Зареждам...
Живот и смърт

Живот и Смърт

Само Животът е непобедим!

Като Деца на Деня нека изходим благоволението на волята, сложена в Мъдростта! Денят е вечна главня, с която трябва да тръгнем по пътя на едно служение – велико и достойно – за личен, социален и всемирен изпълнен дълг. Събуденото чувство за дълг, живяната отговорност, търсеното обяснение на вечния въпрос – Живот и Смърт, са вечната тревога, вечната радост.

Без прекъсване сме в този проблем – всеки ден и всяка нощ го наблюдаваме в двете му страни, всеки ден извръщаме очи към Слънцето, живеем част от живота и умираме. Затова Живот и Смърт е най-същественият, но и най-трудно дефиниращ се проблем – всекидневен и съвършено неуточнен. Въпреки това като лично битие всеки може да си даде някакъв отговор.

Наистина трудно е да се дефинира, трудно е да се намери етимологията; всички, които говорят върху този въпрос, сочат само качества – биологични, социални, нравствени..., но пълната етимология на Живота и на Смъртта никой не е разкрил. А ги живеем всекидневно – осъмваме и замръкваме с тях. Съзнаваме ги или не, ние вървим в една пътека – от едната родилна утроба до другата, която човечеството за улеснение (за да няма две майки) нарича гроб. А гробът е майка на друг живот! Трагедията е в неразбирането.

Искам да се спрем на казаното по проблема от някои мислители, които просто нюансират, оцветяват, но не откриват тайна. Например Сафо, знаменитата поетеса на древността, казва така: „Ако смъртта беше благо, боговете не биха били безсмъртни.“[1] Тази фраза може да съпоставим с мисълта на Орфей – Аз умирам, боговете остават да живеят, но не считам, че е перифраза на Орфеевата концепция за смъртта. Това е нюанс – не е тайна за Живота, нито за Смъртта, но е една антитеза, от която може да се изведе същината, защото идеята за Смъртта е идея за борба. Смъртта е път за знание, което влиза като същност в основното битие на човека след Сътворението.

Емерсон – големият есеист на Америка, много изящен и изтънчен, ще каже: „Животът е вечност в миниатюр.“[2] Чудесно казано, но не значи още, че това е Животът. Да, „вечност в миниатюр“, но чие дихание го даде? И тази миниатюра може ли да надмогне страшилището смърт? Едва ли. А както писах – само Животът е непобедим, другото е сенки на отживени актуалности![3]

Апулей, прочутият автор на „Златното магаре“ (където идеите за преобразяването и прераждането са ясно изразени), казва: Животът е съчетание от мед и злъч. Следователно той дели живота на добро и зло – на мед и на злъч, не отива по-далеч.

За Шилер работата е потребна на живота, мъдростта е негова цел, удовлетворението е награда, но това са потреби и градации.

Конфуций е по-точен: Как можем да знаем какво е смъртта, когато не знаем още какво е животът. Ето един приложен, практичен ум, който може да няма стихията на фантазията, но има висша рационалност. Конфуций е великолепен учен, великолепен мислител и затова голяма част от китайците го изповядват, изповядват го като удовлетворение на ума, като една религия на ума.

Сенека беше казал: Този, който не иска да върви доброволно, съдбата го влачи. Бил страдал!? Ще страда, щом няма прозрение да върви доброволно. Сенека казва още: Смърт предстои на всеки. Тя е закон, но не и наказание. Вижте колко е избистрено – закон, но не и наказание.

Има и една българска пословица (която се приписва на полковник Дрангов – прочут воин в Първата световна война): „Две смърти няма, без една не може.“

В древен Рим са имали напомнянето: „Memento mori!“ – „Помни, че има смърт!“ Не защото човекът като Дихание на Бога няма да употреби смъртта, а защото в Еволюцията, напътена към съвършенството, нашата душа трябва да си спомня за тази врата. Фактически „Memento mori“ е един нравствен кодекс. И затова този поздрав е бил употребяван от монасите. Те са го използвали като утешно причастие за този, който се увлече в обстоятелствения свят. Отговорът е бил: „Memento vivere!“ – „Помни, че има живот!“ Хората са имали концепции! Аз не зная дали биха го написали, аз не зная дали биха го интерпретирали така, но са го сложили в тези два израза, събрали са го в двата поздрава: „Memento mori!“ – „Memento vivere!“.

А няма по-голяма психоза от това в продължение на 40 дни след Възкресението хората да си казват „Христос возкресе – Во истина возкресе“. Можете ли да си представите какъв химн на Живота е това: Христос возкресе, Во истина возкресе – Memento mori, Мemento vivere! Умираме, живеем. Вижте колко насочен е отговорът. Този, който може да остане само на възглавето на смъртта, на mеmеnto mori, веднага да му се каже – не, memento vivere! Концепция, а всъщност са четири думи. Четири думи – Кръстът на Христос, четирите гвоздея на Христовото разпятие. Ето как една отделна фраза е правила битие; как една пулсация е създавала преломност, е изграждала цяла доктрина! Така трябва да чакаме всеки изгрев и да изпращаме всеки заник – Живот и Смърт!

Ето защо целият римски свят е изразявал поведение на признание към смъртта като величавост. Спомняте си как са приветствали Цезаря: „Ave, Caesar, morituri te salutant!“ – „Здравей, Цезаре, отиващите да умрат те поздравяват!“ Това е незабравената тайна, че мъртвите са живи!

Но най-близо до схващането, което ще разгърна, е Платон: Никой не знае какво е смърт и не е ли тя най-голямото добро за човека. Платон с неговите виждания за предбитието (предшестващите идеи в отвъдността, предсъществуването на душите) е схващал и идеята за развитието, в която не може смъртта да не е най-голямото благо.

Ето как изглеждат нещата в големия проблем Живот и Смърт. И още от древността във всяка митология, във всяка религия и философия е стоял този въпрос. Има го и във великата идея за Сътворението, от която можем да изведем Живота като цялост, Живота като Fiat lux – Да бъде Светлина. Както казва и апостол Иоан в своето Евангелие: В начало беше Словото и Бог беше Словото. В Него имаше живот и Светлината беше живота на човеците. Ето че налице е идеята за Живота като изначало.

Докато в християнското изповедание Животът изхожда от Словото на Отца – от Fiat lux, то в митологиите намираме и друго схващане върху Изначалното дихание. Една концепция на древните народи е, че Безпричинната Причина или Нищото, от което е всичко, когато докосне с дихание (или един лъч от Него оплоди) едно яйце, то се разделя на Небе и Земя и започва Сътворението. Това е повече от антропология. Антропологичен живот – идеята за живот социален, исторически, нравствен, духовен, това са нюанси и разцветки. Не бихме имали нищо от това, ако нямаше Сътворение – само когато то е налице, прилага се Законът, започва да се освидетелства видим живот и видима смърт. Но съществуват ли невидим живот и невидима смърт? Да, смъртта е само една илюстрация. И когато тръгнем в идеята за Сътворението от Излива, от Великото дихание, което създава и Живота, и онова, което наричаме Смърт, то фактически прекъсва ли Живота? Не!

Наистина древността има Танатос – бог на Смъртта, има своите божества, но бог на Живота няма! Има Извор на Живота – Безпричинната Причина, Абсолютът, Необозримостта, Неуловимостта. Но бог на Живота – не! Тази тайна трябва да се разбере. Защото божеството физиономира, конкретизира поведение, индивидуализира частица от Всемирността. Следователно то е частен случай, а не Същността! Такъв е Танатос – божеството, олицетворяващо Смъртта, частен случай в поройността, частен случай в Излива, в Безпричинността, в дълбините, в които никой не е влизал. Така Смъртта е само една индивидуализирана, персонализирана сила. Тя, вгърната в потока на Вечното, в пулсацията на Еволюцията, играе ролята на другата, втората майка на човечеството.

Танатос е брат-близнак на Хипнос. А кой е Хипнос? Богът на съня, син на Нощта и брат на Лета – реката на забравата. Хипнос е можел да приспи даже Зевс. Представете си каква власт има сънят! Затова е мразен от върховния бог. Затова и ние понякога ненавиждаме забравата, защото в съня има частица от Лета. А колко благородна е тази роля в отвъдното – забравяме, за да се развиваме. Забравяме, разбира се, след като на везните са сложени делата на нашето минало.

И какво е държал в ръцете си Хипнос? Рог – рогът на тайните, и още – главичка със семената на мак. Тези семена символизират упойката, приспивателното, сънят на битието, другото знание. (Това е фигуративно съвършено ясно и много уточнено, защото от семената на мак се правят упоечни средства.)

За съня, за Хипнос има нещо много странно – в идеята за Сътворението той предварва Смъртта, предварва своя брат Танатос. И в книга Битие, преди да го има човека в позицията на смърт, идва сънят на Адам, за да бъде изведена от него Ева, т.е. живот. Това е великата тайна – преди да има смърт, има сън, от който се извежда живот!

Ева в превод значи не само жена, не само живот, но и змия. На еврейски „Хавва“ – от „хай“, значи „живот“, но съвременната наука го извежда и от арамейското „хевъя“, което пък идва от финикийското „хвт“ и значи „змия“ или „змиеподобната богиня“. В такъв случай ние трябва да се запитаме дали този сатана, преобразен в змия, за да изкуши, не е онази сила, която в древните науки се нарича Змия-Огън?! Дали вън от Ева е бил този вечен змей, за който се говори, или това е вечната наша змейова сила – силата на Кундалини, която има едно незабравено изходно начало, т.е. обратен път към Твореца. А без Ева, която е и тялото на желанията (това е и демонстрацията на нейното поведение), няма да имаме жизненост на физическото поле.

И така, кога имаме смърт? Когато животът е започнал своето развитие. Тогава подтиците, пробудената потреба като желание за плода на знанието, довеждат до великата идея, че смъртта е закон за познание. Казва им се: Вие ще умрете, когато ядете плода на знанието, а след като го ядоха, като упрек дойде, че са станали богове. И тогава трябваше да слязат надолу – във физическия свят, за да започне пулсацията на живота. Тук е сложен още един голям закон – законът на дързостта, законът на смелостта – да се простре ръка и да се яде плодът на знанието. Именно този момент, който е част от смъртта, е битка за знание. Ева е борба за знание, защото тя даде плода на знанието.

Така че когато говорим за смъртта или когато даваме оценка на т. нар. грехопадение, трябва да ги сложим в тази светлина – като знание за път или знание за осъществяване на живот. В кой пласт и на каква дълбочина ще влизаме в тайните на Живота, зависи от йерархията, защото изрично е казано, че Бог никой никога не Го е видял, но в Евангелието на Иоана е речено, че Христос Го обясни. Следователно известни познания върху творческата сила за живот могат и стават достояние на човека. В такъв смисъл познанието на едно от божествата е познание на една степен от йерархията Живот.

Идеята за Живот с нейната съставна необходимост – преходностите (изгонени са, но им се обещава да се върнат), е великата тайна на смъртта! Казва се, че те ще умрат, но и в смисъла, в който обикновеното мислене характеризира смъртта, Животът не може да бъде преривен. Тогава смъртта е само врата, която сменя нашето духовно присъствие от едно царство в друго. Тази промяна във всекидневието ни я върши Хипнос, защото именно в съня си ние отиваме в астралното поле с астралното си тяло, което взема енергия, за да храни нашата физика. И много добре е казано, че Хипнос е брат на Танатос. В такъв смисъл смърт няма!

Основната потреба, за да съществува непреривността на Живота, това е Диханието! За Него не може да се даде обяснение. От Диханието изхожда Светият Дух, То ражда и Първородния Син! То е неунищожимо, То е вечно! Сътвореното, което няма Диханието, ще се руши, а онова, което се демонстрира чрез обстоятелствения свят, ще остане вечно. Това, което демонстрираме като поведение, като осъществености, са отживени актуалности, като всяка индивидуализирана душевност в съответния обстоятелствен свят прави своята актуалност. А и обстоятелствената потреба в различните полета (както се знае в окултните науки) се променя, защото основна задача на развитието е от първичното към съвършеното. И кое е най-съвършено? Диханието на Твореца! Затова слизането ще се демонстрира от Единицата в Двойката, в Тройката...; затова в древните писания стоят и т. нар. манвантари – циклите от развития, които са милиони години. След това ще дойде една Нощ на Брама (която в друг аспект ще намерим в Апокалипсиса – с привършване на земното битие) с освобождаване от предишния обстоятелствен свят – физически, астрален, ментален, причинен... Там, където има промени, те ще освобождават Диханието за себеосъществяване в Отца. Като напътени ние имаме една идея, която трябва да се осъществява (и затова са дадени и манвантарите), докато се дойде до Изначалното. И в потока на Божеството, което сътворява Небето и Земята, в дадената пулсация за еволюция от първичното към сложното, което след това трябва да се преобрати от слизането отново в процеса на връщането, се стига до оня велик и незнаен момент на Пралайята, т.е. Нощта на Брама. А там стоят Хипнос и Танатос, но като мирово виждане, в чиито пространствени възможности се разгръща многобожието. Единобожието се разгръща в многоликостта, която след това се уточнява в една обратна Единица, за да се загуби в Безпричинния. Така при Сътворението Светлината е пратена да стане Многото – формират се действия, формират се стихийните богове. Оттук идват и символите, илюстриращи различните концепции за Сътворението, а оттам и за човека като най-близкото до Диханието, до определеното да бъде божествено.

Но Смъртта (която е неизбежно видима и неопровержима) няма непреривност, както Живота. Тя служи само, да се изявява живот.

Самият Универсум се демонстрира като Нощ и Ден. Нощта е дъщеря на Хаоса. А какво е Хаос? Зеещият, Началото, от което идва всичко, Безкрайността. Понеже определението липсва в конкретност, затова изходното начало е наречено Хаос.

Ето какво е казано и в Ригведа:

  • Не е имало тогава несъществуващо, и не е имало съществуващо,
  • не е имало нито въздушно пространство, нито небе над него.
  • Какво се е движело насам и натам? Къде? Под чия закрила?
  • Какво е била тази вода – дълбока бездна?...
  • Не е имало тогава нито смърт, нито безсмъртие,
  • не е имало нито следи от ден или нощ,
  • дишало е, без да движи въздуха, по свои закони Нещо Едно
  • и не е имало нищо друго освен него...
  • Отначало го е обзело желание.
  • Това е било първото име на мисълта.[4]

Ето, от най-дълбока древност остава вечната тайна за Незнайния, за Абсолютния. В послешните религии този въпрос стои в един опростен, по-лесно възприемащ се вариант – идеята за единия Бог, а не за Абсолюта и Нищото. В Светото писание в идеята за Сътворението се казва: „В начало Бог сътвори небето и земята. (Битие 1:1). Забележете, казано е недефинирано – в начало, не в началото. Следователно оставена е една възможност за извън начало, т.е. за Абсолют, за Безпричинна Причина – за Вечния и Неизменния. „А земята беше безвидна и пуста; тъмнина се разстилаше над бездната, и дух Божий се носеше над водата. Рече Бог: да бъде светлина.“ (Битие 1: 2-3).

И така в една безначална, безкрайна тъма-пространство върши своето дело една Божествена сила – И Дух Божий се носеше над водата. Ето, в Хаоса – този Божествен кълн е начало на онова, което наричаме Гея и Уран (Земя и Небе), от които започва проявата на природата, на всемирността. Там, безспорно, ще има и двете сили – Тартора, или тъмнината, и Ероса, т.е. любовта и светлината, от които всичко ще започне. Вижте колко много тайни крие неизреченото битие на човека. Говори се за два момента – Живот и Смърт, а всъщност има само един – този на Сътворението. Другото е Еволюция!

Да се съзнае идеята за Живота и формулата за Смъртта, това значи, че влизат в живот мировите и душа, и ум, и тяло; влиза в живот Мировата майка. Те съпровождат и те създават музея на боговете, ако можем така да се изразим, създават човека-пътник към този музей. И неслучайно в музея на Орфей е имало осемдесет божества. Представете си каква валентност е носил този миров ум, за да може да направи връзка с това, което наричаме звезден и душевен свят.

И само човекът е, който може да дефинира в съзнанието си преходността. Вибрацията, която имат другите царства, не им дава възможност да определят преходността Живот – Смърт. Те нямат в себе си пречката за усет на безсмъртието, защото с всяко свое връщане акумулират една предишна енергия, събират един анатомичен клетъчен свят, който ги възстановява (това, което е видимо във всяка пролет). В човека обаче остава видимо разделена тайната и тогава се явява необходимост от търсене на противодействие срещу изчезването от очите – това, което наричаме смърт. Но тук има една борба, на която трябва да сме благодарни, защото смъртта в борба за безсмъртие прогонва от човека стихийните богове. Разбира се, не сме стигнали до такава оценка, че да бъдем благодарни на смъртта. Но знаейки, че Животът е непреривен, че той не може да бъде измерван с друго в Еволюцията, освен чрез Смъртта, ще разберем, че тя не носи унищожение.

И в Апокалипсиса е казано, че след преобрата, който човечеството ще премине, когато ще живеем в нов Иерусалим, „смърт не ще има вече“ (Откр. 21:4). Тогава трябва да се види в какъв смисъл смъртта е присъствена у нас – дали като закон на знанието, или като път, по който чрез „грехопадението“ откриваме божественост в себе си. Щом в следапокалипсисното време не ще има вече смърт, то ясно е защо казвам, че само Животът е непобедим, другото е сенки на отживени актуалности.

Забележете какво далечно виждане, какво голямо прозрение в Откровението е дадено! Разбира се, тази идея я има и в древната доктрина на индийците, но там не беше подсказано, че Животът в своята метаморфоза пулсира благодарение на Диханието и ако нямаше многообразността в пулсацията, нямаше да има очертанията на метаморфозното. Но в Откровението е казано: Тогава ще има ново небе и нова земя; няма да има Слънце, Луна и други светила; няма да има нощ и ден. И тогава ще бъде оживотворена Fiat lux, защото сами ще си светим. Сами! Затова Христос каза: Вие сте светлината на света, и още, че докато Той е в света, ще има Светлина – тази Fiat lux, несътворена, от Дихание родена Светлина, сътворяваща света.

Следователно има една съвършено друга картина за преценка на стойността на живота в относителната измеримост на смърт – не ще има вече смърт. Тогава кое трябва да приемем? Дали преходното далечно, което сме имали да изходим, и да признаем като вечно огърлие и като воденичен камък идеята за грехопадението и че има смърт, или това, което в Апокалипсиса е казано: няма да има ден и нощ, и това, което Христос рече: Аз съм Възкресението и Животът. В такъв случай трябва да поставим тези понятия на преценка с оглед световното знание за Сътворението, развитието и боговръщането, за да бъдем, ако не безпогрешни, то поне знаещи. Трябва да имаме позиция в един живот. А това значи мирогледно виждане. Не навеят на тази или онази доктрина, която е удовлетворение на мисловност или която е концепция на философия, а битие! Трябва рефлексът за истина да ни определя тайната! Тайна винаги ще има. Човек не може да живее с пълнота за всичко, защото трябва да е приготвен, за да я приеме. Затова винаги ще му се поставя тайна и той ще работи, докато я усвои.

И така, вие сами ще си светите в новия Иерусалим, ще излезе Fiat lux и ще си светите, защото сте Дихание от Диханието, защото сте Искра от главнята на Мъдростта. А тя не гасне!

А тълкуванията, които се правят на Апокалипсиса, са толкова погрешни, че даже са смешни. Елементарни неща от великата тайна на Космотворението не се познават и затова се чака и „посреща“ краят на света. А има стотици хиляди години, в които човечеството ще се осъществява – още две цели коренни раси ни предстоят като битие. Безспорно, събития ще има, феномени ще се явяват, земетръси и вулкани, „огнени дъждове“ ще има, но краят на света, или Нощта на Брама, е още много, много далече.

Така Животът и Смъртта имат своето единство и в края на краищата своята вечна потреба. Защо е сложена обаче Еволюцията? Защото идеята за безпогрешието е приоритетност на Боговете. И може би точно оттук се приписва някаква уж непростима греховност, за която трябва да дойде Изкупител, за да оневини и обезгреши – но в никакъв случай развитието няма да спре. След Христовото слизане, след т. нар. Изкупление и Спасение, спря ли развитието? Не. И няма да спре. Къде е тогава смисълът, от какво е спасен човек? Именно затова казвам – безпогрешието в никакъв случай не значи да липсва смърт, не значи да липсва живот. Но да се схване непреривността на Живота и в същото време потребата от Танатос е свобода за развитие. Не заради героизъм – безстрашен бил този герой, станал безсмъртен – не. Потребата от безсмъртие може да принуди някой да стане герой. Това е вътрешната пулсация, това е Диханието, което нюансира и което определя дължината на съществуването. Известно е, че Християнството в тезата си за есхатологията (т.е. за края на света, за последния ден), въпреки че не приема принципа на Еволюцията и Закона на кармата, оставя една преценка за нравствено поведение (не за Божественост още). Преценка, с която се отсъжда право на присъствие в Христос или осъждане и изгаряне в геената огнена. Но Диханието на Бога не може и няма да бъде изгорено! В такъв случай възможно ли е смъртта да унищожава?!

Призната или непризната, волята на Еволюцията се осъществява. Еволюцията е първият знаен помощник на Диханието. А тя не може без своите полярности. За да има великото многообразие, пулсацията на Диханието трябва да го носи. Дори когато тя самата спре, Диханието не се губи! А Еволюцията именно като пулсация си създава сътворители – това, което намираме в книга Битие – Да сътворим човека! Осъзнатата необходимост за Сътворение се нуждае от съработници. Затова и Христос като Мирова сила, като Мирова вълна, като Сътворител казва: Преди да бъде Авраам, Аз бях в началото на Сътворението на света. Защото тази пулсация преминава, както казах, от Единица, в сътворена Двойка, Тройка...

Ето из тези дълбини трябва да изведем прозрението по-късно за Троица Единосъщна. Тя не е само противовес на триадите, които са като отделни божества в почти всички религии – индийските Брахма, Вишну, Шива, гръцките Зевс, Посейдон, Аид (другото име на Хадес в гръцката митология), египетските, асирийските, персийските... Тя е идея за целостта на творението.

Но всеки съработник на еволюцията има свое определено време. Затова Христос ще каже: О, смърт, къде е твоето величие, къде е твоята сила? А силата сама за себе си трябваше да се подчини на Закона за развитието и стана пулсация на знанието. Ще умрете, щом знаете, но умирате като първичност и се раждате като знаещи – ставате богове! Изрично е казано: Адам и Ева станаха като нас богове. А Адам и Ева са едно, защото преводът на Кадмон, т.е. на Адам, значи първоначален, двуполов. Стресът, че има прекъсване на живота, още живее у нас. Тази трансформация, това „страдание“ в неговата метафизичност погрешно беше наречено смърт. Знаейки това, ние можем свободни да вървим дългия път – едно такова съзнание би градило вече една друга физиология. И когато сме пред това, което наричаме тленни останки, никога не трябва да казваме, че се сбогуваме – просто се разделяме, за да се видим отново. Няма сбогуване! Смъртта не е ръка на сбогуването – тя е одежда, в която се пременяме за едно друго гостуване; тя е пратеница, която ни вика от едното към другото. Така трябва да гледаме на Смъртта, ако искаме да надмогнем пространство, време, многолистие, метаморфоза.

Трябва да се свали дрехата на болката в идеята, че Голготският път носи смърт, както обикновено се тълкува. Не! Нямаме Път Голготски – имаме Път Божествен! Тя – Смъртта, ведно с Диханието на Вечното, дойде до оня гроб (който нарекох врата на Живота) и даде най-същественото в световните религии, най-същественото в това мироздание – Възкресението! Аз Съм Възкресението и Животът! Има ли по-велика тайна от това, че смърт няма?! Аз Съм хлябът на Живота! Ето колко много странности крият и носят в себе си понятията Живот и Смърт!

И възхвалата на Живота ще е бледа, докато не се познае Смъртта като негов сътрудник. Ето защо един Орфей пее химни на Танатос и Хипнос! Но всички етимологии, които могат да се извадят за Хипнос и Танатос, ще се намерят в тези химни. Това велико знание за свобода от смърт и смъртта като пътека на знанието е в посветеността, която са имали Великите учители. Това и Хермес донесе, а Орфей разчерта и остави в нашата тракийска земя. Знаете как Орфей влезе в Адеса и с омайната си песен изведе своята Евридика, изведе своята душа. Значи явно е, че и там, в невидимостта, има смърт и живот невидими, както във видимостта имаме живот видим и невидим. И тогава бихме разбрали защо може Орфей да пее за съня, тогава бихме разбрали и защо сънят е метод на знание.

Нито Нощта може да се отрече, нито Денят ще отмине, а Хипнос ще бъде погълнат от своя брат Танатос. Това са бреговете на Еволюцията – ляв и десен, тъмен и светъл, зло и добро. Открийте тогава вложената пулсация, която е динамична себетърсеност, в няма зло, има нееволюирало добро! Тази тайна трябва да се търси, за да можем не с тревожност да гледаме на преходностите, а с увереността, че има Непреходен – тогава за нас винаги ще има Живот!

И нека отново надникнем в тайната на процеса на Сътворението. Там е казано, че при Адам се завежда всичко сътворено, за да му даде той име, но за човека не се намери помощник нему подобен и даде Господ Бог на човека дълбок сън. Създадени са живи души, но нему подобен не се намери! Представете си каква стълбица представлява пулсацията на Еволюцията, градяща това, което наричаме природа, видим свят. От всичко съществуващо беше изваян Адам и с Диханието стана Божий пратеник, но нему помощник не се намери. Тогава идва Хипнос (ето йерархията), за да се изведе в слизането в планетната плът Ева. И така, от реброто на Адам се създаде живот. А на финикийски „ребро“ значи „страна“, значи „ти“. „Ти“ – ти си моята жена, ти си моята плът, плът от плътта ми, кост от костта ми. Точно в този етап смъртта става помощник на човека в неговата еволюция, защото еволюцията не може да се извърви без знанието! И когато го получите, когато го пренесете в себе си, ставате равни на боговете. Разбира се, че това е един отказ от метафизиката за Сътворението на света и влизане в развитието. Защото само чрез знанието Адам е осъзнал своето битие – иначе не е казано какво щеше да прави. А това, което ни дава знанието, е тезата и антитезата – живот и смърт, ден и нощ. И затова в Апокалипсиса е дадено, че тогава няма да има ден и нощ.

Следователно слизането в най-ниското поле пази проблема за връщането, а за връщането в път обратен трябва развитие и познание. Ако нямахме разгърнато у нас това двойно пътуване между теза и антитеза, между доброто и злото (зло не в буквалния смисъл, не като персоналност), не бихме имали в себе си обратен път – път, който ни връща към Бога!

Всеки от нас може да направи такава преценка на собственото си усещане за Живота, след като е получил едно знание и след като го е увеличил многократно. Въпросът не е до убеждението като формула на признание, защото тя може да бъде чисто ритуална и да не позволи възземане. Животът няма да се изчерпи само с признанието, а с усвояването му и с освобождаването от идеята за смърт. Който не може да потърси свобода от Смъртта, той няма знание за Живота като бог – това е великата тайна! И затова Христос казва на учениците Си: Вие сте солта на живота; вие сте солта на земята, т.е. вие сте философският камък, с който можете да правите преобрати, можете от сярата да направите злато. Това е да бъдеш свободен от смърт! И може би точно тази потреба за свобода от смърт ражда една от най-оптимистичните идеи на религиите – безсмъртието. А идеята за безсмъртието е крайъгълният камък на Храма-живот.

  • Идеята за безсмъртие е родила идеята за Свобода, а Пътят към Свободата е идея за Съвършенството. Идеята, че не сме съвършени, е създала предпоставка да се развиваме, а идеята за безсмъртието е първата битка срещу смъртта.

Велика тайна е да се потърси свобода от смъртта! Но без смърт няма знание, а без свобода чрез знание не може да се докосне човекът до Бога.

Потребата от свобода, потребата от усвояване на смъртта като път за свобода, е, разбира се, използвана много често за внушение на страх. Страхът е най-голямата преграда за човека с достойнство да си отива и с достойнство да изпълни дълг. Внушеният страх от смърт е бил винаги най-примитивният инструмент на насилието. Затова грижа е на всеки, който е зърнал една светлинка на свобода от смърт, да я направи Витлеемска звезда в душите на тръгналите към колибата на Родения.

Вярно е, че идеята за самосъхранението и принципът за оцеляването са най-добрата храна на страха. Трагично обаче е, че чрез страха се е тръгвало към божеството като потреба за свобода от грях! Но свободата от грях не е още свобода от смърт! Това е друг коловоз, макар в него да се влива общото социално и Всемирно движение. Свободата от грях не освобождава още от смърт, но свободата от смърт може да надкрачи греха. И знаете, че в религиите се изгражда тайнство, което освобождава от грях. Кръщението в Християнството е свобода от първороден грях, причастието – също. Но не може да се освободи човек, ако не надмогне идеята за смъртта, т.е. не я приеме като идея за знание в преходността за единство с Бога.

Когато Заратустра отива с моление за безсмъртие, какво му отговоря Ахурамазда: Не – искай възкресение. Вижте йерархията – трябва да познаеш смъртта, за да имаш възкресение. Ето по колко много начини е подсказано, че има живот след смъртта! Религиите (в своите степени на развитие) за да дадат възпитание и устойчивост за живота, представят идеята за задгробен живот, като с това свидетелстват за безсмъртие. В същото време, за да подпомогнат нравствената градация в душата на човека, разгръщат идеята за отговорността като идея за грях или като поведение за съвършенство. Двете неща не могат да бъдат делени. Когато се изкупва известен грях или едно изкушение, това е и стъпало в идеята за съвършенство. Идеята за възмездието (за едни – пълно възкресение за радости, а за други – място на страдание) дава също и идея за преселване в друг живот и затова е един катехизис, от който се учи непреходността на Живота. Така знаещият в религията е търсил свободата от смърт. Безспорно че силно чувство на страх от смъртта е имало. Затова се създават и доктрини, че няма никакъв задгробен живот. Това е примитивизъм, защото едно е неоспоримо – че има Дихание. Метаморфозата е създала стотици преобрази, но ако ги нямаше в пулсацията на Диханието, те не биха съществували.

Идеята да се освободи човекът (Адам) от ограничението да надмогва своето само адамово начало, е да стане Небесният Адам, за да слезе Земният. Как може тогава да се изгради – той, който е наречен „червената земя“ (след едно проклятие), ако не стоеше непреходността на Живота? Адам и Ева не са лишени от присъствието на живот тогава, когато пред лицето на Бога бяха сгрешили. Предоставени им са страдания, т.е. развития, но не им се предостави унищожаваща ги смърт. Танатос не е нихилация!

И затова може да се каже дори в баналния смисъл, че боговете са безсмъртни. Обаче в едно велико вътрешно прозрение магьосникът на песента Орфей изрече: Аз умирам, боговете остават да живеят! Една преходност, каквато е личността, може да го каже. Но Вие сте богове! е речено във всички свещени писания. Следователно тази фраза на Орфей е една дълбока и вечна истина. Защо не каза Бог, а боговете ще живеят? Не защото в митологиите имаше много божества, а защото имаше едно Дихание, Което го наименуват богове; Дихание, Което като пулсация е многообразие, но като Същност е едно – Неизповяданият, Неизказаният, Вечният.

Адам и Ева, когато ядоха плода на знанието, как бяха наречени от Сътворителя си? – богове; и къде отидоха? – да се развиват. Човекът в своята еволюция още съществува, а не живее, защото само Бог живее. Но това съществуване има предназначение – Животът в Бога, и както казвам – човекът е един бог в развитие. Затова за мен грехопадението е инволюция; затова Каин не е убиец, а просто илюстрира една смяна на телата – безспорно физическото тяло (Авел) трябва да си отиде преди астралното (Каин). Ева казва: Придобих дете от Господа. Следователно тя свидетелства за едно същество, което ще живее, защото Господ е живото въплъщение в човека. А Той живее!

Всяка религия дава свои правила и според духовната вълна, която я е донесла, създава и съответните ценности. Само Християнството можеше да каже: Обичай врага си! Не може в Живота да не се признае законът за взаимността, защото взаимността е нашето космическо присъствие. Взаимност, че от Слънцето, от водата, от плода взимаме; фактически от кого – от Живота, макар и да имаме срещу себе си смърт. Тук е силата на волята за живот! Всички се плашат, всички се оплакват, но никой не гради църква, никой не прави олтар на смъртта. Черноведство има, но храм на смъртта като повече от живот – не! Няма църква на смъртта! От споходилата гостенка – смърт, на един или друг Учител се е издигало храм на живота вместо храм на смъртта. Голготският път за официалното изповедание е едно страдание (за мен велика тайна за разкрепостяване, тайна на двубоя между Дух и Материя) и все пак не е издигнат храм на смъртта. Защо? Защото, изходена, тази пътека в края на краищата влезе в гроба, за да даде Възкресение.

Така че есхатологията (като дял в религията) е една страница от личния живот на този, който прави съзнание, но не и за онзи, който има съзнание не, а присъствие в Космичната цялост. Той – присъстващият в Христовото битие, не може да напише друго на тази страница, освен – Живот.

Има отклонения в Христовото виждане, особено от Реформаторството насам, които твърдят, че определени хора ще бъдат с живота, а другите ще погинат. Това нито е влизало в Божия план, нито пък е морал. Бил някой до жертвеност верен! Да, но логиката на историята и пътят на Духа показват, че довчерашното жертвено принасяне пред олтара на Юпитер и на Зевс трябваше да си отиде. Тогава ако подобна формация проповядва, че в един живот вашата готовност е, която ви осигурява вечност, а другите, които са малко по-нежертвени, ще изгорят, ще се нихилират, то в такъв случай излиза, че или самият Живот няма логика като историческа фактология, която всеки ден наблюдаваме, или самият Дух няма свой път. А йерархията показва, че има! От първичните олтари на стихийни божества до олтара на Христос, до олтара и живота на Мъдростта, до олтара и живота на Истината, до олтара и живота на Свободата!

  • Не може да правим вкаменелости от Дух. Явленията на Духа чрез материята могат да станат вкаменелости, но самият Дух вкаменелост – не!

Това е, което трябва да знаем, и това е, което трябва да ни послужи, когато искаме да определим принципи като Живот и Смърт.

Няма смърт – смърт като съзнание, променено в усвояване на Живота. Това е „няма смърт“, иначе какво е целият живот?! Но как да направим сравнение за непреривност, ако нямаме идеята за смърт? Когато са се борили древните за безсмъртие, значи са имали антипредставата – че има смърт, логичната видимост, че се губим. И в идеята на Сътворението, и в Символ Веруюто е казано: видим и невидим свят. Но когато постигнем именно тази победа, няма да има видим и невидим, а ще има непреривност! Разбира се, има една велика тайна – когато ще може спокойно да се извиква вече една душевност в отработено с мисъл тяло, но това са бъднини, които човечеството в своите коренни раси ще постигне. И много добре е казано в Откровението: Тогава не ще има смърт – защото контактът ще е беззавесен!

За да има закон на безсмъртието, ще трябва да има и едно нарицание. Безсмъртността за непреривен живот човешката словесност нарича Бог. Човечеството си е намерило своя символ, своята словесна характеристика за безсмъртие – Бог! И колко вярно един Орфей ще каже: Аз умирам – той не може да не умре – боговете живеят! Неоспоримо е това доказателство за Живот и за Смърт. Така ние можем да схванем и идеята за задгробен живот, родена в религиите – задгробен живот, битие отвъд гроба; видимост, невидимост... И тогава трябва да се търси изграждане в идеята за Свобода. А кога можем да се освободим от смъртта? Когато спрем законите за развитието в себе си не като Дух, а в себе си като бог с човешки тела, необходими за тази планета. (Какви тела ще ни са необходими на други планети, е отделен въпрос.) Именно тази свобода или тази идея за свобода от смърт е свобода от човека на тази планета, но безсмъртието си остава в Диханието вечно. Това е идея за свобода от себе си като образ, но не и като подобие. Подобието ще стои. Ние ще се осъществяваме, защото то няма смърт. То е живот! Няма гроб за Закона на Вечното, има полет на Живота!

Метаморфозата сме ние, които чрез смъртта се разцветяваме. Колко други коренни раси, колко други планети ще сменим, колко други манвантари ще преминем, колко пралаи ще стоят в душата ни, това са отделни проблеми, които имат, разбира се, своето тълкувание. Но когато се говори за безмълвното мълчание на Брама, за Нощта, в която Пралайята ще се осъществява, никой не може да каже нищо. Разцветките, които дава манвантарното, видимото, свидетелстват, но какво се прави в Нощта на Брама, никой не може да каже. А в никакъв случай не е казано и че има край. За да съществува Нощта на Брама, трябва да има предшествието на Неговия ден. Следователно Нощта е една велика тайна и в тази Нощ е идващият Ден. Така Животът няма да бъде прекъснат. Диханието стои и щом ще дойде новият Ден, то в Нощта на Брама има зародиш и Танатос го осъществява. Следователно Танатос пак е врата. И затова Танатос е едно мирово виждане без пространственост и без време!

В християнското изповедание се говори не за Ден и Нощ на Брама, а за една Ева. Защо? Защото като плът, като мисъл, като висш разум тя е предродителката. Тя се ражда, когато спят и материята, и умът. Предродителката е жизнената струя, която прави потока на живота. Тя е, която ще протегне ръка, та от Дървото на познанието да вземе това, което ни прави Богове.

Въпросът за Живота и Смъртта е разгледан във всички окултни учения. На Живота ще служат десетте сефироти, както е казано в Кабалата. И в книга „Зохар“ има нещо много странно – там човекът е включен в горния и долния свят. Затова се говори за Небесния Адам и за Земния Адам. Този образ на горния и долния свят е наречен „Светият старец Бог“. А Той е Живот!

Безспорно, има и ще остане само един Адам, защото тогава няма да има нито небе, нито земя; тогава ще си светим сами; тогава онова, което се нарича иреално Възкресение, ще бъде реалност. А Възкресението носи един велик закон – Аз Съм Животът!

 

Ваклуш

 

Смъртта е победима, защото носим безсмъртието!

Смъртта като преходност свидетелства истинността на Живота.

 

[1] Мъдростта на вековете, НИ, София, 1979, с. 77.

[2] Мъдростта на вековете, Н И, София, 1979, с. 67.

[3] НУР, нулев брой, Към Читателя, 1993.

[4] Ригведа, Химн на сътворението на света, Н И, София, 1986, с. 48.

НУР 2019
НУР 2018
НУР 2017
НУР 2016
НУР 2015
НУР 2014
НУР 2013
НУР 2012
НУР 2011
НУР 2010
НУР 2009
НУР 2008
НУР 2007
НУР 2006
НУР 2005
НУР 2004
НУР 2003
НУР 2002
НУР 2001
НУР 2000
НУР 1999
НУР 1998
НУР 1997
НУР 1996
НУР 1995
НУР 1994
НУР 1993