Из живота на Учителя
Интервюта
Коя е Вашата цел, г-н Толев?
Аз нямам цел, имам служение. Защото, като свърши целта, трябва друга задача да си поставям – служението не може да свърши. И съм направил една голяма разлика между служене и служение. Служат чиновниците, служи войската, служи подчиненият. Служението е неограничимост – целта ограничава, служението разгръща!
Служение не може да се върши със Себе си. Тогава най-голямата идея е себеосвобождаването. А то говори за известна стойност на безжалието. Трябва да не се пожалите в идеята на жертвата.
Когато жертвата е осветена, тя е Всемирност. Тя трябва да бъде не онова, което вие преценявате в размера на собствената си потреба, а това, което вие давате в размера на Всемирното. Служението е Всемирна даденост – то е несмутена жертва! Христос го освидетелства – възможност да изходите Голготския път.
Най-голямата идея е за свобода от Себе си. Свобода от Себе си – заради Себе Си!
Роден сте на 7 януари 1923 г. – тогава Рождество Христово, в село Поповица, Пловдивско. Можете ли да ни кажете нещо повече за своето раждане?
Трудно е да се разчетат аналите на предназначението. Човек може да има тайни, които могат да бъдат разчетени. Но има тайни, за които още не са навикнали нито очите да понесат, когато се опитат да ги разчетат, нито човешкото съзнание да понесе. И затова се е създавала легендарност вместо реалност. За мен Духът е по-реален от всички реалности.
Няма по-голяма реалност от това, което може Духът ви да ви даде. Чрез Духа си преходността на съществуването можете овладяно да я имате, без да се губите. А и ръката на съдбата брани от известни събития.
Когато има някакво предназначение, то в какво се изявява – в търсенето на място, търсенето на един национален исторически момент, в който трябва да се осъществи тази страна, примерно казано, да даде една нова Духовна вълна.
Точно когато е дошъл моментът да се сезира светът с една нова Духовна вълна, тогава се упражнява и тази формула – прави се едно Рождество. То може да бъде заобиколено с много не толкова легенди, а предсказани неща...
С какво Поповица е благословено място, според Вас?
Наистина, Поповица е благословено място. Първом, то съчетава като география две много благодатни неща; другата страна е духовността. Това е, че тук е минавала една голяма река, която според мен е Чая. Затова на метър и половина отдолу лежат пластове от чакъл. От другата страна минава голямата река Марица, която е на един километър. И когато като малки ходехме нататък, тя беше по 5–6 метра дълбока.
Другото е височинката горе, която се нарича Кале и която е била голяма крепост – първо през римско време, после през българско, а след това през турско.
Значи тук се съчетават благоприятни както геофизически, така и духовни вълни. Минава и един хубав, както се казва, меридиан, който дава своите лъчения.
Така че имало е вода, имало е височинка, имало е и доста гори; и е било кръстовище на духовности – училища или манастири. Следователно работило се е върху тази земя, върху тази атмосфера. Достатъчно е понякога само една велика мисъл да е останала, която дава своята еманация. Съшността е там – да има пулсатор, който да поддържа едно духовно поле. Така че Поповица безспорно си е имала своето. Старото `и име – Папазли, значи „попове“, „духовници“; „папаз“ – „духовник“. И е много старо селище.
Когато съм бил много уморен, когато съм се връщал, даже и късно вечер, при каквито и да били дневни напрежения – ходех горе, където казах, че е крепостта Калето – на километър и половина, два. Това място там ми е служило за отправна, директна еманация. Е, трудно ми е да кажа колко неща съм изпратил по отношение на социални потреби, с които човечеството трябва да бъде възнаградено или да ги получи, но там съм работил с мисъл-форми и съм ги давал. И след това съм ги намирал някъде, далеч по света – да се гласува един закон...
Така че фактически Поповица – Папазл`и, е един център, от който можете да изпращате вълни за живот, за промяна, за духовност.
Разкажете ни за Вашето семейство – за майка Ви, за баща Ви...
Аз бягам от биографии, защото най-лесно могат те да бъдат или опровергавани, или възхвалявани. Има една приказка, която хората казват – че никой не избира родителите си. Това е вярно дотолкова, доколкото не могат да прозрат и да приемат закона за прераждането. Първом, никоя душа не идва случайно на мястото, което `и е отредено, и при родителите, които ще я отгледат. Това са много дълбоки необходимости, но има моменти, когато една личност може да бъде пратена със специална мисия, за която могат да `и отредят и специално място.
Така че трябва да се приеме, че актът на раждането е мотивиран от пригодността една земна утроба да приеме един Дух, който трябва да получи раждане. За да може да го постави след това във възможността да се осъществи в идеята на предназначението му. Така че не мога да не призная, че майка ми си е носила своята благодат, че баща ми си е имал своето призвание. А тяхната не толкова грижа, колкото вътрешна защита, която са давали след това в своя видим живот, дори като жертва, свидетелства, че тези хора, ако не осъзнато демонстративно, са знаели, че бранят едно дете и интуитивно и отговорно са свършили своята работа.
Баща ми с всичката своя отговорност е пожертвал част от богатството си, от неуморната си воля да ме защити тук или там, да ми даде възможност да отида да уча, да не ме лиши от нищо. Майка ми – да се грижи, а след като бях вече по различните затвори, да сложи на рамо торбата и да обиколи България, без да бъде смутена от упреците, които тогава се носеха. Следователно – не е била толкова само майчината гордост, но и вътрешното прозрение.
Неудобно е да кажа какво носят по прераждане, защото малко е външна тази формула.
Но те безспорно са били възвишени души, ако можем така да кажем.
Да, не само не мога да се оплача, но не бих могъл да спестя благодарността си към Небето и към майка ми, към баща ми, към рода, в който израснах. Те носеха, така да се каже, боголюбието в душата си. Ето защо не съм учуден от това, че те не използваха нецензурни думи и не влизаха в кръчми.
Това беше един Авраамов дом. Баща ми се ползваше с прозвището, че винаги ще помогне – когато някой закъса някъде и няма къде да отиде: „Иди при бай Тольо. Там ще намериш и вечеря, и постеля“. Или когато някой искаше да си купи някаква нивица или някакво добиче, а парите не му стигаха, ще дойде при него. И той никога не искаше нито разписка, нито подпис; вадеше от пояса и даваше: „Когато имаш, ще донесеш“. Явно е, че това трябва да го носиш като минало битие, то трудно се изработва в един живот. Щедростта трудно се изработва.
В това отношение майка ми – Василка, с него беше в една хармония. Може да не е била съгласна понякога с известни неща, но това ще си остане вкъщи, не на двора, не на улицата, дори не бива да става пред децата. Това е да имаш поведение за дом, който трябва да има име и достойнство! Това е, което изведох като едно правило: Тежко и горко на един човек, когато изнесе къщните неща на улицата и внесе уличните неща вкъщи.
Всичко това ми е въздействало. Импрегнирала ме е тяхната духовност и съм отработвал поведение като характеристика.
Не е важна биографията, а характеристиката!
Защо са ви нарекли В`аклуш? Какво значи това име?
Това име е в противоречие с онова, което традицията налага – така се внасят промени. Не се спазва една традиция, която е обикновено задължителна – да се повтарят имената. Защото тайната на раждането е била идеята на повторението и социалната съхранимост на една лична или, ако щете, родова позиция на известен народ. Повтарянето на имената ги е утвърждавало за признание, играело е роля. Не го спазват и ми слагат едно име, което като енигма стои.
На санскрит сричката „вакх“, пък и в латинския превод – „бакх“, това е „висша духовна енергия“. Енергия, Мирова енергия...
Трябва да се знае и че всяко име е една симфония, написана от нашите дадености като минало и предназначение. Гласните в едно име са, които създават аурата. И всяко дете идва с името си като характеристика – името е ритъмът на човека!
Бихте ли ни разказали нещо за детството си.
Това, което са ми казали, е, че много рано съм проговорил – някъде към седмия месец съм говорил вече. И сигурно съм имал своите своеволия, с не всякога разбрани противоречия с това, което ме заобикаля, с един неутешен плач, че искам да уча, пък не ме приемат в училище, защото съм малък... Спомням си, още стои този рев, този плач в мен, когато другарите ми отиват на училище, и аз отивам, но ме връщат, защото нямам години. Това е все пак една вътрешна потреба, някаква неутолима жажда за нещо – да се изграждаш, да се ограмотяваш. Просто е имало болезненост в това, което съм казвал: „Искам да уча!“.
Второ, това като настолност в нашия дом беше – свещената книга Библията. И в нея да прочетеш, че някой сътворен е имал дързостта пред лицето на Сътворителя си да краде ябълка на познанието. Спомням си възхищението ми, радостта ми, че има такава дързост!
И другото велико тайнство – да науча, че в края на краищата една богиня се ражда от глава, а не от утроба – Атина Палада, богинята на мъдростта.
Как преминаха ученическите Ви години?
След началното си образование в Поповица, продължих образованието си в гимназията в Асеновград. В училище участвах в младежкия политически живот като член на Съюза на българските национални легиони – най-голямата младежка организация тогава, преобладаваща от ученици и студенти, които се противопоставяха на несправедливостта на Ньойския договор, както и бяха срещу комунистическата идеология.
В гимназията съучениците ми бяха много будни. Правихме, бих казал, културна дейност с т. нар. дружества: Християнско-философско дружество, Червен кръст, Въздържателно дружество и още някои други. С това гимназията беше един културен център и когато бях председател на Християнското дружество, канехме от Пловдивската семинария изявени личности да изнасят реферати. То беше и най-живителното, защото водехме и диспути.
Винаги бяха препълнени залите на нашите сказки, защото много интересни дискусии се създаваха. Да се спори на оная възраст – ние бяхме по на 14, 15, 16 години – за ф`ормата, за душата, това са големи проблеми. Преподавателят ни по философия, етика и психология ни поощряваше в диспутите.
По това време започнах да пиша поезия.
Кое бе първото Ви стихотворение? Спомняте ли си го?
Първото беше за някаква муза, която по някой път ми се връща в съзнанието. По-късно чак вече легна нещо в съзнанието ми – това беше в 1945-ата година, когато предрекох цялата си съдба. Вътре в една строфа бях предрекъл цялата си съдба.
- В живота ветрове ще люшкат
- съдбата ми незнайна
- и хората със меч ще мушкат
- чувства, мисли, святата ми тайна.
Да, това беше! Въпрос е на въображение, разбира се. Всеки не може да каже, че носи въображение, а и въображение без талант става фантазьорство. Оплодената фантазия чрез въображение създава вече творби.
На 14 години изнесох и една сказка, една проповед в църквата: „Има ли Бог?“. И досега се чудя: „Господи, какво ли съм говорил?“. Една пълна църква с народ... И помня какво ми казваха някои: „Дано моят син стане като Вас“... Какво ли можеш да говориш на 14 години?!
Не мога да си представя дори собственото нахалство да се качиш на един амвон на тия твои години и да говориш „Има ли Бог?“. И сега ми е някой път смутително, но съм го направил. Сега казвам, че Бог не се доказва, Бог се живее!
Така вървяха нешата. И в един конфликт аз прекъснах в Асеновград и отидох в Панагюрище. Там завърших последна година. Политическите ми дейности бяха вече много големи...
Значи още в ученическите си години сте имали талант да говорите?
Имах някакво вродено тайнство за словото, учителите сами ми го подсказваха.
Това са неща, които си носиш. Пренасяш онова, което с вековете е усвоено, направено. Имах съвета на един учител, който беше знаменит физик. Той ме посъветва да следвам право или нещо от този род. Защо? Носил съм си някаква ритмика на словото, тя сама си е идвала. Това, което безспорно след това се потвърди – ако нямаш универсално съзнание, не можеш да говориш. Дискусиите, които сме водили, също свидетелстват, че можеш да направиш интерпретации за неща, които не си знаел. Някакъв неутолим стремеж те тласка напред към литературата, към философията, към доктрини, които лежат и те чакат; които сами те изграждат.
Така че трудно е да се каже, че непременно само белегът на осенението е бил. Трябва да си го носиш. Защото осенението може да те напусне, но носеното не – това, което носиш, и това, което трябва да ти се даде.
След като завършихте училищното си образование, кандидатствахте ли за висше образование?
Излезе закон – завършилите средно образование да си отбият военната служба и тогава да следват. Може би военните години наложиха необходимостта от по-голям брой офицерски кадър като предположение за военни действия. И затова ме пратиха в Школата за запасни офицери. Военната служба беше от 18 месеца.
Какво Ви даде обучението в Школата за запасни офицери?
Първом тя дава едно чувство за над себе си. Трябва да се сложиш в основата на едно служение, по-голямо от личния ти свят, от личния ти дом. За една душевност, която носи универсалности, това само може да събуди известни спомени, да кажем, че трябва в името на всеобщото да се пожертваш. Но онова, което се изгражда в отделния войник, е, че там той възмъжава, душевно възмъжава. Една служба е едно възмъжаване и безспорно, разширяват се кръгозорът и отговорността му. Не е малко.
Имаше обаче хора, които, може да се каже, прекараха военната си служба в спане. В смисъл – нямат време за спане, но не се събуждат – заключени, капсулирани. Защо? Защото започват с отрицанието...
След военната служба ставате студент.
Записах право в Юридическия факултет на Софийския университет. Още от ученическите ми години имах някаква събудена обич към тази материя – може би не толкова като професия, а материя както като дискусия, така и като проницание.
Но на 5 септември 1944 г., след обявяването на войната от СССР на България, бях мобилизиран на фронта.
Значи сте участвали във войната?
Да. През 1944 г. като командир на взвод в 21-ви Смолянски полк с тежкокартечната рота.
Там, на фронта, отказах да заведа на един връх взвода, защото това значеше смърт. Командирът на дружината ми заповяда: „Трябва да заминете, иначе – под военен съд!“. Командирът на ротата се смути много, идва два-три пъти да ме моли. Но аз събрах войниците и им казах, че това място нито ще реши войната, нито е съществено, но тяхното отиване там ще е гибелно. „Които от вас мислят, че трябва да отидем, да кажат. – Не, г-н подпоручик!“ – отговориха. Щом не – край! И разбира се, след два часа командването смени позициите ни и отидохме на друго място. За щастие, винаги ме е водила интуицията.
По време на войната аз не мога да не призная покровителството на голямата ръка на съдбата – аз не върнах от войниците си убит човек! Всички се спасиха, с изключение на един, който бе ранен, защото отиде да мародерства – всички се върнаха читави.
А след фронта?
След това – несъвместимости. Логично е да бъда изключен от Университета, след като бях вече политически затворник. Логично е.
Какво е да сте съден от т. нар. Народен съд?
Силата на закона – това, с което могат да ви квалифицират, не е, което ви дава на вас характеристика. То до известна степен може да е част от биографията, която не признавам. Когато поискаха смъртна присъда, предназначението ми се е надсмивало над всичкия този напън на история и закон. Защото те знаеха това, което присъдата на ума и преценката на закона им даваха, но не знаеха предназначението ми – че битието ви дава основание да създадете Мирови идеи.
В кои затвори сте лежали?
Къде пребивавах – защото не лежах. Повечето време там пишех и работех върху съответни езици – английски, немски, френски, както и латински, който беше задължителен навремето в Юридическия факултет. Сменях обителите. За мен все пак затворите бяха обители, защото там вътрешното моление беше проблем на преценка, а не на олтарно коленопреклонение.
Така че пребивавах, като ги почнете подред – в Пловдив, Пазарджик, Шумен, Кърджали, Белене, Варна...
Защо казвате „обител“, защо не използвате думата „затвор“?
Аз след 1989 г. не отидох на нито едно от тези места. Хората не разбират какво значи да еманирате отрицание към институти, към личности и към строй. Ние уголемяваме, захранваме една отрицателна енергия, която е оставила исторически белег.
Че насилието беше безумие, че насилието беше безмерно, че то беше повече от нормалното да бъде жестоко – това е другата страна. Защо го умножаваме, като повтаряме да го казваме? Това не може да се разбере от хората! Не могат да разберат, че мисъл-формата, излъчвайки енергия, набогатява отрицанието, не набогатява положителното.
И точно тук, ако може да се спре тази неовладяна вълна на негодувание, на оплакване, твърдя, че няма страдание, има развитие. Болезнено е присъствието там и може да звучи невярно, че няма страдание, но не може да не е същностно! (Невярно е в измерението на хората с малък ум.) Затова не употребявам думата „затвор“, затова не употребявам „лагер“, затова не се оплаквам – за да не храня отрицанието. Защото в края на краищата моята енергия е малко по-особена, ако трябва да кажа дума за жестокостта...
Защо сте били и в Белене?
По „покана“ на държавната власт – на „гостуване“. Естествено по идеологически и политически различия.
За периода на престой в Белене много трудно мога да кажа, че имам съзнание за живота си. Интересно – мога да върна всичко, но нямам съзнание, че съм живял земен живот. Явно е, че това изолиране е било един от най-добрите начини на съхранение и най-добрият начин на съсредоточаване, на себевглъбяване, на търсене. Защото какво да правя с това, което ме заобикаля, освен да раждам в себе си, да мисля, да прекроявам...
Свободата не е вън от човека, тя е вътре в човека! А удобството да имате това, което отвън се нарича свобода, това е една илюзия, защото, ако не можете да пратите Духа си в идея на творчество, и целият свят да е ваш, какво струва тя?
В Белене родих една фраза: Когато човек е достатъчен на Себе си, той е непобедим. Какво значи да сте достатъчен на Себе си? Това значи да е свободен Духът ви, а някой иска да ви ограничава в зидове. Тялото не ви ограничава, а искат една сграда да ви ограничи, да ви спре... Това е именно голямата същност на смирението. Смирението не е примирение – примирението е страх, то е ограничено поведение, а смирението е доблест, то е свобода! Смирението много респектира в този смисъл, че никой не може да ви докосне във вашата посветеност и във вашето предназначение. Примерно казано, когато едно насилие получи характера на масово приложение, създава се една аура на стаден страх, а вас не ви докосва.
Не само че няма страдание – това е самата истина. Но тогава разбирате, че жестокостта се самоизмъчва в поведение да ви даде страдание и остава в нееволюиралото добро.
Говори се, че в затвора сте се движили в карето обратно на установената посока.
Това, което се говори, е вярно. Своеволия не съм вършил, но съм проявявал самобитност – когато всички при разходките в карето на двора се движат надясно, аз се движа наляво, единствен. Правила го е вътрешната ми потреба да не бъда в единство с всекидневието и обикновеното. Макар да е било до известна степен и израз на съпротива срещу закона, който не съм преставал да признавам, но който не е бил по-властен от потребата ми. Следователно обратното действие е имало две тенденции: да запазя личността си и своето знание за света; и това, че можеш да дадеш урок на онова, което изживява страх пред закона и насилието. Това не е израз на анархия – анархията прави хаос, докато от един хаос може да се прави ред!
Един от надзирателите идва, изправя се пред мен и вика: „Обратно!“, казвам: „Не!“. И той ме заплашва: „Ти разбираш ли, бе? Срещу нажежен ръжен не се рита!“. Това е стара българска поговорка и аз я промених тогава: „Който е огън, не го е страх от ръжени – това трябва да разберете! Досега не са ме обърнали – и ти няма да ме обърнеш“. И той така се сконфузи...
И досега ми е останало – мога да понеса известно унижение, гавра и пр., но покорство не мога. Недоволство се изразяваше, разбира се, от страна на ръководството и наказания имаше...
Достойнството е човек да не се себеунижава!
Властниците по онова време опитваха ли се да Ви вербуват в затвора?
Вербуваха много хора. Голяма част от тези вербувани, уж като пострадали, ги инфилтрираха в различните демократични групи. Следователно едно разузнаване не се ползва само с временната услуга. Знаели са, че ще им трябват. Ще им трябват вън, защото излезлият от затворите, от лагерите минава за страдалец сред обществото. Недоволният ще отиде да го потърси и ще му се довери...
Най-много съм благодарен, че тези властници не помислиха никога, не допуснаха в съзнанието си, че могат да ме поканят за такава работа. Кое е било по-силното – мен ли нещо е съхранявало, или на тях им е дало прозрение, че „от тоя нищо няма да стане“ – не зная, но подобна обида не ми поднесоха. Щеше да бъде за съзнанието ми, за целостта ми голяма обида – да помислят, че мога да стана сътрудник. Това е нещо страшно!
Как успявахте да творите в затворите?
Условията влияят на ония, които се мъчат да раждат, а който е бременен, си ражда без съображения с условията. Човек може да няма нито калем, нито плоча, важното е, че има Дух, който ражда, и Небесна книга, на която може да пише. Условията никога не са играли за мен голяма роля. Не съм измъчвал паметта си да запомня какво съм раждал, но когато съм имал възможност да запиша, съм го записвал. То е било логично. Когато съм нямал – пишел съм, както се изразих, в Небесните сфери. Но съм живеел с ритмиката на творчеството, с това, което е съществено в него – въображението. Може да си създадете театър, може да си създадете пиеса... Това е голямото в човека – че има право на въображение, което, овладявайки го, когато има молив и лист, може да го напише.
Още вътре в съответните, така, „загрижени“ за мен заведения съм имал мотивацията да кажа, че този, който е достатъчен на Себе си, не може да бъде победен от обстоятелствения свят.
Така че условията имат много малко значение, когато си достатъчен на Себе си. Там съм творил повечето от времето, когато не сме работили – нощно време, когато съм имал вътрешно съсредоточаване и по-малко разговори.
Кои бяха аспектите на творчеството Ви?
Там написах цяла една драма, в продължение на месец и нещо – „Картаген и Рим“. Там бях родил една голяма идея... После написах „Новият храм“, а „Непокорените покръстени“ е третата ми драма.
Работих върху може би 20 поеми с много различни оцветявания и вътрешни мотиви; може би 800 стихотворения, есета и други философски трактати. Това бяха работите ми там. Отделно 5–6 есета бях написал върху някои от героите на Достоевски; върху „Анна Каренина“ и „Кармен“ бях направил една съпоставка...
Може ли да се каже, че писането е съхранило духа Ви през онези години?
Човек винаги носи товар. Хубавото е, когато той е духовен. Иначе носи товара на всекидневието и изразява недоволство.
А съдбата на това творчество каква е?
Ами, огън. Изнесох ги и ги изгорих. Съдбата е ясна – заради предназначението ми. Човек унижава предназначението си, ако не приеме служението си!
Наистина ли не съжалявате за това?
Не съм съжалявал никога за нищо от моя жизнен път. Опитът е върховна благодат, съжалението е неудовлетворена болезненост.
Тогава какво е отношението Ви към изкуството?
Аз живея с изкуството в неговата неограничена мащабност. За мен изкуството е форма, чрез която човек се освобождава във великата тайна. Когато искам да характеризирам какво е именно голямото изкуство, особено поезията – защото вие ще я намерите в цветната гама на художника, вие ще я намерите в тайната на петолинното слагане на нотите... – поезията е най-зримата. Какво е тя? Поезията е музика, която се усеща, картина, която се помни, и мъдрост, която дава живот. Защото ритмиката, която слагате в поетичния израз, е и която създава музика. Ако не можете обаче с мисъл да нарисувате картина, вие не можете да родите помнене. И в края на краищата, ако не можете в нея да сложите мъдрост, вие само назидавате. Значи ясно е, че изкуството е една Божия изповед. И затова в Древна Гърция аедът, т.е. поетът, е един бог в откровението.
Така че за мен изкуството – било в нотирането, било в разцветката – е наистина една божествена изповед. Затова културите винаги ще изхождат от неизчерпаемия кладенец на Ученията, които, за съжаление, са ставали религии. Те носят тази възможност да послужат на изкуството и няма изкуство, което да не изхожда от религия, от Учение. Цялата възхвала на големите художници в Средновековието, това е да рисуват Христовия живот.
А вие слушате ли музика?
Музика? Аз музика слушам, обаче повече я гледам. Когато я слушам, аз виждам картината. Затова навремето, когато имах едно общество в София, в ателието на моя приятелка скулпторка – Златка, им казвах какво е „Илиада“. Защото, когато съм слушал Деветата симфония на Бетховен, аз гледах троянките как ходят за вода. И тогава се роди мисълта да потърся какво е Девета симфония. И се оказа, че това е възпев на „Илиада“-та. (Бетховен е човек на съдбата – гонгът на съдбата). Открих, че това е, така да се каже, „Илиада“ в ноти. Откривам и кой е този, който е въплътен в един Бетховен. Най-странното беше, че това е самият жрец Лаокоон, който предупреди света с: Timeo Danaos et dona ferentes – Страхувайте се от данайците, дори когато ви дават дарове, т.е. гърците когато ви дават дар, съмнявайте се. Този човек-жрец е наистина Бетховен. Затова може би така плътна е и така живителна е Деветата симфония, защото е песен на „Илиада“-та. Написана от онзи, който изживя трагедията на една разруха след девет години битка и с една измама – че им даряват Троянския кон.
Какви книги четете?
Засега само една книга чета. Чел съм много книги, дори без да ги имам на ръка, но засега чета само една книга – Книгата на Живота, както съм я сложил като олтарна даденост. А да четете Книгата на Живота, която е същина на бъдещата култура и както казвам, олтарно-молитвената даденост, това значи да разчитате Онзи, Който ви е сътворил, да разчитате какво е писал и да се видите вие колко сте могли да пишете вътре.
Ако човек тръгне от това, което древността остави: „Познай себе си...“ – няма защо друго да търси. Ако познае себе си, той ще види, че е, както казвам, един бог в развитие. Свободният човек трябва да направи битка да освободи от ограничение Бога в себе си.
Какво е да раждаш идеи?
Наистина хората не могат да разберат какво значи да раждаш идеи. Не могат да го разберат! Защото трябва да те видят, че първия месец си бременен, втория така... Ходил си на преглед, пък нараснало бебето... Не могат да разберат, че може да си си бременен от хилядолетия и да си ги носиш идеите. И да си родиш „бебето“, когато ти трябва – ще си кажеш доктрината и това е.
Кога и как стана срещата Ви с Духовното?
Има един закон: на 28-ата година, или в четвъртата седм`ица на градацията на човешкото тяло и Дух, се изявява универсалната будност – Духовното да ви даде правото да кажете своето.
Нито време, нито пространство могат да определят тези срещи, защото човек с раждането си ги носи. Тогава може да бъде поставен въпросът – раждането ви беше ли идея за Рождество, или само радост на един дом? Ако е само радост на един дом, човек си извършва, както се казва, поданичеството в един род, в една държава. Ако обаче това е едно Рождество, с което имате някакво предназначение, тогава вече носите в себе си Духовното. А безспорно човекът е едновременно и плът, и Дух. Странното е друго – когато ще се трансформира това, което като плът става Слово. Защото Йоан, когато квалифицира поведението на присъствието на Христос, казва: Словото стана плът. Тоест Духовното начало се материализира, въплъти се – Божествеността се въплътява. Благословението е, че въплътеността е дадена. И тогава Той става плът и започва това Слово да става Светлина. А животът, както казва Йоан, беше светлината на човеците.
Така че трудно е да говорим за определени години, в които не можете още да изразите носената духовност, но несъзнато сте с нея. Тя просто чака своето дебуширане. Тя е като самарянката, която на кладенеца с обикновена вода почерпи Христос, а Той `и казва, че има жива вода. Тя почва да иска: Дай ми живата вода. Така че в този момент, в който живата вода е излязла из дълбочините на този мой духовен кладенец, може да се каже, тя още от детски години се съхранява под някаква грижа на Незнайното, а всъщност това е на Всемирността. Така постепенно се отработва във вас готовност за онова, което може да се каже и което в окултните култури стои: кога идва голямото прозрение.
Къде бяхте тогава?
В Кърджалийския затвор, фактически, стана великото виждане, или извиканото служение. Променя се всичко за миг – все едно, че не си ти. Ти си, но те няма.
През 1951 г. бях на 28 години. Тогава стана онова, което беше най-чаканото, в смисъл, чакано като вътрешна потреба – но с ума си не съм го осъзнавал. Тогава дойде една цялостна Духовна вълна – с едно присъствие във всички светове.
Но малко преди тази цялост започнах да пиша една поема – „Пътят на Духа“. И странно бе, защото между поетичното усещане и изливане и другата цялост имаше доста голяма разлика. Но в тази поетична изливност започвам „Пътят на Духа“ с една космогонност – нещо, което не съм учил. Създаваш света в мрачините вечни на Вечната тъма... и минават през душевността ти всички религии.
А кое Ви е определило като личност?
Личността се определя още когато на сътворения от плътта земна му дават едно име – Адам. И в момента, когато гостува в него Сътворителят като Дихание, го прави вече личност, в смисъла дотолкова, че да е в състояние да изрази чрез своите дадености (органи, ум и пр.) част от Целостта, от която е изведен. Така че личността обикновено е манифест на мисъл, но тя става свещена, когато Духът я осени. Защото всички са личности, но одухотворяването е това, което е Христос – което значи „помазаничество“. Тогава личността Иисус е благодатно дарена с това помазаничество, а то е вече част от една духовна власт, от една голяма сила, с която се легитимира както като индивид, така и като личност, и одухотворената личност вече прави своето служение.
Духът ли ни води по пътя на служението, или всичко, което е човек – и Дух, и душа, и тяло?
Служението е една много специфична категория. То е целостта на Духа, който може да го извърши, което трябва да е принос към Всемирността. Безспорно за това се е минало през освещаване на целостта – като се почне от физическото тяло, астралното тяло, мисловното тяло, до Причинния свят, в който не може да имате съмнение, защото, ако се породи съмнение, жертвата ще бъде накърнена. И тук е голямото, което винаги съм казвал: ако в Христос една клетка само беше се противопоставила на жертвата, на която Го извикаха, нямаше да извърши Възкресение. Защото жертвата е двубоят между Дух и материя, който трябваше да бъде даден в реално виждане – ето Кръста, ето победата на Духа над материята... Друга материя, която не се е жертвала, остана – кръстът на добрия разбойник, който получи право да влезе в Рая, и кръстът на лошия, който още съществува. Несъмнеността е служението на посветените.
Има ли сред нашите съвременници и сънародници посветени?
Набедени много. Реално – посредственици. Така е, когато се сменят социалните идеологии с планетните бъднини. Проблем недосегнат, а митологизиран.
Минали сте през затвори и мъчения – страхувате ли се от нещо?
За мен чувството страх не съществува. За мен ограничението – даже и да е Китайска стена – не е пречка. Така че нещата, вместо да ме уязвят, ми помогнаха. Защото по-лесно е вън да се разсеете, отколкото вътре да се забравите от някакво чакане. Така че разсейването ми беше спестено.
А смъртта не Ви ли е плашела?
Идеята на човека не е да се съхрани, а чрез еволюцията си да се обожестви. И тук е големият конфликт. В идеята на обожествяването вие ще преминете през това, което наричате усещане за страдание. Но ако знаете, че то е развитие и идея за свобода, вие можете да понесете. Идеята е да понесете нещо, а не да реагирате срещу него. Това е енергията на свободата.
Минал съм през тъги, т.е. през много житейски т. нар. страдания, но никога не съм страдал. Всичко е правило усилия да ви накара да страдате, с което иска да ви направи малоценен, защото страдащият се оплаква. Аз никога не съм се оплаквал. Не е важно какво съм преживял – и лагери, и затвори, и пр. Никога не ми е тежало присъствието ми там, където е било наложено от Мировото съзнание. Щом трябва да бъда в Белене – ще бъда, щом трябва да бъда в някакъв затвор – ще бъда. Щом трябва да направя един акт, с който да събудя пет души, или най-малкото, когато ги е страх хората да помогнат на някой, който е застрашен – да отида и да го вдигна. Ама, ще те застрелят! Ако трябва...
Това казах на майка ми, когато се завърнах от затвора, и тя можа да го понесе. Тя е майка и е загрижена да даде и подслон, и дом, и грижа, и пари, и всичко, а аз `и казвам: „Пътя и гроба аз ще си ги определя. Твоята грижа да ме родиш и да ме опазиш е свършила“. Път и гроб – аз!
Във Варненския затвор откривате, че има грешка в молитвата „Отче наш“.
В молитвата „Отче наш“, в последния абзац, е казано: „И не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия“. Това нещо винаги ме е смущавало, но в 1956 г. го усетих като една антитеза (съвършено несъвместима с реалността на това, което е казал Христос). Не може Бог да ви изкушава и да ви прати след това избавление. Бог не изкушава! А е толкова ясно: „Избави ме от лукавия, за да не изпадам в изкушение!“. Аз съм, който изпадам в изкушение. И ако го няма лукавия, ако Ти си ме избавил от него, аз няма да изпадна в изкушение. Пак има моление, пак има искане, но не така – да обвиниш Бог, че те изкушава, и след това да чакаш да те избави.
Тази корекция снема от човека бремето, че Бог може да изкушава. Тя отваря път на лъча на Светлината, затулен вследствие преиначаване на оригиналната молитва. По-късно открих и посочих доказателство за погрешността на известния текст на молитвата. Това е в Съборното послание на св. ап. Яков, глава 1-ва, стих 13-и: „Никой, кога е в изкушение, да не казва: Бог ме изкушава; защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого“.
През 1957 г. писах писмо по този въпрос на патриарх Кирил, но отговор не последва...
Излизате от затворите вследствие на една повсеместна амнистия за политическите затворници през 1956 г. Какъв спомен имате?
На 15 август 1956 г. – тогава бях във Варненския затвор. Когато излязох, отидох при морето. И като го гледах, си помислих как съм писал за тези вълни. Не бях виждал преди това море, тогава за пръв път видях вълни, но съм писал толкова живо, изразно за вълната. Даже имам един много характерен стих: като вълна овдовяла на отсрещний бряг. Можете ли да си представите: вълна да овдовее на отсрещния бряг – и се завръща...
След това отидох да благодаря на природата в нейната неизмерима щедрост да даде на Поповица водни лилии – там, на езерото, или както си го казваха Мъртвиците, където още имаше дълбочини.
После да потърся в антикварната книжарница литература, за да направя справка. Тъй като там, където съм бил, не можех да имам литература, с която мога да правя справка с това, което не само въображението ми раждаше, но и ниспосланието, както се казва, на едно свръхсъзнание, за което нямам възможности да удостоверя. Въпреки че за мен неизбежната вътрешна откровеност не може и не бива да бъде потвърдена само от фактологии. И все пак, има една съблазън в ума на човека, наречена достоверност – заради очи и ум и заради това, което се нарича обществено мнение. То не е играло нито съдбовна, нито несъдбовна роля, но все пак човекът иска да намери съпоставката в измерение на вътрешното си знание или както обикновено говоря сега – „битката между мисъл и откровение“. Тя беше извършена. Трябваше да `и намеря съпоставка. Така че тръгнах да потърся някаква литература, с която да видя докъде е светът...
Аз не съм търсил убеждение за ума си, нито за епохата. Аз търсих докъде светът е стигнал, за да мога да не спра прозрението или интуицията, или това, което казвам – вътрешното откровение на Знанието.
Какво се случи след излизането Ви на свобода?
От малкия затвор – в големия. Когато стъпих вън, си казах: „А, то е същото, каквото беше вътре“.
Получих освобождение, но не и свобода. Това, което бях казал и писал навремето и за Освобождението на България в Руско-турската война – ние получихме освобождение, но не получихме свобода. Защото свободата има цялост и тя осъществява националния дух или пък пратеничество на дадена личност. Това е голямата разлика между освобождение и свобода.
След излизането ми от зидовете на затворите трябваше границите да бъдат отново „зидани“ и да живея като емигрант в собствената си родина. С нито една привилегия за достойна работа и с нито едно уважение, че притежавате ум. Това са смутителни неща, за които една система трябва да изживее катарзис. Тя трябва да се научи да се прочисти, защото, когато смутите едно развитие, не е трагично, че една политическа сила може да загуби, а че един национален културен фонд може да бъде ненабогатен. Това не значи, че аз съм някакво изключение и ми трябва такава преференция. Защото това, което се доказва, не е в изобилието на плодовете, а е в златната ябълка. Било е ценно, че има златна ябълка, а не много ябълки...
Вие колко професии сте имали?
Много, може би пет-шест и повече... Като се почне, да кажем, от плетене на кошници за стъклени съдове и т. н. до умението да се коват щайги, касетки, да се правят бетонни плочки, да се балира сено, да се сеят цветя... Всичко, каквото беше възможно. И знаете ли къде е удовлетворението? Че този, който ви ръководи, е по-смутен, отколкото вие.
Човек не може да бъде засрамен от това, с какво достойнство си вади прехраната. Второто, вие трябва да оставите един образец на тези, които ви следват – че няма нищо обидно в това, което посветените са знаели – те трябва да имат поне два занаята, та никога даром чужд хляб да не ядат.
Тоест обрекли са Ви на бедност, не са Ви позволили да благоденствате?
Казвам, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, а Богове! Благоденствието е ръка на човека в материалния свят – идеята да удовлетвори потреба, чиято преходност всякога може да се усети. Да се създава благоденствие е съблазън на ума, а да се създават Богове е потребност на Духа!
Тайната, че еволюцията няма за задача да създава благоденствие, не се състои в това, че трябва да станете паупери, т.е. бедняци, а да станете Богове, чието богатство имате, когато поискате. Защото няма по-голямо и неизменно богатство от това. Не тъжната участ на променливостта – човек да жъне и вършее, а когато отсее, да каже, че зърното му е малко... Самата същност на фразата Богове, а не благоденствие е възможността винаги да бъдете богати. Този, който като Бог е богат, не може да изживява кризата на недоимъка. Но който е богат в желанията си, още не значи, че е богат в мисълта си, а който е богат в мисълта си, още не знае всичко и няма още основание да е богат в причинността си. Еволюцията точно това прави в човека – дългото пътуване, което от бедност ви води към богатство на знанията; обожествяване, което безспорно е съпридружено с идеята за развитието.
Как се вписваше човек като Вас в онова тоталитарно време?
Аз мога да кажа, че легално живеех в нелегално време. Изживявал съм най-различни моменти, когато някой зад едно кьоше ще ме прегръща, целува; като излезем и като види някой от милицията, бърза да се скрие зад мене. И когато го извикал полковникът и го попитал: „Тоя какъв е? – Не, случайно ме запозна някой с него“. Това не ме обиждаше. В края на краищата казах и на някои от оцелелите: „Вижте, аз много ви дължа за това, че имахте и социален, и личен кураж!“ – да сложиш ръка на покров над един човек, над когото върви „неудобната личност, опасната личност“ и т. н.
Вървим по Главната улица на Пловдив с д-р Паница и едно величие от Държавна сигурност ме тупа по рамото и ми казва: „Ехее, Ваклуш, какво с тая коса, дълга коса – като жена?“. Аз отговарям: „Не знаех, че жените са нередно явление във вашия живот, иначе...“. Разбира се, че Паница се разсмя. Оня така, както ме гледаше, и си замина.
Предполагам, били сте следен?
Разбира се, че бях следен! И още през 1959 г. пак ме арестуваха. Тогава говорихме с ген. Момков, който каза: „Аз не съм давал нареждане да бъдете арестуван, само доведен. Аз знам, че за Вас истината стои по-горе от всичко“. Едни продължителни, 13-часови разговори. Така беше подкован окултно. Явно, че се е готвил човекът за един такъв разговор. И тогава му казах: „На Вас, г-н генерал, се падна тоягата, а на нас – словото. Помнете ми думите!“.
Изгубили са Ви много време...
Човек не бива да се страхува, че е загубил времето си, а да се страхува, че е изразходвал енергията си, без тя да му е дала развитие. Енергията търсете – тя трябва да ви избави, защото тя лежи в Същината. Най-ценното в Сътворението на света и най-ценното в пътя на човека е не времето, а енергията. Тя е тайната на нашето развитие.
Колко много духовни енергии са употребени, дори изхабени, докато материята стане съпроводна на душевността! Затова дълбоко същностен е проблемът: времето няма стойност, стойност има енергията. Времето е наше измерение, енергията – трансформирана Божественост!
Пестете енергията, не времето!
Вие дисидент ли сте?
Мнозина се обявяват за дисиденти. Повечето от тях, които ги обявиха, никога не са били дисиденти, те си бяха хора на службите за сигурност и техни слуги. Когато ме попитаха навремето, аз казах: „Ние не сме дисиденти, ние сме обявени за врагове“. Разликата е много голяма. И след това си направиха дисидентско движение.
Дисидентството извърши една покруса над България, защото предаде чрез моста си властта на същите, които след това не направиха никаква свобода, а лъжеха, че правят демокрация. Ето защо казвам: хората водят битка за демокрация, но проблемът не е в демокрацията, а в свободата!
След 10 ноември Вие имахте ли активна политическа дейност?
Това, което издиктува потребата за известна динамика в политическия живот, е, че предпоставка за моите затворнически, лагерни години е принадлежността ми към една политическа сила, която преди 9 септември 1944 г. е била и много масова, национална, и много социална. Но аз още в Белене знаех какво имам да правя. И по-късно отказах предложението за влизане в Парламента, с което фактически се освободих от ангажименти. Защото в това време вече Обществото Път на Мъдростта съществуваше в неговите определения. И тогава започнах лектории в Пловдивския университет...
Този период беше много съществен и той показа, че човек може да се владее. Защото присъствието в социалната реалност не значи, че не се владеете, а значи, че можете да стоите над нея, когато работите с Духа и с мисълта си. И можете там да дадете приноси чрез една нова енергия, чрез една нова доктрина, чрез едно ново мислене.
Винаги ли сте знаели какво ще правите?
Щом съм могъл да чакам 30–40 години, за да дам Учението си – въпреки че съм го раждал в затворите – значи никога не съм изживявал тревога от това, че някой може да ме открадне в безсмислие. Никога не съм имал живот на безсмислие.
А някаква тревога изживявате ли?
Тревога за това, че човечеството бълнува, вместо да спи. А когато спи – спи непробудно, вместо да сънува. Да сънуваш блаженството на това, което са направили митологичните сънища, да видиш как от съня си правят реалности... Ей тази цивилизация да я изведеш. Това е, което ме е боляло – защо човечеството спи?
Кога започнахте да формирате Вашето Учение?
Аз си го носех и знаех за Школата Път на Мъдростта още в Белене, още през 1952–1953 г. Колкото и да звучи невероятно, знаех, че ме чакат ученици – и ги гледам мустакати, брадати и пр. Трябваха десетки години – едно голямо търпение. Наистина търпението ми бе толкова властно, че да изчакам толкова много години. А търпението е долното „до“ на стълбицата на добродетелите!
След излизането ми от затворите постепенно се формираше общество, не може да се каже нелегално. Давах Учението си публично, а нелегално го носеха тези, които го чуваха. Аз нямах от кого да го крия. Така постепенно вече се оформи един полулегален, бих казал, кръг от по-особена генерация – малка част от тях бяха от старата аристокрация, които гравитираха към нещо по-стойностно. И за няколко години Пловдив стана едно много хубаво огнище и въпреки всички неудобства, ние на десетина места си имахме събирания на търсещи знание, където прокламирах Учението, без да говоря за Път на Мъдростта. В София беше формиран един добър кръг също.
Опитахте ли все пак да завършите образованието си по право след излизането си от затворите?
Разбира се, след излизането от затвора тази моя тайна – да завърша право, която пазех в сърцето си, не можеше да бъде осъществена, защото в Устава на висшите учебни заведения, на които отнеха автономността, стоеше един член: „Народни врагове не могат да следват“. И опитите ми да си върна възможността да уча право и да си взема изпитите бяха просто срещнати с насмешка.
Някои от моите близки, както и съпътничката ми в живота Диди, в едно лично познанство с патриарх Кирил му бяха казали за моите творчески възможности, за другите неща беше сезиран – и той даде своя благослов да запиша Духовната академия, сега Богословски факултет на Софийския университет.
Този факултет беше отделен от държавата и не се признаваше за висше образование. Там наистина влязох с кандидатски изпит, но още на изпита стана достояние тревожната истина, че съм бивш политически затворник. Но патриархът реши въпроса и аз влязох в Духовната академия... Отделен е въпросът доколко ми е трябвало това. Но много прав беше оня приятел, който каза: „На тебе може да не ти трябва, но за нас трябва. Защото, когато събуждаш възхищение в хората и те ни питат „какво е завършил?“ (това е суетата на човека, която не можем да му я махнем), ние се чудим какво да кажем“. Е, след като завърших, те знаеха какво да кажат.
За 18 месеца завърших. Но имах доста разправии...
Кога за първи път Ви нарекоха „Учител“?
Много е трудно да ви кажа дати, защото то е казано в необходимостта на някого, на когото сте дали, така да се каже, просветление – без разлика на възраст и без разлика на години. Моите състуденти по богословие ми бяха надписали един албум: „На нашия Учител!“. А аз съм техен състудент...
След завършване на Духовната академия ставате библиотекар в Пловдивската митрополия.
След година и нещо бях назначен за библиотекар, завеждащ културата, завеждащ иконното и старопечатното богатство на Пловдивска митрополия. Това ми позволи да извърша някои неща, които, слава Богу, няма да бъдат затрити. Защото, колкото и да е нескромно, дори в София Синодът не можа да си направи отделна сграда на библиотека, но към Пловдивската митрополия има такава сграда.
И за няколко месеца направих една генерална реформа в библиотечното им дело. Така че преобрази се физиономията – постепенно Пловдивската митрополия стана институт на култура, а не само библиотечна услуга.
В това време успях да паспортизирам 25 000 икони, 12 000 старопечати, открих 4 ръкописа и ред други неща. Оттам се роди и идеята да направим иконно депо, в което да се съхранят най-ценните икони, защото беше започнало да се краде, без да се търси отговорност от крадците. Дадох и идеята за описването и формирането на първото иконно депо в България. Това създаде прецедент в цяла България – в десетте митрополии се учреди този начин на действие. И всичко, което пристигаше вече в Пловдив, се съхраняваше и беше научно обработено, със съответните картони и номерации.
Освен нашата изложба, която направих за първи път в Пловдивската митрополия, след това дадохме знак да се направи и националната изложба на икони в Криптата в София.
Когато открих „Баронията“, напечатах една хубава статия, една студия в „Език и литература“ – списанието на Софийския университет, говорих по радиото – не като привилегирован, а като човек, който знае нещо.
Тази Цезар Барониева Църковна история, която беше едно съкровище и я нямаше другаде в България, съм я запазил за Пловдивска митрополитска библиотека.
В това време работих, разбира се, и върху собственото си културно изживяване, а не живеене. Това беше изживяване. Културно изживяване, в смисъл, че още от ученически години работя в поезията, в драмата, във философията; ако може да се каже, и в религията. Така си пишех моите трудове... Доколко са правили впечатление като нещо изключително – това е един инцидент, когато някъде към 1967 г. една от драмите ми беше приета не само с желание да бъде поставена, но с настояване, дори в Народния театър „Иван Вазов“. Но аз отказах...
След това, след десетгодишно престояване в църквите, си разменихме „любезности“ и се разделихме.
Какво стана, след като напуснахте Пловдивската митрополия?
Може би това беше един от най-добрите ми периоди – да търсиш постоянно работа и все да те гонят. Много хубав период, защото не се заземявах. Отделен е въпросът дали съм имал достатъчно средства да живея, но започнах да се занимавам със земеделие, с градинарство. Изкарвах прехраната си. Колко е била достатъчна, е отделен въпрос, но имах свобода.
Така че имах едно почти 10-годишно скитничество, докато грижата на моите приятели ми намираше някаква службица, в която най-напред прикрито работех. Ставаха големи скандали, нощно време ходех на работа, но носех свободата си.
След това, като пенсионер вече, можех да си гледам градинката... Това беше хубав период. Единственото оскърбление, което си нанесох, беше, че си позволявах понякога да изпилея време в утвърждаване на свобода като мислене. И тя по-късно се материализира в срещите ми с хора, които постепенно, постепенно започнаха да оформят група, която след това прерасна в Общество, в прилив на нови хора. Това бяха, може да се каже, предходниците, докато дойде 10 ноември...
Животът Ви е минал през няколко исторически епохи. Бихте ли им дали някакъв щрих?
Когато съвременник характеризира епохата, в която е живял, много трудно ще му признаят безпристрастието. Така е, защото повечето от анализите са върху това, което е било идеология. А идеологията винаги е пристрастна. Но ако трябва да характеризирам епохата, в която тъй или иначе съм пребивавал, трябва да кажа, че духовната бедност е преобладавала в това, което иска да прави революция. А недораслякът не може да черпи слънце, за да отхрани плод.
Не отричам революцията по принцип, но човек трябва да направи вътрешна – сакрална революция. Този, който още не е събудил духовната си сила, той винаги ще дава знаменател, който ще лишава числителя от стойност. Това е изпуснатата тайна на бъдещето – чуждата вина не е наша невинност!
Нямаме нужда от прокламирано социално равенство. Ние винаги в историята сме имали благодатната възможност да нямаме отрицателя в лицето на „плебея“, тъй като сме нямали институция на робство. Докато в някои големи държави е имало благородници и роби. Робът не всякога е удовлетворявал потребите си за култура, но е искал да удовлетворява социалната си потреба за равенство. И една Велика френска революция прокламира „свобода, братство, равенство“. Но уви! Свободата не е проблем на това да бъде дадена или извоювана, а е въпрос на лична поносимост. А когато робът ви дава свобода, тя винаги е в измеренията на робското му мислене! Великата френска революция направи своите действия срещу аристокрацията, но при отработена буржоазия. Докато в Русия пролетариатът направи своите настъпления срещу аристокрацията, без да има буржоазия...
Свободата не е въпрос на измеримост, а на поносимост!
Как се раждат знанията, които давате?
Не раждам с мъченичеството на мисълта знания. Аз просто си ги раждам като прозрение, а не: „Дай сега да напъна мисълта си...“. Не. Това е и сигурността ми, че давам идеи на бъдещето. Както казах в една от лекциите – човек трябва да победи и съня, и хляба, и пола. Това са победими неща, но те са и еволюционна потреба. Те са грижата за култивация на биологичното тяло, на астралното тяло. Защото в края на краищата астралното тяло е енергията, която храни биологията. Това е грижата за един ум – ако вие не го тревожите, той лентяйства... Но това не би било добра услуга, ако човекът още няма прозрение. Защото на човека може да поднесете най-хубавата храна и той да не я хареса, когато не е пригòден за нейната, така да се каже, еманация...
Учението си наричате „Път на Мъдростта“. Какво е за Вас Пътят като генерална посока?
Пътят е толкова древен, колкото е човекът! Той започва още от Адам и Ева, след като са яли плода на познанието и започват своята еволюция. Значи и онзи предшественик, който милиони години е живял преди нас, също е имал Път; и този, който сега се осъществява, има Път; и онзи, който в бъдещето ще продължи волята на своя Сътворител, ще има Път – Пътят като съдбовна нужда.
Пътят е изначален именно когато се касае за съдбовната нужда да се върнем при своя Творец! Затова и Христос рече: Аз съм Пътят, Истината и Животът! Сега Пътят е на Мъдростта като Духовна вълна – Път не на очовечаването, а на обожествяването.
Пътят е струната, чрез която Небето слиза на земята и земята се качва на Небето!
Преподавали сте в Пловдивския университет „История на религиите“ и „Окултни учения“. След това сте преподавали и в Софийския университет, водили сте лекции в Хасковския филиал на Пловдивския университет... Откъде дойде този интерес към Вашия предмет?
Първом се вдигна табуто от правото да имате религия или по-скоро убеждение за религия. Второто нещо беше идеята на едно универсално виждане от един по-особен ъгъл. „История на религиите“ в университетския курс беше познание върху всички религии. Религията като вътрешна потреба, религията като нравствена градация и религията като социална сила. Подобна формулировка не бе давана. И това може би събуди голям интерес в различните прослойки – от професори до обикновени граждани, от студенти до ученици, които идваха и слушаха.
Прояви се голям интерес, много посещения. И след първата година, ведно с този университетски курс, към Пловдивския университет се направи една школа, свободно посещаема – нещо, което след това влезе в основата на Обществото Път на Мъдростта. Така че от втората година едновременно вървяха и т. нар. свободни граждански курсове. Голямата зала – 6-а аудитория на Пловдивския университет, приемаше понякога по 200–300 души за свободно обучение по „История на религиите“.
Вашето Учение „Път на Мъдростта“ ще стане ли нова религия?
Не! Аз се пазя да говоря за религия, защото в Учението хората ще търсят вече връзката си с Бога в себе си, не вън от себе си: иманентния, а не трансценденталния Бог! За съжаление има един белег – това е белегът, че религиите най-бавно стареят и най-дълго стоят стари!
Като че ли хората очакват някой да ги спаси отвън?...
Това е плод на внушението, че Бог трябва да го търсите вън от себе си. Когато дълбочината на човешкия ум не стига до този Бог, който е в него, човек търси своето „оправдание“ в легитимирания образ – духовника, държавника... Дали наистина монархът ще покани на трапезата си народа? За хората е голямо благоволение той да ги нахрани на масата, дори – с илюзии.
Затова имам един стих: С трохи тълпата винаги се храни, стои неяден хлябът на Живота.
За да осъзнаем всичко това, къде да търсим Мъдростта?
Мъдростта ще трябва да я търсим не в очите, които могат да видят що е правда, не в сърцето, което може да прояви милост или жестокост. Не, Мъдростта е част от събудената духовност, която Бог е вложил в нас! Макар че ни е поставил възможности да се ориентираме – създал ни е това, което се нарича зрение, създал ни е слух, създал ни е усет... Но всичко това е услуга на човека. А човекът носи един неизповядан заряд на Мъдрост, която може да го направи божествен!
Така че Мъдростта ще трябва да я търсим в будността на вложеното у нас съзнание. А това е вече част от целостта на прозрението и тайната на вложеното ни предназначение. Само Мъдростта може да определи предназначението. Любовта каза: Бъдете съвършени, както е съвършен вашият Отец, но тя не можеше да каже: „Бъдете божествени, както е божествен вашият Отец“. Мъдростта може да го каже, защото тя стои над доктрините, които повелява Земното поле.
През коя година създадохте Общество Път на Мъдростта?
Официално, така да кажем, то е създадено след 10 ноември. Но като общност мисля, че то е съществувало още с раждането на идеите ми – независимо дали съм бил в Белене, в затвори и т. н. Даже репликата, която ми правеше представителят на държавната власт, беше: „Няма да ти позволим да правиш общество!“. Значи вижте, самите те са имали определение, че моето поведение създава кръг около себе си. Този кръг дали ще го наречете общество, или нещо друго... Но онова, което го определя, е Общество Път на Мъдростта. А това, което го характеризира, е пък, че в него са Децата на Деня – не са апостолите, не са учениците от ранга на школите на посвещението, на послушанието. Не, те са Деца на Деня, които с едно определено мировиждане тръгват в света да вършат не вестителство, а освобождаване от нещо, което е отживяно. Много големи разлики...
Така че, когато се говори за Общество, винаги стои там – Път на Мъдростта. Обществото на еди-кои си. Не е далеч от общата социология, но е специфично в определението си като характеристика – Път на Мъдростта.
Каква е мисията на Вашата организация и какво представлява тя?
Това е една свобода на човека от себе си, минавайки през различните доктрини на културно-религиозно съзнание до пълнотата на това, което казваме – че сега човекът е един зрим теогон или човекът е един еволюиращ бог.
Това е човекът в идеята на Обществото Път на Мъдростта. Безспорно, аз мотивирам, че е един бог в развитие, който трябва да се освободи от доктрините на миналото си съществуване – тотемното изповедание, изповеданието на митологиите, на Правдата, която, както виждате, още съществува...
Ние поставихме въпрос сега за човека, който като битка завърши своето Боголичие – с мисъл, така както в идеята на Сътворението Отец го създаде. Затова аз казвам, че битката на мисълта беше да извършим очовечване. Сега започва една битка за откровението, за вътрешното прозрение, за оная пълнота, която чрез Диханието на Отца е сложена и я усещаме като интуиция. Диханието, или както философията на Изтока говори за внесена в нас реална духовна сила, наречена Змия-Огън – Кундалини.
Така че мисията и действията на Обществото Път на Мъдростта е да сменят човека с бог. Да сменят моралната таблица „око за око, зъб за зъб“ с това, което Христос ги помоли – да обичат врага си. Ние казваме, че няма зло, има нееволюирало добро и че думата „враг“ отколе трябваше да бъде махната, защото, щом всеки е дете на Бога, следователно имаме събожник. Да смени и идеята за грехопадението, за да можем наистина да отверижим човека от това, което митологията ни остави като битка между заземения човек, наречен Антей, и Херкулес, който трябваше да го вдигне. Единият е от майка Земя, другият – от баща Небе. Небето трябва да повдигне човека от земята, за да може човекът, обезтегловен, да става божествен. Ето това е една от големите идеи, която Обществото Път на Мъдростта си постави в своя еволюционен и житейски свят.
Защо точно Пловдив от градовете получи първи Вашето Учение?
Защото това, което съм видял преди десетки години – къде ще бъде изначалното, така както казват, ъгловият камък на дома на бъдещото Учение – беше Пловдив. И виждам Децата на Мъдростта, както ги кръстих, или учениците на бъдещето – там ги виждам. А в Пловдив не съм живял. Странното е, че наистина след това в този град, както бях видял, както беше и предсказано, се срещнах с неимоверността – че името ми ще стане известно на всички. Но тук видях първите, така да се каже, а след това дойде и прозвището „Деца на Деня“. Те са Деца на Деня, те не са вестители. Децата на Деня с Учението на Мъдростта освобождават. Вестителството благовестява, кръщава...
И ето – в Пловдив. Въпреки че преди това в София имаше (в онова време, не говоря за след 10 ноември) едно доста добре организирано общество от, така ако може да се каже, няколко души професори, няколко души от големите рангове на писатели и др. – идваха да слушат. Както скулпторката, в чието ателие правехме събранията. Но в Пловдив беше тежестта.
Защо това се случва именно в България? Греша ли, ако ми се иска да видя мястото на новата Духовна вълна именно на тази земя като резултат от това, че тук е срещата на Запада и Изтока?
Не грешите, защото тази земя е белязана още преди да бъде наречена България. Наречена е Ракхива, което значи „етерно пространство; небесна твърд“. Следователно тази земя, която е била огнище на много посветени (тепърва ще откриват още много неща в нея), тя самата е излъчваща духовни сили. Тук са работили много посветени. Да вземем един Орфей, който е разкъсан от вакханките. Той не само е укротявал змия или вълк около себе си, укротявал е зверовете вътре в себе си. Това върши посветеността. Залмоксис също е една от белязаните личности, той е бил ученик на Питагор, бил е тук и жрец, и цар... Следователно на тази земя са родени енергии, чертани са пътища, по които трябва да вървим.
И точно тук може да се създаде това, което бих нарекъл „клада на Духа“, която дава едно ново Учение, създава изворни води за култури. Защото тази земя е благодатно дарена – едно духовно Елдорадо.
България и духът на българина е белязан да създаде утроба, която ще роди Шестата подкоренна раса. А тя ще стане утроба и гръд на Шестата Коренна раса, която е част от общата йерархия на Седемте Коренни раси.
Това е България. И затова светът не бива да бъде смутен – някаква България, за която половината свят не знае. А знае ли някой къде има бисер, за да хване тази мида, в която е бисерът?
Вие националист ли сте?
Много малко е човек да се ограничи в национална принадлежност, но неизбежно потребно е. Неизбежно потребно е, защото пращанията ни в неизвестно поселение на даден исторически дух, който от своя страна е направил това, което се нарича национална потреба – това е една наистина провиденция. Така че човекът в никакъв случай не може да се откаже от универсалността на един национален дух, който прави исторически събития. И в такъв случай не може да звучи обидно тезата за националната идея в самоосъществяване, когато искате да послужите на света. Те не се разделят.
Какъв е Пътят на човечеството към обожествяване?
Безспорно човечеството в своето кретане по пътя за съвършенство има нужда от парапети, които се наричат закони, морални таблици и пр., но ограничението не може да ражда Богове. Ограничението може да ражда култура на добродетели, но Богове не!
В Третото хилядолетие ще излезе ликът на бъдещия човек – именно този, който ще бъде, а не ще има. Ще бъде с прозрение да има в себе си богатство и да го даде, за да си купи, както е казано в Светото Евангелие, един скъпоценен бисер. Цялата сегашна култура на човечеството ще отходи.
Ликът на бъдния е легитимирана божественост в еволюцията, макар и неовладяна. Голямото закъснение, което могат да направят хората, ще е вследствие логиката на обикновения ум, който безспорно още прави своята кръстословица с културите, които не можаха да бъдат отместени със свършека на века. Нито юдейството, нито мохамеданството (дошло по-късно) с тезата за възмездие, нито християнството в неговата добродетел могат да се освободят от веригата на онова, което не е надмогнато.
Материята трябва да демонстрира Духа; тя трябва да се приспособи към вибрацията му, та когато Висшата воля пожелае като лична изява: „Възкресни!“, материята да не `и пречи.
Заради това ли препоръчвате вегетарианството като диета и етика?
Вегетарианството не е етика, вегетарианството е ритмиране, с което се изчистват чакрите – за да може събуденият Кундалини да върви. Месото има много остра вибрация на страхова психоза, която не можете нито да я сварите, нито да я опечете, за да бъде премахната. Страховата психоза при убиването на животното остава – стои си живителна и след това, когато я приемете, тя влиза във вашия астрал.
Когато поемате месо, вибрацията му нарушава хармонията ви. А страхът спира всяка еволюция. Потребата от култура на физиологията ви е да изградите възможността духовните центрове у вас да започнат да приемат лъчите на бъдещето. Менюто ни е защита на битието ни.
Потребата от вегетарианство трябва да бъде вътрешен иск, за да може енергията на Духа да снеме тежестта на земното притегляне.
Чували сме, че правите разлика между ядене, хранене и хармонизиране с храната. В какво се състои тя?
Това, което сте чули, е вярно. Ядат животните, хранят се човеците, хармонизират се посветените. Тайната е в биологичната еволюция и сакралната революция, т.е. пътят на одухотворяването.
В тази връзка какво е отношението ви към екологията?
Когато искаме материята да бъде одухотворена, ние не бива с изпарения отровни на действия и мисъл да пречим на това развитие. Тогава вече отговорността на Всемирната екологичност е тази, че влизаме в сътрудничество, защото взаимно изграждаме свят на еволюцията. Човекът трябва да помага на света – на естеството на животните, на естеството на дървото, на кристала, пращайки енергии... Наблюдава се, че някои лоши мисли върху едно цвете се отразяват така, че то клюмва – достатъчно опити има. Следователно корекцията на екзистенциалност в Учението на Мъдростта е, че безспорно еманациите въздействат на цялата Вселена. И тогава идеята за екологичната отговорност и цялост е наистина законна и потребна.
Човекът борави с енергиите на думите, без да ги преценява, и затова понякога боледува. Думата може да е много убийствена или много възземаща. Голямата част от заболяванията на хората се дължат на невъзможността да понасят енергията на някои думи. Оттук е и въздействието на проклятието.
Въвеждате едно ново понятие за човека на бъдещето – „събожник“. Какво означава тази дума?
Старите мъдреци са казали, че човекът е бог, Хермес пък е казал, че човекът е смъртен бог, а боговете са безсмъртни човеци. Културата на Мъдростта казва, че човекът има едно ново поприще – събожник. Както Учението на Любовта ражда човека – ecce homo, така Учението на Мъдростта ражда събожника – ecce deus. Идеята за събожника е може би най-трудно постижимото състояние на психологическата даденост на човечеството, тя е знание за преобрат – духовен преобрат! Не е проблем вече на кръвна група, нито пък привилегия на правната доктрина на наследство и род – събожникът е вътрешният лик на Бога.
Валентността събожник вгръща човечеството в единство. Човек може да се опре на кръвното родство, както в Правдата, но той има и духовни братя и сестри, казва Любовта. Събожникът обаче е и Божествена възможност!
В Културата на Мъдростта събожникът е Бог, Когото търсим в себе си, изведен в лицето на другия!
Не намирате ли основание за такова отношение към другия и в думите на Христос: „Обичайте врага си“?
В „обичайте врага си“ има една противоречива енергия и затова ние казахме: няма враг – има събожник, защото всички са деца на Бога. Да обичаш врага си, пак трябва да се насилиш. Така създаваш противопричинност. Но събожникът – този, който е като тебе сътворен и носи същото Дихание, което Отец е дал и на тебе, той не може да бъде нито обичан, нито отричан – той е признат.
Това, което дадоха религиите, особено в християнството, е брат и сестра – кръвен дар. Те ползват кръвен дар, а ние ползваме духовна общност. Това е голямата разлика. На човека според кръвната му група е лесно да му прелеят кръв, но не могат да му прелеят будност. А той не само трябва да поддържа своята будност, но и да я даде на този, когото нарича вече събожник, а не брат.
До какви промени у нас би довела тази идея?
Човекът трябва да се прости със Себе си, за да изгради събожника в една всеобща аура. И оттук да има вече само един стожер – взаимността. Събожникът е божественост, мотивирана от Знание, а не от вяра. Така че идеята за събожника е свобода от разминаване с взаимността.
Няма по-достойно дело от това, човек да се е научил да се жертва за събожника. Когато даваме светлина, нашата светлина е, която помага на другия да не се спъне в Пътя.
Събожничеството е сътрудничество не като качество, а като същност – то не е морална идея, а култура!
Как свършва Вашият ден?
Моят ден обикновено свършва с едно събиране във вътрешната ми пещера. Нищо по-свято няма от това, човек да се събере в себе си и да направи не това, което е задължително в обикновеното вероизповедание: или моралната преценка, или това, което известни етики учат – равностойността и преценката на деня. Вижте, една такава илюзорност е много полезна за възпитание на ума. Когато искат да възпитат ума, го привикват към известни навици. И се счита за много ценно, че човек вечер или както казвате: „как ще привърши денят“, си дава равносметка, защото тя е култивация на добродетели с измерение за по-добро. Това не е моят ден, защото аз с мисъл не работя. Моят ден не е да остана в пещерата, а само да вляза в пещерата, за да видя кой ъгъл е неосветен и коя звезда да му донеса. Това е...
Защото във всички случаи съзнавам отговорността като тревога на Третото хилядолетие. Тревогата на Третото хилядолетие! Аз зная, че Учението Път на Мъдростта е голямата тревога, исканата беда за ново мислене. Една беда, която ви събужда; една отговорност, която ви осветява; един Път, който трябва да ходи човечеството – без страх. Защото Учението Път на Мъдростта е идея за свобода!
Ще има ли нужда човечеството да се върнете още веднъж при него?
Моята тревога е тази – след колко време и в какви измерения то може да осъществи Учението Път на Мъдростта, което би го освободило, фигуративно казано, от наколното жилище на миналото. Когато го видя освободено от наколното жилище на миналото, през което е преминало през всички тези етапи на Духовните вълни, тогава безспорно в идеята за Истината може би не би било необходимо едно мое лично присъствие. Но като съзнание – безспорно ще бъда във всички животи. Едно е да присъствате като съзнание – това, което наричам Мировото съзнание – да присъствате във всички енергии на осъществяваната тайна. Както сега на Мъдростта, а след това на Истината, за да се дойде до една от големите потреби, която наричам Свобода. Защото едното е да живеете в Бога, а другото е да сте в Божественост. Така че човек в Истината е в Божественост, но само в Свободата е Живот в Бога!
Знаете ли какво ще Ви се случва оттук нататък?
Всичко, което може да се случи, не е в тревогите ми, а в последователността. Защото вие не може да определяте развитието на световността – можете да помагате, можете да сътрудничите, можете да искате известни промени, но не бива да спирате онова, за което енергиите на еволюцията са предназначени.
Човечеството е много повече от едно вече лично посвещаване. И точно затова Великите посветени се връщат да работят за човечеството – за да може то един ден, в своята будност, да върне енергията на това, което наричам Мирово съзнание. И оттук е и фразата ми: ние много добрини изразяваме, като благодарим на земята, но време е земята да почне да ни благодари, като ни върне енергиите, които сме `и давали. Оттук е отговорността как работим със земята. Хората това не могат да разберат. Те мислят, че само трябва да `и благодарим – не, тя също е благодарна, но трябва в нея да се събуди една възможност на преценка. Човек се оплаква от болки, а не пита дали цялата природа, всъщност дори целият Космос в дадени моменти не изживяват един гърч.
Вярвате ли, че светът ще Ви познава и след 300 години?
В това си вярвам, но то няма никакво значение. За мен не е важно дали мен ще познават – въпросът е да почнат да познават себе си. Жертвата за едно Учение не се състои в белега кой го е казал, а в това дали тази духовна енергия ще влезе в концепцията на едно бъдещо знание, виждане, служение. Това е важното. Едно действие на Мировите Учители не се определя с тяхното признание. На тях не им е и потребно. Защото всичко това после няма образ. Има удовлетворението, че светът се самоосъществява в Божествеността.
Тогава, когато сте едно съзнание Божествено, защо ще ви трябва да имате физиономия?! Бъдещата физиономия няма да бъде това – да нарисуват един брадат Бог. Това е смешно... Но че сте направили от света една Култура на Мъдростта, една Култура на Истината, че сте направили една Култура на Свободата – това е голямото...
Така някой, ако с културата си помогне и с един милиметър да порасне цялата Космичност в една идея, това е нещо много голямо!
Вие какво бихте пожелали на човечеството?
Вместо Олимп да слиза на земята, качете се отново на Олимп, макар и разрушен. Защото той винаги ще има нужда от богове! А боговете, когато не са на върха си – когато слизат в низините, стават обикновени човеци. И тогава родих една фраза: когато боговете станаха лоши човеци, трябваше да бъдат сменени с човеци, които са добри богове.
Имате ли свой отговор на въпроса какъв е смисълът на човешкия живот?
Да, човекът трябва да стане Съсътворител на Сътворителя си!
