Зареждам...
Школата - Агни Йога (5/1993)

Школата

върху Агни Йога

 

  • 9. Всеки, които може да наблюдава човешките аури, може да види живата игра на светлинните излъчвания“. На принципа на този космичен поток е основан строежът на разумното действие. Всичко мъртво принадлежи към продуктите на тъмнината. Гдето са вълните на светлината, гдето става обмена на живите искри, там е нашият лъч.
  • Моето Учение може да разкрие вълните на търсената Акаша. Приветствувайте с радост техните искри. Не с променчивост, но с вглъбяване в задачата. Изявявайки Нашата воля, вие винаги ще се приближавате. Моето желание е да се пази красотата на Духа.
  • Всяко движение може да се превърне в успех за Духа.

„Всеки, който може да наблюдава човешките аури, може да види живата игра на светлинните излъчвания.“ Известно е, че аурата е с яйцевидна форма и показва нашата вътрешна духовна същност, нашите шест тела (вън от физическото), които образуват израза ни в другия свят, усвоим за физическия. Във физическия свят когато можем да погледнем в другия, ние така виждаме нашата обособеност, нашата духовност. Разноцветието, което тази еманация ни дава от различните свои полета (като се започне от една етерност и се мине през една астралност, през една менталност и пр.), образува нашия вътрешен, духовен човек. И всичко това може да се наблюдава и се знае гамата на цветовете на каква добродетел отговаря или с каква мисловна посветеност човек е дарен, или от каква духовна искра е осветен. И тези, които са градирали цветовете, когато видят една лилава аура знаят, че там присъства Духът; знаят, когато видят една розова, когато видят една тъмносиня или една жълта, или зелена оцветеност... Безспорно, съвършено чисти, само от един цвят аури няма, защото това би значило човекът да е много едноличен, много едноцветен, да доминира само една от неговите съставки: било нисш, висш или духовен ум, било само воля или само желание – няма такъв човек. Колкото и първично да е пробуден един ум, той на аурата дава една или две драски – но е отбелязан, но е присъствен. Ето защо, когато характеризираме една личност, ще трябва да познаваме всичките седем ноти – в техните вибрации, в техните дължини, в техните височини на тоновете. И тогава да видим коя нота със своето оцветяване преобладава – дали мисловноста, дали (но никога не е лишен и от другото) душевното, духовното или предимно желанието – и определя биографията на човека.

Казваме биография, изхождайки от жизнеността на човешката физика. Биографията можем да опишем като дадем и белезите на физиогномията, но това е „био“-то, а то никога няма да има свое образно изявяване, ако не пулсира вътре в него астралната еманация, менталната еманация, ако причинността не го е определила в неговите физически форми. Така че много неоснователно е, ако разглеждаме само една фотографска снимка – не. Под биография трябва да се разбира всеки белег на тази аурна разцветност. А има вече и апаратура, която от снимките дава разцветката на аурата. Значи може да ги сложим на осветения екран (както рентгеновите снимки), за да кажем, зад това, което сме видели, какво има. Тогава бихме били реални, когато казваме: „Ето, този човек е с преобладание на интелекта, на висшия, на духовния ум...“; както когато чрез френологията намерите на главата един център на духовното, на чисто мисловното, на волевото; както като погледнете една физиономия и намерите една четвъртита брада, можете веднага да фиксирате определено качество...

Така трябва да се гледа на аурата – не като биография, а като характеристика. А в една характеристика слагате не физиономията само, слагате и вложените способности. Именно тези аурни разцветки са вложените дарования и възможности. От тях вие можете да разчетете битието и тогава бихте казали: „Ето човека, който има една история.“ Защото бледостта на един живот не е свидетелство за неговата история. Той може да носи в своето съкровище битие и ценности, които триста души да съберете няма да ги имат. Тогава можете да кажете: „Ecce homo!“, „Ето човека!“ Ето човека значи, че бяха го видели в Христос от Адам до Негово време. Това трябваше да се види. Това показва аурата. Тя е свидетелка на „Ecce homo“. Аурата е свидетелка – не снимката.

„Гдето са вълните на светлината, гдето става обмена на живите искри, там е нашият лъч.“ Именно – трябва да влезем в един резонанс с тези вълни на една жива обмяна, защото зависи и нашите очи, които гледат аурата, колко могат да видят. Ами ако те само до зеления цвят виждат? Както обикновено много от хората, когато влизат в дискусия, виждат само своята теза, не виждат в отсрещния човек, това, което той носи като цялост. Виждат там, докъдето техният зелен цвят, във всичките си, ако щете, нюанси стои, но не могат да минат прага му (праг на едно първично мислене), за да влезат във виолетовата или в някаква друга разцветка. Тогава? Ние казваме, че има конфликт. Конфликти няма. Има несъвместимости, невъзможности за виждане по-далече от това, което личното зрение позволява. Друг е въпросът за преднамерената, отричаща тезата на другия система или доктрина. Никога не съм съветвал и на никого не бих казал: отричай всичко чуждо. Не! Във всекиго и във всяко мислене има нещо, което трябва да бъде преценено; има нещо, което трябва да мине през вашата пещ и ако останат ценности, сложете ги на своята корона, сложете ги на своя пръстен. Не е обидно да носите това, което и другите носят, особено когато е благородно. Не е обидно да сте взели един акт на благородство от този, когото до вчера сте отричали. Христос беше отречен, а след това взеха всичко, каквото Той им даде. Ако така гледаме, тогава отричането ще ни научи да преценяваме и в такъв случай ще се лишим от лошо мислене. Лошото мислене е клетка за лъвското у нас. Да победим природата си!

„Моето Учение може да разкрие вълните на търсената Акаша.“ Вие знаете за акашиевите анали – това са скрижали, това са страници, в които са вписани нашите лични животи, както и живота на всеки, който е вън от нас, макар че във вечността никой не е вън от нас, както ние не сме вън от Бога. Но докато имаме още характеристики, ние можем да се откриваме в тези акашиеви анали (скрижали) и чрез тези вълни (щом знаем кой цвят на какво отговаря, щом можем цялата тази общност да я усвоим) да си намерим мястото или най-малко, ако не своето, то чуждото у нас – това, което много често отричаме. Бранейки себе си, ние трябва да защитим другия. Защитавайки другия, ние репрезантираме себе си. Този, който кори другия, позори себе си! Това е голямата тайна на Учението на Мъдростта. Учение, което ни довежда до намирането на тези скрижали и прочитането дори само на нашия собствен параграф, е вече знание. А когато сме прочели и параграфа на нашата планета, ние сме посветени. Посветеният знае тайната на планетата, а прочелият своя параграф е само знаещ. Тогава можем да усетим това, което се нарича красота на Духа.

„Моето желание е да се пази красотата на Духа.“ Аз мисля, че този израз не е точен, освен ако му дадем някаква друга предназначеност. Красота на Духа?! Духът не може да бъде красив. Той не може да бъде характеризиран. Наистина ние си служим с понятия, които са приповдигнати за обикновеното ни съзнание. Много често казваме: „Красиво!“ Дори цялата култура на Елада почива върху принципа на красотата. Но тя е размерна красота в размерен ум! Това не е знание на посветеността. Един малък изблик би повишил тази стойност – да кажем, че Духът е Божественост. Ето в такъв смисъл можем да приемем желанието си да се докосваме или да ни докосва, когато не сме достигнали до онова стъпало, че ние можем да докоснем. Той да ни докосне в своята милост – Духът Божествен.

„Всяко движение може да се превърне в успех за Духа.“ В този случай не се изключва и погрешно движение, защото когато го осъзнаем като погрешност, ние все пак сме направили нещо – няма да повторим тази грешка. Застоят е опасен. (Съзерцанието е нещо друго.) Това е ужасът.

Моята мисъл за страх от застоя е по-другаде. Застоят е липса на будност. И тогава може човек да остане само в едно и също ложе, а казано е: „Вода, която не се оттича, тя тинясва.“ Ако човешкото живеене не сменяше подвига на своята динамика в личната, социалната и духовната област, щеше да стои в пещерите. Нарушителите са наричани еретици, бунтовници, богохулници, но те са, които са правили светът да се приближава към Храма. Те са, които са късали завесите на олтарите, за да дадат хляб на присъстващите за Божественост. Има движение осъзнато, което правят личностите; има движение като психоза, което прави мнозинството, което следва едно Учение; има движение на приложност: това, което правят учениците, това, което са правили апостолите – това е битие на призованите.

  • 10. Само когато е в усамотение, когато не се нуждае от външни неща, когато не се оплаква, когато се стреми, тогава се радва дръзкият. И тъй, ще започнем да превеждаме нашата древна книга на Дързостта. Когато детето играе с котенце, майката се наслаждава от неговата смелост, не желаейки да види дори, че котенцето е още сляпо. Когато юношата играе с връстниците си, наблюдателите се учудват на неговата смелост, не забелязвайки ограничението на бедната му душа. Когато мъж с гръмовен глас се изстъпва пред съдиите,свидетелите се възхищават от неговото мъжество,не забелязвайки, че тази смелост е купена с звъна на златото. Когато старецът се утешава с насмешка над смъртта, другарите му се умиляват, не виждайки, че ужасът прозира през гримасата на насмешката. Дързостта обикновено не се забелязва от хората, защото, по своята природа, тя е необикновена. Необикновеното предизвиква трепет в сърцата.
  • Где си ти, превъзмогналий? Где си ти, който превръщаш трепета на сърцето в скок към светлината? Слушай, дръзкий! В мрака на нощта ще дойда да благословя твоите нозе и ще обсипя с искрите на светлината твоето легло, защото сънят на дръзкия е подобен на затихването на лютня, когато всичките седем струни са изпълнени с тайна; сънят на дръзкия е подобен на затишие пред буря, когато са неподвижни и най-тънките стебла.
  • Наистина ли лъв разтърсва със своя рев световете? – Не, пробудила се е дързостта и се е разтворил царственият лотос на духа. Братя, да се съберем в палата на радостта, цветът разцъфна, великото колело тръгна. Нашата радост ще слезе до подземните светове и ще се издигне до надземните Братя.
  • Най-хубавата си песен пеем на дързостта.

Стремежът е първият лъч на зазоряването за дързост. Но наистина ли дързостта се ражда, когато човек е в усамотение, когато не се нуждае от нищо, когато не се оплаква? Трябва да се прецени една принудителна усамотеност, един страх, че пипалата на обикновения живот могат да му направят рани. И тогава човек бяга в една усамотеност и тогава, според мен, ражда дързост.

Но дързост в социалното поле и дързост да късате облаците в отвъдността са две различни неща. Човек може да намери дързост или първа стъпка от страх от социалността, както е проповядвано изначало в някои монашески ордени: че този живот трябва да бъде отречен и че този живот ни носи тежки рани, че той е една съблазън. Цели теории и учения са проповядвали отричането му. Един дуализъм например, в лицето на Богомилството, е отричал всичко земно. Такъв род дързост е по-скоро бягство. Губи се най-вярната нишка на Божественото сътворение на света – именно единността, че трябва същият този физически свят да бъде така одухотворен, както Одухотвореният го е направил.

В самотата да направите дързост трябва наистина да сте в състояние да сте достатъчен на себе си. Тогава вече няма да се роди оплакването, няма да имате нужда от земното – не от земното отричано, но от земното като акт на съществуване. Вие не можете да го отречете. Това че са отишли хиляди в монашество... – светът продължава и ще продължава, докато стане Божествен. Светът в неговото физическо поле не може да бъде отречен! Когато сте достатъчни на себе си, за да можете да го извеждате до себе си и да можете да го обожествявате, тогава наистина сте извършили дързост. Вие сте сменили гамата на тази лютня. Вие сте знаели на коя струна ще намерите верния тон. Онзи, който може само на едната струна да свири, той може да променя, но големият маг свири на седемте, защото те са целостта на седмотворчеството на света. Седемте полета, описани във всички окултни учения – седемте свята – от Божествения до физическия – ето на тези седем струни, който направи своята песен, той може да изкачи самотност, усамотяване.

Какво значи това усамотяване? Какво значи да сте достатъчни на себе си? Това значи, че сте в лоното на Бог. И тогава липсват ли световете? Не. Те си съществуват, но вие ги владеете. Все едно Бог да се отрече от световете си – не може! Потребата на развиващия се човек ще бъде! Ще има нужда от свои неща, ще има нужда да гледа с насмешка на смъртта, макар вътре наистина да прозира страхът му. Вината не е в него, че още не е овладял, примерно казано, петата струна на лютнята. Но какво? Той си позволява да мисли, че смъртта не е вечна. Той си позволява да приеме, че я е надвил. Това е голямото в човека – да е сложил идеята за безсмъртието, а как я осъществява, ще трепери ли, докато тя стане негова вечна позната спътница и той може да си играе с нея...? Това е вече посветеност! А че той бил треперел и зад него прозирал страхът – никакво значение няма. Ако в този живот прозира, в другия – няма. Идеята за безсмъртието е по-важна от начина, по който човек ще премине от живот към смърт в безсмъртие.

Похвално ли ще е, когато една майка гледа как детето хваща котенцето, а то било още сляпо и се наслаждава на какво – на смелостта на детето (или на жестокостта)? Големият урок казва: „Вие идвате със своето, но докато осъществявате и това, което е вложило родителството във вас може да проявите неща, които не са ви свойствени били и в никой от другите животи“. Но когато давате едно забавление на детето и след това го укорявате и му правите черта на характера – това не е битие на детето, това е всекидневието, с което го учите. Но когато го учите на смирение, а то носи порива на пещерния, пак нямате вина, защото той се изявява. Тогава трябва да се работи върху неговата същност и да се внасят добродетели, които в бъдещите животи ще имат своето отражение.

„Где си ти, превъзмогналий?“ Всеки може да си постави въпроса какво е превъзмогнал. Дали има директна линия – живот, смърт, безсмъртие? Едни побеждават все още живота, за да направят това, което ние наричаме „стълба на добродетелите“. Това да станете добри не значи, че няма да имате страх от смъртта. А ако някой си послужи чрез смъртта да ви направи добри, не ви е направил услуга (както обикновено майките плашат децата си: „Ще дойде някой да те вземе“). Това е много грешна формула на възпитание. Много грешна формула е, ако някой привежда закона на смъртта в природата като възпитателно средство за доброта. Смъртта има по-висша цел, защото след това вие свидетелствате с нов живот, тя ви дава само вратата на безсмъртието. И древните римляни са казвали: „Memento mori!“, „Помни, че има смърт!“, точно за да спрат лошите действия, но не са казали, че тя носи безсмъртие. Това беше една теория или една доктрина на знанието само на очите, само на правната добродетел, но не и на духовното прозрение.

Защо обаче човечеството е възпитавано по този начин? (Това е много елементарно.) Така е, защото още прозира зрението като формула на знание и умът като начин на възприемане. Но ведно с това съществуват окултните системи, съществуват окултните учения, които разкриват тайната. Така че имало е прослойки, които знаят. Затова когато се каже „Memento mori!“ ви възпитават само в ума, само в една правна доктрина (каквато е прочутата римска), но няма го духовното посвещение. А отвъдността по друг начин трябва да се научи.

„Наистина ли лъв разтърсва със своя рев световете.“ Дали това пробудено рикание, което чувате, на вашата душевност в различните клонове – на властника, на духовника, на културния деятел, е една дързост на пробуден висш духовен свят у вас? Безспорно, че е така. Докато това рикание не чуете в душата си – да разтърси всичко у вас – вие не можете да се наречете господар на пустинята, господар над царството на животните. Когато станете господари над царството на животните у вас – над мисълта си, над желанията си, над пробудите си; когато именно този лъв на Духа у вас направи вестителното рикание, тогава се разтваря и цветът на лотоса – тайната на живота. Тогава нямате само дрехата на дързостта, вие имате извадения из ножницата меч, който ви разгръща пътеката към планината. Вие с него чистите своя път – режете клоните на желанията, режете клоните на мисълта, които са плодили, ако щете, и услаждащи плодове на вашето потребно за времето ви хранене. Но те трябва да си отидат. Лъвът има своето право, Духът има своята храна. Това рикание носи пробуда както на света, който е под вас – подземният свят на вашите желания, така и на надземния свят – светът на вашата духовна потреба. И тогава тя не е само ваша. Радостта ще се издигне до надземните Братя.

Когато сте видели своя лотос разтворен, т.е. вълната на Духа ви е дала силата си, вие сте над грижата собствена. Тогава и двете ви ръце раздават и няма нужда едната да знае другата какво прави или другата какво не прави – не. И двете ви ръце дават. Това е да сте до подземните светове и при своите надземни братя. Тогава вие сте във всемирно служение, а това е служение на дързостта – дързост в приложение; дързост, която има храм, която има олтар; дързост, която приема жертвата ви. Освещаването на дързостта е жертвата! И мисля, че Голготската дързост беше Разпятието. А какво донася то? Възкресение!

  • 11. Птичи глас прекъсна минутата на отдиха. Защо се обадиха птиците в този ранен час? Те дръзнаха, чуваики химна на дързостта. Никой не им казва, че техния обикновен писък не ще увеличи дързостта им. Оглушавайки ни с всекидневието, тъмнината пищи. Тъмнината не понася дързостта на светлината.
  • Когато са напрегнати везните на Господаря, нека станем рано и да преценим как сме прекарали миналия ден. Ще отберем най-дръзкото, тия зърна ще предадат тежест на чашата. Ще прибавим огорченията на стария свят, защото тяхната тежест ни ползува. Ще прибавим и присмехите на невежеството, защото всеки от тях ще отегчи чашата на правдата. Ако намерим заплашвания и покушения, ще прибавим и тях към пълната чаша. Що би могло да разколебае везните? С какво е пълна чашата на обвинението? Какви жалки парцали са изпълнили чашата на съда? Като изсъхнали, гнили листа се трупат проклятията на всекидневието – смет останал от миналото. Тържествувай, дързост, защото най-крилатият ти скок провали осъждането.
  • Господарю, позволи да предам на огъня дрипите на измамното всекидневие. Не ще сгреша, ако кажа, че Ти благославяш крилатата дързост. В свещенното огнище ще си изкова крилата на мировата душа. Не чувствам жал, ни ожесточение, нито нещо, което би направило да отпаднат новите ми крила. Нова ще бъде моята песен!

Доста неясно казано за прощалната песен на човека с това, което е бил, за да стане дързостен (както искат да ни поучат тук, за съжаление доста не само неясно, но доста грешно). Вижте, човек колкото и да се осъжда за това, което е бил, не може да се позори! Една еволюция го е изисквала и тя е налагала своите закони, докато дойде будността да каже: „Аз съм дързостен!“ Човекът – Адам, е сътворен от това, което беше взето, от вече сътвореното, носещо вибрацията на всичко: от минерала до най-плодното дърво – до дървото на познанието, което уж го изкуши, а стана знаещ. Какви са тези осъдителни думи?! Греховникът?! Не! Човек трябва да бъде свободен в себе си, когато ще се прекръсти в името на една дързост, а не да се осъжда в едно минало, защото то е било еволюционна потреба, то е било божественост. Яж ябълката, за да имаш знание, но ти си сгрешил. Добре, Аз ще пратя Моя Син да те изкупи. Къде е тогава тайната? Защо Бог им каза: Аз ще пратя Моя Син. Не може човек да бъде съден заради това, че ходи на два крака. Засега ще ходи на два крака. Минал е цялата еволюция – от Слънцето, през седемте планети; от всяка е взел вибрация: от едната е взел Любовта, от другата Страданието, от третата Дързостта, от четвъртата Проницанието, Марсовата теза в душата му е. Но Марсовата теза беше потребна, за да създава добродетели – да се жертва не само за себе си, но и за онова, което е вън от него.

Трябва ли да осъдим този „голям грешник“, наречен човек. Не! Когато му даваме бъдеще не бива да му казваме да се отрича от това, което е бил. И много често съм казвал за ап. Павел, този велик мъж, че не можа да се откаже от Старозаветието си вътре, макар че извърши чудеса за Християнството. Наистина, Той даде идеята на всемирното Християнство, но разбира се, Христос я беше рекъл, а ап. Павел я направи живот. И четем в посланията му: Мене, грешника, мене изверга... Какво е това? Едно Старозаветие! Бил си – пазили са те. А защо са те пазили – за да дойдеш в оня момент, когато трябва да даваш. Защо там са те сложили, в мястото уж на престъпниците, а след това на върха?!

„Като изсъхнали гнили листа се трупат проклятията на всекидневието – смет останал от миналото.“ Тъмнината раждала плодове на гнилото?! Но кое е тъмнина? Каква вина имат птиците, че имат дързост да пеят? Та нали вложената песен на Сътворението те трябва да я изразят. Какво да правят? Да мълчат? Та нали се готвят да говорят, та нали си говорят. Отдавна съм протестирал за баснята на Михайловски – за орела и охлюва (въпреки че това са символи). Ако охлювът имаше някакви други средства да се качи на върха на елхата, щях да бъда по-съгласен, когато го укоряват, че с пълзене стигнал. Аз не мога да си представя как другояче щеше да стигне той. А че е стигнал – това не виждат! Добре, искате да правите символи и да осъждате, но кажете някъде: „Той нямаше друго средство да се качи на елхата, освен това, което му дават неговите възможности – да пълзи.“ Но пък кажете за човека да не пълзи. Когато изхождаме от нещо, с което искаме да направим басня, с което искаме да направим алюзия за нещо, трябва да знаем имаше ли друга възможност, а той е използвал лошата. Един охлюв няма друга възможност. Но ако един орел пълзеше – да, това е вече друг въпрос. И сега се учудвам във вината.

Птиците какво нарушават? Нека дръзват и нека нарушават! Писъците им нека оглушават! Те, ако за нас са писъци, може би за света на тревата, на растенията са някаква музика, която съпровожда растежа им. Знаете ли колко един писък помага на природата в цялост? Ама се преповтаряло, все една и съща била песента на птиците. Добре, а какво правят йогите – същото. Седнали и преповтарят. Какво правят почитателите на Буда с ония воденички: въртят едно и също, докато изпаднат в транс. Тогава да благодарим на тези птици, че въртят една и съща песен, докато някое дърво се събуди. Трябва да се поставят нещата в цялата космична цялост! Не да се прави таблица само с 1 по 1; 1 по 2; 1 по 3. Идете и до оная таблица, която казва: 1 по 10 е 10, но 2 по 10 е 20. Така трябва да се гледа на света – в неговата цялост, а не в отделната табличка, не в отделната струна на лютнята. И осъдителността, ако ражда дързостта, трябва да ги разменим. Дързостта никой не може да я осъжда. А птичата, добре, птича е, защото птичка я прави. Човешка дързост – човек я прави. Божествена дързост – Бог я прави. Тези йерархии не бива да се губят. Вие не може да искате от една птица да прави дързостта на един лъв. И казвал съм: сто миши опашки да съберете в едно, няма да направите една лъвска. Това е голямата тайна.

„Що би могло да разколебае везните?“ Кое ще променя везните? Това е духовният ръст на човека. Понякога човек една дума може да каже и везните да се нарушат. Понякога човек може да каже цял разказ и везните да не се нарушат. Безстойността на думата и стойността на думата е, която ще определи дали ще се нарушат везните. Това е голямото.

„Господарю, позволи да предам на огъня дрипите на измамното всекидневие.“ Няма защо да се иска позволение. Не мога да си представя господар, който не иска неговия слуга да бъде добре облечен, както и слуга, който не иска да хвърли дрипите си, освен ако в съзнанието не ще да се раздели с тях. А трагично е да не знае да носи нови дрехи.

И това най-тежи в религиите. Там обредът, който има властната сила, магична сила дори, с хилядилетия и при ново съзнание на религиозно изповедание тежи върху човека. А дързостта не е път на кротостта! Тя не е моление към господаря дали да си хвърлиш дрехите. Точно дързост е, когато можеш да напуснеш всичко. Това е дързост – да нарушиш довчерашното си правило. Дързост, която Христос изрича. Дързост е и когато апостолите казват: „Няма господари! Няма роби!“ Та нали даже науката на материалистите точно това твърди, че Християнството разруши строя на робите, защото им каза: „Няма господари! Няма роби!“ А в един правно утвърден, социално изповядан и прилаган порядък – робство и господарство – да проповядвате такава теза е нещо повече даже от дързост. Това е бунт, това е разрушение!

Да отиде човек да си хвърли дрипите на всекидневието, няма нужда от разрешение. Дори да ви е нова дрехата, когато сте решили да се облечете в още по-нова – хвърляйте я. Защото ако някой е избран да бъде свещеник, а битието му е определило да бъде йерарх, да бъде владика, какво? – със свещеническата си одежда ли да стане владика? Не, ще я хвърли и ще сложи одеждата на първосвещеник. Това е дързост – родена, предназначена и благословена. Тогава вече можем да кажем с думите на Христос: Идете и проповядвайте по света това благовестие. И там, където не ви приемат, изтърсете праха от краката си и вървете!

А дали проклятията, дали клеветите, които се сипят по ваш адрес, трябва да ги разбирате като благословия – да! За мене няма нищо по-добро от това. Не се плашете от клевети! Не се плашете от мълви! Не. На този, който има път да ходи, му трябват благословени нозе. Трябват му очи, които виждат върха и уши, които не слушат махалата. Благословени нозе!

Ако от този параграф това само вземем: че дързост е да сте вдигнали крак, за да надкрачите домашния си праг, личната си същност и излизате на едно Всемирно служение – дързост е, и аз мога да я благословя с всичката

 

Ваклуш

 

Рождеството разбуни човешката душа в нейното искане за Божественост!

Рождеството е смут – една велика тревога в човешката история!

Рождеството е тревога и достолепност, когато го имаме и когато го браним!

 

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993