Зареждам...
Блаженствата като Послание

Блаженствата като послание

Блаженствата са една духовна пулсация!

Дойде време, когато християнската религия трябва да изнесе на преден план своето най-съвършено тайнство, наречено блаженство – Блаженствата като послание! Наистина, те никога така не са били гледани, нито са формулирани както Десетте Божи заповеди (със строгостта и необходимостта на изпълнението и когато не са изпълнени, да бъдете обвинени); нито пък са догматическа даденост, както са Седемте тайнства; нито са влезли в правилата на седемте Вселенски събора. За съжаление те в хилядолетията не станаха школа на духовна грамотност, нито настолна потреба за посвещение. Някак си е отмината тази голяма същност, вложена в тях. А те в себе си наистина имат всичко, каквото едно послание съдържа – послание към човечеството, послание към отделната душа, послание към човека като пътуващ богоосъществяващ се. Дори ако вземем самата схема на блаженствата, които са девет на брой, и сложим Христовия живот на проповед – три години, ще видим, че през всяка една от тях Той е давал по три послания, като така е определял битието за годината и пътя на тези, които ще Го следват. (За тази тайна трябваше един малък ключ – ключът на знаещия.)

Затова ще започна с нещо, което във всички времена ще казваме, дори и когато ще имаме своето съвършенство в осъществяване Пътя на Мъдростта. Във всички времена ще казваме тези думи, които изрекоха и Христовите ученици тогава, когато ги попита: И вие ли като другите ще си отидете? Значи и тях люлката на съмнението ги е люляла, и при тях веслата са падали от ръцете им и лодката от време на време от бряг на бряг е гостувала. Това, което отговарят те, е: „Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот!“: (Йоан 6:68).Точно в Блаженствата има думи за вечен живот! Защото те като идея и послание на Новозаветието когато човек може да ги осъществи, го освобождават от обредната жертвеност и го мотивират вече като Божие дете, като дете, свободно от боговете стихии. Там – в тях, не се иска нищо друго, освен себе си да дадете.

Те наистина като послание могат да се разгледат първом като едно условие за святост, която ще ви отреди (според това, което е дадено там) място в Царството Небесно или наследие на Земята; или ако чистотата на сърцето ви е достатъчно голяма – правото да видите самия Бог; или да се наситите на правда и милосърдие. В същото време те са един метод на работа, едно поведение на живот, което ви прави свободни, което ви възнаграждава без повелението на свръхсилите, с които човешкото съзнание навикна на чудеса. Затова Христос ще въздъхне дълбоко и ще рече: Докога, роде неверен, ще искаш знамения и чудеса (чудеса в тяхната евтина позиция, каквато и настоящето ни поднася, от които половината са фалшификати).

Следователно Блаженствата като същност са и метод, и святост, и действие. Те имат в себе си Христос, Който е Син Божий, казал, че човекът е един пътник към Бога. По този начин те трябва да бъдат разглеждани като една велика церемония, извършена на Всемирната планина.

И така, в Матея, глава 5:1-12, е казано:

  • 1. Като видя народа, Той се възкачи на планината; и когато седна, учениците Му се приближиха до Него.
  • 2. И Той, като отвори устата Си, поучаваше ги и казваше:
  • 3. Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.
  • 4. Блажени плачещите, защото те ще се утешат.
  • 5. Блажени кротките, защото те ще наследят земята.
  • 6. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.
  • 7. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани.
  • 8. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.
  • 9. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.
  • 10. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.
  • 11. Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.
  • 12. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.

Забележете каква уточненост, каква афористичност, каква психологическа пестеливост на мъдрост. Няма разточителство, просто в един израз е сложена велика и вечна тайна – блажени кротките, защото те ще наследят земята, блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани... Никакво разточителство. Психологията на гения е винаги такава. А какво остава за духовната същност на Учителите! Никъде в писаната световна мъдрост (защото има неписана, но писана в нашите сърца и това са новите скрижали на едно бъдеще), няма да срещнете толкова избистрена и толкова чиста мъдрост за поведение, за святост, за себеосъществяване, за обоготворяването ни. Трябва да кажа, че Блаженствата са една духовна пулсация, една искана вградена добродетел в пътя за едно царство – Царството Небесно.

Още в книгата „История на религиите“ казах кое е най-великото в Христовото учение – първо, че избавя децата си от Адеса, като им предназначи Царство Небесно, и второ – идеята Аз и Отец едно сме. Това беше наистина велика тревога и когато съм изреждал личностите, които са внасяли великия смут и великата тревога в света, съм посочвал трима – Аменхотеп IV, Буда и Христос. Аменхотеп наруши митологията – пръв в света даде идеята за единобожие – Атон. (После идва Моисей.) Буда даде идеята за вътрешната правда, макар че той нищо ново не даде, в смисъл на това, че Учението за Правдата беше една тъкана пътека в човешкото религиозно историческо битие с учението на Моисей. Известно е, че за Великите посветени още тогава е съществувал начин за невидима връзка – „безжичен телефон“. „Безжичният телефон“ е съществувал в този смисъл, в който (учудващо е дори) и Вулкан – богът на огньовете, не си служи с роботи (при Алберт Велики ще намерим робота), а със слово. Казва на своите огнени мехове да дават огньове и те дават! Със слово!

А Христос какво даде? Това, което не смееше никоя религия да каже, това, което дори и великите посветени школи шепнеха само на ухото на доверените, само на ухото на иницираните, Христос го изрече. Изрече тайната на всички инициирани, и то къде? Той се възкачи на Планината! А къде се правеха инициранията, посвещенията? В тайните зали – адитумите, както са ги наричали в Египет. Там са влизали само тези, които ще бъдат подготвени да понесат светлината – знанието, за което клетвено са обещавали, че няма да бъде вън от тяхното съкровище, вън от тяхното сърце. Устата не трябва да изрече това, което знае вече сърцето, великата тайна не може да бъде изнесена. Какво направи Христос обаче – нещо много странно. Не само за иницирани даде това учение, не в залата тайно в сомна на посветените, а се качи на Планина и го даде пред света. Даде го на всички, защото човекът беше вече Син Божий и вървеше към своя голготски път, за да възкръсне. В адитумите на египетските пирамиди посвещенията имаха една цел – иницираният да научи, че смъртта е преддверие на Възкресението. Пирамидата е пълната манифестация на материалния израз на защита идеята за безсмъртието! И там се е съхранявало учение за Правда. Но при Христос имаше вече Духовната вълна на Любовта. След Христовото учение иницирането е действие на духовната вълна! Другото е предмет на действие на школите, които са подготвяли и които са давали знаците. Следователно ще трябва да разберем, че човечеството е минало в една друга фаза на посвещение и е пробудило някакъв друг свой орган на възприемане. Затова проповядва открито на Планината, а тя е битие, тя е жива същност!

  • Много се е говорило за проповедта на Планината, но никога не се каза голямата, великата тайна – че тези блаженства са една висша духовна потреба без повеление.

Блаженствата на Христос не са повелята на Десетте Божи заповеди. В тях никъде не е казано: „Повелявам ви!“ Тук има милост в молбата за себеосъществяването, една висша духовна потреба за сигурност срещу изкушението; един вход – царственият вход на Иисуса към храма Йерусалимски – към пътя за Царството Небесно.

Затова те са една реалност, която аз оприличавам със стълбата Иакова – стъпало след стъпало борба, борба на Иаков с Бога. За какво? Да смени вибрацията на името си. Сменяте името – то сменя гамата на нотите ви! Вие от Иаков трябва да станете Израил; от Аврам трябва да станете Авраам; от Сара трябва да станете Сарра (което значи „Ваше Величество“). Това е смяна на гамата, а не добродетел, която може да ви постави в Аристотеловата аретология. Който в даден момент бъде притежател на едно от тези блаженства, се осъществява нова вибрация в битието му. Всеки, който усети едно от тях, има вече своето място в стълбата Иакова, в борбата с ангела и божеството. Борба с Бога! Ти вече не си Иаков, ти си Израил. Вече не си онзи, който не знае що е блаженство (което и да си взел от тях) – ти си посветеният в него.

Така че в тази стълба на отиване и връщане, в тази благодатност, това е голямото. Но за съжаление не можа да се схване в неговата същност и тъй отминават, отминават Блаженствата, все едно че са само някакво напомняне, че има вътрешен живот, че има друго тайнство, което може да се извърши във Всемира. Целият Всемир е едно сътрудничество. Всеки камък е запечатал историята край него; всяко дърво е запомнило приказа. И нашият знаменит Пенчо Славейков го илюстрира в „Неразделни“ – Калина, дървото, разправя песента на неразделните. Защо? Защото има памет, памет на Всемирността!

Блаженствата аз наричам също тъй Силоамски извор – великата къпалня на изцелението. Това значи, че когато някой намаже с едно блаженство очите на вашата духовност и ви каже: Идете в Силоам и се измийте! – да прогледнете. И слепият беше с това благодарен, че прогледна – Гледам, Господи! Всяко едно от блаженствата е вълшебната калчица, която маже нашите сърца за прозрение и за духовен глед. Силоам беше нужен! Това е водата – астралът. Идете и там намерете изцеление! Това е блаженството – глед, вътрешен глед! Всяко едно от тях е пробуждане на едно сетиво, на едно виждане. Следователно Блаженствата не са състояние на неподвижност, не са и само понятия – те са една динамична енергия, една, както казах, духовна пулсация.

В египетските още науки за иницирането, за които споменах, има нещо много странно. Дадена е една степен на посвещение, в която трябва иницираният да мине от една фаза към друга, когато е поставен в ковчега, за да може духът му да се изведе в своето астрално битие, където обикаля, както го казват, Земното сърце. И след като обикаля Земното сърце, се изкачва на Небесната планина. Вижте какво е знаел Иисус (той не може да не знае като Христос) – на Небесната планина! Планината винаги е била символ на нещо, което е повече от нашето знание за география и геология. Тя е била обиталището на всички тайни сили. На Сион се написа Закона; на планината Христос рече Блаженствата; на планината Той извърши Преображение Си, на Голготския хълм направи Своето Разпятие.

И след като е обиколил Сърцето на Земята, след като се качва на Небесната планина този дух облича тялото на блаженството. Значи блаженството не е състояние на наслада, което предлага Мохамед, не е състоянието на Буда – нирвана, нито е състояние рай или ад. Не. То облича тяло – тяло на блаженството! Значи какво е блаженството – тяло (както физическото, астралното, менталното, причинното). Духът облича тяло на блаженството и се връща във физическото тяло, за да го оживотвори. Разбирате ли тайната на Блаженствата? Ето стойността на думите, които съм казвал – не да отричаме материята, а да я одухотворяваме! Защо? Защото материята е Бог към нас. Материята е Бог към нас и ние към Него!

Така Небесната планина има своето реално присъствие на планината, на която Христос се качва. Там Той дава Своята тайна – Царството Божие! И то като идея носи у човека не само тенденция за промяна, че статутите са ад и рай, а развитие. Състоянието на рай е едно развитие в нашия процес! И тогава вече можем да кажем, че Христос фактически ни поощрява в тенденцията, че можем да завоюваме всичко, след като е знаел, че с Разпятието Духът ще победи Материята. И така се създава един нов феномен в световната история – Царството Небесно.

Виждаме, че религията не е нито утопия, нито въображение, а е едно реално знание, посредством най-близката възможност на усвоимост. Разбира се, че тайните са владяни от посветените, но обикновеното е разгръщало у нас стъпка по стъпка Иаковото качване за промяна.

Има нещо, което ще бъде неизмеримо по обзор, но винаги ще бъде фатумно по приложение – това е личното ни служение, личното ни битие, което трябва да направим социален принос или социална същност. И знаете мисълта ми – ...капка в Океана, а не бисер на цветето на личния живот! Капка в Океана на еволюцията! А всеки океан е милиарди капки. Това ни дават като трапеза Блаженствата.

Блаженството тогава какво е? Жертва за другия. Какво е то като същност в душата на Всемирността или приложено в социалността? Една възможност да овладеете, да спрете варварството – варварството като брутална мисъл в душата, като лична измама в чувствата и като поклонничество пред образа. Така Християнството вече като идеология и като битие облагородява варварството в историята на човечеството, както и в личния ни дом. А човек краде и от собствения си дом, човек убива и в собствения си дом, човек прави идоли и в собствения си дом. Какво е една мисъл, която е нечиста по същество и я облечете в багреница, за да я представите царствена заради това, че сте неин роб – идол. Какво е пробудената святост, когато нечистотата я омърси – убийство. Какво е, че не можете да събудите жал за страдащия – липса на чувството за блаженство! Какъв е този страх да не искате да имате чисти очи, за да се види Бог? Забравя се най-елементарното за Божия живот – че Той е в нас и вижда, че Той и вън от нас пак вижда. Бог вижда, ние още само гледаме!

И в такъв случай блаженството е наистина една висша духовна потреба, която създава сигурност срещу изкушението – сигурност на личността, сигурност на социалната ни цялост, сигурност на историческото ни битие и сигурност на националното ни предназначение. И в тези свои степени на усвояване можем да познаем реалния образ на йерархията, с която ставаме съжители на Царството Небесно.

Така можем да приемем тезата за Блаженствата не само като едно примирение и да приемем примирението като една целесъобразност, което е поведение жестоко за историческа самосъзнателност. И все пак е нещо повече, отколкото да приемем всичкото това като неизбежност. Неизбежността краде индивидуалната ни потреба, а целесъобразността може да я надмогне. И тогава, когато като целесъобразност, ако не като жертвеност, поискаме и можем да осъществим едно от тези блаженства, ние сме позволили на внушената дързост чрез блаженството да ни лиши от лицемерието. А лицемерието е тежка дреха, защото само чистите по сърце ще видят Бога.

Така всяко от Блаженствата е една крепост, която трябва да браним. Но крепостта се брани с ров. В този, който не е взел мерки да има ров като предмостие, винаги ще нахлуе варваринът – неговата недотам служеща на човечеството мисъл, недотам овладяна страст и недотам приложена социална отговорност. Всеки от нас трябва да направи окоп пред крепостта си, за да може, когато именно е в жажда за правда, да не го покоси желанието за господарство; да не влезе варваринът или изкусителят, да не се повтори притчата – когато пометоха, дяволът си доведе още седем братчета... Това е трагедия! И точно Блаженствата целят да ни освободят от варваризъм. Те не са илюзорност, не са кумири, а жива тъкан от Учението на Любовта – в индивидуалния ни дом, в социалната ни сигурност, в националното ни битие и във всемирното ни служение. Може да се възрази (и то с право), че светът още е пълен с вандализъм и войни. Да, човечеството е в беда досежно собствената си йерархия на ценности и като светкавица върху небето на християнското прощение минава старозаветното Око за око, зъб за зъб! Това са врязани, големи светкавици в душевния небосвод на човечеството и в личния ни път. Око за око, зъб за зъб – мъстителност, която няма нищо общо нито с Блаженствата, нито с Учението за Любовта. Но това в никакъв случай не значи, че Учението на Христос и Християнството не са облагородили и не са възпрели варварството – поне една йота (както е казано в Евангелието) човечеството се е спряло пред прага на жестокостта. А онова, което поединично или като социално изповедание, или като ученичество на Христос е възправяло тези потреби и е искало да ги направи домашна трапеза, е вършило именно това благородно дело – възпиране на варварството в душите ни, на варварството в полето на живота.

  • Христос в Блаженствата даде наука и път, който всеки може да върви и осъществява.

Човекът трябва, както казах, да приеме тезата за примирението поне като целесъобразност, а не като неизбежност и като елементарна апатия, с която живее нашето религиозно общество. Няма да говоря за нерелигиозност – няма нерелигиозно общество. Безверие няма! Всеки има вяра. Има безбожие и много добре е казано: а-теизъм, а се разбира безверие. Не, всеки вярва! Какъв е неговият бог, това е отделен въпрос. Но когато се каже атеизъм – значи вие не вярвате в оня бог, който другият си е имал (разбира се, че християните бяха атеисти за езичниците, както и християните измислиха думата „пагани“ – неверници, за езичниците).

В такъв случай, будността да се усвои една мъдрост чрез приложението на блаженствата е вече търсене. Будността е една усвоена мъдрост, която търси приложение, защото цялото учение на Христос е Любов, изразена чрез прощение. А който прощава, той обича врага си – Простете им, защото те не знаят що вършат. За съжаление никой не разбра този урок на прощението, защото се остана само в идеята Да им простим, а не Да ги научим. И затова с пристъп ще дойде нова духовна вълна, която ще трябва да даде и знанието. Будността трябва да прави една бариера не вече срещу лекомислието, а срещу себемислието – точно това Христос учеше и точно това не можа да се научи. Срещу себемислието! Защото Иисус в моментите на Изкушението в пустинята, когато Му се предлага величие на Неговото себе, показа, че не за себемислие е изпратен, а за жертва заради целостта, заради човечеството. Когато Му предложиха най-голямото богатство – да стане властник на света – Поклони ми се и царството е Твое, Той рече: Махни се от Мен, Сатана, Аз имам само един Бог! Ето това е свобода от съблазън за величие! Измеримост! Измеримост, която не може и няма начини да бъде сравнявана с това, което наричаме етика по пътя на добродетелите.

Следователно Блаженствата не са етичен елемент, както ги тълкуват – надежда и подвиг. „Направете подвиг, та да влезете в Царството Небесно...“ Не! Подвигът е само едно последование, а Блаженството е стъпало за величието! Стъпало за величието, защото е победа над пустинното изкушение. Когато побеждава Изкушението, тогава отива да понесе величието, за да не бъде разкъсвано то от съблазън човешка – „Ето, ти си...“

Затова казвам: не е бреме вече лекомислието, бреме е себемислието, което не можем да подчертаем или да хвърлим, да го дадем в огъня, за да станем принос на просвещение и служение Господне или служение за всеки, който е „враг“ или приятел. А тогава, когато дойдем до това състояние, ние не можем вече да говорим за врагове.

  • Оттук е мисълта ми: Няма зло, има нееволюирало добро!
  • Аз зная, че тя е един вулкан. Тя смущава много умове на теолози, на философи, на литературни мислители, на историци и на тези, които писаха теодициите. Но тя е същностно вярна, защото е динамично позитивна: зло няма – има нееволюирало добро!

Ето това чрез изкушенията в Пустинята Той ни предложи – жертва за всичко, за да се освободим от себемислието, за да не се извиняваме повече с лекомислието. (Много евтино е това извинение.)

Блаженствата минават наистина през Планината, през цялата Вселена, минават през всички синове човечески и божии, защото всички са пътници вече към Царството Небесно, а не към Шеола (Адеса). Христос приживе даде идеята за Царството Небесно – нещо, което след Неговото възкресение е потвърдено със слизането Му в Ада и извеждане душите на праведниците. (Разбира се, квалификацията „праведници и грешници“ в Христовото схващане не е това, което Старозаветието ни предлага.) Казано е, че отива да изведе пророците, отива да изведе основното начало на човешкия род, наречено Адам (или мисъл), и затова за мен Голгота е кръстът на Христос и черепът на Адам – двубоят между Дух и Материя. И оттук е тезата ми, че в сътворения Адам работи роденият Христос. Така Христос остави едно естествено благо – правото да се ражда; едно социално благо – правото на сигурност; и едно духовно благо – Радвайте се, Аз победих света! Остави душевната свобода, утвърдената идея за безсмъртието! Когато се осъществи всяко едно от тези блага, тогава имаме естествената йерархия да се родим в някое от тях, вградената тайна на това блаженство, което ни дава сигурност и изпитата чаша на радостта в Царството Небесно. Това е голямото, което Христос каза открито на планината пред всички. Изпълни Го чрез двубоя на кръста! Освободи утробата на Земята от първичните сили на света, защото слезе и изведе светостта. И за да ни опази от лицемерие, беше казал на вярващите и търсещите Го – Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи, ще влезе в Царството Небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец. Да се върнем и на думите на пророк Исаия: Този народ с устата си Ме хвали, а в сърцето си не Ме почита. Значи не всеки, който каже, а оня, който изпълни волята на Моя Отец Небесен – той!

Виждате ли колко смирение има във величието Му! Не Неговата воля – а Той беше Син Божий – волята на Моя Отец! И в същото време, за да ни поощри в дързост (защото наистина в битието на човека има несмутената ръка на дързостта, която яде плода на знанието), Той рече: Ако не се съмните в нищо и кажете на тази планина: Иди в морето! – тя ще отиде. Да не позволим на вярата си никакво съмнение! Това е поощрението! Пазейки ни от лицемерие, че можем да казваме „Господи, Господи...“, ни повели и поощри да не се съмним. Човекът е слаб, но мисля, че един Паскал хубаво беше определил, че той е мисляща, огъваща се тръстика. Тя не се чупи – човекът не се чупи. Има преходи, но не се губи.

Така именно Блаженствата стават един мост между брега на вярата и брега на делото. Без вяра ние не можем да видим невидимото. Тайната на битието не можем да видим без вярата. Тя е това, което носи Христос и нашият контакт с Него; тя е, която може да ни каже какво има на Кръста на смъртта – победа на Духа над Материята. Иначе ще остане (онова, което някои казаха) едно дърво, което е позор. Няма дърво, което да е позор, защото е наш събрат в развитие. То не е предназначено само за смъртта, а за живот и Христос го освети.

Така идват делата, без които не можем да знаем и не можем да зидаме храма, в който обитава Той, защото беше речено: Вие сте храм Божий.

  • Блаженствата не са само лична закрила, те са един универсален човек – Божият човек. И този човек е бедният, плачещият, кроткият, гладният, чистият, миротворният, хуленият, наклеветеният – той, който е изповедание на самата Еволюция!

В негово име ние изповядаме нуждата от социална сигурност. Човекът е изповедание на самата Еволюция! И ако Десетте Божи заповеди са пирамидата, която съхранява Правдата, Духовната вълна на Правдата, то Деветте блаженства са предолтарната завеса за Царството Небесно в Учението на Христа. Там, пред тази завеса, нашето величие е или позволено, или върнато, за да не влезе в олтара. Това са стъпала към Светая Светих. Чрез Блаженствата ние ще научим, че величието е дар на Божията воля (събудила личната ни молитва и потребността от служение), че достойнството е човешка добродетел, че чистосърдечието е земна потреба и дело на кротките, които ще наследят Земята.

Тогава как няма винаги да казваме: „Господи, при кого да отидем? – Ти имаш думи за вечен живот.“ Това е голямото битие, което Христос остави – чувството за будност и нереализираната още отговорност, защото следовниците Му много по-късно я реализираха. Когато бяха бедни духом, Той ги извика от мрежите – Елате; когато плачеха за земни блага, им рече – Аз ще ви дам всичко; когато искаха да бъдат милостиви към себе си, Той им поръча – Бъдете милостиви към другите. Когато не знаеха как да се избавят от геената на собствената си религия, която ги пращаше там, Той им каза: Царството Небесно е вашият път. Защото то, това Царство Небесно, може да бъде дом на изкуплението, то може да бъде дом на спасението, то може да бъде гробницата на фараона, в чиито пазви слагат Оня – бедния духом, смирения, Който каза на всички времена: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо и бремето Ми леко.“ (Матея 11:28-30). Колко много будност, да победим страха от страданието: Игото ми е благо и бремето ми леко.

Така Христос фактически освобождава душите на Своите следовници и душевността на народите, които ще Го слушат в битнината Му. Ще Го слушат, защото Учението Му е всемирно. Свобода от страх и съблазън – това беше голямото учение, което им даваше открито. Той не иницираше. Дори когато искаха учениците Му йерархия при Него и твърдяха колко са верни, рече: Това знае Моят Отец. Когато има да се върши голямото дело на еволюцията, няма място за това кой иска да бъде на първия кей на големия океан на живота, защото никой не знае къде океанът почва и къде ще свърши – всеки е на мястото си.

В Евангелието на Лука ведно с Блаженствата (малко по-другояче дадени, разбира се) ще намерим и един антитез. Тъй като той разглежда Блаженствата (посланията) в един аспект на настояще – макар че те не могат да бъдат настояще, освен ако се схване, че всяко настояще е толкова израз на миналото, колкото и обещание за бъдещето – тогава идеята на антитезата има смисъл. И Лука в глава 6 изразява в „горко вам“ антитезата на тезата „блажени“:

  • 21.Блажени, които гладувате сега, защото ще се наситите. Блажени, които плачете сега, защото ще се разсмеете.
  • 22.Блажени ще бъдете, кога ви намразят човеците, кога ви отлъчат и похулят и изхвърлят името ви, като лошо, заради Сина Човечески.

И тогава:

  • 24.Обаче, горко вам, богати, защото си получавате утехата.
  • 25.Горко вам, преситени сега, защото ще изгладнеете. Горко вам, които се смеете сега, защото ще се наскърбите и разплачете.
  • 26.Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас. Защото тъй постъпваха техните бащи с лъжепророците.

Тезата е, че човекът, когато има своята временна радост – предоставил цялото си битие на нея и загубил поглед за далечни простори, е забравил закона за промяната и следствието на „горкото“. Все пак това „горко“ има за задача да даде будност, но не и да сложи завеса пред блаженството. Ако, разбира се, блаженството се оцени само като потреба на радостта, а не като промяна на света, тогава преходността е неизбежна. Но Христос когато дава в Блаженствата (при Матея) тази тайна, призовава света към едно цялостно служение, без да фиксира настоящия момент. Ограничеността в съзнанието лишава битието на душата от просторността и времето. А Той не може да ограничи. Ограничението не е присъщо на идеята за Блаженствата като духовна пулсация, която иска да вгради тезата за основните, цялостните добродетели за едно ново разбиране и една нова, наистина съвършено нова в историята на религиите битиейност.

Така че „Горко вам, които се смеете сега...“ е една действеност на преходността, на временната радост, на непроницаемото бъдеще, за което човек трябва да пожертвува своя плач, както е казано: „Блажени плачещите, защото те ще се утешат.“ Приемате една преходност за радост и се смеете сега, но „ще се наскърбите и разплачете“. Виждате какви антитези са създадени и колко различия има в приложението на блаженството. И тогава, когато изкушеният за временната радост отиде в едно служение за себемислието, за което говорих, тогава се стига и до това, че ученикът почва да се мисли за по-съвършен от Учителя, за по-съвършен от своя Бог. А Христос в укорна утешност им казва: Няма ученик по-горе от учителя си, но всеки, след като се усъвършенства, ще бъде като учителя си. Виждате ли как не е отнета валенцията за съвършенство и притежание на това, което се счита учителство, но след като го достигнете.

„Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас.“ На този момент искам да се спра. Когато ветрилото с пауновите пера направи своята прохлада в горещата наша експанзия – ето, ние сме славните, ние сме големите – тогава Той казва: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас. Защото тъй постъпваха техните бащи с лъжепророците.“ Хвалели са лъжепророка, вярвали са в него, казвали са славни думи, а Живият, Този, Който рече, че е хляб на Живота, Този, Който рече: който яде от този хляб, има вечен живот, остана без признание.

Тези „горко“, макар и да са един израз на будност за повече старание, все пак говорят, че идеята за възмездието стои в съзнанието на апостолите. Тази идея е много стара. Христос няколко пъти я отрече, но за съжаление много малко се разбра. И ние я виждаме да стои, виждаме я даже да живее. (Дори апостол Павел във всички свои послания има нещо от това.) Но една теза като Царството Небесно не може да бъде осъществявана със смут. Точно това Блаженствата не са! Те не са давали идеята за смут, а просто са одухотворявали човека. Щом има тезата „Къде да отидем, Господи – при Тебе има думи за живот“, как тогава може да имаме смут от възмездие?! Значи не се е разбирал великият урок или великото знание за това Учение.

  • И затова казвам – не може да се поставят на едно и също платно Десетте Божи заповеди, които носят повеления, и Деветте блаженства, които наричам предолтарна завеса! Едното иска възмездие, другото иска само дързост, за да се отвори завесата и да се влезе в Светая Светих.

Това са Блаженствата. Те са нещо неизмеримо като действие, а след това и като последица. Защото в Евангелието на Лука, глава 6:47-49, се казва: „Всеки, който дохожда при Мене и слуша думите Ми и ги изпълнява, ще ви кажа кому прилича. Той прилича на човек, който гради къща и който изкопа дълбоко и тури основите върху камък; и когато стана наводнение, реката напря на тая къща и не можа да я разклати, защото бе основана върху камък.“ (Върху тебе Петре, върху камък, върху канара ще основа Моята църква.) „А тоя, който слуша и не изпълнява – ето ви последицата – прилича на човек, който съгради къща на земята без основи; и когато реката напря тая къща, тя веднага рухна, и срутването `и биде голямо.“ Вижте колко същности съдържат Блаженствата.

И тогава с основание можем да кажем, че Блаженствата са една духовна пулсация (и то заради човечеството) в Неговата цялостна идея – Аз съм хлябът на живота; Аз съм Възкресението и Животът; всеки, който яде Моята плът, има живот вечен. Ето единството на света, за който казах – раждане и сигурност и духовност. Свобода – свобода да просиш, когато не си беден. Това са блаженствата! Защо? Защото като дете на Отца всеки е достатъчно богат с божественост, но ако той не попроси, ако той не отиде да поиска, ако той не почука, ако той не тръгне – не може да бъде поселник на това, което се нарича Царството Небесно. Ако не поплаче, ако не е кротък, ако не е милостив и ако в края на краищата – величието! – ако заради Него (а Той е най-великата тайна, която даде чрез Причастието) не приеме хулата, ако заради Него не приеме обидата, няма да има неизмеримостта и голямата радост на неопределената награда. Защо? Защото когато можете за някого, или както Христос Го направи – за света, да сте в жертва, не може да има измерима награда освен тази – Аз и Отец едно сме. Ако това е награда... Това е Свобода на живот, това е Същност! Ето защо в Блаженствата не се определя каква ще бъде наградата.

Не може да имате награда тогава, когато сте Единство, когато можете да кажете: Аз работя това, което работи Моят Отец. Това не значи безличие, защото чрез Него сте личност. Който се страхува да се загуби като личност, се обезличава, защото не е познал целостта на посветения. Вие имате скръб за света; имате оня миров плач за световната култура – плаче се заради порутената древност (тя има своите стойности, защото също е дело на богове), но не се изплака тревогата на Блаженствата, но не се плаче за това, което казвам: когато сте богати да просите. Това е голямото нещо в живота на човека. Да просиш, без да си беден – да просиш простора на океана на Учението на Любовта; да просиш път в океана на Учението на Мъдростта. Да нямаш страх дали пристан ще ти даде отмора. Защото няма смърт, има преминаване. И ако ние имаме утвърдена психология на мирова скръб чрез Байрон, защо не можахме да си създадем мирова радост чрез Блаженствата? Защото нямаше прозрение! (Теологията продължава да се занимава как да доказва кои са секти и кои не.) Няма Го Оня, Който можеше да ходи Голготски път. Няма и прозрението, за което писах – Пътят вече е Божествен! Ако Христос нямаше дързостта да отрече Старозаветието, днес едва ли някой щеше да казва: „Аз съм християнин.“ Но щом се касае за нещо в Християнството, готови са всички на поход и да извършат миров плач, без да имат мировата радост на Блаженствата.

Светът има нужда да бъде освободен от фатума – фатума на страданието, грешно сложен на трапезата на всекидневието ни. За него винаги съм говорил – ако бъде приложен като развитие, ние никога няма да имаме страх от Великото! Човек още няма пригодност за Великото. Затова е употребен страхът – страх от Бога, страх от властта, страх от авторитета... Защото не се признава този миров момент на свобода – мировият момент на кротостта, мировият момент на плачещите, на гладните, на похулените... В Блаженствата никъде няма да видите „блажени страхливите“. Всички религии искат да отнесат човека в коленопреклонение и страх. Това липсва в Блаженствата! (Нека се запомни!) Никъде Христос не каза „Страхувайте се!“ Каза: „Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога“, а не – блажени страхливите, че ще видят Бога.

Блаженствата са една усвоена и приложена сама за себе си тайна – свобода от грях. Защото дързостта на ръката за знание, която даде на Адам (на нашия ум) да яде, получи закона на развитието – добро и зло. А няма зло, има нееволюирало добро е свобода от страх. Това е да скъсаме веригата, че плащаме непрекъснато данък и нямаме крилете на ангела. И моят страх е точно в това, че след известни хилядолетия религиите (не ученията на големите Учители, защото духовните вълни ще присъстват във всяка нова – но пресети, пречистени) изпадат в една апатия – апатия на ритуала, апатия на коленопреклонността. Идва се до навика да се страхуваш от Великото, а нямаш сили да го отвориш и да му позволиш да живее в теб. И какво е правил Христос? Освобождавал е човека от гнета на това, което още стои. Както десетки пъти съм казвал – освободи ги от кръвната принадлежност. Не че трябва да похулиш рода си – напротив, рече: Който каже лоша дума на родителите си, прави грях. Но даде свобода – за да можем да се разгърнем, за да можем да дадем път на Великия.

Затова нужно е динамизиране на Блаженствата като лична молитва и социално причастие; да ги направим плът и кръв като доктрина на нравственото въземане, като дарове на учението на Любовта – Обичайте враговете си. Крайно време е да се динамизират – да се изземе от тях вложената енергия. Така могат да бъдат усвоени и приложени. И тогава няма когато вършим нещо, все да го вършим заради самия грях, обвързани с веригата на грехопадението, а за самото естествено благо на рождението. Защото естествено благо бе рождението на Христос не само като предречение, а както съм казвал в идеята за жертвите, като развитие. Бог се самосъкращава, Бог се Себепринася в жертва, за да роди Сина Си, за да роди човечеството. Той трябваше да даде Себежертвата Си за Свобода чрез Възкресение и сливане. И така:

  • Блаженството е свобода, блаженството е смирение, блаженството е дом на разкаянието и пирамида на тайнствата. Всяко едно от тези тайнства е огнище на духовност. Те носят огъня на духовните центрове, огъня на достиженията, огъня на йерархията, огъня на служението.

Деветте Блаженства са девет духовни центрове, които ние имаме. Всеки център събуден дава своите вътрешни сили и прави достижение в йерархията на служението. И както знаем за чакрите, с Кундалини ще трябва да се потърси валентността, с която те се свързват. По този начин вече ние можем да разберем бедния духом колко е равновесен, колко смирението е потребно. За всяко нещо, което е казал Христос, им е дал образеца на Собственото Си служение. И след това те Го имаха като жив пример. Изнесеният кръст от похулващия го дом на Пилата до възкресния гроб дали е верен исторически, това не е съществено. Верен е като духовен път във всеки човек! Верен е като теза от Блаженствата – там се плака за световния мир; там се жадуваше за правда, за която Той рече пред съдиите си; там се пи горчилката. Там едно сърце беше толкоз чисто, че не само беше видяло Бога, но каза: Аз и Отец едно Сме!; Филипе, толкоз време съм сред вас, а ти искаш да ти покажа Бога! И тезата коя беше на Христос – човекът е един бог, храм на Бога!

Това бяха Неговите послания към човечеството – духовна разумност и сърдечна чистота. Царства, които бяха огън на бъдещия живот. Там Той им остави вечното – Аз и Отец едно сме!

След като изрежда блаженствата, казва на учениците Си – „Вие сте солта на земята. Но, ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“ (Матея 5:13). Това е великата тайна – да станеш смисъл на цялата същност! Чрез всички блаженства – блажени бедните, когато...; блажени плачещите, когато...; радвайте се и се веселете...; радвайте се дори когато няма да имате награда, защото не ви е нужна, вие сте присъственост в Универсума – „Вие сте солта на земята!“

След всичките радости, след всичките постижения, след всичките хули едно нещо остава – същността, която Той имаше – Синовност! Същност с Отца! Вие сте същност със земята и с живота – Вие сте солта на земята. Едно или две блаженства човек усвоил, едно или две приложил – той е сол на земята, битие, без което не може нито един от нас. Тогава можем като богаташа да помолим Авраам да прати бедния Лазар при братята ни. Значи блаженствата са едно огледало, в което всеки може да се огледа и да помоли своя беден Лазар (бедните духом, защото бедният Лазар е в сиянието на божественото добро) да отиде да каже на братята си да не вършат това, което са вършили другите. Ето това е огледалото на нашия живот. После Иисус Христос може да каже на другия Лазар: Лазаре, излез! Излез от гробницата! Но той не им дава възкресение с Блаженствата. С тях Той им дава живот, учи ги на живот! Защото Възкресението е следживот! И затова бедният Лазар трябва да каже как да се живее, защото възкръсналият Лазар само свидетелстваше. Ето защо свързвам бедния Лазар с тези тайнства, с тези блаженства. Това са големите тайни.

За съжаление в света от Блаженствата не се направи учение. Поменават се, служат като добра подкана. А те са наука, те са религия, те са философия. Те са това, което Голямото учение е давало! Дали защото времето не стигаше, или защото йерархията не можеше да приеме още всичко, това е отделен въпрос. Но не бяха наука, не бяха святост. Ще ги намерим в т. нар. катехизиси с обяснения, но не и като присъщ живот.

Така че Блаженствата са учение, което трябва да ни послужи, преди да сме стигнали до причинния плач, заради онази немотивирана, но още обща психология – „Разпни Го!“. Трябва да се опазим от общата психология на улицата. Не е страшно, когато човек каже в себе си „Разпни Го!“. Страшно е, когато кажем на друг: „Разпни Го!“, без да го познаваме може ли да понесе тревогата на Всемирността! Защото фактически Христос разпна тревогата на Всемирието! Освободи ги в тази борба, като им даде образеца – може Духът да победи Материята. Защото на човека е предопределено Царството Небесно. Не е казано за ангелите дали ще го имат, но на човека е обещано. Не е казано дали ангелите са били придружавани от звезда, когато са се раждали, но за Човека Иисуса е писано. Затова, когато дойдем до тази зрялост, ние можем спокойно да кажем: „Разпни го!“, но не и уличното „Разпни Го!“

Нека всеки извърши възможността чрез усвояване на Блаженствата да покаже всяко едно от тях като действително приложимо и образцово последвано. Това не е призив да правим голготски пътища за разпятие вън от душата си. Аз искам вътре в душата си всеки да направи свое разпятие и вътре в душата си да осъществи Блаженствата. Тогава има основание да каже: „Разпни Го, Царството Небесно е в тебе!“ То се завоюва с дързост и при него се отива през Тесните врати. Тесните врати! Нужно е смирение, нужен е плач, нужна е кротост, нужно е миротворство, чисти сърца и воля да понесем чуждата хула, когато е улична (неоправдано поведение), без да сме чакали и без да искаме награди. Така Синът Човечески и човекът чрез Сина Човечески в себе си няма да вкуси смърт, защото тя е само врата за преходност. Блажени верующите!

Ето така можем да извървим пътищата на всяко блаженство поотделно, защото Той им беше рекъл: „Аз съм с вас през всички дни до свършека на света.“ (Матея 28:20). И тези, които можеха от Апокалипсиса да извадят заключение, че светът ще свърши за две хиляди години – тежко им и горко! Не може да свърши! Нито зрелостта на онова, което е Божие в Адам, нито Адамовото, което е у нас, свидетелстват за свършек на света. Хули, беди и страдания ще има, защото и Той каза: и на Мене бяха дадени. Но Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Кое е, което не е свършило и няма да свърши? Духовната Вълна на Любовта, Духовната Вълна на Мъдростта, Духовната Вълна на Истината, Духовната Вълна на Свободата – когато солта на земята няма да е сол на земята, а ще бъде битие на Духа. Битие на Духа! И в такъв смисъл свършек не може да има сега. Преходи – да, но край – не! Така не може нито да се мисли, нито да се приеме. Целият свят имаше един митологичен живот, който беше подчинен на една съдба. Оттам беше нуждата от оплаквачките; оттам беше нужен хорът, който искаше възмездие и оплакваше жертвите в Древна Гърция. Това беше поведение на съдбата и тя решаваше така.

Мировото действие на Христос като Учение чрез Блаженствата ни дава личното присъствие на Бога у нас като живот и развитие. Ето това трябва да разбираме под Блаженства. Да ги осъществим!

 

Ваклуш

 

Възкресението е събирателна сила
на мистерията за връщане в Бога!

Възкръснал е всеки,
който е изживял себе си като Христос!

Тайната на Възкресението
не е в отваляне камъка на Гробницата,
а в пътуването към Отца!

 

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993