Безжалие и жестокост

Природата е безжалостна, човекът е жесток!

Тревожната тема „Безжалие и жестокост“ е излязла от един афоризъм, който съм казал: Природата е безжалостна, а човекът – жесток! Така се е родила идеята да видим що е безжалие и какво е жестокост.

Проблемът за безжалието и жестокостта, бих казал, не може да бъде нито философия, нито социология, нито религия, а просто един анализ на историческата тайна, наречена битие. Историческа, защото битието може да премине, без да бъде историзирано, и тогава няма да бъде отбелязано. А история прави само човекът. Само човекът прави история, другите същества могат да направят биографии.

Проблемът е и доколко формулата природата е безжалостна, а човекът е жесток е вярна? Доколко тя е израз на една много дълбока психологическа операция на историческия организъм, наречен човек, и на отваряне прозорите на природата в нейната еволюционна пътека, за да се проявява като безжалостна, но не и като жестока. Кое явление в природата е безжалостно и как можем да го свържем със социалната беда; доколко човекът се различава в своето господство от това на своя Бог; дали е вярна тезата, че в материята има сили, които противодействат на природата, но всъщност са нейна изява?...

Конфликтът е на човека с природата и боговете, на човека с институциите, на човека с човека. Ще се говори, че homo homini lupus est – човек за човека е вълк, но пък ние сме казали великата тайна, че човекът е един бог в развитие – една антитеза. И кое поведение е религиозно и кое – морално? Моралното в историческия живот на човека ще стои, макар и да не е плод само на религиозно поведение и на верска изпълнимост. Има неща, които са етично необходими. Защото големият принцип, преди да има религия, е знанието що е добро и зло и така се изгражда една морална таблица. Морална таблица се е изграждала, преди да има религия! (Адам има религия, след като отива да се развива.) Въпросът е дали религията, дали моралът или пък природата са пулсирали развитието? А природата също е прераснала. Ние не можем да я оставим в състоянието от времето на Сатурн, когато Ен Соф-ът, т.е. Абсолютното Божество, е вложило както енергия в това, което наричаме кристал, така и в първата молекула за изграждане на човек.

Когато говорим пък за Коренните раси, в които се формира човешката плът на Земното поле, на нея трябва да `и се даде усетност, за да започне да създава памет. Памет, която трябва да връща на човека спомена, за да може това, което ще наречем тяло, да се ориентира. А то някога не е имало дори очи. Колко мъчителна е изглеждала насилствената власт на Божеството в идеята материята да роди памет – с това плътта да я набиват на кол в Лемурийската раса! Нещо, което като историческа даденост, за съжаление, и във вековете стои. (Набивали са на колове и главите на нашите бунтовници във времето на робството.) Вижте какъв спомен и каква дългопаметност крие времето, за да върне в човека идеята като жестокост! А материята е била малтретирана, за да може да вибрира, да вибрира... Да се създаде вещество, което да има памет. Така че в далечните Коренни раси безжалостно е пулсирана материята чрез болка и когато някаква йотичка в тази материя сега се събуди, болката започва да играе роля на отмъстител.

Много енергия от това Неизчерпаемо, от този Абсолют, от това Нищо, което е Всичко, е била упражнена безжалостно, за да запаметим. И да дойдем до констатацията да казваме „не“ или „да“. Но с мисълта проявяваме и жестокост.

• Човекът може да бъде жесток, а
  природата в цялост е безжалостна!

И представете си, ако в нея нямаше безжалостност, колко ли милиона още години би трябвало да изграждаме настоящата материя; колко ли милиони години е трябвало още да се създава това, което се нарича мозъчно вещество, чрез една от най-висшите енергии – т. нар. полова (защото тя е възродителната); колко ли още стотици хиляди години би трябвало да се отработи не крясъкът на птицата, а изговорът, за да се изгради човек... И всичкото това непростимо в нашето съзнание – като етика, като насилие, което е безжалие – да го наречем жестокост... Защо? Защото имаме паметта и будността, но имаме и войнстващата убеденост.

Имаме вече и един друг елемент – съвестта, който присъжда. Как е била изработена, колко ли много безжалостности е понесла тази наша корпусност, за да може да ни изгради един светилник (който не трябва да покриваме), за да може сега да квалифицира поведението на човека като жестокост. Съвестта е нещо, което е толкова необозримо! И всичко това е събрано от ония Адепти на великата операция да сътворим човека[1]. И то така са го сътворили, че да има и образ Божий, и подобие Божие. Представете си тези велики хирурзи какви тайни са знаели, каква отговорност пред неизбежното, неизчислимото време са имали! Защото след това събудената човешка мисъл – чрез събудения Божествен дух, трябва да даде оценка и да води една битка със самото Божество и с институциите, наречени държава, църква, религия... И така в историческата последица се нареждат битките на безжалието и жестокостта.

Има една стара фраза на латинците, която французите са взели, а и англичаните са употребявали на френски език: Dieu et mon droit – Бог е моето право. (Това е мотото и на Ричард I Лъвското сърце.) Но вижте в книга Битие – след потопа, когато Ной е вече излязъл от ковчега и е принесъл всесъжения (благодатни дарове на изгарянето), какво пише: „И помириса Господ приятно благоухание, и рече Господ (Бог) в сърцето Си: няма вече да проклинам земята заради човека, защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му; и няма вече да поразявам всичко, що живее, както направих“[2].

Не съм имал обаче предвид този текст – „защото помислите на човешкото сърце са зло още от младините му“, когато съм формулирал, че природата е безжалостна, а човекът е жесток. Безспорно, поставено в идеята и деянията на Адам, когато нарушава забраната да яде плода на познанието, ще видим една доказана теза, че помислите в човека още от началото, в младините му, са зли. Нямам предвид тази теза, която отричам по принцип. За мен дързостта на Ева и Адам да се яде от плода на знанието е идея за инволюция, а не грехопадение! Но ето − Бог няма вече да проклина земята заради човека. Значи има дадено обещание от Бога, че земята няма да носи страдание заради човека.

Трябва обаче да поставим въпроса безжалието на природата дали може да отива в границите на злото, да отива в границите на жестокостта, или има само пулсацията да наруши дремещите сили заради еволюционността? Еволюцията може да прави дори и скокове в развитието, които биологията позволява. Проблемът с безжалието и жестокостта е не само морален, не само социален, проблемът е и природен и биологичен, защото ние сме толкова божествени, колкото и природни, а природата е също тъй Божия и отговорна. Трудно може да направим разграфяванията, но все пак те могат да се дефинират донякъде.

Универсумът със своя Висш разум има вътрешен блъсък в недиференцираната индивидуалност на цялата природа. И ако сме пантеисти, ще кажем, че природата е адекватна на Бога, че тя е иманентна божественост. Не! Тук се касае за неиндивидуализирана природа, която търпи лапата на безжалието, за да се развива. И най-елементарният пример, който съм дал, е, че когато един бурен вятър мине, той може да потроши клони от дърветата, но в същото време прави оплождане. Той може да отнесе със стотици години забравеното семенце нанякъде из далечините незнайни или пък морската вълна из дълбочините да извади нещо, което след това да представлява природа в развитие. Затова казвам, че природата е безжалостна и хленчът на социалната формация, наречена човечество, която влиза в общата природна даденост, няма значение.

Ако нямаше такива велики тласъци на природата да руши, без да жали плачещия... Както, когато вали, а човекът плаче, че е мокър. Тук няма никаква жал. Плач`и, науч`и се да си правиш дреха, направ`и си чадър, но тази земя има нужда от дъжд – посаденото дърво има нужда от сок. А онова на хиляди километри неоплодено място има нужда от семенца, затова ще веят ветрове и ще ги носят... Безжалие. Но след като се откъсва от общото като индивидуализирана, като психологическа единица, човекът проявява и жестокост, защото има мисъл.

Вижте как природата е „хванала“ в себе си и Самия Бог − „рече Господ (Бог) в сърцето Си: няма вече да проклинам земята заради човека“. Земята в нейната пулсация носи еволюцията, която Бог е дал. А тази еволюция в силата на своята ходимост е много бавна и не всякога цялостна. Известни явления от нея ние наричаме жестоки, когато ги преценяваме със своите си измерения, а всъщност те са развитие, те са процес на растеж, на израстване, на изграждане. Така камъкът е благодарен, когато го строшите, за да се освободи една енергия, така един плод е благодарен, когато го изядете... Тук е трагичната ирония някой да каже за вегетарианците: „Защо късат плодове и ги ядат, защо късат цветя и се кичат?“. Това е ирония на дребномислието, защото този цвят е определен да създава радост, а човек чрез благодарността ще го направи още по-багрен, още по-благоуханен. Това, обаче, не значи да се прави коситба на жестокостта, а да се даде една валенция за развитие.

И ето какво откри науката – антиматерия. Че какво е антиматерията – противовес на материята. Така се изгражда една велика система. Има противовес и на него се крепи съвършенството, за да не се разпадне светът. Материя – антиматерия е първият двубой с една определена задача – да създаде хармония и цялост. Не може да загине светът. И когато науката успее да овладее тези неща... Не че тя е по-далновидна от религията, напротив, тя е доказателствена, а религията – не в нейната приложност, а в съзнанието за вяра – дава откровенията. Вярата е над границите на религиозното битие, защото то е ограничено. Откровенията са вече едно знание, което науката трябва да приложи. Но тя е, която свидетелства, защото човекът още не работи с Духа си, а с мисълта си. В тази битка науката е, която дава доказателства и аз я наричам бедната сестра на истината.

Няма нищо оскърбително, че науката е бедната сестра на истината, защото тя е дело на ума, на съответната доказуемост на експеримента. Докато Духът поднася истините като вътрешно откровение, защото в него вложената Божественост дава развитието. Във вас е Самият Бог, вие сте светостта Му! Въпросът е доколко сте станали святи, доколко сте стигнали светостта? Откровението, голямото, вътрешното знание ви дава, че нищо не може да стане без Него. Дали тази Мирова Сила ще бъде наречена Ен Соф, дали ще бъде наречена Бог Отец, дали Аллах или пък трите Божества на индуизма, това няма никакво значение. У вас е Той!

Стои обаче големият въпрос да разграничим безжалие от жестокост.

• Безжалието е частица от т. нар. „зло“, еволюиращо към добро, а жестокостта пречи на еволюцията!

Жестокостта пречи злото да стане добро. Имаме съзнателно упражнена мисъл на индивидуализираната единица, наречена човек. И когато той е в противодействие, а не в хармония с природата, е спирачка на големия принцип на еволюцията и в същото време е причинител на злини. В Агни йога пише: „Империл се нарича отровата, която се явява резултат от раздразнението и която е много опасна“[3]. И много уточнено са казали, че дори една капчица империл на лоша, зловредна мисъл носи много страдания на хората.

Трябва да разграничим безжалие от жестокост, защото има и деяния в поведението на човека, които не могат да бъдат сложени под рубриката „човекът е жесток“. В тази рубрика е онова в човека, което не е в хармония с природата, а човекът може в дадени моменти да сътрудничи на безжалието на природата. Когато я освобождава, когато вади камъни, въглища... Знаете ли колко оверижени душевности стоят в тях?! И когато, примерно казано, от един стар дъб трябва да се освободи едно митологично битие, което е намагнитизирало цяло едно поле, когато то трябва да се взриви, за да се махне един магичен хоровод, тогава човекът, макар и да премахва това голямо дърво, не върши жестокост, а е ръка на безжалието. Това трябва да се знае, а не: „той е жесток и всичко, каквото пипне...“. Не!

Има дефинирано поведение на господство, има и едно признание: Vox Dei − Глас Божи. Глас Божий, но някой ще каже: Vox populi – Глас народен... Конфликт! Защото глъбината на религията и далечината на Божеството са възприемани в различни степени – чрез ум, чрез вяра и чрез вътрешни откровения. Тогава този, който няма вътрешно откровение, какво да каже? Той ще търси оправдание чрез ума си. Така ще се изтъкне: Vox populi, vox Dei − Глас народен, глас Божий[4]. Не се казва обратното, а голямата тайна е, че първо имате едно господство на Бога. Но: Глас народен, глас Божий. Вижте как оневиняват Бог за жестокостите...

Глас Божий. И когато Бог пуска водите, за да направи Потопа: „И окната небесни се отвориха; и валя дъжд на земята четиридесет дни.“[5], жестокост ли е, или е безжалие? Било възмездие на греховете човешки, защото синовете Божии се увлякоха по дъщерите човешки и си взеха от тях жени[6]. Мотивът е само илюстрация, но не всякога истина. Защото после Бог се разкайва. Така че природните бедствия в лицето на стихиите – потопите, земетръсите, вулканическите изригвания и т. н., не са само природни явления, но във всички случаи са безжалостни, макар да поглъщат много жертви.

След господството на Бога ще дойде господството на човека, което е много интересно – той ще е авторитетът. Авторитетът обаче безгрешен ли е? И ще се каже: Bona fide – С чиста съвест или с добро намерение.[7] По съвест – bona fide, вижте какво трябва да е авторитетът. Не емоционалният, не менталният човек, а човекът на съвестта. Над човека на настроението, над човека на ума, над човека, ако щете, на причинността дори стои съвестта, стои откровението. И тогава едно поведение на авторитета, щом е по съвест, жестокост ли е? Или трябва да раздаде правда, или пък да придвижи закона на развитието. Не може да бъде тогава жестокост.

Има обаче нещо друго, има друга една йерархия на господството – това е държавата. Lex de imperio – Върховенството на закона. Върховното право на закона, на властта. Вижте как са създадени социални институции, които са проводници, а ние върху отделната личност ще изсипем всичко. Да, индивидуализираната личност в институцията може да извърши жестокост, но и самата институция е изливен съд на безжалието. Lex de imperio – върховенството на властта стимулира както институцията в качественост, така и поданика в отговорност и в развитие.

Да си поставим и въпроса: една война безжалие ли е, или е жестокост? До кой момент тя може да бъде определена като безжалие на природата, което събужда в човека и откривателя, и смелия, и изобретателния? И в кой момент тя става жестокост и се раждат законите, които изграждат сигурността срещу жестокостта? Вижте, дори в най-модерното, както и в най-старото законодателство никой няма право да унищожи пленник. Той се ползва със защитата на социалното законодателство, което е охранение на природната даденост, че човекът е дете на природата. А природата може ли да бъде унищожена? Не!

Освен жестокост, войната изгражда човека и е еволюционна потреба. Тя е форма на дисциплина, морално изпитание, за да се направи разлика между социалната необходимост за развитие и приложната човешка жестокост. Така че войните също изграждат човека – от елементарното лично, от дворния плет, от селския мегдан да стигне до идеята за граница и държава. А от идеята за държава да стигне до континенталната всеотдайност, от там – до общопланетното човечество.

• Тласъкът на безжалието градира,
  за да разгърне човека.

Колкото и смешно да звучат тези т. нар. „сини каски“ на ООН, все пак чертаят някаква крива в идеята за цялостното човечество пред личното, пред родовото, пред националното. Защото ние не можем да си затворим очите за злосторствата, но и трябва да търсим коя категория са в историческата пулсация на изграждането – дали са безжалие, или са в социалната градация на жестокостите.

Трябва ли тогава насилието, което в дадени моменти е упражнено от човека, да кажем, че е неизбежно не като жестокост, а като безжалие? Бяхме свидетели на една жестоко изтребителна взаимна битка между сърби и босненци, която беше хекатомбна. И след като се умуваше от различни институции, трябваше все пак да се вземе формата на безжалието, за да се каже: „Ако не спрете, ние от НАТО идваме!“. Тези бранители на моралните стойности на човечеството искаха да покажат на сърби и босненци, че могат също да проявят жестокост. Не зная дали въздействието беше повече от тенденцията, че сърбите ги беше страх от жестокост. (Те достатъчно бяха упражнили жестокост, която беше поголовна и безцеремонна!) Дали ги спря страхът какво ги чака, или натискът като безжалостност беше достатъчен, за да се извърви пътят към свършване на жестокостите...

Така че в тази война бе приложена безнравствеността – независимо че сърбите изповядваха християнство, а босненци са били богомили, станали мохамедани. Това беше жестокост, която се изживя в Сърбия и нейните поделения. И тук мога да кажа, че Църквата прояви тогава скрит страх, не застана на ничия страна и така услужи навика за жестокост. Това беше трагедията, която не бива да не бъде казана и да не бъде порицана. А Христос показа, че няма по-голяма добродетел от това, човек да даде душата си за другия[8]. Църквата обаче като институция се беше вече писала войнстваща, когато тръгва да води Кръстоносни походи и участва в други грабежи. А когато трябваше да брани човека от посегателства, тя се направи добродетелно мълчалива и достатъчно несърдечна.

Това е била Църквата – Ecclesia militaris – Войнстваща църква.[9] Институция, която изпълнява Мировата воля да освободи човечеството от едно съзнание на митологичност към съзнание за едно диференцирано божество, в същото време ще приложи Инквизиция, индулгенции... Така ще опорочи светостта. Войнстващата църква е завоювала терени с най-различни непростими инквизиционни действия, а с индулгенциите – човек да си откупи греха, създаде не толкова отговорност, колкото улеснена пътека. Да грешиш, но да можеш да си купиш прощение или да си купиш прощение, за да имаш право пак да грешиш. Ето това се нарича жестокост – разврат в душата! Развратът в душата на човека прави перфидност в жестокостта. Католиците ще направят една Вартоломеева нощ, по време на която загиват хиляди протестанти във Франция – през 1572 година. Вижте поведението на една институция, която има за задача в безжалие да руши стари формули, канони, поклонения и пр., и приложността на личности, изявена в жестокост в една страшна Вартоломеева нощ. Тези разлики искам да очертая като градации между сложените господства на човек, държава, Църква.

Не се касае за обвинение, центрирано само в християнската Църква, а за едно тотално поведение на религиите. Да търсят оправдание на своите социални деяния, според мен, е най-непристойната част от историята на религиите. Дори проблемът за човекоядството не е толкова на религия, колкото на морал. Когато нещо моралът го е позволявал, след това се намира и религиозно оправдание. Но сега имаме едни много по-съвършени морални постулати – било от религиозността, било от социалната необходимост. В края на краищата моралните постулати на религиите стават публичноправни закони, които охраняват там, където религията е безсилна. Защото религията може морално да ви осъди, но не може да приложи наказателна мярка. И вие виждате колко категорично Христос отхвърля онова решение, когато едно законодателство на юдеите иска да убие грешницата. Той противопоставя една нова норматива. Не казва, че Неговата религия иска да се греши, а че Неговата морална стълбица изгражда чрез обичта прощение. Възправя ги срещу моралната таблица – „Който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея“[10] – и ги поставя в неизбежността да се видят грешни, за да нямат куража да приложат жестокост. Да не говорим за други религии, където има и много по-страшни неща.

Безжалието и жестокостта за мен са един проблем, който засяга всеки пласт в нашата човешка структура. Вижте колко странно се е поставял в юдаизма и въпросът за безплодието: смятало се е проклятие, обреченост. Считало се е Божие наказание. Ето колко силно религията е обвързвала човека, за да може социалното поведение да бъде господар. Още при сътворението на човека се отработва идеята за морал. По-малко е бил щаден животът, отколкото се е прокламирал моралът. Това е много странен и дълбок проблем. В старите религии животът не е бил ценност. И това е точно всажданото убеждение човекът да бъде принасян в жертва. В религията стане ли поведение – това е ужасно, защото религията определя качествата на социалната цялост, на обществото като морал и като закон. Във всичките си предизвори религиозните убеждения и магичните заклинания са били първично битие.

Нека да се обърнем и към Митологията. Като потреба на еволюцията природата ще си послужи с всички стихии. Стихии, които са потребни на хората. В еладската митология, когато Троянската война се обявява, ще видим, че природата се възправя срещу това. Иска се една жертва, за да дойдат нужните ветрове, да се вдигнат платната и да тръгнат корабите на гърците. Жертвата е трябвало да бъде Ифигения – царската дъщеря. Тя е трябвало да бъде принесена в жертва, за да се умилостиви Артемида. Искане на божество в приложна не жестокост още, а в безжалие. Природата в своето искане и в своята предвидливост е дала своя знак, че няма да тръгнат стотиците кораби, докато не бъде принесена в жертва Ифигения. Човешката скръб и майчината болка обаче се възправят. Но ако Агамемнон не принесе в жертва дъщеря си, армията на древните елини би въстанала срещу него.[11]

Ето сблъсък между природа и човек, между богове и човек, между идеята на безжалието като предречена и поискана жертва и аксиологията – ценностите, с която ние мерим света. Но ние трябва да потърсим жертвата по-назад, да я потърсим, когато Саваот казва на Авраам да принесе в жертва своя син Исаак. Ето как този vox Dei – Господен глас: „Дай ми своето дете“, лежи и в митологията, и в религията. Лежи идеята за приноса на човек в жертва. И Авраам ще заведе сина си, защото в душевния олтар на човека лежи човекът-жертвопринос. (После може да намерим, че жертвоприносът на Иисус Христос е мотивирано поведение от древността.) Тук трябва да видим къде е безжалието и къде е жестокостта. Природата в безжалието трябва да научи хората да жертват. И тогава: Ето, водя ти моя Исаак! Но Исаак поревва в тревожност и казва: Къде е жертвата? Авраам е мълчалив и тревожен и само едно може да отговори: Иахве ире – Господ ще предвиди[12]. Господ ще предвиди! И ще дойде извинението, че Бог искал да го изпита. Безспорно вярата е необходима, но вярата има граници...

Голямата ирония е, че човек може да оправдае своята жестокост с безжалието на Господа. Господ ще предвиди жертвата, но синът на Авраам е привързан на кладата. Страшното не е това как ще се разберат двете сили, страшното е, че човешкото съзнание навиква в своята първичност да дава жертва, но и да бъде жестоко. Това е, което ме е смущавало. А дали Бог го е изпитвал? Това са извинителните мотиви на бъдещето. Страшното е да се навикне с жестокостта, която след това виждаме в цялата история на юдеите, които не пожалиха дори Сина Господен! А ние търсим оправдание, че Бог Го е пожертвал... Това е другата страна на въпроса. Юдеите не пожалиха Иисус, защото битието като вътрешно съзнание, като целокупна даденост беше „давай жертви“. Това за мен е голямата разлика, която трябва да правим между безжалието, което е еволюция, и жестокостта.

Разбира се, странното извинение идва, защото жестокостта е белязано поведение и на Авраам, и на Агамемнон. Иахве ире − Господ ще предвиди, и там в гъстака ще видим овена със заплетени рога и Авраам ще отиде да принесе него. Ифигения пък ще бъде спасена и взета от Артемида, като една сърна − знак от Артемида, ще бъде принесена в жертва. Но плачът, тревожността на Клитемнестра – майката на Ифигения, после ще `и позволи да оправдае поведението на една изневяра, а след това да извика и закона на жестокостта и да убие своя съпруг Агамемнон. Тук е вече жестокостта, която може да бъде оправдана от тревожната майчина болка, че някой е искал да отнеме детето `и. Клитемнестра не е могла да прецени, че великата жертва, която е искала природата, е била идея на богове, които тласкат или развитието, или гибелта. Така тя ще убие Агамемнон, но нейният син Орест пък ще убие нея. Вижте каква игра на жестокости, а не на безжалие!

Известно е, че Агамемновата орда побеждава троянците, побеждава ги с един дребен хитроумец Одисей – чрез измамата с Троянския кон. Религията може да бъде употребена като социална сила – като социална сила и в зли намерения и в зли действия. Но все пак това безпринципно действие откри страница на Одисеевата хитроумност – в приложността хитроумният създаде стратегия, от която впоследствие светът се ползва.

• Безжалието на природата прави развитие,
  а жестокостта на човека издига прагове!

И виждате, че един ручей пък може да ви направи до такава степен себевлюбен, че като се огледате в неговата чистота, да се самоудавите – каквото направи Нарцис. Ето каква е разликата между безжалието на природата и жестокостта на личната свяст на човека.

В Митологията човекът е бил просто играчка в ръцете на това, което наричам „природата е безжалостна“. Защото митологиите оставят на хората смъртта, за да запазят безсмъртието за боговете. Идеята, че животът побеждава смъртта, влиза много по-късно – чак Христос извежда пред света тайната, че Животът е непобедим и че може да осъществи безсмъртието, което му е дал Отец.

От другата страна в Митологията е благодатната, пробудената човечност в идеята на Кастор и Полидевк (Полукс). Те са братя от двама различни бащи – от човек и от бог. Когато умира смъртният Кастор, безсмъртният Полидевк иска от баща си Зевс право да умре със своя смъртен брат. Защо иска? Защото Полукс вижда в Кастор себе си: „Аз искам с него да бъда смъртен“. Тогава Зевс им разрешава да бъдат единство в смърт и безсмъртие. От това еволюиращо т. нар. „зло“, наименувано „смърт“, се роди идеята, която някои религии наричат прераждане – един ден в мрачното царство на Хадес, един ден в безсмъртния живот на Олимп...[13]

Нищо по-велико няма от тези закони – на смърт и безсмъртие, които са ни оставили религиите, защото те са били изповед не само на молението, а и на знанието, на кодираното бъдеще, на Космичната същност на човека, която после философите ще нарекат микрокосмос. Така че граница на дейността на безжалието и жестокостта много трудно може обикновеният човек да постави, защото той поначало се води от дадени правила, от таблици за моралната му висота, но не и за духовното му бъдеще.

За една морална висота са позволени известни зрения, за които те трябва да го подготвят, а след това човекът трябва да ги разруши, за да отиде по-далеч. И тогава имаме безжалие. Когато Христос руши митологичните божества, когато отнема молението на довчерашния пасом, жесток ли е? Той трябва, въпреки болката, въпреки гърча, да го изведе в една друга Господня обител, трябва да възправи безжалие срещу верността. Пак конфликт.

Казвам, че религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари! Стоят стари, защото има страх от еволюция. Тогава какво да направят новите религии? Предписаха си насилие, чрез което трошаха каменните божества на миналото и освобождаваха съзнанието от олтарното моление, изграждано хилядолетия от митологичните и жители, и богове. Вижте каква странна картина се получава в този двубой, в тази необходимост за еволюционна трезвост. Една много тънка нишка между приложната жестокост на човешката воля и необходимата, неизбежната насилственост на безжалието на еволюцията.

Когато говорим за Вечния Универсум в Неговите вътрешни сблъсъци, трябва да признаем правото на Висшия разум да създава конфликти, които можем да наречем само „безжалие“. Защото неговата тенденция е да опложда живота. Така както идеята на Христос е, че житното зърно, ако не умре, не може да принесе много плод[14].

• Безжалието е утроба на раждане,
  жестокостта е умъртвяване.

Човекът иска да си махне пречки, за които не разбира, че като предназначение са неговата степен на развитие. Ако не бъде смущаван светът, то той ще се консервира. Това, което се открива в един Помпей, не са картините или сцените, които са ни оставили в своите легла матроните и римските велможи. Това е тласъкът да се роди една друга идея – идеята за безсмъртието. Човекът е отровен от пепелта, но не се загубва – нито културните му паметници, нито образците му, нито нощните му сънища, нито утрешните му яздения в пътя към нещо ново, с което се иска да живее. Няма смърт, има живот! Послужила ли си е природата с безжалието? Да. Но не и с жестокостта. Жестокостта е човешка приложна воля в насилие, най-вече в охрана на нещо, което е станало и някой не иска да се лиши от него.

Трябва да бъде изведен човекът и ще трябва да се наруши битието му. Затова в природната безжалостност ще сложа и формулата на т. нар. „социална жестокост“ като тенденция за преобразяване за нов живот. Жестокостта като акт на отделния човек не е социална психология. Социалната психология трябва да бъде преценявана в други граници, защото тя прави класово, прави кастово общество, прави съсловно общество със свои нормативи, които съхраняват известни ценности. Те спрямо другия изглеждат жестокости, но спрямо еволюцията на човека може да са една благодатна защита.

Буда се възправя срещу кастите, но не успява да ги премахне. Много е овехтял индуизмът – 5 000 години трите главни божества още стоят, но и Буда не можа да мотивира духовното различие, както и потребата от касти. И досега не се разбира тайната защо трябваше да се създаде кастовата система. Разбира се, днес кастите вече са вън от необходимостта. Тук е другото безжалие, с което еволюцията трябва да си послужи, за да се освободи от ненужната човешка жестокост, преобърнала светостта в оръдие за запазване на власт. Кастовата система е била създадена обаче с оглед една утроба да роди чистота на нова духовна форма. След като е изчерпало своето предназначение, това гърне, в което са варили гозбата на новия човек, е трябвало да бъде счупено. Но ето, че един Буда не успя да намери нито чука, нито капака на гърнето...

В биографията на Буда пише нещо много странно. Когато някъде се нагнети отрицание и ще избухнат светкавиците на бедствие, казвали са на Буда (за когото има информация, че е имал една аура с радиус 500 метра) да направи своята молитва или да протегне укротителна ръка. И тогава над това селище настъпвал мир. Буда изземвал отрицанието – знаел е как да го нихилира, и така в душевността на хората е настъпвало взаимното признание. (Взаимност се е изграждала и на селските мегдани, това е най-картинната възможност – мегдана, хорището, където хората са плакали или са се веселили.)

Кастите са били потреба за духовна чистота, а не както през ХХ век стана класово-социалното разделение. Това е голямото разминаване и затова социалните доктрини изнесоха на преден план идеята за безкласово общество. Но не в смисъла на социализма, който няма нищо общо – толкова е далеч от човещината... Не! Идеята за надкласовост, идеята за родство, което се нарича труд и капитал, за да реши социалното противоречие за създаване и фигуриране на класи.

И тогава човек може да се попита: великите хирурзи на човешката история какво трябва да отрежат от организма на историческия човек, за да нямаме жестокост – да предоставим на природата безжалие и познавайки нейните тласъци за еволюционност, да намерим устойчивост, да я овладяваме, т.е. да овладеем себе си. Защото малцина могат да прозрат, че едно природно действие, което е достатъчно лошо, се дължи на низки мисли и непристойни действия на човека. Ако искате някога да видите тези явления на природата, наблюдавайте там, където има някакво природно бедствие, какви мисли от социален, от религиозен и от мисловен характер са се разгърнали и ще разберете защо хората на това място ги е сполетял ураган, например. Нищо в природата не е беззаконно, безжалостно – да, но беззаконно – не!

Законите на това, което наричаме причинност, на това, което у нас създава причината и следствието, защо не ги приложим в този неуловимо универсален организъм? За себе си щом можем да говорим за „причина и следствие“, „карма и разплащане“, защо не го приложим и в природата? Защо целият организъм на Космичността не го направим толкова жив в съзнанието си, колкото е в действителност? Та ние още дълго ще се съобразяваме с него, а не той с нас. Макар че стоим едно-две полета по-високо от преди – можем вече от него да хващаме лъчи, с които си правим топлина – той още господства. И не става въпрос да го подчиним.

Тук е бедата на социалните мислители: „ние ще покорим природата“. Природата не може да бъде покорена, защото вие не знаете в подпластовете `и колко различни енергии стоят с оглед да еволюира човекът и самата тя. Ако човечеството реши да я подчини, тя ще се взриви! Защото няма как да трансформира енергиите си. А природните енергии са нейното съвършенство и с тях тя ви връща към Божеството, от което сме изходили. Ако пещерният човек не е знаел това, то онзи посветен, който е отишъл в пещерата, за да се посвети, точно това знае. Това е разликата – един излиза от пещерата, защото е пещерен; друг влиза в пещерата, за да стане посветен. Така че пещерата може ли да бъде отречена?!

Виждате колко неща са работили за човешката бъднина. Страшното е обаче да предоставим възможност на човека да навикне с жестокостта. И тук е отговорността както на религиозните водачи, така и на светските. Ние се бунтуваме срещу природата и търсим защитност, а навикваме с жестокостта. Виждаме я в цялата човешка история и намираме достатъчно оправдания, за да кажем, че понеже историята е пълна с жестокости, можем да я повторим – един вид да не се разколебаем за жестокостта. Това е страшно!

Конфликтът е налице и той е необходим в живота при слизането на човека в инволюционността, при двубоя между Дух и материя. Но страшното е, когато останем на мостика на навика с жестокостта. А оправдания винаги могат да се намерят: Този е богохулник, дайте да Го разпнем! Не прозряха, че Христос даде на света царство Небесно, а казаха, че е богохулник. Бяха навикнали с жестокостта. И затова веднъж характеризирах тези хора. Пилат ги пита: Кого искате да ви пусна: Варава ли, или Иисуса, наричан Христос?[15], отговориха: Варава. Защото съзнанието на цялата юдейска общност беше разбойническо. Искат разбойника. Това е, което е ужасяващо – навикът на жестокост.

Тогава трябва да знаем защо трябва да се разширява кръгът на свобода от жестокост – от личността, от племето, от народа, от континенталната даденост до Мировото братство – за което толкова много усилия се полагат сега от различните институции. Особено международният институт на Обществото на нациите – ООН. Съвсем не значи, разбира се, че е толкова съвършено всичко или че е свършено нещо много съвършено.

Институцията като тенденция и вложените идеи като път – това е важното! Не може с магическа пръчка да се направи общество на универсалното прощение, но трябва да го каже някой и затова Иисус Христос рече: Праведните да хвърлят камък! Трябва някой да освободи човечеството от идеята на злосторството, от този воденичен камък на шията. Ето защо казвам: Няма зло, има нееволюирало добро!

Това са тенденциите, които не само в личното си битие изграждаме. Не човекът на прощението само... Проблемът не е в това, че трябва да се прости – страшното е, че се върши жестокост, за която милостинно казваме, че трябва да се прощава! Навикът. Затова тези институции са свършили може би само един процент работа в името на универсалната идея за прощението или за спиране на жестокостта.

Наистина има социални дадености и жестоки, и безжалостни за развитие. Защото трябваше ли да стоят хората още в пещерите? Роди се един Иисус Христос и рече: „Не мир дойдох да донеса, а меч“[16]. Меч фигуративно, защото Той представляваше една цяла Духовна вълна. Жестокост ли е, или безжалие в поведението да събори хиляди каменни божества? (За съжаление и сега също ги имаме – Католическата църква си прави скулптури, а Православната пък стенописи.) Как ще разграничим смелата безжалостност, която донася мироглед, и жестоката човешка инквизиция и разните там проклятия, анатеми и пр.?

Как да ги разграничим? Bona fide – стои в човека по съвест, стои в човека vоx Dei − Божия глас. Така че не можем да се извиним, че сме навикнали само клишета да четем и клишета да изповядваме. Това е голяма трагедия, разбира се. Човекът трябва да се задвижи, човекът трябва да се стреми да познае законите на Всемира. Да познае и себе си: Познай себе си и ще познаеш Вселената и боговете. Аз казвам сега: Познай боговете и ще познаеш себе си. Хубаво го беше казал и един Хермес: Боговете са безсмъртни човеци, а човекът – смъртен бог. Не може без вътрешна възхвала и удовлетворение човек да каже: Човеците са смъртни богове! Тогава защо с прозрението си тези богове, само че смъртни, да не се възправят срещу жестокостта и да упражнят природното безжалие в процеса на съвършенството? А там, където могат, да го овладеят. Така, както ползваме десетките природни сили. Защото хората си направиха вятърни мелници, за да ядат хляб вместо булгур. Идеи! Да бъдат преценени стихиите. Защо този Еол да не може на своята флейта да изпее най-хубавата приспивна песен...

Когато приложим поведението на стихийни богове в живота си, какво ще бъде? Безжалие, не жестокост. Трябва да разграничим Всемирния разум от индивидуалния, от личното схващане. Има моменти, когато Универсалността ни дава своя велик урок, и моменти, когато индивидуализираната душевна изява характеризира поведение на добро или на зло. Един Полидевк ще отиде да поиска смърт, за да сдели живота на своя смъртен брат, а други пък ще бъдат отмъстители. И вижте колко странна приказка има. Питат някого: „Какво да дам на твоя брат?“. Отговаря: „Да бъде двойно от това, което на мене ще дадеш – извади ми едното око“. Виждате изобретателността на човешкия ум: на брат му да е двойно – „извади моето едно, за да извадиш неговите две“... Единият отива да се лиши от безсмъртие, за да придружи брат си в смъртта, другият иска на брат му да извадят и двете очи. Но добра е пък друга една поговорка, която народът ни си е изтъкал и казал: „На бодлива крава Бог рога не дава“. Тогава обаче ще трябва да търсим Великия преценител и развиващия се човек.

Човекът ще умира, но ще стане Бог! Само че, чак когато се лиши от жестокост, тогава той може да стане Цялост. Той не бива да минава границата на безжалието и да упражнява жестокост. Жестокостта трябва да спре, за да се даде право на безжалието да изгражда човека, защото той е микрокосмос. А ще стане макрокосмос, когато, както в иконния образ на Христос, може да носи планетата в ръката си – Пантократорът, Вседържителят! Планетата е в ръката ви, когато сте Христос. Тогава ще разберем защо Христос ще иска милост, а не жертви: Милост искам, а не жертви![17] Той се възправя точно срещу навика на хората да живеят с жертви, т.е. с жестокости.

Тази фраза често я цитират най-войнстващите, но това не помогна на човечеството. Не е въпросът дали даден човек е готов да изгори на една клада; не е въпросът дали ще приеме едно разпятие (предназначено му, защото то крие тайната на Възкресението). Въпросът е да се внесе една духовна енергия и да се създаде едно предмостие, през което да не може да се мине към навика на жестокостта. Да се прецени природната безжалостност и в тази ивица да се поеме отговорност на съзнателно съдействие за еволюционната добродетел. Вярно е, че Иахве ире, т.е. че Господ ще предвиди, но има и една народна мъдрост: „Бог дава, но в кошара не вкарва“. Да, казано е, че „дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“[18]. Но когато само чакат Той да дойде, а те не са приготвени, какво може да стане тогава? Само да чакат? Не! „Искайте, и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори“[19] – тръгнете и ще намерите пътищата! Това е вложената идея на безсмъртния човек.

Така ще даваме нови духовни оценки, ще приемем жертвата и ако я сложим в общата хармония – защото светът трябва да се развива, ще признаем безжалието. Ако обаче останем само в себе си, тогава нашата вдигната ръка ще направи жестокост. Безжалие и жестокост, природа и човек, естествена еволюция и социална категория, родова памет и родовост, племе и община, робство и социални редове... Всичко това го носим и всяка наша клетка го познава. Тя е, която трябва да научи великия урок да разпознава, за да даде вярност и признание на закона на безжалието, което наричам еволюция, и да възправи своя кръст.

Свобода ще дадем и на природата, защото природата, ако упражнява безжалието си, тя го прави, понеже ние не сме на ниво, за да си осъществяваме сами развитието. А когато сме на ниво, тя няма защо да проявява насилие в безжалие. Защото сме нейни, както тя е наша. Тази тайна! И тя е, която ще ни освободи.

Тогава този Иахве ире ще е у нас. Той е, който ще намери жертвата. И тя ще бъде в това, което Иисус Христос рече: Защото и Син Човеческий не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина. Това е битието.

Ето защо наричам тази тема не философия, не социология, не и религия. Тя дори не е и морал. Тя е битие! Безжалието на природата и жестокостта са битие, за което великите хирурзи на Сътворението работят и ще работят – да ни оставят онзи орган, който ще бъде най-потребният.

Човекът съществува, но той ще живее – човекът ще понесе безжалието и ще овладее жестокостта!

 

Из Слова на Ваклуш, 1994 г.,
в Пловдив и София.