Жертвата – Път за Възкресение

Идеята на Възкресението е пулсация
за одухотворяването на материята!

Във всички времена може би най-болен ще остане въпросът за оценка на жертвата. Ще остане най-труден, защото жертва, в която не се търси признание, награда, остава винаги чиста. А търсената награда става знаменател на числителя – смъква го от величие заради лично достойнство.

Жертвата се преценява от потребата за бъдеще! Бъдещето ще си остане измерител на всяка преднамерена жертва. Ако в бъдещето тя не разкрие простор, тя не даде постановки, от които да се изграждат ценности, които са вложени в търсенето на духовните дадености на дадена формация, то жертвата губи стойност в посока лично облагодетелстване.

Жертвата се преценява извън личната награда! Разбира се, това най-трудно се преценява, защото и най-чистата жертва не може да не бъде подбудена от лична даденост в човека. Личната даденост към една голяма идеология не се измерва само с размера на принесената жертва, защото, ако е търсено лично облагодетелстване, то снема социалното величие или достоверност в изгода на една лична печалба. Когато има по-общ мотив, личната жертва се губи.

Така че онова, което може да даде стойност, това е преценката на жертвата – дали е в потребата на една национална кауза, или е в потребата на едно лично величие. Една такава съпоставка винаги може да се направи между поведението на Левски и на тези, които искаха изява, имаха пресметливост. Защото, когато има пресметливост, има личностно достойнство, а когато има жертва с Космичен характер, личността се губи.

Така че преценката, която може да даде един форум, който има пресметливост, ще бъде различна от реалната преценка за всечовешката жертва, която водителства – какъвто е случаят с Иисус Христос например. Иисус Христос не се губи в търсено величие, просто дава пример как трябва да се поема отговорност и да се изгражда общност. Докато в отделните случаи много често има лично съзнание в конфликт с една социална даденост или с партийни интереси, или с религиозни тенденции. В случая с Христовото поведение няма лични тенденции, а социална даденост. Както и необходимост в даден исторически момент да се сложи една личност като храм на поклонението. Христос го прави. Той не прави пресметливост ще получи ли награда. Напротив, Той „дава“ наградата – 30-те сребърника.[1] Дава ги на ония, които се страхуват...

Значи разликата винаги ще бъде в повелението жертвата как е осветена – с личен интерес или със социална тенденция. За да бъде предаден Иисус Христос, има интерес – 30 сребърника. Той не приема да бъде продаден, но не се съпротивлява в идеята да бъде разпнат. Това да бъде разпнат, носи една малка награда, която са дали за Него. Идеята за 30-те сребърника е, че Той е разглеждан като стока, която може да бъде продадена, а не в жертва, която може да освети Път. Затова Той приема, че Го предават – като жертва, но не може да приеме, че става изкупителност за бъдещи тенденции, примерно казано, на фарисеи, книжници и др. Себежертвата трябва да бъде осмислена и Иисус прави точно това. Той осмисля себежертвата! И тогава вече стойността, която дават за Него – 30 сребърника, не олекотява жертвата, а напротив – свидетелства, че Той и на безценица може да бъде продаден. Защото стойността Му е в акта, с който прави промени в света, а този акт не може да бъде оценен. Отива в доброволна жертва и тук Той не може да бъде оценен.

Трябва тези разлики да се направят, за да може тогава да кажем кога една жертва е осмислена. А как е продаден или каква е стойността на човека в дадена епоха... Защото често стойността на човека в епохата, в която живее, е никаква. 30 сребърника! Какво са 30 сребърника?! И тук стигаме до стойността на човека, когато отива да прави жертва. Дали необходимостта го приема, защото е на безценица, или необходимостта го приема, защото Неговата жертва става идея за Път. Христос става идея за Път! Така че стойността 30 сребърника не е никаква ценност, но жертвата да даде Път има стойност. А не, примерно казано, 30-те сребърника, за които един гроб е готов да бъде употребен...

Тези разлики е необходимо да се направят, за да се осмисли жертвата. Иначе ще изглежда много неосмислена и затова има брожения, затова има най-различни нюансировки в идеята за жертвата на Иисус. И дали наистина може да се осмисли Богопредателството. Защото ние там имаме едно чисто Богопредателство. Те казват само формулата, но не я осветяват...

Така че ние трябва да видим стойността, за която може да бъде предаден човекът, или че човекът по принцип не може да бъде предаван. Защото малцина са знаели, че след това една погребана жертва може да стане Живот (това е липса на преценка). Той, Който е предаден, става Живот и две хиляди години е изповедание. Тази оценка е съществената – не дали ще остане жив или не, а стойността, с която е разменен, и Пътят, който оставя. Щом оставя Път и две хиляди години хората Го изповядват и ходят на Гроба Господен и дават преценка на Неговите жертви, другото няма стойност. Никаква стойност няма! Дали щяха да Го продадат за 100 или за 1000, няма никакво значение. Какво вещае тайната, какво крие? Път! А този Път може да е за 100 гологана[2], може да е за 10 сребърника, може и да е за 5 долара... Ако се беше тръгнало да се търси пазарлък за стойността на жертвата, нямаше да се стигне доникъде. Затова идеята за безценицата, с която е продаден, е идея на индиферентност, не на съображение. Защото не са могли да дадат оценка. Ако са могли да определят стойност, то идеята за духовния Път щеше да бъде оценена, или идеята за жертвата – подменена.

Дава се оценка предварително, защото не са знаели, че Той може да възкръсне. Той е говорил за подобно нещо, но не са имали този живителен опит, че Възкръсналият създава култура. Защото всички други, които са сложени в различни от Неговия гробове, ги няма. Но идеята да се върне – да направи Възкресение, създава един феномен от друго естество. Това естество е вложена тайна на бъдещето и безспорно това бъдеще създава идеята за Възкръсване.

Ето така трябва да се гледа на тези неща. Другото е само следване на логика и съображение на самото време – че Той не може да умре. Не е проблемът дали може да умре, проблемът е защо и как, като умира, прави един акт, който е характерен за бъдеща култура. Този, който иска да прави бъдеща култура, трябва да сложи идея за Възкресение. Макар че в цялата природа го има илюстрирано. Но идеята за Възкресение е проблем на съображение с Мировото състояние. И Той го прави!

Така че продажбата за 30 сребърника няма никаква стойност, ако се е търсило обогатяване – нищо не са били 30 сребърника. Но първо трябва да се види каква е била задачата и какви са били тенденциите, когато се решава проблемът. И второ – нещо, което безспорно го имаме и в по-древно време – идеята за Възкресение като вложена даденост в човека. Защото тогава са имали доктрината на преражданията. Не е проблемът само на Възкресение, а и на прераждането, което може да ви върне. И можете ли да ускорите връщането, след като противопоставяте естествената смърт и неестествената смърт, логиката на законите и предназначението.

Така трябва да се погледне на този въпрос, за да можем да го разтълмим. След едно умиране и погребение само Той възкръсва, което свидетелства за поведение на човека бог в развитие. С това можем вече да осветим въпроса „защо“. Защото в края на краищата, ако не беше кръстът... А кръстът има възобновителна сила. Това е голямата тайна – Иисус да бъде разпнат на кръст! Когато имате един разпнат човек, който обаче носи живителност, защото духовната му енергия не е изхабена, не е дадена другаде, гробът не може да го задържи. Тенденцията каква е? Да, човекът се преражда. Но достатъчна ли е само идеята за прераждане? Не е достатъчна. Защото прераждане може да имаш и без смърт. Умирането, с което се прави констатация, че има смърт и тази смърт лишава от жизненост, вече е потвърждение, че човек може да се ражда и по предназначение. Другото е да се роди по силата на развитието – на естествения закон на еволюцията, на кармата и на прераждането... А Иисус Христос няма карма. Той трябва да се преражда като свидетелство на вложена възможност. Така трябва да се погледне на въпроса с Него.

С Гроба Иисус слага няколко неща. Разпятието, което е форма на човешка хигиена – ферментация, която се извършва в човека. След това – вложената възможност за прераждане. Приемане на закона за прераждането, което в християнството го няма. В християнството го няма закона за прераждането, макар че се говори, че е намекнат. Не. Онова, което утвърждава християнството, е старозаветното еврейство, което не приема прераждането, а Христос не го демонстрира като цяло, за да може да иска утвърждаването му. Много съществени неща крие Разпятието. Двубоят между Дух и материя! И онова, което идва – може ли духовната ни субстанция да надделее над физическата? Възкресението е едно потвърждение на битието на духовната субстанция – след като бъдеш погребан, на третия ден можеш да възкръснеш. Не е само победа на силите, а и закон.

Може ли след смърт веднага да се преродиш? Може, стига да няма какво да плащаш. Така че нещата са много големи, когато се разглежда този въпрос. На третия ден Иисус Христос възкръсва. Носел ли е тези възможности като минало? Носил ги е. Имал ли е тази узряла свободна карма? Имал е. Затова не се задържа в едно отвъдно царство, за да прави нихилиране на кармата Си. Но в християнството няма идея за карма – има грешен етап и безгрешен етап. Докато идеята за прераждането и идеята за кармата е друго учение, което християнството не е приело, въпреки че Христос е вярвал и говорил за него.

Тези неща трябва да бъдат избистрени, за да може тогава да се каже какво прави Христос. Потвърждава един закон, който е отречен, а всъщност има простъпък, който трябва да го утвърди. Обаче явно и Светите Отци много не са разбирали от тези неща – и ето...! Така се върви в една не много правилна посока. Не много правилна, за да може да се утвърди една тенденция, да се наложи една идея на бъдещето. И съответно след смъртта бележат дни – 40 дни, 3 месеца, 1 година и т. н., във вложена възможност на този, който е починал. А Онзи, Когото са приковали и така са Го убили, как още на третия ден може да им върне Себе Си? Чрез един закон, който влиза в цялата бъдеща култура – на еволюцията и на прераждането, ще се яви отново и ще прави култура на бъдещето. Култура на бъдещето!

А те не са имали традиционно обяснение, нито живяно поведение, за да могат с лекота да отметнат учението си – да сложат ново, което е съществувало, разбира се, в потайните кръгове. Да сложат закона за прераждането, закона за кармата, закона за благоволението, закона за Път, който може да бъде притегателната сила в християнството. С хиляди години да е вървяна даденост. Защото другото е улесняване. Трябва да се наложат съпоставки кое от закона за прераждането може да задържи необходимостта да се чертае път. Затова ги има големите конфликти.

В съответната Духовна вълна, която носи едно ново Учение, т.е. една нова тенденция, човекът-бог е трябвало да еволюира – до зрелостта, в която трябва да сътрудничи на Учението, или до незрелостта да го отрече. Ние виждаме, че Христос сътрудничи – Той е имал сила. Но тя не е била властна в другите до такава степен, каквато след Възкресението виждаме.

В еволюцията не е само проблемът за безгрешния. Едно прераждане може да роди не толкова безгрешния, който да водителства, а грешния, който може да прави жертви. Иисус Христос приема жертвата, затова и апостолите приемат жертвата. Идеята за прераждането обаче не може да ги освободи от кармата на извървения път и те трябва да влязат в кръга на прераждането. Могат ли да понесат бремето на еволюцията към възкресение, или могат да приемат само т. нар. чудо? И са се чудели колко върховенства да Му дадат, за да е можел да възкръсне, а Възкресението лежи като тенденция.

Тогава вече можем да попитаме: имаме ли виновност, имаме ли невинност в развитието си? И може ли невинността ни да претърпи поражение? Много са сложни нещата, за да бъдат опростени. Защото много е лесно да намерите изкупителния момент, или раждането на една нова идея, за да може да се освободи от материята бъдещият човек. Може ли той да направи себеразпятие? Може. Може ли да иска възкресение? Има едни думи на Иисус Христос: Боже Мой, защо си Ме оставил?[3] Значи Той е имал предназначение за невинност, която Му дава право на Възкресение, но когато се вижда разпнат и към гроба, с основание може се да каже: „Защо Ме оставяш?“. Но кое е онова, което е оставено – материята или духовната субстанция? Това е, което трябва да се изясни. Човекът носи една духовна субстанция и носи една материя, чието „тление“ в продължение на три дни в гроба свършва, но неговото предназначение му дава право на Възкресение.

Така че има много въпроси в изясняването на този проблем: Възкресението и мястото на посветения в гроба. Посветения земята не може да го задържи в гроб. Защо? Защото можете да направите така, че материята да вибрира по искане на ваша мисъл-форма. А доколко вашата мисъл-форма е осветена, е въпрос на извървян Път и дадена жертва. В края на краищата, ако добре вникнем, ние ще видим, че Иисус Христос Сам е поискал не само Разпятието, но и гроб, за да може да стане знамение. Защото е притежавал сила, с която може да трансформира материята Си и да възкръсва.

Идеята за Възкресението не е нова, тя е стара. Но от Възкръсналия може ли да се прави ново – това, което като разлика от Стария завет е налице? Може. Вложената възможност у нас – Диханието, може да обезсили материята. То е основата на Възкресението!

• Възкресението е възможност – няма смърт, има безсмъртие.

Затова виждаме, че Христос става знамение – да се води духовен живот, да има духовни сили, да се прави жизненост... Възкръсналият не е безжизнен, но е в друго царство – не в царството на земния живот. Той е в царството на безсмъртните, където има Живот. Така че тези неща така трябва да се гледат.

Одухотворяването на материята е първият принцип, който след Сътворението създава бъдещ живот – одухотворяване на материята в съответните етапи. Иначе имате внасяне на духовна енергия от страна на Отца – Той дава Своето Дихание и одухотворява човека. Но при Иисус има материя вече на осъществен човек, която се пръска и събира. Вие можете ли да я върнете, можете ли да `и дадете духовна енергия, да я одухотворявате? Можете. И тя тръгва в Пътя в идеята на Възкресението.

А безспорно възкресения е имало и преди това. Имало е възкресения в човешката история. Можете това, което сте излъчвали като жизненост, след това да го върнете, след като одухотворите материята си. Това е преимуществото на Възкресението – че можете да пратите мисъл или по-скоро духовност, която оживотворява и ви освобождава от властта на материята. Можете да се опрете на енергията, която носите като изначална даденост. Когато се освобождавате от телесата си, вие изземвате енергиите, които са правили човека – тези енергии одухотворяват материята. В такъв случай никога няма да се губи духовната същност, а само ще имате метаморфоза на материята. (Метаморфоза – въпрос, който още не е разработен.)

Иисус може да възкръсне, защото енергетичната същност – Диханието, или Духът на Сътворителя, е в Него. Кое е потребно, за да може да направите Възкресение? Когато имате даденото Дихание, което ви прави жива душа[4], както е казано, то трябва да одухотвори материята, за да може материята да бъде отново жизнена чрез духовността. Трябва обаче да имате материя, безспорно обучена в идеята на жертвата. И има една предвара преди Възкресението – даване на енергии от страна на Христос на мъртвия Лазар – като феномен, като външно явление.[5] Това е свобода от материя, която е заземена, за да се въздейства върху нея, като я одухотворявате. Това са нещата, които в Евангелието не са много добре обяснени и които трябва да се знаят. Идеята на Възкресението е одухотворяването на материя!

Възможно ли е като пулсация, която се излъчва? Имаме физическо тяло, имаме астрално тяло, имаме ментално тяло – всяко от тези тела можете да го одухотворите. (Иисус Христос прилага тази вложена даденост – даденост за одухотворяване на материята.) Щом я одухотворите, вие тогава одухотворявате и белите, и червените кръвни телца, и мозъка, който почва да прави еманации... И тогава идеята за Възкресението е по-скоро за одухотворяване на материята, отколкото за възкръсване. За да може да се спомни и да създава култура. Защото фактически Иисус Христос създава култура, като влиза в гроба – култура за Живот. Имал е подработка съответният клетъчен свят в Него да излъчва енергии. Затова Иисус може, като излъчва енергии от ръката Си, да лекува. Защото тази енергия може да раздвижи клетъчния свят на отсрещния и да събуди етерното тяло, да събуди астралното, да събуди менталното тяло и по този начин да оживотвори.

Когато се касае за одухотворяване на едно тяло, което има право на възкръсване, логично е това да може да стане. А за да стане възкръсване, излъчва се огнена сила, с която на онзи, който считат, че е умрял, или на онзи, който е в невнятно състояние, му се създават възможности да събуди своя мозък и да направи възкресение.

• Тайната на възкръсването не е внесената сила, тайната е връщането на жизненост!

Връщане на жизненост, която одухотворява и физическото тяло, и астралното тяло... на съответния мъртвец. Той, безспорно, ще трябва да извика и своя етерен двойник в идеята за живот... Защото вие можете да одухотворите една материя, но ако тя няма жизненост, е нищо. Идея за Живот!

Това е преимуществото на християнството – че внася идея за Живот: Аз съм Пътят, Истината и Животът[6]. Идея, която одухотворява материята. Иначе ще имате само физиологични и други феномени. Човешката душевност се запазва и според нейните уроци, които е имала в закона на прераждането, следва самото тяло какво може да носи и какво да възприеме.

В човека е вложена възможността да бъде перпетуум-мобиле – вечен двигател. Докато одухотворяването на материята е тя да може да бъде еквивалентна с онова, което е духовното. Затова има възкресение на тялото. Тази вибрация, която вие предавате, трябва чрез етерния двойник да събуди тялото и то от своя страна да физиономира и да създаде феномена „човекът възкръсна“. Но това възкресение ще трябва да се захрани с мисъл-форма, а не само с нагнетената енергия в етерния двойник. Защото хората бъркат етерния двойник, който е енергията на първичното, с възкресението на онова, което е съществено – мисловното тяло. Без мисъл-формата вие можете да имате само задвижено физическо тяло, но не и цялостния човек, който твори. Затова водата играе съдбовна роля – защото тя е астрал. До известна степен изкъпването на мъртвите цел`и освобождаване от нагара на живота – внасяне на вибрационна материя, каквато е водата, чрез етерния двойник.

Така трябва да се гледа на тези неща, другото е механика – така направиха, яви се човекът, той се освободи, той се одухотвори... И затова се започва с водата, защото тя е астрал. Тя е, която може да задържа етерния двойник. Може водата да бъде напоена с етерна енергия и да се облее човекът и той да се събуди. Етерът е най-същественият, но най-много го носи водата. Оттук нататък другото е да се напои тялото с ментална енергия, т.е. да се задвижи първичното, вторичното тяло... Одухотворяваш с енергия етерния двойник, за да може да те върне от гроба и да извършиш т. нар. чудо. Няма чудеса – има или владеене на енергии, или човекът няма възможност да владее енергии... И тогава вече може да се каже кое от това, което е безжизнено, след това може да бъде извикано – да концентрира в себе си енергиите. Може и да излезе душата и да потърси съответното тяло, в което тя да се всели. Всяка душа носи знанието от прераждането – носи етерния двойник, носи мисловното си тяло, носи причинния си свят... В Причинното поле тя изучава своето право на съществувание или на отричане на определеното си съществуване.

Хората не знаят стойността на първичното етерно тяло, на астралното тяло, на менталното тяло с неговите поделения. Как една мисъл-форма може да бъде спасителна и защо водата играе съдбовна роля. Човекът е над петдесет на сто вода. Всяко нещо има своята причина, своята мотивировка. Нищо случайно няма в изграждането и в поведението на човека. Отклонения има, защото известни тела у нас не са осъществили предназначението си. Етерният двойник, астралното тяло, менталното тяло, да не говорим и за причинното тяло, дали работят с висшите закони и доколко ги ползват...?

Затова в Посланията много често се повтарят нещата. Деца, поселници на Мировия и на Планетния храм – чуйте химна на бъдещето! Открийте бъднината си в Книгата на Живота! Може да се сменят коловозите на едно прераждане – открил една бъднина, трябва да смениш коловозите, по които си вървял, за да може наистина да се стигне до това в Посланието на Живота: „Открийте бъднината си в Книгата на Живота! Светителствайте в служение за Сътворителя и събожника си! Направете пътника Път!“[7]

И Кришна, и Буда, и Христос, и пр. са пътници, които са станали Път. Защото осъщественият Път става опит. И когато разучиш оставеното от Кришна или от Буда, или от Христос – този Път, който са вървели, може да те научи на онези завои, които са правили или които са махали от своя Път, за да подкрепят голямата си идея. Много често Пътят е сгрешаван, затова са дадени уроците. Иначе хората се обвързват в една видима даденост и по този начин сгрешават Пътя – правят по-скоро човешки път, не обожествяващ Път. Защото човекът е етап в обожествяването. Той е, който може да понесе повелите на Божествеността, той е и който може от божественост да сведе нещата до, както е казано: „Не хвърляйте бисерите в нозете на свинете“[8]. Това е неразбирането от страна на известна култура, която върши опростителство. А идеята е много ясна: жертва!

Разбира се, под жертва в християнството разбират безцеремонното жертване на Иисус. А то съвсем не е било безцеремонно. Той много преднамерено е направил стъпките. Първом да Му сложат на Кръста надписите и приковат гвоздеите, за да може, като е разпнат, да понесе Одухотворяващия, Който трябва да Го одухотвори. А носи ли тази възможност? Носи я, защото има Дихание. И тогава се извършва една метаморфоза – като се започне от физическото тяло и се свърши до причинното. След това вече могат да се разглеждат тези етапи, през които Иисус минава след Разпятието, след приковаването. Значи човек винаги може да се приковава и по този начин ще види докъде е изведен. Но по-голямата част от човеците си стоят на кръста, защото не са приели идеята за Възкресение. Защото може да ви сложат в гроба невъзкръсващ или пък възкръсващ – нов.

Следователно два различни пътя има – за т. нар. Адово царство или за Небесното. Затова са гвоздеите на ръцете и краката – да се одухотвори материята. С тази одухотворена материя можете да влизате в който и да е кръг на възземането си след възкресението си. Можете с астралното си тяло, с менталното си тяло, с духовното си тяло от гроба да излизате, да бродите, да търсите посвещения, да вършите благодати...

Има една теза, че човечеството не е било научено от Посветените. И затова имало такива големи грешки. Не е вярно! Човечеството, като знание на съответното религиозно съзнание, има Път на Възкресение и път на тление. В идеята за Възкресение дори само в ума (който не гние, но и не прави Възкресение), само в него да стои идеята да осветите материята си, ще можете да правите възкръсване. Защото по този начин се освобождавате от материалния свят. И затова има предишни уроци, в които можете да минете години в грамотността, която ви дава приковаването – преди да дойде Възкресението. Да сътрудничите на материята. Колкото повече я освобождавате, колкото повече я одухотворявате, толкова по-малко земното притегляне ви държи.

Така че към одухотворяване на материята трябва наистина да се отиде, да се освободи човек чрез този порядък на Възкресението, за да стигне до Книгата на Живота. В нея са дадени тайните до избистрянето, до целостта, до несъмнението в идеята на жертва, с която ще се прави Възкресение.

Разбира се, че хората страдат от себичност, защото нямат опита. Този, който има опита, с особена жертва и без притеснение отива на Разпятие или на съд... В голямата Книга на Живота е дадено това: Светителствайте в служение за Сътворителя и събожника си! Направете пътника Път! Заради Пътя е и преклонението пред големите личности. Те обикновено имат по-малко историчност, отколкото духовност. Както Хермес, Буда, Христос... А разбира се, обществената жертва има значение, защото тя пък, изграждайки поданика на царството, го прави поданик на Небето.

В Посланието на Живота има много голяма стойност, много голямо значение има Повелението: Светителствайте в служение за Сътворителя и събожника си! Значи човек, когато прави своето моление, да не забравя Този, Който му е от лявата страна – Сътворителя, и този от дясната – събожника. Трябва признание, разбира се, и на Този, Който е чертал Път. Затова Учителите имат дълголетие – и Буда е почитан повече от две хиляди и петстотин години, и Христос – повече от две хиляди години... Тяхната идея и тяхната приложност са реалност – дали са Път. Идеята за Възкресението на Христос не може да бъде оспорена. В името на Целостта – Мировата или само в земната, Той има присъствие в душевността на поселниците. А камо ли да се познае Висшият духовен свят, където Великите посветени също вършат своето, за да се събуди и осъществи жертва...

Трябва цялостно да се разбира, а не отделни моменти, които правят сектантство. Сектантството често има много белези на жертва, но няма резултати, защото се сепарира – дели се, губи се. Нямате съсредоточена даденост за нещо, което трябва да расте, което трябва да върви, което трябва да чертае Път. Колко много случайности се явяват на сцената на живота с половинчато мислене, с неосъществена дори даденост! Защото нещо липсва... Така че, когато някой по-голям Миров Дух, от по-висша класа даде нещо, малкият тича, тича... Но бърка нещата и няма резултати. Той е като игривата муха – ще `и сложиш една лента, намазана с мед, и тя ще се закачи там. Големият не се мами! Затова има и изпитания. Мировият радетел на планетната даденост, когато не достигат енергиите в развитието, отива на смърт, за да може да излъчи цялата си енергия в просперитета на жертвата. А жертвата е нещо изключително. Тя е вече мост – няма рискове пътникът да се удави.

• Големите жертви са мост, по който се минава – за бъдещите жертви.

Повелението Направете пътника Път! е, за да можете на онова, което крета, което не може още да направи жертва за смърт, която крие Възкресение, да дадете Път. Пътникът се ласкае, че още е жив, а не разбира, че когато се лиши от своите телеса, слага ударението за бъдещ живот. В идеята за бъдещия живот жертвата е неминуема, напоена с енергии. Едно е да излъчите мисловна енергия, друго е да излъчите духовна енергия. В мисловната енергия има колебанието на съмнението, докато в духовната енергия има жертвата.

Всяка жертва има Миров характер. Не е важно колко педи е периметърът `и, защото все още не може да обхване голямото, но е принос. Когато човек иска с отмъстителни средства да спре еволюцията, е много елементарен и много далеч от големите неща. Еволюцията не се спира от това, че някой убива противника си. Не, напротив! Като убиете противник, той „дава“ своята енергия на бъдещето. За бъдещето винаги ще има и посветени, които дават енергии – винаги е имало и винаги ще има. Те не могат да бъдат спрени от това, че ги слагате в гроб. Бъдещето има един приоритет – след гробовете да бъдат живи. И още не се разбира, че гробът не е пречка посветените духовно да надкрачват зримостта.

Принципът на откровението надкрачва всекидневието! Образците са по-скоро опора, а щом се намери потвърждение и опора, и обикновеният е готов на жертви!

22.06.2006 г., Велико Търново,
хотел „Етър“