Зареждам...
Окултизъм и мистицизъм (Орфей)

Окултизъм и мистицизъм

Орфей

 

Започваме разглеждането на основните окултни школи, които са стъпала във възможното усвояване на тайните знания. Като първа тема в тази поредица ще бъде Орфей и Орфеизъм. Ще се спрем първо върху личността на Орфей, а след това и върху неговата система, неговата доктрина – това, което става учение, изповедание и преклонение на следовниците му. Така че ще трябва да легитимирам, като по някакъв начин изведа из една далечна, наистина много далечна страна, наречена „Време на незнайното“, образа на Орфей. Този белязан син, пророк, Учител или Велик посветен, който е сложил крайъгълен камък (както казва Христос), за да се изгради храмът на школата, за да се осъществи учението или пък да се роди онази религия, която човечеството продължава да изповядва в различните свои вероизповедания.

Най-трудна е задачата, когато трябва из пазвите на древността да се изнесе частица от образа на такива личности, каквито са един Орфей, един Хермес, един Питагор, които дават повече представа за митически, отколкото за реални исторически образи. Но те са личности, оставили учения; драснали са, и то дълбоко в съзнанието ни и културната ни история големи науки. Затова човечеството не ги е отминало в тяхното митично (макар че то е съвършено реално), приносно дело, в техните концепции, в техните религиозни мистични школи. Школи, които не са духовни вълни, но са оставили своята духовна енергия като богата трапеза на знанието и не могат да бъдат отминати, и няма кой да ги отмени.

Информациите, касателно личността на Орфей, са крайно оскъдни. Разбира се, че митологията (за която казвам, че е повече от историческите факти) е богата. И аз ще се опитам от този „въздух“ напоен с мислите на Орфей, от този свят, живян от него (както художниците, когато са възпроизвеждали образи на светци или учители на живота), да му направя един портрет.

Винаги съм твърдял, че ученията се дават първом като послания на Отца и след това от личност, която има готовността да пренесе тайната на това знание, което й е дадено. Така всеки от нас е един аргонавт и ако наистина има дързостта да преплува океаните, може да се радва на благодатното Златно рухо от духовно знание. Една от информациите (защото са противоречиви съобщенията по този въпрос), е че наистина Орфей е участник и в аргонавтското пътуване за Колхида. Какво имаше да вземе и какво донесе от там? Може би оная тайна, която Зевс не можа да научи и прикова Прометей. А Прометей знаеше кой ще го събори. И виждате, че един Орфей се върна и събори стари божества – донесе Златното рухо, донесе знанията на посветени, донесе непроменни ценности. Орфей на поход с аргонавтите – това е голяма тайна за нас.

Аз не зная доколко там наистина е имал щастието да вземе Златното рухо, но неговото пътуване и неговият престой в Египет му дават златно рухо на духовни ценности, които след това предава на велика Тракия. Тракия – едно от белязаните достойнства в световната история; белязана земя, на която имаме радостта, щастието, а бих казал и достатъчното чувство отговорни да живеем. Това е Тракийската земя. Трябва да знаете, че във всички времена, в които има посочени данни за нея, тя е носила белега или е била утроба на ценности, най-вече духовни. А тъй като тогава духовното знание е било и научно, ясно е защо тази благодатна земя е и утроба, и родина на Орфей.

Някои автори са нарекли този велик мъж, този голям учител, който безспорно е от първа валенция на духовна посветеност, „Певец на загубената любов“. Айнщайн, когато се е касаело за Орфей, казва буквално следното: Има „чудо“,което все повече се потвърждава с развитието на нашите знания. То разбива позитивизма и догматическата представа за света, „лишен“ от чудеса. Знаете Айнщайн – този магьосник на знанието, който нито миг не е оставял душата си свободна от Бога. Той Го е търсел, а Бог го е дарявал с щедростта си. (Нютон също – за него изрично е подчертано, че когато е чуел думата „Бог“ е коленичил, дори да е бил на улицата.)

Мисля, че прозрението на гения е и достойнство във формирането на това, което Айнщайн е казал за Орфей: „чудеса“. (Разбира се, за него, както и за всеки знаещ, чудото е необяснена разумност, но свещена тайна, която я знаят посветените.) И аз пак ще повторя старата си мисъл: само гениите могат да оценят гения. Те имат достоянието да уловят такива вибрации, че без смут да дадат признание и спокойно да кажат, че митологията е една истина. Те не се страхуват от митологии, те не се страхуват от чудеса, защото чудото е, което ни предава чистата истина за това, което наричаме мит. Това е чудото. А ние имаме нужда от чиста истина, макар и за съзнанието ни да изглежда още митична. Затова нека не ни липсват „чудеса“. Загадки винаги ще има и трябва да се радваме, ако пред нас такива още стоят, защото желанието ни да ги разгадаем е процес на развитие. Този, който се лишава от възможността да търси, той никога няма да намери.

Разбира се в нас винаги ще стои на преден план въпросът – кои антени в човека могат да уловят една просветност, едно знание, което да махне завесата на невежеството. Такива антени (фигуративно казано) е имал Орфей.

Не може да се каже къде е люлчиното място на рождението му, освен това, че са Родопите, че е Тракия. Този същият Орфей, когато се ражда, е съпроводен с един химн на цялата природа, една будност, в която вземат участие посветените – това е призив на душевността. По-късно той е в един от храмовете на Дионисий в нашите Родопи, на „най-високата планина“, според Херодот. Но след детството му информациите за него се губят. Има една тънка нишка, която посочва, че той е бил в Самотраки, където е имало храм на посвещението, но това е храм на малките мистерии и на по-малките посвещения. Там изучава съответно тайните науки, но онова, което го тревожи,е да намери Единството. И тъй като противоречията са по-големи от знанията, които е получил, недоволен, неудовлетворен, той заминава, за да потърси посвещения и знания, които е дала и оставила една Индия със своето многобожие – многобожие, което въпреки всичко беше извело една формула на Тримутрието (както те го казват). Тяхните върховни божества са троица, но индивидуализирана. А той беше надделял с идеята за единното царство, през което трябва да се мине от едно към друго, до голяма степен беше надделял политеистичното начало. След това взима знания от Вавилон и от Асирия, където овладява науките (а знаете, че във Вавилон и Асирия, това бяха науките на астрологията, това бяха великите теургии - науките на богознанието). Той отива и в Египет, където получава своето велико посвещение. Там има един такъв закон: овладяното знание след степените на посвещение ще трябва да бъде приложено от ученика, или вече от посветения; приложено заради светостта на тайното знание, което е получил – отговорност пред великото посвещение!

Така Орфей трябва, с тревожност и обетност, да се завърне и във великите храмове, оставени от древно време, да потърси и възстанови старите религии и да образува едно ново изповедание – религия, която обединява и която освобождава. Обединява слънчевото начало – Аполоновото с Дионисиевото – идеята за възкресението и разрушението (като нагледна битиейност в метафизиката на всяка религия); обединява идеята за безсмъртието на душата с идеята за слънчевостта като царство, което отвежда. Той трябва да изведе хората в идеята за безсмъртието, за да ги направи владетели на трите царства, които тогава са властни: царството на Ада, царството на Земята и царството на Небето. Така Орфей изпълни своята задача на Учител – създаде за столетия, за хилядолетия едно ново изповедание като намери моста между двете доктрини: Аполоновата и Дионисиевата – две начала, които са твърде антиподни в зрението на човека, а може би и в другите полета.

Има податки и известни информации, че самият Орфей не е бил почитател на Дионисиевото начало. За мен това твърдение е малко смутително и може би европейците, когато оценяват така, изхождат от натрапеното на Европа, че Дионисий е известен с какво – със своята вакханалия (оттам е вакханките), със сатирите, с хоровода на пияниците... Това за мен е съвършено невярно! Дионисий е бог на раждането, на възземането, на възстановяването и бог на разрушенията. Значи той е живота в приложност – раждаме се, умираме, възкръсваме. Тук можем да направим аналогия с Шива в Индуизма – бог на разрушението и бог на сътворението. Дионисий обаче не влиза в такава троица, каквато Индуизмът ни представя. Олимпийските богове са достатъчно характерни за себесъзнание и себеживот. И много често казвам, че в историята на религиите има три божества, които са възкръснали (въпреки че има и други възкресения, дори още от най-древно време) – това са Озирис, Дионисий и Христос.

Ако така погледнем, ще видим, че това, което Европа (за мен културата на Европа е лошо преведената цивилизация на Изтока, на гърците, на траките...) сложи в своето виждане за Дионисий (Бакхус в римски превод) не е вярно и именно срещу едно такова погрешно виждане се възправи един Ницше. Ницше по един безспорен начин на проницателя брани Дионисиевото начало. Разбира се, той може да си има различни грехове, но не можем да оспорим мащаба на проницанието му. Да оставим настрана неговия „Антихрист“, но не можем да отминем неотбелязано неговия „Тъй рече Заратустра“, където ражда идеята за свръхчовека със знаменития израз: Между животното и свръхчовека има един мост, който трябва да се мине и този мост се нарича човек. Това за мен е вулканическо изригване, на което и най-модерната окултна наука направи своето поклонение.

И ако потърсите корена на Бакх или Вакх, вие ще видите, че на индийски това значи висша божествена сила. Аз не се учудвам, че Европа можеше да направи такъв израз на отрицание на Дионисиевото начало. Съпроводът, който всеки голям носи, е онова, което е било още в нисшия стадий на развитие, това, което съпровожда и Орфей – целият животински свят.

Така че не мога да приема, че той не е давал признание на Дионисиевото начало, но е имало конфликтност в реалното приложение между Аполоновото начало (именно ясновидството) и закона на разрушението и възкресението. Като приложност тук, на нашите земи, наистина е имало различие. И когато едното е доминирало, безспорно, че хармонията се нарушава и Орфей точно в този момент изиграва съдбовната роля да събере всичко това в едно общо светилище и в този храм да извърши това кръщение – кръщението в името на една нова, наистина нова религия, впоследствие наречена Орфеизъм.

Известно е, че в доктрините на Древна Гърция (с изключение знанието на посветените) идеята за прераждането не е стояла. Ето защо Орфей се връща натоварен и с тази задача, която в послешните векове ще я намерим вече. Много по-късно, цели векове след това, ще бъде сложена, като философско мислене, от Питагор (VII – VI век), малко след това от Платон (идеите предшествуващи душите), а по-късно вече тази идея ще я намерим в неоплатониците, именно в Плотин, добре резгърната. Но в културата на Древна Гърция тази теза не е била дадена.

Затова Орфей влиза в царството подземно на Адеса, за да търси своята Евридика. Ето как още тогава се ражда идеята за отвеждане от Адеса на душата (една подсказка на закона на прераждането) или това, което той нарече и световната култура прие, и митът освети – Евридика! Аз не мога да приема (разбира се, митологията ни го казва като митически образ), че само физическият образ е това, с което той прави своето пълно съчетание и за което прави своята жертвеност. За мен Евридика е неговата душа. И всяка интерпретация ще ни наведе към този път. В легендата е казано, че тя е нимфа. И някои от авторите считат неговата душа именно като нимфа, защото интерпретацията на душата в различните учения и школи е представителка на различното наше разпределение: на етерен двойник, на астрално тяло, на ментално тяло, на причинно тяло.

Евридика е ухапана от змия и трябва да умре. Орфей е влюбен в нея, те имат своя космичен брак и обреченост (тя е неговата съпруга) и както знаете във всички митологии душите се отвеждат в царството на Адес. Евридика е онази, която трябваше от завистта на жриците на Луната и на Хеката – на магьосничеството, да умре и да отиде в подземното царство. Тогава, както знаем от легендата, Орфей трябваше да слезе в това царство, да измоли нейното освобождаване и да я изведе в царството на Слънцето – на Земята. Там той мина други велики посвещения. Голямото знание от египетските му посвещения беше приложено в действеност. Умиране или формулата на сън – сън в ковчег, за да се излезе от царството на тялото, а след това да се върне, за да вдигне булото на Изида и да види в очите реалността на това, което наричаме Дух. Той слезе в подземното царство и със своята обаятелност, със своята лира, склони Персефона и Адес да освободят Евридика. Но имаше условия. Първо, че ще бъдат предвождани от Хермес. Кой беше Хермес като митология – вестителят между боговете! А като Учител – най-великата личност на древността. Този, който даде пътя на посвещенията и великите откровения, който получи стъпалата на познанието как се извежда света. Този Хермес трябваше да води, след него да върви Орфей и след тях Евридика. Второто условие беше Орфей да не се обръща назад. Но той не спазва обещанието си поради съмнение, поради несигурност, дори да кажем поради прекалена обич.

Идеята за съмнението съществува през всички времена. Съмнението е най-опасното нещо за вярата, която се загубва и отива в безверие. Идеята за съмнението! Не се обръщай назад, когато искаш своята Евридика, махни мислите, махни страха си – знай, че ще я изведеш! И мисля, че Христос много точно беше казал: Когато сложите ръка на ралото си, не се обръщайте – браздата ще стане крива. Сложите ли ръка на ралото не се обръщайте, а ралото какво е – то прави браздата на живота ви. Къде ви води? – да сеете. Който сее, има бъднина, че ще жъне, а който няма упование да жъне, той винаги ще стои с ръка на просек.

Така със съгласието на Персефона и на Плутон, т.е. на Адес, Евридика тръгва, Хермес води. Орфей е спечелил благоволението, но крачка преди да излязат в царството на Слънцето, на Земята, той чува някакъв тропот, нещо чука зад него – съмнението, мисълта... Това което винаги съм характеризирал, че съмнението е или лично невежество, или чужд шепот. (Може би падналото камъче беше чуждия шепот.) Обръща се... и Евридика се връща долу. Тогава води отново жестока битка и има това, което, бих казал, като космична мистерия, е тайната на живота – шест месеца в Адеса, шест месеца в слънчевата градина. Ето идеята за отиванията и връщанията – когато се води и се прави споразумение между битието ни като съзнание в своята сома, в своето тяло и духовността ни – че шест месеца ще пребивава в Адеса и шест месеца ще пребивава на Земята, в слънчевата градина. Орфей прие този договор. За мен Евридика, вече казах, е била винаги личната ни душа. Древността, пък и настоящето, няма друг начин да даде познание, освен чрез алегорията, с която още продължаваме да си служим, защото очите на прозрението носят доминото на ума. И ето в един от химните на Орфей какво е казано:

  • Забравена прастара дума,
  • почитана от славните предци;
  • е „Евридика“ – Евридика не е
  • едничко име на жена, о, не,
  • то значи изначална светлина
  • възторжена любов и свобода -
  • едно едничко слънце – него никой
  • и никога в тъма не ще удави.

Толкова ясен израз затова, че Евридика не е име на жена – Евридика е символ, Евридика е любов, Евридика е свобода, Евридика е нашата душа! И когато искаме да я изведем на живот, когато искаме из своята гробница да я изведем до светлината на познанието, само когато нямаме съмнение, може да ни бъде гостенка. Ако не – другаде пребивава.

Онова, което наричаме свят на отвъдното, което свидетелства за идеята за безсмъртието – именно това ни доказва един Орфей. Шест месеца (символично разбира се) битие в плътта и шест месеца вън от нея. Познанието, което душата може да ни даде, е познание на свободата. А Свободата е живот в Бога! И затова се уговарят там в техните митически времена – с кого? – с боговете. А кой ще я изведе? – синът на боговете. Какви сме ние, как е речено във всички свещени книги? – че сме синове на боговете, докато изведем своята Евридика в живот.

Така оформена и докосната душата ни е в тръпката на една вселенност, която изгражда идеята за един дух – национален, исторически, личен; духът и пътят на Евридика, който трябва да бъде свидетелстван от онова, което наричаме образ и подобие – Орфей. Орфей е свидетелят, който трябва да доведе душата, който трябва да я изведе. Тя е безпорно любима. Защото човек може да разсейва очите си където ще – те могат да замръкнат и по чужди двори, но винаги се връщат на своето възглавие. Това е неговата вътрешна същност – неговата душа. В такъв смисъл можем да кажем, а и всеки от нас може да прецени, колко пъти в земното си живеене е пял песента на загубената любов; колко пъти е имал съмнението си, когато се е връщал в своя дълбок кладенец, когато е влизал в своята пещера, за да извади на живот Евридика – своята душа! Колко пъти е приспивал с лирата си остротата – това, което е най-големият белег на Орфей: да укроти дивите животни, т.е. неовладяната материя у нас, от която, както съм казал, не бива да се отричаме, а трябва да я одухотворяваме. Така този надслов, за който още в началото споменах – „Певец на загубената любов“, мисля, че много добре го е сложило времето. И едно такова название наистина отговаря на цялото служение и жертвеността от учението, което оставя Орфей. „Певец на загубената любов“! Знайни са неговите химни и бих искал (тъй като се говори за загубената любов) да цитирам част от сватбения му химн, изпят с неговата лира, посветен, разбира се, на всички. Защото това е един обряд, който е и една мистерия от световен, от вселенски, от космичен характер. Този сватбен хоровод, който на небесата правят самите звезди, всемирното съчетание между Дух и Материя – това, което Партенона прави, тази вечна девственост, майка-девствена, откърмяща детето, което ще даде слънце, път и живот на човечеството. Затуй този химн е така озаглавен – „Сватбеният химн“.

  • О, моя лира...
  • Аз неведнъж, зареял взор в морето
  • въз мачтата опрян, на теб съм свирил
  • вдъхни ми песен сватбена сега
  • и тя да зазвъни във бъднините
  • на времето неведомо с крилете!
  • Отново те зова, о, моя лиро...
  •  
  • О, моя лира, Аполонов дар -
  • утеха в тъгите на човека,
  • съзвучна на честитите му дни,
  • отново те зова: запей със мен,
  • че аз и ти за химни сме призвани.

Можете да си представите каква хармония и съвършенство има в тази песен, изтръгната от лирата, на която Орфей безспорно е изобретателят, въпреки че Хермес е откривателят. И именно Орфей, в някои книги, е наречен и прадядо (не баща, не дядо, а прадядо) на поезията и на музиката – поезия, която може би в неразчетени още скрижали Тракия някъде пази, защото има Дионисиев храм, който още не е открехнат. Той е големият химнописец, който създава и метриката в поезията; той е, който хранен от лъчите на своята Евридика вдъхновява и който може да говори за нея, че тя е прастаро име, тя е любов, тя е светлина.

Когато обаче трябва да преведем името „Орфей“, тогава ще открием една друга тайна. Защото всички Велики посветени имат имена, които носят вътре в себе си енергия, каквато носи атомът. Във всеки човек поотделно е вложена частица от тази енергия, защото като пратеник и като дете на Бога не може да пребивава, ако я няма. Безспорно Орфей я е имал в изобилие и затова искам да преведа името му, за да знаете какво се крие зад него. Орфей или „арфа“ означава „онзи, който лекува със светлина.“ Оттук може би идва и слиянието между предмета на неговата музикална изява и самата душевна същност (защото аз не мога да приема лирата пред флейтата, тъй като духовата вибрация, а не нотираната, по-лесно влиза в света, който той е укротявал). „Онзи, който лекува със светлина“ – нещо, което се дава и на Иисус, защото Иисус буквално значи лекуващ и то със светлина. Виждате какви аналогии могат да се правят. Промените са били проблем на езиковото различие или на разминаване на наречията, но ядката и същността на битието е било това :„Светлина и божественост“.

Думата „Орфей“ има своя корен във финикийския език и изхожда от „aur“, което значи светлина (знаете думата „аура“ – нашата вътрешна същност, нашата еманация, която ни обгръща, брани и легитимира) и „rofae“, което значи лекувам. Ето как са кодирани в името му две тайни: дължината на вълната на светлината, която еманира и силата на енергията, с която върши своето деяние. „Човекът, който със светлина лекува“ – това е буквалният превод на думата „Орфей“. А то вече не е дума, то е вибрация, която носи едно име или прозвище, както Христос, както Буда – един символ, който определя предназначението му, а след това вече неговата воля ще му даде и изпълнението. Защото Орфей наистина е лекувал, лекувал е чрез своята музика. Затова тайната на неговото знание и тайната на неговото учение си остава музиката, която укротява. Аз не мога да приема, че той не е укротявал звероначалието – дивата си мисъл и змийските си желания; че не е давал крила на гълъбите на своята любов; че не е разтварял цветето на вдъхновението в света, който го е заобикалял. Винаги съм мислил, че той е укротявал нисшия си свят, укротявал е себе си! Ако това успеем да направим, с една или друга струна на неговата лира, ние наистина ще победим и ще укротим животното у нас, т.е. онзи брат, за който Ницше каза (моста между животното и свръхчовека, който се нарича човек). А с една такава вибрация, която Орфей носи, логично е, да е надмогнал всичко у себе си, което са събрали хилядолетията в прераждането му и преминаването през различните царства – от растителното, през животинското, до човешкото и до обожествяването му.

Ние знаем за Орфей, че е укротявал зверове, знаем, че е тракиец – но малцина знаят, че той е Великопосветен, че той създава едно религиозно учение, което има хилядолетно присъствие, особено тук на Балканите, особено тук в Тракия. В Тракия, в чиито граници са влизали и изворите на музите (деветте музи, които създават деветте изкуства) и се счита, че именно една от тях е негова майка – Калиопа – муза на епичната поезия и на красноречието. (Всеки би се възхитил от Цицерон – знаменития оратор и от Демостен – ненадминатия оратор. Но те водят своето вдъхновено начало от ръката на благослова на нимфата Калиопа. Ако тя не беше ги докоснала, те нямаше да бъдат така знаменити в нашите съзнания. А възможна ли е знаменитостта им като изява в красноречието? Да, щом вековете още не са ги отрекли и ние ги почитаме и се учим.) Някои от авторите считат, че негов баща е Аполон. Други, че той е син на тракийския цар Еагър (но винаги се казва в обясненията, че Еагър е равно на Аполон). Не е толкоз странно, че е син на бог, защото за мен тези божества са реални стихийни сили. Те в своята манифестация, в своята морфология могат да минат в образи, които след това стават божества. А Аполон значи бог на Слънцето, бог на поезията, бог на ясновидството. Представете си проницателя, ясновидеца, пророка Аполон в съчетание с музата от кастилските извори (там е гнездото на 9-те музи)! Аполон е и онзи, който учи троянците как да отглеждат стадата си и как да имат благоденствие. Следователно митическите богове са реални стихийни сили, които участват във възможността човешкият род да акумулира енергии и да се учи на съвършенство в приложност. Така че дори и Аполон да не е бил негов баща, дори и Калиопа да не е негова майка – естествено е, че негов баща е бил Духът му; логично е, че негова майка е била душевността му. Така един син се жертва за своята майка, като отива да изведе Евридика – своята душа. Тази реалност е и иреална, защото когото един огън се запали в душата на човека, когато именно тази Евридика, тази душа, бъде събудена от вечната сила вложена в нея (наречена от старите науки Кундалини или Змия-Огън), тогава тя отива в други пространства и живее други животи.

Бях посочил[1], че има различни начини на докос. Единият път е да ви осени вълната на одухотворяването, на ясновиждането с послание отгоре, където вие сте пасивната страна; другият път – това е, когато активизирате духовността си и изваждате душата си на преден план и тя ви води в съприкосновение с Божествеността (това, което бях казал като теза на Плотин). Тук, в извеждането на Евридика из царството на Хадеса, Орфей е проявил съмнение и губи този докос. Трагедията не е в съмнението само, трагедията е и в губенето на смелостта да се върнете, и да приемете резултата за предрешен во веки веков. Именно тук е прагът на жертвата – между готовността, между предприетата акция и несполуката и между жертвата, независимо от несполуката. Защото жертвата има бъднина, а приетата дейност може да има и несполука. Но жертвата не се интересува от резултата. Този праг в момента не е бил минат от крака на Орфей. Нека имаме предвид и нещо друго, че все пак той е от учителите, които са създавали големи школи и са имали своите посвещения, но не и своята всемирност.

Така съчетанието между Аполон и Калиопа какво предостави на света? Предостави Орфей – светлината! Светлина, която лекува, която избавя човечеството. Защото лекуването със светлина (а не с билки, нито с лекарства) – то е лечение на душата. И така съчетани тези две тайни или тези две свойства в една личност, създават непояждащата светлина, която след това е така добре вградена и в Юдаизма, и в Християнството, и в другите учения. Представете си такова едно знание какви деца е отглеждало и защо Тракия въобще е огнище на посветените: Дионисий – бог; Орфей – син на боговете...

Напоследък има много нови информации за един предгречески Дионисий, за един тракийски Дионисий, който не носи онази упречност, която е отпратена към греческия, т.е. Бакхусовото, разгулното начало, съпровождано от сатирите. Този спор тепърва излезе във втората половина на нашия век и има достатъчно вече показатели, които ще ни докажат, че малко по-възрастен е тракийският Дионисизъм или Орфеизъм, ако мога така да се изразя, от греческия или еладския. Защото под пластовете на това, което сега ни изнася науката, ние намираме именно тракийския Орфей. И вие много добре знаете от „Илиадата“, че траките са взели участие в Троянската война. Разбира се времето, за което се говори, че Орфей битува в нашите земи и изгражда своите храмове, е различно. Силата на неговото школувано братство или на последователите му се счита, че започва някъде от VI век преди Христа, но като начало на неговата жизнена пътека има някакво равняване с Моисеевото начало, т.е. някъде между 1400 до 1200 г. (както историците дават датите за Моисей). Ако обаче погледнем назад и видим кога е Троянската война, малко тези дати ще се разминат. А в Троянската война орфеистите са налице, траките са налице. Траките отстояват страната на троянците, макар че битуват с гръцките племена и държави тук. Една такава съдбовност има много интересно предназначение, тъй като троянците станаха основатели на Рим (но това е въпрос вече на история).

Значи не е нелогично в този диспут или в това търсене на доказателства да се приеме, че нашият, тракийският Орфей е предшествал еладския. И създадените тържества и празненства са свидетелство за това. Защото има една информация, че Орфей, който поначало не е споделял старите методи на Дионисиевото празненство, по-късно освобождава изповедниците си от тях. Той вгражда Дионисий отново, но като духовна същност, в една церемония, най-вече в Делфийския храм (и е жрец на това място), а след това и в Дионисиевия, който е в сърцето на Родопите. В тези тържества, където той е отдал своето битие, е имало ден – празника на раждането на Дионисий. Тайните химни когато са се пеели там, са присъствали само посветените. Ето, пак се връщаме на оная стара формула: могат да присъстват неофитите до сакралната страна на литургийното служение, а след това трябва да освободят храма за посветените, на които се пеят сакрални или окултни химни.

И в тези празненства пред посветения и посвещаващия са извиквали душата на Орфей – нещо, което в древната митология знаете, че е ставало много често. Цялата поема „Илиада“ и най-вече „Одисея“ е пълна с тези посещения. Ахил ще влезе да види своите приятели, Одисей ще влезе и ще разговаря, Еней – също. А какво направи Орфей, който беше посветен – влезе в своето царство, слезе в своето адово подземие. Той трябваше да победи – той трябваше да изведе! И побеждава с това, което има. Посвещението на Орфей имаше едно задължение: Не се съмнявай! А по-висши закони искат задължение. Вие може да получите правото и ключа да влезете в една стая, но трябва да спазвате правилата.

Толстой има великолепен разказ за един кръстник и неговия кръщелник.

И трябва да знаете, че кръстникът е духовният отговорник за кръщелника си, той е Godfather, т.е господен баща (това значи на английски кръстник). Дори и родителите са по-малко задължени в духовния просперитет, отколкото кръстникът. Нещо, което е забравено. Защо е тази отговорност? Защото той дава името, той дава ритмиката, той е предназначен като провиденция да знае какво да му даде, за да бъде изявена неговата духовна същност. Затова е духовен баща. А не както сега отиват да го запишат каквото каже майката. Не! Майката е утробна. Духовният баща, Godfather е, който ще каже името. А той е провиденция!

Кръстникът (незнайният, вечният) взема своя кръщелник да живее при него. И когато тръгва за някъде му казва: „Тук, всичко можеш, но в онази стая не влизай“. Е, разбира се, че любопитството надделява, а този, който има ключа, точно това не винаги знае – кога да го врътне и какво да прави. Отключва, влиза вътре и сяда на един престол. В това време му се отваря светът. Очите му виждат всичко. Ето това е – искате да седнете на трона, но какво да правите?! Тук е голямата беда. Той вижда, че в това време майка му спи, а един крадец отваря раклата и взима ценностите. Тревожен е (остава си човек, не е Бог още) и прави всичко възможно – излъчва своята сила, да събуди майка си. Събужда се тя и в желанието да се защити, разбойникът я убива. Ето това не позволявайте – будност за борба с разбойника, който ще ви убие!

Орфей го считат за баща на тайните, за спасител на хората, за безсмъртния владетел. Виждате божеството Дионисий започва да губи образ. Живее се повече, ако мога така да кажа, с Логоса – както в Християнството: Бог Отец се „губи“, но Христос като Логос, като месианство – Той е напред!

Така се получава и в тези предшествуващи ни векове. На преден план излиза Орфей. Излиза, защото той е тайнознаецът, той е спасителят, той е, както казвам, безсмъртният владетел, триждиувенчаният – нещо, което го намираме при Хермес, от когото Орфей взима посвещения. И ние ще го видим да минава трите царства – царството на Ада, царството на Земята и царството на Небето. Една идея, която се родее с Христовото схващане за Царство Небесно като присъственост на душите ни. Виждате как се явява нещо, което почва да ни води към оня монотеизъм, който уж го няма в политеистичните религии, в митологиите. Ето трите царства: адовото, земното и небесното. И тук можем да търсим постепенно изнасянето в Небесата – чудо, което в битието на религиите го скриптира Иисус Христос. Нещо много важно, което трябва да се знае, в потвърждение на оная основна мисъл, че религиите не се късат, религиите са непреривни, а тяхното присъствие е според йерархията на човешкия род. Дава се в момента потребното за развитие. Затова идеята кога ще се живее в третото царство – Небето – не е казана в този древен свят. Това те не можеха да решат, защото света, в който един Орфей живее, е земя и ад. (Това ще го намерите в „Илиадата“, ще го намерите във всички книги на древността.) А че има за Орфей вече три царства, означава, че той е минал през три степени на посвещение – когато познава своя свят в неговия първичен момент на развитие; когато познава своя храм, своето тяло, което трябва да овладее; и третото (идеята, за която нищо не казват) това е висшето му поле на посвещение – когато трябва да изведе своята Евридика. Това е голямото му знание. (И наистина Орфей почти цели двадесет години е в борба и в посвещение в Мемфис, за да може след това да изпълни своето голямо предназначение – да смени олтар и божества.)

Орфей, както казах, това е изумителната поезия и изумителната музика, заради което считам, че той е от Лъча на изкуството, през който трябва да мине всяко човешко съзнание. И той, в откъса на нашите знания, давани от Великите посветени, сложи крайъгълен камък на тази къща или този храм на изкуството, през който трябва да се мине.

Орфей едновременно с това е и духовният пътеводител, той е божествената душа, която (вече споменах) са викали при посвещения, за да се влее в инициращите се, да ги възземе и чрез тайната на музиката и поезията да ги изнесе в различните царства или в степените, за които те са готови в едно посвещение.

В доктрината на Орфей същественото е да се надмогне колективността, докато се стигне до индивидуализацията като метод на посвещението, а колективността като път на развитието. И затова в Елевзийските посвещения ние имаме малките и големите мистерии.

Мястото в което траките са живеели трудно е изцяло географски да се очертае, но може да се каже, че това е било източната част на Мала Азия, Южен Кавказ (там където са родени тези митологични игри, ако мога така да ги нареча, защото самите мистерии са игри; Кавказ – знаете, че на една скала там е прикован Прометей), част от Египет, Егейските острови, Черноморието, плодната наша Тракия и миролюбива или любвеобилна Родопа. Това е географският портрет на древна Тракия. И в този полигон – гнезда от светилища! Знаете египетските, знаете гръцките, знаете за Колхида (защото това също е огнище на посвещението), знаете и тракийските мистерии, за които съм казал, че и самият основател на Българската държава – Аспарух, преди да доведе своето войнство тук, минава най-напред през тях и тогава отива до своя баща да си извади пръчка от снопа. Тези посвещения беше минал Аспарух, този тракийски конник. Ето тези тракийски светилища!

Траките с какво са били белязани? С един много интересен решителен характер и както Херодот ги описва не са признавали никакво робство, не са били подчинени на никого, освен на Слънцето. Това е странна, странна наистина биология и психология; една душевност, която можем да приемем, че в дадени моменти и в късната история е налице, макар като компонент в историческо-етническото ядро да не е вярно, но като компонент на психологическа даденост, можем да приемем, че има участие в сърцевината на българския национален дух. Може би точно тази магнетична сила е извикала Аспарух, за да го посвети и да доведе един народ, който и в своите още утробни дни носи посвещение. Това е въпрос много характерен, както за историци, така и за духовно посветените, които трябва да го изнесат.

От друга страна тази наша Тракия е смятана от гръцките философи, от техните историци за „свята земя“, за „земя на музите“. И между другото, нещо, което много рядко може да се намери, тази Тракия е имала свои велики поети, както гръцките Пиндар, Есхил, Омир... Да, трябва да ви кажа, че е имала! Това, което като забрава и неостанало потвърждение започва вече да ни се връща. Може би от тридесет-четиридесет години отново, чрез тракологията, излязоха нови имена и много странни богатства за тракийския Дионисий, за тракийския Орфей; имена и на трима наистина големи и велики поети, които са направили бразди върху небето на Тракия, макар в историята почти да не ги срещаме.

Един от тях – това е Тамирис. Счита се, че той наистина носи голямата благодат на музите, че този човек е олицетворение на принципите на една социална, на една политическа, на една философска поезия. За него и за времето в което живее властта като доктрина е по-важна от личността като индивидуалност. Доктрината е била властна, а не личността! Така много добре се мотивира това поведение с наличието на някакво божествено учение, за да се губи личността. Доктрината е била важна – времето няма своята власт. И тогава можем наистина спокойно да кажем коя е тази доктрина, която дава образ за възхищение, а в дадени моменти и за поклонение, щом е събирало поклонението на хиляди души. Ето каква голяма проблематика лежи в творчеството на този поет-мислител, на този философ Тамирис. Един вид това, което сега наричаме социалното начало, колективната даденост като доминанта над индивидуалността. Тогава, когато светът можеше да възхвали Ахиловото начало или Одисеевата хитрина, в нашата Тракия има доктринерство и философия, която говори за социалното начало като по-властно над индивидуалността на личността. Доктрина, която даде на Орфей изграждането на Аполоно-Дионисиевото учение, доктрина, която беше пълната вибрация на историческата същност на траките и техния културен дух. Това беше физиономията на една теория, манифестирана с творчеството на този изумителен поет и философ. И именно Тамирис пее възхвални песни за Гигантомахията – за войната между боговете и титаните, както един Омир пее за Троянската война, а Гигантомахията е преди Троянската война. Значи представете си каква ценност ни дава по отношение на едно от големите събития, оставило нарицателното в световната история – Гигантомахията – битката между богове и гиганти, когато трябваше да си отиде Кронос, за да дойде Зевс, когато цели културни епохи са се сменяли. И това е било трапезен хляб на тракийците. Това е описал в своята поезия Тамирис.

Другият поет, който оставя резка върху тракийската равнина, това е Линос (или Линус). Има данни, че този Линос е убит от Херкулес. А кога идват големите писатели, поети и философи на Гърция – векове след това. Той наистина оставя резка върху българската, върху тракийската ни нива, защото внася меланхоличната песен, елегичния тон на една себевглъбяваща се тракийска народност. Ние много често казваме, че метричното слово, словото на поетите идва от Елада, а Тракия го има не само като вибрация в своята плът. Тя има и най-красивата, елегичната поезия – разсъмващата, изгряващата зора, идващото Слънце с мекотата на чакания хубав ден и изведнъж, някакъв облак го засени, за да роди и тъжна скръб на чакаща радост. Това е елегията, която досега за мен в българската поезия остава ненадмината. Елегичната песен на българската поезия е ненадмината! Вземете хубавите елегични тонове на Теодор Траянов, вземете Лилиев – един вопъл, който е сияещ като образ и който е стимулиращ в болката да живеете, защото вътре имате слънце – в душата си. А облакът, колкото и да засеня слънцето, не го лишава от светлина. Това в душата си го носи българинът – тази елегичност, която наистина съответства на ритмиката на траките, тази меланхоличност, която не е страх от живот, а е в близост с вътрешната будност и с една страдалческа усмивка да надкрачи всяка тревога. Този, който може да каже, че един Димчо Дебелянов е песимист, проявява явно незнание за тайните на поета – мекотата на мъката, с която иска да отхвърлите булото на измамата! Или оная ръка, която може да бъде равна по писане на Омир, каквато е на Пенчо Славейков. Даже в някои от своите картини е по-мощен от Омир – мощен и масивен като канарата, която е дала на Моисей вода, за да напои своя народ. Пенчо Славейков! С какъв замах и с какво проницание можа да види:

  • Бог и България – единство в двойна плът!

Това можеше да го даде една Тракия. (Това явление за душевната плодност на траките е и трапезен хляб на самия Орфей.) Защо? Защото Тракия има диханието на етерното пространство (като имате предвид, че това е за надземното, а не в онзи смисъл на етерен двойник). Траките са наистина богоизбрани. Ето голямото, което е влязло в кръвната ни картина, за да може Орфеевото начало, между Бога на Слънцето и Бога на възкресението и разрушението, да направи новия храм или новата школа на взаимността.

Другият голям поет и писател на Тракия, е Амфион. Може би той е душевният брат на Орфей. Амфион е имал толкоз мелодична, ритмична, напевна поезия, че е вършел това, което говорим за Орфей. Той е успявал със своята лира да укротява онова, което наричаме отрицание, буря... Раздвижвал е самите камъни, от тях е вадил звук, от самите растения е взимал цвят, за да даде на словото си багра. Така е бил живително врастнал със самата същност на природата, както Орфей е ходил по земята и камъни, растения, и животни са го придружавали. Именно този Амфион със своята песен, със своята лира е разплаквал и събуждал и камък, и дърво.

Може би тази вибрация, с която той е оживявал камъка, тази вибрация, с която той е милвал дървото, тази вибрация, с която е укротявал звяра – е била оная, която е могла да вдигне многотонните камъни на Египетските пирамиди! А който разбира от ритмика, той знае как може да олекотява тежестта. Така че когато тук, в нашата страна, сега се появяват известни феномени (отделен е въпросът за тяхната степен на посвещение), трябва да знаем, че ги носим от тази земя, която като я жънем ядем хляба на творци. Това е правил един Амфион. Казано е дори, че със звуците на неговата песен, на неговата поезия са изграждани храмове. Можете ли да си представите – от звуците, от ритъма да съберете камъни и да станат храмове (нещо, което ми наподобява йерихонските тръби, чиято музика, чийто звуци разрушиха Йерихон). Идея, която траките са имали, защото има сведения, че може би в едно съвремие са пребивавали Моисей и Орфей, а и двамата са посветени в египетските тайни. Това до известна степен ни подсказва, доколко е възможно така да са строени египетските пирамиди – хиляди тонове е всеки блок и да бъде обезтеглен, за да бъде поставен?! Това минава за митическа илюзия, за fata morgana. За мен то е една реалност. Бъдещето ще го потвърди, а настоящето е дало достатъчно доказателства, как могат да ритмизират материята, как могат да я лишат – как вибрацията, излъчената музика, мисловната вълна могат да обезтеглят физическото тяло, да отнемат от него земното притегляне. Това е възможността човек да се надмогва. И тя е вложена у нас, защото носим вложени криле, които могат със своя мах да ни освободят от гравитацията. Ние носим достатъчно „скорост в секундата“, за да надмогнем гравитацията – това, което търсеше науката в продължение на един век, за да изстреля в космичното пространство своята ракета (което Циолковски беше казал). И както виждате, намери се.

Така Амфион оставя може би едно от най-добрите си служения – музиката, която след това е живата струя на живота на Орфей.

Ние можем тези големи поети да ги равняваме, а даже да кажем, че след тях идват Есхил, Платон, Пиндар... Защо обаче тази посветеност е сгърната в пазвите на Тракия и какво именно е цялата тази земя, за да запази такива звуци или посветености. Мисля че когато идва тук една белязана народност – прабългарите, те почват да вземат капка по капка от този амброзий и залък по залък от тази мъдрост, за да може България, независимо от седем века робство, не само да оцелее, но да дава струя на просветност на Европа. Тайни учения от тук са излезли – Европа няма, Европа подражава. Тя не е дала нито един мъдрец – вярно, много философи има, на философът е преповтаряне, а мъдростта е раждане. Когато ви роди мъдрец една идея, да я отгледате – добре, но трябва да я роди. Европа не е дала нито един Велик Учител, а само сторонници на реформация. Реформации, но не учения. Да реформирате – значи някой е дал нещо, но не раждате. Така че трябва да се приеме, че тук именно е свещената поезия, което дава, както казах, правото на Орфей да бъде наречен божествен баща на поезията и на музиката. Разбира се, че поезия без музика не се прави, иначе е стихоплетство. Без музика поезия няма, а музиката сама за себе си е своего рода поезия, несловесна поезия. Орфей не прие протяжността и пространствеността на звука, на тона, а градацията му, за да направи музика.Това е чудото на откритието, което и днес смущава света.

Тракия и досега има храмове, пазени в пазвата на Родопа, където тлее някакъв невидим огън, както горящата къпина, към която се напътва Моисей. Тя не пояжда, но свидетелства. Така тракийските тайни стоят. Самата дума „Тракия“, също както думата „Орфей“, има финикийски произход (макар че не всички автори са съгласни с това) и тя във финикийската скриптология се нарича Ра-кхива, което значи етерно пространство. И ако го разчленим, ние ще знаем, че тя наистина е била едно етерно пространство, т.е. надземно. Като кажем „Ра“ – Слънце (Аменхотеп IV беше дал идеята за този едноличен Бог Ра, богът слънце) и след това прибавим вече „кхва“ (прстранство). И естествено е, за финикийците, асирийците и египтяните (които са имали голямо присъствие в културата после на всички ни), че са гледали на тази земя като избранница, като поселница на велики мъже, както са наричани траките. Значи Тракия е била едно етерно огнище, едно етернохрамно, изповедно и душевно състояние за историята на народите, които са идвали тук. И можем тогава да приемем (както пише във Веда Словена), че индоевропейците, наречени инди, са минали оттук и тогава са отишли към Хималаите. Така че Ракхива значи етерно пространство или небесна твърд, както е казано в Светата Библия. Логично е, че в това време не са могли да дадат по-висше наименование, но това говори за реален контакт между присъстващите тогава на тази земя и онези, които са я напуснали.

За гръцките поети, философи и историци (например като Херодот, наричан баща на историята) Тракия е символ, символ и още нещо – „страна на чистата наука, на свещената поезия, света на божествения разум“. Забележете, никой не я лишава от присъствието на достойнствата на Бог – „страна на чистата наука, свещената поезия, света на божествения разум“. И в двата варианта тя има своето достойнство, а в историята тя е показвала винаги, че стои на стража за почтеност и чистота.

За самия тракийски народ, като историческо търсене, ни навеждат някои данни, че той има древен арийски дух, който тук обитава светилищата на Гърция и някои подобни сведения се откриват и сега в Делфийския храм. В него откритите скоро информации свидетелстват, че е имало класа на жреците тракиди. Без кастово общество (кастите са в индийската философия, религия и жизнена истина) тук има една класа на жреци – тракиди, което в превод значи „пазители на висшето знание“. Даже от страна на гръцката поезия или наука ироничното „тракизирам“ се е било давало на привържениците на древните учения, на окултните знания. „Този тракизира“, т.е. този е окултист. Разбирате ли каква мантия, каква аурност има тази земя?! Всичко това го дължим на Орфей. Той, който можа да оплоди духа на траките и да създаде нова религия, нова философия и нов храм да направи. Това значи „тракизирам“, както за Християнството, когато някои кажат: „този е християнизиран, този е вярващ“ – ей тъй с ирония, не схващат, че иронията е награда. Така „тракизираният“ е бил личност или привърженик на висше духовно знание. А наличието на такъв термин, на такова нарицателно какво показва – че е имало някаква причина, че е имало нещо, което е подразнило или което е направило резка в душата на хората.

В тракийските писания, които говорят, че наистина тук имаме една люлка на свещенната поезия по-късно – тъй като самия Аполон се счита бог на изкуствата, бог също така на слънчевата поезия – има едно много интересно старо тракийско предание, а именно, че поезията е изобретена от Олен, което (според мен) в превод е частица от целостта на името на Аполон (Ап-олен). Запазено обаче в нашата тракийска книжнина или в нашето тракийско предание, то е само Олен, което значи всемирно същество. Олен – всемирно същество или Ап-олен, което преведено пък значи всемирен баща. Бащата е извор вече, той е индивидуализиран, белязан. Другото име на Аполон кое беше -Пан. Какво значи Пан - всемирност. И тази именно всемирност съществува като сградена запалена свещ в храма на Делфи: Познай себе си и ще познаеш всички. Това е всемирното, което Орфей тук намира, доизгражда и осъществява, като го дава на света.

Така тези жреци (не жриците) на тракийските храмове (за които казах, че са имали една своя класа, но без да бъде каста), имат някаква идентичност с гръцките. И ето защо първоначално в Делфийския храм, наричан още Аполонов, където жрицата е давала тайни, се покланят на всемирното същество под името Олен. Но извървян е един еволюционен път, физиономиран е, индивидуализиран е всемирният Бог в един Бог-баща, наречен вече Аполон.

Един от старите писатели (историкът Страгон) твърди, че древната поезия е не само един език на алегориите, но тя е и езикът на боговете, тя е и тайната, и магията, която крие в себе си. И това го търсят в самото име поезия, а тя има няколко етимологични изхода. Някои от лингвистите мислят, че думата поезия има гръцки произход и е написана „pоiеin“, което значи „правя, създавам“. Страгон и други приемат, че тя има финикийски произход (а знаете, че старогръцкият изхожда от финикийския) от „pohe“ и „ish“. „Pohe“ значи глас, реч, уста, а „ish“ значи висше същество или Бог. На етруски е „aes“, което още може да е „aeszar“. На галски е „aes“, на скандинавски е „ase“ или „aze“, на коптски е „ozi“ (коптите са християни в Египет от древно, още от Христово време) и в такъв смисъл на египетски – Озирис. Какво беше Озирис? Баща на боговете!

Така че виждате как самата етимология на думата „поезия“ крие в себе си божеството. И оттук, когато съм правил превод, че поезията или поетът, това е ясновидец, това е дареният с божествени знания, ето че и в самата етимология на думата е вложено такова предназначение и съдържание. Разбира се, това като съблазън може да изкуши много от тези, които знаят да пишат стихотворения. Но нека различаваме – има разлика между изкуство, между поезия и между писане. Тези три етапа трябва да се знаят, за да се каже кога, в кой момент озарението ще даде именно вдъхновение, което е минало в Откровение. А вдъхновението е едно нарушено биологично състояние на нашето съзнание – да го загубим, за да ни сведе нещо някой. Този някой може да сме ние в миналото; може да е някой, който има грижата да прати послание (както посланията, дадени от Логоса на посветените). И Орфей чрез вдъхновението е получавал химните на Откровението, които са божествени тайни и уроци за развитието на човечеството. Тези, бих ги нарекъл, богослужения, защото те са едно съхранение на тайната, която трябва да мине в тайнство, а само в личния си храм можете да служите без показност. Светилището се пази от чужди очи – това, което всички окултни школи са налагали. В посвещението първо задължение е тайната хиляда години, ако трябва да я пази в душата си ученикът, а не това, което е научил днес, утре с барабана да го съобщи. Глашатаи има за всичко. Но в тайната няма нужда от глашатаи. Там тя сама се ражда! Там тя се съхранява, защото ако земята не съхранеше зърното, което пада в нея, казано е в притчата, идват гарваните и го изкълвават. Тайна трябва да се научи, а не да се манифестира знание от разряд на посредственост. Това, на което сме свидетели – слушаме го от тронове и от политически трибуни. Това е беда за историята и аз го наричам душевна бедност, мисловен недоимък. Когато не може да се формира една философия за мисленето, тя не бива да се опорочва с посредствеността!

Така Орфей, духовно посветен, отдаден на всемирното си служение, минавайки през различните полета, в различни места, разнася вестта за едно ново учение. Той трябваше да поеме борба срещу поклонниците, жреците и жриците на Луната, борба срещу тройната Хеката. Орфей трябваше да води борба за свобода от магията и магьосничеството. Трябваше да се свали дрехата от почитанието и на Бакхус, за да се приеме само Бога на раждането и възкресението, на смъртта и на възкресението. Така Орфей е водил тежка битка с това, което можем да наречем старо изповедание. В изпълнение на задача си той ходи от храм на храм, извършва промяни, поставя учениците си в действия вече. Разбира се, не закъснява след това и голямото отмъщение – вакханките го разкъсват. Защо го разкъсват? Това според мен са степени на посвещението. Ние в реалния тогава исторически (макар и митологически) свят знаем за тези сатири и за техните разгули. Но аз мисля, че повече се касае за двубоя между жриците, които са в нашето тяло на астрала, на желанията и жреците, които са в нашето тяло на ментала, на мисленето ни. Този двубой продължава и ще продължи, докато се извика живителната сила на душата тук, да може тя да надделее едно плътно живеене (съобразено вече с онези царства, които трябва да надмогне), започвайки из Адеса, докато хвърли от себе си съмнението, което не позволи на Орфей да изведе на живот своята Евридика. И затова той, връщайки се от царството адово с ненадделяна болка, остава в целия си живот скръбен. Но това не му пречи да бъде служител. Тук стоят две различни неща – неизведената душа до богослужение и богослужението или жречеството на Орфей. Когато говорим за Евридика, ще знаем, че това е съпътстващата Орфей – душата. И когато говорим за жреца Орфей, той безспорно е с душата си.

Ако човек не може да свали, да хвърли своята дреха на миналото, за да потърси бъднината си, той никога няма да изведе Евридика. Тя ще има своите слизания, тя ще има своите извеждания – шест месеца от годината в светлини, шест месеца от годината в Адеса. Това, ако човек го преведе за живеенето си в реалността, може да го балансира в своето живеене – в своето умиране и връщане. Дали размерността е толкоз точна с математически изчисления, би било смешно да се говори. Но реалността ни диктува, че имаме две врати: един гроб и една майчина утроба – еднакво необходими и достатъчно потребни. Не можеш да фиксираш живот тук, ако не дойдеш от майчината утроба; не можеш да осъществиш битие в отвъдността, ако не преминеш през гроба.

Така този „Певец на загубената любов“, в своя час на раздяла, казва следните думи: Аз умирам, но боговете живеят!

Разкъсаха го магьосничките, поклонниците и жрицата на Хеката – Аглаоника наречена. Но той беше рекъл: Не с оръжие, а с думи се защитават боговете. Той е разкъсан заради това, което иска от човека и човечеството – нов живот. Това е и голямата борба да помири двете начала – Слънчевия Бог и Бога на възкресението и разрушението. Разкъсаха го и хвърлиха главата му в Хебър, в река Марица. И тя запътува за остров Лесбос, където я чакаше Аполон. Той я взе, тя изрече своите пророчества и прояви святост – това, което наричаме после реликви, до които докосвайки се болният получава своето изцеление. Част от такива реликви се слагат в зида на храма, за да бъде устойчив, защото те еманират енергия. Това виждаме в старата легенда - главата на Орфей отива до светилището, приема я Аполон и тя става лечителка, става чудотворка. (А тя не можеше да не бъде лечителка поради самото име – „Човекът, който лекува със светлина“.) Там рече своето пророчество и там извърши целенията. Там каза: Евридика като жива ме дари с любов и блаженство, Евридика като мъртва ми посочи пътя на истината. Виждате ли колко светлина има в закона за смъртта, така че преди да се познае едно голямо духовно учение или вълната на Истината, ще минем през смъртта. Ето това е била смъртта на Орфей – една наложена необходимост, защото всеки може да запита: „Как може посветеният, човекът, който смени битието на човечеството, с оглед да събере две божествени начала, да изведе или да познае и даде познание за закона на присъствието ни в Адеса и в Небесата, как може той да се остави вакханките да го разкъсат?“ Но жертвата не е безсилие – жертвата е предназначение!

Посветен не значи защитен от това, което трябва да покаже като жертва. Жертвата е по-важна от неговата личност, защото тя мотивира поведението на бъдещето. И ако трябва да бъде разпнат Христос – разпънаха Го; ако трябва Орфей да бъде разкъсан – ще го разкъсат. И в историята на обикновеното, на непосветения, ако един държавен глава трябва да има достойнство – той остава да бъде жертва. Ако това не се знае, тогава никой няма да разбере приноса на жертвата. Ако едно дело трябва да се освети и се иска жертва, тя ще бъде. Ще се сменят времената за освещаването, когато прозрението е надминало ума като съображение и не проявява страх от страдание. Но тогава това е било святост.

В легендите е казано, че е имало още един белязан син, когото считат, че е или ученик на Орфей, или негов син – това е другият, големият също така древно-митически певец на траките, наречен Музей (за който и Платон потвърждава). А Музей има син, който е основател на Елевзийските мистерии – Евмолп (старото име на Пловдив – Евмолпия). Виждате ли чак от къде човечеството носи посветеност. Нито един знак някъде сложен не е безмислен, нито едно име не е без същност. Така че понякога с вътрешен смут и чувство на святост трябва да стъпваме върху земята, в която живеем. Не става въпрос за страхопочитание, не става въпрос за поклонение. Става въпрос за будност, с която трябва да приемем отговорност – отговорност пред това, което уж е митология... Защото реалност е Евмолпия, реалност е духовната висота на Родопа – нашата планина, която сгърна храма на великото посвещение. Ако е мит една Персефона, не е митически образ една Евридика – собствената ни душа, а една реалност.

Така виждаме един възкръснал Орфей – и в Елевзийските мистерии, и в Евмолпия, и в Родопите.

Орфей завършва земния си живот, като оставя в Родопите няколко големи огнища, няколко големи храма, в които е проповядвал, в които е обучавал своите ученици и е дал за вековете знания, влезли после в страниците на другите окултни школи, каквито ще намерим в Питагоровата система. Представете си едно учение, от една такава личност, какви пространни духовни крила е разгърнало, как е напоило нашите Родопи. Тази планина, за която винаги говоря с пиетет и съм я нарекъл най-гостолюбата. Тя е мека, каквото е било наистина учението на Орфей, „Певеца на загубената любов“ – онзи, който беше скръбен в радостта си и радостен в скръбта си.

Орфей имаше своята седмострунна лира. Аз въставам срещу ония писачи, които изнесоха в книгите си, че лирата му има 9 струни. Това не е вярно. Ако са искали да бъдат оригинални, не са знаели тайната и така са останали само хора, които имат рефлекс, но не и посветеност. Седем тела имаме, седем дни на Сътворението, седем култури ще има с по седем пласта; седем планети определят това, което се нарича астрология на живота ни (не хороскопа на човека). Това е много съществено. Разбира се, че в живота ще влезнат още много неща и много други планети ще вземат участие, но това, което определя живота на нашата планета е в тази свещена седмица. Защо трябва да бъдат седем струните, с които той укротява – защото всяка струна, отговаряйки на съответното наше тяло, било астралното, било менталното, било етерното, трябва с вибрациите си съответно да укроти и това, което е вън от него. Девет струни – не! Осмо и девето поле няма!

Друго нещо, което също трябва да отбележим, е че имаме седем ноти основни (и горно „до“, с което стават осем). Следователно всяка струна от лирата е нотирана със съответната дължина. И странното в музиката на Орфей е това, което споменах вече, това, което ще остане завинаги в световната култура – прозрението му да измери тона във времето, а не в пространството. Не протяжността е съществена, а времето на вибрациите му. Така за Орфей тонът прониква в индивидуалността, а движението одухотворява. Това е голямо откритие, което древността ни е оставила, а познавачите на музиката най-добре могат да го усетят и да го осмислят. И вижте колко странно след това се богатеят нотите с всичките техни бемоли, диези... Но на цялата тази музика той слага ключа, без който не може да се напише нито една песен, нито една симфония. Не може да се извърши и нито едно тайнство – не само Орфическите тайнства, всички тайнства имат своето нотиране. Всяко учение има своя ключ! Така че Орфей беше този, който изведе, чрез своята седемструнна лира, действието на планетата като същност от човешката история, живот и дело. И тогава е логично да кажем кого е покорявал – седем тела има в себе си. И там, където е плъзнала змията, там, където е излязъл лъвът на тщеславието и властника, там, където плахостта на заека се е скрила в някаква храстинка – всичко това той го е покорявал, всичко това той го е лекувал и му е давал път.

Трябва да добавя, че планината, на която е направен този всеголям, всезнаен (но за нас вече таен) храм или светилище, където е бил Орфей, това е планината Каукайон. Там именно Орфей трябваше да извърши великото си прощение и да направи съединението. Там, на тази планина - Каукайон. Планина в нашата тракийска земя! Това той трябваше да направи – крепост на тракийската духовност, крепост на духовната мощ на траките, която не е позволила на никой да ги покорява. Да, ще кажем, но римляните ги покориха и там е пленен Спартак. И все пак плененият Спартак беше господар – Спартак беше поканен да сдели власт в Рим, ако склонеше да участва с Цезара, да минат заедно Рубикон. А той отказа! Така че това духовно обиталище, тази мощна сила е, която след това преобразява вакханките, прогонва ги от светилището и тогава се оформя една религиозна душа на отечеството Тракия. Това е изведеният национален или етнически дух на траките и той е тяхната защитна крепост. Там се създават и новите тайнства.

И така като отечество, именно в Тракия, Орфей успява да направи единството между двете божества, съчетавайки ги в един велик Бог – Хелиос, Бог на Слънцето! Така Аполон и Дионисий стават единство, синтез, нещо което някъде около шести век преди Христа започва да се формира като учение в Тракия и има реален живот в културата на Гърция, а след това и в Европа.

От понятието „орфей“ идват след това няколко термина, които имат различно предназначение.

Първо, изведено е понятието „Орфика“ – термин, с който съвременната наука означава стихове с космично и теологично съдържание. Това са неговите химни. Химни, които имат космическо и теогоническо съдържание – този двубой, който той самият върши между двете божества, за да направи моста между Дионисиевото и Аполоновото начала. Затова аз винаги наричам Орфей – Дионисий-Аполоновия жрец (или син) на служението. Това е първото поделение на „Орфиката“ – стиховете, които са останали, за които се знае още от VII-ия – VI-ия век пр. Хр., защото наистина неговото учение има своя апогей във VI-ия век пр. Хр.

„Орфика“ означава още учение за съдбата на човека. Когато каже някой Орфика, трябва да е наясно дали за стиховете се касае или за едно учение за душата. Защото Орфей именно нея – неговата Евридика, извежда из глъбините на царството адесово или от нашата плът. Учение за душата, за съдбата на душата и постигането на нейните съвършенства, преминаването, това, което в своите посвещения в Египет беше усвоил – идеята за преражданията (която послужи като графика, бих казал, в учението на Платон за предсъществуването на душите); идеята или учение за съдбата на душата, която трябва да постигне своето блаженство – в градините на Хелиос да живее, в Слънцето да живее.

Второ понятие е „Орфически поеми“. Това е цялата книжнина, която се появява от шести век насам и съставлява един специален сборник с химни и други указания с практично-приложна насоченост, създаване и обяснения на известни ритуали. Тя в себе си съдържа много тайни от това, което той е успял да остави и много други литургически пособия, с които си служели посветените.

Така ние нямаме само един поет, нямаме само един музикант, а човек, който формира мироглед – религиозно-философски, със своята метафизика за сътворението на света, в която счита, че всичко е Любов; имаме една приложна доктрина, в която той сочи правила и формули, с които се извършва съответен обряд.

Орфическата поезия съществува до свършека на езичеството, а това е някъде към III век сл. Хр., когато можем да кажем, че с едикта на Константин Велики (в 313 г.) официално се признава християнската религия наравно с другите.

Трето са „Орфическите секти“. Това са вече малко по-късни поведения, изведени и формирани като изповедници на неговата доктрина и ние ги намираме в лицето на неоплатонистите и в лицето на гностиците. Разбира се по-голяма част от знанията на Орфей ги има и в школата на Питагор. Общо взето това е една специална вече книжнина и едно дело, което наричаме „Орфически секти“. Там са пророческите химни, там са песни и видения, там са и теории за космогонията, която той е могъл да опрости до една духовност в едно божество – Слънчевото божество. Въпреки признанието, което винаги е в тезата му за посвещението, пак ще чуете да казва: Има един Бог, само един на Небето и Земята – това е Зевс! А той си ражда божества!

Четвърта изведена терминология от „Орфей“, това е Орфизъм. Орфизмът фактически е вече едно тайно учение, което получава по-релефно изобразяване след VI-ия век пр. Хр., макар че го имаме поменато и в предишните векове. Но тогава то има своята пълнота. Смесено е с много гръцки остатъци и други чужди влияния, но това, в което орфистите безспорно са вярвали е, че светът е творба на Любовта. И тук ще намерим родствеността с Християнството – светът е творба на Любовта! Самите те, орфистите, са живели един почти аскетически живот. По този път те са имали една цел – да се подготвят за това, което наричат живеене, закъдето е отивал и един Орфей да води своята Евридика в един задгробен живот. Значи техният аскетизъм е бил не само една доктрина, не само една голяма теология, а и една приложна етика, една нравствена скала за присъствие в другия свят. (Ето защо част от строгостта на египетското посвещение ще я намерите в школата на Питагор. Но само в школата, а не в изповеданието. Школата като теза за подготовка – от три до пет години те са минавали един суров режим, за да бъдат след това признати за ученици. Там има една строгост, но тя е само в школата, не и към онова, което ще изповяда един нов Бог или едно ново поклонение.)

Така Орфей оставя на човечеството, като фрагменти, които откриваме, една много пъстра доктрина в няколко области (във философията, в поезията, в музиката и в това, което наричаме теургия – науката за Бог) и работа, за светостта на душата. И той пее един голям химн, химн на бог Пан – това е хвалебният химн:

  • О, Пан, призовавам те, о, могъщи Боже,
  • о, всеобхватна Природо!
  • Призовавам небесата, моретата, земята,
  • която храни всичко, и вечния огън, защото
  • това са твойте части, о, всемогъщи Пан...

Колкото и да ни звучи одично, хвалебствено, това е да се разкрие лист след лист от тайната наука, науката за целостта на Природата. Това ни дава Орфей – този, който сътвори музиката, химнологията. А тя, безспорно, най-напред трябваше да бъде посветена на боговете, за да имаме контакта за излива на сила – сила, която Синът или пратеникът, или избраникът провежда през себе си, за да я даде като възможна енергия, като религия, която след това ще бъде следвана и ще носи пробуда. Това върши Орфей за човечеството, това е неговата всемирност. И тя не е само благост, тя е и тревога. Това, което винаги ще казвам за един Аменхотеп, за един Буда, за един Орфей, за един Иисус... Това са личности, които донесоха Великата тревога – тревога, която ние наричаме религия – религия, която е стълбицата ви за Небесата!

Този Орфей е живял на нашите земи. Ние не можем с един езически ритуал да кажем: „Кланяме се в твоя храм“, но можем с една вътрешна признателност да изречем: „Благодарим ти, че на тази земя си сял благодатта на божественото знание!“

За съжаление тези неща са бягали от знанието на българина, въпреки че е имало много окултни школи в България. Аз не мога да разбера страха на някои да знаят за нещо, па макар и да го наричат окултно. Защо трябва да се бяга от знанието? Ева наруши цял един закон, за да даде добро и зло, а ние се страхуваме от знание, което е история, в смисъл, че е една съставка на нашето небе, съставка от нашата земя – нещо, което би било достойнство. Хората ще измъкнат някоя раковина от свое минало и от нея ще направят паметник, а ние имаме живи паметници, особено в областта на духа, а ги премълчаваме с някакво неопределено чувство на несигурност, с някакво чувство да не се наруши пътеката. Нека не се страхуваме от знания! Едно съзнание на Аполон в нашето битие говори за изящество и потреба от святост.

 

Из лекции на Ваклуш,
четени в Пловдив, София и Хасково

Мистиката е вътрешно съзерцание!

 

[1] НУР 4/93. Интуиция, Боговдъхновение, Богооткровение.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993