Митологията като мироглед

Митологията като мироглед е присъствие на Духа в човешката история!

Ще се спрем върху един много странен, много интересен, неслязъл от съзнанието на световната мисъл въпрос – въпроса за митологиите. С това, което те ни дават и което са оставили – митологиите мироглед ли са? Или само, както е прието – че са измислици, че са фантазии.

Мирогледът е светоглед – една система от възгледи, които определят, характеризират що е свят. И когато се спрем върху пътя на митологиите, ще видим, че те сами по себе си са една наука. Те са една неизбродна „винограднина“, както християнството нарича своето насаждение в душата на човека – пее се в църквите за „Божия виноград“. В хилядолетното си битие Митологията е насаждала своя голям виноград в милиони човешки същества. Хилядолетия тя е чертала мирогледа на човечеството в различните осъществявания.

Етимологията на думата „митология“, която е старогръцка, е един сбор от „μυθος“, което значи „сказание“, „предание“, „фабула“, и „λόγος“ – „знание“, „наука“, т.е. тя е една убедителна история. Под митология обаче се разбира „мит“, „легенда“, като че ли това, което хероизираме, това, което наричаме герои на даден исторически момент, отбелязани на историческата сцена, също така не са предания, легенди. Както е и само студеният исторически факт за присъствие, само скриптираното, от което можем да прочетем, че някой някога е съществувал, че е проявил качества било на мъдрец, било на държавен вожд, било на законодател... (Дори като легенда се счита и съществуването на един Ликург, който безспорно е законодател на Спарта и който няколко века е властвал като законодателна сила.)

Като система сказанията и митовете са обяснение на природните и социалните явления и дават характеристика на нашата мисловна и нашата духовна принадлежност. Те са опитът на древните хора да отговорят на трудните и никога нерешени въпроси – „как?“ и „защо?“. И когато говоря за мирогледните светоусетни концепции на Митологията, това значи, че и в бъдещето ще правим митологии. Никога няма да минем без митологии, защото логосът, т.е. знанието, под каквато и форма да бъде поднесено, винаги ще създава процеса на усвояването на великите тайни „защо?“ и „как?“. (Донякъде ще се отговаря само на „как?“.)

Едип, който е една митична тайна, отговаря на въпроса на Сфинкса. А никой уж не е можел да разгадае великата тайна и е ставал жертва на Сфинкса, който пазел вратите на Тива. Отговорът бил: Това е човекът – като дете ходи на четири крака; в зряла възраст ходи на два; а ходи на три крака, когато е стар и си служи с бастун. Отговорил, но не е можал да прозре какво го чака. Не е можал да разбере, че убива баща си, а след това, че се жени за майка си.[1]

Нека тези митологични сакралности да ги сложим в собствения си ум, в собствената си душевност, за да питаме – кой е бащата, защо е трябвало да бъде убит? Кой е синът, който отива в ложето на собствената си майка, и защо този син след това е трябвало да се ослепи? Това са велики тайни и никак не е кръвосмешение, както някои идеологии казват. Не, „кръвосмешението“ е между мисъл и чувства, между воля и духовност, докато се намери великата хармония (но не в буквалния смисъл). И тук трябва да се търсят тайните, тук трябва да се търси посвещението – защо синът, който убива баща си, се ослепява?

Когато съм говорил за Христовата притча за блудния син, там ударението е, че по-големият брат – мисълта, завижда на по-малкия – астрала, за щедростта на Отца си, на Духа. Това е голямата тайна. Другото е слово, което служи като дреха – да прикрие тайната на посветения. А Митологията безспорно е една кауза на Духа, която се разгръща, която се осъществява, която се манифестира.

Митологията е самосъзнание за религиозност! Тази религиозност има свои паметници, има свои поведения на отношение на човека към божествата. Разбира се, религиозността не е поведение само на вярата, която е метафизиката в душата на религиите. Защото съзнанието ни за вяра е и знание за Космотворението. А всяка митологична доктрина има своя метафизика за генезиса на света, има своя теогония на богоражданията. И когато човекът мине още няколко културни полета, ще види, че нито един от тези митологични образи не е бил нито фантазия, нито спекулация, а е една реална сфера в нашата планета – и земно, и небесно докосване.

• Митологиите са жива духовна реалност!

Така че те едно въображение, една измислица ли са? Или сама по себе си Митологията е предпоставка за космогония, една кауза в Сътворението, от която, безспорно, се чертаят полярностите – Дух и Майя, или Дух и Материя в един двубой? Този двубой не избягва дори и християнството, не го избягва и никоя друга религия, защото, колкото и да е митологичен, той има своите реални отражения.

Космогонията е много ясна – светът ще започне от Нищото в индийската концепция, или от Хаоса в древногръцката. (Някои от философите се опитват да обяснят произхода на света – като Кант-Лапласовата теория[2]). Ще дойде разделянето – ще има земя и небе, ще има тъмнина и светлина, нощ – тъмнина като определение, и ден – светлина в предназначение (както е казано в книга Битие[3]). Това всичкото богатство, което са ни дали митологиите, едва ли бихме могли да изчерпим.

Какво в същото време ни дава Митологията? Дава ни и тайната на сътворението на боговете – т. нар. Теогония. В Еладската теогония има три пласта, всеки от които изживява своя вътрешна борба: Кронос въстава срещу баща си Уран; Зевс въстава срещу баща си Кронос – времето; прикован е Прометей, който знае тайната кой може да свали Зевс от престола. Митологията ни дава една наука за божествата, дава ни потекло с характеристики – физиономирана е всяка божествена тайна.

Така в индийската митология от големите води ще излезе лотосът, световното яйце. Ще се роди от него Брахма, а от Брахма ще дойде Сарасвати и чедата послешни, наречени човеци. В египетската космогония пък от сълзите на Ра, божеството на Слънцето, ще излезе човешкият род. Митологиите оставят родословие на боговете и всяка от тях говори за Първопричина. От Хаоса в древногръцката митология ще се роди Гея – Земята. После Ерос, тази сила – оживотворяващата Любов (не като изкушение на съблазън). Ще се създаде постепенно света. Ще се родят вечният Мрак – Ереб, и тъмната Нощ. А от Нощта и Мрака ще произлязат светлият Ден и вечната Светлина – Етер.[4] Ще се създаде Битието, където всичко го има. Битие, от което не може човечеството да се отрече. Може да го отрича съзнанието, може да не го приема умът, но не може да не го живее човекът, защото историята не е прекъснала битието му. (Понякога преждевременно някои искат светът да свърши, защото се водят от емоционалния страх, че не знаят защо съществуват, или пък не познават тайната на Сътворението...)

Митологията е една социална история на живота на богове и човеци! Митологията е социална история, защото тя се осъществява в битието на етничността, на народа в неговите разслоения, ако щете и в това, което наричаме фолклор – в създадените първообрази. Тя е социална история на живота на боговете, които покровителстват и оплождат човека за хероизми, за героични дела, за свобода в себе си от оня Минотавър, който е в лабиринта на цар Минос и иска по седем девойки и седем младежи през девет години. (Кой е този лабиринт? Нашата душевност и физическото ни тяло, което не е единствено.)

Казвам, че Олимпийските богове, или митологичните сили в лицето на божества, са вършили човешки дела, а Адам – човекът, познал принципа на доброто и злото и затова наречен бог, започва да върши дела, които в схемата на градация за съвършенство трябва да станат божествени. (Това е една теза, която не е засегната в история на философията, нито на религиите.) Митологичните божества-стихии са вършили човешки дела, а богът в развитие – човекът, започва да върши Божии дела – в обратното му търсене за единство с Отца си. Странна теза като концепция, но безспорна като битие. И тези, които познават тайните на митологиите и тайните на генезисното раждане на боговете и религиите, ще разберат някога това.

Животът на Олимпийските богове е човешки – с всичките страсти на Четвъртата Коренна раса – Атлантската, в реално присъствие на астралност. Затова минават за богове. Но имаме ли при тях идеята за съвършенство? Не.

В митологичните религии няма да намерите идеята за съвършенството, нито идеята за спасението. Защо? Защото те са истории за богове. А Адам – човекът, който според Библията става като боговете, започва да върши Божии дела, за да се усъвършенства и да стане единство с Отца си. Как? Има принцип – да бъде съвършен. И неслучайно Христос казва: „Бъдете съвършени, както е съвършен Небесният ваш Отец“[5]. Ето колко диаметрални, далечни мирогледи са били концепциите на религиите. В митологиите няма принцип за спасението, а принцип на мъжеството и хероизма – героичното начало, и няма нито принципа на разкаянието, нито воденичния камък на грехопадението.

В митологията на древните гърци стои един велик пример: близнаците Кастор и Полидевк. Единият е безсмъртен, другият е смъртен. И до такава степен обичта им е била взаимна, до такава степен афинитетността, душевната родственост е била цялостна, че когато смъртният е ранен и умира, безсмъртният отива до своя баща Зевс и иска смърт. (Ето идеята за Христос – Синът Божий!) Безсмъртният желае смърт, за да помогне на смъртния да стане безсмъртен. И тогава Зевс решава въпроса: 6 месеца смърт, 6 месеца безсмъртие – 6 месеца в Адеса, 6 месеца в градините на Слънцето на Олимп.[6] И така имаме смърт в път за безсмъртие и безсмъртие, което дава живот на смъртния.

Тяхната обич на взаимност, да ги наречем тяло и душа, какво им дава тогава – великия урок на развитието, тайната на живота, или другата врата, с която непреривно се осъществяваме: живот – смърт. Вижте тогава и нашия тракийски Орфей какво прави? (Той минава за митологичен образ, а всъщност е един Учител с неговия орфизъм и в същото време е един лечител – „аур“ („светлина“) и „рофае“ („лечение“) – „който лекува със светлина“.) Орфей слиза в Адеса, за да изведе своята Евридика, която е нашата душа. Той е нашата духовност, тя е нашата душа.

А какво беше поискал и Заратустра от Ахура Мазда: Дай ми безсмъртие, за да бъда с боговете! Какво му отговаря Ахура Мазда: Не, имай смърт, за да получиш възкресение!

Не зная онези, които във философията или в религиите говорят с пренебрежение за митологиите, с какво биха запълнили битието и същината на човешкия род в хилядолетията. Ако нямахме един Антей, как щяхме да имаме идеята, че земята е не само плодницата, но е и основата на човека, който трябва да стане божество? Самият принцип е, че ония божества, които са на земята, са и божества към царството Небесно. Това са странностите и затова не мога да изключа Митологията като мироглед, който да не е една социална история на живота на богове и на човеци.

Трябвало ли е този цикъл от време да бъде попълнен със стихийни божества – можем ли да ги изключим от социална принадлежност? Не можем да махнем непобедимия Антей – личност, която олицетворява историческото ни задължение да бъдем деца на Земята. (Не защото Адам е изпъден от Рая, а защото идеята на Коренните раси е да се развиват на планетата Земя.) Антей как е победен от Херкулес – като е вдигнат над земята и той не представлява вече сила. Какво е тогава Земята – Гея, хранилница, извор на сили, но може да бъде побеждавана и оплождана от Небето – Уран. Гея е плодна с енергии и с богата жътва, която ражда въображение за насъщност и в същото време за мистичност.

Митологията фактически създава образи на религия, научавайки ни или разкривайки ни частица от тайните. Едно вълшебно килимче се оказа реален факт и се качиха на него и с него отидоха на Луната. Какво например е и една Медуза, една от горгоните? Медуза е била девойка с красиви коси, но след като била прелъстена от Посейдон в храма на Атина Палада, е речено косите `и да станат змии, очите `и да излъчват ужасната сила да вкаменява. Тогава Персей, като гледа нейния образ в щита на Атина Палада, ще вземе главата `и, за да върши победи... Но и нещо друго има – от кръвта на Медузата излиза конят с крила Пегас – символът на поета, на необузданото въображение на човечеството, което лети към мъдростта. Дали в кръвта на тази Медуза е нямало точно този импулс да се създава поезия? Всеки творец иска да отиде до извора на Деветте музи и някоя от тях да го осени. Защото и Музите също не са сенки, а енергетични образци. Те са реални сили в душите на хората – на поета, на учения, който прави откривателство...

Трагичното е, когато хората говорят за митологиите само като приказки. Не знаят тяхната тайна. Когато се говори за Сизиф, невярната теза на Европа е, че Сизиф е „трудът на безсмислието“. Не, трудът на Сизиф не е в безсмислието, а в липсата на отчаяние! Еволюцията започнала ли е от първичното? Там е вложената душевност, която след това прави форма и която ще отива и ще се връща. Ако не загубим отчаяние, няма да се развием. Ще изкачим камъка на кармата си, която постепенно ще остане малко камъче, което ще можем да хвърлим. Нужно е да не губим идеята си и да ни липсва отчаяние.

Митологията е история на културата! Това е най-безспорното `и присъствие и най-реалното `и оценяване. Тя е история на културата, защото има паметници, които археологията ни разкрива, които паметта човешка пази и поклонението пред духовното ги съхранява в сърце, а след това в музеи и на други места. Какво е цялото изкуство – какво е една „Илиада“, какво е една „Махабхарата“, какво са Ведите, какво са сагите...? Всичко това първоначално се е предавало устно, а по-късно и чрез перото на философи, религиозни мислители и прославените древногръцки аеди. Една „Теогония“ на Хезиод и досега ни служи, за да знаем не само имената, но и характера и енергетичните сили, които личностите-божества имат и упражняват. От „Метаморфози“-те на Овидий научаваме изрази на характер, поведение към върховно божество и към човешкия род. Една Гигантомахия е цяла епопея на войната на Олимпийските богове с гигантите[7] – борба за трон и страх, че ще ги сменят...

Всичко това, заедно с паметници като храма Партенон, като Седемте чудеса на света, като статуите на четириръкия Шива, четириглавия Брахма... не може да не бъде история на културата. Всеки материален паметник – писмен или архитектурен, се дължи на мироглед, който ние след това наричаме история на културата. С музи са украсили своите фонтани всички големи европейски градове. Защото са символи и хранители на енергии с нравствени и с откровенски тенденции. Всяка багра върху ваза, върху амфора, върху монета е плод на едно мирогледно виждане, което е една концепция за религиозност. Първична – да, но велика.

Велика е и тази светкавица от ръката на Гръмовержеца, в която е вложено жизненото семе на оплодителния огън. Тя е единствената такава сила и това само по себе си е една тенденция за монотеизъм. После белегът, който ни оставя персийската религия – неограниченото време на принципа на Светлината в Ормузд, е един дуализъм, в чиято утроба лежи нееволюиралото още монотеистично начало. Там огънят на Ахура Мазда носи оплодителност, дава живот (а водата съхранява и изгражда живота). Ако Митологията не е казус, ако не е теза, ако не е концепция – откъде щяха да вземат своите знания модерните европейски мислители, за да направят Ренесанса?!

Митологията е образование! Защото тя е религия на ума. Това, от което Хегел се пази и което той отрича, като говори, че митологиите са повече поетична предметност на въображението, с което се дава образ, защото народът нямал довършен разум, нямал своята концепциалност. Но всеки един от тези образи създавал ли е концепции? Един четирирък Шива, изобразен с кобра, създава ли концепцията в идеята за прераждането – змията? Тя сменя кожата си, което свидетелства според тяхната доктрина, че има прераждане и в същото време символизира мъдростта.

Символи. Нима за християните Кръстът не е символ?! Кръстът е символ, и то на двубоя между Дух и материя. Кръстът е Път ходен, в който се освобождаваме от идеята за страдания, защото надмогнатото страдание е устойчива бъдност за вътрешно прозрение, че ще възкръснем.

Според Хегел митологичните хора са живели в стадия на поезията и осъзнавайки своите вътрешни, най-дълбоки преживявания на мислите си във форма на фантастични образи – като не откъсват общите явления от представата, създават конкретни образи. Според него Митологията трябва да се изключи от историята на философията.[8]

За съжаление, Хегел е много далече от тайната на Митологията, като я схваща само като предметно мислене, което в една формална логика е такова. Но мисълта трябва да потърси субстанциалната тайна, наречена мисъл-форма, от която тя се ражда. Методът на откровението за Хегел е непознат. Един логичен елемент – като силогизмите, като теза, антитеза и синтеза – може да удовлетвори ума, но никога не може да даде едно откровение. Това е недовиждането на Хегел. Не е само до въображение, а до културни епохи, които позволяват градация на усвоеното чрез въображението. Съвременният окултизъм много добре владее йерархията на Коренните раси и подраси, осъществяващи духовни, културни и евристични тайни.

Така че за съжаление големи умове не можаха да разграничат пророчеството или откровението от фантазията. Фантазията е потребна. И когато тя е осенена от пророчество, е реалност на Духа. Защото пророчеството е битие на Духа, манифестиран чрез избраник.

Троянската война е била реалност. Всички отричаха, че съществува Троя, но един, дарен с прозрение и навярно живял някога там – Хайнрих Шлиман, открива през 1870 г. Троя. И тогава „приказките“ от Омировата „Илиада“ станаха реална история. Тази разлика трябва да се улови, за да можем с всичката стойност да определим величието на мирогледа на Митологията.

Митологията като мироглед е присъствие на Духа в човешката история! Защото има пророци, има сибили, риши, има история, манифестирана и материално потвърдена – не може да бъде отречена. Остава идеята за свобода от чудо. Не можеше да се признае манифестацията на духовното над материалното, затова послешните религии се опират на чудото и на пътя на съвършенството. За съжаление, това нещо не бе уловено. И в XVIII век т. нар. просветители на френската мисъл – от Волтер до Монтескьо, сравняват Митологията с фантазия. Това е векът на разумната просвета, или векът на Просвещението, който, безспорно, създава достатъчно храна на ума да изнесе доктрината за Френската революция. Но студеният рационализъм не ни даде нищо и с основание Кант казва: „Трябваше да премахна знанието, за да направя място на вярата“[9].

Митологията е безспорно един от основните мирогледи, които са определяли цялото битие и същината на човека.

• Митологията е мироглед за познание!

Нещо повече – този мироглед, в който са залегнали тайни от концепцията за Сътворението на света, извежда след това психологията и логиката, аретологията, т.е. науката за добродетелите, която са поставили и Аристотел, и Платон, и Зороастър, и цялата индийска митологична мисъл и изповедание.

Митологията е етнология и етнография! Според историческото си място, според духовното си богатство, според будността на своята душа различните етнически групи са имали и различни религии. Ето защо имаме т. нар. племенни богове в митологиите. Когато разглеждаме митологиите, особено на Близкия Изток, ще видим, че трудно може да се установи кой е главният бог. Когато един град победи – неговото божество става главен бог. Това са много странни тези и би трябвало да се познават. Затова казвам, че Митологията е една наука за етносите. И този, който иска да познае пътя на една племенност, нека се запознае с техния бог, с неговите атрибути. Защото, когато видите едно божество с рога, трябва да знаете, че то отваря пътища; когато видите един тотем като вълчицата, трябва да знаете, че тя е кърмила основателите на Рим.

Не мога обаче да намеря подобие, в което с такава финост и с толкова подробности да е дадена разукрасата, изобразена върху щита на Ахил, с която е живял един народ по времето на царуването на Агамемнон. Толкова много сцени в един щит са събрани – цялата етнология и цялата етнография на народа е сложена в този щит.[10] Защо? Защото великият маг – Вулкан, или Хефест, който владее Небесния огън, онзи, който знае как да укроти „Небесния лъв“ (както е употребено в Агни Йога), което значи, че е улавял висшата духовна сила във форма на огън в реалния ни свят, той е изковал на този щит всичко, каквото светът дотогава е имал, дал му е зримост и право на живот. Ето ви първообрази. Тогава тази митология не е ли казусът на знанието, и то на тайното знание?! И това забавление ли е било на Вулкан, или вещо знание?! А се говори за забавление...

Великите паметници като храмове забавление ли са били? Прочутият храм на Артемида в Ефес занимание ли е, или е достижение? Ама това било въображение, това било поезия... Това е поезия в реалност или реалност в поезия. И българите, когато са правили вълшебните си шевици, забавление ли са правили, или са отразявали усет за изкуство и знания за предметност, за геометрия, за пространственост, за духовност?!

Човечеството в своята пътека има и своите станции, с които ще приеме това, което една духовност може да му даде, за да я реализира. Не е могло да отмине поведението на един Прометей незабелязано, щом Есхил говори за огнената необходимост като идея за спасение на човечеството – последвана като възмездие с разпятие, с приковаването. И ако това е само един идеологически образ на митологичното мислене, ние виждаме, че векове след това тази идея е предмет на откровение и вдъхновение, тя е един мироглед, чрез който се изразява цяла философска концепция в идеята за спасението на човечеството, демонстрирана така ясно в християнството. Месиянският изкупител е трябвало да измине един Голготски път, за да може, освещавайки Себе си и ставайки Син на Отца Си, да бъде спасителна опора и идея за Живот.

Ето защо във всички послешни векове ние намираме отново един образ на Прометей, представен от гениални творци. В творчеството на Гьоте и Байрон, а и на един Шели, който ще напише „Освободеният Прометей“. В България ще намерим Смирненски с „Руския Прометей“. Отделен е въпросът за идеологическото оцветяване. Смирненски приема една идеология и поставя проблема на своето виждане като мироглед в образа на всемирния герой. Но дали този „Руски Прометей“ даде спасение?... Смирненски не забеляза, че имаше идея и след това революция, които изхабиха много ценности. По същото време ще видим и Емануил Попдимитров, че е написал „Прометей“. Никола Ракитин също ще напише „Освободеният Прометей“. Шели и Ракитин пишат за освободен Прометей, другите само за прикования Прометей. Това е една много странна теза.

По това време ще намерим и един извисен образ от Пенчо Славейков, който в неговата „Симфония на безнадеждността“ дава фактически образа на България. Ето какво казва Пенчо Славейков в „Симфония на безнадеждността“, когато Прометей трябва да отговори на вестоносците на Зевс:

• „Аз знаях свойта участ, Гръмовержцо!
  Но с майчино си мляко всуках аз
  презренье към бедите...“

Има ли по-красива и по-достоверна истина от това, което потвърждава тезата: Няма страдание, има развитие? Вижте колко фино го е казал: Но с майчино си мляко всуках презренье към бедите. Той елиминира най-същественото в душата на този, който иска да бъде Прометей – страхът от страдание. Именно страхът не е позволил на човека да каже, че страданието е развитие – предварително го е обезоръжил.

Ние не знаем как Есхил е продължил втората и третата част на своята поема за Прометей, но се знае, че той е освободен. Така виждаме, че това, което като митологичност наричаме приказност, изказаност, фабула, мистериозност, е мирогледно виждане, което е издигнало десетки храмове, дало е стотици открития, послужило е за нравствена добродетел, път на последование. Кой е страхът на великото божество, за да прикове огнения син? Че знае кой ще го събори. Така Зевс е нямал основание, ако беше Слънце, а не свещица, да се страхува от това, че е откраднат огън. Но има нещо друго – трябвало е да се покаже, че страданието не е обреченост, а устойчивост, която ще даде на утрешния ден смисъла на извървян път.

Не можахме да догоним древните в прозрението им, защото те са били повече присъствени в Астралното поле и са знаели повече. Затова ни дават тайни. Тайни, от които разумът ни сега прави концепции, но и ни позволява да изказваме най-евтините упреци – да кажем, че това са приказчици, с които нашите предци са се занимавали. Никакви приказки не са!

Ние можем да отричаме Митологията, но не можем да не я живеем. Не можем да не я живеем, защото я носим като част от тъканта на собствения си клетъчен, чувствен, мисловен и духовен свят. Дори този, който не приема теорията за прераждането, не може да отрече митологичния свят като поток на наследствеността, не може да бъде отречено присъствието на този свят у нас. Наследствеността дава убеждение в идеята за безсмъртието, защото човек се вижда в потомството. Затова понякога ще благодари, както се казва, и на своите пенати, на своите прагови богове в молитвена екстаза.[11] Защото носи предците, те са били предмет на изповедание или на хероизъм. Това е вече основен, неразривно свързан с нас митологичен свят – живян. На този свят на Митологията човекът в празненството е носил и сърце, и жертва – носил е радостта, но е принасял и жертва.

Велика е и тайната на пирамидите – за безсмъртието на душата, манифестирана в 147-метровата пирамида. Там малкият човек с безсмъртната си душа трябва да обитава и да господства. И ако това не е знание, постижение, което е плод на реалност, а не само на въображение! Митологично ли е? Но защо са нямали това знание, което ние сега имаме? Със същата трагичност можем да питаме защо нямаме знание, което те са имали. Защото бихме били с много повече прозрение, ако познавахме това, което те са знаели.

Митологиите като религия са мирозрение! Те са мироглед, който не може да бъде отминат, защото са философия и история. И съвременните религии не могат да не им признаят присъствие, защото храмовете свидетелстват за тях. Остава само упрекът, че древните са били езичници. Странно понятие. Какво значи езичник? Че са имали повече божества от нас, но толкова реално са „пипали“ мисълта си и чувствата си, че са могли да бъдат в реален докос с всичко в природата – да познаят силата на водата, да познаят силата на огъня... като мистични същности. Ние сега познаваме водата като потреба за миене и пиене, но признаваме и нейната мистичност, и то в единобожието. Защото във вода се кръщаваме. В християнството Кръщението е като освещаване, като очистване от първородния грях. Какво значи това – признаваме му една магична сила. Само дето не казваме, че водата е едно божество. Приемаме Кръщението като догма, а древните са имали реално присъствие в Астрала и са знаели, че водата е жива. Същото е с огъня. Това ли не е мироглед? И то мироглед, който след векове ще стане още по-реален!

Освобождавайки се от стихийността, ще имаме божествеността на тези сили като своя плът и своя същност и тогава ще знаем, че наистина сме богове в развитие. Защото носим водата и огъня – астрала и мисълта, носим Огнеността – излъченото семе на светкавицата на Зевс. Същият този огън ще намерим на Синайската планина да чертае повелите на моралните задължения в онова, което се нарича Десет Божи заповеди. А тогава не говорим за езичество, а за единобожие.

Наистина много сънливо би било пътешествието на човека, ако още стоеше в ония времена на митологиите, но той и тогава е имал съзнание, че е жив. Все едно някой да каже, че не е бил малък. Но когато сме били малки и сме расли, не значи, че не сме носили духовност, за да стигнем възраст, когато сме старци.

В идеята да се създаде образец за богочовек, започват Вълните от Духовни енергии, които създават религии, внасят принципи – принципа на Митологията, на Правдата, на Любовта, на Мъдростта, на Истината и накрая, на Свободата, която е върховенство, защото само свободният може да бъде единство с Отца Си!

Митологиите като религии, за съжаление, се схващат само в празненствата, в жертвоприношенията. Но религията е една вътрешна духовна потреба и според своята йерархия на усвояването на Божествените ценности е изработвала и своите олтарни моления, и своите олтарни божества. Затова тя в основата си е вяра. Няма религия, която да не е живот в душата на човека като вяра. Оттук е идеята за олтарите, оттук е идеята за т. нар. окултни скрижали – като „Изумрудените скрижали“ на Хермес – Тот. Няма религия, която да не е имала велико тайнство, което е драснато в душата на човека и което той проявява във форма на моление.

В същото време можем да кажем, че присъствието на божеството в душевността ни е създавало възможности за един вътрешен живот на откровение и идея за съучастничество в Сътворението на света. Защото тайната, с която си позволява човекът да познава боговете, е и да бъде като тях.

Така религията е същността на митологиите. В тях е и нравствената теза. Ако погледнем дори само Троянската война, тя е война на нарушена добродетел. Парис нарушава добродетелта и краде хубавата Елена. Значи нарушен е принципът за правдата. Митологичните религии имат градация до Правдата. Не отивам по-далече от това, че са дали теза за правдата, защото идеята за любовта не е още тяхно присъствие. Отделни моменти има на взаимна любов, на жертва за другия. Но идеята за правдата, идеята за възмездието там стои.

• Митологията е един религиозен мироглед!

Ведно с всичко, което са оставили като метафизика и като реални паметници, митологиите са оставили и празничност в душата на човека – като Елевзийските тържества и церемонии, оставили са и жертвоприноси. Една Ифигения е трябвало да бъде принесена в жертва пред боговете, за да могат корабите на гърците да тръгнат срещу Троя. Но богинята Артемида ще замени Ифигения с кошута.[12] Такава замяна намираме и при Авраам. Ето защо не можем да обвиним хората от древния свят, че са откраднали концепции – обратен е процесът. И тогава отрицанието ни е неприлично като мислене. Празници, жертвоприношения, имена на божества... Какво е Афродита – родена от пяната, но пяна, в която е оплодителното семе от Зевсовата светкавица или от детеродния орган на Уран, хвърлен от Кронос в морето.

Могат да се направят толкова много съпоставки, че и най-модерното религиозно убеждение, най-модерното религиозно въззрение да го намерим в митологиите като предпоставка, като житно зърно, чакащо благодатната влага и слънце, за да покълне. (Това не значи, че не трябва да се освобождаваме от онова, което сме надживели.) Митологията като религия е толкова реална и безспорна, колкото ние сега защитаваме своето религиозно почитание. Безспорно сега е нужна вяра за почитане на Божеството, а тогава вярата е била по-малко нужна, защото древните са имали по-реален докос до това, което може да се нарече въображение на реалната реалност. Но то е било и вяра, защото е придружено с една материална регистрация, наречена празник и жертвопринос. Вяра, че като се принесе Ифигения, ветровете ще дойдат и корабите ще тръгнат. Както и при Христос: „Дерзай дъще, твоята вяра те спаси“[13]. Тя, жената, е вярвала, че ако се докосне до дрехата на Христа, ще се изцери.

Религията като вяра безспорно е мироглед и като откривателство, като евристика винаги е предварвала естествените науки. (Още Адам прилага евристичното начало! Той го прилага и когато в незнайността създава имена – имена на целия животински и растителен свят.)

Митологиите също крият онова, което се нарича откривателство. В техните скрижали, в техните образци, когато се манифестират като божества, са дадени евристични залежи, които мисълта като рудокопач трябва да ги изведе, сърцето ни като светиня трябва да ги освети. Такъв пример, който за съжаление още нашата цивилизация не можа да изведе, е Вулкан, който е притежавал великата тайна – да вибрира словото в материалния свят и то да върши работа. Вулкан командва меховете за огън не с роботи – това, което засега е нашето постижение, командва ги със слово. Ние имаме сега дистанционните апаратчета, имаме робота, представете си хилядолетия назад евристичното начало как лежи във Вулкан, който с дума запалва и задвижва меховете на своята ковачница.

• Митологиите са вътрешното откровение на човечеството!

Божеството притежава провиденция – сияние на бъдното, а човекът има историческия път да се разгърне чрез ума до цивилизация и чрез Духа до откровение. Затова щедростта на евристичното мислене и в днешно време е най-големият дар на човечеството – вълшебното килимче стана реална ракета.

Митологията в своята книжнина и в своето писано в сърцето знание е една евристика! Тя е присъствие в тайните на природата, в душевността на човека – предзнание, което носим. Затова тя е сложила една скрижала на тайното знание, наречено Откровението на Хермес Трисмегист, откъдето са се учили всички посветени. Мироглед като евристика, като наука на откритието. Накъде тръгват и аргонавтите? (Там пътува и Орфей.) Отиват да търсят в Колхида Златното руно, олтар на властта... Това е евристиката, това е науката на тайната, която трябва да се открие и да се даде на света.

Така Митологията ни остави образци – образци в лицето на богове и на човеци. Като образци на човеци два най-ярки типа са Ахил и Одисей. Образци са и боговете. Богините Хера, Атина и Афродита се разделят заради собственото си величие коя е най-хубавата. Това са образци, всеки от нас ги носи. Амбицията за власт е една Хера в ума; мъдрост е една Атина в душата; амбицията за любов е една Афродита в сърцето; амбицията за правда – една Темида (защото всеки от нас носи везната да въздаде за собственото си или за чуждото поведение). Всеки носи великия закон на познанието и на жертвата!

Жрецът Лаокоон предупреждава: „Timeo danaos et dona ferentes“ – „Боя се от данайците и когато носят дарове“[14], но никой не го е разбрал. Когато оня дребен мисловен шмекер (аз винаги ще го наричам така), наречен Одисей, измисля Троянския кон – религията, употребена като социална сила за злосторство, Лаокоон и пророчицата Касандра – божествено виждащи – предупреждават, но човекът не е можел още да ги стигне. (Гениалният композитор Бетховен написва своята Девета симфония върху героичната и трагична участ на Троя.) Значи какво има? Има стълбица, по която мирогледите са били разкривани или в пазвите на митологиите са били.

• Митологията е една етична наука!

Митологичните хора са вършили и лоши неща – да, но вършили са развития. Това са образци, които боговете и човеците са ни оставили: хитрецът Одисей; Ахиловото начало – грубата, войнстващата сила; жертвеният с мъжественост и достойнство Хектор; вярната Пенелопа; вечният пътешественик, който трябва да отиде да основе исторически пътища и исторически формации – Еней; живата клада на горящата любов в името на пътищата за световност – Дидона. Дидона е трябвало да се осъществи като жертва, за да отвори път на Еней да се осъществи като история – да стане родоначалник на римляните.

Каква беше тайната на Рим? Капитолийската вълчица. Антитеза на достойнството на Троя. Само с два образа в римската митология можем да познаем бъдещата голяма империя и твърдия ботуш – с Рем и Ромул, хранени от Капитолийската вълчица. Това е повече от мироглед, това е вече теза, развита като концепция. Защото основателите на Римската империя са били хранени от вълчица и такова е било след това поведението на Римската империя стотици години. Поведението на вълчица, а не на култура. Рим не ни остави голямо изкуство, но ни даде идея за държава и за правна структура, която трябва да осигури материализираната социалност, наречена държава.

Нищо на света, каквото е станало като историческа осъществимост, не е било непотребно, въпросът е на оценка. Иначе бихме казали, че митологиите са нищо, че добродетелите на смелите са нищо, когато са обслужвали тирания – не, потребност. А и не всеки исторически факт, който ни се поднася, е истина.

Така Римската вълчица донесе не идеята на полюсите, а идеята за всемирна империя. Всемирната империя е идея, която в религиите се осъществява за първи път от християнството. Прозрението на апостол Павел е това, че намира защита като римски гражданин и доктринира Учението на Христос, за да го избави от сектантство. Така Духовната вълна на Любовта става Всемирно учение, което надкрачва света на юдейството и води една борба в продължение почти на четири века със стотиците каменни божества, които са били не само плод на въображение, а реално изповядвани.

Ние можем да се освободим от митологичност, но не можем да се освободим от присъствието на божествата като наши деяния. И когато ги схванем като реална пътека и изходен път от собствената си душевност, ще разберем защо понякога сме изключително аресови – на Арес деца, друг път сме хубостта и гальовността на Афродита. Понякога сме творци като грозния Вулкан, който прави изумителни чудеса в изкуството... Това е голяма тайна – да можете да събудите в себе си чакащите, утвърдените образи, да събудите тайни, които ви водят във вътрешно признание.

Когато се изграждат космогониите в интимния кръг на вътрешното изповедание на човека, когато е трябвало да има религия, се създава и това, което се нарича догма, обред, тайнство. Виждате как се попълва „менделеевата таблица“ в човешкото вероизповедание, как всичко го има в митологиите. Създават си свои догми, тайнства, създават си обреди, формули на Малките мистерии, на Големите мистерии, иницииране на посветени... Всичко това има свой материален израз и своя материална формула, има свое слово.

Митологиите са един предобраз на европейската култура! Ако нямахме тази блажена прегръдка, която Митологията направи на Европа, а след това вече и на християнството, културата на Европа щеше да бъде много бедна. Затова я наричам предобраз на културата на Европа. Тя беше възпитавана от този мироглед и цели три века не можа да приеме християнството, защото имаше устойчивостта на митологиите. Всеки отделен народ, всяка отделна етнична група е имала своя малка или по-голяма митология, които са оказвали силно влияние, за което малко знаем.

Борбата срещу Митологията християнството я води с идеята за вяра. И тук е големият конфликт − да се разграничи или да се един`и вяра и знание. Ето защо в Европа настъпва една голяма пропаст в това, което беше наречено Ренесанс – жажда за знание. И в тази си жажда безогледно се връща старогръцката култура, в която има големи измами. Но е трябвало на преден план да се тласка вярата. И тогава ще се разбере това, което съм казал за Реформацията – че тя е плод на ум, а не на посветени. Но умът не е достатъчен за знание. Той е удовлетворение, но не и просторност, не е интуиция и следователно може да задоволи само обикновената мисъл, както Европа ни поднесе култура на разума.

И наистина, когато се говори за Ренесанса – той е хуманизиране. Ренесансът създава светци – Христовите последователи, и Христос в приемлив човешки образ, не в мистичен. И тук е грешката, защото тези, които са можели да бъдат мистици, никой не е казал, че не са били човеци. Това е трагедията на раждани доктрини с половинчато мислене за тайните.

Митологиите са предания за живота и подвизите на богове, на царе и на вождове! Повечето митологии са били присъствие в паметта на човечеството, затова митологичният образ на миналото у нас е много фрагментен. Ето защо човекът трябва да я изрови из пазвите на земята. Оттам прави своя нова митология, съпоставяйки с онова, което историята и писмената на ръката в по-късните векове са оставили като образци. Когато паметта се е уморила, е „позволила“ на ръката да пише. Но за онова първично съзнание, когато много по-пряко е било докосването на човешката мисъл и душевност до онова, което наричаме стихийни божества, за съжаление много малко се знае.

Имаме готови митологии. Дава ни се един генезис – как са дошли като космогония и теогония светът и боговете, но това е в едно съзнание, което е можело да ги оприличи, което е можело да ги обособи, да ги нарече. Но преди да е можел да ги обособи и да ги изрече като формула, какво е било битието на човека? Дали не е бил оня блажен сън, при който е трябвало Адам да заспи, за да се изведе от него Ева – това битие? А знае ли някой, когато Адам е спал, какво е знаел? Това е тайна. За мен това знание ще остане неотгатнато в историята. А то е било, него го е имало. Може би от тези лъчи са формирани след това митологичните концепции или теогониите. Но е било. Това е тайната митология, ако мога така да кажа.

Безспорно митологичните божества имат методи на работа, имат деяния, които характеризират тяхното поведение, а и тяхната интимна сакрална или окултна предназначеност. Затова, колкото и изявена демонстративно да е била Митологията пред очите на човека, виждате там да се говори за египетските посвещения, говори се за Дионисиевите мистерии, за Елевзийските посвещения. Ведно с това, което наричаме познание на очите – доктрината на окото, някой е трябвало да има дързост да отметне булото на Изида. А какво е била отбулената Изида в храма на Древен Египет – правото инициираният да види Озирис, правото да възкръсне от ковчега на съня. А за да се стигне до Изида, е трябвало да се мине през илюзорната вода и през огненото море. Тези посвещения са само за белязаните. Митологията на един Египет е пълна с окултни знания и затова египетските пирамиди са били храмовото светилище на йерархията на посветените.

Посвещенията имат свои окултни скрижали, имат правила; там има една химнология на посветените; има места на инициирането, има психоза (каквато не липсва и в послешните религии) на церемонията. Защото едни Елевзийски тържества са масова психоза. Поведението на хиляди в името на една мисъл и приносът пред един олтар. Не е ли психоза и нашето „Христос Воскресе“ в продължение на четиридесет дни след Възкресението като вътрешно усещане на една кауза на Духа за победа над материята?!

В Митологията съществува един сакрален метафизичен процес! Това е другата тайна. Защото ведно с митологията стоят и т. нар. окултни знания, които са част от една манифестирана митологична идеология. Както всеки човек, когато манифестира своето поведение в чувства, в мисли, в деяния, крие нещо повече; както този, който твори, извайва, извежда от себе си, но все пак е оставил нещо, което утре ще му помогне да извае нещо друго. Тази сакралност като вложена бъдещност е окултното, което придружава реалния мироглед.

Модерната наука, разбира се, работи с модерните свои методи. Като наука, като взаимност между митология и логос, между митология и знание – това е методът на диалектиката, който е Платоново начало в знанието. Другият метод е този на формалната логика – митът и логосът трябва да бъдат разделени, това е Аристотеловото начало, което в Средновековието влиза в християнската концепция и оттам се извежда меч срещу всичко мистично, срещу т. нар. вещици. Тук Европа вече се самозагуби или се самоунищожи: вещици – анатема и клади.

Така че между формалната логика на Аристотеловата преценка за мит като измислица и за логос като рационалност, и диалектичния популизъм, че мит и логос са знания, има връзка. Аристотел в своята аретология говори за етика, за добродетели. Но съществата с митологична реалност вече са били поставили свои принципи...

Мислителите на вековете имат различни оценки за митовете. Например руският философ Семьон Франк твърди, че митът като автономна светогледна форма е свързан с наличието на органичен обществен живот.[15] А един Аполодор два века пр. Хр. написва книгата „Митологическа библиотека“, която, когато източноправославният патриарх Фотий е прочел, изказал своето възхищение. А се знае християнството каква борба води – борба за свобода от митологично съзнание, за да даде Учението на Христос. Води я и с най-съществената в християнството идея за съвършенството, която служи за изкупление, в антитеза на идеята на обикновения човек пред митологичните божества за безсмъртие. Защото Олимпийските богове са безсмъртни, а човечеството е обявено за смъртно. Митологията няма принцип съвършенство и в такъв смисъл патриарх Фотий е можел да намери явна антитеза. Но напротив, той възхвалява това, което можем да кажем – история на културата или култура на историята.[16] Защото ние не можем да отречем присъствието на тази култура, която историята на вековете ни донесе.

Нека не забравяме, че Фотий, който преди това е бил преподавател в Магнаурската школа, е една от най-знаменитите културни личности. Той е имал лична кореспонденция с българския княжески двор по време на Покръстването (напоследък има някои нови данни, че той самият е извършил покръстването на княз Борис). Той извежда от „Митологическа библиотека“ (в която Аполодор застава на малко по-различна позиция от Омировото и Хезиодовото начало, но все пак генезиса или теогонното пътешествие е почти едно и също) идеята, че в митологичното съзнание преобладава общественото начало, където личността се губи. Все пак в това схващане има нещо прозрачно – този страх от колективното съзнание и колективното мислене. Не може в Митологията да се отрекат личностите като божества и божествата като личности. (Тук има някакво разминаване, но това вече е проблем на дискусия с историците.)

Ето какво казва самият Аполодор, когато завършва своята „Митологическа библиотека“: „С пълни шепи гребни вековний опит от мене, моята мъдрост узнай, престари митове чуй! Туй, което са писали Омир, трагици, поети – вслушай се в моя съвет: нито тях, нито дори пустословния слог на киклиците гледай. Мене виж – ще научиш това, що светът е събрал!“[17]. Вижте какво съзнание за отговорност и себепреценка, какво оставя на света този, който е живял II век пр. Хр. – Аполодор: „С пълни шепи греби вековний опит от мене...“ А някой ще каже, че това е една гордост, че това е една велика себичност. А когато Фотий прочита тази книга, казва, че това е едно вълшебство, че тя съдържа най-древните герои, география, събития. Тя е едно обръщение. Като имате предвид, че той живее в IХ век, колко близо е било до него това, за което ние сега от скръб осиротяхме – старото знание. Ние сме на бедни скърби жителите в знанието. В онова време, когато се докосва до брега на старото, той с тъга и обич говори за това останало.

Немският философ Шелинг доста признателно приема митологията и като реалност, и като мироглед и говори, че митологията не може да бъде творение нито на отделния човек, нито на човешкия род, когато в този човешки род се губи личността, а само на човешкия род, докато сам той е индивид и тъждествен с отделния човек.[18] Това е по-изчистена формула, но за мен Шелинг е повече естет, отколкото философ. И мисля, че той повече преценява Митологията като естетика, т.е. в смисъл на творение, чиято естетичност е неоспорима. Защото композицията на Митологията е едно произведение, ненадминато в изкуството. Не хронологията, а плътността на образите – те са просто скулптурни. Никой не може да отмести един бог на войната Арес; никой не може да отмине шлема на Атина Палада, да не говорим за Зевс, да не говорим за Хера, която е трябвало, бранейки своя мъж, да назначи за пазител Аргус, т.е. стоокия великан... Това са страшни образци, за да можем да ги уловим в пълнотата им. Самият Зевс гостува със своята огненост на всяка, към която е питаел обич (аз оставям настрана сексуалността, говоря за присъствие на божество в душата на човека) – като златен дъжд, като лебед, като бик... Можете ли да си представите метаморфозата за присъствие! И ако някой гледа тези образци с ума на съвремието, ще каже – обекти на сексуалност. Ирония на мисленето...

В тези епохи ние имаме няколко митографи, така историята ги бележи – Хезиод, който към VII век пр. Хр. създава своята „Теогония“; Хекатей в VI век пр. Хр. пише „Родословия“; и Ферекид – автор на „Генеалогии“ в V век пр. Хр. Те оставят своите прозаични съчинения за космогонията, за историята и за героите на Гърция. Хеланик в V век пр. Хр. преповтаря цялата митологична материя, която дотогава е била дадена. По-късно вече, в I век пр. Хр., ще намерим и „Метаморфози“ на Овидий.

Няма митология, в която да няма идеята за преобразите. Ето защо Овидий ще нарече своята генеалогия на боговете и божествата „Метаморфози“. Така един от авторите ще роди идеята за промяната, друг ще я отстоява, трети ще я направи достояние или наука. Омир също е един от митографите, даже теогонистите, защото между Хезиодовата „Теогония“ и тази на Омир има известна разлика. Той оставя нещо, което няма никога да загине, защото е скрипирано в астралните полета, но трудно е да се чете от всекиго там. Затова идва азбуката, която е доктрина на окото, докато Митологията много късно е дадена за очите. Точно тук е голямата възхвала, която Пенчо Славейков прави на Омир – Но в слепота сред зрящите той бе виждащ[19]. (Знае се, че Омир е бил сляп.) Древните култури са имали повече памет и по-малко писмо.

Александрийските философи са се опитвали да направят едно обособяване на митографията като самостоятелен жанр. Александрийската школа е по-скоро метафизична или както са считали после неоплатониците – в лицето на един Плотин, идея за реалност в отвъдността. Нейните философи са прочути в тълкуванието си върху библейските текстове. Тази школа ще отработи няколко от големите Свети Отци, които ще създадат основните догми, канони и правила на Христовата Църква.

Голяма философия е и древноиндийската митология с нейните Веди, с Веданта, с нейните школи, с нейното Тримурти – брамизма, вишнуизма и шиваизма, с всички божества, които са могли да родят, и с тайните, които са носили тези богове. Такива са и китайската митология с древната Книга на промените „И-дзин“, египетската митология с „Книга на мъртвите“, персийската с „Авеста“...

Разбира се, не всичко може да бъде казано за Митологията като мироглед във всяка една от тях поотделно, но като обобщено виждане, като начало на едно родословно дърво митологиите имат своя дълбок корен в първичното съзнание на човека за божество и онези големи разклонения на почитане на божествата.

• Митологиите са идеи за възземане, нравствено възкачване и лични жертви!

Най-същественото в една митология обаче е нейната космогония. Виждаме идеята за Сътворението и в „Махабхарата“ (първото име на „Махабхарата“ е „Джая“, което значи „победа“), за която се счита, че е възникнала (това, което осезаемо е останало като писания) около VII – V век пр. Хр. Първоначално тя е била съставена от 24 000 двустишия (т.е. шлоки), а при нас е достигнала в 100 000 двустишия. Представете си как се набогатява – дали някъде са намерени фрагменти, които свидетелстват за първоизвор и се допълват, или постепенно прозрението, геният прави своето попълнение – това е проблем на историческа проверка. Но тя е един реален исторически и културен паметник. Такава е и Веданта.

В митологиите се говори за феномена човек като необходимост в идеята за освобождаване от обективизация. В старозаветието и в новозаветието са идеите за съвършенство, изкупление и спасение, а в митологиите – за свобода от обективизация. (Сега в Учението на Мъдростта можем да прибавим и идеята за одухотворяване на обективността, защото тя е продължение на Божествения Дух в манифестиращата се материална част.)

Ето какво пише в химна „Тайнството на сътворението“ от „Махабхарата“:

• „Кой знае и кой може да разкаже
  как и от какво се е появила тая вселена?
  Самите богове не са ли родени и те от нея?
  Кой тогава може да проникне
  в тайната на нейното сътворяване?
  Дали е била предварително замислена, или не?
  Ръкотворна ли е, или не?
  Само оня, които обитава най-високите небеса,
  вездесъщият бог сигурно знае всичко.
  А може би и не знае...“[20]

Представете си каква отговорност е на този посветен да даде една реалност, която показва и малкото чувство на съмнение. Но и право да се знае. Необходимост на човека-бог, който се развива, да знае, за да не спре нито до съмнението си, нито до убедеността си. Да не облича наметалото на Херкулес, напоено от съпругата му Дейанира с кръв, защото тя се съмнявала в любовта му. Но тази кръв била заразена от отровата на Хидрата, която го умъртвява.[21] Така че трябва да бъдем свободни от дрехата на съмнението и да направим положително възземане за тайната на Твореца – дали е било предварително замислено, или не. Кой може това да ни разкрие? А не да приемем един стих от Изход, който е страшен: „Бог дойде (при вас), за да ви изпита и за да бъде страхът от Него пред лицето ви, та да не грешите“[22]. Страхът от Него... Това е, което винаги ме е ужасявало. Почит трябва да имаме към Бога, признание, молитва, но страх – не! Дори и най-несъвършеният с несъвършенството си е дете на Твореца. А самият Христос казва: Има ли някой, който, когато синът му поиска хляб, да му даде камък и когато му поиска риба, да му даде змия?[23] Значи никога Отец не може да даде отрицание на детето си. Защо трябва да имаме страх, а не благодарност и моление? Не страх, трябва да носим любов, да носим прощение, да носим себе си като Негови, защото чрез нас Бог се осъществява и ние чрез Него се развиваме!

Митологиите трябва да служат като живо богатство, като жива вода на всеки, който иска да има мироглед за света. Не може да познаете света, без да сте усвоили древността в нейната идея за Сътворението. Не можем да късаме конците от кросното на миналото – миналото не като времена, а като същност в нашето съзнание. Светът може да бъде познат с прозрение, а не са достатъчни само историческите факти. Ако няма прозрение за факта, човекът ще остане само в царството на констативността, а не на откровението.

Дали ще създаваме нови митологии? В низата с присъствието на човека на тази планета ще отминават още религиозни съзнания, това ще бъде безспорното проницание на признанието на това, което казваме – гостуването на Духовните вълни. Те не могат да бъдат спрени нито от невежеството на социалните радетели и отрицатели на религии, нито от писания, които считат митологиите за детски приказки. Няма по-чудна приказка от човека. А човекът като дете на Бога е най-добрият свидетел, че има религия и всяка религия е мироглед!

Казал съм: Има една реалност, по-реална от реалността, това е реалността на Духа!

 

Въпрос: Бихте ли казали няколко думи и за Гилгамеш?

Поемата за шумеро-акадския герой Гилгамеш го описва със свръхчовешка сила. Там е описан и един всемирен потоп, преди той да бъде даден в книга Битие. Поемата материализиран мит ли е – безспорно. Но какво значи материализиран мит? Значи едно духовно присъствие на личности и на духовни сили, които могат да създават материални образци. Защото никой не може да даде нещо, ако не го има като мисъл, а то не би останало, ако не го материализираме.

Какво е мисълта? Не е мозъчно излъчване. Мозъкът има антени, с които улавя мисловните или духовните сили, които му дава Космосът – като негово предназначение или като пулсация на Всемирната вълна, която има да се осъществява.

Така че тази поема не е мит, но ние сме приели условността това, което предшества нашето битие и европейската култура, да го наричаме мит – специално верско начало. Макар че, както ви казах, митологиите не са само религия. Те са социална история, социална наука и в същото време – историческа култура, нравология и морал, етнология, сакрални знания...

 

Въпрос: Разтълмете ни защо римските основоположници са били хранени от вълчица?

Кое в тази империя е било същественото като нейно предназначение, какво е вълчицата? Защо други имат за герб лъв, нямат вълк? Какво е вълкът в предназначението? Защо и прабългарите имат вълк като символ на сила и издръжливост? Това са тенденции на т. нар. организираност в историческия път на държавите. Потвърдено от идеята за държава и мащаба на държавата, защото никъде няма да чуете за лъвова глутница, но вълча глутница ще намерите. Идея за организираност!

 

Въпрос: Може ли да се каже, че християнството черпи идеи от митологиите – като Триипостасността?

Християнството и всяка религия, според мен, носят в себе си от предишните хилядолетия. Каквато и теза да се приеме – дали тезата за наследствеността, или тезата за преражданията – факт е, че исторически човешкият род не се лишава и носи в себе си всички тези предпоставки. Следователно не може да не носи и едно митологично съзнание.

Оставям настрана, че много от обредите граничат със суеверия, за които много евтино се извиняваме, че са плод на митологията. В митологията има висши неща, има и примитивни. Безспорно, че според йерархията на съзнанието някои са взели това, което е примитив, други са взели онова, което е сакралност. Така че не може и в християнството да няма известни идеи от митологията. Както в цялата концепция на неговата догматика, каноника, ако щете, и в обредното служение стоят тезите на апостол Павел, взети от старозаветието. Въпреки че е приел християнството чрез вътрешна пробуда, той не е могъл да се освободи от своето мирогледно възпитание като един от най-добрите ученици на влиятелния еврейски учител Гамалиил.

А колкото за Триликостта, ние по-скоро можем да я търсим още в Стария завет, когато се говори за т. нар. старозаветна Троица, която е ангелообразие. То гостува на Авраам, за да му каже, че Сарра ще роди син.

Близко съотношение имат тогава юдеите с Индия. Но това, което обосновава християнската Троица, е по-скоро древногръцката философия, от която тези, които извеждат чистата метафизика на християнството, са били възпитани. И тогава логично е да имаме основание да кажем, че това влияние се крие по-скоро в старите школи на Александрия, отколкото, да кажем, в митологиите. А те безспорно са пазили част от митологиите.

 

Въпрос: Казвали сте, че в митологиите на северните народи има елементи на свещеност. Защо?

Това е, когато се касае за една обща психоза. Вярно е, че северните народи я имат, сравнено с големите народи на Европа – французи, немци... Немците са изумителни във философията, изумителни са и в музиката, французите – в социалните науки, англичаните – в икономиката. Но с изключение на немците, които имат още някакви потенциалности в мисловността, мисля че другите народи просто се изчерпиха.

Благодатта на северните народи е, че те имат едно специално сияние, за да създадат психоза на вътрешното си преживяване. И затова и в тяхната литература – почти целият XIX век, а и част от този век – е на границата между чистата мистика и прозаичната. Това е тяхното преимущество. Безспорно, че някъде в по-малките граници по-лесно може психичната пробуда, психозата да обладае едно историческо и национално или родово битие, за да може и голямата част да пренесе енергетическа дан към един гений, който може да се роди.

Северните народи, както казвам, имат едно вътрешно осезание на психоза, будности, докато големите народи за съжаление – не. Северните народи запазиха една чистота, която за индивида трябваше да стане съзнание и това аз наричам психоза на духовност. Съзнание на всички, за да могат те, както пак ще се повторя, да излъчат енергия от космичен характер, да подпомогнат белязаната личност. Защото една личност, която може да изрази един национален дух, не е само индивидуална.

 

Въпрос: Къде е мястото на Митологията в теорията Ви за Духовните вълни?

Един начален момент във всички митологии като нравствени ценности безспорно е идеята за възмездието и правдата. Следователно тази идея е в една от първичните Вълни, а след това се дефинира съвършено ясно в монотеистичното начало във Вълната на Правдата. (Но когато разглеждам първичния монотеизъм на юдейството, намирам в него повече зло, отколкото в митологиите.) Негодуванието на ахейците в Троянската война е в нарушение на закона за доброто, на правдата. Защото след като Парис краде Елена, е нарушено едно статукво, което трябва да бъде възстановено със закона на възмездието и правдата, а не с прощението.

Така че Митологията като духовност, като идея за учение лежи преди Вълната на Правдата.

 

Въпрос: Каква е еволюцията на митологичните божества?

Тези, които са се занимавали с теогонията, ще видят, че еволюцията на митологичните богове в самата теогония е дадена. Кронос трябва да отстъпи място на Зевс. Значи коронованото божество – да не го тълкувам само като време, а като божество, – което поглъщаше своите чеда от страх да не му вземат престола, е сменено. Сменят се Духовните вълни, разбира се, както и Коренните раси, които идват и сменят поведение и биология. Защото човешкият род е бил хермафродитен. Това е, което безспорно трябваше да се диференцира като пол. Следователно човечеството прави една еволюция, безспорно и боговете му правят. Кронос е трябвало да бъде съборен в битката, наречена Титаномахия, и да дойде Зевс. А в „Прикованият Прометей“ е подсказано защо е наказан Прометей – той знаел, че Зевс ще падне. Един Прометей не е само поетична теза за борба със Зевс, той е идея, която знае законите за еволюцията и промяната – затова е и пленник, затова е и прикован на канарата.

Друг е въпросът, ако някой иска да ме попита дали сега ги има древногръцките богове като човеци – богове, слезли като човеци да работят на земята. Да, има ги.

 

Въпрос: Можете ли да ни дадете методика, която като нишката на Ариадна да ни изведе от земята и да ни свърже с Небето?

Един народ като българският, даже и тогава, когато си е мислил, че е загубил своята нишка с Небето, не е губил нишката със себе си. Ние сме нямали институция държава в продължение на седем века, нито институция Църква. Но никой не можа да ни асимилира. Защо? Защото имахме в себе си лабиринта на цар Минос – т.е. своето душевно богатство, една тангристка религия, която беше жива въпреки християнството. От друга страна, християнството в неговата последна фаза, именно преди турското робство, внася в Църквата и в личния живот а българина мистичната школа на исихазма.

Някои, когато чуят за мистика, си мислят за пещерното, така бих казал, апостолство или само светителство. Мистицизмът може да го вършите всеки ден – и когато сте на трапезата, и когато сте в своето семейство, и когато сте на улицата, и когато сте на държавния пост. Той е вътрешен усет за преценка и стойностен живот по отношение историческа отговорност. Точно това е исихазмът. И той е въведен с един официален акт на Цариградския събор през 1351 г. След като ни вземат институциите, остава ето тази нишчица на мистична връзка с Божеството у нас и то си прави институция – лична Църква си прави в душите и в семейството.

Историческото ни битие е много по-голямо от това, което виждаме. Аз изнасям вече от известно време лекторията „Религиите в българските земи“[24]. Именно митологичното съзнание на българина го разделям на две – това на славяните и това, което е като наследие от тракийската митология – с Орфей и Залмоксис... Това е една много богата, бих казал, и много благодатна, но и много тревожна тематика.

 

Въпрос: Събраните две длани в молитва при християнството имат ли връзка със староиндийската митология?

Първото нещо, с което човекът е искал да направи хармония с Небето, безспорно е да търси това, което дава стрелата – Единството. След това християнството дава идеята за двубоя между Дух и материя. Ето защо другото моление е кръстенето. Индийците, за съжаление, още стоят със събрани длани. Много мъдрости имат, но си останаха в митологията.

Човечеството като цялост, като концепция за Сътворението, която е дадена в книга Битие, е станало божествено, когато е взело знанието – трябва в принципа „добро и зло“ да се надмогне материята. За мен Кръстът като същност в битието на човешката душа е двубой между Дух и материя. Възкресението е победа на Духа над материята!

Затова в списание „Нур“ съм казал: Пътят вече не е Голготски, а Божествен!

 

Из Слова на Ваклуш, 1994 г.,
в Пловдив, София, Варна,
Бургас, Казанлък и Ловеч.