своя Бог. Може да не Го приемате, може да не Му служите, но не може да Го отречете. Когато узреете, тогава ще Му послужите.

Вие ще трябва да направите в себе си горната част на Кръста със Змията – в Мировата чаша. А кога ще ви заговори тази Змия – Кундалини, това е ваше право, защото не е достатъчна само символиката, а предвечната същност на Бога в символите. Това е потребното и то е, което ще ви даде свобода. Защото бъдещето е едно изработено прозрение! Затова човекът трябва да поиска не задачи, а служение. Повтарям – задачите и целите ограничават, защото постигнатата цел, защото решената задача ви освобождават от теглото, което е благо, от бремето, което е леко. А служението е вечният брат на еволюцията ни!

Моята молитва е всички да бъдат дарени с прозрението на настоящето, за да имат събудена отговорност и несмутена преданост. Няма по-свидно от това – като служение да се вгръщаме в своята познаваема цялост. Пътят не е свършил и няма да свърши. Сърцата ни не са уморени за молитва и служение. Нямам друга тревога, освен да ви видя осъществени и изпълнени със същност – Деца на Деня.

Ние няма какво да даваме за откуп, защото единственото, което имаме, това е нашата духовна цялост към Него – Чакащия!

 

Въпрос: Мъдростта като житейска съдба как се вписва в историческия път на България и света? Вековете са ни оставили мъдрост – нея ли призовавате да стане съдба?

Не! Тази мъдрост, която коловозите отдавна са чертали в мисловното живеене на човека, няма нищо общо (макар че тя е също тъй един богат дар за човечеството) с Духовната вълна на Мъдростта, която трябва да се приложи и осъществи. Само тя може да стане житейска съдба. А колкото до историята – тя вече става минало, защото бележи само събития, които са станали. Когато може да се усвои и да се приложи Духовната вълна на Мъдростта и тя стане житейска съдба, тогава битието ще се характеризира като историческа даденост, а щом се впише в историята – то ще е минало.

Как Мъдростта се вписва в пътя на България? Трябва да признаем, че основният белег на България е да бъде пригодна за поемането на нова Духовна вълна. Това е нейният дар. Защото страданието не я затри, нито пък всекидневието можа да я отвърне от Пътя на Вечното. Затова Духовната вълна на Мъдростта има своето гнездо тук. А логично е тогава и нейните духовни пилци да излязат от това гнездо.

 

Въпрос: Духовната вълна на Мъдростта ще промени ли отношението на човека към самия себе си и към света?

Като по-високо нравствено ниво и по-одухотворен образ много по-лесно е Мъдростта да промени, да надмогне приложната правда на религиите, приложната любов на Учението на Христа. Когато Мъдростта даде своя светилник, че той, другият, е един бог в развитие, човешката пътека ще се извърви с ново убеждение и с нов морално-нравствен кодекс. Тогава, променяйки себе си като отношение към другия, човек ще е извършил най-великия акт. Но преди да сте преобразили себе си, не преобразявайте другите!

Етиката на Мъдростта е една – в лицето на другия да познаете себе си. Ето защо тя ще надкрачи това, което Учението на Правдата и Учението на Любовта дадоха. И може да се изходи от последните думи на Христовото живеене: Прости им, те не знаят... Затова: Научи ги да не грешат! Това е израз на новата етика.

Мъдростта бележи нов етап в развитието на човечеството, защото като нова Духовна вълна дава и нови оценъчни стойности. Първо – на самия човек, който трябва да се освободи от страха, че боговете не го обичат и му отмъщават; второ – да се освободи от веруюто на грехопадението. Защото идеята за съвършенство е дадена. Идеята за спасението е била толкова реално осъществена, че Христос Го наричаме Спасителя. А всъщност човечеството продължава да живее с непрекъснатия страх от богове...

Мъдростта ще освободи човека от страх от богове!

 

Въпрос: Какво означава мисълта Ви „човекът е родено бъдеще“?

Човек винаги ще бъде нещо повече от това, което е бил, защото в него Онзи, Който се търси, е Бог. Тогава, когато може с естествените си знания да се освободи от всекидневие, тогава вътре в себе си ще позволи на Онзи, Който е Вечен, да вземе целостта на живота му. Ето защо той винаги ще е едно родено бъдеще, стига да умее във всяко настояще да отваря врати за олтара на Богопознанието. Затова трябва да работи с дързост за осъществяването и за прилагането на една нова цялост, за една нова оценка на стойностите, с които живее.

Дързост се прилага със свобода от страх! Жертви се дават със сигурността, че се сътрудничи на световната еволюция и на Всемирността. Знанието, щом е идея за освобождаване – то като интуиция ще е и път за Божества.

Отворете дверите широко за едно храмово моление пред олтара на Духовната вълна на Мъдростта!

 

Из Слова на Ваклуш, 1996 г.,
в Пловдив и София

 

[1] Марко 5:41.

[2] Марко 2:22.

[3] Нур 5/95, с. 5.

[4] Иов 2:9.

[5] Лука 22:42.

[6] Матей 11:30.

[7] Матей 11:29.

[8] Лука 14:16-24.

[9] Иоан 14:2.

[10] Пeнчо Славейков – „Псалом на поета.“ (Бел. ред.)

[11] Иоан 15:20.

Още от броя
Проглас, 2021/1   Ако осъществите Мъдростта, ще познаете Истината! Авторът си отиде и рече: Осъществете се! Традицията е временно бреме; Учението е ... Axis Libri (1/2021) Ако осъществите Мъдростта, ще познаете Истината! If you realise the Wisdom, you will know the Truth! Ж ... Съдбата – зов на божествеността Живейте с гласа на съдбата, а не с ехото! Пътят е определен. Пътят, който Бог е вписал в душите ни, е очертан и повелен. Олтарът ни е осветен, защото Мъдростта е Светлина. Остава несму ... Мъдростта – житейска съдба Мъдростта като житейска съдба е свобода на Бога в човека! Всеки Учител се съобразява с историческото време и с това дава измеримост според йерархията на познанието на човека. А всяк ... Мъдростта – тенденции в националния дух Месианското обричане! Щедростта на Небето е неизмерима, защото Онзи, Който дава, не може да бъде измерен. Тя винаги е по-голяма от възможностите на човека. Затова той винаги ще се учи ... Възкресението – следгробна властност Възкресението е присъствие в лоното на Отца! Няма по-властна дума за Бога от думата Живот. Никой не може да изтрие Живота, следователно не може да се освободи от Бог! Оказа се тясна ... Възкресението – Живот (среща) Среща Бях, за да Ме няма! Няма Ме защото Бях – Възкресението! (Звучи Молитвата на Мъдростта) Ваклуш Толев: Христос възкръсна, за да бъде одухотворен светът. А свет ... Възкресението – Живот (слово) Слово Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото Бях – Възкресението! Христос Воскресе! Благословени бъдете в Пътя, когато сте изходили своите Голготи! Който изходи своята Голг ... Мъдростта в скрижали – Съдба Мъдростта в скрижали   Съдбата е присъствие между вечност и преходност! Съдбата не е същност, а е енергия и услуга на еволюцията. Съдбата като господств ... Мъдростта в скрижали – Себесъдба Мъдростта в скрижали   Себесъдбата е принцип на Единосъщието! Себесъдбата е сила на извеждания Бог у човека. Себесъдбата е духовният корпус на свободата ... Мъдростта в скрижали – Карма Мъдростта в скрижали   Кармата е средство на развитието, а не изначален и вечен закон! Кармата първоначално е тенденция за развитие, след това – тенденция ... Мъдростта в скрижали – Прераждане и Карма Мъдростта в скрижали   Прераждането е идея за непреривност на душевната цялост! Прераждането е израз на ограничена безсмъртност. В основата на кармата и ... Мъдростта в скрижали – Предопределение Мъдростта в скрижали   Предопределението е сбор от нашето битие и възмездността пред Всемирността! Предопределението не е воля на Всевишния, а е лична воля и ли ... Мъдростта в скрижали – Предназначение Мъдростта в скрижали   Предназначението на Божиите пратеници не може да се осъществи без земна плът! Предназначението е воля на Бога. Предназначението н ... Мъдростта в скрижали – Предопределение и Предназначение Мъдростта в скрижали   Предопределението е власт на образа, предназначението – сила на подобието! Предназначението е силата да се изживее властта на предо ...