Зареждам...
Слово за Възкресението

Слово за Възкресението

Възкресението не е съчувствие към човека, Възкресението е идея за Живот. А живее само Бог!

Нека тази вечност, нека този извор, нека словата, изречени пред тези, които Го търсеха – Защо търсите Живия между мъртвите – да бъдат наш път и да знаем, че сме вечно живи с рождението си в Него, защото Той е жив и е у нас.

Едва ли би имало по-добро име от това, което е казано за Възкресение Христово – че е Ден невечерен, т.е. ден, който няма заник; ден, който няма защо да чака зазоряване, защото не е свечерен. С този изказ е изразено всичко, което може да се каже за Възкресението – че е живот вечен, непреривен и че Христос свидетелства за това, което още тогава до гроба е казано: „Защо търсите Живия между мъртвите?“ (Лука 24:5). Наистина, всички са чакали и още стоят пред отваления камък на Иосифовата гробница. Всички във всички векове са чакали с упованието, че ще Го видят; всички са вярвали, че Той не е мъртъв. Но все пак на човеците, на синовете човешки, се казва: Защо търсите Живия сред мъртвите? Следователно една люлка на съмнението, една вяра на неубедеността, че е вечен, е обхващала човека (според степента на неговото развитие) и той е трябвало да изживее между съмнението и убедеността своето възкресение.

Човекът е във Възкресението, но когато го изживее, той е вече в Божественост. И затова казвам, че Възкресението не е съчувствие към човека, то е идея за Живот. А живее само Бог!

Човекът е бог в развитие и ако иска да живее, трябва да извърши Всемирно Възкресение, което като мистериалност се повтаря. Повтаря се от Родения към Сътворения. Адам беше сътворен, Христос роден. На Адам беше речено, че носи образ и подобие Божие; Христос като ипостас, както е казано, е единосъщност с Отца Си. Следователно Възкресението е Христос, Който работи в Адам. Адам като сътворение е вече събуден от Христос родения. Носи ли всеки от нас един Христос? Носи! Защото това е Духовната вълна на развитието ни за единосъщност с Отца. Винаги е било казвано – вие сте богове, вие сте синове Божии. Но има една разлика между синове и Синовност. Адам е син и всички са синове на Бога, но Синовността е Единосъщието, а показаният път за Единосъщието е идеята за Живот, т.е. Възкресението. Така че един образец и един внесен в душите ни живот е показан. Показано е Възкресението, което работи в сътворението.

С Възкресението не привършва животът в Бога. То свидетелства за непреривността на живота. Но с възкресението на Христос (Христос като израз, като Духовна вълна от Божествеността – Вълната на Любовта) животът и битието ни не свършват. Затова казвам: Пътят не е вече Голготски, а е път Божествен.Следователно ние сменяме своя ход, сменяме своята целенасоченост и така преминаваме от обикновеното възкресение към необходимостта да бъдем вечно в прозрение.

Ето това са начала, чрез които Христос е открехнал, отвалил е камъка, за да даде Пътя на непреривността; да ни доведе до онова, от което сме освободени и се освобождаваме. Той е засвидетелствал, че е възможно да се освободим от Голготския път, който всички приемат като страдание. Човечеството просто го разбира като една трагедия, като един възродителен взрив в човешката история, но не и още като духовна същност, не и още като живот. Не се вижда целостта, че Голгота е едно възземане, едно постоянно развитие; че Възкресението е внесеният цялостен Живот в Космичността. То не е предмет само на историчност, не е предмет само на моралност, не е предмет само на една обредност, а изява на нашата същност като космичност и ние като малка частица от тази космичност сме във вечното възкресение и неспирното развитие. Затова Възкресението не е съчувствие към човека, а идея за Живот.

Винаги когато става въпрос за живот и съществувание правя разлика, че само когато осъществим Вълната на Истината, която ще ни направи свободни, тогава можем да кажем, че живеем. Живее само свободният! Другият е в еволюция, другият е в изпълнение на дълг, в сваляне дрехата на прераждането, в изкачване и нихилиране камъка на кармата. Но онова, което е Живот – това е Свободата! Безспорно че този път е дълъг, невъобразимо дълъг. Еволюцията от едното царство към другото е погълнала милиони години... Но трябва да знаем, че с разширение на същността ни, с отвалянето камъка на гробницата в съзнанието ни (борбата на Голготския път е да се влезе в гробницата, след това идва отваляне на камъка), еволюцията е вече дело на Родения. И оттук е мисълта ми – Роденият Христос работи в сътворения Адам!

Това е нашият път – да дойдем до онази същност, да бъдем родени, както Той казва на Никодима: Ако се не родите отново от вода и Дух... Отново! Следователно хилядолетията, в които се работи върху Сътворения, имат един върховен Голготски момент – момента на Родения, Който работи в Сътворения.

И тогава с какво можем да кажем, че ни обслужи Голгота? С идеята за двубоя, с пробудата, с отключените врати на бъдещето. Казвал съм, че за мен Голгота е черепът на Адам и кръстът на Христос. Черепът, който ни свидетелства за Сътворението, и кръстът, който ни свидетелства за двубоя между Дух и Материя и победата на Духа. До Голгота, разбира се, има много прагове и много стъпала на развитие – като се почне от онова светлеене на Витлеемската звезда, от онова послание на Светия Дух при реката, когато е речено: Ето, това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение; като се мине през онази пустинна изповед – изкушение и победа над хляб, чудо и власт в името на Божественото – и се стигне до смирената проповед на Планината, където са показани пътища или дела за блаженство. Всичко това води до една друга планина – Планина, в която сиянието променя нашата същност. Той се преобрази и дрехите му станаха светли като слънце. Това е Таворската светлина или Преображението. Преображението, което ни готви от Голготската пътека и от гробницата на Иосиф да излезем – да изнесем кръста и да възкръснем.

Тази пътека е извървяна. Всеки от нас малко или много е участвал, защото всеки от нас малко или много е носил Духовната вълна на Любовта. Тя му е легитимирала наяве или насън, че Голготската пътека е вървяна. Така че ние сме съучастници в Голгота, както сме съучастници в чаканото Възкресение.

Там, при гроба, когато се отвали камъкът, когато Светлината като светкавица проряза всичко, когато воините, пазещи земния човек (така поне беше поискано), бяха смутени и заслепени, се свидетелстваше, че Вечното живо у нас не може да бъде търсено сред мъртвите. Това казаха мъжете на чакащите и търсещи Го в гроба – Защо търсите Живия между мъртвите? Ето голямата тайна. Ние трябва да се освободим от мъртвите, от това, което Той каза: Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци; трябва да вземем своя кръст, да отвалим гробния си камък и като Него да кажем на света: Радвайте се, Аз победих света! Затова Възкресението е Бог в Живот!

Човекът е откупен – така свидетелства Светото Писание. Човекът Иосиф (синът на Иаков) е купен за двадесет сребърника; човекът Иисус, Който смути света и стана Христос, е предаден за тридесет сребърника. Но Иосиф беше царствен в служението си, а Христос – божествен. Така че двата случая – продаден с предателство или предаден с продаване – водят до царственост или до Божественост. Иосиф не можеше да мине Голготския път, той не влезе в гробница, за да чакаме неговото възкресение, но Иосиф влезе в лоното на една египетска мъдрост и беше духовният съветник на властта. Той даде първия знак как трябва да се прости – прости на своите братя (продали го) и ги нахрани, както Христос ги нахрани на Тайната вечеря и прости при Голгота. Трябва да търсим тези аналогии, за да знаем, че сме били, че сме съпровождали, че сме живели там и че тази мистерия е и наша мистерия. И може би тук апостол Павел е най-точен: Аз искам да се съразпна с Христа, за да бъда на Него равен. (Не равен в дело или в това, което Христос даде, но ние не можем да отречем, че именно апостол Павел даде идеята за универсалността на Учението, макар че то не можеше да бъде универсално, ако не беше Божие.) Така че аналогии между нашите отделни пристъпи и отделни пристани, където сме слагали своята шатра, трябва да търсим, защото ги имаме.

И така, ние не трябва да живеем с Голгота като трагично внушение, както го правим сега, нито пък с това, което човечеството празнува. Не! Трябва да го приемем като едно възраждане целостта на нашата жизненост в една духовност, в едно духовно обетование, за което човекът беше предназначен, дословно казано, за Обетованата земя. Защото там има Голготски пътища, има гробници, но има и Възкресение. А у нас е и чака Онзи, Който може да влезе в тази Обетована земя. И точно в този смисъл Христос казва: Там, където двама души са в Мое име, Аз съм при тях. Кои са тези двама, които могат да бъдат в Негово име? Единият е Той, Който ни спомня, че е с нас; другият сме ние като мисъл, като съзнание, което сме минавали и сме придружавали идеята за съвършенството, пътя за нашето обожествяване. Когато се съберем – Христос у нас и ние в Него, тогава сме обиталището и храмът на Бога! Ето това е, което ни дава Възкресението.

  • Възкресението отвори вратата в идеята за Живот, а Голготският път показа как можем да свалим бремето на страданието. Онзи, който не може да трансформира страданието в развитие, той не може да направи гроб за Възкресение.

Това е, което Христос показа. И Неговото свидетелство беше: Радвайте се! Аз победих! А радостта е усмивка на Мъдростта!

Мъдростта като ново духовно битие – когато прозрението ни ще стане вече възкресение, но прозрението като духовна даденост, а не като придобито качество, което изгражда отделния човек – е нашето бъдеще. Духовната вълна, която ни дава прозрението – това е Мъдростта, изразена чрез интуитивния поток на нашата душевност. Ето какво трябва човечеството да разбере, за да може реалността – Бог в жертвопринос – да е минала прага на онова, което бяха казали всички пророци и всички учители: Вие сте богове. А щом Бог е рекъл: Вие сте богове, то вече Възкресението като материална и историческа даденост е наистина една реалност, през която всеки от нас е минавал и ще мине. Всеки от нас носи едно възкресение; всеки от нас в своето раждане осъществява Възкресението; всеки от нас в своето битие ще снема от кладата Исаака. Първата жертва, която трябваше да принесе Авраам като искане на Отца, беше синът му, за да се освидетелства, че Вечният Син ще се принася. Когато Авраам заведе сина си на планината Мория и го привърза на кладата, и огънят беше там, какво Исаак попита? Къде е агнето? А Авраам отговори: Бог ще се погрижи за него. Всеки от нас, докато стане цялостен в жертвата си, ще търси Агнеца, както човечеството Го търси в ония слова, които Иоан Кръстител каза: Ето Агнеца Божий, Който ще поеме на Своите плещи греховете човешки.

Този момент всички го изживяваме; този момент е, в който ние трябва да принесем своя син – син, който трябва да бъде Единосъщ. Тогава, когато сме изградили мисълта си до духовната зрялост, когато е станала интуиция и е единосъщна с духа ни, тя е направила жертвата и тя може да направи своето възкресение. Ние трябва да подготвим своя син; трябва с мисълта си, трябва със същността си да изходим Пътя. И затова казвам – всяко наше раждане е едно ново възкресение!

Възкресението като идея за прераждането съществува в старите религии. Възкресението в Християнството е като идея за спасение, съпроводена с идеята за изкуплението, но без да е сложен откритият знак на прераждането. В този смисъл казвам, че Възкресението не е съчувствие към човека, защото ние трябва да прераснем от съчувствието, ние трябва да открием пътя на развитието, пътя на освобождението от предопределено изкупление, защото то е само личен път. Това е личното ни възкресение при всяко раждане.

Друга е идеята, че Възкресението не е съчувствие към човека, а идея за Живот, и то в Бога, или Богоживот. Тази идея ни е потребна. И тогава вече няма да можем да имаме излишък, за който да жертваме присъствие. Излишък от живот нямаме, а имаме излишък от ненужни неща, от ненужни богатства, които разпиляваме с цел да откупим святост. Това е голямата грешка на човечеството и това ни показва притчата в Евангелието – когато богатият дава от излишъка си, а бедната вдовица дава всичко, каквото е имала. Пред закона на жертвата за Възкресение не можем да даваме от излишъка си, а трябва да дадем същината си! И тук е мистериалността – космична и земна; реална. Това е същината на жертвата – в името на Целостта. И затова в молитвата на Ефрем Сирин е казано: Не ми давай дух на безделие, не ми давай дух на униние, на властолюбие, на празнословие, но ми дай дух на целомъдрие, на смиреномъдрие, на търпение, на любов...

Ето така трябва да схванем една религия, в чиято основа лежи образецът на живота като богатство на Бога. Когато богатството ни свидетелства за Бога, ние сме дали всичко. А когато от излишъка на своите мисли – на безделие, на властолюбие, на празнословие – „даряваме“ света, тогава ние сме вдигнали праг или бент на еволюцията. Ето защо е необходимо да се възцари смирение, търпение, да се възцари любовта като дар, който не може да бъде определян и оценяван. Никой не може да оцени една блага дума за огорчения каква стойност има, защото тя може да го върне от гроб. И в народа ни има хубавото поверие, че „блага дума железни врати отваря“. Ето това, което като дар ни е дадено (разбира се, никой дар не е дарен, за него сме работили, но и сме били готови вече да ни бъде даден, да си послужим с него) – да имаме любов към своя брат, любов към своя враг.

Аз мисля, че думата „враг“ трябва да излезе вече от обръщение, а да кажем – този, който не е съгласен с нас; този, който е на друго ниво в живота си; този, който с други свои съзнания решава личния си, социален и исторически живот. Защото понякога не това, което човекът прави, го определя, а онова, което миналите закони, които той е прилагал, са му определили като битие. Тогава ние трябва да сменим закона, както Христос го смени – Не око за око, не зъб за зъб, а Любов – в сърцето на другия да сменим закона, който може в нашите очи да го е направил несъгласен с нас.

Така прозрението ще бъде нашето бъдещо живеене. Прозрението ще ни даде, че Христос възкръсналият – но роденият – работи в Адам сътворения. Тогава вече имаме неизмеримостта като израз на готовност. И ние носихме сътворения Адам, но събудихме родения Христос, за да се избавим от онова, което се наричаше дан на първородността, грях на знанието, а то е „грях“ на Еволюцията. Мъдростта като прозрение ще ни освободи от този „грях“ на знанието! И именно Възкресението е законът на знанието – знание, което ни прави свободни; знание, което ни дава живот.

Този Христов кръст – не кръстът на страданието, а кръстът на победата – по един безспорен начин свидетелстваше в историята на човечеството. Когато казват на Константин Велики: Ще победиш с кръста, който беше сложен на небесата, именно това значеше „с кръста ще победиш“. И той наистина победи! Но в изповеданието на религията си остана кръст на мъчението, кръст на страданието. Родиха се и съответните интерпретации, че Христос бил в мнима смърт, че бил изведен след това от учениците Си и живял – едни казаха в Индия, други в Япония; или че бил откраднат... Ако някой остави своя бог в мнима смърт и заблуждението му го открадне, няма да има Възкресение с идеята за Живот. Никой от нас не бива да остава мним Христос в душата си, нито мним погребан Христос в чиято и да е гробница, ако иска да Го има възкръснал в идеята за Живот (не в идеята само за изкуплението, за спасението).

Винаги когато съм разглеждал същността на последните думи от земното битуване на Иисус Христос: Свърши се![1], винаги когато съм разглеждал този момент, пред мен е стояла космичната драма на сменянето на инволюционния с еволюционния период на човешките духовни раси. Защото Духовната вълна на Любовта трябваше да ускори развитието на човешкия род, като го избави от неговия атавизъм на възмездието, коригиращо поведението му за правно отношение – награда на доброто и възмездие на злото, което беше колебанието на везната в еволюцията. Настъпващата еволюция на човешкия род трябваше да надделее, за да може да се каже: Свърши се. Свърши се с бремето на неравновесието; свърши се с искането на награда и възмездие; свърши се с влечението ни още в инволюционното слизане, където властта на материята, където властта на нашето тяло е, която ни определя битието по принципа на самосъхранението и целеустремността. А целеустремност беше нужна на слезлия, за да може да се върне към своя Родител.

Така че „Свърши се“ е един етап, както е етап и онова питие, което пи Ной след Потопа. Потопът беше мирова и природна стихия, и трагедия, в която трябваше само белязаното, т.е. възнаграденото, да бъде сложено в ковчега на Ной (само то е, което е било опазено и заслужава награда). А Христос каза на всички да бъде простено! Този Потоп като една природна стихия и като една възмездност трябваше да свърши с едно особено състояние – на Ной дадоха вино, за да забрави стария свят. Това е първият преход на освобождаване от четвъртата коренна раса, за да се стъпи в петата, в която трябва да започнат вече еволюционните пулсации в душевността и в социологията, като постепенно се освобождаваме от биологичността.

Другият момент в световната история е духовната жертва – жертвата в името на Любовта, това Свърши се, което беше предшествано с две думи: Прости им, с добавката – те не знаят какво вършат. Онова, което получи възмездие да не бъде качено в ковчега, сега получи благословението да бъде простено. Разликите са много големи и безспорно историята ни свидетелства за различни духовни вълни.

Свърши се – това е осъщественият двубой между Дух и Материя, когато Духът можеше да каже: Прости им, и започна своя пълен ход в еволюцията. И точно това е Разпятието – двубой между Дух и Материя!

Трябваше ли този мистериален момент да бъде илюстриран със съответната външна, осезаема обстоятелственост (защото вътре човекът трябваше да бъде плискан десетки, стотици, хиляди години в идеята за Любовта и в идеята за обичта на врага)? Да, Природата също като нас е жива – има своите живи души, има своите естествени духовни развития и растежи. И тя се разтърси – попукаха се канари, Слънцето за момента загуби своето сияние. И храмовата завеса се разкъса на две!

Винаги съм казвал, че храмовата завеса у нас, това е умът, който пуща своята пелена над нашия дух. Трябваше доктрината на сърцето да надмогне доктрината на очите – Разкъса се!... Образно е дадено, че в храма Йерусалимски се е разкъсала олтарната завеса. А след като тя е пред олтара, къде се влиза? В Светая Светих! Тогава какво е разкъсването на завесата – въвеждане от храма в олтара. А олтарът е тайната, където само Духът-жрец, несменен в своето служение, има право да свидетелства и светителства. Той е, който ни свидетелства, и той е, който светителства там.

Това именно и като фигура, и като символ е една вътрешна мистерия, защото какво казва стотникът – „Наистина Тоя Човек е бил Син Божий“. (Марко 15:39). Ето доктрината на очите, която дава знания на доктрината на сърцето. Ясно е, че стотникът не е могъл от Голгота да види завесата скъсана – там, в храма Йерусалимски. Но едно е вярно – че неговата завеса на преценка на живота на Този, Когото разпъват, е разкъсана, щом може, когато чува думите Свърши се, да каже: Този човек наистина е бил праведник.

А природата като жива същност също прави своята еволюция. Тя еволюира с нас. Всяка голяма мистериалност на Духа, като вибрация, която може да задвижи нейните вибрации и нейните клетки, създава преобраза `и. Затова можем да видим отобразени някои картини в канарите. Ще каже някой – това е игра на дъждовете във вековете... Добре, и така да е, но и те са частица от ритмиката на космичната духовност. Нищо не се върши от нищо!

Така че ако у нас трябва да се разкъса завесата, това значи, че трябва да направим едно разпятие в себе си. И ако ние го осъзнаем като доброволна жертва и като прозрение, тогава спокойно можем да кажем, че като въведени в олтара на светилището, нашето „Свърши се“ е и нашето причастие към четвъртата и петата будност на човека.

Този, който иска да храни реалността на своето душевно сродяване с историческия път на изживяната Голгота, трябва да знае нейната най-сакрална същност, която Мъдростта ни открива сега – прозрение, живяно като възкресение. Това е Духовната вълна на Мъдростта! Това е интуицията, която е нашето негаснещо кандило; това е оня Нур, който светът знае и нарича светия Нур!

  • С вълната на Мъдростта идва прозрението като акт на познание и Възкресението ни създава идеята за всемирна хармония. Тогава вече Възкресението е част от голямата вибрация, която съставлява хармонията на Космоса.

Ако Иисус не беше хармонизиран, ако Той имаше вибрация на отрицание към Жертвата, тогава и идеята за Изкуплението, и идеята за Спасението, които са път, макар и да не са същината на Възкресението, нямаше да бъдат осъществени до това Голготско разпятие, което е край на Голготския път, за да почнем пътя Божествен. И радостта ни не е само, че знаем вече да виждаме, а че можем да работим за виждането. Това е Мъдростта, това е прозрението на Възкресението – да работим за виждането, защото Мъдростта като знание трябва да бъде видяна; тя трябва да не граничи нито със страх пред жертвата, нито с опиянението на наградата.

Не бива всеки камък, който е пуснат във водата и прави вълни, не бива този смут на вълните, да е задвижил нашите дълбочини. Няма толкова голям камък, който може да събуди или да раздвижи нашата душа освен Възкресението. Така че всеки упрек, всяка лоша проява, всеки конфликт оставете на повърхността, защото техните вълни най-близкият бряг ги поглъща. Хората и сега предимно с астрала си живеят, затова казах камъка във водата, а не огъня като факла взет.

Мъдростта решава още един от големите въпроси, които Христос ни остави – въпроса за свобода от власт. Най-трудно човек се освобождава от тази подбуда, въпреки че тя влиза в пътя за нашето съвършенство, но като власт над себе си, а не власт над другия. А когато човек може да победи себе си, тогава може да каже, че е в състояние да направи победа и другаде. Защо? Защото знае как се поглъща отрицанието, знае как вълната от камъка ще стигне брега и там ще стихне. Дори ако се върне, ще бъде овдовяла, няма да го има отрицанието у нея. Това трябва да се научим да правим, защото Възкресението е път на смирение. Няма по-велика тайна от смирението и по-голяма власт от него. Смирението е висша сила, с която Бог си служи като урок срещу човешката и природната невъздържаност. Смирението като психична сила и смирението като божествен път е свидетелствано от Христос. Казано е, че се смири до смърт. Това е, когато не отреагира (а е божествена сила), когато не потърси друго освен прощение за света. Прощение на света – не на отделния човек (и затова правя разлика между съчувствието и смирението) – за да може да каже: Аз ще бъда с вас до края на света. Не ги раздели, а им обеща живот с тях до края на света. Краят на света има една гробница, пред която те отидоха, за да Го умият с благовония, а Той беше възкръснал...

И какво каза (това е другият момент, много важен във Възкресението), когато поискаха да се докоснат до Него: Не се докосвайте до Мене, докато не съм възлязъл при Отец Си. Ето защо до края на света – дотам, но не се докосвайте още, докато не съм отишъл... И именно когато отиде и както е казано, седне отдясно на Отца Си, тогава вече Безкрайността на света е, в която ще ни води и в която ще ни даде Битието Си. Защото ние трябва да Го живеем като Битие, като идея.

Така че когато казва: Аз ще бъда с вас до края на света, Той им отвори още една врата – че те трябва да насочат ръка, да устремят мисъл, да жертват сърце, което има ходен Голготски път, за да се докоснат, когато се върне. Това е, което трябва след Учението за Любовта да се върши вече с Учението на Мъдростта.

Дойде моментът, когато трябва да се върви вън от това, което нарекохме планета на възкресението, вън от гроба. Значи има още един духовен път или още една духовна вълна, която трябва да бъде живяна, трябва да бъде осъществена, за да може да се докоснем до това, което се нарича Божественост. Голготският път го извървяхме, отвален е камъкът на гробницата – дойде моментът, когато от „не се докосвай“, можем да кажем „докосваме се“. Защото Мъдростта, защото интуицията е, която може да ни открие пътя на докосването. Дойде време, когато дързостта на гледащия вече е привършила своята история. Сега идва дързостта на докосването, сега идва просветлението, на което ще сложим своето служение. Трябва да не се връщаме към трохите на миналото – не да изживяваме отново радостта от изходения Голготски път, не да изживяваме отново радостта от отваления камък, а да поощрим дързостта на докосването. Чакането, което е хилядолетно, е вече пред своя праг. Ние можем смело да кажем, че се докоснахме чрез Мъдростта, чрез интуицията до Онзи, Който трябваше да седне и седна до Отца; до Онзи, Който трябваше да разпечати и разпечати печатите от Книгата на Живота. Ние трябва да благодарим на вдъхнатата дързост да устремим ръка, сърце и мисъл към докосването. А оттам нататък какво ще бъде благовестието към това, което ще се занесе? Беше: Не се докосвай, но иди и кажи..., сега ще бъде обратно – ето, ние ви подаваме ръка, ние се докоснахме до Божествения път вече и няма да отидем да известим на учениците само, а ще известим и на света. Тогава Възкресението ще има нов смисъл, а служението ни съвършено друга готовност. Не съмнението, не колебанието, дори не устойчивостта са вече път; не жертвата, която има своя даден и признат акт; не това, което като физика, като астрал, като мисъл се пожертва. Сега е Божествеността, а Божествеността не се принася в жертва – жертвата няма наименование! Преди тя беше жертва за световното прощение, жертва да се обича врагът. Сега няма наименование. Всичко е в служение на великото, на идеята на Живота. Чрез Мъдростта можем да я осветим, чрез Любовта я ходихме и прощавахме, чрез Правдата я живяхме и изкупвахме. Заради Правдата Христос слезе в Адеса – за да изкупи човечеството; заради Любовта победи Материята. На нас ни остава заради Живота – и то в името на Божествеността – да признаем, че Възкресението е идея, която трябва да осъществим. Не е вече живот на Любовта, не е вече жертва за спасение, не е път за изкупление. И затова тези формули, които са служили и ще служат, разбира се, на човечеството, ще бъдат за нас само изходна точка, но не и направление. Мъдростта като идея за живот чрез светлината на интуицията! Това е, което имаме. Всички добродетели, които човечеството е носело, ще получат преоценката си. Пътищата, които са ходени към Съвършенството, не са били грешни, а необходимост, от която сме израствали.

Така голямата полярност, заради която хилядолетия се водеше двубоят между добро и зло, трябва да се надмогне и в идеята за Живот да сме приложили път Божествен заради Възкръсналия. Ако никога не сме Го губили като жив чрез пътищата на посвещенията, през които се минава: Сънят, Кръщението, Изкушенията, Преображението; ако всички тези пътища сме ги вървели и са свидетелствани, където земя и небе са давали своя знак за жив живот – ние никога няма да търсим Живия между мъртвите. И историята събуди очите на спящите! А какво бяха казали Божиите Синове – Аз съм Вечният Живот; Аз съм Светлината – негаснещата и вечната Светлина; Аз съм Пътят, Истината и Животът; Аз и Отец, едно сме! Това рекоха Божиите Синове на човешкия род. И ако ние на Възкресение, свидетелствайки за тези думи на Синовете Божии, празнуваме Христос, това е, защото никога не сме Го мислили и живели като мъртъв. Никога! Не може свидетелството да се търси вън, свидетелството е вътре у нас. И Той бе рекъл, че има само Себе Си и Отца, Който Го е пратил. Другите свидетелства са от лукавoго, както го казват. А запалено светило под крина не се поставя, а на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат.

И ако ние приемаме Възкресението на 8 април, това е, защото те – Небесните сили, свидетелстваха за този ден. С това не отричаме официалните празници и не отнемаме на никого боголюбивото моление, нито сваляме от иконостаса му образа, на който той отдава своето почитание. Но Истината е по-горе от всяко съображение, тя е по-горе от празника; тя е, която ни задължава като мистично живеене в историческата реалност да отпратим своето моление, да отдадем своята признателност и да направим усилия в Живия да сложим своята жива същност. Възкръснал е всеки, който е изживял себе си като Христос! А всеки е един Христос във възкресение и всеки може да се изживее като Христос. Тогава, когато клонът на колебанието го върне някъде в неговата колиба на миналото, безспорно трудно е да се възземе. Затова е казано в Учението за Любовта: Които са безгрешни, да обвинят, но като подбуда това отдавна мина. Не бива да връщаме съзнанието си за грях, за престъпление – ние трябва да дадем на живота си идеята за Божественост. Тогава ще разберем защо законът е възмездявал, защо Христос е прощавал и защо Мъдростта ще просветлява. Чрез просветлението ще се освобождаваме, чрез Свободата ще се обожествим! Достойни ли сме да ходим Пътя? Щом нямаме колебание, достойнството се степенува във величие. Достойнството е потребно до стъпката за величието. Колебанието е, което ще ни избави, колебанието е, което ще ни очисти – ако го нямаме, ние сме достатъчно чисти и сме във величието. В достойнството си ще се пазим като възкръснали, във величието си ще живеем с идеята за Божественост! Затова – без колебание от днешния ден, от това Възкресение, което ни е пратено, да го осъществим! Трябва да се освободим от наличието само на празника и да живеем с великата му същност като идея.

  • Празникът е възторженост, той е възхищение, което ни сродява, а това, което ни сродява с Бог, е нашата неотменна даденост да служим на Възкръсналия като идея за Божествен живот.

Ето какво имаме да направим. А никой не твърди, че пътят е лек. Христос беше казал, че ще ги гонят, че ще ги хулят, че ще ги затварят, но не мисля, че толкоз евтино беше рекъл: И на Мене правиха същото. Едно нещо, което не бива да демонстрираме, това са тези превземки, които наблюдаваме в настоящето. Когато се служи на едно голямо дело, не е нужно светостта да излиза на улицата, нито улицата да влиза в светостта на нашия храм. Ако това сме постигнали, тогава можем да чакаме един Гамалиил да каже: Което е Божие, никой не може да го спре, което е човешко, там някъде из пустините ще се пръсне.

А Христос, когато изпращаше учениците Си, беше им казал: Не вземайте нито торба, нито хляб, а там, където не ви приемат, изтърсете праха от обувките си, но не спирайте своето служение. Служение – не цел! Целта ограничава, служението е безмерно и цялостно! Целта може да донесе достойнство, но само служението може да даде величие. Ние се нуждаем от величие – величие в служение за Възкръсналия – във всички времена. С Него да изходим един път в светата Четиридесятница, в която Той посети света, за да му даде убеденост в Пътя на живота – убеденост за зрящи и незрящи, смелост на колебаещия се и вяра на тревожния, че ще победи. И накрая даде голямото Свое свидетелство с т. нар. Петдесятница, в която се изля благодатта на Светия Дух над онези, които трябваше да свършат великото дело на просветност с Учението на Любовта – да научат света на прощение, да научат света на обич към врага, да научат света, че Той и Отец едно са. И те тръгнаха и свършиха своето.

Нека никоя душа не бъде смутена, когато е извикана на път; нека ничии крака не усетят умора, когато трябва да свършат едно дело; нека никое сърце не отдели по-малко любов от тази, която има брат му, от тази, която има Божията благодат към всеки, който е в нужда и всеки, който е в потреба. Ако изпълним живота си с това прозрение като Възкресение, ние наистина сме дарени от Неговото благоволение. А Той е всеки у нас, Той е всеки във всекиго. Така че когато в другия не видите Него, не можете да Го търсите в себе си. И това е, което определя смисъла – роденият Христос работи в сътворения Адам! Адам като мисъл, Адам като баща, който наименува света, Адам като небе и земя, Адам като плът на планетата и като дихание на Отца – този Адам е, в когото работи Христос, Роденият.

Това прозрение като Възкресение в Четиридесятницата трябва да осъществим, за да може в този дар на Светия Дух – Петдесятница – да сме в пълно служение и готовност, та когато каже: Идете и проповядвайте на света, да го изпълним. Нямаше по-голяма радост от това, което им беше показал в живота Си; нямаше по-убедителни факти от тези, които им демонстрира с Изкушението, с Преображението, с Кръщението, с Голготската Си пътека; с онова, което Му рече човечеството: „Ecce Homo!“ – „Ето Човека!“ Ако с това „Ето Човека“ някой се обърне към вас, знайте, че вие сте минали изпита пред Пилата, пред света, пред историята. И тогава много е лесно да се излезе от гроба, за да се каже: „Той възкръсна“.

Идеята на Възкресението я има във всички митологии. Неслучайно сътворението на света започва от едно яйце. Дали ще бъде от Златната гъска, дали от Лотоса ще излезе..., но беше, и то е, което ни говори за идеята, че в третата коренна раса (която има представителство вече на Земята), раждането е чрез яйце. Затова е легнало във всички митологии и теогонии – ще излезе яйцето, ще се роди един Бог от него, ще го раздели и ще направи Небе и Земя и след това ще започне битието на всички. И Християнството, а и бъдещите векове също не могат да отрекат изначалното – яйцето, зародишът, т.е. възкресението, раждането ни. Ако в едно яйце не се съдържаше всичкият бъдещ живот, нямаше да послужи като образец на раждането на света, на сътворението, а нямаше да послужи след това и като символ на идеята за Възкресението. А, както казах, възкресението всеки човек с раждането си го носи. Само че в ученията, в които присъства Еволюцията и е сложен Законът за преражданията, няма да го нарекат възкресение само, а прераждане, преселение. Възможността обаче то да се демонстрира на историческата сцена, това е вече подготовката и тя трябва да бъде съпроводена, както Христос я съпровожда, с едно учение, каквото е Учението на Любовта, което поне в Християнството е свързано (защото е частица от Старозаветието), с двете големи идеи – идеята за Изкуплението и идеята за Спасението. Идеи, които оправдават една вложена сила в човека, принесена като жертва, наречена вече Възкресение. Така Възкресението в Християнството има много определена цел. Това не е възкресението и смъртта на един Дионисий за жизненост, не е дори на един Шива или на един Адонис. Тук учението е съвършено ясно – Христос го прави като велика жертва за изкупление на човешкия род! Това, което спря ръката на Авраам да не извърши заколение на Исаак, беше предоставено на Христос, само че вече да изкупи човешкия род и да го спаси.

За мен Възкресението по същина е една мистерия. И затова може би тези, които са писали Светото Евангелие, не дават процесната му страна. Тя се губи повече във външни явления, да кажем в това, че фарисеите, които знаят идеята за възкресението, отиват при Пилат да поискат от него да осигури охрана на гроба на Иисус. Тук се смесват две големи идеи и Християнството не ги изяснява. Едната е, че възкресение се допуска: „Аз ще възкръсна“, каза онзи измамник, затова дайте ни охрана на гроба Му, защото, ако Той изчезне и Го обявят за възкръснал, тогава вече учението Му ще стане много по-опасно, отколкото сега. Значи идеята за Възкресението, особено при фарисеите и книжниците, стои на преден план и е призната. То е възкресение на мъртвия към живот, но не цялостно е идеята за прераждането. Докато садукеите напълно отричат възкресението, защото не приемат наличието на душа, на Дух, въобще на субстанция, която е нерушима, която е нетленна. И в тази връзка малко по-късно имаме известна разпра между садукеи и фарисеи, когато искат да съдят апостол Павел. И понеже той знае, че двете секти или двете креда се взаимно отричат в това отношение, подхвърля тезата за Възкресението и по този начин, скарвайки ги, се освобождава да не го осъдят на смърт.

Другата версия да искат да охранят гроба (той не е още Господен, защото те съдят един богохулник, Който казва: Аз и Отец едно сме) е, че учениците Му могат да Го откраднат и тогава мълвата да стане по-властна, по-силна, отколкото Неговите дела, отколкото Неговото слово.

Ето две различни линии, по които се говори за чаканото Възкресение. И тогава Пилат казва: Вземете стража и охранете гроба. Това вече влиза в събитията, които подготвят самото явление възкресение. По-нататък идва един момент (стражата е вече там и охранява гроба) след полунощието, когато – казано е – като светкавица минава лъч на светлина. Светлина, която смущава до такава степен охраната, че войниците заслепени падат на колене от страх. Оттук нататък вече не е казано кой отвали камъка и кой доведе двата ангела. При тази светлина, която заслепява стражата, ясно е едно: че това, което осветява, е астралното тяло на Христос. Тези, които са имали възможност да наблюдават собствената си излъчка на астралното тяло или пък пробуденият Кундалини когато минава, могат да видят лъчи от ръцете си, от пръстите си, а и аурата си, която може на различно разстояние да бъде. Разбира се, при Възкресението не можем да говорим вече за излъчване на Кундалини, а за една свободна духовна субстанция. Именно еманацията на Неговото астрално, мисловно и духовно тяло е, което дава светлината, което съблича дрехата, отваля камъка. Естествено е тогава да се види Неговото астрално тяло вън от гроба, каквото безспорно мироноските са видели. Мария Магдалина дори мисли, че това е градинарят и се обръща към Него като Му казва: Ако вие сте взели Учителя, къде сте Го скрили? Значи подхвърлената идея, че Той може да бъде взет, откраднат от учениците Си, за да създадат легендата или мълвата, че възкръсва, е съвършено ясно казана тук. И Мария Магдалина я потвърждава с думите си. А когато разбира, че това не е градинарят, а е Той самият, казва: Равуни, Учителю... Така че около това събитие има дадени доста неща – явлението на светлината, отвореният гроб, ангелите, плащеницата. Ето това са обстоятелствените факти. Оттук нататък нещата са предмет вече на вътрешното знание.

Възможна ли е една такава еманация, една аурна фигура? Възможна е! И това е потвърдено с четиридесетдневното Му присъствие на земята. То е именно тази осезаемост, която след това я виждаме повторена и при апостол Павел. Когато се явява астралната светлина (неговата будност на посвещението, което му дава Христос по пътя за Дамаск) той „ослепява“ и е пратен при Анани, за да бъде просветен в Христовото учение. И от този момент, от това новокръщение, той става един от най-големите апостоли на Христос.

Така че историческите и обстоятелствените явления, които съставляват събитието на Възкресението са в този образец, който може добре да се забележи. И кое е интересното след Възкресението? Това, че нито един от тези римски воини или пък от присъстващите там не е извикан на отговорност – защо и как е станало. Прието ли е като явление, което едни наричат чудо, а други с вярата си го допускат като естествено развитие, наречено възкресение – не е дадено. Но не са извикани на съд войните, които са пазели гроба на Христос. Не са извикани и самите ученици, за да видим има ли процес, в който е разследвано – вие ли го откраднахте? Идеята за открадването е, както казах, първо от страна на фарисеите и второ – в думите на Мария Магдалина. Оттам нататък това се губи. Следователно Възкресението е прието като естествено явление на една вложена възможност. След него няма изказвания или пък изявени позиции нито на Синедриона – той не повика да съди учениците на Христос, нито на Пилат, който, както казах, не потърси от войните си отговорност. Просто явлението е прието в неговата само информационна страна, защото казано е – „Възкръсна“, учениците Му се срещат с Него, получават наставления и започват своите деяния, а в това време не виждаме светската власт да има поведение.

Така че Възкресението трябва да се приеме като една вътрешна мистерия и като една реалност, манифестирана пред Неговите ученици в тези четиридесет дни, а след това и с една Петдесятница, в която им разкрива част от пътищата, които трябва да вървят. Защото именно Петдесятницата е разчертаване пътищата кой къде трябва да върви. Съмнението е минало – едни в гроба се убедиха, други като докоснаха раните Му, трети като им разломи хляба... Но Той беше дал вече реално доказателство за вътрешното им осезание. Това е, според мен, и мистериалната, и реалната същност на Възкресението. Така трябва да се гледа, за да не се считат нещата за чудеса, а като възможности, които една духовност може да прави. Трябва да се има предвид, че Иисус е материалната субстанция, която е приготвена да поеме една духовна вълна, едно месианство. Същината Христос като Месия и Иисус като приготвената личност трябва да приемем в едно съжителство, което е и едно богоизбраничество.

Следователно Възкресението е Всемирност – Живот на Целостта! Във всичките царства има Възкресение. Така светът се осъществява, така животът не свършва. Всички митологии са го подсказали; всички големи Учители и Синове Божии са го демонстрирали в реалност. Следователно пред нашите очи и в аналите на нашата душа тези неща са познати. Остава да умием очите си в Силоам – там, където намазаните със земна калчица очи трябваше да се умият, за да прогледнат. Човекът – Адам (сътвореният от земята, от плътта на планетата), трябва да се умие в гробницата на Възкресението, за да нямаме слепи и да не слепеем. Това, което е нужно да живеем като Възкресение вече, е не жертвоприносът на Иисус, а на вечния Адам като сътворено – на нашата мисъл, на нашата душа, в името на Божието.

Така обречени, ние трябва да бъдем благодарни, най-вече благодарни в смирението си. Защото във всички времена, във всички посвещения и във всички духовни вълни смирението ще бъде огледало на служението ни. То не може да бъде изключено от нито една вълна на духовното ни обожествяване. А още от рождението човек носи този белег. Щом носи белега на обожествяването си през съответните стадии на своето развитие, той минава през възкресенията. От Правдата човек е вървял към Любовта, от Любовта към Мъдростта, от Мъдростта към Истината и Свободата, и Единството ни.

Така че Възкресението е един непреривен вечен закон в нашия душевен свят. Ние ще възкръсваме в различните духовни вълни – ние ще казваме, че това е път за богове, че това е идея за Живот и че само Бог живее – докато се постигне хармония между Възкръсналия и онзи, който е отишъл и се е докоснал до Своя Отец. Тогава настава хармонията; тогава спира това, което може да се нарече полярност. Предназначението на Мъдростта е да спре полярността и чрез прозрението да стане хармонията, която трябва да осъществим. И тогава има само една реалност, която е по-реална от реалността – това е битието на Духа! Ако ние живеем битието на Духа, тогава наистина сме възкръснали за Живот.

 

Из слова на Ваклуш
в Пловдив, София, 1993 г.

 

Възкресението не е промяна, а Всемирно живеене!

 

[1] Иоан 19:30.

НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993