Принадлежност, Последование, Служение

Принадлежността и последованието сеят в човешката душа семена за хляба на служението!

Този, който е обречен, не може да избяга от себе си да служи с достойнство и преданост. Това е отговорността на бъдещите Деца на Деня!

Не е имало изгрев без заник, но зримият теогон трябва да се лиши от мрачини. Не заради това, че трябва да дочака изгрева, а защото трябва да служи в неговия олтар на пладне.

Поставената тема „Принадлежност, Последование, Служение“ е твърде чудата. Това е една особена йерархия на човешкото битие както за самия човек и за света, който го заобикаля, така и в това, което наричаме Всемирност, Космичност или Живот на Бога. Понякога се учудвам как могат да се поставят такива теми. Може би това предизвикателство е някакъв, бих казал, „таен заговор“, за да се родят и нови неща, които неизбежността на живота и културата на Доктрината Път на Мъдростта налагат в нашето битие.

Не зная, а не съм и намерил подобна тема разработена. Разбира се, отделни пърхания на крилата на орела на Йоан Богослов се докосват до някои такива белези. Но не мога да кажа, че има нещо йерархирано в този смисъл на принадлежност, последование и служение във философията или в религиите, даже и в богословските енциклопедии, които се опитах да прегледам. Такъв триъгълник или такава стълба нито философиите си поставят, нито науките, нито дори религиите – никой не е класирал така нещата. Всъщност тази тема би създала една нова планета, за която ще трябва да се намерят поселници, които (макар и да не са изгонени от Рая както Адам) ще трябва да поработят върху този терен, върху тази нова планета. Поселниците трябва да намерят какво светът досега им е оставил, за да променят това, което са могли хилядолетията да донесат, за да отработят светостта, по която се върви.

В Посланието за 1999 г.[1] изрично казах, че ние сме надкрачили човека със зримия теогон и безспорно най-добрият израз на нашето съпричастие в идеята на Учението е „да изходим пътя на служението“, което не е цел. (Когато ми бе поставен въпросът: „Каква е Вашата цел, г-н Толев?“, аз рекох, че нямам цел, имам служение!) В един живот може да станете толкова целни, че да направите цяла таблица за умножението: цели, цели, цели – осъществени...

Целта е ограничение, служението е неограничено, то е неизчерпаемо! Но то непременно трябва да мине с една пригодност, с която сте принадлежали някъде. Ще трябва да има и една градация на последованията, с които сте отработвали, йерархирали както своята преданост, така и култура, тайнства, битиета. Ние имаме огърлие от битиета, но има един бог, за когото можем да пожертваме всички божества. Човекът е оня бог, който се развива в идеята на пожертвани богове, пред които преди това е слагал своите олтарни моления и дарове.

Казал съм: Трапеза се дели с близки (Иисус Христос каза кой е близък: Който слуша Словото на Отца Ми и го изпълнява[2]); Път се ходи се с приятели (затова Той рече на учениците Си: Вас наричам приятели[3] – вас, на които разтълмям притчите[4]); служение се върши с посветени; жертва се дава с богове! Когато можете да дадете жертва, тогава вие фактически извършвате най-великото служение.

Какво е принадлежност? За да може човек да принадлежи, а не само да следва етапите на еволюцията, той ще трябва да е сложил свое изискване или да е извел от сложеното в него Божествено изискване. Така ще може да се равн`и в отговорност да принадлежи към нещо, за да може да направи крачка след това в последование и най-после да се изживее като служение – било в жертва, било във Възкресение. Когато човек се осъзнае като отговорност, тогава той може да каже, че принадлежи. Иначе следва стадния закон на динамичните плисъци на еволюцията.

Човек трябва да принадлежи към нещо. Разбира се, първото, към което той принадлежи, това е себесъзнанието. Не е важно дали винаги това себесъзнание е давало почит и признание на Твореца, но светът, който го заобикаля, е безспорен и той го приема. Следователно може да се опита да отрича Твореца, но не може да не приеме в съжителство творението. Защото човекът не може без онова, което наричаме природа, Пракрити, както казват индийците. Не може и да бъде само с плода на даренията на земята, защото и без щедростта на Небето не може да направи поселничество на земята. Ние сме навикнали да бъдем благодарни на земята, но още не сме извикали тя да бъде благодарна на нашата трудолюбност или на нашата идея да я одухотворяваме. Тази взаимност е изключително потребна, макар с милиони години да не е била осъзнавана и отчитана.

• Първата формула на принадлежност е себесъзнанието.

Себесъзнанието, което е във възможностите на различните исторически епохи за усвояване и развитие. Ние ще трябва да признаем еволюцията като непрекъсната потреба на развитието. А то не може да не бъде съпроводено с отношение към това, което ни заобикаля.

Така че с кое бихме характеризирали принадлежността, коя ценност я определя и в каква общност тя се изразява? (Тази тайна безспорно я няма дадена никъде.) Принадлежност значи да можеш да отвоюваш поведение, което след това те кара да принадлежиш на себе си и на света в едно признание на Твореца и на Пракрити (или както казваме, на Универсума). Човекът се е формирал, служил си е с ум, носил е едно тяло, което трябва да понесе света, който го заобикаля. Ще трябва в същото време да упражни тялото си в изява на вложени енергии, за да може да се възпроизведе в път на принадлежност. (В принадлежност към тялото цели школи има – подражание на Аполоновата красота...) Да принадлежи и към своя пол, който е безспорно съществен. Защото не само е концентрирал, но и упражнява възпроизводителната енергия – най-висшата. Не може да не му принадлежиш. Отделен е въпросът докога. Докато се осъществява!

В признание на еволюцията всеки има своята мисъл, своя Адам. Всеки заспива, за да роди своята Ева. Сътворителят пред този Адам е завел всяко сътворено да получи име. Това прави човешкият ум, който създава лаборатория на паметта, от която може да вадите, когато поискате, забравени имена. Както има музей на душите в астрала – там може, да се отиде и да се види еволюцията на всяка душа. (Това правят Великите посветени, когато искат да повикат една душа за поселение в даден исторически момент или в дадена географска област, за да извърши някакво дело, да направи една клада или да вдигне една Голгота.)

Разбира се, човек не може да не принадлежи на себе си и на света. Огледалната харесваемост му е позволила да ходи взаимен път с този, когото ще си избере. Като се гледа в огледалото, може да негодува срещу някакъв свой недостатък, което е добре дошло, но в края на краищата тази взаимност, огледалност е една принадлежност към себе си. Да принадлежиш към себе си – и то със събудено чувство за отговорност. Защото събуденото чувство за отговорност изгражда морална таблица или моралната таблица ви задължава да бъдете отговорни. Безотговорността е в това, което безспорно създава неудобния, да не стигаме и до правното понятие – престъпника. Но принадлежиш на себе си. Предпоставката да бъдеш добродетелен, нравствен, да бъдеш престъпен или порочен е принадлежност към себе си. Оттук и светът, който те заобикаля, определя поведението ти. А известната крилата мисъл, която Христос повтаря, е: Правете на човеците това, което искате да правят на вас[5].

Човек принадлежи на себе си в идеята на еволюцията, защото това, което го заобикаля, еволюира. Ако приеме Твореца си, приема слизането, което наричаме пък инволюция. Така приема една принадлежност на Духа. Не е важно дали ще го приеме като понятие, но не може да се отрече, че знае да мисли – лошо или хубаво. Малцина знаят, че милиони години Духът е работил, за да направи мозъчно вещество, което може да приема от Мисловното поле. Следователно принадлежи и към една друга сфера, която наричаме Ментално поле и тяло на мисленето, чиято изворност е Духът.

Значи трябва чрез принадлежността да се разгърнеш, да приемеш Сътворителя като твоя първа отговорност, за да вложиш една идея на последованието и да можеш да го упражниш, и в края на краищата да вдигнеш завесата за едно служение, за да можеш да Му станеш Съсътворител. Това е идея за принадлежност! След това трябва да принадлежиш към своя Дух и към своята душа, която ще трябва да я освидетелстваш в нейната първична чистота. Дали ще можеш сега да се наречеш зрим теогон, към когото принадлежиш още без събудена отговорност и без да можеш да служиш... но принадлежиш. Защото признавайки го, и без да можеш да го характеризираш, ти служиш – само че като идея на принадлежание и на последование в неговата изява. А вършейки служение – и в неговата същност.

Значи има йерархическа принадлежност – да принадлежиш към своя Дух, към своите душа, мисъл, астрал, биология и да създадеш една битология, която те формира в даден период на твоята жизнена историчност. Формира те като човек, формира те като тяло, като астрал, като ментал, като пол.

Човекът носи една отговорност – в целостта на принадлежността си да сложи последованията и да подготвя олтарите, които трябва да му служат, да подготвя уроците на добродетелите, да има идеология. Защото религията във всички случаи е идеология. Щом може цели социални общества да вдига в битка срещу други религии, тя е идеология. Но е лоша идеология, когато предоставя на Божеството правото да защитава човека в неговите идеологически тежнения вместо в идеята на служение за онова, което се нарича бъдещ човек, бъдеща Вселена. Това е трагедията! Значи принадлежността към олтари е и принадлежност към идеологии. Отделен е въпросът колко е властно заземяването на човека и кога той може да се освести в последованието на идеята за свобода на служението. Човекът е носил в себе си едновременно трона на царстващия и молитвения олтар. Олтарът го прави в поселничеството си, за да изразява както благодарност, така и да търси стъпала към култура.

Така се разширява кръгът на това, което наричам принадлежност. Принудата като формула на закона на развитието всеки ден го среща в съприкосновение с хора и тогава това себе си или трябва да го охранява, или трябва да му търси таблица на морална взаимност – защото не всякога потоците от човешки пътници са с едни и същи нрави и поведения. Това е една особена ритмика, която изгражда морални таблици, племенни, държавни организации и формации, дори в идея за овладяване на земя, която трябва да направи територия.

Когато се организира една формация от това първично социалноклетъчно, което ние наричаме семейство, човек отработва към нея вече не само поведение – отработва идеология и принадлежност към своя дом. Отработва принадлежност към детето, тоест към идеология на детето. И не е само биологичният или социалният момент, а идеята за път на бъдеще. Път, в който създаването на идеология на устойчивост и култура за самосъхранение са недостатъчни вече – трябва динамика и развитие.

Когато се формира тази тайна на себепознанието, един знаен или незнаен език започва да му говори – езикът на Духа. Гласът на Духа постепенно позволява на човека, овладявайки себе си, да приеме признанието на Върховенство. От този шепот ще направи не само това, което се нарича митология, а и реална култура – културата на онзи, който прави стратегия в битка; на онзи, който може да напише или изпее една песен; на онзи, който трябва да напои своята памет със знания... Това е принадлежност в потребата на Дух.

Така на сцената на живота излиза принадлежността към идеология, която от своя страна съхранява едно общество – прави го племе, прави го държава, прави го универсален свят и нещо повече – създава му минало. И тази принадлежност се осъществява в настояще. Тя се подхранва от една творческа фантазия, за да гради бъдеще.

Принадлежността прилича на Яковата стълбица и на оная битка между Небе и земя, между Бога и онзи, който смени името си – Яков бе наречен Израил, макар че окуця.[6] Яковата стълбица създаде съновидението на битката между човека и Бога. Победата, която Яков можа да изтръгне, това е именно да смени името си. (Яковата стълбица ми напомня на лествицата на Йоан Лествичник[7].) Но на Яков преди това е предоставена тайната на камъка като енергия, която е сложил Сътворителят, та когато човекът си сложи главата върху камъка, да разчете тайната на сътворителната енергия и да види себе си. Главата на Яков, когато на това място е спял, е сложена на камък. Камъкът като символ е хранилище, от което първично вложената пулсация на енергиите на божествеността го изнася нагоре. С камък след това, виждаме, искаха да убият грешницата. Това е една теза, за която никой не можа да каже защо Христос спря да убият с камъни грешницата. Защото човекът се самоубиваше с енергията на Висшия!

Принадлежността е една особена формула на привързаност и на служене на нещо, което се иска от човека. Тази формула на принадлежност, до жертва дори, е обогатена, за да получи властност с една институция – институцията на пророчеството. Принадлежността се обслужва от пророческата институция, когато вече културите се обособяват и безспорно се кърмят от религии, които сами по себе си са едновременно и философия, и приложност. Пророческата институция има една много особена сила – кръвта като белег, чрез който се отстоява расата. И най-добре това е изразено в уросемитската религия, която безспорно прави и своя култура. Уросемитската култура като расов белег се храни от пророчеството.

Най-голямата окупация върху битието на човека е слагала именно принадлежността. Принадлежност към расата, към кръвната зависимост... Уросемитите са имали принадлежност към расата и са си послужили с пророчество да осветят кръвта, за да вършат отмъщение. Расата най-властно бе употребена в човешката история при уросемитските племена. И затова най-голяма ценност в тази принадлежност освен пророчеството е властта на кръвта. Това е тезата на уросемитите – силата на кръвта и благодатта на пророчеството. Но пророчеството, раждайки идея за единобожие, слага принципа на отмъщението: „око за око, зъб за зъб“[8]. Принадлежност, от която още берем плодове...

Тази принадлежност след това до известна степен се пренася и в ислямската религия. Но получава свобода в християнството, макар и да оставя някои принципи. Пророчеството като институция умря след раждането на християнството, въпреки че феноменът, който може да обслужва по-други висоти, винаги ще стои. Но това е осенение, а не пробуда. Две съвършено различни неща.

Виждаме как се налагат известни морални предпоставки, както и акт на отмъщение, с оглед една социална общност да бъде подчинена на върховенство в идея на теокрация. Ето защо 3 500 години нещата вървят в една и съща посока, ето защо двамата братя от един баща и две различни майки продължават да се самоизбиват – Исмаил и Исаак. Но институционно трябва да ги разберем. Това е идеята на пророчеството, която благослови една расова позиция и естествено е тогава Аз-ът на кръвта да бъде най-важният.

В Корана, в дванадесетте негови заповеди, вместо Десетте Божии, една от тях казва да не се убива, но има една добавка, че може да се убива по право – за отмъщение и за справедливост[9]. А как ще се определи кой е справедлив и кой може да отмъщава?! И самият Мохамед е част от пророчество. Мохамед не е от размери на Учители, които дават големи Учения. Той наследява юдаизма и тенденцията на принадлежност. Оттук е голямата битка, която гледаме между Исмаил и Исаак и сега – между двамата братя по бащина линия. Битка в идеята на кръвното отмъщение...

Расата е основен белег на принадлежност. Ето защо там действията са много жестоки. И кармите им върнаха тенденцията на взаимно унищожение. Ценността е в кръвта и затова в законодателството на юдейството стои повелението, че ако някой мъж почине и съпругата му е жива, негов брат я наследява. Не само я наследява, а законодателно е задължен да я вземе за съпруга в идеята на тази расова тенденция и кръвна отговорност.[10] И затова принадлежността към Яхве или към Саваот не е въпрос само на изповедание, въпрос е на кръвна отговорност. И тогава – идеята за чистотата и оттук – защо се наричат богоизбран народ.

Така че уросемитизмът фактически е най-наясно с расовата повеля. Тя стои в стойността на отговорността да принадлежиш и да служиш. А пророчеството като институция, макар и да идва след боговдъхновението, което в арио-египетската култура оставя идеята за последованието, е много силно като институция.

Феноменът на пророчеството или на това, което се нарича ясновидство, яснослушане, събуждане на висша духовна сила, никога няма да изчезне. Самото пророчество обаче като институция бе градирано във велики и нисши пророци. Възможност, която говори за една реалност. Но след като в християнството бе запретено, за зла участ Инквизицията се опита дори да го унищожи. Може самата институция да бъде унищожена, но феноменът – не. Феноменът си остана, само че под различни облекла.

Пророчеството е институция, която получава своята енергия отвън навътре, за разлика от събудения Кундалини, при който енергията е отвътре навън. Така че човек може да има едно яснослушане, ясновидство и пр., което отвън му се дава, но може да има и събуден Кундалини, който задвижва чакрите. Тогава може да работи и с будното Трето око. То никога не е изчезвало – циклопът е свидетел, че е имало едно око и то ще се събуди отново в Шестата подкоренна раса на Петата Коренна раса.

Така че идеята за принадлежността при уросемитите е идея на фатума, на расата и на кръвта. Ето защо като едно непрекъснато признание на минало се връща енергията на отмъщението. Признание на миналото и затова имат много малко търсене на евристичното начало, което е бъдеще. Повече от три хиляди години те стоят с едни и същи валенции на своята душевност, а това значи да не търсят евристиката. Затова евреите чакаха Месията – Той дойде, а те не Го приеха.

Идеята за принадлежност, за съжаление, още не е позволила на някои да йерархират в идеята на последованието. Яковата стълба на връзката Небе – земя много трудно поема еволюцията на човечеството. В тази лествица то не всякога може да прозре Всемирната си отговорност, за да създаде предпоставки за духовно обновяване. Въпреки че при евреите дойде Онзи, Който донесе промяната на света, те останаха там, където бяха – в принадлежност. Макар и мисловно тяхното дърво на сефиротите в Кабалата да е добре направено, то е йерархирано отгоре надолу, липсва идеята за еволюция.

В тази уросемитска доктрина Христос сложи Аз-а – свобода от колективното съзнание, свобода от кръвта с една открита манифестация, която и сега, когато човек реши да я сложи, звучи твърде обидно. Как може да обидиш семейството си, рода си, както Христос рече: „Който изпълни волята на Моя Отец Небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка“[11]. Няма в световната култура принцип, който така ясно да е бил опроверган и оставен на доизживяване, както еврейството си остана в неговата кръвна доктрина.

Можете ли да си представите какво е представлявало това тогава? Как се е ронила една доктрина. С тази разлъка, в която има болка, но която е наложително необходима. Разлъка от майка, баща, братя, сестри... Това не значи, че започваш да ги ненавиждаш. Напротив, но Духът доминира и той ще бъде кръвната група в една бъднина! Не можем да си представим и идеята за една вродена себичност с благородни тенденции – идеята на Христос: Аз и Той сме едно!, а не: „Аз и расата“. Това е победа, която не може да бъде равнявана с никоя историческа битка. Голяма победа на Aз-овия принцип над колективното съзнание, над расовата доктрина. Няма историческа битка, няма и духовна философия, която да е направила тази властност на Аз-а пред колективното съзнание и расовото подчинение. Свобода от кръв, т.е. свобода от принадлежност. Води се тази битка за свобода на Аз-а срещу колективното съзнание, срещу расовия белег, и то когато в юдейската религия е забранено да се произнесе името на Бога – Яхве. Казва се: Онзи, Който е бил; или Вечният; или Всемирният; или Адонай. Но не и Яхве. А Иисус Христос рече: Аз и Отец сме едно! Само това ако светът беше усетил, нямаше да се люлее в люлката на най-евтините си нравствени добродетели.

В социалната доктрина на Моисей влезе идеята за първороден грях, за да може като теократ да властва над онова, което беше немирно и което беше с расовата си принадлежност вярно на кръвта, на отмъщението. А Христос донесе идеята за свободния човек. (Отделен въпрос е в каква ризница Го облякоха и Него.) Онова, което даваше животворността в онези епохи, беше кръвта, но това, което ще дава живот и ще прави Възкресение, е Духът!

Апостол Павел, когато характеризира Моисей, преди той да създаде културата на уросемитите, казва: „Моисей, като порасна, отказа се да се нарича син на фараоновата дъщеря“[12]. Значи той, Моисей, затваря една врата, за да отвори вратата на принадлежността. Той не е искал да бъде дете на дъщерята на фараона. И когато Фройд оспорва, че Моисей е евреин, аз приемам неговата теза за по-вярна от всички други досега. Защото в биографията му е дадена една тайна – убива един египтянин и почват да го преследват. Да, той убива в себе си египтянина, за да послужи в общата еволюция на човешката история с едно ново Учение – монотеистичната доктрина на расовия бог Саваот. Като предшествано действие е монотеизмът на Аменхотеп IV. Но понеже рухва тази теза в египетския народ, е трябвало на друг народ, наречен богоизбран, да се предостави тази идея.

При уросемитите има единобожие, но то е много жестоко, защото, освен че липсва идеята за еволюция, липсва и идеята за прераждането. А стойността на превъплъщението е в набогатяването на личния Аз чрез еволюция и карма. Чрез прераждането последованието стана една особена ритмична смяна в изграждане на формите на посвещението – ритмика, която сменя жизнеността в личния дом, в рода, в нацията, във Всемира.

Предшественици на юдаизма в световната история са индо-египтяните. Те поемат страниците на световната Книга на Живота със стъпки на последование. Затова те приемат инволюция и еволюция и не властването на расата, а Коренните раси на културите. И затова при тях можем да кажем, че няма пророчество, а има вдъхновение. И ще го намерим в епоса, толкова наситен с богове, ще го намерим у тези, които имаха усета да изведат Упанишадите, да създадат култура на чудото... Епос и школи – това Индия и Египет оставиха.

В уросемитизма няма инволюционни и еволюционни периоди, има Сътворител, Който чрез пророчество им даваше знания. А в Египет и Индия има последование на атлантите. Това последование идва от разпада, който претърпява Атлантида. Атлантите имат една култура на зрими богове, защото тяхната реална присъственост е повече в Астрала, отколкото на земята. Те имат една държава преди почти милион години, в която създават предпоставките на египетската цивилизация. Защото Египет съхранява познанията на атлантите. В пазвите на египетските пирамиди стоят знанията на атлантите. Затова те поставят Сфинкса – неразгадаемия човек. (Само Едип разгадава въпроса на Сфинкса за човека.) Защото за атлантите човекът е неразгадан в Полето на физиката.

Тази последователност на двете култури – на индийците и на египтяните, се ражда от феномена боговдъхновение. И много логично е тези митологии да са наситени с богове – наистина теогонии. Защото са общували с тези стихии-богове. Затова това последование е идея на епос, който оставят индийците. В техните Упанишади и в книгите им, които са оставени, ще намерим наситената с богове епосност.

Така че Индия и Египет, властни в историческото време, оставят последованието, предшествайки хилядолетия по-рано уросемитската теза на принадлежанието. Докато при индо-египтяните имаме култура на последованието, защото там Аз-ът е трябвало да еволюира, при евреите колективното съзнание на принадлежанието е трябвало да се подчини.

При последованието институцията е боговдъхновение, което е една присъственост в човешката глъбина на небесни и поднебесни сили, защото има и поднебесни богове в познание за овладяване на стихиите. И понеже човек не може да ги улови, ги облича в дрехата на божества. Една последователност, която с доктрината на еволюцията извежда човека все по-напред и по-напред. Митологиите са неизползвано съкровище на тайни и цивилизация. Цялата култура на цивилизацията е там.

Боговдъхновението (не Богооткровението) създаде митологиите, създаде теогониите. Невъобразимото въображение създаде хиляди божества, на които се направиха не биографии, а характеристики. Защото биографията е „роди се – умря“, а характеристиката е присъщно владеене на възможности, с които се прави култура и се чертае образа на Твореца.

• Боговдъхновението роди идеята на последованието!

И безспорно такъв е епосът на Древна Гърция. „Теогония“-та на Хезиод, епосът на Омир и пр. са тези, които създават най-голямата възможност за боговдъхновенията, родили стотиците богове. Защото един Овидий е изумителен – повече от двеста и петдесет мита слага в своите „Mетаморфози“. Можете ли да си представите къде е гостувала тази сила на въображението и творческата физиономия да бъде ясна, чиста в стотици божества?!

Последованието, както казах, го намираме в Египет и в Индия. Школите посвещават, епосите дават играта и битките на божества. Колосална е и Гигантомахията на древногръцката митология. Това са идеи, които говорят за великата тайна на инволюционността, на онова, което слиза като духовно предназначение да формулира живот. След това е една еволюционност, която извежда човека в принципа на двубоя в закона на причината и следствието, т.е. в закона на кармата (превеждана като „деятелност“).

Трагичното е обаче, че религиите останаха в обредите и сложиха бент на еволюцията. И тук е вече голямата благодат на християнството, което осени бедната откъм митологии Европа – направи я християнска. Индия още стои в своите митологични божества, без някой да знае тайната на енергиите на тези божества. „Кришна съзнание“ нямат понятие за съзнанието на Кришна, затова го возят на колесница. Голямото съзнание на Кришна е това, което после Христос осъществи в идеята на двубоя между Дух и материя. Тази последователност е пулсация на еволюцията, която се вгражда в Коренните духовни раси.

Това са различия, които не могат да бъдат измерени само с историческото време, а с повратността на събудените Духовни вълни. И затова ще видим как в тези богообрази на стихиите Христос прави взрив – извежда един Бог и поставя Себе Си в единство с Този Бог. Това е идея на последованието. Идването на Христос и властта Му затвори вратите на всички школи на посвещения. Защото митологиите трябваше да привършат своето предназначение. С Учението за Любовта Той заключи миналите школи и хвърли ключовете им. Рим нямаше друга властност освен административна; Египет трябваше да се прости с школите (защото Синът бе там и се върна оттам); Любовта надмогна расовия принцип; церемониите угаснаха. Посвещенията станаха при Христос публични – Той публицира великата тайна. Така че в миналото столетие, когато теософите свалиха дрехата на окултните знания, те просто следваха Христос, не Буда. Теософското общество не е повече будистко, както говори Рудолф Щайнер. Не, Христос заключи школи и теогонии. Церемониите спряха!

Индо-египтяните оставиха учения в Духовната вълна на Митологията – оставиха митологии, които нарекох секрет на цивилизацията за бъдни хилядолетия. Но останаха в традицията, която ги заземи и ги обезкрили. А идеята за отмъщението опорочи евреите и ги обезличи. Затова християнството е милиардно, юдаизмът – само милионен...

Сега Духовната вълна на Мъдростта прави усилия за свобода от тази потенциалност на събудена кръв вместо на приложена Любов или прозрение на служението, където да нямате враг, а да имате зрим теогон. Вече можем да разберем ценността на настоящето. Тук е голямата фраза на Христос: Където ви е съкровището, там ви е сърцето[13]. Виждате ли колко ясно обвързано го е казал? Взривът, който прави Духовната вълна на Мъдростта, е точно свобода от настояще – свобода от Себе си. Защото когато Си – Си! Ако се освободиш сега, безспорно скъсваш с валенциите на миналото и ще предоставиш да се рои валентността на бъдещето. Христос ще каже: Вашият Небесен Отец знае нуждите ви, но първом търсете царството Божие и Неговата правда и всичко ще ви се придаде[14]. Принадлежност без динамика за надделяване, за надкрачване на човека, на Адам, както казваме в културата на Мъдростта, е беда, на която сме свидетели.

Затова миналото трябваше да намери своя вулканически взрив – за да премине в идея на познание на еволюцията, в едно участие на Подкоренните духовни раси (независимо дали ги признават, или не), за да могат хората да се осъществят в идеята, която Христос остави – посвещението. Това, което еволюцията поднасяше в индо-египетската култура – идеята за божеството, Христос го изведе – сложи този същия Аз, който в източните религии се прераждаше, като върховна необходимост. Това вече не е стадното, не е кръвта на расата, не е и битието, дадено чрез боговдъхновението. Много богове си отидоха, но онзи, който еволюира в своята божественост, когото ние трябва да изведем – чрез Диханието, подобието, е Роденият.

Така идеята на последованието ще я търсим в един инволюционен и един еволюционен процес, който не можем да избегнем. Ще я намерим и в това, което йерархира Духовните вълни и създава доктрини. Последованията гонят една особена ритмика – ритмика в личния дом и в рода, в националната история и в градежа на историческия път. Те не могат да не бъдат ритмични, защото са в еволюцията, а тя не се съобразява, тя има своя ритъм. Дали е угодна, или не, това не е нейна грижа. Аз съм казал, че природата е безжалостна, само човекът е жесток! И точно когато еволюира, той трябва да се освободи от тази жестокост.

Християнството, без да иска, създава една формула, наречена „Последование на Жениха“. Това е една от големите тайни, която Светите Отци на християнството поставят в идеята за последованието, като я слагат в т. нар. Страстна седмица. Това е седмицата преди Възкресението. Ето какво са знаели тези Свети Отци!

Първите три дни от Страстната седмица са „Последование на Жениха“, за да се изведе връзката между минало, настояще и бъдеще. (За Духа, обаче, няма нито минало, нито настояще, нито бъдеще – има еволюция в идея за Път, за да стане човекът единство със Сътворителя си.) Това са етапите, през които минава историческата линия на Христос – в образи от миналото и морални стълби в настоящето, по които се покачва тази последователност в усвояване на Учението.

Женихът, безспорно, е Иисус Христос, Който има една невеста неневестная, както е казано – материализираната същност на Неговото Учение, на Неговия Дух в храм, в Църква. В това последование са дадени няколко особено характерни белега.

Първият белег е, че в понеделник се празнува далечният Йосиф, предпоследното дете на Яков. Йосиф, който е продаден от неговите братя за двадесет сребърника.[15] Двадесет сребърника е била оценена жизнеността на този човек, който става един от духовните водители на египетското фараонство. Той е бил гадател на сънища и дава съвети на фараона; той определя съдби, а след това спасява братята си от глад...[16] Този Йосиф е продаден от собствените му братя за двадесет, а Христос е продаден за тридесет сребърника. Виждате ли идеята за последованието? Пред баща му братята на Йосиф казват, че зверове са го разкъсали. Това е, което мисълта може да измисли, когато се освободи от Духа и душата си. Мисълта точно това прави, което братята правят – лъжа или оправдание, което е смешно. Това е паякът, който плете мрежи. И затова характеризирам поведението на ума с паяк. В това, в което Атина Палада преобръща своята съперница Арахна – будната мисъл, която иска да прави равенство с божествената мъдрост.

Йосиф е продаден в Египет и може да се търси аналогия с Христос, за Когото е казано в Светото Евангелие: „От Египет повиках Сина Си“[17].

Във вторник се спомня, така както е казано в Светото последование, притчата за десетте девици, които чакат Жениха – пет мъдри и пет неразумни. (Без да искат, водейки се от старозаветието, ги разделят на добро и зло в идеята да се посрещне Обновителя в Пътя, да се посрещне и тръгне с Новия – с Христос, Който обновява.) Виждате как е оставено – разумност и неразумност като идея на волята. Пет разумни, които си вземат гориво достатъчно, и пет неразумни, които не преценяват и когато им потрябва гориво, те нямат с какво да поддържат своето кандило, т.е. своята будност.[18]

Мъдрите си вземат гориво, защото не знаят колко време ще чакат и тяхното светило трябва да свети, за да видят образа на гостуващия Господ Христос. И точно когато Той идва, е свършило горивото на неразумните. Тогава им се затваря вратата. У тях е угаснал пътят на Гостуващия. И тогава Той ще им каже: Не ви познавам. Това е колкото фигура, толкова и вътрешна битка у нас. Защото в идеята за последование колко души приеха Христос? Та нали Той в една притча говори, че е повикана интелигенцията на Юдея на трапеза, защото гостува една нова идея на Учението на Любовта – идеята за прощение срещу законната формула на отмъщението и наказанието в Учението на Правдата. Не дойдоха. Тогава се казва на следовниците: Идете и съберете от улиците и мегданите и ги повикайте да ядат на тази трапеза[19]. Затова казвам, че трапеза се дели с близки – близки по дух и по необходимост. Те не дойдоха, защото бяха сити с безсмислията си. И останаха при традицията хиляди години.

В третият ден на това последование – срядата, се извършва възпоменание на блудницата, която помазва нозете на Този Обновител с миро и докосвайки се именно до Него, до Новия Жених, се обезгрешава и нейният порок изчезва.[20] Той я обезгрешава, както и прелюбодейката, която спасява от това да бъде убита с камъни, без да я оправдава: И аз не те осъждам, но повече не греши![21] Когато обезгрешавате, вие освобождавате духовността от принадлежност – това е най-същественото. Облекчението е, че давате правото на свобода от принадлежност. Така Христос оставя една извървяна йерархия на последование и една преданост, която блудницата засвидетелства, като през целия си бъдещ живот остава неизменно вярна и достатъчно отговорна. Нейната преданост като събудена воля на благодарност оставя белег в цялата история на човечеството.

Това, че човек е сгрешил; това, че човек не е могъл да намери в своето старозаветно знание достатъчно енергии, за да надкрачи праг на обновление, не може и не бива да бъде наричан повече блудник или грешник. Така Христос внася в културата – на личното усещане на човека, на човек-човек, на човек-Бог – една нова формула, формулата на прощението.

Митологичността е една особена йерархия на Духа в изграждането на човека. Но голямото последование изведе на живот Човека. Епосът и школите изграждаха разбирането валентността на боговете, които са изповядвани, за да се доведат след това до посвещение човеците, които могат да бъдат богове. Ето защо Учението на Христос е толкова властно и защо в тази последователност трябва да се мине от обикновения човек до Ето Човека!, както рече Пилат.

След Последованието на Жениха ще следва четвъртъкът със спомен за Тайната вечеря, в която се дава на човечеството предобраз на пасхалното празнуване и на предателството (за което винаги съм внасял съмнение)... Тайната вечеря, в която се дава трапезата на тайнството: Този хляб е Моето тяло! Значи учениците Му трябва да знаят с какво ще се хранят. Та нали Той рече, че не само с хляб ще се живее. Ето как трансформира Своето тяло в хляб. И веднага излиза великото тайнство на Причастието, защото добавя: Това вино е Моята кръв![22] Тази кръв се излива заради един Нов завет. Този Нов завет казва: Обичай врага си! (Аз казвам събожник.) Значи Той създава вече удобството на трона, който трябва да изградите в себе си, за да може Този идващ, Когото благоразумността чака, да тронува у вас. Защото имате и хляб, и вино, т.е. имате Христос – и като Дух, и като мисъл.

Така Тайната вечеря слага началото на тайнството Причастие, което след това остава като битие за просветеност и опрощение.

След това ще намерим и една друга голяма тайна – Гетсиманската градина. В идея на служението Христос дава образ на последованието на Своите апостоли – това, което Той оставя, за да го направят и те, защото не могат още да служат. Цялата тази нощ е на преценка в голямото служение пред човечеството. То е наистина служение, но е и кошмар в преценка на придружаващите Го ученици. Те изживяват тревога, дори един от тях вади нож, за да Го защити... Гетсиманската градина, където има една изповед, е образът на последованието. Там Той им дава Своя последен урок – обявен е за разбойник, а след това Го почитат като Божествен Син.

В петъка ще дойде съдът. Предоставя се на гражданската власт, страхуваща се от бунт. Но тя познава и признава, че този „богохулник“ е великият търсен Човек. Така гражданската власт, пълномощница на насилието на Рим, изрича най-важните думи в световната история: Eто Човека! Диоген го е търсил с фенер и не е можал да го намери, защото не го е потърсил вътре в себе си. Не можете да го намерите вън от себе си, ако не знаете белезите, по които можете да го познаете. Римлянинът Пилат, който е познавал добре философията и който е носил будността (и жена му, която е имала интуиция, му казва, че насън е видяла този безгрешник и праведник), упражнява властта. Но изрича най-големите думи на света: Ecce Нomo! – Ето Човека! Ние вече две хиляди години водим битка за човека – освободеният човек от стадното съзнание на расовото тежнение.

Разбира се, в тази битка християнството, осъзнато или неосъзнато, е съпридружено от една върховна властност и сила. Тя е в това, което се чува и при Кръщението, и при Преображението: Този е Моят Възлюбен Син, в Когото е Моето благоволение[23]. Синедрионът ще каже: Този е богохулник, разпнете Го!, а гражданската власт, упълномощена с идеята за насилие, но и с пробудността, ще позволи Разпятие, което крие в себе си тайната на Възкресението. Доктрината на насилието, която Рим носеше, трябваше да определи що е човек, срещу онова, което религията на юдеите носеше – именно расовия и кръвния принцип.

В петъка Този Човек демонстрира надмогата над страданието, изнесе Кръста, за да покаже при Разпятието двубоя между Дух и материя, да освети мястото, където е черепът на Адам.

После е Неговото погребение в една гробница, която Той не е зидал. Много странно е това! И ако някой разбира от енигмите – Божествеността да посели едно тяло, тогава ще разбере поселението на Христос в Иисуса. Затова Му дават гробницата на Йосиф Ариматейски – гробница, която светът си е зидал, а не Той. Следователно всяка гробница човешка може да бъде осветена, когато духовната благодат осени човека вече не като пророчество, не като Боговдъхновение, а като Богооткровение, което можеше да прави Христос или преди това само Хермес в Откровението си. Това Богооткровение е, което освети и разруши гробницата земна, за да се остави урокът, че човекът трябва да одухотвори материята си и да се освободи от земното притегляне чрез онези крила, които Дедал си бе сътворил.

На Иисус гробница не е била нужна, но е трябвало да Го погребат. За да остави следгробна властност, наречена Възкресение, което става доктрина на формата на отиването на човека в отвъдността и връщането му. Защото Той свършва своята работа и обещава, че пак ще дойде.

В събота вардят гроба, а в неделя сутринта ще дойдат приливниците. Разбира се, не може безсмъртието да се опази в гроб... Една реална история в осъществена човешка пътека и дял от историческия живот.

В неделята Той показва, че за Божеството, което е едновременно и Син Божий, и Син Човечески, има велик закон – на Възкресението: „Дерзайте: Аз победих света“[24].

В Посланието на Служението казваме: осъществяване, себенадмога, Възкресение![25] Но трябва да се мине от Рождеството до Възкресението. Това е, което последованието оставя в страниците на нашето живеене.

Следгробната властност е белег на тези, които знаят да възкръсват. Другите умират и ги опяват. Но ако можеш да си излезеш от гробницата... И не е достатъчна теза само, че се прераждаш. Защото прераждането не е следгробна властност, а закон да продължаваш да се връщаш да живееш. То е закон на еволюцията, свързан със закона на кармата, не е следгробна властност. Всички се прераждат, щом не са стигнали до положението да възкръсват.

• Възкресението е белег на Служението!

След последованието се идва именно до служение. Много тревожности изживяват Всемирните Божества, когато искат да утвърдят ново битие с ритмика на последованието, за да изгради човекът това, което служението му слага в отговорност. Затова казвам, че служението е една ревност. Ревност! То е надкрачена, надживяна утвърденост за нов обновен божествен човек.

Логична последователност е в тези хилядолетия, когато се отработва както принадлежността, така и последованието, да се сеят в дълбочините на човешката душа семена, от чието израстване се прави хлябът на служението! В човека е вложено всичко, той е всичко и всичко е от него! Така че работено е през всички времена. Колко много е била потребна властта на динамиката, за да каже един Христос: „Слушали сте, че бе казано: „обичай ближния си и мраз`и врага си“. Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят“[26]. Можете ли да си представите що за личен кураж е да се възправи срещу една свещена култура, каквато те я наричат?! Да се възправи срещу олтара на свещеността. Не само срещу социалната доктрина, не ако щете и срещу обредностите само на храма, а срещу цялата морална статика на „око за око“, която не е искала да мръдне. Срещу нея, осветена в идеята на това, което казахме – принадлежност към раса и кръв и формула на отмъщение. Да се възправи, да застане срещу всичко това! Какъв прилив на благодатна енергия и на онзи дъжд, както е казано, че Бог дава слънце и дъжд на всички – на добри и лоши.[27] А Той в изпълнение на волята на Своя Отец казва тази дързост. Това е да се сеят и да се слагат в недрата на човека бъдещите благодати, с които човечеството ще се усвоява в идея на служението.

Ние не можем да не се възхитим, когато нашият ум се удовлетворява; не можем да не признаем, че Духът ни намира ценности, но културата на всяка Духовна вълна е една песен, която трябва да заглъхне във великия спомен на чакано величие. Човек не може да не се скара с всичко предишно, както Христос каза: Ако някой не намрази дори и самия си живот – той не може да бъде Мой ученик[28].

Така че Служение в цялата култура на човечеството досега е извършил само Христос. Това Служение може да направи само онзи, който се освободи от Себе си. Служението е да бъдеш, а не да имаш. Защото Творецът ти влага в душевността Духа Си: Бъди!

Служението е служение на един Бог. Не можете да служите на двама богове – рече Христос. Служите само на Твореца си. Тогава идеята за този единен Бог ще си остане. Няма да ги разделяте – не можете да служите на Бога и на мамона[29]. Учението на Мъдростта има човек, който е теогон в зримост и бог в развитие. Той няма да се дели с т. нар. сатана. (Тогава ще разберете смисъла на тази формула, която е сложена в списанието: Няма зло, има нееволюирало добро.) А че му се дава име и му се кланят, това е остатък от културите на миналото.

Затова формулата, терминът на това трето, епохално битие в културата на бъдещето е служение. Това е едно понятие, което е много странно и което би трябвало много да се премисли, когато искаме да го правим. Служението не е свързано с обреди. Защото обредът обслужва очите и удовлетворява едно знание, с което се спира развитието в бъдеще. Изпълнил си обредчето, запалил си свещичките, занесъл си курбанчето, дал си кърпичка за подарък... При служението ги няма тези неща. Обредът може би в неговата най-вътрешна, сакрална страна ще бъде обредност вътре. И затова много ясно Христос при кладенеца казва на самарянката най-великата тайна: Бог е Дух и с Дух и Истина иска да Му се кланяте[30].

Човечеството има култура на полузрения, която става предмет на тълкувания и спекулации. То сега си играе на онова, което нарекох шоуенергомания. Стадионите са пълни, площадите са пълни с шоу – шоуенергомани, крещящи до невъзможност, признавани и възхвалени. Най-ниската енергия на дивачеството, от която трябваше да сме се освободили, е предмет на вдъхновение и служение в съвремието.

Необходима е вече надмога над шоуенергоманията и навиците на кукерски игри, на гонене на змии и злини с чукания по тигани... Можете ли да разберете колко смехотворно, колко земетъжно е в битието на душите, които трябва да правят нови храмове?! Всички тъпани да съберете, няма да изгоните змиите и лошотиите от себе си. Вътре, вътре в човека трябва да се събуди и да излезе вулканическият взрив, който ще направи глъхнеща песен всичкото себевеличие, за да може той да запази бъднина с достойно битие. Трагично е да се връщат традиции, които снижават, и да липсва прозрението за едно ново хилядолетие, където слагаме пътя на бъдните. Кукерското шоу, шоуенергоманите, зловещите крясъци по улици и стадиони...

Светът е пиян не само от наркомания, но и от безценности, с които чадата на Европа бяха напъдени да отиват на улиците и мегданите на Индия да търсят духовност. Заминаха с дрипави одежди и се върнаха с дрипави души. Не в чужд храм! Любен Каравелов бе написал, че на чужди гроб без сълзи се плаче[31]. Човек трябва да намери своите измерения!

Ще се изживее всичко. Тогава защо да се сърдим на природата, че хората се лекуват от тумори. А те могат да са и мисловни, но с духовния нож могат да бъдат отстранени. Това е без болка, а с прозрение да надкрачиш вчерашния себе си. Затова е казано: овладей стихиите си, овладей страстите си, чертай си път – недей да ходиш по улици. Защото, казал съм: Пътят е един, улиците са много!

Служението е път, който има ценността на Духа! То е изключително дарение – да се осъзнаеш, да се потърсиш и да се утвърдиш като човека – бъдещ Бог. Енергия, неизведена още от тази идея на служението като човека – бъдещ Бог, може да се открие като предреченост в Евангелието на Йоан: „В начало беше Словото... В него имаше живот, и животът беше светлина на човеците“[32]. Казал съм в Посланието за 1991 г.: „Умението да служите е новият ви дар“[33].

Можем ли да говорим за култура на служението? Да. Идеята за Духовните вълни е една култура – листи на знание от Книгата на личния ни и Всемирен Живот. Да почнете с пророчеството, да минете през Боговдъхновението и да се вживеете в Богооткровението.

• Служението се храни от институцията на Богооткровението!

Изречени и оставени в световната история досега има две Откровения. Това, което остави Христос, давайки го на Своя любим ученик Йоан, и онова, което остави Хермес – този, който е властното божество между божествата. Хермес остави и „Песен на гласните“. Чрез Песента на гласните той написа имената на всеки бог, за да може човекът, когато знае енергетичната пулсация, звуковата сила, бройността на вибрациите на тези гласни, с които огласява името на едно божество, да го владее.

Трагичното е, че от Откровението, което ни е оставил Йоан, се взе само страницата на апокалиптичното възмездие и наказание и когато се говори за Апокалипсиса, все чакат потопи, чакат казън. А там е казано, че човекът сам ще си свети, че ще има един нов Йерусалим, че ще има плодно Дърво на Живота, което всеки месец ще ражда плодове... Но човечеството има само страха, за който винаги ще говоря, че му го натрапиха, лишиха го от идея за безсмъртие. Направиха го грешно, позволиха му битка за изповедание, позволиха му даже възможност да се обезгреши, но не му позволиха идеята да стане божествено. Под тази заслона човечеството живее, и то удобно, под заслоните на скръбта, говорейки си за т. нар. потопи и наказания, и плаче пред Стената на плача. Това ли са Откровенията – и на Хермес, и на Христос? Не! Тук е мястото на служението – себенадмога, изгонване от себе си на всички тези ужаси. Бог беше и човек. Изведете Бога, кажете Му, че искате да бъдете в съслужение, когато Неговата потреба да създава новия човек поиска ръката на своето сътворено дете.

Служението постави осъществяване, себенадмога и Възкресение! Това са пътища – една неизбежна, дадена в битието ни тайна – човекът е Богоосезаема необходимост. Никъде няма да го намерите. Като че ли Бог създаде човека, за да Му създава само беди, закони и морал... Богоосезаема необходимост е той! Тогава ще видим стойността на Духа – невидимото, станало видимо. Това е служението. И ще разберем, че за истината няма род, няма и дом, тайната е в служението!

Затова казах, че служението няма нищо общо с целта. Служението е силата да предоставиш на забвение целите, които си преследвал. Защото те са много преходни. Целите следват етапите на еволюцията и ние трябва да се освободим от тях. Това е обречеността, това е да надмогнеш Себе си, да се отчуждиш от онова, което довчера ти е било последование или в по-предишния ден ти е било едно принадлежание. Служението е идея за възземане и път за корекция. Верността като енергия също се изчерпва в принадлежност, в последование. Но при служението не се иска вярност, а се иска всеотдайност. Който работи за своя слава, не е в Пътя на Мъдростта! В този Път не може да има съмнение и други подобни формули.

Така човечеството ще дойде до необходимостта да приеме една нова Духовна вълна – Духовната вълна на Мъдростта. И тези, които нарекох Деца на Деня, ще бъдат нейните радетели, а за известни пътища в историята – и родители. Това е да играете ролята не на отчуждени, а на освещаващи се. Да дадете място и трон на властност на Духа. Тогава вече можете да кажете: „Господи, дай ни свобода от страх за принадлежност!“[34]. Разбирате ли предназначението на Децата на Деня? Свобода от Себе си – идея нова, битие съвършено ново. Къде можете да го намерите това? Колкото и да звучи странно, а всъщност много достойно, ще го америте в България!

И тук е вече мястото да кажем: не сме родени вече за последование! Мъдростта, която създава зримия теогон, трябва да се осъществи и се осъществява чрез Богооткровенията. В Богооткровенията единствената ценност е Духът. Той в световната история, в различните исторически моменти на човечеството е получавал легитимация, с която е писал страници.

• Духът е писал принадлежността чрез пророчеството;
  последованието – чрез Боговдъхновението;
  служението – чрез Богооткровението!

Така трябва да се осъзнаем в Синовност – в служение на Всемирността, където човеците-богове са нужни заради Самия Бог. Дайте им път, за да ги видите осъществени! И тогава чак можете да правите преценка защо се явяват тези потреби. Казал съм: Когато противоречията станат повече от знанията, тогава човекът търси просветлението. Тогава сменя йерархиите си. Така наречените реформации, които скърпят социалните потреби на времето, не донесоха нищо. Те просто умножиха противоречията и умножиха фанатизма. Никой не е създавал по-удобни олтари на сатаната от реформациите и фанатизма.

Ще остане в нашето битие място за мистицизъм, но той ще бъде реален. Ще се освободим от благодатта на алхимията, защото ще знаем как да правим светостта си служение. Онова, което е имало стойност като минало, е получило своето признание. Нека сега отворим дверите на осенения ум да създава евристична култура и на своя Дух – да даде посланията на това, което ни чака.

Учението на Мъдростта е невъзможно като мислене, трудно като приложение, необходимо като живот! Нямаме други пътища – Кундалини чака своите пристани. Той достатъчно преспа, за да бъде вече изведен. Ние не знаем колко време Адам е спал, за да излезе Ева, но трябва да преброим колко „денонощия“ е спал Кундалини, за да го изведем в творческо служение, защото в Духовната вълна на Мъдростта будното Око е един дар. А самото умение да се служи е също дар на Децата на Деня – дар, за който трябва да имате и свой олтар. Всички бяха създали свои идеологии и олтари. Неслучайно говоря за волята на цезаря и за молитвата на жреца, защото водителството има зрение за път, а молитвата – олтар за святост.

Който няма Бог, не може да направи жертва. Тогава ще разберете защо Христос рече: Аз върша това, което Ме е научил Моят Отец[35]. Той имаше Бог, за да направи Себе Си Син на Бога, да извърви една Голгота и след това да направи едно Възкресение.

Мъдростта като светлина чертае образа на служението – в идея на вечно служение!

 

Въпрос: Учението на Мъдростта изповядва ли тезата за Триипостасния Бог?

Изповядва я. Не може да не изповяда тезата, след като човешки Син става Син Божествен, а аз ви говоря, че човеците са зрими богове. Логично е да я изповядва. Христос е Син Божий, но първом е Син Човечески. Най-безспорната теза! А всеки Дух, който ние можем да изведем до служение на Всемирността, е свят.

Казал съм, че личната проповед е нужна за убедеността, социалната проповед – за последованието, всемирната проповед – за храма на Всемирността в нейната цялост!

Принадлежността към едно Учение не значи, че сте се освободили от развлечения. Ако предишното, от което се освобождавате, ви е държало в своите рамки на една строгост, не значи, че когато отидете в друго принадлежание, непременно ставате свободни от развлечение. Когато ученикът трябва да си избира, той трябва да усети принадлежност, а след това – аргументите. Защото, когато се аргументирате, сигурно ще питате дали фирмата е богата, за да може да има облаги. Иначе защо ще отивате там? Жертвеното служение дава основите на щедростта на Мъдростта.

Всеки служител в името на Бога е Богопратеник!

 

Въпрос: Защо служението е трудно за разбиране, чуждо на ежедневието?

Приложното служение е един много реален проблем. Едно е да кажеш, че човекът трябва да осъществява служение с една посветеност, друго е за човека, когато всекидневно му гостуват предпоставки, които го правят болен или го предизвикват с несъвместимостите на историческото време. Свидетели сме на всекидневни злини, разбира се, и на всекидневни добрини. Този съпровод е неизбежен в историята. Защо? Защото както отделният човек, така и националната история, а и всечовечеството имат своя еволюционна предназначеност.

В една от тезите бях казал, че служението дава едно знание – човекът трябва да научи какво иска Бог, какво чака човечеството и какво му позволява съдбата. Виждате този триъгълник, усвояван с прозрение на посветен, който вече влиза в Знанието. Но ако ние попитаме един човек от улицата, той ще се надсмее над нашите искания. И то с основание. Защото проблема, който решава, той не го решава с еволюцията си. Страданието, което му идва, не го разрешава със знание за принципа на кармата и прераждането. Тук е бедата – че е лишен от едно универсално знание на големите закони за Божествеността.

Това не значи пък, че ония, които имат това знание, нямат болезненост. Болезненост може да има, но остава един основен проблем, дали може да бъде приложено, че няма страдание, има развитие, което още навремето казах. Разбира се, че не може да бъде приложено в неговата пълнота, та когато някой се събуди, да каже: „Да, аз затова страдам“. Така както е казано: „Когото Бог много обича, много го наказва“. В съзнанието на народа стои тази идея. Тя сама решава един от големите въпроси, без да се знае тайната. Защо? Защото законът за кармата, който е причинност и следствие, и законът за еволюцията и преражданията изработват това. А кога възмездността ще дойде? Бог си няма хабер... Но законът Му, универсалният закон, който тласка цялата природа в развитие, е като съдник. За нас, разбира се, това е Божията провиденция.

Болката, с която човек реагира на всекидневието си, е заради свобода от Себе си! Това не значи да се отрече от божествеността си, а да се отрече от онова, което е всекидневие. А то неизбежно е изграждано в хилядолетията, в тази плът, взета от Мировата плът, която боледува, но която се и въззема.

Затова понякога идва за миг една пробуда – пробуда мигновена – прозрение за света. И точно тази награда може да е изкупена чрез страдание.

 

Въпрос: Каква е връзката между служение, сътрудничество и съсътворителство?

Ако трябва да направя разлика и йерархиране на тези понятия, аз бих казал, че човек трябва да сътрудничи, за да се научи на служение. Трябва да сътрудничи с възможностите, които има. Служението изисква да бъде, а не да има и тогава приложната му енергия ще бъде от полза да може да създаде вече съ-Сътворителство. Не е лишен човекът от идея да бъде поканен да прави съ-Сътворителство. Онзи, който помага в служението, също е съ-Сътворител.

Ако се има предвид великото Съсътворителство, тогава би трябвало след велико Служение човек да притежава енергиите и посветеността да сътворява свят.

 

Из Слова на Ваклуш, 1999г.,
в Пловдив, София, Варна,
Хасково и Бургас.