Живейте с гласа на съдбата, а не с ехото!

Пътят е определен. Пътят, който Бог е вписал в душите ни, е очертан и повелен. Олтарът ни е осветен, защото Мъдростта е Светлина. Остава несмутено да принесем жертвата си в служение. А служението безспорно иска нещо, което всеотдайно свидетелстваме – това е личното ни и обществено търсене и преданост.

Влизаме в отговорността на работата на Форума за духовна култура Път на Мъдростта[1]. Аз не искам да се изпуска, когато се споменава Форум за духовна култура, същината му – Път на Мъдростта. Форуми много има – и за духовни култури, и за физически култури; форуми и със социални обици, и с естествени гердани... Форум обаче Път на Мъдростта няма! Няма не защото никой не се е досетил, а защото не го носят в себе си. Когато някой се досети, трябва да знае, че е бил бременен, за да може да роди. Въображаемата бременност обаче досега не е родила нищо. Неоплодени с естествеността са раждали, защото са усетили, че някаква висша сила ги опложда. Това трябва да се има предвид.

Пътят на Мъдростта можа да остави в наличност знания, които не бяха давани, нито пък можехме да ги вземем отнякъде. Никой досега не бе сложил идеята за йерархия на духовните култури, аранжирани в религиозни изповедания и приложени като социална даденост, определили в хилядолетията всичко, каквото социалните общности са дали на света. Религиите не само са богоосезание, те са и социална култура. Няма култура, която да не си е вземала лъжичка или пък чаша от големия принос, който ние наричаме религии. Всички култури са вземали както мотивите си, така и енергиите си от тях. А религиите според това, в коя йерархическа стълбичка са наредени, са давали знания за Сътворението; раждали са митологични съзнания...

В тази йерархия на доктрините на различните духовни култури ние направихме една таблица: „Мъдростта – духовен Път“.[2] Тайната на темата „Съдбата – зов на божествеността“ е свързана с тази таблица, която има три основни графи, а именно: Основни принципи, Нравствени категории и Приложна молитвеност. Не е проблем да се ласкаем, че идеята няма зло, има нееволюирало добро (която е мотото там) ще просъществува хилядолетия. Няма как да не просъществува, защото това е обратният знак на всички досегашни цивилизации.

Човекът безспорно се легитимира пред отсрещния със своя лик, но пред обществото се легитимира не само с лик, но и със своето приложно поведение в съвместност – с това, което наричаме нравствени категории. Човечеството в своето съприкосновение е отработило закони като Акадските таблици на съдбата, Дванадесетте таблици на римляните, Десетте Божии заповеди на Моисей, т.е. на нравственото поведение към другия.

Буда предостави на своите изповедници почти 500 години пр. Хр. своите пет повеления за нравствено поведение. Дори Христос остави едно велико послание – Блаженствата. За учудване християнството не можа да направи от тях нравствени категории. Никой не каза, че тези Блаженства на Христос са не само съпричастност човек – Бог и човек – човек, а са и универсално задължение и една много естествена категория на душевно роднинство.

„Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.“[3] Виждате каква по-висша категория е това от законите Не прелюбодействай. Не кради... Блаженството говори за онези, чиито очи са толкова властно чисти, че могат да видят Бога: Блажени чистите по сърце... Можем да го изведем от това, когато прелюбодейката е изпречена на публичен съд. Тогава е трябвало да се надкрачи биологичният акт на прелюбодейството, за да се каже, че всеки е прелюбодействал, щом е пожелал в сърцето си.[4] Но в Блаженството Христос слага една по-висша категория. Затова съм много учуден защо тези Девет блаженства не станаха Девет нравствени категории на човечеството!

Най-страшният фактор, в който човекът може да се губи, е, когато се остави на вълната на отчаянието, чрез която може да оправдае своето недостойно поведение. Разтрогата на едно приятелство или на една любов ще накара или единия, или другия да отиде в кръчмата, да пропуши... Това е недостойнство, защото моралната устойчивост в тези случаи не е поставена на онази висота, чрез която може да се надкрачи скръбта. Защото достойнството е вече съвършено друга добродетел. Вие не бива да унижавате себе си в идеята на оскърбени, за да оправ­даете поруганието на достойнството.

Приложността, разбира се, може да бъде слагана от определена потреба. Защото някой отива да работи, за да се прехрани. Какво обаче казва Христос в една своя притча? На последните, които са отишли до лозето да го копаят и са взели мотиката само за 1 час, им плащат толкова, колкото и на първите, които са копали от сутринта.[5] Кое е измерението, кой сеизмографен писец прави правдата? Или трябва да се надмогне идеята на Правдата, за да се предостави щедростта на сърцето? Защото Христос казва: Когато дава дясната ръка, да не знае лявата[6]. Виждате ли колко много тайни има? Но това може да го направи само приложността, когато е молитвена, защото тя е чистота. И затова е сложен този триъгълник – Основни принципи, Нравствени категории и Приложна молитвеност. Само молитвеното състояние може да позволи чистота на съприкосновението и надмога над себехвалата. Надмога! А човечеството си позволи да живее хилядолетия в утешителната заслона на скръбта. Юдаизмът остави Стена на плача. Разбира се, той доктринерски остави и приложността на държавника и на първосвещеника, но предостави и утешната Стена на плача.

Когато обикновеният човек е отивал при оракула в Делфийския храм, за да пита за невзрачната си съдба, там е стоял големият надпис: Познай себе си и ще познаеш вселената и боговете. Тази година – 1998, ние дойдохме до положение в Посланието на Изобилието да кажем нещо, което светът се смущава дори да мисли. Ние казахме една жива реалност – че човекът е зрим теогон![7] Не овладян – зрим. Искам да се правят тези разлики. И затова, когато йерархирах в историческата памет идеята за божествата, определих, че е зрим. Ще дойде, разбира се, и овладеният, ще дойде и цялостният, който ще бъде дори Съсътворител. Защото Бог не ни е лишил от това, както е подсказано в Светата Библия. Когато сътворява човека от плътта на планетата, Бог Отец казва на Съсътворителите си: Да сътворим... Когато обаче дава на човека подобието, не вика никого. Сега ние извеждаме подобието!

Голямата, милионната битка е за човека. Защото и преди Адам е имало човечество – Адам не е сътворен 5 508 години пр. Хр. Откакто човечеството битува, преди милиони години в Атлантида, се води битка за човека. Атлантите я водят точно така, както ние сега искаме да водим битката за извеждане на Бога, вложен у нас. Тези, които познават жизнеността на Атлантида, знаят, че там цялата Четвърта Коренна раса живее милиони години. И там има битка за човека, защото той е живеел между етерния си двойник и неизцяло материализирания образ Божий, наречен телеса.

Така че битка за човека се е водила хиляди, хиляди, хиляди години. И големи са далечините и дълбоки са прозренията на ония, които са могли да видят отвъд пространството каква битка е водил още етерният двойник на човека във времето на Атлантида. Атлантите е трябвало да слязат от своя етерен двойник, трябвало е да се съзнаят в материята и да изживеят неудобството, че са човеци. Както сега някои изпитват неудобство, че ги наричаме богове. (Но това в никакъв случай не трябва да разврати, а да прави отговорност!) Неудобството, че човекът е и един зрим теогон. Но след неудобството, когато сме се видели човеци, много удобно си живеем само като човеци... Тези неудобства са съвместими, защото законът за еволюцията, законът за прераждането, законът за причинността и следствието са ни водили по стъпала на стълбицата Бог – човек, човек – Бог. Качването по съответните стъпала на тази стълбица дава основание да се говори, че един зов на съдбата извежда човека.

Затова в таблицата „Мъдростта – духовен Път“ поставихме и графа Приложна молитвеност, защото посветеността на човешката душа в категорията `и на служение (а то е жертва) трябва да намери нещо, което да `и даде знак. Всеки знак, който ни служи, сложихме там. А най-добрият – и безмълвен, и високогласен – си остава молитвеността. Кореспонденцията Бог – човек е молитвата.

Можем ли да избегнем приложните молитвености? Още с акта на Сътворението, когато човекът поисква да има знание, го пращат да учи. Но и нещо повече – той е трябвало да си направи олтар, за да бъде сложена молитва – молитвата, която започва да тъче дрехата на голия Адам. Той е трябвало да изтъче своята тога, своята духовна дреха, с която след това се ражда идеята на свещенодействието. С молитвата човекът е трябвало да чуе зов за божественост. Молитвена приложност. Защото молитвата е наистина една приложност на потребата на човешкия Дух или на личната ни душевност към Всемирния Божествен Дух. Дори тогава, когато търсим благоволение, в повечето случаи търсим щедростта на Вечния към себе си или към близките.

Казвам, че няма религия без олтар и няма олтар без обред! След като човекът е имал познание, тогава той си е направил олтар, но външен. Отделен е въпросът, че олтари има, защото едно вътрешно будно състояние ще трябва да прави приложност. Именно молитвената приложност изисква олтар. Но ще дойде време, когато няма да има външни олтари и обреди. Затова сега не давам обреди – в Учението на Мъдростта, за да не търсите извинения, че не се развивате. Защото обредът е също един воденичен камък. Най-евтино се извинява човек с това, че е изпълнил едно вероизповедание, след като е изпълнил определен обред. Ето защо сега се пазим от обреда – за да не остане човекът задоволен и да не се потърси в Знанието.

Няма религиозно битие без служение – вътрешно или външно, с което трябва да се изпълнява не само задължение. Задължението основно идва след това, когато умът учи човека как да си плаща, както да си купува онова, което като историчес­ки позор изживя – индулгенции. Той обаче трябва да чуе гласа на съдбата – зовът на божествеността. Тя го вика дотогава, докато тази божественост в йерархията на Духовните вълни, чрез зримия теогон (който сега смущава души и сърца), стигне до един овладян теогон или Съсътворител.

Когато съвместяваме потребите на приложните ценности, ние безспорно трябва да ги подкрепим с нравствени категории: святост, дързост, смирение, преданост, отговорност... Голям е проблемът и за достойнството, което може да ви доведе до отговорно принесена жертва. Да ви доведе до храбростта, която не е колективна проява. Тя е лично достойнство, чрез което може да се направи колективна мощ. Когато говорим за чутовни битки, безспорно те се извършват от сбор от големи личности в тяхната лична доблест на достойнство. Колкото и човек да изглежда невзрачен в очите на другите, той винаги има измерение за достойнство. Може да е смешно за другите, но то е негово – лично, и то дава размера на неговата крачка, с която да надкрачи скръбта.

• ...Зовът на божествеността създава личната съдба.

Но човекът никога не може да направи голямо дело, без да го е предназначил за някого, нито пък другите могат да направят за него нещо, ако не са го предназначили за собственото си достойнство. И точно тук е голямата битка между оцеляването и живеенето.

Хората си намериха термина оцеляване – „да оцелеем“. Какво значи „да оцелеем“? Ако трябва да лазиш, това оцеляване ли е? Да, защото оцеляването е загубено съзнание за лично достойнство. А достойнството надмогва скръбта, която е направила човека дотолкова загубил самоуважението си, че може да приеме оцеляването, което е най-добрият свидетел, че човекът не познава безсмъртието си. А само достоен гроб може да има право на Възкресение! Другият е само за тление.

Тъй като всеки човек под различни предлози носи един мъртвец в себе си, време е да се освободи от него. Колко върховно прозрение и велико достойнство ни е оставил Христос: „Остави мъртвите да погребат своите мъртъвци.“[8]! Къде отиде този глас, този зов? Човек не знае понякога от каква велика тайна се лишава. Обидно е, когато институции искат да направят бездуховен и безличен път на човечеството. Виждаме, че те са придружени и с насилие. Насилие е била Инквизицията с нейната формула „целта оправдава средствата“. Добре, че човечеството хвърли тази мръсна дреха, тази непристойност.

Ние, българите, можахме да защитим достойнството с надкрачена скръб и не си направихме Стена на плача. Отстояхме една голяма идея – идеята на възродената духовност. Бяхме в робство, но роби не станахме! И никога не можем да станем! Защото идеята за оцеляването не е наша, както и идеята „целта оправдава средствата“. Не ги прилагаме и не можем да ги приемем и да бъдем оскърбени в своята теза за достойнство!

Когато сложихме за различните Основни принципи и Нравствени категории съответни потребности, дадохме възможност с тях човек да си служи. Сложихме символи – като Триъгълника със Змията, като Огъня... Като числото 13, което е най-долу, защото е и най-горе. Защо? В знанието на посветените най-великото работи с най-нисшето – Духът с материята. Пратеникът на Отца работи с материята, от която е изграден човекът. Много интересна съпоставка на въздействията е, че Духът работи с тялото, защото то е, в което са вгмездени и душевността, и мисълта, с които се легитимира Боголикостта, наречена „образ Божий“, и духовната същност, наречена „Божие подобие“. Най-върховният работи за това, което му е потребно, за да го направи и него върховно. И тогава ще видите целостта: имаме и Дух, и тяло – тази хармония е най-голямата тайна.

Така че в окултните знания има един много ясен казус: най-съвършеното работи за най-несъвършеното – Духът работи за физическата материя, Причинният свят работи за астралната, а Мисловните полета – Висше и Нисше, работят в своята взаимност. Духът е най-висшият и работи за тялото – най-грубото, и затова трябва да освободим страха на човека от материята. Тя била грешна, само тя го дърпала... Не, битката е не за отхвърляне на плътта, не за отхвърляне на материята, а за одухотворяването `и. И Христос го прави – одухотворява я чрез битката между Дух и материя на Кръста, за да може да направи Възкресение.

Тази е голямата знайност и затова ние сложихме в Приложната молитвеност числото 13, което е най-свещеното – но и най-прокълнатото. С него посветените са работили, а обикновените хора са получавали своята разлъка, когато са искали да го употребят. Още в изначалните знания Единицата (или Алеф) е числото на Бога, на Божията сила, а Тройката е енергията за развитие. И не е проблем само на това, което наричаме Света Троица, защото тя не е парола само на християнството. Старозаветието има т. нар. старозаветна троица; има и в митологиите троици, в които жената влиза като майка-богиня; в индийските религии има три божества, но всяко с различни религиозни общности и не са в Единосъщие...

Когато съберем 1 и 3 (така както е правил Питагор), получаваме това, което се нарича в нумерологията „свещената четворка“. Четворката е голяма тайна, в която е включена една от най-висшите енергии. Ако махнем лявото крило на числото 4, ще получим кръста, който е двубоят между Дух и материя. Точно това – Върховният, или Божественият, Който работи с последната Своя вибрация. А тя е единствената, която може да Го легитимира тук, където е най-великото училище за човека – земята! И оттук – идеята да се одухотвори материята.

Съдбата е зов на божествеността, защото божествеността ви зове. И затова в Посланието на Изобилието казахме: „Живейте с гласа на съдбата, а не с ехото!“[9]. Не с ехото, което е минало. Миналото има своите стойности, защото попълва ковчежето на историята – на исторически извървян път. Но ако човек върши само това, което вече е станало... Археологията е много добра наука, защото свидетелства какво сте правили, но евристиката е тази, която ви показва какво да правите. Това е Пътят. Този, който има да спомня уроци, ще стане добър археолог, но онзи, който иска да гради нови храмове, ще трябва да извърви Голготски път. А Голготският път не е страдание – той е път на чутия глас на съдбата!

Ние непременно ще трябва да се осъществяваме в едно настояще, което трябва да ни даде опорността да надкрачим света и скръбта, за да правим бъдеще. В тази своя тайна – минало, настояще и бъдеще, винаги ще се изправяме срещу разумността си, когато искаме да се надмогнем в страданията чрез своята провиденция. Битката между разумност и провиденция е голяма и се води постоянно. Някой ще остане обаче в тези рицарски одежди – между страдание и развитие. Но страданието отдавна трябваше да бъде трансформирано в развитие, за да изнесе човекът Голготския си кръст, да осъществи битката си между Дух и материя. Тогава ще може да одухотвори материята, като влезе в онази гробница, където да извърши великия акт на Възкресението.

Какво трябва да се знае, за да може да си изградите своята стълба земя-Небе? Трябва да се знае: какво Бог иска, какво човечеството чака и какво позволява съдбата! Това са трите съществени тайни, дадени в Искане 1 на Посланието за 1998 година, когато разгръщахте този лист от Книгата на Живота – Посланието на Изобилието, на деветките. Ако тези знания зримият теогон ги няма, той не може да приложи благодатта на осенението, макар и еволюционно да е влязъл във Вълната на Мъдростта. Иначе съпоставките са ясни – теогоните бяха богове стихии. Стихиите сега са в нашите ръце – всеки би могъл да хване огъня, водата, слънчевата енергия, вятъра... Наименованията на богове бяха енергии, които човекът като Адамово начало поколение след поколение усвояваше и ги слагаше в свои действия.

Какво иска Бог, какво чака човечеството и какво съдбата е позволила, е от Триъгълника Бог – Сътворителя, човечество – казвам, че Христос е живяно човечество, съдба – като проницание на Светия Дух. Великият триъгълник – Бог Отец, Бог Син и Бог Светий Дух! Свидетелят – Светият Дух, е хранил човечеството с една институция – на пророчеството, която привърши своето битие. Съдбата е позволила чрез пророческата институция да се получат знания, за да се върви към съвършенство. Както по-късно Христос каза: „Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец“[10]А сега имаме нещо друго – човекът трябва да се изгради в божественост.

Съдбата е принципен закон в еволюцията: ще работиш, ще раждаш, ще си правиш олтари в молението... Голяма беда е обаче, ако някой загуби тревога за Себе си. Това е да загуби идея за будност. А будността е, която може да ви даде прозрение, та с достойнство да направите жертвата си. Будността е, която може да извика цялата ви потенциалност. Но казвам: когато искате да направите служение, освободете се от Себе си. Какви парадокси... Никакви парадокси – това е целостта! Точно това посвещенията са правили. Нямало е парадокс, когато някой иска да го посветят и го слагат в ковчега на Изида – там да влезе за три дни и така да види листове от Книгата на Живота. Защото, ако не може да пожертва живот, не може да получи възкресение. Голяма илюзия е някой да мисли, че може вечно да се съхрани.

Съдбата е извикала голямата битка за човека, но тази хилядолетна битка привърши. Тя градира в голямата вътрешна тайна Аз и Отец сме едно! Това е великото достижение, което човечеството свързва със страдание – Mater Dolorosa, Голгота и какво ли още не щете... А всъщност това е тайната на голямата съдба, извикала на Божественост Сина Човечески – да облече дрехата на Син Божий.

Но в кой момент човекът започва да прави съдба? Кога е започнала съдбата, какво тя е отредила първом на човека? Именно тревога в идеята за Себе си. Кога съдбата го извиква, за да му даде тази велика тайна? Когато Бог пита Адам къде е, или когато Адам яде ябълката на познанието, или пък когато си издига олтар? В правото има една доктрина – невменяемостта не е подсъдна. Следователно в този случай човек не прави и съдба. Когато сътворяват човека, той не прави съдба, а Сътворителят му определя битие. Тогава трябва да приемем, че човекът започва да прави съдба от момента, когато яде ябълката на познанието.

Откога става реалната потреба за съпоставка? От момента, когато Господ Бог търси Адам и пита: Адаме, где си? Но вие знаете, че в Духовната вълна на Мъдростта, когато прозрението дава вътрешното осветление на истината, ние поставихме, че този зов е в самия човек, който е чул в себе си гласа на „заключения“ Бог, вложен в него чрез Диханието. Бог в Адама се пита: Адаме, где си? Затова този Адам тръгва в своето познание и е изгонен, защото е станал като боговете, които знаят що е добро и зло. Тогава човекът тръгва и е трябвало да мине милиони години еволюция.

За съдбата никой не може да ви даде точно определение. Какво ли не за нея ще намерите. В религиите и философиите тя е под различни наименования или в различни одежди. Християнството ще каже: „пръст Божий“, други ще я нарекат „фатум“, „Ананке“, личното битие, плело ризницата на мъчението или на наградите... Древната индийска религия ще призове великия закон на кармата, когато вашата душа като капка в голямата река, пътуваща към океана на Всевечното, е правила своите превъплъщения. Изграждала е закона на причинността или това, което гръцката митология има като образ – камъка на Сизиф. А в трагедиите на Гърция един хор ще дойде да изпее „да“ или „не“. Или в дуалистичната религия на зороастризма богът на доброто Ормузд ще води битка с Ариман – бога на злото. (Разбира се, злото ние го намираме в религиите и в идеята за грехопадението.) Вижте колко разноезичия върху един основен проблем.

Сам строиш своя затвор − ще каже пък Буда, вместо да рече: „Сам строиш своята свобода“. „Ада си“ ще каже − затвора си, а не „Рая си“. Не съм изненадан, че Буда може да го каже, защото той учи, че ако победиш желанията, ще постигнеш нирвана. Буда не може друго да рече, ако и да го изповядват сега милиони, които 3 000 години вече не надмогнаха желанията. (Индийците пък 5 000 години се топят в Ганг и все са болни...) Защо? Защото в будизма нито личен Бог има, нито социален, нито всемирен Бог има. Буда води битка срещу желанията, но не и за извеждане на Духа. И затова е такъв резултатът.

Идеята за прераждането ще сложи обаче на наковалнята личния, социалния и божествения отговорник – човека в еволюция. Ще сложи най-вече малкия ум, който непрекъснато ви дава тревоги и ви унижава. Този малък ум, който ви казва в Пустинята на изкушението да искате хляб, чудо и власт. Да искате това, на което му липсва достойнство. А достойнството е много особен белег, изключителен белег! То, както казах, трябва да бъде изведено от доблест, трябва да ви преобрати, за да може да извършите нещо, за което отговорността ви бележи. Какво казахме: за обикновеното се работи, за достойното се страда... (Вижте каква дреха е сложена.) А тогава страда ли се? Не. Този, който знае измеренията на достойнството, пътя на будността, безстрашието на жертвата, той не нарича величието си страдание.

Как ги отбелязват хората тези неща? В Книгата си на Живота. Във вашия лист на Живота никой не е привнесъл чужда воля и чужда мисъл и никой не ви е наклеветил пред Всемирността като съвест и като изповедание. Там ще видите отбелязани еволюцията, прераждането и кармата си. И никой никому не може да впише в лист от Книгата му на Живота своя воля! Защото пригодността да приемете чужда воля е да загубите себе си. Едно е да последваш, друго е да влезеш в едно колективно съзнание, което може наистина да те обезличи. Но ти можеш в колективната Книга да сложиш своя страница, не в твоята лична Книга да пише чужда воля. Ще каже някой: „Да, но когато е възправен един човешки род или една държава, или един народ в битка, в която неговият вожд го вика, човекът тогава не пише своето“. Не, това е големият му урок! Тогава той пише себе си като идея за ограмотяване. И това е именно когато си извикан в колективната душевност да правиш личен подвиг, който те отбелязва, а не стадното следване. Тук е голямата тайна, че никога няма да те остави съдбата без зов на божествеността.

Виждате колко сложен е проблемът „що е съдба“? Ще се ширне из световната култура тази голяма идея на търсения и в същото време открит глас на божествеността. Той ще ви сплете познание. В гръцката или римската митология ще остави идеята за трите мойри, или парки. Защото на човека му е трябвала и безспорно още живее с образната сила, в която този, който притежава аналитичното търсене, може да открие тайната. Една от тези три богини ще държи къделята и ще преде нишката на живота ви, когато се раждате; другата ще върти вретеното и ще намотава нишката; третата с ножицата ще отреже нишката. (Отделен е въпросът дали тази нишка има възелчета...) Съдба, участ, орис... В нашето народно творчество пък има орисници (и големите ни писатели си служат с тези митологични феномени, за да създават характеристика на едно историческо или лично живеене). В часa на раждането ти ще пеят, ще обричат, ще орисват... Да, но ти си дал на орисниците материали, за да ти сплетат венеца на наградата или на страданието.

Разбира се, трите богини на съдбата си имат имена. В гръцката митология са мойрите Клото, Лахезис и Атропа, а в римската – парките Нона, Децима и Морта. Клото, или Нона, е господарката, която бди над раждането и преде къделята. Лахезис, или Децима, е, която навива на вретеното конеца от напреденото. Атропос, или Морта, значи „смърт“. (Ave Caesar, morituri te salutant! – Здравей Цезарю, обречените на смърт те поздравяват! – приветствали гладиаторите римския император, преди да започнат игрите.) Смърт, защото тя е, която с ножица отрязва нишката на живота. И точно тук, когато някой иска да каже, че богинята на смъртта е най-жестоката, аз твърдя, че тя е най-милостивата. Защото, прозирайки какво ви чака в едно бъдеще, може да ви прекъсне живота, за да ви отреди по-голяма радост или по-тежки изпитания, защото съдбата може много да ви разглези, като не ви дава големи страдания. А хората си мислят, че когато имат страдания, някой ги тормози. Не. Това е грижа. Много голяма грижа, защото нещастието трябва да трансформирате в щастие.

Общото име на трите богини е Фата – от латинското fatum. Оттам е фаталност, оттам е и Фата моргана. А с фаталността човек се обвързва и няма смелостта да каже, че не `и е подвластен. Няма прозрението да каже, че той е правил съдбата, защото му е много лесно да се извинява с чуждо действие. Намерил си е угодната формула, че живее под ударите на съдбата, че такава му е кармата... Ами направи я друга, разбери, че ти си кармата. Прояви динамиката на Кундалини!

Хората са навикнали само когато не страдат, това да наричат „добър живот“. Нещо, над което и съдбата, и Вечното се надсмиват. Та как да ги направят по-съвършени, как малкият ум, който притежава достатъчно енергия за човешки лудости, да бъде овладян, за да се създаде ложе, на което да няма тръни? Не говоря за Прокрустовото ложе, в което, когато е несъвместимо дълго едно тяло в това ложе, да му отрежат част от крайниците, или пък, ако е късо, да го разтеглят, за да попълни ложето. Не. Това е да се живее в стереотипи. Тази трагедия, която човечеството не понесе и пое пътя дори да разрушава, но да прави свой лик, който му остави Творецът, и да прави съдба.

В идеята на съдбата е и голямата битка, която ще се води между Светостта и т. нар. Сатана. Мъдростта не може да прави съпоставки между Бог и Сатана. Това могат да го правят сектите – това им е специалност. Дори бих им отсъдил най-високата награда за сатанинско знание – никой в света няма толкова сатанинско знание, колкото някои секти! До такава степен знаят за сатаната, за дявола с рогата, копитата... Това е обидно за човешкия път. Нима това „знание“ ги пази от сатана?! Когато човек се занимава със сатани, не се вглежда в божествеността. Както в Средновековието един от папите попита защо сме се вторачили в този първороден грях, защо не се вгледаме в първичната ни чистота?

Разбирате ли каква битка води човекът, за да определи що е съдба, да определи що е той самият? И все пак ние не говорим просто за съдба, а за съдбата като зов на божествеността. Човекът трябва да отвие повоя на своето земно обвързване, което непременно ще даде възможност зримият теогон да се освободи. Защото много битки са водени за човека. А сега трябва да се освободим от човека, за да изведем от себе си вложения у нас Бог!

• ...Съдбата е зов на божествеността,
  защото Богът в човека вика човека!

Човекът, както го дават културите на юдаизма и на християнството, е сътвореният Адам. Но сътвореният е белязан в една идея – да ражда. Това е голямата тайна – да ражда! И именно в раждането са нишките на това, което се нарече съдба. Защото Адам трябва да работи, а Ева да ражда с болка. Така можем да потърсим тази изходена вече пътека от Адам – пътеката, която неговото поколение издигна в идеята на познанието, за да може носената Синовност да даде тайната Аз и Отец сме едно! Това е благодат. Но тази благодат не е само даром, а е и прозрение на онези, които са водили човека.

Виждаме цяла поредица от валентности на човека, за да прави съдба. Но той може и да я унищожава чрез закона за Възкресението. Ще узнае закона и за Възнесението! Синът Божий рече, че е единство с Отца Си, но защо трябва да глъхне две хиляди години в мълчание това, което е най-голямата тайна и знание в идеята, че съдбата ни е позволила да ни извика божествеността. Това тя позволява. И сега зримият теогон ще има дързостта да осъществи Знанието, което му е поверено. За да може ведно с благодатта на Богоприсъствието, достойнството вече да е завещано от съдбата като едно утвърдено, признато от нас знание и святост.

• ...Гласът на съдбата е гласът на Кундалини у нас!

Затова съдбата като зов на божествеността не ни напуска – защото у нас е Кундалини, у нас е Божеството. Това е Диханието на Отца, чакащо да види осъществен своя зрим теогон, на когото да му позволи да се изживее в несмутена радост, че е син на Бога: Вие сте синове на Всевишния![11] Аз не мога да си представя защо най-същественото от богознанието, което е оставено, защо тази светлина, минавайки през различните свои градации, е трябвало да бъде занемарявана...

Има една голяма идея, която наричам „светлината на Прометей“. Прометеевата светлина е борба за човека! Това прави Прометей – отива да краде огън и го приковават на канарата. (Огън за човека, не още за Бога в човека!) Прометей – крадецът на огъня, демонстрира разликите в идеята на сътворението на човека, защото го сътворява от кал и вода, а Зевс го сътворява от кал и огън. Виждате йерархиите. Под огън обаче можем да разбираме менталното тяло на човека, а под вода да разбираме астралното – на чувствата. Онова, което накара Адам да заспи – това е астралът. Адам заспа, за да бъде изведена Ева – животът, съдбата. Пътят на Прометеевата светлина е пътят на съдбата! Това е пътят на Адам: Слез, Адаме, иди и обработвай земята, от която бе взет.

Трябва да благодарим на земята, че ни дарява, но тя също трябва да ни благодари, че я облагородяваме! Време е. Както човекът, който сега от своите телеса става огнено божествен и благодари на своя Бог, така и земята трябва да благодари на човека, който я облагородява и възправя за божественост. А тя пък е школата, от която човекът става бог в развитие. Тя е школа, а не евтините блуждения: в еди-коя си страна намериха паметници... Така че Прометей остави светлина за човека.

Ще дойде после и друга светлина, толкова хубаво дадена, толкова красиво наречена – Таворска светлина. Ще я видим при Преображението на Иисус Христос. Преображението е демонстрация на безсмъртието, което след това ще се потвърди в гробницата на Йосиф Ариматейски. Таворската светлина е борба за безсмъртие! С нея Христос показа пред Своите ученици, че е във всички светове. Носи ли безсмъртието всеки от нас? Да!

При Преображението, обаче, вие имате и мисъл-форми, имате върнато битие, памет, за да се освободите от ехото на съдбата – миналото. (На Бог не Му трябва памет, защото светът е зрим за Него, но за човешката божественост е нужна памет и тя беше отработена.) При Преображението, както е писано в Новия Завет, били се явили Моисей и Илия.[12] Това не е вярно, защото знаем за Моисей, а и за Илия, който е избил 450 жреци на несъвършената според юдаизма религия. Няма несъвършена религия – има религия, която става след време бреме. И за митологиите казвам: Време е да се сменят божества, които са лоши човеци, с човеци, които са добри богове! Така се сменят и религиите − да станете човеци, които сте добри богове, за да си отиде една религия, както си отидоха каменните божества. Но ние не можем да кажем, че те не са били потребни. Дали малко повече или по-малко – това е много трудно някой да каже.

Нищо не идва безпричинно и без прозрение за предназначение. Човечеството живее с ум, който му дава предопределение. Аз искам да се освободи човекът от предопределенията. Те са като нишките, с които се плете ризница. Защото дори тази ризница, ако бъде докосната от кръвта на Медузата, пак позволява да бъде отровен човекът. Това трябва да се разбере – коя кръв какъв път чертае. А какво е кръвта? Азовият представител.

Така че влиза една нова светлина като борба за безсмъртие – Таворската. Тя е вътрешна и за нея исихастите в България са говорили. (В Странджа е било и първото огнище на исихастите в България.) Възможното е, че и обикновеният човек, ако може да прави безмълвна молитва, би бил исихаст.

И може би тук бе най-голямото величие на българската историческа даденост в столетията робство, когато не търсеше оцеляване, а освещаваше вътрешния си храм благодарение на този щедър дар, който му даде исихазмът. Християнството изживя рационални подправки – източни или западни, изживя инквизиции и реформации, които го доведоха до печалбарски ум. Но ние тук, в България, съхранихме нещо, за което човечеството има да ни завижда в една бъдна дан на господстваща съдба на духовни сили и посветеност – исихазма!

Не слагам ударението си върху богомилството, защото то като метафизика е с хилядолетия назад. Но исихазмът – не! Исихазмът дори предвари с векове, а в същото време послужи като велика, дълбока идея за достойно надкрачване на петвековното робство. Това е голямата тайна, която е вписана в Книгата ни на Живота. Книгата на Живота е част именно от съдбата, от този зов на божествеността! Защото имаме поредица от достижения, които не можем да намерим при ония достижения, с които светът се луташе. Имаме голяма благодат, която духът на България или духът на посветените чеда на България предостави в тези, ако можем така да кажем, свещени скрижали на българската страница от Книгата на Живота. Имаме Златен век на култура, имаме един глас на възкресението... Имаме и една духовна материалност – плътта на родината ни да е плът на Бога: Бог и България – единство в двойна плът...[13]

Исихазмът, който България с достойнство прие и сложи като официално изповедание, е най-великият мистицизъм, който християнството е могло да има. Именно тази неръкотворна светлина – Таворската, тази еманация осезаема е подвластна на човека-бог. Защото Иисус Христос е и човек – Син Човечески, и Бог – Син Божий. И когато Той пита учениците Си, за кого Го мисли светът, те отговарят: за Йоан Кръстител, пророк Илия и пр., а самите те – за Сина Божий. Синът Божий даде тогава идея на настоящето, даде Духовната вълна на Любовта, в която Той демонстрира битието човек – Бог и идеята за свобода на човека. Няма по-съвършено нещо в досегашната история на човечеството от битката за свобода на човека. Човекът трябваше да бъде освободен в голямата битка: Еcce homo – Ето Моя божествен Син.

И тогава идва третата идея – за Възкресението. Не е вече идеята за безсмъртието, а за Възкресението, което безспорно е най-великото достижение – овладяната материя. Така ние трябва да приемем и последната светлина, която бе оставена на човечеството – светлината на Възкресението. Възкресенската светлина е борба за божественост! И точно затова можем да кажем, че съдбата е зов на божествеността – тя, утвърдена и извоювана, остава властна, за да изведе в божественост онова, което наричаме „човек“, с неговото духовно, мисловно и физическо тяло. Ние не можем да се откажем от тази потреба, защото бъдещият свят е една потенциална възможност на еволюцията чрез Огъня на Кундалини да създава богове. Това е, което ни остави Христос със Своето Възкресение. Остави ни светлината на Възкресението като битка, като борба за божественост. И тази божественост става глас на съдбата.

Възкресението безспорно ще влезе като идея за познанието и овладяната материя със силата на Огъня. Огънят ще ни послужи да победим, защото той е изворът на животворящото, оплождащото начало, а водата е средата, в която трябва да се осъществи животът. Затова символът или аурната образност на човека е яйцето. В жълтъка е сложен зародишът – огънят, белтъкът като разгадано знание е водата, и в края на краищата черупката е съхранител на всичко това, за да се получи форма. Това е тайната.

Трябва да помислим обаче и върху господството на съдбата. Съдбата неизбежно господства, но тя не е предопределението. Искам това много добре да се разбере!

• ...Съдбата не е предопределение на чужда воля,
• ...нито дори на самото Божество!

Ако обаче се слеете с Божеството, тогава вие, които си ковете съдбата, може да кажете: „Моята съдба е божествена!“. Разбира се, може да се каже и човешка, по-скоро свръхчовешка, защото Синът Човечески стана Бог. Това е възможност – тайна, която зримият теогон може да направи.

А светът нарича участта или ориста фаталност. Трагедия, която трябва да освободим от нейния отрицателен знак. Фаталността като предопределеност Учението на Мъдростта не приема. Няма външно предопределение, има лична воля! И тогава в руслото на предназначението всеки гради своето място. А благодатта е да бъде извикан някой в щедра награда от Всемирното, когато има да се прави нещо, което обновява света, като развие творческата му воля. А не да господства инстинктът и човекът да е роб на чувствата си. Точно затова казах, че трябва да ги овладеем, да ги облагородим, да ги възземем. Не да кажем както Буда: Освободи се от желанията и си спасен. Ами хубавите желания какво да ги правим? Пълнотата на живота, може би, чак в края на една манвантара ще се осъществи. Казват математиците, че нула, умножена по безкрайност, е неопределеност, която граничи към някакво число. Дали това ще бъде измеримостта на Новия Бог, не можем да кажем.

И сега виждаме потребата от идеи за Бога, вложени например като почит в литургиите. В тях ще намерите едно служение, една победна песен. Да бъде благославян Бог, достойно да Му се покланяме като Бог Неизчерпаем, Неведом, Незрим, Непостижим... Ето къде е знакът на достойнството! В Църквата ни, по време на светата литургия, има един напев: „Достойно и справедливо е да се покланяме на Светата Троица“. Това е тайната на смирението, което божественият глас на съдбата ни дава – да може да се научим да признаваме онези, от които можем да вземем своя духовен хляб, своето причастие на осветяване. Защото духовен хляб винаги ще се дава от белязаните. Когато можете да признаете величие и не се виждате унижени, тогава чак можете да се разпнете за човечеството и да извикате числото 13.

Числото 13 може да бъде тълкувано и като минало, и като настояще, и като бъдеще. В старите поверия не само че са го смятали за най-пагубното, но са му дали едно особено име: „дяволска дузина“!? А дузина значи дванадесет. Христос имал 12 ученика и когато сядат на масата на Тайната вечеря, заедно с Него стават 13 – дяволската дузина. И се цитира, че Христос, когато става да благославя учениците Си, казва, че един от тях ще го предаде.[14] Много е смешно, бих казал, дори обидно. Да се внесе в душевността на хората подобна низост, могат да го направят само религии, на които сатаната им е наистина баща. Това е, когато искате да изопачите света. Не можаха хората да разберат, че няма предателство. Иисус Христос рече на Юда да иде да свърши по-бързо своето.[15] Човечеството много се улесни в тази формула на непрозрението си, че има престъпление. Най-извинителното е да има престъпление, а се забравя, че има еволюция, забравя се, че има просветление... Хората забравиха, че тези 30 сребърника не са прецедент. Защото хиляди години преди това бяха дадени и за Йосиф сребърници, само че тогава бяха 20. Продадоха го неговите братя. А след това той как ще им се отплати, когато идват гладните 7 години? Като ги нахрани, напои и им дадe всичко необходимо.[16] Ужасяващо е да не познавате тайната на свещеността. Свещените книги имат свещени текстове, но са пълни и с други глупости. Аз не говоря за онова, което хората са писали, а за онова, което уж Бог им е говорил.

Така че никой не е искал да разбере тайната на това голямо число – 13, въпреки че посветените са го разработили. То е в услуга на всеки, който е посветен, на всеки, който може да бъде от тези водачи на човечеството. Въпросът е каква е поносимостта към числото 13 – дали една телесност, една рационалност и една душевност са пригодни да работят с 1 плюс 3 – със „свещената четворка“. (В нумерологията от двуцифрените числа само 11 и 22 не се събират, при всички останали цифрите се събират.) Защото свещената четворка е тетраграмата, с която са работили посветените.

Когато човек иска да определя чуждо поведение, трябва да се опита да работи с числото 13. И понеже някой няма да може, ще разбере, че не бива да определя на другия нито съдбата, нито да му пее венцехвалия, още по-малко да го клевети и да го нарича какъв ли не. Красивата дреха, с която може да легитимираме поведение, това е достойнството, а приложността е да се научим да работим с божествеността като „единица“, с „тройката“ като единство между тяло, душа и дух и с „четворката“ като тетраграмата, в която е вградена битийността!

Така че 13 е благодатното число, с което бъдещето в приложната молитвеност ще си служи, за да можем чрез будността да стигнем до това да живеем. А само Животът е непобедим! Защото Христос рече: Всеки, който живее и вярва в Мене, вовеки няма да умре[17]. Ето къде е смисълът на Възкресението. А не когато започнат да се сплитат разни неща, да се губи съзнание за лично присъствие и да се казва: „Това е Божия работа...“. Не! Всичко е на Бога у човека. И точно тук е идеята за зримия теогон, т.е. битката за свобода на Бога у човека е първата знайност, че той сам си прави нишките на съдбата. Не трябва да си служим с идеята за съдбата само като извинение и така в една бездейственост да създаваме лентяйство. А мисълта не си почива... Ако мозъкът ни е уморен, то мисълта никога не се уморява. Нито бихме могли да сложим властно юзда на онова, което храни осветената мисъл – не може да се сложи юзда на Духа. А трябва да се научим как да усвояваме Духа, който еманира божествеността в храма на плътта. Миналото е оставило съдбата като ехо, но можем да се освободим от него.

Един Сенека казва, че този, който иска да следва пътя, съдбата го води, а който не иска – тя го влачи. Значи ние имаме една неизбежност в потвърждение на тезата, че съдбата е зов на божествеността. Насилие ли е? Не! Тя е неосъзната потреба, вътрешен зов, който трябва да мине през гъстата мрежа на мисловни, евтини съображения. Какво казва още Сенека: Едва ли е мъжествено да се бяга от съдбата! Вижте един човек, който винаги е имал по-голямо въззрение: не е мъжествено да се бяга... Значи не е много логично да търсиш извинение – трябва или да я взривиш, или да я укротиш, или да я трансформираш!

Сенека е имал прозрението, че всеки си прави съдбата. Тогава не може да не получи от нея възмездието или наградата. Затова този зов на божествеността е голямото течение на реката Живот.

Ювенал пък ще рече: Мъдростта побеждава съдбата. Това е най-близо до нашето Учение. Виждате ли какви умения има мъдростта! Нека ни обвинят, че цитираме, че не сме оригинални – това няма значение. Аз се радвам на прозрението на вековете, на това, което е дарено. Защото Ювенал е изключително дарен. Той не казва „правдата“ или „любовта“, не казва и „истината“, дори не казва „свободата“, а мъдростта побеждава съдбата. Предсещане... Не, не ни трябват доказателства – не твърдя, че Ювенал трябва да послужи за пледоарии. Просто да знаете големите неща, да знаете реалността на Пътя на Мъдростта!

Вергилий ще каже: Всяка съдба може да се победи, като я понасяме. Търпеливец... Какво значи – да понасяш?! Та нали ти си ковачът, та нали ти трябва да бъдеш като бог Вулкан и да кажеш: „Работете, мехове!“. Но какво да прави Вергилий в римско време? (Ама и Ювенал е бил в римско време...) На Вергилий такава му е и поемата „Енеида“. И затова Данте в своята „Божествена комедия“ го „взема“ за водач в едно междинно поле между Ад и Рай – Чистилището. (А още по-зловеща тайна е, че Данте ще сложи девет кръга на Ада и ще постави човечеството там.)

Древногръцкият драматург Менандър ще пише: Съдбата постъпва по-благоразумно от нас. Ето какво е усетил – това е прозрение! Тя постъпва по-благоразумно и както знаете, в древногръцкия театър решението ще бъде взето именно от Ананкето, от екс-машината, от хора на съдбата. Вижте как един творец може да акумулира в един афоризъм духовната същност! И не с уклон към примирението е речено по-благоразумно. Точно тук е възможността да я приемеш и да не се отчаеш. Ако имаш знанието, че съдбата донася страдания, но постъпва благоразумно, няма да се отчайваш.

Едно такова „благоразумие“ можа при Толстой да създаде идеята непротивене на злото, а Ганди, който беше негов пос­ледовател, след като се сблъска с големите тайни, призова за мирна съпротива. Мирна съпротива, а този човек беше най-кроткият на планетата. И наистина, той изведе хиляди, от които доста измряха по пътищата, но никой не хвърли камък срещу врага.

Друг, който се спира на този проблем, е Цицерон, който казва: Всеки се оплаква от съдбата си. Като добър юрист, и то знаменит оратор, е намерил най-правната формулировка, която е и най-неутешителна, разбира се. Защото той е трябвало да пледира... Това е терминологията на съдилищата, това е терминологията на правната доктрина. Вижте как си личи правното мислене: Всеки се оплаква... Цицерон няма прозрението на посветения, а има знанието на съпоставките на правната позиция.

От една фраза може да направите на някого характеристика...

Аз искам тези неща да се усвоят, за да видите как да намерите в себе си това, което наричам жрец и цезар – олтарното моление и силата на меча. Защото история се прави с тези две категории – с волята на цезаря и с молитвата на жреца.

Зрението в Духовната вълна на Мъдростта – на събуденото Трето око, ви дава знание от други измерения. И с една такава безспорност: съдбата – зов на божествеността, ние трябва да кажем, че трябва да се освободим от миналото. Защото съдбата е събрала в себе си всичко като битие. И понеже тя е между неизбежния живот и наложената смърт, винаги ще иска да извикате божествеността. Така се е явила необходимостта от идеята за безсмъртие. Дали е реална тази идея, е отделен въпрос. Безспорно за ония, които познават закона за отиването и връщането, това е неизбежно реално. С прераждането човекът побеждава смъртта!

В зова на съдбата не бива да виждаме чужд глас. Със своите пособия на душевност, на мисловност, на нравствени категории вие сте определили мястото си на принадлежност – лекар, воин, учен... Вие сте го определили, защото съдбата е пламъкът на кандилцето във вътрешната ви тайна. Той е, който ви дава правото да правите култура, да правите религия... той е, който ви дава правото да еволюирате.

Много битки е водил човекът, за да бъде себе си, за да не е отражение на природата, а да е неин властник! Именно съдбата като глас на божественост е един от големите знаци, че поколенията на Адама са свободни – както в избора, така и в приложността. Еволюцията предоставя толкова много богатства, и то трапезно духовни, че за всекиго има не само в изобилие, но и може да се пренасити. От пренасита обаче човек трябва да се пази, ако не носи онази дреха, с която няма да умори своите нозе в Пътя за божественост; ако не носи дрехата на посветените, които отиват на служение, а на тези, които са задължени само чрез еволюцията.

Една нова евристика е Учението Път на Мъдростта, което трябва да бъде изведено на живот. Тогава вече човекът няма да има болка за своето безсмъртие!

 

Въпрос: Каква връзка има между душата и съдбата?

Централният носител, ако можем да кажем, на това, с което съдбата си служи в своя зов на божественост, е душата. Душата е възможността Духът ни да се изрази в ума и тялото!

Много спорен ще остане въпросът в науката – дали чувство, мисъл и воля трябва да се нарекат душа. Както и доста спорен ще остане въпросът за душата в религиозните познания. Защото християнството изповядва двухотомността, т.е. или само душа и тяло, или дух и тяло. Но апостол Павел в своите послания говори за трихотомия – дух, душа и тяло. За нас безспорно ще остане трихотомността.

Така че безспорната тайна на душата в трихотомната същност е като валентност да приема духовността. Защото, докато няма пригодност за присъствие на Духа, той няма какво да прави в материята. Ние казваме „духовност“, но това е термин, с който може да облечете всяко нещо. Когато преглеждаме, да кажем, едно произведение, казваме: „Колко е духовно!“. Защото имаме представа, че Духът е съвършен. Въпреки че всяко произведение има несъвършеност, когато се съпоставя с най-великото.

 

Въпрос: Предопределението ще отстъпва ли в бъдещата Коренна раса спрямо предназначението?

Разликата между предопределение и предназначение е много голяма. Но навикът ни е да извеждаме известни позиции чрез това, което ни е сервирала т. нар. реалност, а не прозрението. Прозрението е окомерът, чрез който може да се види предназначението, а размерът на всекидневното ни мислене ни нат­рапва тенденции, които религиите са оставили като идея за предопределението.

Една бъдеща Коренна раса – Шестата, ще набогати човека с още едно сетиво. Познанието ще идва като интуиция, а не като доктрина на очите или доктрина на сърцето.

Така че предназначението е бъдещето на човечеството и то ще се извежда чрез интуицията!

 

Из Слова на Ваклуш, 1998 г.,
в Пловдив, София и Хасково