Десети Събор от I цикъл Събори на Мъдростта: Присъствие в Третото хилядолетие

Арxив | брой 3 / 2021

Няма мъка, която може да убие Бог у човека!

Ваклуш Толев: С Посланието на Планетния Логос за 2000 година: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението!, с ръката на Вечния и с пътя на служението Десетият Събор на Пътя на Мъдростта – Съборът на Присъствието, ви зове в това, за което бяхте дарени: да служите на Всемирността в отговорност пред нация, пред човечество и безспорно – пред своя Сътворител.

 

(Приветствия от председателя и организационния секретар на сдружение „Общество Път на Мъдростта, както и от представители на модулите София, Варна, Хасково, Бургас, Стара Загора и Видин“.)

 

Ваклуш Толев: Това е, което искам да бъде запаметено в прехода, който Децата на Деня, а разбира се, и бъдната даденост на човечеството трябва да направят в Третото хилядолетие. Нека не се извиняват в умората си и нека не измерват човешката мъка като достатъчна властност над Бога в човека...

 

(Поднасяне на цветя.)

 

Ваклуш Толев: Има една обич, която никога няма да ви тежи – това е обичта, която, получавайки, знаете на кого да я дадете. Ако я дадете на човечеството, тя с един милиметър ще го направи по-благородно; ако я дадете на природата, тя с един плод ще ви дари; ако я дадете на звездите, те с един миг ще ви осветят пътя, когато имате тревожност.

Честито Трето хилядолетие! Мъдростта ви чака в жертва и служение.

 

Изведено от Нур 2/2000 (с допълнение)

29.07.2000 г., гр. Пловдив, Дом на науката и техниката

 

 

Откриване

Който върши Божие дело, той не се уморява!

Ваклуш Толев: Деца на Деня! Призвани сте в Третото хилядолетие като присъствие на Учението на Мъдростта! Мъдростта сама за себе си не може да бъде, но чрез вас тя е живот и Път. Добре дошли на Десетия Събор! Той не може да бъде юбилеен, нито може да се сложи измерението, че Съборите свършват. Но е Десетият – когато единицата направи своето и когато змията захапе своята опашка.

 

(Изказвания на организационния секретар и на председателя на сдружение „Общество Път на Мъдростта“.)

 

Ваклуш Толев: Който върши Божие дело, той не се уморява! Не казвам Божие дело в баналността на институти, говоря за Божието дело, което чака у вас извеждане и живот. Вие имате опорност и взето причастие на просветеност, на преобратност. Защото това, което извършихме (може още всичко да не е усвоено) като предназначение, е нещо, което е повече от атомния взрив. Много повече е, защото тази енергия не внесе само смут, а и тенденции за благодат и развитие.

Щом Мъдростта е Присъствие в Третото хилядолетие, какво ви каза? Дайте на света името на Богобъдното изповедание, разжарете огъня на знанието и тръгнете в пътя на служението. Точно това трябва да се осъществи – присъствието ви в Третото хилядолетие като Деца на Деня, чието прозвище е „Пътниците на Мъдростта“. Ако това не забравите, тогава това присъствие е осмислено и е благодатно.

На добър час! Плоден, творчески и отговорен семинар, Деца на Деня!

 

Изведено от Нур 2/2000

30.07.2000 г., Родопа планина, м. Студенец, ПБ „Строител“

 

 

 

Теми: „Послание на Присъствието“ – представил Йордан Епитропов; „Еволюция на идеята за Троицата“ – представил Йордан Стайков; „Присъствието на Мъдростта в културата на взаимоотношенията“ – представил Светлозар Нанов; „Мъдростта – предпоставки за нова култура“ – представил Петър Николов; „Присъствието на зримия теогон като реалност и Мирова даденост“ – представил Тодор Димитров; „Битката между мисъл и откровение“ – представил Георги Кючуков; „Наука, философия, религия и образование в Третото хилядолетие“ – представил Евелина Даскалова; „Мъдростта – предизвикателство към Третото хилядолетие“ – представил Ваньо Гърнев.

 

Проф. Захари Стайков – социолог (откриване и участие в дискусиите): Възкресението е закон на възпроизводството на човешкия капитал, закон за възпроизводството на социалното време. Цялата тази магия, така да се каже, е, че живото съществуване на човешкия капитал не може да възкръсне, ако някой не инвестира в него.

Вижте колко е мъдра тая мисъл: Бях, за да Ме няма, няма Ме, защото Бях – Възкресението! – именно в нея стои единството на обществото като капитал, неговото възпроизводство и времето като човешка дейност. Това е едно триединство, една трихотомия, едно единосъщие на времето, капитала и Бога. Затова тази мисъл е толкова велика. Това е всъщност Мъдростта, синтез на Мъдростта като знание за съдържанието на същественото, на съвършеното, на живото. (...)

По въпроса за Троицата в съдържанието на Мъдростта, това е въпросът за механизма, който прави вярата ненужна и изисква знанието. Във всяка една наука – във физиката, в социологията, в икономиката, в учението за времето, в учението за собствеността... – навсякъде ние може да намерим тази дълбока тайна, която се крие в Учението за Мъдростта за Троицата. Защото в Бог-Син Светата Троица е основен капитал – променлив капитал. Законът за връзката: Вие ще познаете Отца чрез Мене, напълно важи и за механизма на капитала. Капиталът, принадената стойност, производителността са единосъщни. Същото напълно важи за времето – минало, настояще и бъдеще са единосъщни!

Това е методология, която има всеобщо, фундаментално значение за преобразуване на човечеството. Вие сте тази армия, която трябва да направи това преобразуване!

Мъдростта като Знание трябва да влезе в културата и да я структурира, да я направи култура като част от обществения живот. Този проблем ние тук трябва да се опитаме да решим, да предвидим – но на основата на блестящата теория за Мъдростта и за културата, дадена от Ваклуш Толев. Тук въпросът е вече много сложен – за връзката на Мъдростта като Знание и науката на съответната сфера като знание. Дали ние ще влияем пряко чрез Мъдростта на дейността на хората, или ще влияем чрез техните знания за структуриране и преструктуриране на знанието за културата. Сега има доста голяма бъркотия, тъй като няма научна теория за културата.

Сега светът е пълен с антикултура – с разни филми, музика и пр., които не търпят критика и ухото не може да ги понася. Това изисква Децата на Деня да изведат тази нова свежа струя на духовното знание за културата.

Голяма тайна е идеята за зримия теогон. И аз съм възхитен от това как тази тайна бе представена и се представя в различни форми от Ваклуш Толев. Но тя не е толкова очевидна и не е зрима във физическия смисъл на думата. Бог не е зрим, Бог не е осезаем – не можем да го пипнем. Но това не означава, че нямаме реалност зрим теогон. Там вече става въпрос за друго око, за друга реалност, за друго нещо съществено. И то не се обяснява само чрез историята.

Затова за Духовните вълни, които Ваклуш Толев роди, аз казвам: „Това не е история, това е теория“. Те не са история, а голяма теория! Ние разглеждаме Духовните вълни не само една след друга, а и една до друга! Това обръща нещата и дава зрението. Така от науката се минава към прозрението. То е пътят, така да се каже, технологичният път. Не е въпрос на фантазии, на фокуси и на машинации.

Нито едно научно откритие не е направено с мислене. Винаги основата на едно голямо научно откритие във всички науки е прозрение. Това е закон. Тъй като теорията идва от Целостността, идва от Бога. Когато гледаш и мислиш за отделния елемент, за отделната форма на труд, отделната форма на живот, нищо не можеш да откриеш съществено. И в този смисъл аз съм много радостен, че тук е една среда, където се поставят тези въпроси като фундаментални. И те в случая служат като метод за по-нататъшно приложение на това велико Учение на Мъдростта в отделните науки. Тогава то ще придобие материална сила!

Тук не е въпросът как ще отидем в XXI век, а как ще го сътворим. Въпрос е на творчество, а не на първоначалното сътворяване. Което създаваме, това остава!

Ние в себе си трябва да създаваме Бог. И тук е ролята на тази Общност – да създава и да влезе в стокооборота на световния капитал стоката Мъдрост!

 

Ваклуш Толев (коментари): Има нещо много странно – че в Третото хилядолетие ще следват десет века, а вие правите Десетия Събор, за да може да се разбере нашата отговорна благодарност към Мировата воля, която ще формира това хилядолетие. И тук, на Събора, е сумирана енергията за тези десет века. Десет века с Духовната вълна на Мъдростта човекът ще прави свобода от Себе си. Ще изгражда новия си олтар, ще има възможност да счупи по един-два печата и да отвори една или две страници от Книгата си на Живота и да прочете по два или три реда от нея. Ще се освобождава от вяра, защото това е йерархия на усвояване.

Прозрението е бъдещото! Нещо повече – към прозрението прибавям и предназначението. Така че и този, който още не може да се освободи чрез прозрение, но е предназначен в служението на Пътя на Мъдростта, ще не ще, ще си послужи с новите органи на познанието. А като се събуди Окото, няма нужда да се вярва. Защото вярата е знание за незнайното. Като знаете, в какво ще вярвате!?

Някои хора с известна тревога говорят: „Ами може ли без вяра?“. Докато имат тази земя, ще имат и земно притегляне. Но прозрението после ще ги освободи от вяра, след като събудят и Окото на виждането, след като предназначението ги води в Третото хилядолетие. И не е смутително, че ще има Богобъдно изповедание. Та нали сте богове в развитие.

Учението на Мъдростта не се къса от социалната реалност. И в неговата най-вътрешна, интимна посветеност – Книгата на Живота, пак е социално отговорно. Не е проблемът да махнем само анатемата, не. Проблемът е да се освободим от тотемния олтар, от огъня на магията... И когато искате да решавате тези проблеми, поставете битката за Боголичие и битката за Боговластие!

Хората искат вяра, защото това е битието им още. Но ние говорим вече за разделяне от добродетелите: „вярвам в това, вярвам в онова...“. Ние говорим, че няма зло, има нееволюирало добро! Така взривяваме цялата култура. А може ли със сеизмографа на вярата да правим атентат срещу културата на човечеството? Не. Казах, че знаещият е повече от безгрешния!

Има актуалности, които са съществени, защото трябва да извикат не само човешка съвест, но и божествена отговорност – и по отношение това, което касае националния ни дух. А той не може да не даде отражение в Мировото съзнание. Защото България е играла и ще играе решаваща роля в Мировия свят (...)

Кое е онова, което ще доведе човека до Единосъщие? Трябва да мине през едно митологично съзнание, през Правда, през Любов, през Мъдрост, през Истина... Трябва разгръщане, за да дойде до Възкресението, което е идея за следгробна властност и победа на Духа над материята. И тогава, когато има Възкресение и може да направи Възнесение, тогава сяда отдясно на Отца.

Докато идеята на Светия Дух е пратеничество отвън навътре, Христос като Пантократор, или Пуруша като Мирова идея за Божество-Човек, е проява отвътре навън. Такава формула съществува, но на милиарди същества в милиони години един я притежава – да бъде олицетворение на всичко, което се вижда.

Пантократорът държи в ръката си планетата. Оттук трябва да извадите едно заключение – Мировият Човек не е планетен. Затова, когато се говори за една култура на Мъдростта, за Посланията на Планетния Логос, те още не са изчерпили Мировия. И този въпрос стои пред нас.

Тайната е Единосъщие на човека с всичко, каквото е Богосътворено. Това е Пуруша, което е безспорна реалност. Но тя не може да бъде обяснявана, не може! Защото, първо, въображението на човека не всякога е в състояние да си я представи. Второ, малокалибреното мислене винаги ражда завист: „Този пък за какво се мисли!“. Но не може да се отрекат духовните реалности. Това, че не може да ги докажеш, не значи, че ги няма. Но аз ви уверявам с всичката си отговорност, че това е една голяма реалност.

Първото нещо, което се изисква от школите на посветените в това присъствие, е никога и никъде да не се допусне злоупотреба с овладяването на една сила. Ако се злоупотреби, отивате на собствената си клада в бъдещето. Второто е клетва за мълчание. Третото е дълг на служение, което ние сега характеризираме.

Мъдростта в културата на взаимоотношенията е проблем не само на етика, а е и проблем на посветеност. Тези, които са минавали йерархиите на посвещението, са усвоявали, а след това и са прилагали една култура. Отговорността е в приложението на културата! Културата е вощеница, която носите като знание и може да я сложите на всеки свещник. Въпросът е тази вощеница може ли от този свещник да освети по-голямо пространство и да даде път без спъване на повече хора?

Културата като проблем за взаимността е още по-потребна за Децата на Деня. Всяка система, като започнете от социалните до духовните организации, е търсила начини да създаде култура във взаимоотношенията, която след това прави една вероизповедна общност с един белег или една социална общност с един облик...

Така че, когато става въпрос за култура на взаимностите, ние трябва да кажем какъв жест да отработят Децата на Деня по отношение на това, което ги заобикаля, по отношение на контакта с културата, която светът има и на която довчера и те са били изповедници и поклонници. Културата трябва да осветява! Тя не е само изповедание. А още по-валидно е за нас с тази идея за събожника. Какво е човекът в Мъдростта – една теогония. Култура ли е? Безспорно.

Как се изработва култура на взаимоотношенията? Първо трябва да имаш вложени добродетели, които не си ги нанизал в огърлие, за да го носиш – настоящата култура е част от вече носено огърлие. (Илюзията, че огърлието е украса, е непознаване тайната на културата, че то е защитник на центровете на Кундалини.)

Второ – вътрешната изповедност. С нея вече може да се каже до каква степен тази култура на взаимоотношенията е нахранила етиката. Това е голямата тайна – да се създадат предпоставки, да се изгради наука. Големият урок на етиката се учи от храма, който не значи опростителство, но в никакъв случай не е законова наука само, а е добродетел на една вероизповед. Какво значи „Господи, благослови ни!“? Не е предмет на потвърждение, че вярваш, а е признание на необходимост от по-съвършеното от тебе – вътрешната потреба, която те облича в култура.

Да признаеш нещо, от което искаш благодат, е една потреба на реалността в душата ти. И затова материалната култура си служи с образци – прави храм, за да няма съмнение, че от Небето искаш милост. Когато човекът стане универсален, разбира се, няма да има нужда от образци.

Ние създадохме предпоставки да се отработят наши понятия – ние не приехме предопределението, приехме предназначението. Защото срещу предопределението, което оставиха на една Висша сила, може да негодувате, но негодуванието не е култура на признание и светлина, а на малознайността, която не знае законите на Висшето. Децата на Мъдростта не може да се оплачат от липсата на един компас, който имат вътре в себе си, и от културата, която са получили.

Култура на взаимността е необходима, защото ти си в контакт с всичко. Ти си, който погребваш, но и ти си, който възкръсваш. А този, който иска да възкръсне, трябва да има и култура и на умирането, и гроб, от който ще възкръсне.

Това е култура на взаимоотношенията – изпречени сте пред гатанката на Вечното, защото взаимоотношението не е само помежду ни, то е и с Всемирността! Такава култура трябва да направим. И повтарям – културата е социална молитва. Тя е част от идеята за взаимност, защото взаимността е социален контакт.

 

Въпрос: Каква култура носи българският народ?

Ваклуш Толев: В психологията му, а оттам и внесено в мирогледността му, като съзнание (което е повече от рефлекса на психологическото право на съществуване) българинът е набогатен със световната култура. От онези части, които е обитавал, е вземал обичаи, които след това стават нравствени правила (а и когато дойде законодателят, те се кодифицират в правни норми). Голямо богатство е за българина, а оттук е и неговата широта.

Обаче в него има нещо друго – този българин е изповядвал Бог – Танг Ра, Който няма нито зли сили, нито добри ангели. Това е много странна психология – изключителна бедност на разточителство на зли и добри сили в една концентрация – Бог е само Небе и Той всичко знае. Има само едно Небе – част от прозрението му, защото предназначението му е да бъде той самият небе и живот.

Българинът знае в своята потенциална даденост, че няма нещо, което може да го илюзира, да го измами и да го победи, защото Духът е непобедим. Той може да не го осъзнава като дефиниция, но не може да не го живее като поведение. Затова българските народни приказки са нещо изключително – будно съзнание пред Всемирната отговорност.

 

Въпрос: Няма ли опасност тези, които отворят Третото си око, да създадат култура на каста от нов тип?

Ваклуш Толев: Този, който има отворено Трето око, не може да играе ролята на съблазнен – „Аз съм белязаният!“. Защото знае, че и другият ще го има. Децата на Деня имат едно преимущество – убедеността, че всеки след векове ще има събуден орган на познание. Тогава идеята за лично облагодетелстване, че само белязаните имат събудено Трето око, е с губеща стойност. А още по-малко, когато в отговорността на зримия теогон той трябва да сътрудничи на онзи, който сега върви в този път.

Идеята за зримия теогон не е само ти да бъдеш божество, а и другият да бъде божество. Не е да обичаш врага си, а събожника. Не е да се гордееш: „аз имам будно Третото око“, а да бъдеш. Но онзи, който се съблазни от евтино величие, ще го връщат обратно в законите на прераждането.

Когато изкачвате йерархията на посвещенията си, ако в едно долно стъпало имате една шупличка, макар и да сте на горното стъпало, ще се върнете да си я запълните, иначе ще ви се срине цялата стълба.

 

Въпрос: Каква е етиката като част от културата в Мъдростта?

Ваклуш Толев: Досега етиката и аретологията определят външната страна. Човек не може да се опре на етиката, за да иска поведение, тя е на социалната плоскост. Етиката като универсална даденост обаче е това, което Децата на Деня трябва да научат: четете в Книгата на Живота. Там е вашата бъдеща етика, тя не е вън от вас. Затова говорим за един храм, наречен човек, в когото е един нов олтар, наречен Книгата на Живота – съзнанието на Бога в човека!

Животът в изграждането не може, пробивайки си път за Океана, да не изживява болезнената необходимост на битката. И тогава, когато трябва плътта да бъде подготвена, тя страда. Всъщност не страданието, а отвоюваното право Бог да се осъществява – това е голямата тайна!

 

Въпрос: Може ли да направите една оценка за идеята „зрим теогон“?

Ваклуш Толев: Под „зримо“ се разбира не това, което очите ви дават. Тогава се казва, че човекът гледа, не се казва, че е зрим. Когато се разтълмява думата „зрящ“ – старобългарската дума значи „виждам нещо скрито“. Затова проблемът за зримото е проблем на Третото око. А с Третото око имате Знание повече от анатомичното гледане. Така че под „зримо“ ние трябва да разбираме Знание. И точно това показва идеята за свобода от ехото на съдбата – свобода от минало. Защото зримостта е Знание, тя е вътрешно гледане!

С какво живее зримият теогон? С усвоена радост, т.е. с усмивката на Мъдростта. Когато с Мъдростта, т.е. с радостта прецените, тогава няма нужда да бъде защитаван зримият теогон.

Човекът – бъдещ зрим теогон, не е оня теогон, който бродеше в митологичните съзнания. И ако трябва да кажем, че и той е зрим, това е в безспорността, че човекът е сътворен и му е предоставено да бъде зрим за цялата световност. Човечеството не е имало пълнотата на това зрение и това е проблем на Духовните вълни, с които е обучаван, за да може да понесе Бог събуден и жив.

И точно тук е формулата – реалното присъствие на зримия теогон. Реално в това съзнание, в тази зримост – в предишната зримост той не е реален като бог в развитие. И голяма битка се е водило, за да бъде изведен в зримост като човек, защото са го считали само за едно политическо животно. А Христос каза, че е Божият Син...

Зримия теогон нарекох болка на Третото хилядолетие, и то с много голяма отговорност. Точно това е, което изживявате сега. При тази облекчена болка обаче, че ви е казано. А представете си човечество, което не знае и утре го чуе? Как няма да го заболи? Първо ще го заболи, че му се нарушава традицията. Второ, ще го заболи защо то не го роди – всички гении ще кажат: „Как не можахме да измислим човека бог!“.

Третото хилядолетие ще се гърчи в благородната болка – болка на пробудения, докато узрее за това, да приеме човека като бог в развитие!

 

Със съкращения

30–31.07.2000 г., Родопа планина, м. Студенец, ПБ „Строител“

 

 

Слово

Свободният човек трябва да освободи ограничения Бог!

Ваклуш Толев: Нека днес, а и във всички бъдни дни, да зарадваме Отца с присъствието на Децата на Мъдростта в пътя на служението!

Казал съм, че ограниченият Бог прилича на свободния човек. А колко е потребно на свободния човек да стане ограничен Бог – да освободи от себе си ограничения Бог. Свободният човек трябва да освободи ограничения Бог! Ясно е, че в Духовните вълни човекът е изживял възможностите си да бъде свободен, но свободният човек трябва да създаде възможности да се изгради като Бог.

Може би най-голямата доблест, за която един ден Обществото Път на Мъдростта ще получи признание в Космичните анали, е, че наистина Децата на Деня са имали дързостта да поднесат собствената си битка за свободата на ограничения Бог, и второ – че са имали дързостта да поемат пътя на жертвата. Жертва, показана, разбира се, в хилядолетията от всички, които са знаели, че Бог чака Своето осъществяване в човека.

Ние сложихме една формула, която се нарича служение. Защото Правдата с тревога дава справедливост, но трагичното в нея е, че с отмъщение я прилага. Любовта с щедрост дава жертви, но се възправя срещу човека в ограничение на Бога. Тук е големият въпрос – може ли Учението Път на Мъдростта да бъде социално приложно? И кои са стъпалата, и кои са измеренията, с които може да минем границата на предишните Учения – било религиозни, било философски, било социални...? Защото от големите Учения, които дават Мировите Учители, винаги се правят религии и от тях след това се прави социология – това е истината. Всички те, в края на краищата, търсят социално приложение.

Когато човекът в самосъзнанието си признава наличието на един враг, това е социално поведение. Защо? Защото това е идея за социална връзка. Вие няма как да я направите, ако с Учението не я приложите в социалната реалност. И както виждате, преминалите Учения прилагат социалните ценности на своята система, доктрина или религиозно учение. Христос се опитва да направи един обрат – отрича социалната противопоставеност, наречена враг, на когото в доктрината на юдеите трябва да бъде отмъстено. Това лежи и в цялата доктрина на мюсюлманството. Фактът е налице – вие имате един социален предмет, или един субект, срещу когото или с когото трябва да правите социална приложност.

Тогава, когато говорим за социална приложност на Учението Път на Мъдростта, трябва да се попитаме наистина ли Учението и неговата схема – и нравствена, и метафизична, и приложно-социална, и икономическа – са до такава степен дадени, усвоени и тръгнали да се осъществяват, за да може да кажем: ето правила, чрез които трябва да направим своята зрима социална присъственост. Като присъствие в социалната реалност, тази благодатна болка, тази голяма тревога, която ще изживява Третото хилядолетие, ще продължава и в нас – ще събужда много интересни позиции, ще воюва от различни върхове и ще слиза в низините, за да извежда онова, което не може да каже: „Аз съм човекът“ – човекът, който трябва да освободи ограничения Бог. А той не е изживял още човека!

Достатъчно е едно понятие, което оставихме, понятието събожник – с него ние променяме цялата култура като ритъм. А ритъмът има много различни измерения... Този обрат, който направихме дори само с едно понятие, дава основание да се изработи таблица за социално роднинство. Тогава всяка позиция на този, когото до вчера сме наричали враг, ако я сложим в измеренията, че няма зло, има нееволюирало добро, ние спираме бомбардирането с отрицателна енергия. Ние променяме ритъма, за да може да кажем: ето един социален акт, който е миротворчески.

Може ли да се говори за миротворство в Учението Път на Мъдростта? Да, думата ще се употребява, но тя трябва да има друга стойност. Защо? Защото не носим войнственост. Защото срещу събожника не можеш да вадиш меч – става въпрос и за словесния меч.

Ето това е за мен една от големите тревоги – как Учението трябва да бъде прието, как трябва да бъде усвоено, как трябва да бъде поднесено, защото вие ще го поднасяте, не на вас ще се поднася. То трябва да бъде усвоено и да може да бъде дадено така, че да направи нова социална общност, нов човек... Човекът ще съществува, но ние говорим за онзи, който трябва да стане зрим теогон. Кой ще му сложи подквасата? Само едно ново Учение, което да го занесете като социална трапеза, а то в себе си да носи огнеността на едно ново слово. И тук важното е как сте усвоили идеята за събожника, как в продължение на толкова години отработвате своето слово-меч, своята трапеза, своята нравствена дреха. И тя не се състои само в тази малка тайна в Молитвата на Мъдростта – целомъдрени в мисъл и тяло. Тя се състои в това, че цялата природа, когато отидете да я „целунете“ в нейната целомъдреност, ви дава хляб и път.

Онова, с което ще отидете в социалността, наистина е вашата аура, но и вашето слово. А то трябва да свидетелства не само за вибрацията как сте приели едно Учение, а как го давате. Искам знанието ви да бъде отговорно, защото Знанието на Мъдростта е осенение на причинност и на предназначение!

Не е обида да направиш констатация, обида е, когато се самолишаваш от вътрешно зрение и си натрупваш ума с излишества. Защото той милиони години е минавал пътеки, за да бъде уморяван сега, когато има еманацията на щедростта на Небето – неограничима с идеята за Мъдростта.

Усвояването на това Знание трябва да е много прецизно, или ако щете, себеконтролно, защото има един голям риск – рискът да се преповтарят нещата, без да се анализират и без да се усвояват дълбоко. И другият риск – някой да говори в свободен стил, само като слага, както се казва, аромат на някакви цветя. Това е приспособяване на обстоятелствения исторически път, но то не е социология на Учението – това е социология на историческата даденост. Не е съществена историческата даденост сега, а социологията на Учението! Защото то е, което дава физиономия на историческата даденост. Не оставяйте историята да ви прави – правете история. (Както християнството направи история.)

  • Социалното предназначение на Учението е то да прави история!

Тревогата ми идва от това – да се избере най-добрият начин на поднасяне. Не само с елементарното преповтаряне, но и в никакъв случай със своеволие, което изопачава. Защото това, което дадете – то ще тръгне. А някои ще се ровят след това да търсят и ще кажат: намерихме това, намерихме онова... Но когато нещо направи бразда в човешката душа, а след това срещне съпротивата от официоза, тогава става отклонението или еретизмът.

Вие не може да кажете: „хвърлям дрехата на старите нравствени таблици“, но и не може да живеете повече с тях. Тук има нещо друго – будността, която дава основание да подработите и материя, и душевност, и дух... Да обезсилите злосторието – това е голямото, което трябва да дадете на света. Затова тази възможност да съчетаете служението с обучението е много съществена. Така че, когато искаме да решим този голям проблем за Мъдростта като присъствие в социалната даденост, трябва да направим нова характеристика на личността човек-бог в развитие.

Една нова психология трябва да направим. Ние не може да отречем това, що е трябвало, но и не можем да се обвържем с него, за да не направим онова, което ни трябва. Това е идеята за служението! Така че ще изграждаме нови таблици. Сега не можем на един човек да кажем: „Бъди добър!“ – това беше необходимо в Правдата; не можем да му кажем: „Бъди любвеобвилен!“ – това беше необходимо в Любовта. Но и не можем на утрешния човек да му кажем: „Бъди мъдър!“, защото той със своя ръст е бил добър, със своето сърце е бил любвеобвилен и сега със своето прозрение трябва да си отвоюва позиция за мъдрост. Той вече ще създава предпоставки за предназначението си в служението и присъствието на Мъдростта в социалната даденост.

Има и нещо друго – не трябва да отнемеш на другия потребата му, която йерархията му е поставила. Упрек на никого, че не е просветлен. Вие сами ще прецените колко от властта на духовната будност на Мъдростта е у вас, за да си изработите стъпката на поднасянето към когото и да е било. Защото човек не може да даде повече от това, което има, както има и риск да стане неудобен. Големите са неудобни, защото нарушават конституцията на социалната реалност и конституцията на личния живот.

Това е отношение и към институти. Да, казвам: само човекът е свещен, но когато един човек не може да направи преценка за институцията, тогава и на него му липсва свещеност... Затова, според мен, трябва да намерите тази социална формула, която да бъде отработена като взаимна отговорност. Да няма такова разноезичие, че да не може да се построи Вавилонската кула. Там искаха да направят гостуване на Небето, но разноезичието ги раздалечи. И то е логика на еволюцията на сътвореното, докато дойде една голяма идея, която надвишава това, което е човек – до Причинния свят.

От Причинния свят ние имаме ниспослано Диханието на Отца в идея вече на Учението Път на Мъдростта. Тази тайна трябва да се знае, за да кажем, че има кой да довърши Вавилонската кула.

 

Въпрос: Как да съчетаем двата метода – припомнянето на дадените знания и извеждане на тезите?

Ваклуш Толев: Припомнянето носи песента на латерната. Прецизното поднасяне, макар и като идея на припомнянето, дава възможност на този, който или не е присъствал, или в даден момент не е могъл да събуди в себе си или да изведе от себе си антени, чрез които да бъде усвоено дадено понятие, да го разбере.

Извеждането на тези или идеи също има своето положително аурно въздействие. Но има един голям риск – когато поднесете теза на хората, които не са я чули, може да ги лишите от плът (която за тях може да е много удобна), когато чуят целостта на една тема.

Така че в едното се крие рискът, а в другото – преповтарянето, което може да е банално. И умението е в тези две направления да намерите едно кръстосване. Защото нищо не лишава онзи, който прави преповтарянето на една лекция, да си изведе и теза, която може да бъде доказана именно от това, което му дава самата лекция. Може да е извел нещо от темата, но то да не е в хармонична връзка с нея. Това са рискове. Защото след това то остава като веществено доказателство, когато някой ще анализира и ще каже: „Учителят така каза“. А по какъв повод, от кой контекст е изведено, с каква отговорност е казано...? По социална предметика ли, по метафизични проблеми, по тайните на Учението...?

Въпрос: Кога Децата на Деня ще са готови за откровение?

Ваклуш Толев: Всеки е готов. Въпросът е дали само като слово го иска, или с целостта си може да се пожертва. Защото словото, с което човек търси удовлетворение на това, че е напреднал някъде, винаги ще го илюзира. Готовността на Децата на Деня е тогава, когато могат да занесат на света това, което да им струва цялото битие.

Ако някой чака да получи Откровение – много има да чака. Но като формула на вътрешно предсещане поне, като прозрение за свобода на Бога у него е вече нещо съвършено друго.

Децата на Деня не са вестители, а освободители – те трябва да освобождават цели култури!

 

Въпрос: Въпросът е за дилемата „традиция – съвременност – бъдеще“ при изграждане културата на Мъдростта?

Ваклуш Толев: Нарекъл съм традицията убийца. Кога? Приложността на едно Учение, добиващо формата на религия, на философия, на социална доктрина, в момента на неговото утвърждаване и осъзнато усвояване е от енергиите на традициите. Въпросът е да се подбере онова от традицията, което да поискате в Учението на Мъдростта да го поставите. Ситото трябва да бъде безпощадно! Защото ситото на християнството, чрез апостол Павел и другите, пусна всичко, що еврейството беше оставило. Оттук е и осакатяването на Христовото Учение, което беше нова идея.

Съвременността има култура на преходността, от която няма какво да вземете. Няма по-ужасно от това, когато ви създадат забавления, дори не занимания. Сега светът се забавлява.

Касателно бъдещето – в света няма нова доктрина. А без нова доктрина, без нова идеология не може да се прави нова култура. Не може! Онова, което като кладенеца на живата вода трябва да бъде неизчерпаемо, това са идеите. Точно това е приносът, който трябва да направят Децата на Деня. Те трябва да поискат светът да си смени идеите.

Колкото повече освободите културата на Мъдростта от придатъците на миналото, толкова тя по-изчистена ще влезе в Пътя на човечеството!

 

Със съкращения

01.08.2000 г., Родопа планина, м. Студенец, ПБ „Строител“

 

 

 

Слово

Присъствието на Мъдростта е реалност, която преобразява!

(Звучи Молитвата на Мъдростта.)

 

Ваклуш Толев: С този призив, който молитвите правят, ние трябва да бъдем готови в олтара си да видим себе си чрез Него и Той да ни благослови като Богоосезаема необходимост.

Темата „Присъствието на Мъдростта в планетното развитие“ в това време, което е определено, нито може да я щрихираме в цялост, нито може всички предпоставки на присъствието на Мъдростта в планетното съществуване да бъдат изброени. Но има няколко основни пътни знаци.

Оставил съм една фраза: Светът е сътворен от Любов, осветен от Мъдрост и изведен от Истина. Това само за себе си прави Учението на Мъдростта доктрина за световното развитие.

В планетното развитие минавате от Сътворението през това велико въображение на Митологията, което създава една култура, от която намирате опорност. Създавате взаимността, която налага отношения, когато Правдата дава правила. Тогава е естествено всичко да бъде сътворено с Любов, защото тя създава взаимност.

Когато се изживеят тези Вълни, в които сме израснали до Ecce homo – което е сигнален знак на раздялата между материя и Дух, ще се дойде до осветено от Мъдростта. Даже само от тази формула, която съм дал, може да се каже, че наистина Мъдростта присъства в планетното развитие. Кога обаче може това присъствие да бъде отбелязано – да кажем, че присъства? Тази година Посланието, което дели хилядолетията, е наречено Послание на Присъствието, защото Мъдростта присъства в идеята на еволюцията срещу тезата на креационността, на тази стагнация, в която човечеството като култура и като религии продължава да стои. Но вие ще кажете: „Сега се дава Мъдростта като идея за осветяване“. Да, сега я дават на вас. Но онези, които са правили света, те са знаели. Затова и тази мисъл идва така непринудено, така естествено като свидетелство на Аnima mundi – Световната душа, на този Бог, Който дава на чедата Си право да бъдат Негови синове, а след това и в Синовност да седнат от дясната Му страна. Имало е някои, които знаят...

И в края на краищата Това, Което сътворява, извежда от Себе Си Истината, до която трябва да се стигне след всичките тези йерархии, за да се каже, че светът е изведен от Истина. А Бог не може да не бъде Истина. Даже ограничено е да кажем, че е Истина, защото след това има Свобода, която е Бог в Живот. Но Той, когато твори, не може да не е Истина.

Мъдростта ражда вътрешен зов за обожествяване! Докато мисълта има усилие да направи очовечване, откровението води битка да създаде обожествяването.

Богът Творец е започнал с Fiat Lux! Тя, Светлината, няма покой. Макар че в Битие пише, че Бог в седмия ден бил казал: Нека си почина от делата, Той е оставил енергиите. И тогава, когато се е освободил от тях, пак не е намерил покой, защото Творецът влиза в ритмиката на Себесътвореното. Causa sui – Причина сама за себе си!

Голямата идея на очовечването не е предмет само върху нас. Не, тя е въздействие върху цялата природа. Защото хармонията би се нарушила, ако онова, което ни съпровожда, после не стане това, което сме ние. Иначе бихме обидили Бога в идеята Му на Сътворение и бихме обидили този свят, който е междинен в услугата си. Свят, който можем да наречем човеконеобходимост.

Мъдростта присъства, като осветява всяко едно от делата на Твореца, защото тя е част от Мировата енергия – Fiat Lux! Тогава, когато погледнем на този свят в неговата организирана зримост – само той ли е? Има ли подземен свят – организирана социална даденост, която в тази планета е предмет на мислене, предмет на култура, предмет на Боготворчество? Митологията свидетелства, че Орфей слиза в Адеса, за да изведе Евридика – душата си. Защото Евридика създава болка от Любов, но създава и просветление от Мъдрост и пътища за Истина.

Какво значи да се влезе в преизподнята зрима и наша? Да научим един голям урок, който дава Хермес на Орфей. Когато Орфей слиза, за да изведе Евридика, Хермес го води и условието е, че би го извел от Адеса само ако не се обръща назад. (Ето идеята: не слушайте ехото, а гласа на съдбата.) Но понеже Орфей е полупосветен, той се обръща и загубва Евридика. Това е една от великите тайни – когато човекът живее със съмнението си, губи душевността си. Затова Христос казва: „Ако имате вяра колкото синапово зърно, ще речете на тая планина: премести се от тука там, и тя ще се премести“[1]. Съмнението е най-опасният „дар“ на човечеството в неговата еволюция – то го забавя. Защото то много често идва от подбудата – страх да не загубиш нещо. Значи има присъствие на Мъдростта и в царството подземно, защото то е част от Единството.

Мъдростта няма ограничение. Така, когато можем да кажем, че сме осветили Адеса с Мъдростта, може да преценим и ангелския свят. Имат ли нашата еволюция и култура? Не! Най-благодатното дарение на Бога е именно човекът. И много добре в Откровението е засвидетелствано. Двадесет и четири старци, избраниците на света пеят: Свят, свят, свят, но не могат да счупят нито един печат от Книгата на Живота. А Иисус – синът на Мария, като Христос – Синът на Отца, ги счупи.

Само в тази планета ли Мъдростта е взела участие? Коя планета се нарича „Баща на Мъдростта“? Сатурн. Значи Мъдростта има, ако щете, свое господство, свое тронно място. Така че присъствието на Мъдростта е Мирово. Защото след като с Любов една капка на Духа пада върху кристала в Сатурн, за да създаде живот, той е трябвало да бъде осветен! Осветен с това, което Мъдростта позволява – с нейната вибрация.

След като Мъдростта присъства в планетарното развитие, къде е тя в природата? Природата поглъща отрицанието на човека, като му дава благодатта си. Представете си, че влезете в конфликтност с тази дарба да правите обмяна с нея – тя да не ви дава своя кислород... Човечеството отсега започва да живее със страх от парниковия ефект. Представете си живота и без растенията, които са сложили главите си в земята, за да дават храна на човека, на когото главата е над земята. Присъства ли наистина Мъдростта? Да, присъства – с освещаване, с тази посветеност на цялата природа, на цялата планета. А ние продължаваме да се оплакваме, че в природата има бедствия. Ще има, защото какво `и даваме ние? Някой казва ли блага дума, да смекчи остротата на света? Възправили сме се едни срещу други... Но кой познава живота на мисълта с всичката `и отрова, която се сипе сега? Социалната мъка е нищо пред небесната бременност от лъжи и измами, от властност на неистини в догмите. Как понася Небето една неистина, упражнена като истина чрез институции!? Това е ужасът!

Затова именно трябва да се знае, че Мъдростта като осветяваща тайна стои във всичко. Стои в цялата Космична даденост, във всички планети. Знаете ли каква е болката на планетата, която трябва да се освободи вече от своето развитие?...

Тези идеи може да ги намерите в потвърждение на това присъствие на Мъдростта в Апокалипсиса, защото там се казва, че ще има ново небе и нова земя.[2] А това е повече от идеята за Правдата, повече от идеята за Любовта. Това е Мъдростта, която говори за човека-бог, който сам ще си е светило.

И все пак в последната глава на Откровението има един стих[3], който е много странен. Там е дадена една йерархия какво ще прави човекът. Той ще е освободен от работа, защото ще има Дърво, което всеки месец ражда плодове. Но има нещо още по-странно. От листата на това Дърво ще се лекуват болките му. Ще боледува ли човекът и тогава, когато е мъдър? И каква е тази болка, след като сам ще си свети? Кое нарушава баланса? Големите неща са именно ритъмът и развитието. Ето присъствието на Мъдростта в планетното развитие. Ще имате право да ядете хляб, неотработен от вашите ръце, но отработен от вашата Любов, когато сте я умножили в света, отработен от вашата осветена Мъдрост, и в края на краищата, когато сте създали образ за Истина. И затова ще има болка – болка за обожествяване в цялост, ще има и лек – докато човекът стане овладян теогон, а не само зрим.

Присъствието на Мъдростта е реалност, която преобразява! Във всяко нещо можем да намерим тази зунка[4] на Мъдростта, която осветява. Осветява и твоето тяло, за да може да направиш възкресение. Но преди да имаш възкресение, Мъдростта трябва да те е научила на преображение. Затова е важна голямата идея в еволюцията – да раждаш с Любов, да осветяваш с Мъдрост и да извеждаш от Истина.

Така трябва да приемем Мъдростта – като едно казано Слово. А какво е казано за Словото? Че то стана плът. Хайде, направете Мъдростта плът! Плът с всичката нейна божественост и с всичката нейна човешка възможност за отговорност. Не може да се иска от Децата на Деня Божествена отговорност, но във всеки случай трябва да проявят човешка отговорност. Защото, ако свободният човек освободи ограничения Бог, той е вече Детето на Деня в развитие.

  • Мъдростта е една нова стратегия на живота!

Ако не можете от нея да си направите стратегия на живота, не сте се освободили от човека. И най-после, можем да кажем, че: Пантократорът е една видима Мъдрост в планетата, защото в ръката на Пантократора, на Всевластника, стои планетата! Вземете енергиите на тази освещаваща Мъдрост и когато дадете собствената си душа за другите, ще получите Мирова душа и ще работите с Anima Mundi!

 

Въпрос: Към кои народи да насочим стратегията си за разпространение на Мъдростта?

Ваклуш Толев: Това е един от много големите проблеми, един от много тежките за преценка въпроси, които стоят пред света и Обществото Път на Мъдростта. Първом, наистина стои пред света, защото светът трябва да си намери онази градина, в която трябва да посади Дървото на Мъдростта и от това Дърво да яде плодове.

Откъде трябва да се започне? Коя религия е достатъчно обезсилена? Коя святост на Учението на Любовта е най-много омърсена и къде? Разбира се, не може да отидете в Африка. Това направи Католическата църква като мисионерство, но остави един неудовлетворен живот на хората в тези страни, обявени за дивачески. А те са имали култура, поне в приложната нравственост по-свята, отколкото тези, които отидоха да им дават нова религия. Може би техните божества са много първобитни, но тяхната етика е много по-съвършена от тази, с която се насаждаше нова религия – дори с меч и огън.

В католическите храмове централният олтар е отворен, но ще намерите там да се молят малко хора. Всички други са пред странични абсидни олтарчета с отделни светци. Богородица е канонизирана при тях повече, отколкото Сина. Така че, докато християнството водеше битка с богове, вие трябва да водите битка с онези, на които е предоставено правото чрез мъченичество да станат светци, а не чрез посвещение да бъдат богове в развитие. Разбирате ли голямата, ужасната предстояща битка с този типизиран образ на Католическата църква. Идеята на мъченичеството е в кръвта им вече и тя е станала плътен израз на физиогномичността.

Цялата Католическа църква, а и Православна църква, са пълни със светци. Реформацията се освободи от светци, но се освободи и от мистичност, освободи се от вътрешния Бог. Протестантизмът е с всичките тези секти, които говорят само за сатани – демонизмът е идеология при тях повече, отколкото християнството. Може ли оттам да се тръгне? Не! Защото те достатъчно енергии изхабиха да се отделят, достатъчно енергия освободиха да отричат. Нямат светци, но нямат и святост. Фалшификатът на светеца е налице, но безумието на безсветеца, който иска да прави божественост, е нещо, което е повече от отрицание.

В Америка имат свобода на религии, но имат безумието на бизнесмена и арогантността на машината. Не че няма да си служите с машини – напротив, защото достиженията на техниката ви дадоха всичката възможност да се убедите, че феноменът човек-бог е в реалност.

Европейската общност има едно споразумение за ограничен суверенитет във властта, но не и в територията. Защото идеята за територията създаваше противоречия и войни. Суверенитета, ако можете, го сложете на личността, за която Христос толкова много битки водеше – да направи личност. Тук е умението сега – в една обединена континенталност.

Светът в бъдеще ще води битки континентални. Няма какво да се лъжем. Войните ще свършат тогава, когато свърши еволюцията. Средствата за войни, с които можем да се извиняваме, че стават по-малко мъчителни, не могат да бъдат по-малко мащабни. Така че проблемът е много тежък. Дано наистина Европа направи общност на суверенитета! Не на границата и на собствеността.

Ако успеем да направим България средище, защото по предназначение е така, тогава вече оттук може да тръгне лъчението. Това е, което може да изгради една свещеност на Словото, което тук се дава. И докато съзнанието има респект към святост и божественост, въздействието е възможно. Но докато разумът не се освети от Мъдрост, той ще прави протестантизъм.

Така че на бъдещата култура предстои битка със светци, а не с богове. Християните, по-скоро христоносците, бяха облагодетелствани, че водят битка с богове, но все пак боговете някакси стояха на висота. А половината от християнските светци не са святи. Представете си колко енергия трябва да се изхаби в тази битка!

 

Въпрос: Какво ще е присъствието на зримия теогон в политиката?

Ваклуш Толев: Зримият теогон, ако владее предзнаменователното знание, т.е. предчувствието, и има усета за предназначението на собственото си място, на собствената си култура, на собствената си държава, неговият принос трябва да бъде задължителен. Не може да не отреагираш на събитие, което омърсява националната ти история. Не заради себе си, а заради светостта на историческото време и собственото ти присъствие пред добродетелите на народа ти. Ще отреагираш! И тогава, когато сатрапът е налице, пак ще отреагираш – срещу терора. Няма място човек да се изживява в поведение на приличие, което граничи със страх.

Този проблем така трябва да бъде погледнат – доблестта е око за отговорност и съвест!

 

Със съкращения

02.08.2000 г., Родопа планина, м. Студенец, ПБ „Строител“

 

 

 

 

Въпрос: Какво ще е влиянието на Дървото на Живота в културата на човечеството?

Ваклуш Толев: Дървото на Живота още е един копнеж, въпреки че цялата култура на човечеството е устремена от яденето плода на Дървото на познанието да го намери. Тогава тези плодове, които всеки месец Дървото на Живота ще дава, ще освобождават човека от труда за хляб. То е дърво, което ражда хляб, който ви дава Живот.

Христос рече: Не само с хляб се живее, но не е казано, че без хляб. Затова в Откровението стои Дървото, което дава готов хляб. Но там има тезата, че листата му ще лекуват. Значи човекът още не е Бог. Бог не се лекува, защото не боледува!

 

Въпрос: Човек след смъртта, отивайки в Астрала, продължава ли да боледува по някакъв начин?

Ваклуш Толев: В Астрала е обикновено причината за боледуването. Тук тя е нарушение на някакъв принцип и ако този принцип е проблем на желанията, е отбелязан в Астрала. А ако този принцип е проблем на мисъл-форма – отбелязан е в Мисловния свят. Там трябва човек да извърши лечебната процедура, за да не повтори в идването си определено заболяване. Ако там не е решил проблема нито с желанията, нито с мисълта си, след това си влачи кармично нарушения принцип.

По-голямата част от болестите на тялото са или хигиена, която трябва да се направи, или една отрицателна черта е взела връх и човек трябва да я преболедува – в смисъл да я хигиенизира.

Екстрасенсите лекуват нещо, което не разбират. Как искат да махнат една болест, когато не знаят кармата, която я е направила? Защото може би една болест е награда – когато човек може да приеме една отрицателна енергия, защото има мъжество да понесе едно страдание. А всеки трябва да си изживее кармата.

Когато в един род влезе една голяма личност, тя може да акумулира, да освобождава по-малкия. Така човек може да приеме една болезненост, освобождавайки или давайки и социален, и личен кураж на личността да се надмогне.

Човек извършва вън от себе си еволюция, а вътре в себе си – революция. И тогава, когато е укротил вътре революцията, лесно може да върви в еволюцията, а тя е бавен безмостов път.

Идеята за търпението е възможна, когато следвате пътя само на еволюцията, но когато правите вътрешна революция? Вътре я правите, за да няма градобитнината на онова, което ви заобикаля.

 

Въпрос: Каква е разликата между хаос и анархия?

Ваклуш Толев: Тайната е, че хаосът ражда идеи за ред, а анархизмът от реда прави безредие. Така че, когато искаме в даден момент да квалифицираме какво липсва в социалната реалност, трябва да знаем дали има анархия, или има хаос. От хаоса ред се вади, от анархията се разрушава реда – тук е битката.

 

Със съкращения

02.08.2000 г., Родопа планина, м. Студенец, ПБ „Строител“

 

 

Ограниченият Бог прилича на свободния човек, нека свободният човек отверижи ограничения Бог!

Ваклуш Толев: Благодаря на Небето – израз, който вгръща всички същества от Сътворителя до Неговите съсътворящи – за всичко това, което можа да стане: да ви се даде една безспорна сила, която да не спира волята ви в осъществяване пътя на боговидното и богобъдното.

Вие взехте достатъчно от това, което озари деня на Децата на Деня тук. Потвърди се копнежът ми и формулата, че Съборите трябва да станат кръстословица на спомена. Нещо, което не може да бъде заличено, е, че няма посредник при Богооткровението – между Бог, Който дава, и Божието същество, което понася Посланието. Това е най-тежката отговорност, която бъдността отрежда на Децата на Деня – без посредничество! Трябва лична будност, неуморна воля и готовност за безсебие в служение за всичко.

Не е проблем да кажа колко богати станахте. Има богатство, на което не може да се завиди. Този, който може да завиди на богатството на Духа, той никога не може да извърви Голготски път!

Когато дойде Истината, ще има други богатства. Ще има, но няма да бъде водена битка за победа над човека. След като е мъдър, колко битки човек трябва да води за Истина?! И затова е така характеризирана радостта – усмивка на Мъдростта.

Ограниченият Бог прилича на свободния човек, нека свободният човек отверижи ограничения Бог! Това е вашето битие – да изведете пленника, който ще свидетелства, че сте били свободни човеци.

Нищо по-властно няма от това да осъществите себе си, като се забравите в делото на служението!

 

Изведено от Нур 2/2000

03.08.2000 г., Родопа планина, м. Студенец, ПБ „Строител“

 

[1] Матей 17:20.

[2] Откровение 21:1.

[3] Вж. Откровение 22:2.

[4]Диалектна дума, която означава „дъга“ (Бел. ред.)

Още от броя
Проглас, 2021/3   Ако осъществите Мъдростта, ще познаете Истината! Авторът си отиде и рече: Осъществете се! Традицията е временно бреме; Учението е ... Из „Мъдростта в скрижали“ – Духовна вълна на Мъдростта   Из „Мъдростта в скрижали“   Духовната вълна на Мъдростта е Мирова даденост и планетна необходимост! Духовната вълна на Мъдростта е стра ... Осми Събор от I цикъл Събори на Мъдростта: Човекът – зрим теогон Гласът на съдбата е нашата провиденция!   Ваклуш Толев: Скъпи Деца на Деня, честито ви Осмия Събор на Обществото Път на Мъдростта!   (Следват откриване на С ... Девети Събор от I цикъл Събори на Мъдростта: Мъдростта – зов за служение Мъдростта – зов за служение! Ваклуш Толев: Благословът на нашия Отец върху Децата на Деня, върху зримия теогон, в служение на Небе и Земя ви призовава в признание и готовност към ... Десети Събор от I цикъл Събори на Мъдростта: Присъствие в Третото хилядолетие Няма мъка, която може да убие Бог у човека! Ваклуш Толев: С Посланието на Планетния Логос за 2000 година: Бях, за да Ме няма! Няма Ме, защото бях: Възкресението!, с ръката на Веч ... Единадесети Събор от I цикъл Събори на Мъдростта: Мъдростта – Живототворчество Светлозар Нанов (управител на Дома на Мъдростта): Уважаеми Учителю, уважаеми приятели! Днес символично ние откриваме Събора от този Дом. Моля, Учителю, да кажете няколко думи по пов ... Дванадесети Събор от I цикъл Събори на Мъдростта: Мъдростта – Приложна молитвеност (Приветствие от Магда Ковачева – председател на модул Пловдив.)   Ваклуш Толев: Благодаря! Честит да ви е новият брой на списание Нур! Ние не уверяваме дал ... Из „Мъдростта в скрижали“ – Учение на Мъдростта Из „Мъдростта в скрижали“   Учението – принцип Учението на Мъдростта е Знание от Мировото съзнание – то не е религия, нито философия! ...