Зареждам...
Върху Блаженствата (5/1994)

Върху Блаженствата

Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии.
Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.
Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.
Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата;
тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.
(Матея 5:9-12)

Никой не може да бъде привилегирован само да получава, както никой не може да бъде задължен само да дава. Тази взаимност – даване-получаване, е градила еволюцията и съвършенството на човешкия род, който е излязъл из Божественото мислене като съчетание между цялата планетна плът и Диханието на Отца в онова, което бе наречено Адам. Това велико съчетание между плът, която трябва да взема и да дава, и Диханието, което стимулира, е една хармония между човешкото и Божественото. В този смисъл разглеждам и Блаженствата, които нарекох[8] велико пратеничество и послание, поставящо себепознанието като път на човека и извършващо кръщението му за участие в небесни дела и в Небесно Царство. Деветте Блаженства за мен са стълба, по която човечеството ще върви, велика тревога, която Христос събуди в човешката душа.

Именно с такава мисъл – на послание към човешката душа и човешкото сърце – Блаженствата са отпратени от Христос към човечеството с т. нар. проповед на Планината. Тази проповед е едно продължение на Вечния Дух, Който на Планината е дал и Десетте Божии заповеди. (Въобще Планината се счита за място, където всички Посветени са давали посланията си.)

Казах, че всеки един цикъл от тази тема ще започвам с най-същественото в Учението на Христос – като поведение на Неговите изповедници и като смирено признание на Неговата духовна присъщност като Син Божествен[9]Господи, при кого да отидем? Ти имаш думи за вечен живот! Никой не е изразил толкова топло благодарност и не е проявил толкова вярно усещане за Великия, Който е дал път на следовниците Си. Тези девет блаженства са наистина думи за вечен живот, защото в тях човекът, надмогнал своята жажда и глад за правда, се насища; човекът, проявил смирение – „бедният духом“, получава Царството Небесно; човекът, повел борба за миротворство в личния си, в социалния, в историческия свят, става син на Бога; човекът, изчистил сърцето си, има правото да види Бога! Ето стъпалата на Иаковата стълбица, отвеждащи ни до онова върховенство, което ни дава право да бъдем наречени Израил, т.е. този, който се бори с Бога за Божественост. Тази стълбица, когато сме изходили в своята вътрешна борба (борили сме със своя аз пред лицето на Бог), когато сме сменили пулсацията на вътрешното си име, ставаме вибрация от Всемирната същност на Неговото битие. А целият Космос е в нас и ние трябва да освободим душите си заради Пътя, който ще вървим. Притеснената душа си свива крилете, свободният дух ги разгръща! А Бог ни е дал правото с разгърнати криле да отиваме към Неговия вечен дворец – Царството Небесно!

  • Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии!

Има една градация в Блаженствата и тя наистина е много особена и твърде определена. Може да не се забележи, но когато те се разглеждат усетно, се улавя йерархията им. В този смисъл човек трябва много устойчиво да е изчистил сърцето си, за да направи вече стъпалото – блаженството на миротворците.

Боговидението е, както казах, една от великите тайни, която е манифестирана пред човешкия род за тези, които имат събудени очи, и за онези, които имат благослова,[10] а Богоявлението е акт на съпричастност между видяното и чутото – гълъбът слезе от небесата и се чу гласът: Това е Моят възлюблен Син, над Когото е Моето благоволение. Но тук вече има нещо друго: Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Забележете както градацията, така и последователността, и обзорността – една чистота на сърцето дава правото да видите Бога, дава око на съзерцанието, но осъществената миротворност дава вече правото на Синовност!

Следователно блаженството да имате чисто сърце трябва да бъде динамизирано и да премине в миротворство – Радвайте се, Моя мир ви давам, каза Христос. А Той беше ли видял Отца Си? Да – Аз и Отец едно сме! Ето как блаженството в своята динамична скала ни отвежда към все по-съвършеното и все по-цялостното – от боговидение в богосъщност; от Правда към Любов, от Любов към Мъдрост, от Мъдрост към Истина, от Истина към Свобода, а оттам и към единство с Бога.

Така че миротворството е плод от боговидението; от клона на боговидението расте плодът на миротвореца! Не може човек, който е видял Бога, да поддържа вражда вътре и вън от себе си; не може да има вече зломислие спрямо себе си и който и да е друг. Ако враждата е била оценка на човешкото у нас, то, когато имаме живот в Бога, всичко се омиротворява. И затова миротворците могат да бъдат наречени синове Божии. Всеки, който е имал даже малък опит на осенението (дошло като лъх на вечерник или като лъч от зората), знае как някакво миротворство настъпва в душата му. А този, който е имал струя от Кундалини, тази вълшебна целувка на Божествената сила, знае как изгарят острите шипове на човешкото – астрално, ментално, и как една хармония настъпва у нас. Разбира се, хората, които нямат чувство на ненавист, нито на омраза, не са лишени от разумност за преценка. Те могат да въстанат срещу Правдата и в същото време да са родили Закона за Любовта (който Христос даде, за да намали с прощението стойността на отмъщението). Ето това е да нямате враждебност вътре в себе си; да нямате зломислие, което люпи ехидните (затова Христос казва на книжниците и фарисеите: О, ехидни, о, варосани гробници); да нямате родство с тези, които клеветиха, хулиха и искаха разпването на Иисус.

Благославяйте тези, които ви гонят, прощавайте на тези, които ви клеветят! Това значи да дадете път на чистотата, когато можете да кажете: Прости им, те не знаят какво вършат! Тогава вие сте Синове Божии и можете да носите четирите гвоздея, с които ще ви приковат; вече можете копието на своята мисъл да подарите на този, който има дързостта да прониже сърцето ви и от него да направи Свещения Граал. Така ще сградите в себе си дом на миротворството – Простете им; дайте им Моята дреха, защото всеки, който се докосне до нея, ще бъде изцелен от злобата си – за да потърсите и идеята за единството! А след това, седнали отдясно на Отца, да бъдете наречени и единосъщни с Отца. В историята на човечеството имаше вие сте синове Божии, но само Христос беше дарен да бъде Син на Отца. Това аз наричам Синовност! Единствен Той влезе в йерархията на онова, което наричаме Светата Троица, като Втората ипостас, Второто лице на Отца – йерархия от Син Човеческий да бъде и Син Божий като Единосъщие. Така че вие сте синове Божии не е още вибрация на единство, не е единосъщие с Отца. И тук именно Христос направи този мостник за човека – когато е миротворец, да бъде наречен Син Божий. Но кога Той рече: Моя мир ви давам? Когато извървя Голготския път и възкръсна; когато помири Себе Си с Великото Вечно; когато надмогна мисълта, за да я сложи в дрехата на интуицията, в дрехата на предназначението. Това е да сте намерили равновесието на везната между човешкото и духовното, между Адам – човека, и Христос – Възкръсналия, между Адам – сътворения и Христос – Родения. А когато изведем сътворения в Родения, тогава можем да кажем, че сме намерили мир. Значи трябва да надмогнем вътрешната разпра между съвестта (която наричаме огледало или будност) и онова, което ние като съществувание прилагаме – инстинкт, желание, мисъл. Ето този двубой, като една вложена еволюционност, не ни дава основание да кажем, че сме миротворците още. Първо трябва този мир вътре в себе си да изградим и тогава ще направим единство между човека и Сина Божий.

Разбира се, не бива да се смесва миротворството с овчедушието. Голяма грешка е, когато някои, уж цитирайки Христос, казват: който се гневи, грях прави. Не! Христос е ясен – Който безпричинно се гневи, той върши грях[11]. Значи не е проблем толкова на гняв, колкото на реакция, с която бомбардирате „злото“, реакция, с която сменяте стойностите и валенциите. И когато Христос гони от храма търговците, Той не се гневи, а освобождава света от една доктрина, за която светостта на собствения ни дом, на собствения ни храм, може да бъде унизена до търговщина. И така, когато със сърцето си видим в другия своето Божествено аз, ние наистина в това съзерцание сме направили велик подвиг и най-възвишеното – живеем Го в другия.

  • Да намерим хармония с другия, да изградим дом на взаимността с другия, да имаме право на родство и единосъщие с другия – това е миротворството, което създава синове Божии!

А дали си в йерархията Бог Отец, Бог Син и Бог Светий Дух, или в йерархията Учител, ученик и верующ – важното е, че си в единосъщие със синове Божии, за да поискаш вече и Синовността! Така трябва да разбираме заслугата, която светът има към нас, и нашата дан към света. Не може да се иска само от Единия, но и повече от онзи, който има, за да може тази дан да направи от „бедните духом“, както е казано, пътници за Царството Небесно.

Хенрих Ибсен има една драма, която се нарича „Когато ние, мъртвите, се пробудим“. Разбира се, тук не става въпрос за починалите, а за онези, за които Христос каза: Оставете мъртвите да погребват своите мъртъвци. Отнася се за живите мъртви, за хората, ненамерили будност; за тези, които имат занимания и развлечения, но не и служение. В тази драма главният герой Рубек се среща с Ирена (или Ирина), което в превод значи мир. Когато той се среща с мира като хармония, като цялост, като образ, до такава степен се влюбва, че с едно вътрешно вдъхновение извайва великолепна статуя – статуята на мира! Но Рубек няма смелостта, няма дързостта, няма чисто сърце още, за да принадлежи цялостно на това велико дарение „мир“ и започва да отбягва Ирена. Тогава тя го напуска, а той намира развлеченията и заниманията – Майя (което значи илюзия, заблуда, т.е. ефимерността на доктрината на очите), с която сключва брак. Това е трагедията на човешкия род – въпреки дадените закони, въпреки дадените послания, въпреки дадените ценности – заблудата, всекидневието ни е съпруга.

Разбира се, бракът с Майя не може да удовлетвори Рубек за един цялостен и дълъг живот – човек и от всекидневие се уморява, и от заблуди се освобождава. Тогава в заника на своя живот Рубек се разделя с Майя и тръгва да търси и намира отново Ирена. Той влиза в същината на нейната божественост, слива се с нея и във величието на този велик трепет губи личния си живот. Това е, което винаги казвам: благодатно е, когато сте капка в океана на Еволюцията, а не капка на отделното лично цвете. Всеки има задължението да служи на Еволюцията! И точно това прави Рубек.

Но защо едва в заника на своите дни намери отново Ирена? Защото той нямаше цялостната жертва по пряката пътека да се качи на върха на мира, да съжителства с Ирена. А радикалната тайна на човека е в това, което направи Христос – цялостна жертва за промяна, а не в онова, което само Го следва. Ето две различни доктрини.

И така, събудената копнежност на Рубек става реално бродене и както е казано, той заскитва с Ирена по върхове, по снегове, т.е. човек е намерил хармония с това, което се нарича промяна. Ето великата тайна на този копнеж за мир – да намерите хармония във всекидневното си разноличие. В това блажено единство Рубек и Ирена умират, засипани от снежна преспа с една напевност: „Рах vobiscum“„Мир вам!“ Ето тази хармония дава основание миротворците да се нарекат синове Божии.

На Ибсеновия герой можем да потърсим известна съпоставка (в света на митологиите) с Пигмалион. Каква беше тайната там? Изваяната статуя от Пигмалион, изведената от него Галатея, е до такава степен негова същност и до такава степен той – женомразецът, се влюбва в нея, че моли Афродита да я одухотвори, и тя става негова съпруга. Ето че древността много добре е знаела тайната на сливането. Разбира се, Ирена и Галатея са различни концепции с различни йерархии. И Ибсен наистина е стигнал до голямо съвършенство в идеята си за т. нар. психоза на нравственото съвършенство – особено в „Когато ние, мъртвите, се пробудим“ с напева „мир вам“. Това Христос рече, когато отиде в горницата след Възкресението: Моя мир ви давам. Дерзайте, Аз победих света! Представете си каква велика хармония има в посвещението „Моя мир ви давам“ – чак когато създадете тази хармония, можете да кажете, че сте победили света.

И затова апостол Павел в посланието си ще каже: Търсете мир и святост, без които никой не ще види Господа. Мир и святост – това е пътят на миротвореца; това прави човека Син Божий. Това се е наричало между мистиците на средновековието „Opus major“, т.е. великото дело, което трябва да извършим. До него се е стигало чрез т. нар. „ключове на Соломон“ – специални указания, чрез които Учителят давал наставления според личната духовност на ученика. Неговите думи са ключове, с които ученикът трябвало да опита да отвори някои от своите съкровища, някои от своите жилища. Когато Христос казва на следовниците си: В Царството на Отца Ми има много жилища и Аз отивам да ви приготвя място там, Той беше им дал и тайната – вие сте дом Господен! Наистина нямаме ли жилища у нас – на физическото тяло и поле, на астралното тяло и поле, на мисловното тяло и поле, жилище на откровението си?! Именно овладяването на тези наши жилища се постига с ключовете на Соломон.

В средновековието тайните са се разкривали със символите на две доктрини – на астрологията (наука за пътищата, по които човек трябва да върви) и на алхимията (наука за качествата). Докато астрологията е видимата, зримата пътека, която посочва само метода на работа, алхимията е ферментация за променянето на елемента в друга, по-висша валентност – идея за нова валентност в душата на човека. Всичко това като система на работа е водило до един особен път (като изискване за миротворство), посочен чрез седем символа, които са отгръщали тайната на висшите знания, доближаваща човека до първичния смисъл на битието.

Първият и вторият символ са били черният и белият сфинкс. (Тази символика ще я намерим като бялата и черната змия в кадуцея на Хермес; като раздвоеност, която осъществява принципа на Еволюцията – добро и зло; като Вечната разгърната космичност – Тъма и Светлина.) Тези два сфинкса се отразяват три пъти във водите на реката Нил. Това отражение са двата тока на Звездната светлина. А кое у нас е звездното – аструмът. Там, в астрала, се намират двата големи канала на праната – ида и пингала. Централният канал – сушумна, е правото на Кундалини, на висшата духовна сила, наречена още Змия-Огън. Двата канала на праната ни хигиенизират и правят равновесието у нас. Тези, които се занимават с йогическата наука, знаят дишането през лявата и дясната ноздра, за да изчистят ида и пингала. Целта е хармонизиране на теченията, за да установи човек мир в себе си и около себе си и хармония с цялата природа. В природата безмирие няма. Ние сме, които можем да правим безмирие, но самата тя е съвършена.

Третият символ е бил бронята на Марс. Тя се състои от три метала и пази човека от посегателството на отровната стрела на зломисленика, на клеветника. Тези три метала са мед, желязо и калай. В алхимията какво символизират? Медта е любовта и предаността, желязото – духовна волева сила, калаят – правдата.

Значи, за да получите този царствен мир за синове на Бога, трябва да имате и преданост и любов, и духовна волева сила, и правда. Това е необходимото знание, което създава вътрешната ви неуязвимост, вътрешния ви мир. Такава е била бронята на войнстващото божество Марс. Ние обаче сме приели най-елементарната характеристика за олимпийските богове, защото и древногръцката философия, и културата на Европа останаха далеч от мистиката. Разбира се, в Древна Гърция е имало мистици, имало е и мистерии, но аз говоря за онова, което остана на дървото на знанията, от което Европа „краде“. И виждате какви тайни се съдържат в Марс, наречен само войнстващият. Не – Марс е и предаността, и волята, и правдата! Говорил съм и за Вулкан, който владее мисълта и с нея ръководи всичко. Днес се радваме на роботи, а тогава той само с едно слово е задвижвал цялата си работилница. Ако тези тайни бяха знайни за гръцките философи и за европейските мислители, нямаше едва сега да говорим за пластовете, в които човекът живее. За съжаление официалната наука все още не може да ги приеме, въпреки че вече са дадени (тайни за астралните и мисловни влияния, за хронопортирането – влизането в различни времена с различни пластове на човешката и на космичната природа). Ако ги бихме приели, нямаше днес да се учудваме на пристигащите канени и неканени гости.

Четвъртият символ е бил пламтящият меч на херувима в рая. В книга Битие след т. нар. грехопадение, когато са изгонени Адам и Ева, е дадено, че вратите на Рая се пазят от херувим с пламтящ меч, за да не се допусне някой да влезе и да яде от плодовете на Дървото на Живота. Ето строгост, да не се открие и усвои една тайна, за която не сме подготвени. Значи какво още е миротворецът? Бранител, който бди, за да не се стигне до великата тайна без съзнание за отговорност. И когато говорих за Възкресението, казах, че този пламтящ меч, който бранеше Дървото на Живота, вече е освободен от действието си,[12] защото ангелите пазеха дрехата на Христос след Възкресението. Значи пътят към Рая, към Дървото на Живота е открит и човечеството може вече да яде от неговия плод.

За този пламтящ меч е казано, че има три блясъка и сочи два нови пътя – победа над седемте властници на ада (това направи Христос след Възкресението Си – слезе в ада, за да отвори вратите, да освободи душите) и над седемте порока: жаждата, изразявана в егоизъм и скъперничество; гордостта – амбиция и властничество; сладострастието; гневът, зломислието и клеветата; леността – липсата на воля и инициатива; неправдата – потисничеството и угодничеството; лакомството, кражбата и измамата на съдбата.

Колко много вериги човек трябва да хвърли от себе си, за да може да се напъти към дома на миротворството, да получи кандилото на Синовете Божии! Този пламтящ меч винаги трябва да бъде в дясната ни ръка, насочен към всяка посока на света, за защита от егоизма, от леността, от зломислието, за да можем да кажем, че храмът на мира е опазен и вътре не е пуснат драконът.

Петият символ е бил лампата на Хермес Тримогъщи. Хермес за мен е най-значимата личност в световната история – той даде на човечеството науката за посвещенията. Лампата на Хермес има троен пламък и е символ на висшата мъдрост, която озарява цялото ни същество. Затова едва след като сме видели отражението в Нил на двата тока, след като сме сградили бронята на Марс, след като сме държали пламтящия херувимски меч, вече може да вземем и лампата на Хермес. (В „Хиляда и една нощ“ пише за Аладиновата лампа – всичко може с нея да се прави.) Това е великата тайна, която носим в себе си – човек може да я изведе като събуден Кундалини; човек може да я нарече кандилото на съвестта. Това е Хермесовата лампа! Чрез нея се влиза в мира, но трябва миротворецът да я запали!

Шестият символ е бил мантията на Аполоний Тиански, която се дипли три пъти и символизира строгото мълчание за поверената тайна. След като сте осветили с лампата на Хермес всяко кътче в душата си, след като сте бронирани с бронята на Марс, вие трябва да изпълните най-великото нещо – мълчание за поверената ви тайна! В окултните учения това е не закон, а божия повеля. Всичко друго посветеният може да изрече, но няма право да разкрие тайната. Всяка йерархия на посвещение носи ключ и за всяко волно злоупотребяване има казън. И така мантията на Аполоний Тиански е пазителка на тайната.

Разбира се, всяка една от тези школи на посвещение – египетска, вавилонска, индийска, древногръцка, има свои специфични знаци и затова една и съща тенденция може да е обгърната в различен символен образ. Мантията на Аполоний Тиански е знак на мълчанието в египетската система на посвещение. При тази степен на посвещение чрез тази мантия ученикът трябва да излезе вън от вълнението на Звездната светлина, вън от въздействието на Великия магичен двигател. Това се постига, като се противопоставя дъщерята срещу бащата. Коя е дъщерята? Кундалини. Кой е бащата? Фохат. Огнената змия срещу Fiat lux! Представете си колко тайни са знаели, колко е необходимо, за да се стане Син Божий!

Блажени миротворците... Да, но колко стъпала трябва да се изходят, за да намерите този мир – да напуснете радостите на Звездната светлина, да напуснете огледалния си образ във водите на Нил, да сте в хармония с ида и пингала; да сте облекли бронята на Марс, да сте препасали пламтящия меч на херувима; да сте взели лампата на Хермес и тогава Кундалини – дъщерята, да е срещу своя баща – Фохат! Това е вече да завоювате, да водите борба. И така пробудената огнена сила ви позволява, когато излезе, когато ви осени, да сте вече и син Божий. Така че тези предсказатели, които в съвремието ни демонстрират „големите“ си знания, са много далеч от тайните – просто плиска ги водата на всекидневната съблазън. Кой от тях се е „скарал“ със своя Баща, кой от тях е извел своята Дъщеря?! Кой дори своята мисъл е извел, за да я „скара“ със своя Дух, със своята душа?!

Последният символ, който е трябвало да притежават синовете Божии, е бил хералдичният жезъл на патриарсите. Той е израз на великата власт, на пълномощието на боговете. Именно това олицетворява кадуцеят на Хермес. Този хералдически жезъл се състои от три колена, от три части (троичността на тези седем тайнства, седем символа или пътя е закономерна). Той разкрива четири окултни тайни от най-висш характер – те не се съобщават на човека (съхраняват се в Малтийския орден на посветените).

Според средновековните мистици друго, което развиващият се трябва да притежава в този път за миротворец, са седемте висши добродетели.

Първата добродетел е вяра в Учителя и делото.

Втората добродетел е обет, че ще се следва пътя на самоотричането. Забележете, самоотричане, не отказване. Принудата да се откажете, не е самоотричане. Самоотричането е клетва за себежертва! Така че отказването не е достатъчно – когато искате мир, нужно е самоотричане, за да може да се усвои Целостта.

Третата добродетел е безкористна любовда обичате, без да желаете, да имате любов, без да обсебвате. Безкористна любов!

Четвъртата добродетел е висша сила на Духа. Това е да вярвате и да дадете право на живот и път на Духа си.

Петата добродетел е благоразумието. Всеки говори за рационалност, за разумност, но малцина – за благоразумие. Един разум, употребен като метод за съвършено убийство или кражба, благоразумие ли е?!

Шестата добродетел е правда.

Седмата добродетел е умереност във всичко – старата римска поговорка „res in rebus“.

Цялата тази наука за миротворството има една надсловна формулировка – философска сол, т.е. постига се с Мъдрост. И Христос толкова съвършено го рече на последователите Си: Вие сте солта на живота, т.е. вие сте светилото, вие сте показният път, вие сте Мъдростта, която е надмогнала противоречието. (Този път на изграждане ще намерим във великата наука на Хермес, дадена в книгата му „Minerva mundi“, „Световната мъдрост“.) Това е хармонията! И тогава може да се каже – „блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии“.

Ето колко тайни крие принципът на миротворството.

  • Миротворството е теза за битие в Космичната цялост! Личната ни микрокосмичност не може без миротворството, защото човекът е заченат с великата тайна да бъде Бог!

С тази тайна е заченат и тази теза за миротвореца е в душата му. Размирности безспорно има, но те го правят борещ се за Вечния. А че не Го е осъзнал още – ще Го осъзнае! Затова големите религии имат „тетрадка“ за четящия от първо отделение и за четящия висшето знание от седемте ключа – един. А всеки може да види за неговата брава кой от тези седем ключа е най-подходящ, за да отключи своя вътрешен дом!

  • Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно.

Когато разтълмях четвъртото блаженство, то също говореше за правда: „Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят.“ Значи Правдата съществува в две различни йерархии – за постижение и за присъствие. Едното е жажда и глад за правда – ако устоим на изкушението и защитим правдата, ние ще бъдем наситени. Но в осмото блаженство вече блажени са ония, които са гонени, които са преследвани заради правдата. Тук вече не се говори, че праведниците ще се наситят. Те имат динамиката на една друга награда – тяхно е царството небесно. Обещание за притежание на Царството Небесно имаше и в първото блаженство: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно.“ Ето как сама за себе си всяка добродетел се степенува – именно тази тайна крие нашата вътрешна борба за блаженство. И забележете каква хармония е намерена между „гонените за правда“ и „бедните духом“, които, както съм казал, олицетворяват смирението,[13] т.е. освободената от тщеславие личност, която има за свой покров само Божията ръка. И затова казвам, че само смирението не е обидило съдбата! Смирението не може да я обиди, защото то не нарушава Правдата – нарушената правда е действие на неправдата! Ето защо Иисус Христос с прозрение е могъл да каже, че смирените, че борещите се за правда ще бъдат в Царството Небесно. Това не беше дадено на жадните и гладните за правда. Те имаха обещанието – след като са родили копнежа за правда, след като могат да дадат преценка що е правда и що е безправие и поискат прощение за сторен грях – че ще бъдат наситени. Не е важно дали са консумирали поведение за грях, или по силата на едно повсеместно зло (което приемат и Юдаизмът, и Християнството), наречено „pecatum originale“, т.е. „първороден грях“, трябва да бъдат простени. Важното е, че те във вътрешния си копнеж за правда, в жаждата си за оправдание от грях (личен или всемирен) ще бъдат наситени.

Но гонен ли е някой за този първороден грях заради правда? Каква правда има там? Гонен ли е някой заради това, че защитава, че първородният грях е една правда?! И тогава вече можем да се попитаме: Адам и Ева за правда ли жадуваха, заради правда ли бяха изгонени от Рая, или (според официалната теология) заради неправда? И къде трябваше да отидат, да занесат своя „грях“ – на Земята. Какво трябваше да преобразят? Да послушат гласа на Обещания и чрез преценка – от съзерцанието „жажда и глад за Правда“, да преминат в действеност – разкаяние и идея за изкупление!

Фактически какво е правда и неправда? Правдата е една хармония на съвестта, а неправдата – констатация на някаква вътрешна мерилка. Безспорно, тази констатация е въпрос и на нравственост, и на социално право, на нашата гражданска съвест по отношение съвместността – не само на духовния, но и на социалния ни живот. Ние имаме религиозна правда, но не можем да отречем и социалната правда, дадена в закони. Но когато е нарушена – нашата съвест е, която отсъжда. Ето защо казвам, че Правдата е една хармония на нашата съвест. Дори като жажда, като копнеж правдата е една вибрация да търсите хармония с онова, което не притежавате, с което е нарушен балансът за спокойна и чиста съвест. Тогава този копнеж е едно вътрешно търсене, но още не е гонение за такава правда, която искате да приложите към света. Ако от този момент на наситата с Правдата, която е установената ваша цялост, пристъпите към действие, за да изграждате една обител на Правдата в душата си, и заради нея ви гонят – вие сте вече с наследство за Царство Небесно. В другия случай вие сте в храма на съзерцанието, което не е още приложена воля; не е още реакция като поведение на едно активно присъствие, не е още жертвен подвиг, стигащ до принасяне дори на собствения си живот. Пример за такова поведение е животът на ония светци, които не се отричаха, а приемаха приноса на своята същност. Това е активният! И какво Христос поиска от тези, които изведоха прелюбодейката, за да я съди – Който е праведен, нека хвърли камък. Така Той ги прикани към активност, за да покажат правдата си (разбира се, никой от тях не я свидетелства).

Следователно Правдата като приложна воля е една реакция. Тя е чистота на сърцето, добролюбие, което ви смущава, когато минете край ранения и не му превържете раните. Така в Християнството тази приказ за добрия самарянин е активно приложено добролюбие. Правдата изисква на всеки, който има нужда, да помогнете, на всеки, който е накърнен чрез безправие, да му я върнете, с каквото можете – на ранения да превържете раните, на ограбения да дадете, за да го подкрепите. Правда е и Христовото – когато имате две ризи, дайте едната. Значи давате на този, който няма, но когато имате две ризи – иначе вие трябва да търсите. Тази хармония е съществена, и тук е правдата. А когато тя е нарушена, е необходимо да намерите моста на взаимното преливане.

Така че добролюбието е нота от песента на Правдата, израз на правда в моралния статут. А това е, което може да ни позволи да имаме смелост да изобличаваме безчестието с правда, за която може да бъдем гонени. Точно смелостта е имал предвид Христос с блажени изгонените заради правда – проявяване на активност, да се защитят моралният статут и гражданското достойнство. А с думите си: Който от вас е праведен, нека хвърли камък, Той само нравствения закон ли защити? Не, Христос защити и публичния закон, определен с Десетте Божии заповеди.

Социална активност в защита на правдата ще намерим в поведението на Емил Зола. Със своя манифест „Аз обвинявам“ той защити Драйфусовото дело, за което и беше осъден. Това е дързост – да изобличите противното на правдата, което може да е безчинство, може да е съдебна грешка, може да е и социално неравновесие.

Тази смелост, но вече като проява на Духовната вълна на Правдата, ще я намерим и в Учението на Буда (осмичният път е правда), защото той се възправи срещу вековната система на Индуизма и Брамизма – кастите. Кастите след своето духовно обособяване, за да се пази чистотата и да се предаде едно Учение, са се обърнали в класова формация, а класата е вече нарушена правда за социална хармония. (Това е и разликата между общност и общество в социологията.)

В Блаженствата Правдата е вече в нейната дреха на Божествено виждане и затова, когато за такава правда се борим, се наследява Царството Божие (духовната обител на избавеното човечество от адовите мъки, от Адеса в митологиите).

Думите на Христос и това, което светът като исторически и социални градации е дал за Правдата, може да доведе човека до готовност за жертва. Точно тази готовност става път на светците – когато една правда е нарушена, човекът поема пътеката на светеца и жертва всичко в името на тази правда. В Християнството пътят на светците е най-вече в името на Любовта. Така че там, когато се осъществява животът на един светец, той е жертва в името и на Правдата, и на Любовта. Ето защо апостол Павел, когато иска спасението си, го търси чрез вяра, а не чрез оправданието на закона. Законът дава размера на нарушението, а Правдата – измерение на духовността! Затова Йоан Златоуст – тази изумително културна, духовна и творческа личност в светийската редица и в сомна на посветените, човекът, изтърпял най-много заточения и гонения (но имал смелостта – Аз стоя на един камък, камъкът на Христовата църква и на Христовото учение, и никоя буря, и никакви ветрове и големи вълни няма да ме отместят) – казва: Не може да бъде награда това, което се разрушава в сегашния живот и изчезва като бърза сянка! Затова в Евангелието е казано: Не се грижете за онова, което ръжда пояжда и червей прегризва! А Правдата като поведение на изработеност в душевността ни, като светило на съвестта ни, може ли някой да я пояде?! Може ли някой – както дървото – да я хвърли в огъня и да види само димността `и?! Затова не може да бъде награда това, което се разрушава в сегашния живот и изчезва като бърза сянка! Царството Божие не може да изчезне!

Разбира се, този, който отстоява своето убеждение за Правдата и приема гонение, не го прави за наградата, защото не е казано награда, а – ще се нарекат синове Божии, ще видят Бога, ще бъдат в Царството Небесно. Следователно Блаженствата не са съблазън за награда, а поведение на изградения човек!

И кои приеха правда и бяха гонени заради нея? Тези, които следваха Иисуса в целия Голготски път; тези, които Го снеха от кръста; тези, които приготвиха гроба Му; тези, които свидетелстваха за Възкресението Му; тези, които Го чакаха в горницата, за да им каже: Ето, Аз Съм при вас. Гонени за правда бяха и онези, които Го чакаха на Петдесятница, за да бъдат осенени. Те са гонени, преследвани заради правда, но това им даде и основание да бъдат в Царството Небесно. И затова Христос, преди да се възнесе, ще им каже: Аз ще отида при Моя Отец в Царството Небесно, за да ви приготвя жилища, и ще дойда да ви взема, за да бъдете с Мен, както Аз съм с Отца.

Ето кои бяха гонени заради Христовата правда, преследвани заради Христовото дело. Те носеха повелението да иззидат един нов храм, в който да вградят Учението на Христос. И забележете колко неоткъснато от времето и колко вярно е казано – заради правда. Христос проповядва учението за Любовта, но властната доктрина в душата и сърцето на съвременника Му е била Правдата; характерна е била нуждата от свобода чрез Правдата още. Това е големият конфликт – времето на Христос и човешкото битие в лицето на Правдата. И затова е казано блажени гонените за правда, а не – за любов. Любовта още я носят и тепърва трябва да я приложат. Христос е знаел последиците на Правдата, живял ги е, понася ги върху гърба Си. Знае, че апостолите ще отидат да проповядват любов, но ще трябва да изпълняват правда и заради правда ще ги съди старият закон. Защото ако можеха да приложат любов, трябваше да бъдат не гонени, трябваше да бъдат наградени! Ето колко уточнено – две епохи се срещат с две различни мярки на приложение. Правдата като повеление на Старозаветието носи една особена динамика; тя не е пасивност, а приложена воля, която ще ни покаже на капоните – правда или неправда. И това е, което трябва да изживее вътрешно човекът, за да определи устойчиво поведение към Правдата. Ако се огъне в нея, той нарушава основния принцип – жертвата! И затова Христос ще каже: Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството Небесно. Ето градацията – трябваше да видят Бога, трябваше да станат синове Божии и тогава да наследят Царството Божие.

Така тези пътници, гонени за правда, извървяха „via dolorosa“ – „пътя на страданието“. Не страданието като отрицание на живота, както е в Учението на Буда, а страданието като събудено чувство за развитие, като йерархия на Свободата. И щом може човек алхимически да обърне страданието в развитие, той се е освободил от бодила! Безспорно, в онова време в поведение, в душевност между двете учения – на Правдата и на Любовта, ще бъде казано via dolorosa. Но вече не можем да го приемем като път на страдание! Приносът на жертвата в съответната епоха имаше определение, а светлината на вековете дава вече предназначението – път на Божествеността! Ето това не знаеше апостол Павел, който страдаше от едно – Колкото пъти помисля за добро, тръна на злото ме боцка! Той трябваше да трансформира този „трън на злото“ в будност за развитие!

И така тези, които извървяха пътя на страданието, имаха своите дванадесет часа. В тези дванадесет часа имаше четири пропявания на петела – като се започне от трагичния плач на Петър, който се отрече, и се свърши до оня пропев на петела, когато се каза: Свърши се! Във всеки един от тези часове е имало хора, гонени заради правда. Петър в часа на незнание се отрече, в часа на пропева – проплака. Разбира се, този плач сне от него срама на отказа и след това той – в жертва за Учението, гонен за правда, беше разпнат с главата надолу. Тези четири пропева на петела са съдбовността на човешкия род в четирите му коренни раси като раждане на петата коренна раса; като една пулсация на Еволюцията за свобода от земното, от преходното. Първи час, трети час, шести час, девети час – това е зов и всеки трябва да го потърси в себе си, всеки трябва да чуе гласа на своя петел, да проплаче и да се освободи. А кой принесе петел в жертва, когато трябваше да пътува към другия свят – великият Сократ! Какво каза – Донесете ми петел и чашата с отровата! Това са символи, не ги губете! Чакайте, търсете своя час! И тогава можете да кажете, че сте гонени за правда и петелът е пропял у вас. А щом сте гонени и сте устояли, вие имате право да бъдете в Царството Небесно, което както го наричам е обиталище на Божието наше в Божието Вечно.

Така тази велика хармония на гонените за правда отвори храмовата завеса. И в последния час – деветия, тази завеса се разкъса на две и жрецът имаше вече право да влезе в Светая Светих за служение. Защото в Разпятието Си Христос каза: Свърши се!, т.е. Духът победи Материята! Това Той засвидетелства след три дни. „Свърши се!“ – завесата се разкъса. Ето това у нас трябва да се извърши, за да можем да кажем, че в деветия час петелът ни е повикал за преселение в Царството Небесно. Това е убежището, там нямаме вече дълг към чужди; там се молим за Великото прощение и служение в името на човечеството. А няма по-голяма награда от тази, за която Христос каза: Този, който даде душата си откуп за ближния, е извършил великия подвиг.

На социалната сцена идеята за правдата, идеята за жертвата в името на правдата, не е забравена. Ако имаме правдата на светеца, който се е изграждал в победа над враговете вътре в себе си, ние имаме и правда като взаимност в социалната действителност. И в нашата поезия социалният ни мислител и поет Христо Ботев беше казал ясно:

  • Но стига ми тая награда –
    да каже нявга народът:
    умря сиромах за правда,
    за правда и за свобода...[14]

Ето че никой не може да избегне мярката – тази награда ми стига. Христос не казва награда, но все пак като възмездие се знае, че изгонените за правда ще имат Царството Небесно. Разбира се, социалната правда не измерва последиците с невидяното. Тя ще го измери със зримата социална действителност: „Стига ми тая награда – да каже нявга народът...“ Ето колко съчетано, колко ясно нещата имат своя вътрешен закон и своето външно отражение (всички окултни школи са твърдели, че каквото е горе, това е и долу). И Ботев не можеше другояче да го изрази, освен така: награда да иска от ония, за които той дава своя живот. „Умря сиромах за правда, за правда и за свобода!“ – ето единството с това блаженство! Не зная друг в нашата културна история така плътно да е вградил Правдата в храма на великото ни служение. Разбира се, в историята ни ще намерим един акт, ненадминат в света – прозрението, което можеше да направи нашата плът единство с Бог – пророческата тайна, разкрита от Пенчо Славейков: Бог и България – единство в двойна плът! А Ботев защити Правдата като Божие дело – достатъчно е някой да каже: умря сиромах за правда, за правда и свобода! Друго той не иска – не казва, че ще получи трон, не казва, че ще получи хубав пост, не! Правда и свобода – това му стига. Но да го каже кой – народът! Едно име се брани не само в обиталището, което има вън от себе си, но и в обиталището, което има вътре в себе си. Ако там не е защитено името, институцията може да ви даде орден, но не и почтеност на името. Религиозните институции канонизират светците, но могат ли да смъкнат онова, което и те са извършили като неправда?!

Това е великата тайна в осмото блаженство – Правдата!

  • Правдата е лична, социална, всечовешка. Тя е храна на тялото, душата и Духа!

За този, който не я осъществи, се възправят думите на Христос: „Горко вам, преситени сега...“ (Лука, 6:25), защото сте взели преходността, взели сте ордена, но не сте получили почтеността на името, не сте получили това, което ще каже един народ!

  • Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене.
    Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата; тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.

Това е наистина върхът на пирамидата на Блаженствата! Пирамида, която в един материален израз имаше сто четиридесет и седем метра височина! Там, в Хеопсовата пирамида, беше вградена и астрономия, и геометрия, и религия, и най-важното – идеята за безсмъртието! Но защо деветото блаженство е върхът на пирамидата? Защото „блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква и да е лоша дума заради Мене“, т.е. вие вече не сте обект, не сте личност – вие сте идеята „Бог“. Вие сте онзи, който може да понесе бедата заради Втората Ипостас – Сина Човеческий и Сина Божий. Ето това е да нямате свое лично битие вече – когато сте били смирени и сте присъствали в Царството Небесно, когато сте плакали и сте получили утешение, когато сте наследявали земята, защото сте били кротки, когато сте имали чисто сърце и сте виждали Бога... Тази пирамида ви е разгръщала до собственото ви съвършенство. И когато не заради собствената ви стълбица, а затова, че Го изповядате, че Го имате за свой път; не заради това, че трябва да станете Израил, а защото трябва да бъдете Авраам (т.е. баща на народите), са ви казали лоша дума, тогава вие вече сте космичният, универсалният, неизмеримият човек, който може да каже: Аз и Отец едно сме! Ето каква цялост – от личността, от социалния служител, от историческия човек, от Космичната даденост до Божествената Всецялост, в която сте и Истина, и Свобода! Това е връх на пирамидата, това е сетното стъпало на Иаковата стълбица! Вие не защитавате правда вече, а присъствате в Мировото съзнание на Логоса! Защото Христос е Логосът – Той е Светлината, Той е Животът – Той и Отец едно са!

Много странна е тази формулировка: каквато и да е лоша дума да ви кажат, и най-невинната да е, щом е заради Него, е нещо страшно и трябва да устоите. Как отговори Иисус на Марта (която тичаше да Му угоди в дома на Лазар), когато упречно тя попита: Защо небрежееш Учителю, че Мария е седнала в коленете Ти и нищо не помага? – Мария избра добрата част![15]. А камо ли да се каже хулна и невярна дума. Та нали рече, че могат срещу Него като Син Човечески да изрекат хула, но срещу Светия Дух – не. А как тогава може срещу Него като Втора Ипостас?!

Виждате колко ясни са били нещата – каквато и да е лоша дума – толкова фино, толкова уточнено е казано всичко в тези Блаженства!

Това трябва да научи човечеството – във вътрешното си трудолюбие да стои на коленете на своя Христос. Тогава наистина Възкресение ще има; тогава Христос може да каже: Лазаре, излез от гроба. Именно с това тайнство – когато заради Мене ви укорят, човек е отворил вратата на храма, за да влезе на моление вече във Всемирното, на моление за Всечовешкото. Той може да влезе три дни в утробата на кита, където киселиността на отрицанието, на злоречието, на съмнението трябва да го яде, и пак да излезе живителен и пророкуващ. Не говоря за Иисус Христос, Който престоя три дни, без да бъде докоснат в гроба, а за тези, които трябва в отворения храм да изживеят стихийните отрицания, разяждащото лично и социално злоречие и завист. Необходима е свобода от тях, за да могат да понесат битието на Космоса и на своя Учител. Това е човекът, който като блудния син ще сдели храната на свинете, т.е. ще бъде на една трапеза с грубостта, с неграмотността, с най-отрицателното, което може да му се поднесе, но ще прецени, че при Неговия Отец има думи за вечен живот. И тогава гордост и лицемерие нямат място. Тогава този универсален човек, който има вече космични измерения, ще се научи да понася всяка беда, всяко гонение, всяка хула (дори братовата си), защото няма да изповядва себе си, а гласа на словото на Сина Човеческий и Сина Божий. А всеки, когато приеме словото на Сина, възкръсва в душата си за битие. Той се преобразява, защото Христос е Живот Вечен; Той е Живата вода, за която самарянката проплака (понеже не искаше повече да си вади от кладенеца на жадните) – Дай ми, Господи, от Твоята вода, за да не ожаднея. Така човек ще изгуби всичко, ще участва в Неговите „страдания“, за да съхрани Логоса, за да Го придобие. Блаженствата чертаеха път на т. нар. страдания, но те даваха основание на този, който ще ги изповяда, да има сили, за да не се смути и да не измени нито на правдата, нито на чистото си сърце, нито на Царството Небесно!

Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата! Тази част на блаженството не дефинира придобивката – дали ще видят Бога, дали ще се нарекат синове Божии... В другите блаженства има определение като възмездие, защото се нуждае човекът от поведение, от сила, от крила, за да устои на върха на Вечната светлина. Но когато нищо няма да го съблазни, ще има едно: Радвайте се! Точно това каза Христос след Възкресението Си: Радвайте се, Аз победих света!

А какво значи да победиш света – в света да си сложил живия Бог и да си сложил живия свят в собствения си бог. Тогава вие сте отворената врата на храма, защото олтарната завеса вече е разкъсана; вие сте отвалили камъка за Възкресението и сте свидетелствали, че сте вечен, защото Възкресението е знакът на безсмъртието. Така вие сте една цялост, която не може да ражда нито злоречие, нито завист и може да изтърпи всяка хула и гонение. Именно това Христос поучи следовниците Си: Благославяйте тези, които ви хулят и клеветят. Обичайте враговете си! Ето как беше ги обезоръжил, за да не бъдат лоши дори когато се разгневят. Това дава основание всеки блуден син да се върне, всяка хула да бъде преобразена алхимично в благодатен дар на помилването. И затова Христос не упрекваше, когато още ги учеше. Той даде един велик урок как може да се устои на поруганието (това, което извърши светът с Него) с Прости им, Господи, те не знаят какво вършат! и с Възкресението победи и трансформира всяко поругание. Това е да оставите мъртвите да погребват своите мъртъвци. Искате ли да сте живи, не носете мъртъвци в себе си – направете ги да възкръснат, дайте им живот! И тогава всяка мисъл, която е Божий дар, ще е служение, и всяка, която е изкушение, ще изгори в Пустинята, където беше Неговото изпитание.

Радвайте се и се веселете! Защо? Защото ще имате едно ново небе – за Царство Небесно, в което свети една нова звезда, право само на мъдреците. Властта, в лицето на юдейския цар, не можа да я види. Само тримата влъхви я видяха и отидоха да поднесат даровете си на Слънчевия Бог, на Христос, Който е едно соларно Божество. (Това има известно родство с идеята за соларните божества в митологиите. В религиите такива кръстоски външно може да изглеждат доста странни, но в окултния си смисъл те са истинни.) Ето тази Витлеемска звезда трябва всеки да потърси, след като вече е имал благослова на Възкръсналия. Това трябва да научат качилите се на върха на пирамидата – Радвайте се и се веселете, защото има едно ново небе, защото има нов път: Ego sum via, veritas et vitas!

  • Аз съм Пътят, Истината и Животът. Какво е Пътят – Изкуплението, какво е Истината – Съвършенството, какво е Животът – Възкресението!

Така че щом заради Него сте понесли страданието, макар и да няма определение за наградата, вие фактически сте блажени, вие сте всемирни служители, Вие сте солта на живота. Това е великата тайна! Това трябваше да схванат учениците Му – че са солта на едно ново Учение и ще бъдат гонени заради правда, ще бъдат хулени и убивани заради Неговото име. Вярно е, че когато петлите пропяваха, някои от апостолите проплакаха, че са се отрекли от Него, а други се разбягаха, но впоследствие отидоха да свършат великото си дело – да извървят пътя на изкуплението, пътя на страданието (т.е. на развитието), пътя на Истината и Живота като Възкресение, потвърдило безсмъртието!

„Защото голяма е наградата ви на небесата.“ Тук има свобода – наградата на Небесата е голяма, но не е фиксирана, за да не ограничаваме Бога в щедростта и в степените, в които ще раздава, и да няма окото завистта, че на другия е дадено повече. Така безименността на наградата не ограничава никого. Неизмеримостта не може да бъде сложена в награда, защото Целостта не може да бъде сравнявана с частта. Ето това е йерархия на достойнството в свободата на възнаграждението. А когато има възнаграждение, има и молитва за възмездност. Но тук жертвата е безименна, защото ставате единство с Оня, Който е Космичен. Иисус е индивидуален и единичен, Христос е Космичен – Той е Космична мистерия! Това са Месиите! А дали ще бъде Христос, дали ще бъде Буда, дали ще бъде Зороастър... – светът има нужда от всеки, защото има йерархия. Всеки един от тези Учители е бил нужен, за да освети онова, което човечеството трябва да носи.

„Тъй бяха гонени и пророците, които бяха преди вас.“ Ето каква съпоставка е направена с цяла една категория на посветени, които даваха култура на вероизповеданието. Те бяха упълномощени да дават знание за незнайното, да отворят врати на бъдещето (онова, което после става история). Това е голямото – да се натоварите с битие, каквото са имали пророците. Това е вече сказание за бъдеще! Трябва да се приеме всеки, който на Сина Човеческий е дал място да подслони глава. Когато беше в действие, Той каза, че няма къде глава да подслони, но когато е изповедание вече, ако ние не Му дадем възглаве, как искаме тогава да сме в един храм с Него?! Дайте Му да подслони глава!

Христос с основание ще казва Благославяйте тези, които ви хулят, но ако някой остане недоволен и спести благословията си към хулещия го, той няма защо да се сърди, че наградата му в Небесата няма да бъде равна на тази на другите.

Защо Христос рече в най-изпитния Си час: Прости им, те не знаят какво вършат? Защото беше казал, че върши делото на Отца Си. Е, как тогава ще обвини? Та нали всички бяха деца на един Отец? Има ли някой, който да не е в духа си дете на Бога?! Затова Той остави и вечното: Бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец! Той поиска да им се прости невежеството, за да нямат воденичния камък на греха, и да ги види наследници на земята или гледащи Отца, или синове Божии, или радостни в Царството Небесно. А Прости им, те не знаят какво вършат беше в хармония с Когато не съм ви казал, нямате грях. Той не беше им казал още: „Не разпъвайте бога у вас“. Той трябваше да покаже как се разпъва Бог в човека, за да имат образец, а не да Го хулят. Този образец им даде на Голгота! Освободи ги от казън за грях, защото не беше им казал, но им показа път за векове! А сега, когато някои хулят и разпъват (дали го върши институция, или отделни личности – това няма значение), те знаят – показан е урокът на Разпятието. И когато се жертвате за другите – голяма е наградата ви на Небесата.

За тази голяма награда, неразкрита от Иисуса, апостол Павел казва: Око не е виждало, ухо не е чувало и човеку на ум не е идвало това, що Бог е приготвил за ония, които Го обичат. И така е – всяко око не може да види в отвъдното царство, всяко ухо не може да чуе тази хармония. Умът не може всичко да види, защото това е дело на велико прозрение и на интуитивно дарение. А ако трябва да определим висотата на Божествеността, умът е най-ограниченото нещо, което мери Божеството. Той е пресметлив и може да иззида колиба, даже дворец, но не може да ни направи небесни царства и небесни жилища. Умът е преход, интуицията – цялост, Духът е вечен! Само Духът знае Божията награда, душата и умът – не. Това не е дело на Адама (когото наричам Ума в йерархията на човешката еволюция), а е дело на Отца! Ето защо в смирено поведение, когато Иисус е питан за свършека на света, ще отговори: Това и ангелите не знаят, и Аз не зная. Затова казвам, че е дело на Отца!

...Бог е приготвил за ония, които Го обичат. Тук апостол Павел си остава сторонник на Юдаизма. Христос никъде не е казал, че тези, които не обичат Господа, няма да получат. Защото самарянинът, който превърза раните на пострадалия, не беше нито свещеник, нито левит, а извърши големия дар на жертвата. Той беше от тези, които са гонени за правда, а направи правда – прояви милосърдие, родено от добролюбие, родено от необходимост да балансира нарушената правда. Иисус, като Го разпнаха евреите, значи ли, че не Го е обичал Господ?! Пазете се от компенсация – давам, за да получа! Великата жертва на Христос е безразмерност в даването и в неискането на награда! Роди ли се искане, вече не правим жертва, а компенсации. С това не критикувам апостол Павел, който е голяма личност (и в религията, и в разряда на посветените), но ето какво значи властта на миналото, ето какво значи дрехата на скръб по миналото. И затова често казвам: нека повече не скърбим за дрехата на миналото, то достатъчно е влязло у нас.

Наистина Бог е справедлив, но повече е милостив. И ако вземем теорията на кармата, защо имаме едно натрупване на минала карма? Защото Бог е проявил милосърдие и е решил да почака със справедливостта! А когато зрелият човек може да понесе самара на справедливостта – да, но той трябва да знае, че възмездността е лично изкупление и страданието е пробуда за развитие.

В Евангелието на Лука, глава 6, стих 26, има една антитеза:

  • Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас. Защото тъй постъпваха техните бащи с лъжепророците.

Значи, освен блажени сте, има и едно „горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас.“ Това е малко смутително – говорят всички за вас добро, а горко вам?! Но ето къде е тайната – защото тъй постъпваха техните бащи с лъжепророците. Това е, когато лицемерието, когато гримът се представя в добра светлина. Тогава именно към лъжепророка идва поток от похвали и венцехвалия и това е, което носи на човека горко вам.

Той – Белязаният, Месията, отмина незабелязан! Отмина не само незабелязан, но обвинен в богохулство и в бунтарство беше разпнат!? В такъв смисъл горко вам предпазва човешката ни мярка, когато ще определя Божиите стойности. Човекът има увлечения и те са му простими, но когато тези увлечения станат същност и битие, тогава: Горко вам...

Следователно какво ни трябва? Очи, с които душата ни да разчете лъжепророка от пророка. Затова Христос остави на света Блаженствата – Блаженствата като послание! Така човечеството се осъществява с тази голяма изповед – Проповедта на Планината! Всеки от нас има една планина – планината на собствената си мисъл, планината на собствените си желания, планината на собственото си откровение. И всеки може да направи своя проповед към своя земен аз!

 

Ваклуш

 

Животът не е в оцеляването, а в развитието.

Най-голямото насилие е Животът!

 

[8] Вж. НУР 2/94, Блаженствата като послание.

[9] Вж. НУР 2/94, Блаженствата като послание.

[10] Вж. НУР 4/94, Върху Блаженствата.

[11] Вж. Матея 5:22.

[12] Вж. НУР 2/94, Слово за Възкресението.

[13] Вж. НУР 3/94, Върху Блаженствата.

[14] Хр. Ботев, На прощаване (1868).

[15] Вж. Лука 10:38-42.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993