Зареждам...
Окултизъм и мистицизъм (Питагоризъм)

 

Окултизъм и мистицизъм

Питагоризъм

Питагор не създава от човека богове, той създава Бог у човека!

В миналата лекция направихме едно пътуване, едно повествование върху живота, дейността, посвещението и служението на Питагор – един от най-великите мъже на древността, безспорно звездеещ и във всички послешни времена. Сега ще насочим очите си към страниците на неговото учение както като метафизика, така и като нравственост – учение, което има своя дълъг живот в духовния път, в религиозната история и в културния живот на човечеството. Защото няма култура без религия, както няма религия без олтар и няма олтар без ритуал.

Като мистична философия Питагоризмът освобождава мисълта от антропософското, от човешкото в религията, и прекрачвайки света на митологичното, минава и света на първично човешкото. Така се стига до оная незрима тайна, тайната на съзерцанието, когато освободени от зримостта, получаваме знание не чрез очите си, а чрез своя съзерцателен или мистично зрим поглед или метод на знание, в който фигурата отстъпва място на символа. А символът според философията на Питагор и според неговото религиозно битие е число. Питагор е основоположникът на концепцията за числото като градивна единица на цялата Космичност, числото като мистична даденост и като сътворител. То е безспорният венец на неговото знание и на неговата духовност – не само като материален израз, не само като количествено измерение, но и като една мистична символика!

Европейската мисъл, настоящата официална история на философията, пък и още древногръцката, приемат Питагор повече за светски учител, оставил учение на културата (както Питията беше казала на майка му, че той ще бъде един син човечески, едно име в света). Паралелно с това неговият предшественик Орфей се счита за духовния учител на Елада. Учението на Орфей се нарича духовната страница на Гърция, а за учението на Питагор се казва, че е научната страница на древногръцката култура, по-скоро на световната история. Големите учители не са обвързани с веригите на своето етническо принадлежание, нито със своето местожителство. Те винаги са прекосявали границите, защото науката, която са преподавали, е космична наука и знанията, които са давали, са знания за всемирно съзнание и всемирни действия.

Така че световната история на философията, когато определя мястото и поведението на тези две школи, може да каже, че едната е духовната страница на гръцката древност, а другата е научната страница, но това е нещо релативно и е дотолкова вярно, доколкото разграфяването европейската мисъл го прави. Защото било е време, когато религия и наука са вървели ръка за ръка. Когато преглеждаме древната философия, ще видим, че тя е толкова философия, колкото наука и религия.

Вярно е, че трудно можем да разграничим приноса на Питагор от този на Орфей, но има един безспорен факт: все пак Питагор унаследи (макар и да промени, макар и да реформира) това, което беше затулено, което беше хвърлено в забравата, което беше потъпкано дори – Дионосиево-Аполоновото начало, като върна в него Аполон. Аполоновото начало бе спасено, бе върнато в храмовете, а оттам и в душите на хората. И може би тази предранна теза дава някакво основание на изследователите да считат, че Орфей е духовният учител на Гърция, а Питагор е предимно светски учител.

Това не снема нищо от ореола на Питагор като реформатор, нищо от цвета на неговата мисъл в областта на културата, в областта на религията, в областта на моралните ценности. Той ще си остане (макар и чрез фрагментарно оставено ни завещание) един от големите езотерични учители, един от големите душевно битуващи в древно­гръцката култура. Това, което ни служи като предмет на мислене, са: оцелелите фрагменти от неговите Златни стихове – особено оставеното от Лизид; коментарът върху тези Златни стихове от Хиероклеза; откъсите, които намираме от Филолай и Архит (двама големи последователи на Питагор), и това, което ни свидетелстват по-късните автори като Платон, който в своя „Тимей“ почти изцяло разработва и дава космогонията на Питагор.

Питагоризмът в историята на философията има два етапа или две фази на развитие. Първата е т. нар. Старопитагоризъм, който от IV до II в. пр. Хр. оформя своите школи и събира своите привърженици с тезата за един синтез между религия и философия. Това отношение между философия и религия в Старопитагоризма има три периода: когато религията и философията съществуват паралелно в противоречията си; когато те съществуват във взаимност; и трето – когато съществуват във взаимно допълнение, но в обособеност.

Но властно име през IV век в Елада е един Платон и ето защо постепенно Старопитагоризмът се разлива в големия вече океан на Платоновото учение – най-вече в тази хармонична цялост на едно и също разбиране за преселение на душите, на тяхното предшествие. „Числото“ в Питагор става „идеята“ в Платон. (А идеите предшестват нещата – това е голямата тайна на Платон.) Така Питагоризмът се разтваря в Платонизма, като остават идейните му начала.

От I в. пр. Хр. започва да се развива Неопитагоризмът. А от III-IV в. сл. Хр. учението на Питагор се разгръща и е обогатено с една много по-дълбока, много по-близо до мистичното зрение концепция – с философията на Плотин. (Плотин е бащата на понятието „теософия“, родителят на интуицията.) Не може да се каже, че това е един нов Платонизъм, макар че школата на Плотин в поредицата на философски и окултни учения се нарича Неоплатонизъм.

В космогонията на Питагор има три свята, три различни момента в усвоимото, или в Домостроителството на боговете – Природата, Човекът и Божественият елемент. Една Всемирна драма започва чрез Единицата – тази вечна Единица, от която всичко излиза, от която започва Сътворението. Тя е единство, но в същото време е биална и хермафродитна в изявявата си, т.е. Бащата и Майката, раждаща битието; Единицата е, която носи към Двойката своето оплождащо начало.

  • Всемирната драма е раздвоението на Единицата в нейното всемогъщо движение за себепознание предметността – в Природата, Човечеството и Света на боговете – именно в този низход и в този възход, наречени Закон на инволюцията и Закон на еволюцията!

Макар и така избистрено и структурно самият Питагор да не разработва тезата за Инволюцията и Еволюцията, той дава идеята за низходящото и възходящото в причислената междина на възможна драматичност, конфликта чрез идеята за свобода – свободата като средство за сътворение и за надмогване, за нашето познаване на света в неговите различни тайни. Защото ние ще познаваме света със зрението си, ще го познаваме с ума си, ще го познаваме с духа си. Но в преценката само когато сваляме завеса (майата на света, както са казали индийците), освобождаваме човека.

Ето защо Единицата, от която всичко произлиза, се схваща и много често интерпретира като абсолютност, като Абсолюта. В този смисъл тогава можем да направим разслоението на боговете – така, както и Плотин го прави по-късно в учението си или това, което Древна Индия казва: „Нищото, от което е всичко“. (На нещо, когато дадете образност, вие му слагате и ограничението, а Абсолютът не може да бъде ограничен и затова се казва „Нищото“.) Така в Единството се създава многообразието – от Единицата се ражда множеството. И когато възприемаме категориите на познаването на света, ние освобождаваме в по-горната степен множеството, защото материята в разнолицието си само прикрива Единството. Това той поднася като знание на своите последователи.

Какво друго даде Питагор в концепцията си за Космоса – че числото е действено, една мистична сила, която има приложност и създава действие, един извор на енергетичности, които образуват космичния порядък. Това е за Питагор числото в неговата поредица – числото като Единица и като Универсум. Голямо е това, което той можа да направи като формиране в областта на математиката, и това, което сложи в самата теза за светоустройството. Но понеже паралелно с вътрешната, мистичната страна на числото той беше определил и неговата количествена същност, то бяха погасени противоречията между пространство, количество и енергетични възможности (въпреки разликите, които той направи между количественото и енергетичното съдържание на числото).

Концепцията на Питагор за Космоса започва с точката (Единицата), която нарича „принцип на Сътворението“, като Изначало. След това Двойката разделя и става знак на материята в геометрията. Значи само разделеното може да стане знак. (Една точка също е знак, но не е геометрична фигура.) Питагор освободи геометричната фигура, като я роди от Двойката, от разделността. И така се създаде линията, която обаче няма още ширина и дължина. Тя няма и дълбочина, но тя е плоскост. А върху плоскостта може да се твори. Или: това е Небето, което трябва да бъде утробно, и Земята, на която трябва плодът да слезе. (Затова Небето е баща, а Земята е майка.) Плоскост, на която трябва детето, или Космосът, както го наричаме, да слезе.

В метафизичното мислене на Християнството Единицата е Бог Отец; Двойката е Втората ипостас – Синът Божий. (За Който, както знаете, в Светото Евангелие е казано, че е присъствал не, а е сътворявал света.) Тройката е Светият Дух. Те всички сами за себе си съществуват и определят една мистична личностност, без да са личности. И затова Християнството казва „Троица Единосъщная“.

Във Вселената, където именно господството е на Бога, се образува Свещената четворка, защото към Троицата господството на Абсолюта, което е над всичко, се прибавя и става Четворката (най-свещените числа в Питагоровата философия и религия са 1, 4 и 10). Тя за Питагор е великото мистично число на Сътворението. Сама за себе си Четворката е в основата на Сътворението като крайност на процеса „Едно-Две-Три“, но тази поредица – събрана, заедно с Четворката прави Десятката. Свещената десятка в Питагоровото учение е свършекът или (както и в другите мистични науки за числата се говори) осъщественото битие, защото е Единица и Нула. Така поставени, тези числа съставляват целия Космос и цялата Вселена. Четворката и Десятката са поредицата, наречена Универсум, който е съхранил в себе си Сътворителя; Двойката е Материята – Майката в някои философски мисления, или Синът, Който е присъственост за легитимация на видимия свят. Така Универсумът изразява Духа като творец, Материята като майка, Сина като присъствена видимост. И оттук можем да кажем колко логично последователно е учението, че именно Синът Божий е една видимост, която е така добре демонстрирана (но след това чрез Разпятието Християнството Го губи). А Светият Дух се манифестира не в материалната област, а само в осенение. Това, че Питагор не стигна до тази тайна е отделен въпрос, но той разслоява числата в Сътворението.

И така, Единицата сама за себе си става биална; Двойката, която наричаме Дух и Материя, е утробна; Тройката е Единство, или онова свещено съпружество, от което идва приплодът, космичната материална осезаемост. След това се стига до Четворката, която геометрично много лесно може да стане Единица и която в същото време е свещеният кръст. (Ако в кръста с една линия съедините лявата страна, за да бъде освободена дясната в творчеството, ще стигнете до оная богиня – Хестия, която с лявата ръка покровителства огъня, а с дясната сочи небето.) Тя е кръстът, а кръстът беше новата цивилизация, новата култура. Кръстът Христов на Разпятието е точно Четворката и тя е символ на една цивилизация – цивилизация, която не отрече нито разумното, нито духовното начало, защото даде (единствено тя) идеята, че Бог Син и Бог Отец са едно. В същото време тя даде двубоя между Дух и Материя, защото Разпятието е този двубой; даде идеята за прощението и обичта към врага. Ето това е цивилизация, защото духовната култура не е само израз в изобретението, в техниката, но е и повишаване духовната ни йерархия по отношение нравствените ценности. Фактически Четворката е, която променяше и даваше път; тя е, която можеше да ни води в причината, за да търсим светостта в разумността – разумност, която е мъжко и женско начало; разумност, която търси двата принципа – на откривателството и на съхранението и прилежанието.

Така Четворката е един неизмерим и чист символ в учението на Питагор. Тя става източник на природата, оттам идва зародишът. И в този зародиш Питагор слага Огъня.

Вселената за Питагор има сферичен характер, а в нейния генезис лежи Огънят – това огнено кълбо, което създава облика на Сътворението (а зад него вече има друга мрачина). Той е в центъра; той е вселенната сила, от която идва Земята, от чийто пламъци се извеждат числата на планетите. Ядката на Сътворението е там – в Огъня! Там лежи семето – онова вечно, което го намираме във всички религии, а в някои и като божество. Божество е и в индийската митология – във ведическите химни е наречен Агни. В Зороастризма е свещеният Огън, наричан Митрас, който е мъж, и Митра, която е жена. (Поклонниците на Зороастра дори мъртвите не подлагат на изгаряне, за да не бъде омърсен огънят. До такава степен е свещено огненото семе, което трябва да оплоди Небето и Земята, за да започне родът.) В Херметизма също има Огъня или гласа на Светлината. Това е Живият огън, за който в книга Битие е казано: Да бъде светлина! Да бъде светлина, за да започне битието; да се свали мантията от Изида, за да може светлината от очите й да започне живот! (Затова се пази огънят от тази Хестия, която е в средата на Музея на музите.) Огънят, огненото семе, е в основата на битието – вечната тайна, без която светът не е започнал.

Така Питагор поставя пред човечеството своята наука за Боговете, за Космоса и за Човека – тази история на културата, тази мистична истина, която освобождава, както споменах, човешката мисъл от една антропософия. Питагор не създава от човека богове, той създава Бог у човека! Така че тезите, които твърдят, че човек си е създал Бог по образ и подобие свое, са обратни на неговото въззрение. Бог е в същината на човека и няма защо той да Го извежда от своя образ, за да направи образа си божествен. Ето тази свобода от антропологичност, тази идея – Бог в човека – надмогва митологичното познание. Това е, което Питагор ведно с Орфей (с неговото мистично зрение) можаха да дадат на гръцката култура – съвършено друга преценка за бит, митология и история.

Религиозното битие може да изхожда от един основоположен мироглед. Да, но човек има едно задължение в еволюцията – да се освобождава от навика да бъде привързан. (Иначе и досега нямаше да имаме свобода от митологични богове и от стихийни сили.) Това е голямото, което правят известни учители през историческото време (макар и предшествениците им да са имали същото чувство на отговорност) – да събудят в човека необходимостта от Бог и тогава, когато е усвоен във възможностите за неговото развитие, да го освободят и да го качат на друг Олимп. Трагедията на европейската цивилизация е, че остана в древногръцкия Олимп, като се опита същата дреха да метне и върху Христос. От религията се направи бойно поле, а не „божествената колесница“, за която говори и един Питагор.

В продължение на десет века, разбира се с известни падове и с известни възземания, Питагор е властен над културата на Гърция, а оттам и върху цивилизацията на Европа. Той властва не само с религията си, не само с философията си, но и със своите открития в областта на науката (математиката и астрономията). Знаете мистичната и реалната сила на голямата негова теорема, наречена Питагорова. Тя има своето влияние като генерална линия в математиката. Тя е чудо, с което впоследствие математиката продължава да работи. Колкото и невероятно да звучи, колкото и парадоксално да е за нашия век, трябва да кажа, че дори Аристотел (известен повече като научен мислител, отколкото като мистичен – той въобще не влиза в рубриката на мистичните философи, какъвто е един Платон, а след това и един Плотин), с известна ирония отбелязва, че питагорейците и самият Питагор са вярвали, че Земята се върти около Слънцето[5]. Значи хипотезата за хелиоцентризма, която Коперник ни поднесе, я има почти шест века преди Християнството, а Европа до преди два века изповядваше теорията за геоцентризма.

Голяма част от това, което ние в модерния рационализъм нарекохме открития в различните области, в различните дисциплини окултните учители са го знаели. Древногръцките философи дадоха знания, които едва в ХVIII век можахме да осъзнаем. Едно от свидетелствата е тази ирония на Аристотел, че за Питагор Земята се върти около Слънцето... Е, след това светът чу: И все пак тя се върти! от един Галилей. И ако се отгърнат страниците на древните науки (теогонията, космогонията...) в тези храмове, които наричаме пирамиди, ще се намерят такива знания – много по-положителни и много по-точни.

Питагор, както виждате, в областта на космичните тела е знаел повече, отколкото Европа до XVIII век. За разлика от другите астрономи (с оглед на своята Свещена десятка) той приема, че в Слънчевата система има десет планети. Десетата планета, която слага, е Антиземя, но въпреки голямото му прозрение поне засега това не е потвърдено, макар че в Слънчевата система вече девет планети са открити и признати. Питагор за първи път в света дава и изчисление на годишния земен цикъл и с една учудваща точност заключава, че той е 365 дни. Така че много сегашни открития са бедните сестри на духовните откровения на наши предци, Велики посветени.

Но откъде е безспорността на неговите знания? От двадесет и двете години в мистичните кладенци и пещери на египетските храмове на посвещение. В тези пирамиди не можеха да не знаят, защото там се съхраняваха знанията на Атлантида, а атлантите имаха астралното зрение, имаха пряк докос до астрала повече, отколкото до физическото познаване на света. Така че това, което намираме като чудо в пирамидите – отворените прозори, за да се вижда всяко едно от небесните тела; изчисленията на разстоянието от Земята до Луната, на диаметъра на Земята... – е знанието на атлантите. Ето защо тези двадесет и две години и пробуденото вече негово вътрешно зрение дават изумителната точност – 365 дни на цикъла.

В тези египетски посвещения Питагор е усвоил три степени на знания.

Първата (която после виждаме в неговата школа приложена) – това е послушанието.

Втората (или вторият период на школата му) – това е науката математика, където се изучават числото, формата, музиката.

Третата – това е физиката, където се изучават метафизичните явления и космичността.

В областта на музиката Питагор открива т. нар. „монохорда“, т.е. тонът да бъде измерен с дължината `и (нещо, което сега е известно и музикантите прилагат) – той го е открил, както и настройването чрез тежест, при една и съща дължината на хордата. Представете си какви знания за това време е владеел! А музикални инструменти винаги е имало в света. Защо? Защото човекът е сътворен в една песенност на божественото мислене. И един от лъчите, в които той трябва да познава света – не само във физическата му образност, а и във вътрешната – това е изкуството. А най-прякото докосване до хармонията и до песента на сферите е чрез музиката.

Така се стига до един метод на прилагане на степените за посвещение, чрез които той е започнал своето вътрешно познание, за да може след това да го приложи на своите ученици.

Първата степен в неговата школа – това е подготовката (параскейе). Тя е траела от две до пет години с един много строг режим. Първото и най-отговорно нещо за този, който ще влезе в школата, това е мълчанието и пазенето на тайната. Там, както бях казал[6], стои статуята на жена, която с пръст на устата сочи: „Мълчете!“

Мълчание! Повеление, което Питагор в своите Златни стихове е отбелязал и те ни свидетелстват, че това е бил метод на обучение. Мълчанието се е считало за клетвено посвещение като първо стъпало в стъпката на посвещението. Този, който изневери на обещанието, е бивал наказван с фигурно изграждане на гробница, която е свидетелствала за неговата изневяра. А оттук и потребата – всеки, който не може да понесе изискването, да бъде освобождаван, защото внесеното съмнение или неустойчивото поведение, което може да роди колебание в света около него, трябва да бъде отстранено. Строгостта е идвала от древната система на атлантите, пренесена в Египет.

Това е първият стадий, с който ученикът се запознава, и първата воля на изпитанието, за да се прецени колко ще остане в школата. И странно е, че заедно с това е приложено обучението ученикът да бъде руган, да бъде унижаван от своите по-големи съученици, за да се провери търпимостта му и да се види покорността му. Тази степен в теорията на Питагор за знанието може да се сравни с египетското посвещение, когато иницираният трябва да влезе в ковчега на мълчанието и послушанието. В монашеските ордени също първото искане е послушанието. Така че виждате как се водят нишките от старите мрежи на посвещенията.

Поне две години са възпитавани учениците в този път. На всичко, каквото може да унижи човека, е подложен там ученикът, но не трябва да събуди в себе си гняв. Наистина за нашето време този пръст на устата важи, но другата ни чувствителност е достатъчно реактивна, за да не се прощава, когато някой каже обидна дума. На пръв поглед обучението на Питагор може да изглежда твърде неприемливо, твърде унизително, особено за европееца, който е предимно мислещ и достатъчно неовладян в своето астрално честолюбие. Той винаги ще отреагира с един ропот, с една неприемливост – било дума, било жест. Точно това е искал Питагор да угаси у учениците си. Оттук евентуално можем да съдим кой е минал през неговата школа. Не защото е безчувствен, не защото няма достойнство, а защото не може да бъде унижен онзи, който има достатъчно духовно величие, за да не се принизи в онова, което иска да го оскърби.

Дори Данте има в своята „Божествена комедия“ една такава фраза на изпитанието: Плюй и отмини! Той сигурно е взел идеята от Питагор, защото няма как в средните векове да не го е чел. Това не значи, че е плагиатствал, а че е имал широка култура и показва с какво се е занимавал (тази проблематика винаги е валидна). Добре е, че и това е било предмет на неговото мислене – родило такъв точен израз на пренебрежението – на това, че не могат да ви досегнат, на това, че никой не може да ви унижи. И учениците на Питагор са знаели да отминават всяка обида и са знаели великата тайна, че може да бъде обиден нашия ум, но същността ни – никога.

Така Питагор е дал, бих казал, таблицата на възпитанието за европееца. Разбира се, той самият не е подлагал психологията на европееца, т.е на еладеца или на римлянина тогава, на оная студена жестокост в кладенците на египетските посвещения, тъй като тръпността, чувствителността им е била по-ясно изразена. На такива изпитания не е подлагал своите възпитаници, защото е минал през ужаса на всичко това. Не ги е поставял пред един уж жив огън, който не може да се приеме другояче и се изживява ужас. Този огън е трябвало да събуди в иницирания въображение – да извика живия, вътрешния огън, за да може да изгори тщеславието. Това е преживял Питагор в пирамидите. (А думата пир, откъдето е и пирамида, значи огън. Огънят, който беше горил в него, беше изгорил и роптанието му. И нищо не можеше да го смути в правото му да ражда нови хора. Искал е да събуди чрез търпението в душите им живия огън, който трябва да изгори отрицанието в онова, което ние наричаме тяло на желанията и тяло на мисълта.

Това че може да не се роптае срещу един закон, не значи още, че вътрешната му същност е позната. Тайната на закона не е в буквата, както казва и Христос, а в духа. И ако наистина не сте могли да надминете буквата, никога няма да се докоснете до духа на закона. Точно такова братство чрез победата на себичното Питагор е могъл да изгради – едно сдържано братство, което е убило себичното и поставило духовното родство. (Разбира се, че това е преценка, която може да направи окултист, но един философ или един етик може да каже, че подобно поведение е унижение на личността. И ето Хартата на свободата, Хартата на правата на човека...)

А когато сте изградили такъв човек, вие лесно можете в Христово време да му кажете: „Обичай врага си!“ Нарочно показвам тези нишки, за да се разбере, че окултните школи са били благодатната почва, от която са никнели класовете, за които Христос каза на Своите ученици: Жътвата е готова, жетварите са малко. Значи някой е сял! Изрично им казва: Вие не сяхте. Ако се върнем назад ще видим кои са сели. Това е голямото битие на езотеричните школи. И когато ги разглеждаме, трябва да ги видим в този духовен принос, в едно начало, което е мъжко и търсещо, и в един принцип на ония весталки, които съставляват кръга от девет музи в музея в школата на Питагор. Така той възпитаваше и изграждаше мъжкия принцип на творческото и формираше душата в нейната пластичност на схващане и приложение с женския принцип. Тези принципи можем да намерим и в химните на Ведите, и в етерните вълни на херметичното начало (защото и Хермес ги дава). Така че за мен никога и нищо не е било скъсано. Всичко е идвало с една неизбежна, съдбовна необходимост на последователност. Ние ще видим лодката на Харон, лодката на Изида да преминават Лета – реката на забравата, за да пренасят в други светове своите нови плодове. Ето, това е и булото на Изида; това е и мантията на Кибела; това е голямото пространство, където нашите души имат само един език – пространствената взаимност.

Така тези школи казват, и един Питагор го подчертава: Народите са такива, каквито ги правят техните Богове. Но Боговете се появяват само пред ония, които ги призовават. Това не е тезата, че човек си създава Бог, но Боговете са наистина такива, каквито ги правят и тези, които ги викат. Защото всяка религия е точно тази потреба, която един народ или дадена общност е готова да изповяда. И в този смисъл Христос рече на учениците Си: Имаше още много неща да ви кажа, но не сте готови. Освобождава ги не затова, че са невежи, а затова, че не са готови, защото невежеството се проявява тогава, когато ви дават или когато сте готови, а не искате да приемете. Затова Боговете се появяват пред ония, които ги викат. Ето това, което аз наричам беда на духовния мързел, апатията и трагичната скръб по миналото – да нямаш кураж да хвърлиш дрехата на миналото, за да си повикаш новия Бог.

Така Питагор е възпитавал учениците си, като е давал тайна след тайна, като е откривал това, което е казал Хермес. Затова е поставил статуята на този бог пред своята школа с надписа: Вън! Назад осквернителите![7] И той казва една много странна мисъл: От всяко дърво не може да се направи Меркурий. Като имате предвид, че под Меркурий се разбира Тот, Хермес и че този бог има жезъл от специално абаносово дърво и е с крилца – ясно е защо Питагор употребява тази формула: От всяко дърво не се прави Меркурий.

В първата степен на подготовка е имало и правила от нравствено естество, дадени в т. нар. Златни стихове. Учениците му сутрин и вечер са чели или преповтаряли правилата за висшия свят и са ги имали като своя молитвена броеница. Един стих, два стиха... – повтарят ги, докато ги заучат. От тази книга за щастие са запазени откъси и те са достатъчни, за да имаме свидетелство, че молитвата или съвършената дума в същото време са и ключ, който отваря вратата за едно знание. Ето част от Златните стихове[8] на питагорейците:

  • Почитай най-напред безсмъртните богове, както е установено от закона. И уважавай клетвата; уважавай също чудесните герои. И даже междуземните духове, които вършат справедливи неща.
  • Почитай родителите си и ония, които са ти близки. Измежду всички добродетелни избери за приятел най-добрия. Родителите се почитат, но приятелите се избират!

Значи не може да се роптае срещу закона къде сте родени и сте длъжни да почитате родителите си, защото те не могат да бъдат избирани – там по-висши закони имат своята дума. Но когато се касае до приятелите, тогава човек има право на избор. Защо? Питагор казва много ясно: Приятелят – това е вашето второ „аз“.

Вашето второ аз! Приятелят трябва да бъде почитан като бог, трябва да се пази свята вярата. И в този смисъл – той като бог във вашето съзнание и вие като бог в неговата мисловност – изграждате онова, което с толкова жертвеност Христос каза на учениците Си: Обичайте враговете си! Защото във всеки живее Бог! Виждате ли колко отдавна хилядолетията са раждали идеята за Единството чрез повелята, че приятелят ви е вашето второ „аз“. И именно в този смисъл Христос изрично казва на ученици Си: Само вас мога да нарека приятели. (Нищо случайно няма в думите на свещените книги, стига някой да знае къде да търси мъничкото, невидимото синапено зрънце, което, както Христос рече, стана дърво и на него птиците кацаха.)

Правя тези аналогии не за да потвърдя тезата, че наистина школите са предшествали големите учения, не за да докажа тезата на Христос – Жътвата е готова, вие не сте сели, но елате да жънете. А защото това е истината за единството на религиите, тъй като религиите не се късат! Те са като мънистата – цяло огърлие! Но според мен в сентенцията на Питагор идеята за целостта не е дадена пълно. Защото, когато избирате приятеля, вие преценявате своето благо, но когато вършите задачата си, когато носите отговорността за Всемирността или космичната идея за Еволюцията, вие трябва да понесете и този, когото не сте избрали. Тук няма това виждане. (Може би времената са имали своето искане за такова посвещение, а след това за еволюцията на народа.)

  • Отстъпвай пред кротки думи и пред полезни дела. Не намразвай приятеля си, по причина на някоя малка грешка; доколкото е възможно, защото силата обитава при ананке (съдбата).
  • Знай всички тия неща; но привикни се да обуздаваш следните: Най-напред лакомството; сетне съня и разврата; после гнева.

Златните стихове пазят святата вяра неотстъпно пред всякакво сладострастие, но когато някой се изкуши, Питагор дава отдушник – щом решите да слизате надолу, отивайте там, в сладострастията, в ложето на Месалина.

  • Не върши нищо срамно, било пред други, било насаме; но над всичко, уважавай сам себе си; след това, прилагай справедливостта чрез дела и чрез думи. Привикни се нищо да не правиш, преди да размислиш. Но знай, че на всички е съдено да умрат...
  • Никога не допускай до очите си сладостта на съня, преди да прегледаш с разсъдъка си всичките си дневни дела: какво съм нарушил? Какво съм направил? Какво съм забравил от онова, което е трябвало да направя? Започвай от първата си стъпка и тъй нататък...
  • Отче Зевсе, Ти ще избавиш всички от много нещастия, ако им посочиш духа (даймона), с който си служат! Но ти бъди смел, защото божествена е расата на смъртните, на които свещената природа открива скритите тайни...
  • Въздържайте се от храни, които споменахме, както при очистването, тъй и при избавлението на душата, според справедливостта. И гледай всички неща с ръководния разум, който трябва да дойде отгоре...

В мистичността (а тя сама за себе си е една реалност) има нещо, от което трябва много строго да се пази човек – това е да не изневерява на посвещението, което е получил, на стъпалата на подготовката, които е изходил. Той може да роди благородна завист към по-предния, но не бива да се връща назад от това, което е приел, и това, което може да прави.

Въпреки мистичността, въпреки сакралните знания, които са давани, Питагор не е лишавал своите ученици от зримата, от осезаемата възмездност и по този начин е възпитавал в метафизичната тайна за трите съществования, за триединството в човека, за единството на световете: телесния, душевния и духовния; Природата, Душевността и Божествеността.

Ученикът трябва много осезаемо да даде път на възмездието, като се освободи от телесния свят с познание на тялото, душата и Духа. Но казвал съм, че материята не може да бъде отречена. Дали ще бъде в нас като тяло физическо, дали ще бъде в някое от по-висшите си разслоения..., но тя не може да бъде отричана, а само побеждавана в пътя към съвършенството. Онзи, който мисли да отрече материята и да създава дуализъм, още не е научил законите на развитието!

Втората степен, която Питагор предлага на своите ученици, е пречистването, или катарзиса. Чистотата е вечно понятие, има я в древногръцките посвещения, а и във всички други окултни школи и религии. И очистването е нещо, което човек може всяка нощ да прави – това е една равносметка, когато личната енергия (можем да я наречем съвест) вземе участие в преценката. Отделен е въпросът, че това се върши и в тайнства или моления (в нашето Християнство се наричат изповед и покаяние). Това би трябвало да доведе, както и катарзисът, в друга степен – до една екстаза, до едно одухотворено виждане, до вътрешно знание; надмогвайки физиологията, желанията, мисълта да получим едно знание на вътрешното откровение.

В тази втора степен Питагор приема учениците си в своя дом, за да почне да им разкрива тайни от битието на числото, а оттам и от битието на сътвореното. Така той ги води от храма на всекидневието в храма на служението и в олтара на знанията. Ето как започва тяхната просвета, тяхното посвещение. Този момент, когато ги въвежда във вътрешния си дом, е наречен езотеричен, защото тогава той започва да им открива знанията за вътрешната, скритата страна на света. Питагор започва да ги учи на същностите в книгата, наречена „Хиерос логос“ – „Свещена дума“. В тази книга (от която за съжаление имаме само откъси или цитати от други автори) е описана науката за числата.

  • За Питагор числото не е абстрактно количество в Естеството, а едно активно качество на Върховното Единство! Всяко число е една цялост, която може да направи от себе си съставността на Космичността.

Когато кажете Едно и разбирате Бог, вие сте родили света. Това е Свещената наука – наука за живите сили, които са ядката на битието, ядката на образа; сили, които действат както в човека, така и в Космоса, в микро- или макроизмеренията. Ние Природата я схващаме като пространственост и количество, а тя е едно – Единица. Ако така разберем света, тогава ще познаем и себе си в него. Ако търсим измерения, ако търсим количество, тогава безспорно ще имаме закона на метаморфозите – себеосвобождаване от материи и преобразяване според съзнанията. Питагор доказа, че Нулата, умножена с безкрайност, е равна на Единица. Нулата е неопределено, недиференцирано същество и то в безкрайност е отбелязано с един храмов знак – със знака на кръга или със змията, която захапва своята опашка (това е самодвижещата се себебезкрайност).

Когато ученикът овладее тези тайни – да знае енергията на всяко число и да освобождава енергии, той дава клетва за мълчание, което му налага самата Свещена наука. Посветеното знание остава в сърцето на посветения. И затова досега се спори, и една голяма част от европейските учени (дори Хегел) поставят под съмнение съществуването на трудове от Питагор. Златните стихове също така са оспорени, защото Свещената наука била предавана устно. Но факт е, че част от неговите научни открития са достояние на човечеството; факт е, че тези химни са един ритъм на посветен. И явно е, че все пак са били записани и пазени. Послушанието в първата подготовка, мълчанието, което трябвало учениците да усвояват, не означава непременно, че не е имало и скриптиране на тези знания. А в миналия век се изнесе изобилно хилядолетна книжнина от дълбоките индийски пещери.

Вярно е, че съществува такъв закон – тайното знание да се предава само чрез устна реч, но никак не е вярно, че посветените не са давали наука и че тя не е записвана. Написаното се е пазело далеч от очите на непосветените, но голяма част от тези знания излязоха на историческата сцена на човешкото зрение, когато вече трябваше да се отбули Изида. Разбира се, всички тези тайни, щом като се открехнаха вратите на окултните храмове, където се пазеха, човечеството ще ги научи. Но трагичното е, че то ги научава като информация, а не ги осъществява като живот. Общо взето, цивилизацията ни даде много информация, а малко знания. Отминаваме нещата, защото сме ги чули по радиото и телевизията или на някаква беседа, и с това завършва кръгът. Но кръгът на информацията в никакъв случай не е кръг на знанията! Знанието трябва да се роди, макар и чрез внесена информация отвън, за да може да се сключи договорът на човека като служение. Човекът е предназначен за служение, а служението е един Голготски път.

Това е във втората степен, когато Питагор започва да приема в своя дом тези, които са минали подготовката си в послушанието. Той започва да им разкрива прехода от човека към боговете; обяснява им, че зрението, което имат, трябва да ги освободи в преценката за привързаността към земното. Така Питагор започва да им отваря очите, за да не бъдат пленници, преценявайки преходността.

Като ги запознава с теогонията (науката за сътворението на боговете), той сваля от тях превръзката на всекидневието. Разбира се, никой не може да бъде освободен от присъствието на своето тленно, земно тяло, но онзи, който само негов пленник остава, не познава развитието. Така им открива астралното, така им открива количествеността на числото вече: ето, имате три ябълки – там, в астрала, как изглеждат; ето, имате образа на този Бог – но там как е? Върховността на Божеството започва да влиза в тяхната система за познание на света.

Не е все едно да познавате света само с очите си, а да прибавите и мисълта, да прибавите и разума. Това е една възможност да увеличите светлината в личната си лампичка. Питагор много нагледно поднася на учениците си тези тайни и те фактически, макар и сакрални, макар и мистични (защото олицетворяват висши сили за полето, с което ги занимава), стават една реалност (вътрешна). А когато се погледне с това знание, вътрешната реалност на разума започва да дава други преценки. Това е да внесете в себе си символа, както Питагор внася в учениците си символа на деветте музи.

Затова освен в личния си дом, другото огнище, където Питагор е давал топлина за човешкото развитие, е Музеят на музите, който е много странен, който е едно велико тайнство. Велико тайнство е, защото митологичните имена на музите имат не само своята земна предназначеност, но крият в пазвите си енигматични сили. В този музей има басейн, един кръг от деветте музи и в средата му – вечната муза на Огъня – Хестия (Веста). В лявата си ръка тя пази пламъка на едно огнище, а с дясната си ръка сочи небето. Ако искате да отидете в Небето, трябва на този огън или да изгорите всичко, каквото ви пречи, или да станете както Феникса – горение, в което трябва да се родите. Това е стремежът – устремът и огънят. Хестия има много олтари и е пазителка на всяко домашно огнище. Но тук, при Питагор, тя е символ на божествената наука, на теогонията, и от нея всички музи вземат своята сила. Фактически Питагор разкрива на учениците си една тайна наука – музогония, ако мога така да се изразя – не теогония, не наука за богоражданията и боговете, а музогония (или раждане на музите). Това е да се даде тайната на силата на музите. Така например една Полимния (Полихимния) – музата на химните в неговата музогония същността ` и е наука за душите в задгробния живот и оттам наука за гадателствата. Ето къде е енигмата! Затова този Музей на музите е духовен вулкан на окултните науки. Една Мелпомена, като муза на трагедията, там се въвежда вече като наука за живота и смъртта, за трансформацията и за възраждането. (Потърсете я по този начин в „Прикованият Прометей“.) И така всяка една от деветте музи има своя наука. Това е вече посвещение, това е тайната, която Питагор им разкрива – всяка муза има своето окултно име, окултна сила, която дарява на човечеството и то се храни от нея!

Но защо всички музи са обърнати към огъня на Хестия? Защото оттам произхождат. Така човек трябва да проникне в Централния огън на вселената, в Божествеността!

И така Единицата, Боготворецът, става вече духовна реалност. Не е само едно абстрактно внушение, а започва да се вижда в другите прослойки, има една обективизация на символа; фигурата, освободена от зрението, дава символа в по-горно знание. А когато Питагор въведе учениците си в другите степени, тогава ще им разкрие и другата тайна. Единицата като творческа Двойка е една еманация за Инволюцията и Еволюцията. Ето това е, което им е разкрил, за да не бъдат смутени, че ще погинат, без да се върнат; за да не бъдат смутени в идеята си за безсмъртието, което е много съществено във всяка една религия. Една религия може да каже, че сте безсмъртни, но трябва да изведе в убедеността на душата ви несъмнението. А откъде ще дойде в религиите, които не признават прераждането?

Както казах, в тази степен учениците научават, че Великата Единица в себе си е съхранила или извела в творчество Двойката. И Питагор казва, че Бог е Мъж и Жена и че Жената представлява Природата. Те не могат да бъдат разделени, защото тя е негова рожба. Единицата е същината на Бога; Двойката като производителка вече носи Неговите способности и ги аранжира в своето творческо осъществяване – тя е в пространство. И затова казваме, че Двойката е линия, че тя е време и става една реалност на Троичността – реалност в света на Природата, в света на Човечеството и в света на Божеството.

  • Изявената Единица в Двойка и Двойката чрез Тройката създават трайността. Тройката е формула за трайност! Това е тялото на Всемирността – осъщественото от Бога чрез Неговите ипостаси.

Човешката душа се самоосъзнава в своето притежание на плът, а Бог се изявява в Ипостасността, както е Християнството – Синът Го представлява, Светият Дух е в сътрудничество. Така се заражда светът; идва устойчивостта; влиза времето, което създава идеята за трайност. А трайността може да се види в трите същности – Природа, Човек, Божество; или в човека – тяло, душа, Дух.

За Питагор безсмъртният Дух слиза от Бога и движи тялото, което е смъртно. Ето как идеята за безсмъртието е манифестирана в материалност. И вложената идея за обезсмъртяване или одухотворяване на материята създава единство, а не дуализъм, какъвто човечеството изповядва в своята история – като религия, като философия, а след това и като нравствено разграничаване, защото влиза идеята за антитезата. Добро и зло, дясно и ляво, слънчево и тъмно... – ето антитезите, като някъде отрицанието даже е божествено или родено от Бог, или е бог равен на другия Бог. Но даже в класическата форма на дуализма – Зороастризма, е вложена тенденция за единобожие, защото Богът на злото има ограничено време за присъствие, за разлика от Бога на доброто.

Разбира се, двубожието е едно временно съзнание, през което човечеството трябва да мине и да стигне до голямата теза на Мъдростта, че злото е нееволюирало добро. И виждате тенденциите, скрити в пазвите на всички религии, които трябва да извадим, за да нямаме не толкова съмнение, а блуждение. А обикновено този дуализъм (особено нашето богомилство) казва, че и тялото, и земята, и властта са на дявола и са смъртни. Е, щом те са смъртни, пак ни се дава надежда, че няма да ни победи смъртното, тъй като сме безсмъртни. Безсмъртното у нас побеждава смъртното.

И Питагор казва, че безсмъртният дух слиза, движи тялото, което е смъртно, като застава на тезата на трихотомията. (Официалната християнска църква не приема тази теза, макар че апостол Павел я дава.) Питагор говори за тяло, душа и Дух. За неговата метафизика душата е етерното тяло. В неговата система няма разпределението на модерната окултна наука: на астрал, ментал, причинност…; има етерно сияние. Етерното тяло занимава всички окултни науки, защото то е посредникът между душата и тялото. А и достиженията на физиката показаха вече този посредник в началото на нашия век. Разбира се, Питагор не е имал апаратурата на модерните физици (например на проф. Шарко, който засне етерния двойник), но е имал апарат, който вижда.

Троичният закон властва, във Вселената царува числото Три. И затова Питагор смята, че, както Всемирността е съсредоточена в Бога, в Единицата, човешката троичност е съсредоточена в съзнанието на човека – Аза, във волята, която събира всички способности на тялото, душата и Духа в живота на Единицата[9]. Ето как човешката божественост – троична, се резюмира в Единицата и съставя Свещена четворка.

Така ние можем да погледнем в три различни огледала. В първото огледало можем да видим, че инстинктът и чувствата са едно множество, чиято безкрайност се осъществява в плътското тяло. Това е първото виждане – осезаемото, с което свидетелстваме за Сътворение, и то е в плътското тяло. Според Питагор, когато гледаме света през инстинкта и чувството, той за нас е множествен и безкраен в проявите си. Когато се погледне на света на боговете и ги виждаме в тяхната множественост (това, което наричам стихийни божества), ние имаме т. нар. политеизъм, или митологичното съзнание.

Второто огледало – това е, когато можем да видим с разума, с душата. Тогава Бог е двоен, тогава Бог е Дух и Материя. (Това виждане е утробата, от която се роди дуализмът.)

И чак в третото огледало човек може да види с висшия си разум. И тогава, познавайки се във всичката тази вселенна цялост в Троицата, той се е освободил от рефлекса (както ние казваме – инстинкта или чувството); той е надмогнал разума на душата и гледа като божество – с чистия разум. (Тези понятия са по-близки до европейското схващане за вътрешната мистичност, иначе в чисто окултен смисъл не може да се говори за чист разум, а за интуиция.) Така човек, усвоил тази идея, вложена в него, и приложил я, има вече едно друго понятие за света – Троичността като Единство. Тогава Дух, душа и тяло са в една вселена и не може тялото да го надвие, както не може Духът и материята в дуализма да го разкъсат, а има троичността овладяна и подчинена.

Целостта в Троица е изявена и в старата религия на индийците. Но древноиндийската троица – Брама, Вишну и Шива – виждаме много по-съвършена, сублимирана в Троицата на Християнството. Много по-съвършена е и от онова, което беше оставил Юдаизмът, който не можа да излезе от едноличното божество, не можа да намери Единосъщието. Той каза „вие сте богове“, но не поднесе идеята за Синовността.

Питагор тази синовност и това единство ги постига в Свещената четворка. Той разграничава, както казах, Природата, Човека и Божественото от Абсолюта, за да може тази тройка да я събере с Водителството и Волята в Свещената четворка. Така Питагоровото учение послужи като стъпало във формирането мирогледа за християнската Троица Единосъщная от светите Отци. Защото тези градители, тези зидари на християнската метафизика и догматика трябва да ги търсим като мислене и в пазвите и знанията на Неоплатонизма, т.е. пак на Питагоризма. Безспорно тезата за християнската Троица е изведена от Свещената четворка, но тази Троица няма нужда вече от Абсолюта, няма нужда от друг, който да Ги събере, той да бъде свещеният, а те да бъдат съставът, защото за първи път в световното мислене и религията влиза Единосъщието. Единосъщието – това е най-голямото, което даде Христос на света! Защото Троици имаме, троици обаче хенотеични – всеки бог за себе си, но Троица Единосъщная е нещо велико и като концепция, и като живеене. Разбира се, в поточността на еволюцията за всяка тайна има храм и за всеки храм има време. И няма защо да се учудваме, че Питагор нещо не е видял. Може да е видял и да не е било нужно да бъде казано.

Така че тези, които правят едно откривателство в метафизиката или догматиката, нека знаят, че само продължават това, което стои като неразгърната страница от книгата на вечния живот.

Можете да си представите колко дълбочина на виждане и знание е носил Питагор. Върху тези идеи от светлината на едно или друго учение ние можем много други изводи да правим и много други схващания да изразим, но за мен Свещената четворка, сумирала Троицата, е нещо наистина божествено и съвършено. Това безспорно дава основание да кажем, че знанията на Питагор не са само от тридесет и четирите години на неговото пилигримство от храм на храм, от тайна към тайна, от робство към царственост, а че това е един Велик посветен, който знаем сега като Кутхуми (Кутуми).

Има още една гледна точка, има още един елемент (освен чувството, разума и висшия разум), с който можем да прозрем в света – това е да схванем света като воля и да можем да кажем: Бог е единствен, Той всичко превъплътява и всичко води до една Абсолютност. Не разбира се волята за живот в тезата на Шопенхауер, не волята като мощ за власт в Ницше. Не! Волята като сила, волята като излив на Бога в Единство.

Ако така преценяваме нещата, би трябвало да кажем, че монотеистичната религия е най-съвършената, но трябва да знаем, че в света на душевностите, на духовностите тези неща имат друга приложимост. Монотеизмът наистина е висша религия, но приложността на едно учение като социална доктрина може да има съвършено други отражения в историята на човечеството. Защото Юдаизмът, макар и да даде монотеизма, изигра потискаща роля. Бог освобождава, а те Го ползват за наказание!? А самата метафизичност е нещо съвършено друго – когато имаме волята на Абсолютността, когато господар е само Бог, тогава имаме чистия монотеизъм, към който човечеството в следващите свои раси ще се осъществява.

Разбира се, не в Бог е различието, а в Еволюцията, в развитието на съществуванието. Когато имаме политеистичното схващане, не Бог се губи, а развитието ни го представя в светлина според степента на нашето познание. Когато Духът започва да формира, освобождавайки ни от знанието за многото стихии, Го изявяваме в две божества, като постепенно преминаваме към единния Бог или триединния Бог. Така започваме да го усвояваме от едно двуизмерно към триизмерно към четириизмерно същество (говори се вече за четвърто измерение, в което човекът може да влезе и да получи знания). Ето защо в това сумиране при Питагор се освещава тайната на Сътворението, с този Един, който с Тройката прави Четворка. И питагорейците се кълнели в тази Четворка (когато гледаме с чувствата, с разума и с висшата причинност и когато господства волята), която е свещеното битие. Ето каква клетва оставя в Златните стихове Питагор като заветен израз:

  • Кълна се в Онзи, който е начертал в сърцата ни Свещената четворка – неизмерим и чист символ, Източник на Природата и образец на Боговете!

Къде Бог е чертал – в сърцето ми; там, където е съхранен Азовият представител на земята – кръвта. Затова във всички стари свещени книги ще откриете, че са мислили със сърцето. (Епоха не беше дошла и не бяха отворени дверите, когато ще се работи с друг орган. Сърцето предсеща, но още не е онова, което интуицията дава.) Там някъде, в сърцето, е Свещената четворка начертана. Разбира се, че идеята за боговете винаги е била по-съвършена от идеята за човека, макар че в целия митологичен свят боговете с нищо не са по-добри от човека както като словесност, така и като действия. Но трябва да ги вземем като символи, за да можем от нещо да се освободим. Безспорно такъв стадий човечеството е минало, стадий на обожествяване – богочовек и човек-бог. Ето защо в цялата митология е дадено и животното-човек и животното-бог, което се измъква от своята плът. Този вечен сфинкс, а и оная ненадмината статуя „Дух и вещество“[10], където от камъка една великолепна фигура излиза. Борба, която е потребна – в това правило е вложена тайната на Свещената четворка.

Разбира се, в учението на Питагор освен 1, 2, 3, 4, 10 и други числа играят решаваща роля в пулсацията на космичното, на човешкото развитие. Седмицата, която е сбор от три и четири, е основа на човека и на божествата. Седмицата е число на Великите посветени не защото във всички религии пребивава, а защото е предназначена. Тя приема или отделя известен сектор от Космичната цялост, където Посветените работят. За него и Девятката е свещена, защото с нея всичко, каквото трябва на тази планета, ще се осъществи. Тя е сърпът в ръката на човека, изкласилото вече от посятото зърно, което, както казва Христос, трябва да умре, за да даде плод. Това е жътвата, която трябва да извършим. Така че за Питагор определени числа играят голяма роля, а оттук вече има цели дисциплини (науката нумерология), които са се посветили на разработката на тази материя. Още в дълбока древност тези понятия са влизали не само като мистично знание, а като една жива реалност, с която са работили посветените.

От посвещенията, които Питагор е давал в своя личен дом, от този радостен ден, този слънчев ден, както са наричали благоразположеността да ги покани в личния си дом, учениците му вече трябва да преминат към третата степен на посвещението. Това е, когато ги въвежда от притвора на храма в самия храм, когато ги въвежда в Светая Светих на Музея на музите и тази степен на посвещение е наречена проповед за съвършенството. Така те трябва да видят със собствените си пробудени очи, с оня ум, хранен вече от висшия разум, едно познание, което ги прави свободни.

Когато учителят е откривал на учениците принципите на науката, той първо ги е посвещавал в една тайна, това е отмятането на завесата от очите им. Отмятането на завесата се разбира в окултните науки като познание за плътното тяло, за материята, за физическия свят. Това, което зримостта дава и то определя и поведение, и служение, и битие, трябва да бъде отгърнато по-навътре, за да може човекът да разбере, че не е само материален, че не е само от плът. Ето защо учителят отмята тази завеса на материята, като разкрива на учениците си как да преодолеят илюзията на очите си; как да проникнат чрез висшия разум във вътрешната хармония; как пулсацията на истината да ги въведе в Светая Светих. Защото тайната на истината е да даде свобода. Истината пулсира с лъчите между трите свята, а материалното, видяно през очите на духовното, защитава своята еволюция, живее в нея. Тогава каква е разликата между дневната и истинската светлина? Едната беше Fiat lux!- Да бъде светлина!,която е светлина на Божеството, а другата беше: Да има Слънце, да има и Луна. Ето разликата между дневната и истинската светлина, между материалната духовност и еволюционния огън, между това, което ще схване сърцето, това, което ще дадат очите, и онова, което отвъдността ни дава.

Ето астрономията на Питагор – една вътрешна астрономия между Fiat lux и да има светило на небето. Това са големите разлики и различните символи.

Той им разкрива тайните на Огъня, разкрива им знанието за електричеството – как да изгорят вътре в себе си всички съблазни, за да бъдат вече не фигурата, а символа. По този начин Питагор им показва по-фините енергии и неща отвъд това, което те виждат. Така символите стават реалност за учениците. Когато те ги осъзнаят като реалност, която е обяснима, тогава символите могат да бъдат подтик за въззрение, подтик за прозрение. И в центъра на всичко това, което той дава, си остава Огънят, Вечният – не Слънцето, защото то е само отражение на този Огън.

  • Огънят и неговото оплождащо света семе е повече от Слънцето, защото Слънцето е сбор от души, завършили своята еволюция. Огънят е знакът на Духа, на Божеството, на Всемирното съзнание!

Ето така Питагор учи своите ученици на голямата борба в космогонията, на голямата тайна на огъня на знанието. А Веста държи факела – пази огъня. Това е великото, което получават с проповедта, с това отмятане завесата от обикновеното знание към окултното. С това велико посвещение човекът преминава в степента на разумността или на знанието, което е не от човешка светлина, не от светлината на светилата, а от Вечния огън на Вселената, от Всемирното съзнание. Знание, което Веста позволява!

И така, Питагор разкрива на учениците си тайните на Огъня и знанието за електричеството, което много отдавна посветените са хващали с ръка. Такива знания има в свещените писания. Пръстът на весталката ще стои и все пак някъде ще се напише с йероглифно писмо, за да четат само посветените.

Знае се, че когато весталката изневери на своята непорочност – не става сигурно въпрос за нейната телесна непорочност, а за измяна на тайната, която й е дадена – тя се умъртвява. Школата на Питагор е вегетарианска, нямали са кръвни жертви, които да принасят на своите богове (и тук Зевс остава Баща на боговете), а ето че е имало такова наказание за измяна срещу мълчанието. Представете си светостта на знанието, което е давано, за да бъде съхранявано и гарантирано от едно такова наказание. Учителят може да не е съгласен с възмездността, но не може да не пази светостта, защото една святост – демонстрирана и осквернена, е не само социално зло, тя е всемирна беда. И тогава той, макар и несъгласен с възмездието, ще приложи защита, както Христос го направи срещу блудницата: И Аз не те осъждам, но повече не греши. Затова тези смирени питагорейци, които даже не принасят кръвни жертви, изневерилата осъждат на смърт.

Така трябва да се разбират нещата, за да няма евтино извинение някой, че нищо не е направил, а отишъл и „изплюл камъчето“, преди да стане Демостен. Кога Демостен е изплюл камъчето – когато се е научил да не заеква. А който върши предателство, винаги заеква.

Питагор е знаел, че Земята се върти около своята ос и че както казахме, тя е, която обикаля около Слънцето, а не Слънцето около нея. Тази велика и голяма дискусия, щеше за малко да изгори Галилео Галилей, а Джордано Бруно и други отидоха в жертва на идеята за геоцентричната система, антитезна на хелиоцентричната. Когато Коперник е чел творби от Цицерон (който потвърждава някои знания на Питагор), си спомня как му е хрумнала мисълта, че Земята се върти около своята ос. Там се разказвало за някой си Хицетаф от Сиракуза (това е именно Питагор), който говорил за еднодневното движение на Земята[11].

Питагор в космогонията си ги запознава със светоустройството, с първичното време – от лавата до човека, въпреки че в своята теория за Сътворението той приема, че човек и преди е живял, но на друга планета.

Според Питагор от пет елемента е сътворен светът и четирите в старогръцките философии се знаят – земя, въздух, вода, огън. (Огънят той нарича „невесома гъстота“, „невесомо тяло“, т.е. безтегловно.) Петият елемент, който той внася и с който променя тезата за четирите елемента, това е етерът, етеричното тънко и животоносно тяло или материя (неанатомична, разбира се, но не е все още астралът, който свети.)

За Питагор видимата вселена – небето, земята, звездите, е форма на Душата на света, на великата Майа. Всичко е една майа, т.е. една промяна, и не в лошия смисъл на думата – измама. Както знаете в посвещенията, когато се отива в храма на Дионисий, там се намира Майа – майката на Хермес (Майа е майка и на Буда). Тя тъче онова було, за което казахме, че съдържа етерните образи на човечеството. Следователно това са преходи, но не и пълна илюзорност.

Питагор казва още, че всяка една от планетите е душа на богиня или че тя е едно въплъщение на Божествената материя. Ето защо, когато някой от големите астрономи и физици открие ново небесно тяло, му дава митическо име на някоя богиня или бог. Това е една вътрешна мотивировка; той не може в съзнанието си да върне лентата на това, което е знаел в своите минали прераждания, но и не може да избегне повелята на вътрешния си глас. Макар и да не вижда с очите си, повелята на този глас е негово вътрешно знание – и ето една Лира, един Орион...

Планетите за Питагор са дъщери на Слънцето. (И когато се говори за планетните култури и за преминаване на духовните раси през всички тези култури – вижте каква идентичност има в схващанията.) Планетите са дъщери на Слънцето, както сънят е брат на смъртта, казва Питагор. И каква е целта на този наш брат? Да ни научи да не се страхуваме да сме постоянно будни; да нямаме страх от смъртта. Всяка нощ ни придружава този брат, който ни дава частица от голямото знание. Разбира се, има сънища, които не дават знания, а ни разхищават (това е другата страна на въпроса), както има познания, които не ни дават знания. Но сънят е метод на работа за познание!

Другият въпрос, който Питагор поставя, това е проблемът за душата. Нещо повече, той говори как с една скръбна болка плаче тя: Аз не съм от този свят. Тя с болка и ужас плачела, че „не е от този свят“. И може би затова надписът на Делфийския храм е: Познай себе си и ще познаеш боговете! Болката на душата е с основание, но само когато човек не и дава познание и тогава не може да не бъде скръбна. Освен това в учението на Питагор не е лежала властно теорията за прераждането – че с години и подготовка тя ще се развие. Затова тук има нещо, което винаги ме е смущавало: макар и неволно се стига до едно леко, но все пак отричане на материята. Ако душата се познава във всичката си божественост, не може във физическо тяло да не се познае, макар и да е скръбна. Тя тогава трябва да работи не за да се премахне скръбта, а да се увеличи знанието, че като Божия даденост и това тяло е нейно. Това би трябвало да направим, а не да отричаме „грубостта“ на този свят. Светът не е груб, светът е потребен в еволюцията на човека, а той когато не може да го осъзнае, почва да му тежи и го нарича груб. И по този начин в идеята за преселението (където липсва идеята за пълно прераждане) се създава едно ограничено безсмъртие, а не чрез идеята за прераждането – една непреривност на душевната ни цялост! Създава се идеята за една ограничена безсмъртност, защото все пак това е процес, в който се виждаме и се губим. Ограничена безсмъртност! И затова Питагор я свидетелства със съня – брата на смъртта. Връща ли ни? Връща ни! Казва ли ни, че като се загубим, пак ще се намерим? Ето как, ако предоставим само на подготовката, но не приемем закона, ние наистина можем да сгрешим.

И така Питагор започва да разкрива на ученици си божествената история на душата (Психея в древногръцката митология). След като им показва Всемирността, законите за познание и за развитие, той влиза в техния вътрешен свят – битието на Психея, живота на душата. Въвежда ги в нейните пътища, приема я като искра на Божествения дух (както много често казвам – от главнята на Животвореца), която, преминавайки през всички полета на развитието, има своите страдания и възторзи и своето осъществяване като дете на боговете. Тя трябва – в дух и чрез материя – да отработва инстинкта и чувствата, т.е. онова първо огледало, което трябва да имаме в едно многообразие; да започне от пещерност и да достигне до гениалност, а след това да премине във Великите принципи.

Така Психея трябва да се разгърне от какавида в разкошна пеперуда; трябва да прави това, което наричаме живот – живот на човека. Питагор дори нарича душата колесница, леката колесница на Духа. (Идеята за колесницата я намираме и в приказките за царствените синове, и за пепеляшките...) И колко красива би била тази колесница, колко разкошни биха били крилата на тази пеперуда, ако тя, научила всички тези уроци, знае какво ще се случи след смъртта! А душата в своето облекло – и телесно, и етерно..., във всичките свои възможности трябва да пропътува пътя си до безсмъртния Дух; душата – леката колесница, броди от тяло на тяло, сменя поле след поле, царство след царство. Тя запознава своето тяло със света, защото знае повече от ума, както Духът повече от душата, както Свещената четворка – повече от Троицата. И именно одухотворявайки тялото, ние бихме направили лека колесницата си.

А животът на душата с крилца (както е казано в митологиите) е, което дава основание човек да сънува, че лети. Затова казваме, че човечеството в бъдеще ще лети. Ангелите са вън от нашата еволюция и, безспорно, могат да летят, а човекът, както е казано и в един от псалмите[12], засега е малко по-ниско от ангелите. Значи в един стадий на властничество над материята, т.е. в усвояване целостта на божественото у нас, с тези крилца, които виждаме в Психея, тя – леката колесница, ще може да надделява всичко, което засега тромавостта на нашето тяло или на нашата анатомия, не ни позволява. Затова твърдя, че ще се одухотворява тялото и спокойно човек ще може да лети. Борбата за едно перпетуум-мобиле ще се осъществи тогава, когато човекът със своята висша енергия (това, което се нарича вложеният Дух у нас или Кундалини) ще може да работи безпрепятствено. Изчерпаемост не може да има, защото сме единство с Четворката!

След като запознава учениците с присъствието на Психея, която, стигайки до своето себепознание, получава крилата, Питагор ги въвежда в нейния друг живот – живота и след смъртта. Това в митологията най-реално беше отобразено с легендата за Евридика и Орфей (легендите за мен са по-реални от фактите). Той стига до това, което Орфей направи – слезе в Адеса и даде облагородяващото учение на своята музика, внесе го в душите на тези, които са минали вече; освободи ги от пропастта на Хеката (богинята на Луната или властваща в Адеса), от тези тъмни кладенци и се опита да изведе душите отново към Земята.

Душата е безсмъртна и виждате как религиите ни дават идея за безсмъртието. Ето защо и Питагор като древните нарича съня „брат на смъртта“. Така той фигуративно обяснява на своите питомци безсмъртието. (Виждате как е поднесено познанието за отвъдността с тази възможна граница – съня, съня като неизповядано знание, който още много тайни има да ни открие.) И така, освобождавайки ги от бездната на неизвестното (защото всяка нощ имат своя брат до себе си), той им внася идеята за безсмъртието, защото от съня се връщаме, следователно и от смъртта можем да се върнем. Колко умело е поднесено това спасение и колко смело е свалена дрехата на страха от смъртта – нещо, което в Орфеизма го няма. Там има друга потребност – потребността на несъмнението, а тук има факта на достоверността, че нашият брат ни връща. Ето една теза, която и сега, и във всички времена може да ни послужи като щит от страх от смъртта.

Ето на това е учил своите ученици Питагор – разгадавал е този вечен сфинкс на тайната за смъртта. Той ги е освобождавал, давал е идеята за един друг свят, идеята, че съществуваме и че сме свързани с нещо негаснещо, с нещо неуловимо – нещо, което отразява, но и което само за себе си е повече от отражението. Ние отразяваме една мисъл, но сме повече от мисълта, отразяваме едно чувство, но сме повече от чувство, защото сме богове в развитие или оная колесница, която извозва Духа на вечността.

Ведно със Закона за еволюцията, той запознава учениците си и със закона за правдата в смъртта, за правдата в социалната сфера, за възмездността на родения отново, за да няма негодувание от нерадостите, че Бог е отмъстителен или че Бог е жесток. Това е Законът за причината и следствието, или Законът за кармата, както го наричат индийците и будистката философия и религия. Ето как Питагор разкрива битието им в отговорност пред кармичността. С това дава знанието, че личната вина или личният път определя и мястото, и социалната възмездност, и историческото предназначение.

Така Питагор е извеждал постепенно учениците си до големите знания, вдъхвал им е идеята за съществованието, което трябва да мине през всичко това, и тогава им е разкривал крайната цел на човечеството според тайното учение.

  • Всяка душа трябва да се осъществи в духовните си способности. Тя ще намери в себе си началото на това, за което е родена и от което е родена; ще намери творческата си деятелност, върховното си съзнание – да стане чист Дух и приложена същност на своя Творец.

С подобен род знания той запознава цялата си школа и така се стига до крайната цел – душата да се развие с всичките си духовни способности, които са вложени в нея. Но тогава ще се намери ли пак в началото или ще бъде в края на нещо; ще трябва ли още нещо да направи, когато няма да има нужда от въплъщение? Какво ще трябва, когато човек влезе вече в Божествеността, когато ще бъде в своя Божествен апотеоз; какво ще трябва и какви ще бъдат наградите или спиранията на живота, когато той ще стане един чист Дух, когато тялото ще загуби своята тежест, когато той ще е същност от Същността? И така окончателен ли ще бъде този предел? Тук Питагор дава една много странна идея: духовните вечности имат други мерки, които не са сходни със слънчевите времена – идеята за едно друго живеене след нашето планетно привършване (това, което модерната наука и новото човечество искат). Това е историята на божествената Психея!

Въвеждайки ги във всички тези посветености на тайната, Питагор стига до четвъртата степен-самосъзерцанието. Това е прякото виждане, което можем да наречем Богоявлението вътре в човека. Ако е реално усетено и съвършено познато, то тогава ние сме вече поселници или проява на Всемирността, на Вселената. И поселници, и проява, и носители! (Оттук по-късно гръцката философия изведе тезата за микрокосмоса.)

Себевиждането, или себесъзерцанието, както знаете, почти всички школи след това го препоръчват. Разбира се, различни са подстъпите към него. Това е една от последните фази – когато сте минали подготовката, извършили сте своята хигиена и познавате вече света не чрез сваляне облеклото или завесата пред очите, а чрез висшето си прозрение, чрез висшия разум, чрез интуицията. Тогава имате себесъзерцанието! Проявите тук могат да бъдат различни – от най-нисшата будност на ясновидството (което в никакъв случай не е още себесъзерцание) до онези вътрешни откровения или до онзи излив на едно Мирово учение, каквото съществува в света. Това е четвъртата степен на посвещението! Тя въвежда учениците в Космичността.

Значи след като ги въведе в своя дом, след като ги въведе в своя храм, след като ги въведе в тяхната душевност, след като им изведе Психея, той ги въвежда вече във Всемирния храм, във Всемирността, в Космоса. Те трябва да влязат в безпросторността на видим и невидим свят. Колко ясно е казано това във Веруюто на Християнската Църква: Сътворител на всичко видимо и невидимо... Ето виждате кога още е било така дадено! В невидимия и видим свят… – така Земята ще завърши своето битие!

Ученикът трябва да всели истината вече в дълбочината на битието си – истината като знание и истината като добродетел, която е част от неговата същност. Душата – в Бога съзерцавана, в цялата Всемирност! И това е било не само учение, а вече живот! Трудно е да се каже, че е някаква интелигентност, добродетел на душата и чистота на тялото – това е повече от битие – това е живеене, а не съществуване!

И тук, в четвъртата степен на посвещение, се осъществява това, което в Православието е казано – Пантократор, Вседържител. И ще видим в иконописта Иисус Христос да държи земното кълбо в ръката Си. Това е степен на единство, дори, бих казал, на победност. Не е изумително това, че един Христос носи в ръката си земното кълбо. Винаги правя тези аналогии, за да бъдем не убедени в това, което сме прочели за единството на религиите, а за да знаем, че нищо не е вън от нашата душа и никое постижение или достижение на Духа не е чуждо на нашата духовност; не за да бъдем дързостно смели, което е потребно, а за да бъдем утешно убедени, че можем да го направим. Това е, което трябва да знаете, а онзи, който се страхува да го каже, той не го знае. Който знае, не се страхува! Но лошото е, когато някои се правят, че знаят, но знаят повърхността, а не дълбината на световното, на божественото, което трябва да се открие или възможно осъществимо трябва да се постигне.

Това Питагор е дал на своите ученици. Доколко те са го усвоили е отделен въпрос, но като духовност и като път, който може да се ходи, като възможност, която трябва да се реализира, лежи в едно духовно учение, което храни душите на будните и този, който може да го осъществи, го е направил.

Тук имаме едно ясновидство, което не може да бъде оспорено, че е тайнознанието, което Питагор е носел. И няма защо да се питаме дали подобно явление, дали подобен феномен съществува в битието на човечеството. Самите жречески служения, питиите, оракулите – всичко това свидетелства за присъствието на едно ясновиждане, каквото големите Учители са давали. А ако отгърнем историята, ще видим и в съвременността, и в по-миналите векове наличието на подобни явления. Аполоний Тиански вижда смъртта на римския император Домициан, Сведенборг от Готенбург вижда пожар, избухнал в Стокхолм... Наличието на подобни феномени са безспорно доказателство за минали пророчества.

Ведно с познавателния процес методите за съзерцание и познание трябва да бъдат придружени от един висш закон – закона за нравствената повеля, за нравствения път на човека. А той граничи с един от най-големите проблеми, които човечеството има да решава и е решавало под различни предлози и в различни формули – проблема за Доброто и Злото.

Няма учение в религиите, което да няма своя система, което да няма своя таблица, свои закони за доброто и злото (наречени божествени или публични). И няма философска система (особено във Древна Гърция), която да не е отработила своята аретология (наука за добродетелите). Те имат за цел да възпитат нравствено, морално (а публичният закон – и граждански, и социално) човека в мисленето му по отношение нарушаването – че създава антипода на доброто (закононарушението в публичното право; нравствената пад, греха, зломислието в религиите и във философиите). Разбира се, по това време (на Питагор) в учението на Юдаизма съществува тезата за грехопадението, но окултните школи въобще не се докосват до нея, защото я считат за невярна. (Особено когато тезата за прераждането лежи в едно учение, няма място за такава идея.) Това е проблем, с който продължават да се занимават и най-големите философи, и най-големите етици. Той е Хималаите на човешката цивилизация, ако мога така да се изразя. Казано е, че ще остане за човечеството този вечен сфинкс – произходът и краят на Доброто и Злото. Без морал не може – той обхваща съдбините на човечеството от върховете до низините. Кои са причините за разслоението? Кои са пружините, които разграничават човешкото поведение? Коя е същината на този проблем?

Питагор също се е занимавал с този въпрос. Той дава идеята за доброто и злото в нейния произход. Напомня за тайните произходи на нещата; за морала, който се схваща като съдба в човека – егоистичен и несъвършен; за безверието като робство на страстите. (Виждате – безверието като робство, а не да сте обременени предварително с товара, че сте грешни.) Душата без Бог, т.е. без същността на нещата, е окована във вериги. Ето предпоставки за отклонения и безспорно раждане на разминаващи се добродетели. И един Сократ беше осъден за това, че развращавал младежта – не им давал вяра в боговете, правил ги безбожници!?

И тук Питагор има една специална категория. Първо, той показва света на Духа като неосвободен, света като материя (това, което наричаме животинското у човека), където господства Съдбата – съдбата, не още личното поведение. Тласъците в развитието могат да доведат човека не до пълното му участие на отговорност, а под импулсите на тялото, на материалното у него, да действа и тогава битиейността му определя в бъдещето отговорност или възмездност чрез съдбата. Значи имаме Закона на съдбата, рожба на лично поведение със страстите на царството на тялото.

Но Питагор вижда света и в светлината на Духа. Тогава над йерархията на свободните души, които сами определят своето поведение, властва Законът на провидението. Така Питагор прави разлика между Съдба и Провидение.

Между тези два свята има един полусвят. Човечеството има тогава само един пристан – свобода, свобода чрез истина. Това е да се освободиш от заблужденията и да отиваш към провидението, което е духовна изява; да си надмогнал съдбата на слабостите, които си проявил.

  • Три неща определят произхода на Доброто и Злото – Съдба, Провидение и Свобода. Злото е един импулс по силата на нашата материална субстанция без преценката на по-висшата ни духовност, а Доброто е светлина, която ни посочва пътя на Духа. Съдбата е господар на миналото; Свободата – на бъдещето, Провидението е над тях.

Да, съдба е имало, карма сме имали и ще имаме, това е нашето минало. Но свободата като потреба на духовна зрялост, като приложена истина ни освобождава. Над всичко това е провидението – не в смисъл на божествено поведение, а на лично достижение, като предопределение. Така ако съдбата отреди най-отрицателното (заради поведение), провидението дава преценка и може да смекчи тона на съдбата, защото Еволюцията е по-важен закон от Закона за възмездието. Тогава провидението поощрява в търсената идея за бъдещето, т.е. за Свободата.

Така Питагор е учил своите деца на нови пътища, пристани и жертви. Пътят е това, което ни е дала съдбата, пристанът е Свободата. Провидението е, което ще ни дава свобода в знанието и това е, което с Мъдростта ще получим. Тя е светлина, която може да отгони заблуждението; присъствието на пробудността на третото око. Това е да ядете плода на знанието без онази възмездност, която аз наричам не грехопадение, а инволюционност, слизане на Духа в материята.

Съдба, Свобода и Провидение! Битие, което човечеството е ходило, ще ходи и с това ще стане, както е казано, Бог – осъществим. Със съдбата като минало и с идеята за свобода като бъдеще ние се сблъскваме в оная конфликтност, която още разделя човека в принципите на светлина и тъмнина, добро и зло, ляво и дясно. Но с принципа на злото като нееволюирало добро ще се потуши полярността в едно вътрешно единство, без да се загуби, защото човекът зад гърба си има съдба, пред себе си има свобода и над себе си – провидение! Ето с какво може да работи човекът, за да не го е страх, че няма да има полярност.

Тази бдителност на Провидението, която стои над настоящето и бъдещето, е наречена от Питагор „бегливост“. Много странна, много хубава дума, но точна, защото то трябва да бъде бегливо, а не устойчиво, понеже трябва да прости там, където съдбата наказва, и да поощри там, където истината е потребна.

Според Питагор злото е една разноликост от закона за божието дело и за божието добро, а страданието, така както е разбулено, така както са дадени законите, е именно това, чрез което божествата идват да махнат дрехата на съдбата, или божествеността идва чрез страдание. Боговете наистина могат да страдат и както виждаме в цялата митология, скърбят по едно или друго. Вземат участие в една Троянска война, в Гигантомахията... Добре е казано: страданието на боговете, нещо, което в християнската религия е демонстрирано със страданията Господни. Разбира се, едва ли можеше по онова време да се каже, че страданието, трансформирано в развитие, не може да бъде белег на болка (но като принцип е съществувало и посветените са го знаели). И аз много пъти повтарям: няма страдание – има развитие!

В древногръцките трагедии, които така релефно ни дават гърча между страдание и необходимо възмездие, Съдбата, т.е. Ананкето, решава проблема. Затова понякога говоря, че древногръцката трагедия, дори и европейската драматургия нямат прозрение повече от това да дадат път на съдбата, защото не само живееха в един митологичен порядък, а и защото наистина медейщината (за голямото мнозинство) още стоеше в поведението им. Съдбата трябваше да дойде да реши проблема за възмездието, а не боговете. И толкова живително е пресъздадено страданието, че и най-модерните, и най-гениалните творци не можаха да го постигнат в творчеството си. А колкото и да е гениален Шекспир, той също не можа да се освободи от тенденцията да пее за гърча на страданието и в един митологичен порядък да прави своите пиеси – доминира принципът добро и зло, а не провидението! Нещо, което даде на Европа завеса вместо път. И най-гениалните не можаха да намерят ключа на Всемирността. А този ключ е в тетраграмата, в Четворката! Христос я даде като Разпятие – те не я видяха, остана там. Ключът на Всемирността!

И така, тези три тайни, за които говорих, определят неравенството на човешките условия, неравенството на индивидуалностите в стълбата на личната ни, социална, национална и световна битиейност. Ето защо в Златните стихове е казано:

  • Ти ще видиш, че нещастията, които измъчват хората, са плод на техния избор и че тези нещастници търсят надалеч извън себе си добрините, чийто извор са самите те.

Така се стига до това, дали наистина скръбта като лична беда, като национална постеля или погром, или като световна категория е оправдана? Някои казват, че скръбта е майка на гениите. Може да е така, но не считам, че те страдат в обикновения смисъл на думата. Наистина, в миналия век, когато в културната история на Европа влезе идеята за т. нар. мирова скръб, имаше и гении, но сега може да има и всемирна скръб, а за зла участ не виждаме такива гении. Тази „мирова скръб“ (особено в плача на един Байрон) беше един хленч човешки за добродетели, които не носеха в душите си – мислеха, че са порутени в чужди царства, а те ги бяха разрушили в собственото си царство. От тезата за мировата скръб критиците дори направиха знаме. Разбира се, и това отмина. Отмина времето на мировите скърби, отмина времето на Фаустовите търсения, където ще намерите магьосницата с казана да дава билка за подмладяване. Ако така се правеше светителство, трябваше само казани да имаме с билки за упойки (които не ни липсват сега като спринцовки с опиати) вместо духовност, вместо прозрението да знаем своето минало, да работим за едно настояще или бъдеще и да признаваме ръката на Всемирността. Това е голямото, което трябваше да се научи, а не да ни поднасят лозунги на всемирни скърби и търсещи фаустовци! Пет трупа има на сцената на „Хамлет“. Защо? Защото, както казах, един Шекспир си остана в драматичната раздвоеност на стихиите между добро и зло. Трагедията на една Древна Гърция беше в душата му още. Много бил размишлявал Хамлет, никак не бил действен... Пет трупа има там сложени ведно с Офелия, която се удави. Този ли е неактивният, недейственият Хамлет? Световната литература и критика са пълни с непрозрения.

Има една първоначална разлика в същината за това разпределение на възмездието и за тази йерархия на страданието по силата на Закона на еволюцията. Законът на еволюцията наистина поставя хората на различни места, а Законът на кармата или провидението дава възмездието, но една първоначална разлика ако има, ние би трябвало да я търсим в друга битиейност – вън от нашата планета, преди да бъдем поселници тук, и тогава да кажем, че имаме различен тласък на Божествеността като родителност на това, което наричаме човек. Ако изходим, разбира се, от писаното в Битие за Сътворението – че от Адама се извежда човешкия род, това няма да бъде вярно. Защото едно такова сътворение в същината си е само една промяна, понеже там е казано: Да сътворим! Значи има и други сътворители. Ето защо има различни типове хора. В мнозинството волята действа в тялото и тогава има една категория индивиди, които упражняват определена професионалност, защото работят с такава йерархия на будността на тялото и на някое от мисловните си полета.

Има друга воля, която съзнателно работи в душевността на човека, и тази душевност е изведена на себеосъществяване. Тогава има друга интелигентност, има друга будност, която се осъществява в изкуство, във философия или във всичко, което сътрудничи на културата.

Трето, има действия, които са въпрос на чистата разумност. Това е, което носи освобождаване от тиранията на тялото. Но тайната е не да отхвърляме телесността като несъвместимост, а да я усъвършенстваме, защото не може да има несъвместимост, когато Божеството слиза в Своето най-нисше поле. Не може да се мисли, че трябва да възпламеним тялото си, да се откажем от него. Не, докато не сме стигнали със своя висш разум или със своите откровения да се освободим от тиранията на страстите. Затова са дадени и правилата, затова са моралните кодекси, които изработва всяка религия, и тогава извинението не е в това, че не сме знаели, а в това, дали сме се победили, за да позволим не съдбата, а провидението да ни определя място в живота. Именно тук работят обикновено мъдреците, тук е огънят, тук е откритието, тук е тайната; тук обаче е и идеята за кастите.

Питагор не е формирал касти, но е разчленил в душата на своите питомци идеята за йерархията. Кастите имаха друго предназначение: да опазят святостта на мъдростта и тогава благодатта да даде своя плод. Но когато мина времето на благодатта, кастовият характер получи наследствен белег, което е трагедия и отрицание. (Индия стои още в това състояние, въпреки че самият Буда протестира срещу кастите.)

И четвърто, има един съвършен, възвишен идеал – да реализираме волята върху цялото си същество, т.е. Божествената провиденция върху цялата ни същност; волята в безграничността на своята сила за творчество. И тя може да има различни наименования. Питагор нарича това явление, тази божественост – воля. (Аз бих дал друго име.) Тя във всички епохи е имала различни имена, но това, което тя може да осъществи, е именно питагоровци, които дават на своите питомци знание от притвора на храма до Светая Светих. И именно тази наука може да бъде наречена наука на Великите посветени или наука на тайните!

Има какво да научим от Питагор. Той показа Божеството, което слиза в своето най-нисше поле, за да даде и да възпламени, и да опази оная огнена главня, която Хестия държеше в средата на деветте музи на света!

Питагор рече в своето златно правило: Народе, не търси добрината далеч от себе си. Това трябва да разберем – у нас е всичко! У нас е и Богът, и звярът; у нас е ръката, която руши храмовете, и ръката, която зида светилищата. Това е, което трябва да научим в своя живот. И ако наистина вземем нещо от огърлието на ценности, които Питагор дава в своята школа и в своето учение, поне едно зърно от бисерите ако сме сложили в огърлицата си, добре дошло, но това, което трябва да знаем, е – да сътворяваме!

 

Из лекции на Ваклуш
Пловдив, София, Хасково

 

Тайната на Кръста е Възкресението!

Възкресението е познание за победата
на Духа над Материята!

Възкресението е приложена будност на Духа
във възможност да се излъчва и събира.

 

[5] Вж. Шюре Е., Велики посветени, т. 2, Питагор, с. 205.

[6] Вж. НУР 1/94, Питагор.

[7] Вж. Шюре Е., Велики посветени, т. 2, Питагор.

[8] Вж. Грийо дьо Живри, Древни и нови мъдреци, Златни стихове на питагорците, с. 48-50.

[9] Вж. Шюре Е., Велики посветени, т. 2, Питагор.

[10] Скулптура на проф. Андрей Николов (Б. ред.)

[11] Вж. Шюре Е., Велики посветени, т. 2, Питагор, с. 205.

[12] Вж. Псалом 8:5-6.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993